Димитър Димов
Тютюн (15)

XV

Морският бряг беше нисък и равен. Висока пясъчна ивица отделяше солените води на морето от сладководното езеро, което се разливаше през пролетта и образуваше тресавища и блата. Между последните криволичеше насип с път, който водеше към бялото здание на затвора. Зимно време над местността пълзяха мъгли или от морето духаше остър, влажен вятър, който пронизваше до костите и караше дори облечените с шуби часови да проклинат живота си. Лете настъпваха непоносими горещини, задух и треска. Бавно минаваха часовете на сънливия ден, идваше привечер и слънцето потъваше в тръстиките, зад червената мъгла на мочурите и тресавищата. Преди да се скрие, то обливаше всичко със зловеща кървава светлина, която неподвижната вода отразяваше с металния блясък на мед. В тоя час глухата тишина на деня продължаваше още. Но когато слънцето изчезнеше напълно, от тъмните сенки на тръстиките излитаха блатни птици, във вечерния здрач започваха концертът на жабите и свиренето на милиарди комари. Уморен и закъснял пазач се връщаше от града, бързайки по насипа да се скрие навреме зад гъстите противокомарни мрежи на стаята си. Отделение войници с натъкнати ножове, с каски, ръкавици и мустикери отиваше да смени часовите от предишния ден. В затвора през тоя час стотици мъже и жени довършваха бързо оскъдната си вечеря от корав хляб и мършава чорба. Ехтяха сурови команди, тихо замираше глъчка и ритмично, покорно тракане на налъми по каменните плочи на коридорите. Пазачите проверяваха решетките, заключваха килиите, даваха последните си нареждания. После настъпваше тишина — меланхолична, глуха и потискаща тишина на треска и безсъние, на задушна нощ, на затвор сред блата, от който не можеше да избяга никой. Само от време на време, когато стъпките на дежурния пазач се отдалечаваха, от някоя претъпкана килия долиташе сподавен глас, който разправяше тихо историята си, бълнуване на трескав или проклятие на несретник, който сънуваше нещо.

Зловещ и непристъпен беше този затвор, а пазачите му приличаха на зверове. Понякога те откриваха у затворниците вестник или забранена книга, отвеждаха и хвърляха провинените в карцера. Друг път се втурваха призори в единичната килия на някой осъден на смърт политически затворник и го отвличаха към бесилката. Те се хвърляха вкупом, изведнъж, защото очакваха съпротива. Но понякога осъденият не се съпротивляваше и доброволно протягаше ръцете си да бъдат вързани, сякаш с това искаше да изрази презрението си към пазачите. Докато го водеха по коридора, той започваше да пее фалшиво, с прегракнал глас, бойния марш на комунистите. Тогава килиите на политическите затворници се събуждаха и от тях се разнасяше изведнъж безредно, гневно тракане на налъми — единственият начин, по който другарите на осъдения почваха да протестират. Сухото и заплашително тракане се засилваше постепенно, обхващаше всички килии, ехтеше по целия затвор и после замираше в глухата тишина на блатата. В сухотата и безличието му, в невъзможността да се спре и накаже имаше нещо страшно, което напомняше за възмездието и разстройваше нервите на пазачите. Те изливаха гнева си с удари върху главата на осъдения. Но осъденият ставаше още по-дързък и се надсмиваше над безсилието им. И тогава дори тия зверове се смущаваха, защото съзнаваха, че в духа на осъдения имаше нещо, което бе по-силно от смъртта. Те бързаха да го окачат на бесилката и по обичая на палачите от незапомнени времена си разделяха вещите му.

 

 

Стефан лежеше върху нара на една от килиите, докато другарите му бяха слезли да обядват. Изтощен и облят в пот след пристъпа на треската, той усещаше заедно с немощта на тялото си и отслабването на духа си. Тропичната малария, донесена по тия места от сенегалски войници, го беше превърнала в скелет. Все по-натрапчиви, еднообразни и безпомощни ставаха мислите му. Той отдавна вече не мислеше ни за партията, ни за стачката, ни за другарите си. Само едно-единствено желание обсебваше ден и нощ съзнанието му: да влезе във връзка с Костов, който можеше да направи постъпки за освобождаването му и да го измъкне от тази пещ, от този ад, от тия злодеи. Той си спомняше, че имаше някакво безкрайно следствие, някаква жалка пародия на съд при закрити врата. Спомняше си кръстосани разпити, очни ставки, заплашвания, обещания за помилване. Слаби другари, с помрачен от изтезаването разсъдък, даваха фантастични показания, признаваха несъществуващи факти. Едни бяха вече екзекутирани, други осъдени на затвор, трети освободени. Симеон беше умрял от бой през време на следствието. Шишко, Блаже и Лукан понесоха изтезанията с твърдостта на истински комунисти, не признаха нищо и се отърваха само с по седем години затвор. Стефан се държа добре. Той не бе ни изтезаван, ни увещаван да подпише показания. Фамилното име го спаси от насилия. Обвиниха го само в публично разпространяване на противодържавни идеи и го осъдиха на година и половина затвор. Един стражар му намекна многозначително да очаква помилване, но вместо това изпратиха го в този убийствен затвор. И сега на Стефан се струваше, че щеше да умре.

