Майкъл Крайтън
Сфера (12)

ВЪТРЕШНОСТТА

Стояха на тясна пътека, увиснала високо във въздуха. Норман насочи лъча надолу и далеч под него блесна дъното на металния корпус. Наоколо в мрака се различаваха очертанията на гъста мрежа от подпори и носещи греди.

— Прилича на нефтена рафинерия — произнесе Бет. — Кръстосана конструкция, поддържаща външния корпус. Притежава невероятна издръжливост във всички посоки. Както предполагахме, корабът е невероятно здрав. Построен е да издържа на огромни натоварвания. Вероятно по-навътре има втори корпус.

Норман си спомни, че на времето Барнс бе работил като космоинжинер.

— Не само това — отвърна Хари и насочи светлината към корпуса. — Вижте, оловен слой.

— Радиационен щит?

— Това трябва да е. Дебел е поне шест инча.

— Значи корабът е бил построен да издържа на радиация.

— И то на доста мощна радиация — рече Хари.

Имаше лека мъгла във вътрешността на кораба, а въздухът сякаш беше мазен. Металните подпори изглеждаха като току що смазани, но когато докосна една от тях, Норман не почувства масло под пръстите си. Вероятно самият метал притежаваше непознати за него свойство, които го правеха едновременно издръжлив и еластичен.

— Интересно — рече Тед — Някакъв нов материал. Свикнали сме да свързваме силата с твърдостта, но този метал — ако това въобще е метал — е едновременно издръжлив и мек. Технологията на материалите в бъдещето явно е отишла далеч.

— Очевидно — съгласи се Хари.

— Е, това е естествено — заговори Тед. — Ако си представим как е изглеждала Америка преди петдесет години в сравнение с днешния ден, например откритията в областта на пластмасите и керамиката, непознати в онези дни… — Тед продължаваше да говори, а гласът му отекваше в мрака. Норман съвсем ясно долавяше напрежението в този глас. Тед се бои от тъмното, помисли си той.

Продължиха във вътрешността на кораба. От височината Норман почувства, че му се завива свят. На едно място пътеката се пресичаше с друга. Обкръжаващите ги гъсти подпори и греди бяха като непрогледна джунгла от метал.

— Сега накъде?

Барнс погледна светещия компас на ръката си.

— Надясно.

Около десет минути се предвижваха из сложната плетеница от платформи. Не след дълго Норман се увери, че Барнс е бил прав — имаше вътрешен цилиндър, закрепен чрез сложна система от подпори. Кораб в кораба.

— Защо са го построили така?

— Тях ще питаш.

— Вероятно не са имали друга възможност — разсъждаваше Барнс. — Но енергетичните нужди при двоен корпус, с толкова дебело оловно покритие… не мога да си представя двигателя, който е необходим за да вдигне подобна гигантска муха.

След няколко минути стигнаха вратата на вътрешния корпус. По нищо не се отличаваше от външната врата.

— Ще слагаме ли шлемовете?

— Не зная. Да рискуваме ли?

Без да чака повече, Барнс вдигна капака и натисна бутона с надпис „Отваряне“. Вратата се отдръпна с бръмчене. Отново ги посрещна мрак. Прекрачиха прага. Норман усети, че краката му потъват. Насочи светлината надолу и видя, че подът е покрит с дебел килим.

Прожектори блеснаха в различни посоки, осветявайки просторен пулт и три кресла с високи облегалки. Помещението очевидно бе предназначено за ползване от човешки същества.

— Това трябва да е мостика или пилотската кабината.

Но по пултовете не се виждаха никакви светлини. И креслата бяха празни. Продължиха да кръстосват светлини в мрака.

— Прилича на макет.

— Не може да е макет.

— Добре де, на мен ми прилича.

Норман плъзна ръка по гладката повърхност на пултовете. Беше фино изработена, приятна на допир. Норман натисна с ръка и почувства, че повърхността поддава. Сякаш беше гумена.

— Пак непознат материал.

В осветения от прожектора кръг се мярнаха няколко интересни обекта. В далечния край на пулта беше прикрепена табелка с ръчно изписан надпис „Давай, маце, давай!“. Малко по-близо пластмасова статуетка на непознато животно, което приличаше на катерица. На поставката пишеше „Щастливата Лемонита“. Какво ли означаваше това?

