Майкъл Крайтън
Сфера (17)

ПЪРВО ИЗСЛЕДВАНЕ

— Не, господин секретар — произнесе Барнс в слушалката. — Сигурни сме, че това е извънземен обект. Няма никакво съмнение.

Той погледна към седналия отсреща Норман.

— Да, сър — рече Барнс. — Ужасно вълнуващо.

Намираха се в подводната станция и още с връщането Барнс бе позвънил в Белия дом. Опитваше се да отложи завръщането им на повърхността.

— Още не, не сме я отворили. Всъщност, не успяхме да я отворим. Вратата е със странни очертания и е умело прикрита… Не, нищо не може да се пъхне в цепнатината.

Той погледна към Норман и завъртя очи.

— Да и това опитахме. Няма никакви следи от външни прибори за управление. Не, не сме получили послание от вътре. И никакви надписи. Всичко което открихме беше една фино шлифована сфера с дълбоки бразди от едната страна. Какво? Да я взривим за да влезем?

Норман му обърна гръб. Намираха се в цилиндър Д, в комуникационния сектор, заедно с Тина Чан. С неизменното си спокойствие, тя настройваше дузина монитори.

— Вие сте най-спокойният човек тук — каза Норман.

Тя се усмихна.

— Придържам се към инструкциите, сър.

— И това ли е всичко?

— Би трябвало, сър — отвърна тя и продължи да нагласява един от мониторите. На екрана се появи блестящата сфера. — Защото усещам, че сърцето ми се разтуптява. Какво мислите има вътре?

— Нямам представа — рече Норман.

— Дали не се е спотаил някой пришълец? Може би не бива да го пускаме, каквото и да има вътре.

— Не сте ли любопитна?

— Не чак толкова, сър.

— Не виждам с какво ще ни помогне взривът — продължаваше разговора Барнс. — Да, разполагаме с експлозивни глави. Да, различни калибри. Но съмнявам се, че ще ни помогнат да я отворим. Не. Ами, защото, предполагам ако я видите, сам ще разберете. Това нещо е перфектно изработено. Перфектно.

Тина нагласи втория монитор. Вече разполагаха с две изображения на сферата, скоро щяха да имат и трето. Едмъндс монтираше камерите. Това беше едно от предложенията на Хари.

— Да я държим под непрестанно наблюдение — каза им той. — Може би от време на време ще проявява някаква активност.

На екрана се виждаше ясно гъстият сноп от кабели, прикачени за сферата. Бяха разположили пълния разред от пасивни датчици: звукови и за целия електромагнитен спектър — от инфрачервени до гама и рентгенови лъчи. Показателите на датчиците излизаха на няколко монитора вляво.

В този момент влезе Хари.

— Получихме ли нещо?

— Засега нищо — поклати глава Тина.

— Тед върна ли се?

— Не — отвърна Норман. — Тед все още е там.

Тед бе изявил желание да остане с Едмъндс и да помага в монтажа на камерите. Ала всички знаеха, че възнамеряваше да се помъчи да отвори сферата. Видяха го на втория монитор, разперил длан върху браздите, той ги докосваше, натискаше.

Хари се ухили.

— Май не е налучкал молитвата.

— Хари, — каза Норман, — помниш ли като бяхме на мостика и ти каза, че нещо съществено липсва?

— А, това ли — отвърна Хари. — Забрави го. Вече няма значение.

Барнс продължаваше да разговаря:

— Не, господин секретар, да я вдигнем на повърхността ще е направо невъзможно. Защото, сър, в настоящия момент тя се намира в един хангар дълбоко във вътрешността на кораба, а той пък е заровен под дебел слой корали. Самата сфера е с диаметър тридесетина фута, колкото голяма къща…

— Питам се, какво ли има в тази къща — промърмори Тина.

На монитора, Тед ядосано ритна сферата.

— И молитвата не помогна — рече Хари. — Никога няма да я отвори.

Влезе Бет.

— А ние как ще я отворим?

