Майкъл Крайтън
Сфера (21)

ПАЦИЕНТЪТ

Норман записа в бележника си: Пациентът е 33 годишен чернокож математик, прекарал близо три часа в сфера с неизвестен произход. След възстановяване на съзнанието е ступорозен и дезориентиран — не помни името си, откъде е, или коя година е сега. Беше пренесен обратно в станцията, където прекара половин час в сън, след което се пробуди внезапно и се оплака от силно главоболие.

— О, Божичко.

Хари седеше на койката, стиснал глава с ръце и пъшкаше.

— Боли ли? — попита Норман.

— Ужасно. Ще се пръсне.

— Нещо друго?

— Жаден съм. Господи — той облиза устни. — Направо съм изсъхнал.

Силно изразена жажда, записа Норман.

На вратата се появи Роуз, с чаша лимонада. Норман подаде чашата на Хари и той я изпи на един дъх. След това я върна обратно.

— Още.

— Най-добре донеси каната — рече Норман. Роуз излезе. Норман се обърна към Хари, който все още стискаше главата си и стенеше.

— Трябва да те попитам нещо — рече Норман.

— Какво?

— Как се казваш?

— Норман, точно сега не ми е до психоанализи.

— Само ми кажи името си.

— Хари Адамс, за Бога! Какво става с теб? Ох, главата ми.

— Преди малко не помнеше — отвърна Хари. — Когато те открихме.

— Когато ме открихте? — Хари го погледна объркано.

Норман кимна.

— Спомняш ли си, че те намерихме?

— Трябва да съм бил… извън.

— Извън?

Хари го погледна, внезапно разгневен, с кръвнишки налети очи.

— Извън сферата, тъпанар такъв! Ти за какво мислиш че говоря?

— Успокой се, Хари.

— Направо ме подлудяваш с въпросите си!

— Добре, добре. Успокой се.

Емоционално нестабилен. Гняв и раздразнителност, добави Норман в бележника си.

— Трябва ли да вдигаш толкова шум?

Норман го погледна учудено.

— Моливът ти. Кънти като Ниагарския водопад.

Норман спря да пише. Трябва да е мигрена, или нещо подобно на мигрена. Хари стискаше главата си внимателно, сякаш е направена от стъкло.

— Защо не мога да получа един аспирин, за Бога?

— Известно време бихме искали да се въздържаме от каквито и да е лекарства, за да избегнем евентуални усложнения. Трябва да знаем къде се локализира болката.

— Болката, Норман, се локализира в главата ми. В моята проклета глава! А сега, ще ми дадеш ли един аспирин?

— Барнс каза да не ти давам.

— Барнс тук ли е?

— Тук сме всички.

Хари бавно вдигна глава.

— Но нали трябваше да поемете към повърхността?

— Зная.

— Защо не сте тръгнали?

— Времето се развали и не можаха да изпратят подводниците.

— Трябва да тръгвате. Не бива да оставате тук, Норман.

Появи се Роуз, с кана лимонада. Докато пиеше, Хари не откъсваше поглед от нея.

— И ти ли си още тук?

— Да, доктор Адамс.

— Колко човека останаха долу?

— Девет сме, сър — отвърна Роуз.

— Исусе! — той й подаде чашата. Роуз я напълни отново. — Трябва да тръгвате. Трябва да тръгвате всички.

— Хари — намеси се Норман. — Не можем да тръгнем.

— Трябва да тръгнете.

Норман приседна на отсрещната койка и заразглежда Хари, докато той се наливаше с лимонада. Налице бяха типичните симптоми на шок — възбуда, раздразнителност, нервност, маниакални идеи, необясними страхове за сигурността на другите — всичко това се включваше в характеристиката на жертвите при тежки инциденти, като мащабни пътни или самолетни катастрофи. Вследствие на извънредната ситуация умът започваше да работи на високи обороти, опитвайки се отчаяно да съхрани целостта на вътрешния свят, пред лицето на разпадащата се физическа действителност. Мозъкът изпадаше в нещо като свръхнатоварване, в старанието си да сглоби разпадащата се картина, да върне нещата в обичайната им среда и да възстанови изгубеното равновесие. Ала всъщност крайният резултат бе един объркан период на боксуване на място.