Той се раздвижи и погледна с отвращение мръсните одеяла, сламениците, просмукани с пот, жалките вързопи на другарите си, слезли да обядват — цялата жестока обстановка, в която бяха хвърлени тия дванадесет политически затворници, натъпкани като сардели в обща килия. Два малки, високо поставени и снабдени с железни решетки прозореца осветяваха килията. През единия се виждаше синьо небе, а на другия стъклото беше махнато и заместено с телена мрежа за предпазване от комарите. Но мрежата беше скъсана и комарите влизаха свободно през нея. Половината от затворниците в килията боледуваха от малария. По стените имаше цинични надписи от криминални престъпници, които бяха държани тук преди идването на политическите.

Стефан потрепера. Обзе го желание да извика от отчаяние, но не направи това, а само стисна зъбите си. Между другарите му в килията имаше работници — неуки, но твърди като скала мъже, които понасяха страданието с повече морална сила от него, образования. Имаше един млад писател с късогледи очи и щръкнала пепеляворуса коса. Той беше разтакаван от затвор в затвор през цялата зима. През тия странствувания веднъж кракът му беше премръзнал, а желязото на оковата се бе впило в подутото му месо и причинило дълбоки рани, които не можеха да се излекуват още. Друг бе докаран в килията с изкълчени стави и посиняло тяло. Седмици наред той не можеше да мръдне от сламеника си и другарите му го хранеха като малко дете. Стефан не бе видял тия хора нито веднъж да отпаднат духом, да се разкайват или покажат апатия към идеята, за която се бореха. Напротив, те ободряваха слабите, поддържаха чистотата в килията, запълваха времето с просветна работа. Корави, силни и завършени комунисти бяха тия мъже, истински водачи на гладните, въпреки простия си произход, въпреки малките си претенции, въпреки оскъдното си образование. А Стефан, който се считаше сам призван за големи дела и не беше бутнат дори с пръст от палачите, сега отпадаше духом, обмисляше жалко как да влезе във връзка с покровителя си от враждебния свят!… Да, слаб и несигурен в себе си беше вече той. Силните изпитания го сломиха. Дързостта и характерът му от комсомолските години в гимназията се бяха стопили.

Той съзна всичко това, лежейки на гръб и гледайки синьото небе през прозореца на килията. Той съзна, че страдаше от същите неразрешими противоречия, от същата скрита болест на духа, която беше докарала равнодушието на Макс пред смъртта. Евреинът имаше право. Невидими остатъци от другия свят разяждаха твърдостта на двамата. Сега Стефан мислеше непрестанно за тихия, спокоен живот, който водеше след забогатяването на брат си, за университета, за книгите…

 

 

Той стисна отчаяно юмруците си, за да не извърши постъпката, която щеше да унищожи гордостта му. Но тъкмо сега, когато другарите му се хранеха, бе много удобно да поговори с един от пазачите. Не трябваше да отлага, а той искаше да живее, да живее… И като събра силите си, той извика хрипливо:

— Пазач!… Ей, пазачо!…

Пазачът, който дежуреше в коридора, се изкашля, но не отговори. Той бе свикнал с вечните молби на затворниците за това-онова и не им обръщаше внимание.

— Пазачо, ела!… — повтори Стефан с още по-немощен глас. — Болен съм, не мога да стана.

— Тук не е санаториум — изръмжа пазачът.

— Покажи се!… Ще спечелиш.

Все пак пазачът се раздвижи и косматото му лице с малки, тясно поставени очици се появи зад решетката на прозорчето.

— Що бе, ментарджия?… Какво мога да спечеля от тебе? Гол си като тояга.

Стефан млъкна, защото викането го бе изтощило.

— Цигари ли искаш?… — сурово попита пазачът. — Двадесет лева кутията!… Снощи на гръб съм ги носил от града.

— Искам да напишеш едно писмо.

— Я го гледай!… А да измия краката ти не искаш ли?

— Не се зъби, пазачо!… Ще ти дам адреса на един голям човек в София, който може да ме отърве оттук… Костов се казва… Един милион годишна заплата получава от една тютюнева фирма… С министрите заедно яде и пие… Пиши му анонимно, че съм тука и бера душа… Не носиш никаква отговорност, ако писмото е анонимно.

