Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (13)

Глава тринадесета

Първият изстрел му разби веригата и за пръв път от над двадесет години то напусна утъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в дърветата и започна бавно да се обръща на място, стоварвайки с пращене широкото си чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато се показа необятната мръсна кърма с люлеещи се на ръждясалите нитове железни листи, Зеф акуратно и точно, така, че пази боже, да не улучи реактора, заби фугасен заряд в двигателя — в мускулите, в сухожилията в нервните възли — и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си кълбо нажежен дим и спря завинаги; но нещо още живееше в нечистите бронирани недра, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат безсмислени сигнали, продължаваха да се включват и веднага да се изключват аварийните системи, съскаха, плюеха пяна, то цялото още отпуснато трепереше, едва-едва дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана оса, се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се обърна и тръгна към гората, влачейки гранатохвъргачката за ремъка. Максим и Вепър тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си беше набелязал още на идване; легнаха в тревата и Зеф каза:

— Дай да изпушим по една.

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и сам запали. Максим лежеше, опрял брадичка върху ръцете си и между редките дървета гледаше как умира железният дракон — жално дрънчи с някакви последни зъбчатки и със свирене изпуска от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

— Така и само така — каза Зеф с поучителен тон. — А ако правиш другояче, ще ти откъсна ушите.

— Защо? — попита Максим. — Аз исках да го спра.

— Затова — отговори Зеф, — защото гранатата можеше да рикошира в ракетата и тогава отиваме на кино.

— Аз целех веригата.

— А трябва да целиш кърмата — каза Зеф и смукна дим. — И въобще докато си новак, не се пъхай никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

— Разбрах — каза Максим.

Всички тия тънкости в опита на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не го интересуваше особено. Интересуваше го Вепър. Но той, както винаги, равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите каторжници бяха строени пред бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринадесети сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна това огнено брадище и квадратната набита фигура; беше му приятно, че са го познали в тази душна карирана тълпа, където всеки плюеше на всички и никой от никого не се интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че Зеф — бившият знаменит психиатър Аллу Зеф, образован и интелигентен човек, не като полууглавната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон — някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му посочи място на наровете до едноръкия Вепър, Максим реши, че съдбата му окончателно се е определила. Но скоро разбра, че греши. Вепър не пожела да разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата, за процеса, неопределено през прозявка промърмори: „Какви ли не работи стават…“, легна и се обърна на другата страна. Максим се почувствува измамен и тогава на нара се качи Зеф. „Добре се наплюсках преди малко.“ — съобщи той на Максим и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна натрапчивост да измъква от него имена и явки. Може би някога да е бил знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би и дори сигурно имаше някакво отношение към съпротивата, но сега той правеше впечатление на обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди лягане да обработи глупавия новак. Максим не без труд се отърва от него, а когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, той още дълго лежа с отворени очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Той си спомни процеса, явно подготвен още преди групата да получи заповед за нападение на кулата; писмените доноси на някаква гадина, която знаеше за групата всичко и може би дори беше неин член; филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя срам, когато на екрана видя себе си стрелящ с автомат по прожекторите, осветяващи сцената на този страшен спектакъл… В плътно затворената барака беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитуемите бълнуваха, а в отсрещния ъгъл при светлината на саморъчна свещ няколко углавници хвърляха карти и дрезгаво крещяха един към друг.

А на другия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи, без да се натъкне на желязо — на мъртво ръждясало желязо; на тайно, мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива; на движещо се желязо, сляпо и тъпо орящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха на ръжда, в дъната на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не пееха, а пресипнало стенеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше дори горска тишина — ту отляво, ту отдясно гърмяха и кънтяха взривове, между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на износени двигатели…

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични бойни устройства, бронеколи, самоходни балисти, ракети на вериги, огнепръскачки, газохвъргачки — и всичко това не беше умряло за повече от двадесет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот, продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт, и всичко това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето за строеж на нови кули. А нощем Вепър продължаваше да мълчи, Зеф отново и отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните песни на каторжниците, и легионерите биеха някого по лицето, и два пъти на ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът люлееше обесени бегълци… Ден-нощ, ден-нощ… Освиенцим, лагер за унищожение. Фашизъм.

— Защо искахте да го спрете? — изведнъж попита Вепър.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше едноръкият.

— Исках да видя как е устроен.

— Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

— Е, не, защо? Все пак бойна машина…

— А за какво ви е притрябвала бойна машина? — попита Вепър. Държеше се така, сякаш рижият провокатор отсъствуваше.

— Не знам — произнесе Максим. — Над това още трябва да се помисли. Много такива ли има тук?

