Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (1)

Глава първа

Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето. Тукашното небе беше ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност, която намеква за безкрайността на космоса — не, това беше истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи черни петна — като капки туш във вода. Той широко разтвори люка и скочи във високата изсъхнала трева.

Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана зеленина, живот. И на смърт също миришеше — стара и непонятна. Тревата беше висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво, прашно, плоско. Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с полегати склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.

Максим заобиколи кораба, докосвайки с длан студения, леко влажен борд. Откри следи от удари точно там, където предполагаше. Дълбока неприятна вдлъбнатина под индикаторния пръстен — това беше, когато нещо внезапно подхвърли и наклони кораба така, че киберпилотът се обиди и Максим спешно трябваше да поеме управлението. И драскотина близо до десния обектив — десет секунди по-късно, когато корабът полегна напред и ослепя с едното око. Максим отново погледна към зенита. Черните петна сега едвам се виждаха. Метеоритна атака в стратосферата — вероятност 0,00… но всяко вероятно събитие някога се случва, нали?…

Максим се пъхна в кабината, превключи управлението на авторемонт, задействува експрес-лабораторията, излезе и тръгна към реката. Приключение, наистина, но въпреки това — скука. У нас в ГСТ дори приключенията са рутина. Метеоритна атака, радиационна атака, авария при кацането. Авария при кацането, метеоритна атака, радиационна атака… Приключения на тялото.

Високата чуплива трева шумолеше и хрупаше под краката, бодливи семена се вкопчваха в шортите. С дразнещ звън налетя облак мушици, поблъска се пред лицето и изостана. Възрастните солидни люде не участвуват в Групата за Свободно Търсене. Те имат свои, възрастни, солидни занимания. Те знаят, че всички тези чужди планети в своята същност са достатъчно еднообразни и досадни. Еднообразно-досадни. Досадно-еднообразни… Разбира се, ако си на двадесет години, ако не умееш нищо като хората, ако не знаеш конкретно какво всъщност би искал да умееш, ако не си се научил да цениш най-голямото свое богатство — времето, ако нямаш и не ти се предвиждат някакви особени таланти, ако доминанта на твоята същност, както и преди десет години, остават ръцете и краката, а не главата, ако си толкова примитивен и си въобразяваш, че на неизвестните планети може да се намери някаква неизвестна на Земята скъпоценност, ако, ако, ако… е, тогава… разбира се. Тогава вземи каталога, отвори го на коя да е страница, забий пръст в кой да е ред и лети, когато искаш. Откривай нова планета, наричай я със собственото си име, определяй физически характеристики, сражавай се с чудовища, стига да се намират, влизай в контакт, стига да има с кого, робинзонствувай, ако няма никой… И не че всичко е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си внесъл според силите си нещо ново, ще те повика за подробен разговор някой виден специалист… Учениците от началните класове ще те гледат с обожание, но учителят при среща ще те пита само: „Ти още ли си в ГСТ?“ — и ще смени темата, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, той поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“ и неуверено ще ти предложи място на лаборант; майка ти ще каже: „Макси, ти нали хубаво рисуваше едно време…“, а Петер ще каже: „Колко смяташ да караш така? Засрами се!“; а Джени ще каже: „Запознай се, това е мъжът ми.“ И всички ще бъдат прави — освен теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ. Стараейки се да не гледаш към двамата също такива бездарници, които се ровят в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш слепешком на коя да е страница и ще забиеш пръст…

Преди да се спусне по стръмния бряг към реката, Максим се огледа. Отзад се изправяше тревата, която бе стъпкал, кривите дървета чернееха на фона на небето, светеше малкото кръгче на отворения люк. Всичко беше много привично. „И нека — каза си той. — Нека… Хубаво ще е, ако открия тук цивилизация, която да бъде могъща, древна и мъдра. И човешка…“ Той слезе до реката.

Реката наистина беше голяма, бавна и с просто око се виждаше как тя тече от изток и се изкачва към запад. (Обаче рефракцията тук е чудовищна…) И се виждаше, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъст тръстак, а на километър нагоре по течението от водата стърчат някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни опори, обвити с мъхести растения. „Цивилизация“ — помисли си Максим без особен възторг. Наоколо се усещаше много желязо и още нещо — непонятно, задушно, — и когато загреба малко вода в дланта си, Максим разбра, че това е радиация, доста силна и зловредна. Реката носеше от изток радиоактивни вещества; и беше ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е особено голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че с контакт няма защо да се заема, по-добре да направи стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да изчезва, а на Земята да предаде материалите на сериозните, много патили чичковци от Съвета за галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко това.

