Димитър Димов
Тютюн (14)

XIV

На Чакъра устроиха тържествено погребение, което изпълни градеца много повече с приказки за дъщеря му, отколкото за заслугите му. Всички съзнаха, че старшията едва ли щеше да бъде изпратен до гробищата с толкова почести, ако господин генералният директор на „Никотиана“ не беше съобщил на Баташки, че ще дойде на погребението. Като научиха това, кметът и полицейският инспектор вложиха такова старание в подготовката на церемонията, щото много родолюбиви граждани, които бяха решили да отидат на погребението от почит към старшията, направиха това по-скоро от любопитство.

Пред дома на Чакъра се беше събрала голяма тълпа от скръбни почитатели, зяпачи и клюкари. Съседите гледаха ту големия орех, под който привечер старшията обичаше да пие ракията си, ту изтърканите със счукани керемиди стълби, по които другарите му щяха да изнесат ковчега с тялото. Тия съседи бяха добри, прости хорица, които искрено съжаляваха за Чакъра. Сега те си спомняха за сприхавия му, ала честен нрав и печално цъкаха с език. Това цъкане изразяваше тъга, съжаление и примирен фатализъм.

Една компания от млади хора, напротив, очакваше церемонията с иронична почтителност и свойствения й навик да се подиграва на простолюдието. Тя бе застанала на тротоара пред къщата на старшията и упражняваше остроумието си с къси забележки. Синът на бившия народен представител, чието лозе граничеше с това на Чакъра, бе дошел с кучето си и като преброи свещениците, намери числото им забавно голямо за скромния ранг на старшията. Този младеж беше все тъй хубав, но малко подпухнал от годините и от провинциалния навик да злоупотребява с ракия.

— И началникът на гарнизона е тук!… — каза инженерът от пътно-паважното отделение на общината.

Той произхождаше от околните села, но компанията на хайлайфа го беше приела великодушно в средата си, понеже бе свършил на запад и играеше бридж.

— Липсва само представител на правителството — добави дъщерята на първия адвокат в града.

Тя беше съученичка на Мария от колежа в Цариград и държеше много да не се забравя това.

— А германците?… — попита дебелият собственик на валцова мелница край града. — Къде са големците от Немския папиросен концерн?

— Сводникът ги замества!… — мръсно отговори един хилав и жълт младеж.

Този младеж бе наследил от баща си цял блок от къщи в центъра на града, които продаваше една по една, за да поддържа славата си на донжуан из софийските кабарета. За да уязви по-пълно Борис, той обясняваше успеха му пред германците с Ирина.

— Ти прекаляваш!… — смъмри го сърдито дъщерята на адвоката.

Тя не обичаше крайностите на цинизма и се стремеше да запази винаги мярката на добрия тон. Поради това отвращение към крайностите считаха я за добродетелна и лишена от предразсъдъци.

— Не прекалявам!… — отговори хилавият младеж, имитирайки сполучливо начина, по който тя произнасяше „р“. — Тогава защо я развеждат с автомобили по Чамкория?… Защо я канят да играе бридж?

— Глупости!… — Съученичката на Мария почувствува гняв, сякаш бяха оскърбили достойнството й. — Ирина и бридж!… Не ме карай да се смея.

Тя беше почти напълно уверена, че бриджът — мъчна и сложна игра, която по нищо не отстъпваше на алгебрата в колежа — не можеше да стане достояние на случайно забогатели хора от простолюдието.

— Е, ако искаш вярвай!… — каза донжуанът от кабаретата, който знаеше колко добре могат да го научат дори бардамите от „Етоал“.

Изведнъж множеството пред къщата се раздвижи възбудено. От долния край на улицата се зададе дълга черна лимузина. Всички разбраха, че господин генералният директор на „Никотиана“ идеше да реабилитира любовницата си, като присъствува на погребението на баща й. От колата слязоха Борис и Костов. Те поздравиха няколко души от простолюдието, но на хайлайфа не обърнаха никакво внимание.

— Пуяк!… — гневно измърмори синът на бившия народен представител. — До вчера беше нищо и никаква дрипа, а днес се надува като министър!…

— Ние трябваше да влезем и да изкажем съболезнованията си като всички — рече съученичката на Мария.

Тя се възхищаваше тайно от Борис и дори понякога й се струваше, че заради него би се отказала от своя умерено добродетелен живот.

— Влизай, ако искаш!… — изруга я синът на бившия народен представител, като се закани мислено да не се ожени за нея.