— Много — намеси се рижият провокатор. — И машини има много, и глупаци достатъчно… — той се прозина. — Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак — като тебе такъв — взе, че хвръкна във въздуха.

— Нищо, аз няма да хвръкна — студено каза Максим. — Тази машина не е от сложните.

— А за какво ви е все пак? — попита едноръкият. Той пушеше, легнал по гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. — Да речем, че я оправите. После какво?

— Ще пробива през моста — каза Зеф и се изкиска.

— А защо не? — попита Максим.

Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

— Не можете да стигнете до моста — каза едноръкият.

— Трийсет и три пъти ще ви разстрелят по пътя. А и да стигнете, ще видите, че мостът е вдигнат.

— А по дъното на реката?

— Реката е радиоактивна — каза Зеф и плю. — Ако беше човешка река, нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете не се охраняват. — Той отново плю. — Впрочем, в такъв случай щяха да се охраняват… Така че не размахвай ръце, младежо. Като си попаднал тук задълго, приспособявай се. Ако се приспособиш, ще имаш работа. А ако не слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното Светило…

— Да се избяга не е трудно — каза Максим. — Аз мога да избягам още сега, веднага…

— Я го виж ти! — възхити се Зеф.

— … и ако имате намерение все така да си играете на конспирация… — продължаваше Максим, като демонстративно се обръщаше само към Вепър, но Зеф отново го прекъсна.

— Аз имам намерение да изпълня днешната норма — заяви той и стана. — Иначе няма да ни дадат да плюскаме. Хайде!

Той тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита едноръкия:

— Нима и той е в съпротивата?

Едноръкият бързо го изгледа и отговори:

— Не, разбира се, как може!

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим вървеше последен.

— За какво е тук тогава?

— За неправилно пресичане на улицата — отговори едноръкият и Максим изгуби желание да разговаря повече.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандува:

— Стой! — и работата започна.

— Легни! — закрещя Зеф.

Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях с протяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от черното дуло лениво изпълзя облаче жълтеникав дим.

— Мухлясал е — делово каза Зеф и пръв стана, отърсвайки панталоните си.

Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан с картечница, която не беше мухлясала и дълго ги притискаше към земята, трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак се промъкнаха, по тях откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по лице, а Зеф стреляше с гранатохвъргачката по небето и изведнъж закрещя:

— Бегом след мен! — и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха зелени облаци отровен газ и отново трябваше да се бяга, да се промъкват през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а едноръкият мъчително повръщаше…

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим като най-младши се зае с обеда — супа от консерви, която трябваше да се свари в същото онова котле. Зеф и едноръкият — изпоцапани, изподрани — лежаха наблизо и пушеха. Вепър изглеждаше съвсем измъчен, той беше вече стар и му беше най-тежко.

— Не мога да си представя — каза Максим, — как така сме успели да загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

— Какво значи „успели сме да загубим“? — възрази едноръкият. — Тази война я загубиха всички. Спечелиха само Огненосните Творци.

— За съжаление малко хора разбират това — каза Максим, бъркайки супата.

— Отвикнах вече от такива разговори — каза Зеф. — Тук при нас повече чуваш: „Мълчи, възпитуем!“ или „Броя до едно!“… Ей, момче, как те викаха…

— Максим.

— Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че стига, няма вече сили да трае. В пълно мълчание изядоха супата. Максим чувствуваше: нещо се е променило, нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да обира дъното с хлебна коричка.

— Да можеше да застреляме нещо… — мърмореше той. — Празен ми е стомахът, като че ли не съм ял… само ми се събуди апетитът…

Чувствувайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края Максимовите съображения и само промърмори:

— Какъв лов, бе, всичко тук е мръсно, радиоактивно…

И също се просна по гръб.

Максим въздъхна, взе котлето и се помъкна към ручейчето наблизо. Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че на Максим му се прииска да пийне и той загреба в шепа малко вода. Уви, котлето тук не биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно. Максим приклекна, остави котлето до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо си спомни за Рада, как тя миеше съдовете след ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувствува горд, защото досега нито една жена не беше го обичала. Много му се прииска да я види, но веднага с крайна непоследователност си помисли — добре, че я няма. Тук не е място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се анихилира заедно с цялото й съдържание и на нейно място да се отгледа нова — весела или дори мрачна, но чиста.

После си спомни, че е заточен тук завинаги и се учуди на наивността на онези, които го заточиха и, без да вземат от него никаква дума, си въобразиха, че той доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага да прокарват през тая гора линията на лъчевите кули. В арестантския вагон разправяха, че горите се простират на стотици километри на юг, а военна техника се среща дори и в пустинята… „Не, тук няма да остана. Массаракш, вчера аз събарях тези кули, а днес ще им разчиствам място, как пък не! Стига ми! Така. Да изясним положението.“

Няколко минути той изясняваше положението.

„Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен — не. А аз нямам доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да опитам да събера група от непознати, но — массаракш! — дай да бъдем честни пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм доверчив… Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?“

Няколко минути той изясняваше задачата.

„Виж, ако Гай беше тук… Но Гай за наказание го пратиха в някаква особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да действувам сам… И непременно — танк! Тук има оръжие за сто армии… Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но трябва да опитам да го приспособя… Нима Вепър няма да ми повярва?“ — помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.

Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: „Стига!“ и стана. Вирна рижото си брадище, опули очи и закрещя:

— Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш? Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той изкрещя по човек с пълен глас:

— Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго, освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас — плюскане, плюскане, плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора закънтя. Едноръкият му пригласяше — това се виждаше, но не можеше да се чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

— Массаракш! — изхърка накрая Зеф. — Това се казва гласище!… Не, приятелю — обърна се той към Вепър — ти помни какво ти казах. Впрочем, казах вече: стига… Стани! — закрещя той. — Напред, ако искате… хм… да плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим:

— Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!

Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата. Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:

— Той там ли е? Какво прави вътре?

— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте, Зеф?

От пукнатината прокънтя:

— Слизайте тук! Скачайте, меко е…

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

— Не е за мен това — каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.

— Кой е тук? — изведнъж закрещя отвътре Зеф. — Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

— Ела насам, Мак, тук има някой — изгърмя Зеф. — Вепър! Скачай!

Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.

— Какво е това тук? — попита Максим.

— Че отде да знам? — свадливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това — Крепостта?

— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.

— Човек?

— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.

— Странни стъпки — каза той.

— Да, приятелче — Зеф се огледа. — Такива аз не съм виждал.

— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.

— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината — завой или задънена стена. — Ще отидем ли да погледнем?

— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.

Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше безжизнен. Някой там отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената; някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.

— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.

— Добре би било.

— Защо?

— Трябва да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом разправят — откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…

— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.

— Нали? Хъм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или останки от гарнизона… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната. Затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне при тях…

— А могат ли?

— Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказваме…

Максим отново се вслуша.

— Не — каза той уверено. — Няма там нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?

— Какво „или“?

— Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?…

— А-а, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.

Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

— Вие много шумите — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…

— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.

— И вашето фенерче ми пречи.

— Че как така пречи? Нали е тъмно?

— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради вашето фенерче нищо не мога да различа… Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.

— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане. Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем близо.

— Зеф! — повика Максим.

— Да! — кънтящо се обади рижебрадият.

Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в посока към гласовете.

— Той е между нас — каза Максим. — Да не вземете да стреляте.

— Добре — каза Зеф след кратко мълчание. — Никакъв дявол не виждам. Как изглежда той?

— Не знам — отговори Максим. — Мек е.

— Животно ли е?

— Не прилича.

— Нали каза, че виждаш на тъмно?

— Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

— Не с очи… — промърмори Зеф и затихна.

Неизвестният постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време отново се появи отпред. И на него му е интересно, помисли си Максим. Той се мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо пречеше — може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска външност. Отново тръгна напред. Неизвестният отстъпваше, пазейки постоянна дистанция.

— Какво става? — попита Зеф.

— Все същото — отговори Максим. — Може би той ни води нанякъде или ни подмамва.

— Как мислиш, ще се справим ли?

— Той не се кани да ни напада. На него самия му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим почувствува, че коридорът е свършил. Наоколо имаше голямо помещение. Все пак беше прекалено тъмно; Максим почти нищо не виждаше. Чувствуваше присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение. Няколко секунди той стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за осветлението, посегна към него, но в този момент неизвестният се появи отново. При това не беше сам. Придружаваше го втори — подобен, но не абсолютно същият. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше дишането им — беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат по-близо, но те не дойдоха; тогава той с всички сили сви зениците си и натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред — лампите пламнаха само за част от секундата, някъде с трясък изгърмяха предпазители и светлината отново угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, големи колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните същества незабавно изчезнаха, сякаш не ги е имало.

— Какво става при теб — разтревожено попита Зеф. — Какви са тия пламвания?

— Аз палих осветлението — отговори Максим. — Елате насам.

— А оня къде е? Ти видя ли го?

— Почти не го видях. Приличат все пак на животни. Като кучета с големи глави.

По стените се замятаха отблясъците на фенерчето. Зеф говореше, идвайки:

— А, кучета значи… Знам, живеят тук в гората такива. Живи не съм ги виждал наистина, но застреляни — много пъти…

— Не — каза Максим със съмнение, — все пак те не са животни.