Да забрави всичко това…

Той с отвращение отръска пръсти, избърса ги с пясък, после приседна и се замисли. Опита се да си представи жителите на тази планета — едва ли благоденствуваща планета. Някъде зад горите имаше град — едва ли благополучен град — мръсни заводи, износени реактори, изхвърлящи в реката радиоактивна помия, грозни диви къщи с железни покриви, много стени и малко прозорци, между къщите — мръсни дворове, затрупани с боклук и трупове на домашни животни, голям ров около града и подемни мостове… Впрочем не, това е било преди реакторите. И хора. Той се опита да си представи тези хора, но не можа. Знаеше само, че са прекалено облечени, те бяха направо опаковани в дебел груб плат и носеха високи бели якички, които претриваха шията. А после видя стъпки върху пясъка.

Това бяха следи от боси крака. Някой беше слязъл по брега и отплувал по реката. Някой с големи широки стъпала, тежък, кривокрак, тромав — несъмнено хуманоид, но с по шест пръста на краката. Стенейки, пъшкайки, е слязъл от стръмния бряг, минал е по пясъка, с плисък се е потопил в радиоактивната вода и, пръхтейки, е заплувал към другия бряг, към тръстака. Без да сваля високата бяла якичка…

Яркосиньо пламване озари всичко наоколо, сякаш блесна мълния, и веднага над брега загърмя, засъска, затрещя като от огън. Максим скочи. По брега се сипеше суха пръст, нещо с опасен писък прелетя по небето и падна в реката, като вдигна фонтан от пръски, примесени с бяла пара. Максим бързо се закатери нагоре по стръмнината. Вече знаеше какво се е случило, не разбираше само защо, и не се учуди, когато видя на мястото на кораба стълб от кълбящ се нажежен дим, който в гигантска спирала се издигаше към фосфоресциращата небесна твърд. Корабът се пропука, керамитовата черупка пламтеше с лилава светлина, весело гореше сухата трева наоколо, пламна храсталакът, димящи пламъчета вече захапваха кривите дървета. Яростната горещина удряше в лицето. Максим се закри с длан и започна да отстъпва покрай брега — една крачка, после още една, още и още… Отстъпваше, без да откъсва сълзящите си очи от този величествено красив горящ факел, сипещ пурпурни и зелени искри, от този внезапен вулкан, от безсмисленото буйство на освободената енергия…

„Не, защо пък… — отчаяно мислеше той. — Появила се е една голяма маймуна, видяла, че ме няма вътре, влязла, вдигнала палубата — аз самият не знам как се прави това, но тя съобразила, била е такава една съобразителна маймуна, шестопръста — вдигнала, значи палубата… Какво има в корабите под палубата? С една дума, намерила акумулаторите, взела един голям камък — и тряс! Много голям камък, към три тона… и с всичка сила… Яка маймуна… Довърши ме все пак тя с камъните си — два пъти в стратосферата и тук сега… Странна история… Такова нещо май досега не се е случвало. Обаче какво ще правя сега? Ще започнат да ме търсят скоро, разбира се, но и да почнат, едва ли ще се сетят, че е възможно така — корабът загинал, а пилотът жив… Какво ще стане сега? Мама… Татко… Учителят…“

Той обърна гръб на пожара и тръгна. Вървеше бързо край реката; всичко наоколо беше озарено с червена светлина; отпред се мяташе, скъсяваше и удължаваше сянката му върху тревата. Отдясно започна гора — рядка, миришеща на гниещи листа; тревата стана мека и влажна. Две големи нощни птици шумно излетяха изпод краката и ниско над водата полетяха към другия бряг. Мярна се мисъл, че огънят може да го догони и тогава ще трябва да се спасява с плуване, а това няма да е приятно; но червената светлина изведнъж помръкна и угасна, и той разбра, че противопожарните устройства за разлика от него са се ориентирали в ситуацията и са изпълнили своето предназначение с присъщата им прецизност. Живо си представи опушените полуразголени балони, стърчащи между горящите парчета и самодоволно изпускащи тежки облаци пирофаг…

„Спокойно — мислеше той. — Главното — никаква паника. Време имам. Всъщност, сега имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно: корабът го няма, невъзможно е да ме намерят. А докато не разберат какво е станало, докато не се убедят окончателно, докато не са напълно сигурни, на мама нищо няма да съобщят… А аз през това време ще измисля нещо…“

Той пресече неголямо прохладно блато, промъкна се през храстите и излезе на път, стар, напукан бетонен път, водещ в гората. Приближи се към ръба на сипея и видя ръждивите, обрасли с пълзящи растения опори — остатъци от някакво голямо ажурно съоръжение, наполовина потънало във водата. От другата страна, едва различимо под светещото небе, се виждаше продължението на пътя. Изглежда, някога тук е имало мост. И изглежда, той е пречел на някого и затова са го съборили във водата, от което той не е станал нито по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака надолу. Направи си вътрешна проверка, убеди се, че няма следа от паника, и започна да размишлява.