— Как? — повтори Хари и се втренчи замислено в изображението на сферата от екрана. Настъпи тишина. — Може би и ние няма да успеем.

— Няма да успеем? Никога?

— Това е напълно възможно.

Норман се разсмя.

— Тед ще се самоубие.

Барнс продължаваше да мърмори по телефона:

— Добре, господин секретар, щом искате да мобилизирате всички ресурси на Флотата за да я вдигнем, но това ще стане най-рано след шест месеца, когато времето в този район ще се оправи. Да, сега в южния Пасифик е зима. Да.

— Представям си — заговори Бет. — С огромни усилия, нашите Военно-Морски сили успяват да вдигнат тайнствената извънземна сфера на повърхността. Следват дълги мъчителни опити да я отворят, включително и с помощта на миниатюрна атомна бомба. Безуспешно. Накрая всички възможности са изчерпани. А сферата си стои. Минават десетилетия. Сферата все така не се отваря — тя поклати глава. — Какво огромно разочарование за човечеството…

Норман се обърна към Хари.

— Как мислиш, възможно ли е? Никога да не я отворим?

— Никога е много силна дума — рече Хари.

— Не, сър — говореше Барнс. — В така създалата се обстановка ще останем долу до последния момент. Времето горе засега се задържа — поне още шест часа, сър, по данни на метеорологичния сателит — да, ще трябва да се опрем на тяхната преценка. Да, сър. На всеки час, сър.

Той остави слушалката и се обърна към останалите.

— Чудесно. Получихме разрешение да останем още шест до дванадесет часа — в зависимост от времето. Да опитаме през това време да отворим сферата.

— Тед вече работи по въпроса — рече Хари.

На монитора се виждаше Тед Филдинг, който шляпаше с длан по гладката повърхност и крещеше:

— Отвори се! Отвори се, Сезам! Отвори се, кучи сине!

Сферата не отговаряше.

„Антропоморфичният проблем“

— Говоря сериозно — заяви Норман. — Мисля, че трябва да обсъдим въпроса дали да не я отваряме.

— Защо? — попита Барнс. — Вижте, току що получих по телефона…

— Зная — прекъсна го Норман. — Но може би е редно да помислим два пъти, преди да го сторим. — С крайчеца на окото си той забеляза, че Тина кима енергично. Хари го гледаше скептично. Бет търкаше сънено очи.

— Боиш ли се, или разполагаш със солидни аргументи? — попита Барнс.

— Имам предчувствието, — рече Хари, — че Норман е готов да цитира собствената си научна работа.

— Ами да — призна Норман. — Включил съм го в доклада си.

В доклада го беше нарекъл „Антропоморфичният проблем“. В основата си, проблемът се състоеше в това, че всеки който някога е писал или мислил за извънземен разумен живот, си го е представял подобен на човека. И дори ако извънземното същество не наподобявало външно човека — а вместо това приличало на влечуго, насекомо или пък разумен кристал — то пак реагирало подобно на човека.

— Говориш за филмите — рече Барнс.

— Но и за многобройните статии на тази тема. Всички концепции за извънземен живот, били те творение на филмов режисьор или университетски професор, в основата си са човешки концепции — те се основават на човешките стойности, човешкия мироглед, човешкия начин на контакт и разбиране на вселената. И почти винаги — на човешките белези. Две очи, нос, уста и така нататък.

— И какво?

— Какво — отвърна Норман. — Това са пълни глупости. От една страна, съществуват огромни различия в човешкото поведение, които сами по себе си затрудняват достатъчно неговото разбиране. Като, например, различията между американци и японци. Всъщност, тези две нации въобще не гледат на света по един и същ начин.

— Да, да — кимна нетърпеливо Барнс. — Всички знаем, че японците са различни…

— А когато попаднем на нова форма на живот, тези различия може да са напълно неразбираеми. Стойностите, етиката на тази нова форма да е коренно различна.

— Искаш да кажеш, че пришълците биха могли да не почитат неприкосновеността на живота, нещо като да не вярват в „Не убивай“ — каза Барнс, все още нетърпелив.