— Животни са, животни — каза Зеф. Гласът му дълбоко закънтя под високия свод. — Само дето се изплашихме с теб. Аз вече мислех, че са вампирите… Массаракш! Ами че това е Крепостта!

Той спря в средата на помещението, зашари с фенерчето по стените, по редовете циферблати, по разпределителните пултове. Блестеше стъкло, никел, избеляла пластмаса.

— Е, моите поздравления, Мак. Намерихме я с теб въпреки всичко. Само дето не вярвах. Напразно… А това какво е? Аха… Ами че това е електронен мозък, и всичко е под напрежение! Ах, дявол го взел, сега да беше тук Ковач!… Слушай, а ти от тия работи нищо ли не разбираш?

— Кои именно? — попита Мак и се приближи.

— Ето от цялата тая механика… Ами че това е пулт за управление! Ако се оправим с него, целият край е наш! Цялата оная техника горе се управлява оттук! Ах, да можехме да се оправим, массаракш!

Максим му взе фенера, сложи го така, че светлината да се разсейва в помещението, и се огледа. Навсякъде беше прашно, прашно от години, а на масата в ъгъла върху постлана изгнила хартия имаше чиния, изцапана с нещо черно; до нея — вилица. Максим мина край пултовете, докосна потенциометрите, опита се да включи електронната машина, хвана някаква ръчка — дръжката й остана в пръстите му…

— Едва ли — каза накрая той. — Едва ли оттук може да се управлява нещо кой знае какво. Първо, тук всичко е прекалено просто, това е по-скоро или станция за наблюдение, или някоя контролна подстанция… Всичко тук е някакво спомагателно… И машината е слаба, не стига даже за управление на десетина танка… И второ, всичко тук се разпада, не можеш нищо да пипнеш. Ток има, наистина, но напрежението е по-ниско от нормалното — реакторът сигурно е съвсем износен… Не, Зеф, нещата не са толкова прости, колкото ви изглеждат.

Той изведнъж видя стърчащи от стената дълги тръби, съединени с гумен наочник, придърпа алуминиевия стол, седна и допря очи до окулярите. За негово учудване оптиката се оказа в превъзходно състояние, но много по-учудващо беше това, което видя. В полезрението имаше съвършено непознат пейзаж: бяло-жълта пустиня, пясъчни дюни, скелет от някакво метално съоръжение… Там духаше силен вятър, струйки пясък се стичаха по дюните, мътният хоризонт се издигаше като стени на чаша…

— Я погледнете — каза той на Зеф. — Къде е това?

Зеф опря гранатохвъргачката до пулта, приближи се и погледна.

— Странно — каза той, като помълча. — Това е пустинята. Това, приятелю, е на близо четиристотин километра оттук.

Той се отдръпна от окуляра и вдигна очи към Максим:

— Колко труд са вложили в това нещо мерзавците… А каква полза? Ето на, вятър духа из пясъците, а какъв край беше това! Мен преди войната, когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.

Зеф стана.

— Да вървим, по дяволите — горчиво каза той и взе фенерчето. — Тук с теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят при нас Ковач. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го разстрелят… Е, тръгнахме ли?

— Да — отговори Максим; той разглеждаше странните стъпки на пода. — Това тук ме интересува много повече.

— Напразно — каза Зеф. — Какви ли не зверове се мотаят тук…

Той преметна гранатохвъргачката зад гърба си и тръгна към изхода на залата. Максим, озъртайки се към стъпките, тръгна след него.

— Гладен съм — каза Зеф.

Тръгнаха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но според Зеф това беше излишно.

— С това нещо трябва да се заемем сериозно — каза той. — Няма какво да си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се дойде със знаещ човек.

— На ваше място, — възрази Максим — аз не бих разчитал много на тая ваша Крепост. Първо, тук всичко е изгнило, и второ, тя вече е заета.

— От кого, бе? А, ти пак за кучетата! И ти като другите. Ония дрънкат за вампири, а ти…

Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази от стените и затихна. И веднага някъде отдалеч се отзова друг такъв глас. Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е чувал.

— Ето значи кой викал нощем! — каза Зеф. — А ние мислехме, че са птици…

— Странен вик.

— За странен — не знам — възрази Зеф, — ама е страшничък. Нощем, като се развикат из цялата гора, душата ще ти избяга в петите. Що приказки се разправят за тия викове… Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел уж този език. Превеждаше.

— И какво превеждаше?

— А, глупости. Че какъв език е това?

— А този рецидивист къде е?

— Изчезна безследно — каза Зеф. — Той беше строител, а групата им се заблуди в гората…

Свиха наляво. Далеч пред тях се появи мътно и бледо петно светлина. Зеф угаси фенерчето и го пъхна в джоба си. Сега той вървеше напред, така че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.