Пазачът гледаше през решетката, опулен недоверчиво.

— Всички така разправят — измърмори той. — Ти си като криминалните!… Все с големци се познавали.

— Но аз не лъжа!… — каза Стефан. — В джоба си имам двеста лева и часовник… Влез и вземи всичко!… Ако напишеш писмото, ще получиш още пари… много пари… и бутилка гръцки коняк, от който пият само големците.

— Лъжеш, дяволе!… — разколебано произнесе пазачът.

— Знаеш ли името ми? — попита Стефан.

— Знам номера ти.

— Тогава по номера намери името ми и ще видиш кой съм. Чувал ли си за „Никотиана“?

— Чувал съм… Та що?

— Брат ми е генерален директор на фирмата.

— Момче!… — сърдито произнесе пазачът. — Аз не съм луд да вярвам на празни приказки… Треската ти е повредила ума.

— Ако беше така, нямаше да ти говоря, когато другите са долу… Повярвай, пазачо!… Брат ми е богат, много богат… Цялата „Никотиана“, десетки складове, милиони килограми тютюн са в негови ръце… Министрите му свалят шапка… генералите му се молят да взема на служба роднините им… Ти знаеш, че днес управляват само парите…

— По-тихо, момче!… — разстроено произнесе пазачът.

— Брат ми заповядва на всички.

— Тогава защо си попаднал тук?

— Защото съм комунист.

— А как е възможно ти да си комунист, а брат ти генерален директор на „Никотиана“?

— Така!… Възможно е, пазачо!… Светът е пълен с ангели и дяволи, които понякога се раждат от една майка… Брат ми е грабител и кръвопиец, а аз се борех за гладните…

— Млъкни бе, момче!… Ще ми докараш беля. А защо брат ти не те е отървал досега?

— Защото сме скарани. Мразим се като куче и котка. Пазачът кимна с глава. Суровият занаят бе създал у него психологическа опитност. Ако Стефан лъжеше, не би говорил така, не би предлагал часовника и парите си… Освен това лъжата би могла да му докара само неприятности.

— Сега разбирам!… — каза пазачът. — Навярно брат ти иска да се поправиш и да станеш отново разумен човек… На него ли да пиша?

— Не, не вярвам на брат си… По-добре пиши на експерта… Експертът ми е приятел… Той умее да дава подкупите и знае какво да прави.

— Слушай бе, хлапак!… Зелен си още… Не се говори за тия работи така… — Той се огледа тревожно, после отключи вратата и влезе в килията. — Дай часовника и кажи адреса!… Ако се отървеш от тука, няма да ме забравиш, нали? И на мене ми дойде до гуша от тоя занаят… — Омръзна ми да сънувам нощем обесените.

Стефан извади часовника си и го подаде на пазача. Но усилието, с което направи това, го изтощи. Пред очите му почнаха да играят черни сенки, нещо притискаше гърдите му, спираше дишането му. Обзе го тъп животински страх. После изведнъж очите му се разшириха от ужас и той произнесе задавено:

— Умирам!… Умирам!…

— Не се бой!… — успокои го пазачът. — Ще подсетя директора да те изпрати в лазарета… Ще му кажа, че си от голям род… И той е чиновник, трепери от големците.

След малко силите на Стефан се върнаха. Пламъчето на живота се надигна, разгоря отново. Обзе го копнеж към прохлада, въздух и свобода. В паметта му изникнаха родният град, образът на майка му, спокойствието и книгите. Борис не му се струваше вече тъй противен. Беше решил да се откаже завинаги от нелегалната дейност. За нея трябваха воля и себеотрицание, които му липсваха. Ала тогава той пак съзна, че някога, през комсомолските години, притежаваше тази воля и това себеотрицание и че сега те бяха вече проядени от покровителството, от спокойния и охолен живот, който Борис беше осигурил на семейството.

Стефан затвори очи в хаоса на противоречията си. Пазачът излезе от килията, а отдолу се чу шум от тракане на налъми. Затворниците се прибираха в килиите си.

 

 

Наближаваше краят на лятото — късият и мъртъв сезон, през който работата в „Никотиана“ замираше и даваше възможност на генералния директор и на експерта й да помислят за удоволствията си.

Една вечер, към края на юли, Костов посети госпожа Спиридонова и постигна споразумение относно използването на вилите. Мария бе все още жива и някак упорито жива, а това пречеше на юридическото изясняване на въпросите от имуществен характер. Госпожа Спиридонова продължаваше да поддържа известността си на хубава жена с отчаян спартански режим на диета, масажи и гимнастика. Тя се съгласи да прекара остатъка от лятото с гвардейския си ротмистър в чамкорийската вила, а на зетя си и вече официално признатата му любовница предостави не много удобната вила във Варна.

