Майкъл Крайтън
Сфера (18)

ОТВОРЕНА

Сигурно са го сметнали за побъркан, когато се появи след луд бяг на входа на цилиндър Д и изкрещя:

— Отвори се! Отвори се! — Спря пред пулта тъкмо когато Бет изтриваше трохите от устата си. Тя остави бавно вилицата.

— Кое се отвори?

— Сферата!

— Сферата!

Бет се завъртя с креслото. Дотича и Тина, от пулта с видеокасетофоните. Настъпи объркана тишина.

— На мен ми се вижда затворена, Норман.

— Но беше отворена. Видях я — той им разказа за това как ги е наблюдавал на монитора. — Беше само преди десетина секунди, наистина се отвори. Сигурно се е затворила докато съм тичал насам.

— Уверен ли си? Мониторът в столовата е доста малък…

— Видях я с очите си — настояваше Норман. — Да проверим записа, щом не ми вярвате.

— Добра идея — кимна Тина и се върна при видеокасетофона.

Норман дишаше тежко и с мъка си поемаше дъх. За пръв път се натоварваше физически в плътна атмосфера и чувстваше въздействието й. ДС-8 не е най-доброто място за упражнения, реши той.

Бет не откъсваше очи от него.

— Добре ли си, Норман?

— Добре съм. Виж какво, видях я. Отвори се. Тина?

— Още малко.

Влезе Хари и се прозя.

— Ама и леглата тук си ги бива, а? — рече той. — Като да спиш в чувал с мокър ориз. Нещо средно между легло и студен душ — той въздъхна. — Направо ще ми се скъса сърцето, ако трябва да си тръгна.

— Норман смята, че е видял сферата да се отваря — уведоми го Бет.

— Кога? — попита Хари и се прозя отново.

— Преди малко.

Хари кимна замислено.

— Интересно. Интересно. Но сега виждам е затворена.

— Връщаме записа за да го прегледаме отново.

— А-ха. Има ли още сладкиш?

Хари изглежда съвсем равнодушен, рече си Норман. Такава невероятна новина, а той дори не е развълнуван. Защо? Нима не вярва в това? Или е още сънен? А може би е нещо друго?

— Пускам — обяви Тина.

На монитора се появиха неясни линии, после тръгна записът. Чу се гласът на Тина:

— …часа записите се прехвърлят в подводницата.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре — отвърна Тина.

— А, страхотно — кимна Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата и се върна на мостика при Едмъндс.

На монитора Тина излезе зад кадър. Бет остана в креслото, дояждайки парчето сладкиш.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

— Може би — отвърна Бет. — Не зная.

Настъпи кратка пауза и после на монитора зад Бет, вратата на сферата се плъзна встрани.

— Хей! Отвори се!

— Продължавай!

На монитора, Бет не беше забелязала нищо. Някъде от страни се чу гласът на Тина.

— Плаши ме.

— Не мисля, че има причина да се страхуваш — рече Бет.

— Плаши ме неизвестното.

— Така е — рече Бет. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.

— Не зная как можеш да казваш нещо подобно.

— Страх ли те е от змии?

През цялото време на разговора, сферата оставаше отворена. Без да откъсва очи, Хари каза:

— Жалко, че не можем да надзърнем вътре.

— Може би ще съумея да ви помогна — рече Тина. — Бих могла да интензифицирам изображението с помощта на компютъра.

— Струва ми се, че има някакви светлини — рече Хари. — Като малки светулки, летящи във вътрешността на сферата…

На екрана отново се появи Тина.

— Не, змиите не ме плашат — каза тя.

— Аз пък не мога да ги търпя — отвърна Бет. — Лигави, студени, отвратителни гадини. Ако идвах от Марс и още с пристигането си попаднех на змия — странно, студено, гърчещо се тръбовидно подобие на живот — не зная какво ли щях да си помисля за него. Всъщност, шанса да настъпя още с пристигането си отровна змия е доста малък. По-малко от един процент от змиите са отровни. Така че, ако бях марсианка, нямаше да бъда изложена на опасност от откритието си, по-скоро щях да съм объркана. Това е, което най-вероятно ще почувстваме. Ще бъдем объркани. Както и да е, — продължаваше на монитора Бет, — едва ли някога ще отворим сферата.

— Надявам се никога да не я отворим — отвърна й Тина.

Зад гърбовете им, вратата на сферата се затвори.

— Ха! — възкликна Хари. — Колко дълго остана отворена?

— Трийсет и четири секунди и четири десети — произнесе Тина.

Спряха записа.

— Някой иска ли да го види отново? — попита Тина. Беше пребледняла.

— Не точно сега — поклати глава Хари. Той затропа с пръсти по облегалката на креслото, замислен, с изцъклен поглед.

Никой от останалите не проговори, всички изчакваха търпеливо какво ще каже Хари. Норман започна да осъзнава колко много зависят всички от него. Хари е единственият от нас, който може да анализира нещата. Уповаваме се на него, разчитаме на него.