— Креслата кожени ли са?

— Така изглеждат.

— Ами къде са им проклетите уреди?

Норман продължи да шари с ръка по пулта и внезапно той се озари от вътрешна светлина, а под повърхността се показаха схеми и индикатори. Всички уреди изглежда бяха вградени вътре в пулта, сякаш бяха оптическа измама, или холограма. Норман зачете надписите над тях: „Задна тяга“, „Ф3 Пневматичен ускорител“, „Планер“, „Отразители“.

— Пак непозната технология — рече Тед. — Приличат ми на течни кристали, но е нещо далеч по-сложно. Някакъв вид усъвършенствана оптическа електроника.

Изведнъж пулта се озари в червено и се разнесе тревожен звън. Норман отскочи уплашено назад — пултът пред него неочаквано бе оживял.

— Внимавайте, всички!

Ярко, ослепителна и невероятно бяла светлина изпълни за миг вътрешността на помещението.

— О, Боже…

Още един блясък — още един и тогава заблестя целият таван, осветявайки помещението. Норман плъзна поглед по уплашените лица на останалите. После въздъхна облекчено.

— Майчице…

— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.

— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.

— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.

— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.

— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.

— Слушай, Хал…

— Бет, не искам да натискаш повече бутони!

Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:

— Някой да вижда някъде дата?

— Няма дата.

— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.

— Какво прави тук? — запита Норман.

— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.

Норман се намръщи.

— Какво те тревожи, Хари?

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.

— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.

— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.

Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…

Той се отпусна в едно от креслата. Почувства се невероятно удобно. Под него нещо избълбука — може би вътре имаше вода?

— Надявам се, не възнамеряваш да полетиш с тая тенекия?

— Не, не.

— Какъв е този странен шум?

Креслото го обгърна. За миг Норман бе завладян от паника, усещайки как се притиска в него меката материя, обвивайки раменете и кръста му. Кожената подложка се плъзна зад врата му, покри ушите и прикова челото му. Потъваше все по-дълбоко, изчезваше във вътрешността на креслото, сякаш то го поглъщаше…

— О, Боже…

И тогава креслото се понесе напред и застина до пулта. Шумът изчезна.

Всичко замря.

— Според мен, — каза Бет, — това кресло сметна, че се готвиш да излиташ.

— Хммм — изсумтя Норман, докато се мъчеше да се овладее. — И как да изляза сега?

Единствената непокрита част от тялото му оставаха ръцете. Той раздвижи пръсти и напипа цял ред бутони на облегалката на креслото. Натисна един от тях.

Креслото се плъзна назад и се разтвори. Норман побърза да стане и прогледна към отпечатъка, оставен от тялото му, който бавно се губеше.

Хари също натисна едно от копчетата и шумът се появи отново.

— Пълно е с вода.

— Има логика — кимна Барнс. — Водата не може да се свива. Седнал в подобно кресло, можеш да издържиш на невероятни натоварвания.

— Корабът също е създаден да издържа огромни натоварвания — рече Тед. — Може би пътуването във времето е свързано с натоварване. Структурно натоварване?

— Може би — на лицето на Норман се четеше съмнение. — Но мисля че Барнс е прав — този кораб е предназначен да лети.

— Поне така изглежда — не се предаваше Тед. — В края на краищата, ние знаем какво е да се пътува в пространството, но нямаме представа какво означава да пътуваш във времето. Известно ни е, че времето и пространството са неразделни части но временно-пространствения континиум. Може би и във времето се лети по същия начин, както и в пространството. Може би полетите в космоса и пътуването във времето си приличат повече, отколкото си мислим.

— Не забравяме ли нещо? — запита Бет. — А къде са всички? Ако хора са летели с този кораб във времето или пространството, тогава къде са сега?

— Вероятно някъде в кораба.

— Не съм сигурен — каза Хари. — Погледнете тези кожени кресла. Облицовката им е съвсем нова.

— Може би корабът е нов.

— Не, искам да кажа, че е чисто нова. По кожата няма никакви следи от одраскване, петна или замърсени участъци. Нищо което да посочва, че креслата са били използвани поне веднъж.

— Може би корабът е без екипаж.