Противно на онова, което можеше да се очаква, госпожа Спиридонова бе простила вече неизвестния провинциален произход на Борис. Всяка година след общия баланс той прехвърляше в банката й средно по пет милиона — законния дял от печалбата, според броя на акциите, които тя притежаваше в „Никотиана“. Така личното й богатство след смъртта на мъжа й не само не намаля, но даже се увеличи, въпреки разточителните разходи, които правеше около капризите на ротмистъра. Тя продаде дори част от наследството на баща си, за да го превърне в златоносни акции на „Никотиана“.

— Не намирате ли, че моят зет е чудесен младеж?… — попита тя, след като въпросът за вилите бе уреден, и задържа експерта на вечеря. — Колко жалко, че клетият Пиер се помина, без да види всичките му успехи!… Той искаше да остави „Никотиана“ тъкмо в такива ръце.

— Да!… — Костов погледна разсеяно безнадеждните тлъстини на госпожа Спиридонова и се учуди на любовното себеотрицание у ротмистъра. — Но струва ми се, че вие прекалявате… Моят съвет е да не влагате всичко в „Никотиана“.

— Защо?… — попита тя малко снизходително.

— Защото тютюневата търговия е свързана с големи рискове… Погледнете Торосян!… Два пъти стига до пълен фалит.

— Нима Борис е като Торосян?

— Не е, но в международния пазар има непретеглими неща, които дори Борис не може да предвиди. Сега акциите на „Никотиана“ се търсят много. Продайте част от тях и вложете парите в „Гранитоид“ или застрахователните дружества.

Госпожа Спиридонова се усмихна. Позата на делова жена й харесваше. От цялата сложност на финансовия живот тя знаеше, че едни акции носят високи дивиденти, а други — ниски, и че изкуството се състоеше в това да притежаваш само от първите. Тя знаеше също, че смелите играчи печелят на покер винаги.

— Но аз имам пълно доверие у Борис!… — заяви тя, като погледна Костов все тъй снизходително.

Стори й се, че когато мъжете започнат да стареят, стават във всяко отношение досадни и предпазливи. Експертът на свой ред я погледна снизходително.

— Не казвам, че непременно ще се опропастите — търпеливо забеляза той, — но Борис се увлича, а подкрепата от вас го насърчава. Защо не уредите въпроса с наследството?… Той разполага с цялото ви богатство!… Уточняването на вашия дял ще го направи по-предпазлив, а това е от полза за всички, които са вложили парите си в „Никотиана“.

— Вие говорите явно против шефа си — рече госпожа Спиридонова.

— Да!… — отвърна експертът. — Аз съм малко старомоден.

Но изпълнената с младежки пориви госпожа Спиридонова не можа да оцени мъдрия съвет. Тя беше решила да превърне и тази година половината от дивидентите си в акции на „Никотиана“.

 

Костов излезе от нея към единадесет часа с намерение да потърси Ирина и Борис, които всеки петък вечеряха в „Юнион“. Той седна в колата си и я подкара към клуба. Нощта бе приятна и свежа, от градинката при синода лъхаше благоухание на цветя, по тъмното небе мигаха забулени в изпарения звезди. Ала нито прохладната вечер, нито мисълта, че му предстоеше цял месец безгрижие и почивка, можеха да поправят лошото му настроение. Експертът се беше отдал на мъчителни размишления около изневярата и лукавството на жените. Примадоната на операта бе заминала преди два дни на турне из чужбина, придружена от един млад архитект, който се въртеше около нея подозрително.

Клубът беше почти празен. Тази вечер в него се намираха само една прочута компания за покер, която щеше да осъмне сред купища от жетони и банкноти, един секретар от външното министерство с красивата си жена, един испански дипломат и още няколко души. Почти всички от присъствуващите кимнаха любезно на Костов. Главният експерт на „Никотиана“ минаваше за обществено незабележителен, но изискан и приятен човек. Той не бе ни бивш министър, ни известен дипломат, ни прочут лекар, ни ловък адвокат, ни дори много богат човек. Но затова пък приличаше на киноартист и бе едно от несъмнените украшения на клуба. Още щом влезе, всички отдадоха нужната почит на високата му и стройна фигура с удивително запазена сребърнобяла коса и така потвърдиха правото му да бъде забележителен чрез ненадминатата си елегантност. Всички членове на този стар и мъчнодостъпен клуб трябваше да бъдат забележителни с нещо.