— Массаракш — промърмори Зеф. На пода напреки на коридора лежеше човешки скелет.

Зеф свали гранатохвъргачката и се огледа.

— Това преди го нямаше — произнесе той.

— Да — каза Максим, — сложили са го току-що.

Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж изригна цял хор от гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото; изглеждаше, като че ли хиляди гърла вият в хор, сякаш скандираха някаква странна дума от четири срички. Максим почувствува подигравка, предизвикателство, насмешка. После хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое въздух и отпусна гранатохвъргачката. Максим отново погледна скелета.

— Според мен това е намек.

— И според мен — изръмжа Зеф. — Да се махаме по-бързо.

Те бързо стигнаха до дупката в тавана, качиха се върху купчината пръст и видяха над себе си разтревоженото лице на Вепър. Той лежеше по очи на ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.

— Какво става при вас? — попита той. — Вие ли викахте?

— Сега ще разправяме — каза Зеф. — Закрепил ли си въжето?

Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари, запали своята и известно време мълча, изглежда мъчейки се да си обясни видяното.

— Добре — каза накрая. — Накратко ето какво беше. Това е Крепостта. Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние, но енергия има и ние ще извлечем полза от това. Трябва само да намерим хора, които разбират… По-нататък… — той смукна от цигарата, широко отвори уста и пусна кълбо дим като развалена газохвъргачка. — По-нататък, съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях — такива едни, с огромни глави. Те викаха… А ако се замислиш, може и да не са били те, защото, виждаш ли… Как да ти кажа… Докато с Мак се разкарвахме вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.

Едноръкият погледна първо него, после Максим.

— Може да са били мутанти? — попита той.

— Възможно е — каза Зеф. — Аз изобщо никого не видях, а Мак твърди, че е видял кучетата… но не с очи. Че с какво ги видя бе, Мак?

— И с очи ги видях — каза Максим. — И искам да добавя между другото, че там няма никой освен тия ваши кучета. Щях да знам. И тия ваши кучета не са това, което си мислите. Не са животни.

Вепър не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново седна до Зеф.

— Дявол знае — промърмори Зеф, — може и да не са животни… Тук всичко е възможно. На Юг сме…

— А може би именно тези кучета са мутантите? — попита Максим.

— Не — каза Зеф. — Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца на обикновени хора. Мутанти… Ти изобщо знаеш ли какво е това?

— Знам — каза Максим. — Но целият въпрос е колко далеч е могла да отиде мутацията.

Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:

— Е, щом си такъв образован, стига бърборене. Стани! — той се изправи. — Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска… — той намигна на Максим — направо патологично. Знаеш ли какво значи „патологично“?

Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но никой не се зае с това. Преди време тук навярно беше експлодирало нещо много мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали стволове и обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше рядка млада горичка. Почвата беше почерняла, овъглена и размесена с разпратена ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.

От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски комбинезон. Максим го позна: беше първият срещнат от него абориген, партньорът на Зеф, вместилището на мировата скръб.

— Почакайте — каза Вепър, — аз ще поговоря с него.

Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна и започна да се преобува, като си тананикаше углавния романс „Аз момче съм храбро, знае ме махлата“. Вепър се приближи до „вместилището на скръбта“ и двамата, след като се скриха в храстите, започнаха шепнешком да разговарят. Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на някакъв жаргон; разпозна само повторената няколко пъти дума „поща“. Скоро престана да се вслушва. Чувствуваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни гадости, прекалено много рентгени беше получил. И отново за този ден не можа да направи нищо истинско, нищо нужно; никак не му се връщаше в бараките.

После „вместилището на скръбта“ изчезна, Вепър се върна, седна на един пън срещу Максим и каза:

— Е, хайде да си поговорим?

— Всичко в ред ли е? — запита Зеф.

— Да.

— Нали ти казах — произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината пробитата си подметка — аз имам нюх за такива като него.

— И така, Мак — каза Вепър, — ние ви проверихме, доколкото това е възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се подчинявате на мен.

— Много се радвам — криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: „За вас пред мен Генерала не е гарантирал“, но само добави: — Слушам ви.

— Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от излъчвателите. Вярно ли е?

— Да.

— Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята Змия и това няма да ви навреди?

— Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.

— На нас не ни е нужно да бягате… Значи, както разбирам, патрулните коли също не са страшни за вас?

— За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.

— Много добре — каза Вепър. — Тогава задачата ви в близко време се определя изцяло. Ще бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате реката и ще изпратите от най-близкото пощенско отделение телеграмите, които ще ви дам. Разбрахте ли?