Най-после — вероятно чакаха само пристигането на Борис — в къщата и двора на покойника настъпи оживление. Поповете надянаха епитрахилите си. Момчетата с хоругвите и венците се наредиха на улицата и зачакаха отегчено, ядейки вишните, които бяха накъсали от градината на Чакъра. Тънкият и рус старшия изкомандува мирно на почетния взвод от стражари, а четирима други, по-възрастни старшии, с избръснати лица и траурни ленти върху ръкавите на мундирите си, понесоха ковчега навън. Най-напред писнаха жените от село — сестрите, снахите и племенниците на Чакъра, а след тях оплаквачките, които бяха дошли по собствено желание от махалата. Гласовете им се сляха в пронизващ див и печален вой, който предизвика гримаса на досада у някои от официалните лица, непознаващи местните обичаи. Една от оплаквачките изреждаше жаловито достойнствата на покойника, друга питаше кой ще се грижи за лозето и тютюневата му нива, трета оплакваше осиротялото му семейство, а четвърта с древен патос описваше как Чакъра се връща от работа и сяда под ореха да пие ракия. Постепенно лицата на оплаквачките се зачервиха, а по бузите им потекоха истински сълзи. Когато старшиите поставиха ковчега в катафалката, воят на жените стана толкова силен, щото заглуши всичко останало, а представителите на хайлайфа извадиха кърпичките си и закривайки лицата си с тях, почнаха да се кискат гласно. Само съученичката на Мария остана невъзмутима. Добрият тон, получен от колежа, беше убил у нея чувството за комичното и трагикомичното. Тя мърмореше ниско:

— Това погребение е съвсем селендурско!… Ирина претендира за интелигентност и не би трябвало да допусне подобна комедия!… Жалко за Борис.

По стълбите слезе жената на Чакъра, която хълцаше тихо. Зад нея, красива и мрачна, вървеше Ирина. Тя беше в много елегантно траурно облекло и гледаше втренчено пред себе си, но по лицето й нямаше никакви сълзи. Всички съзнаха, че под гъстия креп прозираше вече не предишното момиче Ирина, а жена от съвсем друг, недостъпен свят, която не се засягаше нито от присмеха на местния хайлайф, нито от смешните обреди на простите, неуки роднини. След нея се показа Борис, а после Костов, кметът и началникът на гарнизона — всички с подходящо скръбни и сериозни лица. Липсваше само околийският началник. Той се чувствуваше гузен и положението му беше разклатено. Веднага след пристигането си господин генералният директор на „Никотиана“ беше попитал кмета защо околийският началник е хвърлил в опасния момент най-стария и заслужил полицай. Кметът, който беше в неприятелски отношения с околийския, отговори угоднически:

— И аз не мога да си обясня, господин Морев!… Непростима грешка!… Той е просто некадърен да се справя с положението.

Като нареди по тоя начин шефа си, чието място се надяваше да заеме, кметът се възползува от случая да изтъкне и грешките му по друга линия. А господин генералният директор на „Никотиана“ заяви многозначително, че ще се заинтересува от постъпките на тоя тип. И така всички знаеха, че песента на околийския началник беше вече изпята и че предстоеше уволнението му.

Поради силната горещина тялото на Чакъра беше почнало да се разлага и ковчегът намирисваше леко.

— Вони!… — невъзмутимо установи съученичката на Мария, като сгърчи малкото си чипо носле.

Тази спокойна забележка предизвика нов пароксизъм от смях у приятелите й. Но тя не обърна внимание на това, а продължи да гледа, за да не изпусне нищо от погребението, което щеше да опише в дълго и подробно писмо до една от приятелките си в София.

Момчетата с хоругвите и венците нагазиха в праха, след тях тръгнаха поповете, изпотени и намусени от чакането, после стражарят, който носеше ордените на Чакъра. Следваше катафалката, а зад нея близките, почетният взвод и тълпата. Шествието се проточи лениво по слънчевите улици на града, като оставяше зад себе си облак от прах, наситен с противна, смесена миризма от труп, тамян и цветя. От време на време проехтяваше мрачното пеене на свещениците и подрънкване на кадилница. Минувачите се спираха и гледаха учудено как Борис крачеше зад катафалката. Едни преценяваха това като разкаяние, а други — като демагогия и нахалство. Само малцина — и те бяха най-проницателните — съзнаха веднага, че той беше вече тъй богат и могъщ, та нямаше нужда нито да се разкайва, нито да демагогствува.

 

 

А в това време заравяха набързо трупа на Спасуна. До ямата, в която гробарите хвърляха пръст, стоеха роднините й — работнически жени и неколцина мъже, които бяха свалили каскетите си. Една от жените беше сестра на убитата и хлипаше тихо. Децата на Спасуна, с подпухнали от плач очи, гледаха като малки изоставени кученца. Един мършав възрастен поп свиваше бързо епитрахила си.