Костов седна на едно кресло до отворения прозорец и си поръча вермут. Липсата на Ирина и Борис развали още повече настроението му. Келнерът му съобщи, че двамата бяха излезли преди половин час, без да оставят бележка за него. Костов запали цигара и отново почна да мисли за номера, който му бяха изиграли архитектът и примадоната. Върху съседните кресла бъбреха монотонно съветникът от испанската легация и един български публицист, който беше същевременно редактор на вестник и пълнеше усърдно главите на читателите си с дълги серии от подлистници за блясъка и великолепието на императорска Русия. Така той постигаше едновременно славата на писател и на непримирим враг на болшевиките — убийци на романтичния свят от императори, хусари и княгини. Докато испанецът беше явно загрижен, публицистът едва успяваше да скрие приятната си възбуда от развитието на международното положение.

— La situation est mauvaise!… Très mauvaise!…^[1] — казваше испанецът.

— Защо?… — Българинът смучеше почти насила хаванската пура, която го бе почерпил представителят на най-новата авторитарна държава. — Аз мога да бъда напълно откровен с вас!… Лошо е за ония, които имат нечиста съвест и потискат малцинства… Но за нас, българите, всеки ход на Хитлер създава нови надежди.

— Ако войната избухне, в нея ще се намеси и Съветският съюз песимистично забеляза испанецът.

— Русите са велик народ!… — призна публицистът, за да не урони достойнството на императорите, хусарите и княгините. — Но трябва да правим разлика между него и режима, който го управлява. Ако Германия реши да се справи със Съветския съюз, руският народ ще бъде естествен съюзник на немската армия.

„Този тип се е побъркал напълно“ — помисли Костов, като извърна главата си на другата страна. Но тогава до ушите му долетя разговорът между един посивял дебеличък господин и секретаря от външното министерство и жена му. Дебеличкият възрастен господин описваше вечерята, която бе дал в клуба на един американец. Той изреждаше кои бяха присъствували на вечерята и кои не. Този господин бе директор на едно от големите застрахователни дружества. Личността му излъчваше спокойствие на човек, който не се тревожи от рискове и получава с математическа сигурност предвидените дивиденти от акциите си. В движенията и говора му нямаше нито следа от трескавата нервност на тютюнотърговците, които тръпнеха при всяко колебание на цените в международния пазар. Върху ръката му блестеше златен пръстен с голям диамант. Някои от по-старите членове на клуба знаеха, че за този искрящ диамант директорът беше заплатил „на времето си“ тридесет хиляди златни лева.

— Буби!… — каза жената на секретаря, след като се сети, че господинът беше поканил на вечерята и тях. — Трябваше да отидем и ние.

— Бях дежурен в министерството — мрачно отговори Буби.

Жената си спомни случая и въздъхна, като сви тъжно пълничките си устни.

— Просто живеем като отшелници!… — рече тя.

Буби понесе с гордо мълчание бунта на жена си срещу робските вериги на кариерата.

— Трябва да поговоря с шефа ви — благосклонно произнесе дебеличкият господин, трогнат от неволята на младото семейство. — Не идва ли ред да ви изпратят някъде?

— Идва!… — саркастично отговори Буби. — В Тирана.

Господинът с диаманта почна да се киска. Отговорът на Буби му се стори много находчив. И за да се понрави на жената, добави сериозно:

— Да видя как ще реагира шефът ви, ако му подшушна нещо за Рим.

Буби поклати глава скептично. Той нямаше голяма вяра в ходатайствата, освен ако последните се провеждаха по изпитана дворцова линия. Той беше мрачен и блазиран красавец с мургава кожа, черна коса и тъмни маслинови очи. Имаше необикновена дарба да прелъстява жени, благодарение на което бе успял да се ожени за дъщерята на един български чокой от Добруджа. Той не бе глупав, но проявяваше наклонност да бродира възглавнички и да носи дълги копринени чорапи, които стигаха над коленете му и които изпъваше с колан и дамски жартиери. Той минаваше също и за голям познавач на старинни ориенталски килимчета. Ала всички тия особености създаваха у шефовете му известно недоверие в него.

Пълничкият възрастен господин произнесе нещо, което Костов не можа да чуе, защото в този момент през салона мина шумно компанията на покерджиите. Постоянен член в нея бе един нисичък, плешив, пълен и необикновено жизнен лекар, който сутрин приемаше в кабинета си, следобед тичаше по визити, а вечер се отдаваше на покер. Той имаше голяма клиентела, бе отличен диагностик и човекът с най-почтените доходи в клуба.

Компанията влезе в игралнята и в салона настъпи тишина. Съветникът от испанската легация и публицистът си отидоха, след като се проагитираха взаимно за гения на Хитлер. След малко ги последваха онеправданият секретар, жена му и дебеличкият посивял господин, чийто диамант, купен „на времето си“ за тридесет хиляди златни лева, искреше студено и някак хипнотизиращо.