— Това разбирам — бавно каза Максим. — Не разбирам друго…

Вепър го гледаше, без да мига — сух, жилав, осакатен старец, студен и безпощаден боец, боец още от пелени, страшно и възхитително създание на свят, в който ценността на човешкия живот е нулева; човек, който не познава нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отричащ всичко, освен нея. И в неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките няколко години.

— Кажете.

— Искам да се разберем отсега — твърдо каза Максим. — Не желая да действувам слепешком. Нямам намерение да върша неща, които според мен са безсмислени и ненужни.

— Например? — попита Вепър.

— Аз знам какво значи дисциплина. Знам, че без дисциплина цялата ни работа не би струвала нищо. Но аз смятам, че дисциплината трябва да бъде разумна; подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта е разумна. Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за много повече, но, щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта на хора, които и без това са нещастни…

Зеф вирна брадата си, но Вепър и Максим го спряха едновременно.

— Беше ми заповядано да взривя кула — продължаваше Максим. — Не ми обясниха за какво е нужно това. Аз виждах, че това е глупава и смъртоносна авантюра, но изпълних заповедта. Загубих трима другари, а след това се оказа, че всичко е било капан, поставен от държавната прокуратура. И ви заявявам: стига! Вече нямам намерение да нападам кулите. Нещо повече, възнамерявам всячески да препятствувам операции от подобен род.

— Ама че глупак! — каза Зеф. — Сополанко.

— Защо?

— Почакайте, Зеф — каза Вепър. Продължаваше да гледа Максим. — С други думи, Мак, вие искате да знаете всички планове на щаба.

— Да. Не желая да работя слепешком.

— Това се казва нахал! — обяви Зеф. — Направо нямам думи, братле, за да опиша нахалството ти!… Слушай, Вепър, той ми харесва. Да-а, вярно око имам…

— Вие искате прекалено голямо доверие — каза Вепър. — Това трябва да се заслужи.

— И затова да взривявам глупавите ви кули? Наистина аз съм само от няколко месеца в съпротивата, но през цялото време все това слушам — кулите, кулите, кулите… А аз не искам да взривявам кули, това е безсмислено! Аз искам да се бия срещу тиранията, глада, разрухата, корупцията, лъжата… Разбирам, че кулите ви мъчат, просто физически ви мъчат… Но дори срещу тях действувате съвсем глупаво. Съвсем очевидно е, че кулите са ретранслационни, следователно трябва да се удря в Центъра, а не да се изчовъркват една по една…

Вепър и Зеф заговориха едновременно.

— Откъде знаете за Центъра? — попита Вепър.

— И къде ще го намериш тоя Център? — попита Зеф.

— Това, че трябва да има Център, е ясно за всеки поне малко грамотен инженер — презрително каза Максим. — А как да намерим Центъра — ето задачата, с която трябва да се заемем. Не да се хвърляме срещу картечниците, не да погубваме хора напразно, а да търсим Центъра…

— Първо, всичко това и без теб го знаем — каза Зеф, който малко по малко закипяваше. — И второ, массаракш, никой не е загинал напразно! На всеки поне малко грамотен инженер, сополанко сополив, трябва да му е ясно, че с унищожаването на няколко кули ние нарушаваме системата за ретранслация и можем да освободим цял район! А за това трябва да умеем да взривяваме кулите. И ние се учим да правим това, разбираш ли или не? И ако още веднъж посмееш, массаракш, да кажеш, че нашите момчета гинат напразно…

— Почакайте — каза Максим. — Пуснете ми реверите. Ще освободите района, а после?

— Всякакви сополанковци се мъкнат тук и разправят, че гинем напразно!…

— А после? — настояваше Максим. — Легионерите ще докарат самоходни излъчватели — и край!

— Как пък не! За това време населението ще мине на наша страна и на ония ще им е малко трудно. Едно са десетина така наречени дегенерати и съвсем друго — десет хиляди, сто хиляди озверели.

— Зеф, Зеф! — предупредително се обади Вепър. Зеф нетърпеливо му махна с ръка да мълчи.

— Стотици хиляди озверели граждани, фермери… а може би и войници, които ще разберат и за цял живот ще запомнят, че най-безсрамно са ги мамили…

Вепър въздъхна и се обърна.

— Чакайте, чакайте — каза Максим. — Какви ги приказвате? От къде на къде изведнъж ще разберат? Ами че те ще ви разкъсат на парчета. Та нали те смятат, че това е противобалистична защита…

— А ти какво смяташ? — със странна усмивка попита Зеф.

— Е, аз знам. Разказвали са ми…

— Кой?

— Доктора… и Генерала… Защо, това тайна ли е?

— Може би достатъчно сме говорили на тая тема? — тихо попита Вепър.