— Не — поклати глава Норман. — По-скоро имах пред вид възможността, пришълците да не могат да бъдат унищожени и следователно да не познават идеята за убийство.

Барнс замръзна.

— Пришълците да не могат да бъдат унищожени?

Норман кимна.

— Както бе казал някой, не можеш да прекършиш ръцете на същество, лишено от ръце.

— Да не бъдат убити? Искаш да кажеш, да са безсмъртни?

— Не зная — рече Норман. — Нещо подобно.

— Ами в такъв случай, — засуети се Барнс, — Боже, ако подобно същество не може да бъде унищожено… как ще го унищожим? — той прехапа устни. — Не бих желал да отворя тази проклета сфера и да пусна на свобода някое чудовище, което не може да бъде унищожено.

Хари избухна в смях.

— Е, Хал, не чакай повишение.

Барнс огледа мониторите, на които се виждаха различни гледни точки на сферата. Най-сетне промърмори:

— Не, това е невъзможно. Нито едно живо същество не е безсмъртно. Прав ли съм, Бет?

— Не съвсем — отряза го Бет. — Може да се каже, че някои живи същества на нашата планета са безсмъртни. Например, едноклетъчните организми, като бактериите, са в състояние да живеят неопределено дълго време.

— Кой говори за едноклетъчните? — изсумтя ядно Барнс.

— По същата причина, вирусите могат да се считат за безсмъртни.

— Вирусите? — Барнс се отпусна в креслото. Очевидно не беше помислял за вирусите. — Но доколко е възможно това? Кажи, Хари?

— Мисля, — отвърна Хари, — че възможностите отиват далеч отвъд всичко, което споменахме досега. Обсъждахме само три-измерни същества, които съществуват в нашата три-измерна вселена — или за да бъда по-точен — вселената, която ние възприемаме като три-измерна. С други думи, ако се срещнем с четири-измерно същество, не ще можем да виждаме онази част от него, която съществува в четвъртото измерение. Подобно същество очевидно ще бъде трудно за унищожаване. Ако си представим пет-измерно същество…

— Само за малко. Защо досега не споменахте тези възможности?

— Мислехме, че си запознат с тях — отвърна Хари.

— Да съм запознат с пет-измерни същества, които не могат да бъдат унищожени? Никой не ми е казвал нищо подобно — той поклати глава. — Да се отвори сферата ще е изключително рисковано.

— Напълно възможно.

— Явно си имаме работа с кутията на Пандора.

— Добре казано.

— Разбрано — вдигна рамене Барнс. — Да премислим най-лошото. — Кое е най-неприятното, което би могло да ни се случи?

— Мисля че е ясно — рече Бет. — Независимо дали се касае за многоизмерно същество, или вирус, или каквото и да е там, независимо какъв морал има, или дали въобще има морал, най-лошото е ако ни удари под пояса.

— Което значи?

— Което значи, да се намесва в нашите основни принципи на съществуване. Един добър пример е вирусът на СПИН. Причината, която го прави толкова опасен не се крие във факта че е нов. Всяка година се сдобиваме с нови вируси — дори всяка седмица. И всички те действат по един и същи начин — атакуват клетките и ги принуждават да произвеждат нови вируси. Това което прави вируса на СПИН смъртоносно опасен е, че той атакува специфични клетки, които използваме за да се защитаваме от вирусите. Вирусът на СПИН се намесва в нашите защитни механизми. И срещу него нямаме защита.

— Тогава, — каза Барнс, ако си представим, че сферата е обитавана от такова същество, което е способно да се намесва в нашите основни принципи на живот, как според вас би изглеждало то?

— Би могло да вдишва въздух и да издишва цианиден газ — подхвърли Бет.

— Да екскретира радиоактивни отпадъци — предложи Хари.

— Да смущава нашите мозъчни вълни — рече Норман. — И да ни пречи да мислим.

— Или пък, — рече отново Бет, — да нарушава сърдечната проводимост. Да спира съкращението на сърцето.

— Би могло да създава звукови вибрации, които да рушат нашата скелетна система — каза Хари. Той се усмихна на останалите. — Това последното много ми харесва.