Диамантът привличаше със странна магическа сила погледа на жената, която притежаваше цяло сандъче от абаносово дърво с бижута, но която сега, без да знае защо, изпитваше нелепо желание да прибави и този диамант в него. После тя съзна изведнъж нелепостта на желанието си и потисна една прозявка.

След излизането им атмосферата в салона стана приятно сънлива. Костов помоли келнера да угаси кристалния полиелей. Останаха само светлините на абажурите до масичките за пушене. Жълтеникавата им светлина разводняваше шарките на персийския килим и кадифето на мебелите. От игралнята долитаха задушено гласовете на покерджиите. Вероятно играеха на едро, защото липсваха смехове. Някой направи троен реланс.

— Платено!… — каза докторът.

Настъпи пауза, мигновената и напрегната тишина, която предшествува разкриването на картите.

— Фул!… — произнесе докторът.

— Добър е — равнодушно заяви непознат глас.

После се чу сухото триене от прибирането на жетоните.

Келнерът донесе вермута на Костов, вървейки с безшумни котешки стъпки. Експертът изпи чашата наведнъж и погледът му, уморен и пуст, заскита из жълтеникавия полумрак на салона. Бе настъпил часът на среднощната неврастения, часът, в който нямаше вече къде да се иде и какво да се прави, часът на самотност, на меланхолия, на безнадеждна досада от света.

 

 

Костов се прибра в къщи към пет часа сутринта, след като замести доктора в покера и загуби равнодушно тридесет хиляди лева, с които едно чиновническо семейство можеше да се изхрани в продължение на цяла година. Докато прибираше колата в гаража, той усети позната тъпа болка в сърдечната област и лявата ръка. Страдаше от началния пристъп на гръдна жаба. Слабата, потискаща болка развали още повече настроението му. Понеже не спазваше никакъв режим, болестта можеше да го повали изведнъж. Безсънната и глупаво прекарана нощ, сумата, която загуби, и тази болка, напомняща неумолимото приближаване на старостта и смъртта, му докараха усещането, че водеше съвършено безсмислен живот. Той въздъхна тежко и позвъня.

Отвори му Виктор Ефимич, руснак, белогвардеец и емигрант, който владееше до съвършенство изкуството да бъде слуга у богат стар ерген.

Докато Костов навличаше пижамата си, Виктор Ефимич окачи грижливо костюма му на закачалката и го постави в гардероба, а вместо него извади друг, който експертът щеше да облече сутринта. Костов имаше около петнадесет всекидневни костюма, които обличаше поред, за да почиват и запазват линията си. До костюма Виктор Ефимич постави по-светли обувки, отговарящи на цвета му, и риза и вратовръзка със съответния десен. След това той каза учтиво лека нощ и тръгна към вратата. Той беше хорунжий от Врангеловата армия и пазеше от нея освен навика да се напива през ден и непоколебимото чувство за йерархия, което го правеше много надут към някои от посетителите на Костов. Когато наближи вратата, той забави крачките си, защото знаеше, че господарят му щеше да го задържи, както всяка вечер, на къс служебен разговор върху елегантността.

— Викторе, занесе ли италианския поплин на шивача?… — попита експертът, като се тръшна шумно върху леглото.

— Да — отговори Виктор Ефимич. — Ризите ще бъдат готови утре вечер.

— Кажи му да внимава с яките!… Поставя калъфчетата за банелите много навътре и ръбът на яката се набръчква.

— Ще му кажа — увери Виктор Ефимич, съзнавайки всичката важност на поръчката.

— Внимавай да не забравиш!…

Костов се протегна в леглото. Стори му се, че в грижите, които полагаше за яките си, имаше някаква безкрайна, унизителна глупост.

— Мръсно нещо е животът, Виктор Ефимич!… — произнесе той внезапно.

— Така изглежда винаги след полунощ — сполучливо забеляза руснакът.

— Прав си!… — някак успокоено рече Костов. — Лека нощ.

Виктор Ефимич излезе почтително от стаята. Костов протегна ръка да угаси лампата върху нощната масичка, но пръстите му напипаха вместо бутона едно писмо, което стоеше върху нощната масичка от петнадесет дни и чакаше да бъде отворено. „Трябва да прочета това писмо най-сетне, дявол да го вземе!…“ — гневно помисли той. Много пъти го обземаше желание да скъса и хвърли писмото в коша, без да види съдържанието му. Спираше го само мисълта, че то е написано от някой дребен, несправедливо уволнен чиновник на фирмата, който търсеше застъпничество. И в името на справедливостта експертът го търпеше от две седмици върху нощното шкафче до леглото си, без да намери време да го отвори. Писмото беше в обикновен, син плик, с полуграмотно написан адрес. Костов го взе, но после се разколеба. Късно беше сега!… По-добре утре. Ала той знаеше, че утре щеше да се събуди късно, към единадесет часа, и едва щеше да намери време за заседанието на един спортен клуб, в който беше почетен председател. По-добре сега!… Най-после Костов надви колебанията си, скъса плика и разсеяно зачете писмото. Лицето му изведнъж побледня. Той препрочете писмото още няколко пъти. След това позвъня и заповяда трескаво на влезлия Виктор Ефимич да го събуди в седем часа сутринта.