— А защо да е достатъчно? — също тихо и някак много интелигентно възрази Зеф. — Защо всъщност да е достатъчно, Вепър? Ти знаеш какво мисля аз по този въпрос. Знаеш защо седя тук и защо ще остана тук до края на живота си. А аз знам какво мислиш ти. Тогава защо „достатъчно“? И двамата сме убедени, че за това трябва да се крещи по всички кръстопътища, а когато стигне до работа, изведнъж си спомняме за дисциплината и започваме да играем по свирката на всички тия вождове, либерали, просветители… А сега пред нас е това момче. Нима и такива като него не трябва да знаят?

— Може би именно такива не трябва да знаят — все така тихо каза Вепър.

Без да разбира, Максим гледаше ту единия, ту другия. Двамата изведнъж някак бяха престанали да приличат на самите себе си, сякаш повехнаха; във Вепър вече не се чувствуваше онази стоманена твърдост, в която си бяха чупили зъбите толкова прокуратури и полеви съдилища; Зеф изгуби бохемската вулгарност, а вместо нея възникна някаква тъга, някакво скрито отчаяние, някаква обида… Сякаш изведнъж си бяха спомнили нещо, за което е трябвало да забравят и те често са се старали да го забравят.

— Аз ще му разкажа — каза Зеф. Той не искаше разрешение и не се съветваше. Просто съобщаваше. Вепър мълчеше и Зеф започна да разказва. Това, което разказа, беше чудовищно — и само по себе си, и затова, че не оставяше място за повече съмнения. През цялото време, докато говореше — тихо, спокойно, с вежливи паузи, когато Вепър добавяше къси реплики — през цялото време Максим с всички сили се мъчеше да намери поне някаква несъобразност в тази нова система на света. Но усилията му бяха напразни. Картината се очертаваше стройна, проста, безнадеждно логична; тя обясняваше всички известни на Максим факти, без да пренебрегва нито един. Това беше най-голямото и най-страшното откритие от всички, които бе направил на своя Обитаем остров.

Излъчването на кулите не беше предназначено за дегенератите. То действуваше върху нервната система на всяко човешко същество на тая планета. Физиологичният механизъм на това въздействие не беше известен, но същността му се свеждаше до това, че облъчваният мозък губеше способност за критически анализ на действителността. Мислещият човек се превръщаше в човек вярващ, при това вярващ фанатично, въпреки набиващата се в очите реалност. На човек, намиращ се в полето на това излъчване, можеше да бъде внушено с най-елементарни средства каквото и да е и той приемаше внушението като светла и единствена истина, беше готов да живее за нея, да страда за нея, да умира в нейно име.

А незабележимото, вездесъщо, всепроникващо поле присъствуваше винаги. Непрестанно го излъчваше огромна мрежа от кули, оплела цялата страна. Като гигантска прахосмукачка то изсмукваше от десетките милиони души най-малкото съмнение в думите и делата на Огненосните Творци. Огненосните Творци насочваха волята и енергията на милионите маси накъдето им скимнеше. Внушаваха на масите отвратителните идеи на насилието и агресията; можеха да заставят милионите да се избиват взаимно в името на каквото и да било: можеха, ако възникнеше у тях такъв каприз, да предизвикат масова епидемия от самоубийства… Можеха всичко.

А два пъти в денонощието — в десет сутринта и десет вечерта, гигантската прахосмукачка се включваше с пълна мощност. За половин час хората изобщо преставаха да бъдат хора. Всички подсъзнателни напрежения, натрупани поради несъответствието между внушение и реалност, се освобождаваха в пристъпа на трескав ентусиазъм, във възторжения екстаз на раболепието. Тези лъчеви удари напълно потискаха рефлексите и инстинктите и ги заменяха с чудовищния комплекс за преклонение и дълг пред Огненосните творци. В такова състояние облъчваният напълно губеше способността да разсъждава и действуваше като робот, получил заповед.

Опасност за Творците можеха да представляват само хора, които поради някакви физиологически особености бяха невъзприемчиви към излъчването. Наричаха ги „дегенерати“. Постоянното поле изобщо не им действуваше, а лъчевите удари им причиняваха само непоносими болки. Дегенератите бяха сравнително малко, някъде около един процент, но те бяха единствените бодърствуващи хора в това царство от лунатици. Само те запазваха способността да оценяват трезво обстановката, да възприемат света такъв, какъвто е, да го изменят, да го управляват. И най-гнусното беше това, че именно те осигуряваха на обществото неговия управляващ елит, наречен Огненосни Творци. Всички Огненосни Творци бяха дегенерати, но далеч не всички дегенерати бяха Огненосни Творци. И онези, които не бяха успели да влязат в елита, или не бяха поискали, или не знаеха, че съществува такъв елит, биваха обявявани за врагове на държавата и с тях постъпваха по съответния начин.