— Хитро — рече Бет. — Но както обикновено, мислим предимно за себе си. А съществото би могло да не ни уврежда директно.

— Ах — каза Барнс.

— А просто да отделя токсини, които да унищожават хлоропласта и по такъв начин растенията да не са в състояние да използват слънчевата енергия. След това всички растения на Земята ще измрат — а в последствие и останалия живот на планетата.

— Ах — повтори Барнс.

— Виждате ли — рече Норман. — В началото си помислих за Антропоморфичния проблем и за това, че си представяме извънземните същества по човешки — и смятах това за недостиг на въображение. Човекът си е човек, всичко което знае е човешко, а може да мисли само за онова, което знае. Но както сами виждате, това не е съвсем вярно. Способни сме да си представяме и доста различни неща. Но не го правим. Трябва да има някаква друга причина, която ни кара да си представяме извънземните същества като хора. И мисля, отговорът е, че в действителност ние самите сме ужасно крехки същества. Но никак не обичаме да си припомняме тази своя крехкост — колко деликатни са балансите на нашите тела, колко кратък е престоят ни на Земята и колко лесно го приключваме. Именно затова си представяме и другите същества подобни на нас, за да не мислим за заплахата — за ужасната заплаха — която те биха могли да представляват за нас, и то съвсем непреднамерено.

Настъпи тишина.

— Естествено, не бива да забравяме и другата възможност — проговори Барнс. — Че в сферата има неща, които ще ни донесат изключителна полза. Вълшебни нови познания, изумителни идеи или непознати технологии, които да допринесат за човешкия прогрес далеч отвъд границите на нашето въображение.

— Макар да е напълно възможно, — рече Хари, — тези нови идеи да са безполезни за нас.

— Защо?

— Да речем, че тези пришълци са ни изпреварили с приблизително хиляда години, с колкото ние сме изпреварили Средновековна Европа. Представете си сега, че ние се връщаме в Средновековна Европа нарамили телевизор. Първо, къде ще го включим?

Известно време Барнс местеше поглед от един на друг.

— Съжалявам — рече накрая той. — Тази отговорност е прекалено тежка за мен. Не мога да взема решение за отварянето на сферата. Ще трябва да повикам Вашингтон.

— Тед едва ли ще е щастлив — подхвърли Хари.

— По дяволите Тед — ядоса се Барнс. — Ще разкажа всичко на президента. Докато не ми нареди, няма да предприема никакви опити за отваряне на сферата.

Барнс им даде двучасова почивка и Хари се отправи към каютата да поспи. Бет също обяви, че ще дремне, но остана край мониторите с Тина Чан и Норман. Тук креслата бяха удобни, с подложки за глави, Бет се отпусна в едно от тях, вдигна крака и започна да се люлее напред-назад.

Всички сме уморени, помисли си Норман. Проследи с поглед Тина, която се движеше уверено и плавно сред апаратурата, нагласяваше мониторите, проверяваше информацията от датчиците и сменяше касетките на видеокасетофоните. Едмъндс бе останала с Тед в кораба и сега Тина трябваше да следи не само комуникационните системи, но и записващите устройства. Не изглеждаше уморена като тях, може би защото не беше посещавала кораба. За нея той си оставаше само изображение от монитора, видеофилм, абстракция. Тина единствена не беше се сблъсквала лице в лице с тази нова реалност, нито пък бе похабявала напразни усилия за да открие за какво служи и с каква цел е създадена.

— Изглеждате уморен, сър — каза тя.

— Да. Всички сме уморени.

— От атмосферата е — подхвърли тя. — От вдишвания хелий.

Ето ти и физиологично обяснение, рече си Норман.

— Плътността на въздуха тук долу, — обясняваше Тина, — притежава осезаем ефект. Сега налягането е тридесет атмосфери. Ако при подобно налягане ни се наложеше да дишаме въздух, той щеше да е с плътността на течност. Хелият е по-лек, но и по-плътен, отколкото сме привикнали. Може би не го усещате, но умората идва дори от силата, която изчерпвате за да движите гръдния си кош.