 

 

Целия предиобед на другия ден Костов снова с колата си между кабинети на министри и висши администратори. Към обед той успя да се снабди със заповед за освобождаването на Стефан, а вечерта седна във влака за крайморския град. И в спалния вагон, въпреки умората през деня, той изпита доволство. Едно ново, непознато чувство бе запълнило през тоя ден празнотата в живота му. Той изпитваше някаква сълзлива и болезнена радост, която беше усетил веднъж, занасяйки коледни подаръци на децата в едно сиропиталище. Най-напред той възнамеряваше да заведе Стефан в някоя дрехарница, после в добър ресторант, след това в удобен чист хотел. Възнамеряваше да постъпи с него така, както се постъпва с хора, спасени от корабокрушение или изтръгнати от нещастие. След това Костов щеше да приобщи младежа към една спортна компания от Тенис клуба, в която влизаха елегантни и хубави девойки от добри семейства, и като му покаже предимствата на буржоазния свят, да го отклони завинаги от пакостната идеология на комунистите. След това не оставаше нищо друго, освен Стефан да влезе в „Никотиана“ и да се превърне в отличен помощник на брат си. Че работите щяха да се развият именно така, експертът не се съмняваше никак. Трябваше само да се вдъхне, тактично и подходящо, дух на примирителност у двамата братя. Като се увери, че всичко щеше да стане тъй, Костов изпита отново тиха радост. Душата му се беше разведрила, а безсъницата от предишната нощ, тичането през деня и равномерното друсане на влака го унесоха в дрямка.

След малко влезе прислужникът на спалния вагон и приготви леглото. Костов почна да се съблича. Той окачи внимателно сакото и панталоните си на дървена закачалка, която носеше в куфара си, а в обувките си постави специални пружини, за да не се разваля фасонът им. После облече пижамата си, легна и дръпна глобуса на лампата. Купето потъна в успокоителна синя светлина. Когато Костов пътуваше в спален вагон, ангажираше винаги цяло купе, за да не го безпокоят непознати.

След четвърт час той заспа щастливо като всички безполезни добряци от света на „Никотиана“.

 

 

Прислужникът на спалния вагон го събуди сутринта половин час преди пристигането на влака. Когато експертът слезе от влака, лъхна го свеж морски въздух, наситен с дъх на водорасли. Един железопътен инженер в униформа, дошел по служба в града, му отдаде чест, а лостовият стражар пред гарата удари петите си. И двамата го помислиха за министър, за висш администратор или много важно държавно лице, което не бе зле да поздравят — тъй великолепни бяха сребърнобялата му коса и високата фигура, облечена в елегантен костюм. Същата почит събуди той и в хотела, където Виктор Ефимич му бе ангажирал предишния ден стая по телефона. Но стаята се оказа лоша и неприветлива, както във всеки провинциален хотел, и той побърза да излезе. Беше още твърде рано да отиде при областния управител, до когото носеше писмо от министър-председателя. За да убие времето, той пи кафе в една сладкарница, прегледа местния вестник, пълен с обявления и лъжи за курортните достойнства на града, и тръгна да се разходи по крайбрежния булевард, засаден с платани и вече оживен от хора с мургави лица, които отиваха на плажа. Небето синееше, повърхността на залива бе набръчкана от леки вълни. Обгорели от слънцето жени, с начервени устни, заглеждаха експерта предизвикателно и сякаш го гъделичкаха с погледите си, а той взимаше отегчен и разсеян вид, който се дължеше по-скоро на навика му да позира, отколкото на действителна досада.

Вървейки по булеварда, той стигна до морската градина и казиното, построено върху стръмния бряг. До плажа се спущаха стълби, чиито площадки бяха украсени с палми и кактуси в големи саксии. Плажът беше дълъг и тесен, с железносив пясък, който, според уверенията на вестника, имаше целебни свойства. Точно до него минаваше дековилна железопътна линия, а от дясната му страна, размесена с мръсотии на пристанището, се изливаше в морето тъмната ивица на миазмите от градския канал. Въпреки ранния час плажът беше вече осеян с голи човешки тела, които висяха по моста, движеха се лениво или лежеха неподвижно върху пясъка като измрели от епидемия. Един високоговорител раздираше въздуха с модни шлагери, от пристанището изрева дрезгаво сирена на параход, а след малко по линията мина влак и обви щастливците на плажа с гъсти кълба от каменовъглен дим.