Максим чувствуваше такова отчаяние, сякаш бе открил, че неговият Обитаем остров в действителност е населен не с хора, а с кукли. Огромният апарат на хитлеристката пропаганда беше нищо в сравнение със системата от лъчеви кули. Радиото е можело да не се включва, речите на Гьобелс е можело да не се слушат, вестниците е можело да не се четат. Но от полето нямаше избавление. Нищо подобно не беше имало в историята на земното човечество. Не можеше да се разчита на опита на Земята. И нямаше на какво да се надяват. Планът на Зеф за превземане на някакъв що-годе значителен район изглеждаше проста авантюра. Пред тях беше огромна машина, прекалено проста и прекалено огромна, за да могат да се надяват да я разрушат със собствени сили. Нямаше в страната сила, способна да освободи огромния народ, който нямаше и представа, че не е свободен, който, според израза на Вепър, беше „изпаднал от хода на историята“. Тази машина беше неуязвима отвътре и устойчива към всякакви малки смущения. При частично разрушаване незабавно се самовъзстановяваше. При раздразнение тя незабавно и по един и същ начин реагираше, без да се безпокои за съдбата на отделните си елементи. Единствена надежда даваше мисълта, че машината има Център, пулт за управление, мозък. Теоретически този Център можеше да бъде разрушен и тогава машината щеше да замре в състояние на неустойчиво равновесие, да настъпи момент, когато можеше да бъде направен опит да се тръгне по други релси, светът да бъде върнат в релсите на историята. Но местоположението на Центъра се пазеше в дълбока тайна, пък и кой ще го разрушава? Това не ти е нападение срещу кула. Това е операция, изискваща огромни средства и — преди всичко — армии от хора, невъзприемчиви към излъчването. Или прости, леснодостъпни защитни средства. Но нямаше и не се предвиждаше нищо подобно. Няколкостотин хиляди дегенерати бяха раздробени, разделени, преследвани, много от тях въобще се отнасяха към категорията на така наречените легални, но дори и да имаше начин да бъдат обединени и въоръжени, тази мъничка армия Огненосните Творци биха унищожили, просто изпращайки срещу нея самоходни излъчватели.

Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава, ровейки с някаква пръчка черната суха пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:

— Да, приятелче. Ето как всъщност стоят нещата.

Изглежда, той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят нещата.

— На какво се надявате тогава? — произнесе Максим.

Зеф и Вепър мълчаха. Максим вдигна глава, видя лицата им и прошепна:

— Прощавайте… аз… такова… Прощавайте.

— Ние трябва да се борим — с равен глас произнесе Вепър. — Ние се борим и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на щаба. Съществуват и други, също толкова уязвими за критика и практически досега неизпробвани… Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране. Зряла теория на борбата не може да се създаде така отведнъж, на празно място…

— Кажете — бавно произнесе Максим, — това излъчване… еднакво ли действува върху всички народи от вашия свят?

Вепър и Зеф се спогледаха.

— Не разбирам — каза Вепър.

— Имам пред вид ето какво. Има ли някъде народ, в който да се намерят поне няколко хиляди души като мен?

— Едва ли — каза Зеф. — Освен може би при тия… мутантите… Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант… Щастлива мутация, шанс едно на милион…

— Аз не се обиждам — каза Максим. — Мутантите значи… Те са нататък, из горите, нали?

— Да — отговори Вепър. Гледаше втренчено Максим.

— А какво всъщност има там? — попита Максим.

— Гора, после пустиня…

— И мутанти?

— Да, полузверове. Диваци-психопати… Слушайте, Мак, оставете тая работа.

— Виждали ли сте ги някога?

— Виждал съм само мъртви — каза Вепър. — Тях понякога ги ловят в гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.

— За какво?

— За шията! — крясна Зеф. — Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и сънувал…

— А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?

— Оставете, Мак — каза Вепър. — Безнадеждно е. Те ни ненавиждат… А впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.

Настъпи мълчание. После някъде далеч зад гърбовете им се разнесе познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.

— Балиста… — замислено каза той. — Да взема да я убия? Това е близо, осемнайсети квадрат… Не, утре.

Максим изведнъж се реши:

— Аз ще се заема с нея. Вървете, ще ви догоня.

Зеф със съмнение го погледна.

— Ще се оправиш ли? Току-виж си гръмнал…

— Мак — каза едноръкият, — помислете!

Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.

— Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме излъга. Добре де, върви, вечерята ти ще я запазя. Като се откажеш — идвай… Да, имай предвид, много от самоходните са минирани, рови се там внимателно… Хайде, Вепър. Той ще ни догони.

Вепър искаше да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се обръща, хванал гранатохвъргачката под мишница. Сега, когато решението беше взето, той чувствуваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от неговото умение и ловкост.