— Но вие не сте уморена.

— О, аз съм свикнала. Не за пръв път съм в среда с изкуствена атмосфера.

— Така ли? Кога друг път?

— Наистина не мога да ви кажа, доктор Джонсън.

— Военни операции?

Тя се усмихна.

— Нямам право да говоря за това.

— И това е вашата най-неподкупна усмивка?

— Надявам се, сър. Но наистина, защо не опитате да поспите?

Той кимна.

— Наистина.

Ала мисълта за влажната койка го отблъскваше. Вместо това се спусна в столовата, надявайки се да намери някой от десертите на Роуз. Нямаше я, но на масата, под пластмасов капак беше оставен сладкиш от кокосово брашно. Намери чиния, отряза си едно парче и приседна до илюминатора. Навън цареше тъмнина, светлините бяха изгасени, а водолазите си бяха отишли. Забеляза, че светят илюминаторите на тяхната станция ДС-7, която се намираше на около триста ярда. Водолазите вероятно вече се приготвяха за връщане на повърхността. Или пък си бяха тръгнали.

Зърна отражението си в стъклото на илюминатора. Лицето му изглеждаше уморено и състарено.

— Тук не най-подходящото място за петдесет и три годишен човек — промърмори си той.

Изведнъж зърна някакво движение в далечината, после блесна ярко жълта светлина. Едно миниподводница се спусна под цилиндъра на ДС-7. След секунди се появи втора подводница и се изравни с първата. Светлините на първата подводница угаснаха. Не след дълго втората подводница се отдели и изчезна в чернеещата вода. Първата подводница остана.

Какво ли става там, зачуди се той. После реши, че не го интересува. Беше прекалено изморен. По-скоро се вълнуваше от вкуса на сладкиша. Погледна надолу. Парчето бе изядено, в чинията имаше само трохи.

Уморен съм, помисли си той. Страшно уморен. Вдигна крака на масичката за кафе и облегна глава на хладната стена.

Изглежда беше задремал, защото се събуди объркан в мрака. Изправи се и лампите незабавно светнаха. Осъзна, че все още е в столовата.

Барнс го беше предупреждавал за начина, по който станцията се нагласява към присъствието на хора в нея. По всичко изглежда, че датчиците за движение бяха доловили, че е заспал и автоматично бяха изключили светлините в стаята. А после, когато се събуди и се раздвижи, осветлението се бе включило. Зачуди се, дали светлините ще останат запалени ако хърка. Кой ли е измислил тази програма? И дали инженерите, които бяха конструирали станцията, бяха взели в пред вид и хъркането? Имаше ли датчик за хъркане?

Още сладкиш.

Стана и се прехвърли в кухнята. От сладкиша липсваха няколко парчета. Дали той ги беше изял? Не беше сигурен, не можеше да си спомни.

— Доста видеозаписи — рече Бет. Норман се обърна.

— Да — отвърна Тина. — Записваме всичко в станцията и кораба. Материалът е изобилен.

Точно над главите им бе окачен монитор. На него се виждаха Бет и Тина, изправени пред комуникационния пулт. И двете ядяха сладкиш.

Аха, помисли си той. Ето значи къде са изчезналите парчета.

— На всеки дванадесет часа записите се прехвърлят в подводницата — каза Тина.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре.

— А, страхотно — кимна разбиращо Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата, — каза Тина, — и се върна на мостика при Едмъндс.

Норман не откъсваше очи от монитора. Тина се скри от полезрението му. Бет стоеше с гръб към него и си хапваше сладкиш. На монитора зад нея ясно се различаваше сферата. Монитори, които показват други монитори, мислеше си Норман. Хората, на които им предстои да гледат тези записи направо ще се побъркат.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

Бет дъвчеше замислено.

— Може би — каза тя. — Не зная.

И за ужас на Норман, той забеляза на монитора зад нея, че вратата на сферата се плъзга встрани, разкривайки непрогледен мрак вътре.