— А защо тогава ще има кресла, ако няма екипаж?

— Може би са се отказали от екипажа в последния момент. Очевидно са се опасявали от радиационно излъчване. Вътрешният корпус също е покрит с оловен слой.

— А какво общо има радиацията с пътуването във времето?

— Не зная — рече Тед. — Може пък корабът да е бил изстрелян случайно. Някой се е навъртал около площадката е без да иска е натиснал копчето преди екипажът да успее да се качи на борда.

— Искаш да кажеш, ей така, протегнал ръка и натиснал не тоя бутон, дето трябва?

— Това ще да е била ужасна грешка — подхвърли Норман.

Барнс поклати глава.

— Не съм съгласен. Първо, кораб с подобни размери не може да бъде изстрелян от Земята. Вероятно е бил сглобен в орбита и изстрелян от космоса.

— А какво мислите за това? — попита Бет, сочейки втори пулт в задната част на пилотската кабина. Опряно в пулта се виждаше четвърто кресло.

Кожената облицовка стискаше в обятията си човешко тяло.

— Без майтап…

— Вътре има човек?

— Да видим — Бет натисна едно от копчетата. Креслото се плъзна назад и облегалката се разтвори. Вътре седеше непознат мъж, с изцъклени очи, вперени право напред.

— Божичко, напълно запазен, след всичките тези години — каза Тед.

— Нищо чудно — отвърна Хари. — Като се има пред вид, че е манекен.

— Но толкова прилича на…

— Не подценявай нашите потомци — прекъсна го Хари. — Все пак са поне половин век пред нас. — Той наведе манекена напред и всички видяха, че от гърба му излиза гофрирана тръба, сякаш е пъпна връв.

— Жици…

— Не са жици — каза Тед. — Фибростъкло. Оптични кабели. Целият кораб е натъпкан с оптическа технология, а не с електроника.

— Във всеки случай, поне една от мистериите се разкри — каза Хари, без да откъсва очи от манекена. — Очевидно корабът е бил построен с цел да бъде управляван от човешки екипаж, но е бил изстрелян с автоматично управление.

— Защо?

— Вероятно подготвяното пътуване се е оказало твърде опасно. Изпратили са първо автоматично управляван кораб, с намерение да го последва кораб с екипаж.

— И закъде са го изпратили? — попита Барнс.

— Когато става дума за пътуване във времето, не можеш да го изпратиш за някъде. Изпращаш го за някога.

— Добре. И за кога са го изпратили?

Хари вдигна рамене.

— Все още не разполагаме с необходимата информация.

Ето я пак тази неувереност, помисли си Норман. За какво ли всъщност мисли Хари?

— Да не забравяме, че корабът е дълъг половин миля — намеси се Барнс. — Имаме още много да видим.

— Питам се, дали има бордови дневник — рече Норман.

— Като на самолетите ли?

— Да. Нещо където да се нанасят всички събития по време на пътуването.

— Трябва да има — кимна Хари. — Ако проследим кабела на куклата сигурно ще го открием. Аз също съм заинтригуван от този дневник. Според мен, той би имал изключително значение.

Норман се приведе до пулта и повдигна една клавиатура.

— Вижте, — възкликна той — тук има дата.

Всички се скупчиха до него. В долния край на клавиатурата беше закрепен пластмасов етикет. „Корп. Интел. Произведено в САЩ. Сериен номер 980040077 8/5/43“.

— Пети август 2043?

— Така изглежда.

— Значи се разхождаме из някакъв кораб близо петдесет години преди да бъде построен…

— От това ме заболя главата.

— Вижте какво има тук — Бет бе излязла от кабината и се бе озовала в нещо подобно на жилищно помещение. В стаята имаше двадесетина койки.

— Екипаж от двадесет души? Щом само трима са били необходими за управление, за какво са останалите седемнадесет?

Никой не отговори.

Преминаха през просторна кухня, тоалетна и още жилищни помещения. Всичко беше ново, фино изработено и с ясно предполагаеми функции.

— Знаеш ли, Хал, тук е далеч по-удобно отколкото в ДС-8.

— Да, може би ще трябва да се преместим.

— В никакъв случай — възрази Барнс. — Изпратени сме за да изследваме кораба, а не да живеем в него. Доста работа ни чака преди дори да започнем да предполагаме, за какво е бил предназначен.