Към групата се приближи дребен стражар с вехта куртка и лице, набраздено от ситни бръчки.

— Хайде по-скоро!… — викна той. — Много се бавите.

Той беше получил заповед от инспектора да изгони работниците преди идването на голямото тържествено погребение.

Гробарите ускориха работата си. Върху сиромашкия гроб се образува малка купчина от пръст, на която жените поставиха няколко стръкчета босилек и карамфили. Стражарят с набръчканото лице отново подкани работниците да се разотидат. Гробарите приседнаха на тревата, бършейки потните си лица. Един от тях запали цигара. Работниците се отдалечиха тихо. Последни си отидоха сестрата на Спасуна и някаква бабичка, която поведе сираците за ръка. Напечените от слънцето гробища потънаха отново в сънлива, меланхолична тишина.

След няколко минути по шосето откъм града са зададе дълго шествие, забулено с облак от прах. Идеше голямото погребение на Чакъра.

 

 

Ирина се върна от гробищата с майка си и роднините от село, които бяха дошли за погребението предишния ден, но спаха в хана. Ирина ги бе посрещнала враждебно още с пристигането им. За да спестят разноските в хана, те си направиха устата да нощуват в къщи, а това беше неудобно и я разгневи. И Динко й се стори досаден, макар че — по въпроса за спането — той взе напълно нейната страна и принуди роднините да отидат в хана. Мълчанието, с което посрещаше коментариите около смъртта на чичо си, показваше, че той имаше особено мнение по въпроса. Ирина забеляза, че той се взираше намръщено в елегантната й траурна рокля, в маникюра и прическата й. Може би той изчисляваше дали парите, които Ирина получаваше от къщи, можеха да й стигнат за всичко това. Ала после тя веднага съзна унизено, че външността й правеше впечатление на всички. Изискванията на средата, в която се движеше, ставаха все по-големи и от няколко месеца Борис беше поел напълно разходите за облеклото й.

След погребението, въпреки забраната на Динко, роднините домъкнаха от хана ямурлуците и торбите си, натъпкани с провизии. Те искаха да останат за молитвата, която на другия ден попът щеше да прочете на гроба.

Ирина се измъкна незабелязано и отиде в стаичката си. Усещаше се уморена и печална, но изпитваше странно чувство за свобода, сякаш беше доволна, че смъртта на баща й я беше отървала от тираничната му, потискаща власт. Свърши се!… Тя беше освободена завинаги от кошмара на упреците му, от сърдитите му полуграмотни писма, от чувството на унизеност, с което я изпълваха внезапните му идвания в София. Чакъра имаше неприятния навик да идва в София с униформата си и да я чака пред вратите на аудиториите и клиниките. Всичко това караше студентите да се усмихват подигравателно. Наистина баща й беше стегнат, хубав и много чист, но ходенето с него по улиците я караше да се черви — глупав и унизителен срам, от който не можа да се отърве никога. Най-после смъртта му я беше освободила от него. Ала като съзна това, тя изпита някакво грозно усещане за безпътица.

В стаичката й нямаше промяна. Същото просто желязно легло, върху което бе мечтала толкова часове през юношеските си години, същата дървена етажерка с книги, същата маса с покривка от домашно, платно, изтъкано от майка й. През отворения прозорец долиташе клокоченето на реката и тихото шумолене от листата на ореха.

Миналото нахлу изведнъж в главата й. Тя си спомни вълнението, с което мечтаеше за университета, есенните вечери с ярки звезди, когато помагаше на баща си да приберат тютюна. Тя знаеше, че парите от този тютюн се внасяха всяка година в банката. Сумата беше предназначена за следването й в университета. Благодарение на тия пари, които баща й събираше отдавна, тя изкара шест години в София без грижи, без никакви лишения. Колко предвидлив и разумен човек беше всъщност баща й!…

И тогава тя се разплака — за миналото и за баща си. Тя плачеше за това, че под суровия му характер се криеше дълбока обич към нея, за това, че беше честен и приличен човек, за това, че не бе направила нищо, за да пощади еснафската му гордост. И това беше тих, успокоителен плач, чиито сълзи сякаш измиваха угризенията й.

Някой почука. Ирина бързо избърса сълзите си и отвори вратата. Беше Динко.

— Дойдох да се сбогувам — каза той. — Отивам си на село.