Костов погледна часовника си. Беше време да отиде при областния управител и раздвижи сложния апарат, от който зависеше освобождаването на Стефан. Той се върна по крайбрежния булевард отново към центъра. Слънцето се беше издигнало високо и започваше да припича, а из въздуха се носеше вече топлата и задушна влага от блатата, които заобикаляха града. От пристанището идеше неприятен дъх на чирози, бакалски стоки и плодове. Главната улица, която водеше от гарата към центъра, сега беше почти безлюдна. Над витрините висяха спуснати платнени навеси, които ги пазеха от слънцето. Пред масите на едно кафене полуголи циганчета събираха угарки от цигари. По сенчестите места на тротоара дремеха нечисти хамали с жълти маларични лица. Беше тихо и някак убийствено скучно. Настъпваха горещите часове, безветрието и сънливата вцепененост на тоя град с лош климат и тропична малария. Настроението на Костов се понижи.

Най-сетне той стигна до областното управление и макар да не беше приемен час, влезе вътре. Двама разсилни бъбреха лениво и тихо в коридора. Една дама с доста съмнителен полусветски вид се разхождаше нервно из коридора. Върху вратата на управителя стоеше внушителен надпис: „Всички посетители да се обръщат първо към секретаря.“ Костов го прочете разсеяно, почука небрежно и без да чака отговор, отвори вратата. Разсилните се спуснаха към дръзкия посетител, но когато видяха внушителната външност и самоуверения му вид, се стъписаха изведнъж. Настъпи миг на мълчаливо и смаяно възмущение. Управителят вчесваше косата си и се наслаждаваше на външността си пред огледалото върху закачалката. Той извърна глава, гледайки изумено ту Костов, ту влезлия с него прислужник. Но експертът изпревари гнева му и се представи с рутината на чиновник от „Никотиана“, който умееше да респектира държавните служители.

— Какво обичате?… — хладно попита управителят.

Той не познаваше силата на тютюневите фирми, понеже по тия места не вирееше тютюн и нямаше такива. Костов му съобщи причината на идването си.

— Нося заповед и писмо от министър-председателя!… — добави експертът, като подаде два плика. — Предполагам, че няма да ме бавите с излишни формалности.

Управителят бе висок червендалест мъж, който държеше за външното достойнство на поста си. Дори да знаеше силата на тютюневите фирми, той пак щеше да изругае чиновника им, който влизаше в кабинета му като в сладкарница. Но писмо от министър-председателя — това бе съвсем друго!… И гордостта му на силен администратор се удави в благоговението, което изпитваше към министър-председателя.

— Да!… — почна да мънка той, като прочете писмото, което беше кратко и ясно. — Да, помилване!… Вероятно се касае за някой заблуден младеж… Да, ще направя веднага нужното, разбира се… А какво прави министърът? — попита той внезапно.

— Все така!… Преуморява се — рече експертът с вътрешна наслада от хумора си.

Управителят почна да цъка с език, което трябваше да покаже, че е твърде загрижен, задето министърът изразходваше тъй неразумно безценното си здраве. После той заговори и за големите му качества, за гениалните му дипломатически ходове, а Костов кимаше с глава и все тъй хумористично потвърждаваше това. Той знаеше, че някои партии бяха издигали тиранични, но способни министър-председатели. Ала никога дворецът не беше поставял начело на правителството по-смешна и по-безгръбначна карикатура от тази, която управляваше сега.

Костов и управителят поговориха още малко. Те се увериха взаимно, че са много добри приятели на министър-председателя и че в името на това общо приятелство ще бъдат готови да си правят винаги услуги един на друг. После Костов изяви желание да отиде в затвора и посрещне лично освободения.

— Затворът е вън от града… — поколеба се малко управителят. — Но би могло… Чакайте!…

Той позвъни на прислужника и заповяда да му приготвят веднага служебната кола.

— Ще отидем заедно — каза той. — О, нищо!… О, моля ви!… О, не се безпокойте!… Прави ми удоволствие да се разходя с вас.

След това той поиска телефонна връзка с директора на затвора. Докато управителят говореше, Костов си представяше ликуващата усмивка на Стефан. Но изведнъж експертът трепна. Лицето на управителя се изкриви, гласът му се повиши внезапно, стана дрезгав, тревожен, разстроен.

— Какво?… — почна да крещи той. — Снощи ли?… Сигурен ли сте, че е той?… Вие носите отговорност!… Ще искам анкета. Ще дойда лично още сега…

После остави слушалката и смотолеви уплашено към експерта:

— Момчето, за което идвате, е починало снощи от малария. В стаята бе горещо, но Костов потрепера от студ.