— Може би ще е по-добре да живеем тук, докато го изследваме.

— Не искам да живея тук — каза Хари. — Тръпки ме побиват от това място.

— Мен също — съгласи се Бет.

Близо час бяха на борда на кораба и Норман вече усещаше краката си. Едва ли би предложил, че ще го заболят краката докато разглежда космически кораб от бъдещето.

Но Барнс продължи напред.

Излязоха от жилищния отсек и попаднаха в лабиринт от тесни коридори с множество плътно затворени помещения, които се оказаха огромни по размери хангари. Първият, който отвориха беше пълен с пластмасови контейнери, подобно на онези, които се използваха за пренасяне на товари от съвременните самолети. Отвориха един от контейнерите.

— Гледай ти — рече Барнс, след като надникна вътре.

— Какво има?

— Храна.

Храната беше увита в метално фолио и поставена в пластмасови кутии, също като порционите на НАСА. Тед вдигна една кутия.

— Храна от бъдещето — възкликна той и облиза устни.

— Ще я опиташ ли? — попита Хари.

— Естествено — рече Тед. — Знаеш ли, вкъщи имам бутилка „Дом Периньо“ от 1897, но за пръв път в живота си ще пробвам нещо от 2043.

— Което същевременно е на триста години — допълни Барнс.

— Не е зле да го заснемете — обърна се Тед към Едмъндс. — Да ме снимате как ям.

Едмъндс побърза да вдигне камерата и включи осветлението.

— По-добре не го прави — намеси се Барнс. — Имаме по-важни задачи.

— Обикновено човешко любопитство — каза Тед.

— Не сега — повтори с твърд глас Барнс.

Той отвори втори контейнер, после трети. Всички бяха пълни с храна. Преместиха се в следващия хангар и отвориха още контейнери.

— Само храна. Нищо друго, освен храна.

Корабът бе зареден с неимоверни количества храна. Дори за двадесетчленен екипаж, храната би стигнала за пътуване от няколко години.

Всички показваха белези на умора и следващата изненада им донесе облекчение. Бет бе забелязала някакъв бутон на стената и протегна ръка с думите:

— Чудя се, за какво ли служи…

— Бет… — извика Барнс.

Изведнъж пътеката под краката им се понесе напред с тихо бръмчене.

— Бет, искам да престанеш да натискаш всички копчета, които виждаш.

Но никой от останалите не възрази. Далеч по-приятно бе да се носят по пътеката, между безчислените затворени хангари. Най-сетне след доста време обстановката започна да се променя. Норман предположи, че се намират на близо четвърт миля от отправната точка. Горе-долу по средата на кораба.

И ето че попаднаха в помещение с двадесет висящи скафандъра.

— Бинго — рече Тед. — Всичко е ясно. Този кораб е предназначен за полет сред звездите.

Останалите се заеха да обсъждат развълнувано тази идея. Изведнъж всичко доби нов смисъл — огромните размери, просторът вътре в кораба, сложните уреди…

— О, за Бога — възрази Хари. — Не е възможно да е бил построен за междузвездни полети. Това очевидно е конвенционален космически кораб, макар и доста голям. А при конвенционална скорост на полета, до най-близката звезда са двеста и петдесет години.

— Може би разполагат с някаква нова технология.

— И къде е тя. Няма никакви следи от нова технология.

— Е, тогава…

— Гледай фактите, Тед — прекъсна го Хари. — Въпреки размера си, корабът е зареден с провизии само за няколко години — не повече от петнадесет. Колко далеч можеш да стигнеш за това време? Най-много да напуснеш Слънчевата система, така ли е?

Тед кимна мрачно.

— Вярно. На „Вояджър“ му бяха необходими пет години да стигне орбитата на Юпитер и девет за да се добере до Уран. За петнадесет години… може би са отивали на Плутон?

— Защо ще ходят на Плутон?

— Ами… не зная…

Радиоуредбата изпращя. Разнесе се гласът на Тина Чан:

— Капитан Барнс, от повърхността ви търсят за шифрована връзка.

— Добре — кимна Барнс. — И без това вече е време да се връщаме.

Поеха назад, през огромния кораб, към главния вход.