Чието отминаване трябваше да се изчака търпеливо.

Хари допи поредната чаша с лимонада и я подаде.

— Още? — попита Роуз.

— Не, чувствам се добре. И главоболието намаля.

Може би все пак причината ще се окаже дехидратацията^[1], помисли си Норман. Но защо ли Хари ще е дехидратиран след три часа, прекарани в сферата?

— Хари…

— Я ми кажи нещо, Норман. Изглеждам ли ти променен?

— Не.

— Същия ли съм си?

— Да. Така ми се струва.

— Сигурен ли си? — попита Хари. Той стана и се приближи до огледалото, прикрепено на стената. После се вгледа в лицето си.

— А ти как мислиш че изглеждаш? — попита Норман.

— Не зная. Променен.

— Променен в какво?

— НЕ ЗНАЯ! — той блъсна с юмрук стената. Огледалото затрептя. Хари се върна и отново се отпусна на койката. После въздъхна. — Просто променен.

— Хари…

— Какво?

— Спомняш ли си какво се случи?

— Разбира се.

— Какво се случи?

— Аз влязох вътре.

Норман зачака, но Хари не продължи. Просто седеше, вперил поглед в пода.

— А помниш ли отварянето на вратата?

Хари не отговори.

— Как отвори вратата, Хари?

Хари погледна към Норман.

— Всички трябваше да си тръгнете. Да се върнете на повърхността. Не биваше да оставате тук.

— Как отвори вратата, Хари?

Настъпи продължителна тишина.

— Аз я отворих — той изправи гръб и се подпря на койката. Изглеждаше сякаш се мъчи да си спомни, да разкрие какво е станало.

— И после?

— Влязох вътре.

— И какво се случи вътре?

— Беше красиво…

— Кое беше красиво?

— Пяната — рече Хари. После отново потъна в мълчание, с втрещен поглед.

— Пяната? — подсети го Норман.

— Морето. Пяната. Красиво…

Дали има пред вид светлините? — зачуди се Норман. Рояците от носещи се светулки?

— Кое беше красиво, Хари?

— Няма да ми се подиграваш — каза Хари. — Обещай, че няма да ми се подиграваш.

— Обещавам.

— Мислиш ли, че съм си същия?

— Да, мисля.

— И не ме намираш за променен?

— Не. Доколкото виждам. А ти мислиш ли, че си променен?

— Не зная. Може би. Аз… няма значение.

— Случи ли ти се нещо в сферата, което да те промени?

— Нищо не разбираш за сферата.

— Тогава обясни ми — подкани го Норман.

— Нищо не се случи в сферата.

— Ти прекара вътре три часа…

— Нищо не се случи. Нищо никога не се случва в сферата. В нея винаги всичко е същото.

— Кое е същото винаги? Пяната?

— Пяната винаги е различна. Сферата винаги е същата.

— Не разбирам — рече Норман.

— Знаех си, че няма да разбереш — отвърна Хари. Той поклати глава. — Какво да направя?

— Разкажи ми малко повече.

— Няма нищо повече за разказване.

— Тогава разкажи ми всичко отначало.

— Няма да помогне — рече Хари. — Как мислиш, ще си тръгнете ли скоро?

— Барнс смята, че няма да стане до няколко дни.

— Мисля, че трябва да поемете незабавно. Поговори с другите. Убеди ги. Накарай ги да си тръгнат.

— Защо, Хари?

— Не мога да… не зная.

Хари разтърка очи и се излегна в койката.

— Простете ми, — рече той, — но съм много изморен. Може би ще продължим разговора си някой друг път. Поговори с другите, Норман. Накарай ги да си тръгнат. Да се остане тук е… опасно.

Той затвори очи.