„Най-важното намерих. Ето път. Лош, груб и при това старинен, но все пак път, а на всички обитаеми планети пътищата водят към тези, които са ги строили. Какво ми трябва? Храна не ми трябва. Тоест аз бих хапнал, но това е от дремещите инстинкти, а ние сега ще ги потиснем. Вода ще ми трябва най-рано след денонощие. Въздухът е достатъчно, макар че бих предпочел в атмосферата да имаше по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо насъщно не ми трябва. А ми трябва малък, направо да кажем — примитивен нулев предавател със спирална емисия. Какво по-просто може да има от примитивния нулев предавател?…“ Затвори очи и в паметта се появи отчетлива схема на предавател с позитронни емитери. Ако имаше нужните части, щеше да го сглоби за две минути, без да отваря очи. Няколко пъти мислено извърши сглобяване и разглобяване, а когато отвори очи, предавател нямаше. Нищо нямаше. „Робинзон — помисли той дори с известен интерес. — Максим Крузо. Ама че работа, нищо нямам. Шорти без джобове и кецове. Но затова пък островът ми е обитаем. А щом е обитаем, винаги остава надеждата за примитивен нулев предавател.“ Стараеше се да мисли за нулевия предавател, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си — как й съобщават: „Синът ви изчезна безследно“, и какво е лицето й, и как баща му разтрива бузите си и объркано се оглежда, и как им е студено и пусто… „Не — каза си той, — за това е забранено да се мисли. За каквото и да е, само не за това, иначе нищо няма да излезе. Заповядвам и си забранявам. Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край.“ Стана и тръгна по пътя.

Отначало плаха и рядка, гората ставаше все по-смела и настъпваше към пътя. Някои нахални млади дръвчета бяха разкъртили бетона и растяха направо сред шосето. Изглежда, пътят бе отпреди няколко десетилетия — или във всеки случай няколко десетилетия не бяха го ползували. Гората от двете страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните се преплитаха над главата. Стана тъмно; ту отдясно, ту отляво в гъсталака се чуваха силни гърлени възгласи. Нещо мърдаше там, шумолеше и тропаше. Веднъж на двадесетина крачки напред някой тъмен, нисък, приведен, тичешком пресече пътя. Звъняха мушици. Максим изведнъж си помисли, че този край е толкова запуснат и див, че хора може да няма наоколо и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Но Максим чувствуваше, че тук наоколо има много живо месо, от глад няма да умреш, че това едва ли ще е вкусно, но пък ловът ще е интересен. И тъй като за главното беше забранено да се мисли, той започна да си припомня как ловуваха с Петер и егера Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия безспирно да гониш елена през повалените дървета, да го настигнеш и да го повалиш, като го хванеш за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене — малко да се разсееш и мушиците започват яростно да те ядат, а както е известно, този, който на друга планета става за ядене, няма да умре от глад… Не би било зле да се заблуди тук и да изкара една-две години из горите. Би си завъдил приятел — вълк някой или мечка — заедно ще ловуват, ще беседват… Ще омръзне, разбира се, пък и едва ли ще е приятно да се броди из тия гори; много желязо има наоколо, не може да се диша… И освен това все пак първо трябва да се сглоби нулев предавател…

Той спря и се вслуша. Някъде в гъсталака се чуваше монотонно глухо бумтене. Максим си спомни, че вече от много време го чува, но едва сега му обърна внимание. Това беше не животно и не водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разпространяваше миризма на ръжда. И се приближаваше.

Максим се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Пътят под прав ъгъл беше пресечен от друго шосе — много мръсно, с дълбоки безобразни коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Бумтенето на мотора и металното скърцане настъпваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи. Безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални плочи, тъпчещо пътя с чудовищни кални вериги, то не летеше, не вървеше — носеше се, гърбаво, дрънчащо с откачени листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно — пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като пращеше и скърцаше със смачкан бетон, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух, скри се в гората, ръмжейки, ревейки, постепенно затихвайки…

Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той, — позитронни емитери тук няма да намеря.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека, тесен прорез в гората — над него клоните не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня? — помисли си той. — Да го спра, да угася реактора…“ Вслуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в нея като хипопотам в блато, после бумтенето на мотора започна да се приближава отново. То се връщаше. Отново сумтене, ръмжене, вълна от смрад, дрънчене и хлопане, отново пресича кръстопътя и се носи натам, откъдето е излязло… „Не — каза си Максим, — не искам. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Той почака, излезе от храстите и с едно засилване прескочи заразения кръстопът.