— Добре — рече накрая Хари. — Засега не разполагаме с разумно обяснение. Информацията е крайно недостатъчна. Въпросът е, дали сферата реагира на нещо в непосредственото й обкръжение или се отвори по собствени причини. Къде е Тед?

— Тед заряза сферата и се върна в пилотската кабина.

— Тед е тук — рече Тед и се ухили широко. — И имам някои страхотни новини.

— Ние също — рече Бет.

— Вашите могат да почакат — каза Тед.

— Но…

— Аз зная къде е бил този кораб — заяви развълнувано Тед. — Анализирах данните от полета, разгледах звездните карти и знам къде се намира тази черна дупка.

— Тед — каза Бет, — сферата се отвори.

— Така ли? Кога?

— Преди няколко минути. След това се затвори.

— И какво се видя на мониторите?

— Никаква биологична опасност. Изглежда безвредна.

Тед погледна екрана.

— Тогава, какво, по дяволите, правим тук?

Влезе Барнс.

— Двучасовата почивка приключи. Готови ли сте всички за прощално пътешествие до кораба?

— Казано доста внимателно — рече Хари.

Сферата беше гладко полирана, безмълвна, затворена. Стояха около нея и разглеждаха изкривените си отражения. Известно време никой не заговори.

Най-накрая Тед каза:

— Чувствам се, сякаш съм подложен на тест за интелигентност и се провалям.

— Нещо като „Посланието на Дейвис“? — попита Хари.

— А, това — махна Тед.

Норман беше чувал за „Посланието на Дейвис“. Това беше една от онези случки, които защитниците на СЕТИ биха искали да забравят. През 1979 година в Рим се състоя голяма среща на множество учени, занимаващи се с търсене на извънземен разум. В основата си, СЕТИ представляваше радио-астрономическо изследване на небесната сфера. И ето че учените се бяха събрали за да решат, какво послание да изпратят.

Емерсън Дейвис, физик от Кеймбридж, беше създал послание, основаващо се на определени физични константи, като например дължината на вълната излъчвана от водорода, за която се предполагаше, че е еднаква навсякъде във вселената. Той беше подредил тези константи в двоична нагледна форма.

И тъй като Дейвис смяташе, че така би изглеждало посланието, което бихме могли да получим от извънземните, той реши, че за привържениците на СЕТИ няма да е трудно да го разшифроват. И раздаде по едно послание на всички участници в конференцията.

Никой не можа да го разшифрова.

Когато Дейвис им обясни какво е направил, всички се съгласиха, че идеята е разумна и че наистина това е идеалната форма за общуване на две чужди цивилизации. Но фактът си оставаше — нито един от тях не беше в състояние първоначално да определи смисъла на посланието.

Един от присъстващите, който се бе опитал и не успял, беше Тед.

— Е, не се старахме чак толкова — обясни той. — Конференцията беше доста натоварена. Пък и не разполагахме с помощта ти, Хари.

— Искал си само да се разходиш безплатно до Рим — рече Хари.

— Въобразявам ли си, — намеси се Бет, — или знаците по вратата са се променили?

Норман присви очи. На пръв поглед плетеницата изглеждаше същата, ала нищо чудно да са настъпили някои изменения. И да ги имаше, бяха незначителни.

— Можем да направим сравнение със старите записи — предложи Барнс.

— На мен ми изглеждат същите — рече Тед. — Пък и това е метал. Съмнявам се, да се променя толкова лесно.

— Това което ние наричаме метал, е просто течност, която плува бавно на стайна температура — рече Хари. — И не е изключено този метал да търпи промени.

— Лично аз се съмнявам — подчерта Тед.

— Момчета, — каза Барнс, — вие сте специалистите. Вече знаем, че това нещо може да се отваря. И дори се отвори веднъж. Как да го отворим втори път?

— Опитваме се, Хал.

— А на мен ми се струва, че нищо не правите.

Всички отново впериха погледи в Хари. Хари стоеше замислен и почукваше с пръст брадичката си.

— Хари?

Никакъв отговор.

Тед направи няколко крачки и шляпна сферата с разтворена длан. Разнесе се приглушен звук, но сферата остана затворена. Тед я блъсна с юмрук, но се намръщи от болка и разтърка кокалчетата си.

— Не мисля, че ще можем да проникнем вътре със сила — подхвърли Норман. Никой от останалите не отговори.

— Моята специално подбрана група за мозъчни щурмове — промърмори Барнс. — и всичко което могат е да стоят и да се блещят в нея.

— Ами ти какво искаш да правим, Хал? Да я праснем с някоя атомна бомба ли?

— Ако вие не я отворите, ще го направят други — Барнс погледна нетърпеливо часовника си. — Междувременно, хрумнаха ли ви някои гениални идеи?

Поклатиха глави.

— Добре — рече Барнс. — Времето ни изтече. Да се връщаме в станцията и да се приготвим за отплаване към повърхността.