Известно време вървя много бързо, с дълбоко дишане, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после отново мина на походна крачка. Мислеше за това, което успя да види за първите два часа на обитаемия остров и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически непротиворечиво. Но беше прекалено трудно. Картината се получаваше приказна, а не реална. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове, стар изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха човека в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно…

— Слушайте — каза им Максим, — ами че аз не искам да свалям магии от вашите замъци и да будя летаргични красавици; искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми помогне с позитронни емитери…

Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха пътя с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с гнила радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано изостанаха, вече на разсъмване пуснаха от гората студена зла мъгла. От мъглата Максим започна да трепери и затича, за да се стопли. Мъглата беше лепкава, мазна, намирисваше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и Максим разбра, че някъде наблизо гори жив огън.

Разсъмваше, небето засвети с утринна сивота, когато той видя край пътя огън и ниска каменна постройка с продънен покрив, празни черни прозорци, стара, обрасла с мъх. Хора не се виждаха, но Максим чувствуваше, че те скоро са били тук и може би скоро ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Огънят го посрещна с добра първобитна топлина, която приятно разтревожи дремещите инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравяваш, да приседнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде горещо парче и гореща чаша. Стопанинът, наистина, го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което се вареше нещо с остра миризма, наблизо се търкаляше празна кошница с кръгло дъно, навито тънко метално въже и още някакви метални и пластмасови предмети с неизвестно предназначение.

Максим поседя до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и влезе в къщата. Всъщност, от нея беше останала само каменната кутия. През пречупените греди над главата светлееше сутрешното небе, върху гнилите дъски на пода беше страшно да се стъпи, а по ъглите растяха на гроздове малиновочервени гъби — отровни, но напълно годни за ядене след добро изпичане. Впрочем мисълта за ядене изчезна веднага, когато Максим различи в полумрака до стената нечии кости, покрити с избелели парцали. Стана му неприятно, той се обърна, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред устата си и извика така, че цялата гора закънтя:

— Ехей-хей, шестопръсти!

Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата, никой не отговори, само някакви птички над главата сърдито зацъкаха.

Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Нещо вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно свали сивкавата пяна от повърхността, изтръска я встрани. Разбърка варивото, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-парливо. Максим остави лъжицата, внимателно с две ръце свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза:

— Закуската е готова!

Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше само пращенето на огъня и суетливото птиче цвъртене.

— Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, а аз започвам контакта.

И дали лъжицата беше прекалено голяма или дремещите инстинкти се бяха разиграли, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Едва тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите усещания, внимателно избърса лъжицата; но не се удържа — още веднъж загреба от самото дъно, от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново избърса лъжицата и я положи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари.

Той скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в полумрака, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-твърдите. „Малко солчица ви трябва — мислеше той, — и пиперец, но нищо, за първи контакт и така ще мине. Сега ще ви окачим над огънчето и цялата отровна органика ще се изпари от вас, и ще станете истински деликатес, мой първи влог в културата на този обитаем остров…“

Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че го гледат. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.

От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице със скръбни големи очи, гледаше без всякакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше не човека от другия свят, а някакво досадно домашно животно, което пак се пъха не където трябва. Няколко секунди се гледаха. Максим чувствуваше как скръбта, извираща от това лице, залива къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и Максим се обърна към вратата.

Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялото отверстие, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен карирай комбинезон. През буйния риж гъсталак към Максим гледаха пронизващи сини очички, много втренчени, недобри и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк също явно не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се отнася с тях бързо, рязко и решително, без всякакви там контакти и прочее ненужни сложности. На шията му висеше дебела метална тръба със зловещ вид, и отверстието на този инструмент за разправа с пришълци беше насочено право в корема на Максим. Веднага ставаше ясно, че нито за висшата ценност на човешкия живот, нито за Декларацията за правата на човека, нито за другите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм този човек никога не е чувал, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва.

Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе с преувеличена артикулация:

— Мир! Всичко е наред! Всичко е добро!

Скръбната личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което очисти района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нейния медночервен гъсталак се понесоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които живо напомниха на Максим железния дракон от кръстопътя.

— Да! — каза Максим с енергично кимване. — Земя! Космос!

Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна издънения таван.

— Максим! — продължаваше Максим, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим!

За по-голяма убедителност той се удари в гърдите като разярена горила.

— Максим!

— Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент.

Без да сваля поглед от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Махсим“, в отговор на което невидимата скръбна личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Сините очи на червенобрадия се опулиха, той разтвори своята жълтозъба паст и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до червенобрадия. След като се насмя, червенобрадият избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“

Максим се подчини с удоволствие. Излезе пред къщата и отново подаде на червенобрадия пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я оттам насам, помириса и я хвърли встрани.

— Е, не! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите…

Той се наведе и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Той потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, като го накара да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше скръбния, който седеше срещу него и сушеше пред огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, той непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.