Тя му кимна с глава почти враждебно, сякаш не й беше братовчед, а познат, който й досаждаше. Намръщеният му и затворен вид продължаваше да я дразни. Той й досаждаше по същия начин, както ямурлуците и торбите на роднините от село. Към това се присъединяваше и някакво особено чувство на подъл страх: навярно той беше научил вече от съседите за бурния гняв на баща й срещу новите връзки с Борис. Стори й се, че Динко имаше намерение от името на всички роднини да поговори с нея тъкмо върху това. Дали не беше по-добре да разчисти сметките си с тях изведнъж, за да не се бъркат по-нататък в живота й?

— Няма ли да останеш за молитвата? — сухо попита тя.

— Не — отговори Динко. — Отивам си сега.

Тя го погледна малко изненадана от нещо, на което не бе обръщала достатъчно внимание досега: той бе станал едър и много красив мъж. Имаше права руса коса, добре подстригана и вчесана назад, а в зелените му очи светеше някаква острота, която подчиняваше веднага и би се харесала на всяка жена. „Слава богу — помисли тя, — един приличен братовчед, когото бих могла да представя навсякъде, ако се отучи да ходи с костюми от селски шаяк.“ И тогава й дойде на ум, че ако Динко не беше така безнадеждно просмукан от комунизма, можеше да бъде приет от Борис в „Никотиана“ и да напредне много. Но после тя съзна, че Динко никога нямаше да се съгласи на това и отново почувствува гняв към него.

— Иска ти се да поговориш с мене, нали?… — произнесе тя саркастично.

— Няма нужда — каза той. — Всичко е ясно за нас, за съседите и за тебе.

— Аз бих желала да стане още по-ясно. Влез и затвори вратата след себе си.

Динко влезе и седна на единствения стол в стаичката, който изскърца под тежестта му. Ирина му поднесе табакерата си, в която имаше експортни цигари с позлатени краища. Динко втренчи намръщено погледа си в малкия сребърен предмет, украсен с рубини, но не взе от цигарите.

— Е, да!… Това е от него — ядосано произнесе тя. — Хубав подарък, нали?

— Хубав и скъп — равнодушно отговори той, като запали от своите цигари.

Настъпи мълчание, в което Ирина предусети, че той щеше да почне направо. И тя му беше благодарна за това.

— Слушай!… — каза той със спокоен тон, който я изненада и дори някак разстрои. — Аз съм единственият от роднините, който би могъл да те разбере. Дори покойният чичо не можеше да направи това. Той беше честен, но скован от еснафския морал на средата си… И това ти дотягаше, нали?…

— Да — отговори тя тихо.

— Уверена ли си, че аз мога да те разбера?

— Не напълно.

— Тогава да допуснем, че имам поне добра воля за това.

— Нека допуснем — каза тя скептично и равнодушно.

Той погледна мрачно малката й нежно-мургава ръка със златен часовник и тъмночервен маникюр. Червилото на устните й беше оставило следи върху позлатения край на цигарата. Нищо не издаваше отчуждеността на Ирина от семейството така добре, както тази изящна, грижливо поддържана ръка. И все пак в нея имаше нещо, което напомняше, че беше ръка на момиче от народа. Това бе нейната закръгленост и здравината на мускулите от китката нагоре.

— Да, нека допуснем!… — той се усмихна горчиво. — Тогава аз бих могъл да ти задам няколко въпроса, без да помислиш, че се бъркам в живота ти или се опитвам да ставам опекун.

— Опекун ли?… — повтори тя като студено ехо. — Не, нямаш право… От къде на къде?

— Естествено!… Говоря ти като приятел… Или като представител на семейството, ако думата приятел те дразни.

— Не, не ме дразни. — Тя угаси цигарата си. — Какво искаш да узнаеш?

— Не това, което предполагаш. Оставям външната форма настрана.

— Много добре!… — каза тя и в гласа й прозвуча сдържана признателност. — Аз не мога да се омъжа сега за Борис.

— Не, не е важно дали ще се омъжиш, или не.

Тя го погледна с изненада. Умните му зелени очи бяха втренчени неподвижно в лицето й. От тях се излъчваше ведър и спокоен блясък, който й даваше смелост да говори откровено.

— Тогава какво?… — попита тя кротко. — Ако мислиш, че аз получавам от него големи суми, лъжеш се!… Аз приемам само онова, което ми е необходимо, за да се движа в средата му.

— И това е без значение — продължи той, като я смайваше все по-силно. — По-важно е да бъдеш наясно със себе си… По-важно е да знаеш какво обичаш: самия Борис или неговия свят?

— Мога да ти отговоря веднага. Обичам само Борис.

— А на мене ми се струва, че не го обичаш вече — продължи той с равен, замислен глас. — Ти не би могла да обичаш един мъж, който те захвърли като парцал, за да се ожени за Мария, за да спечели „Никотиана“… Спомняш ли си в какво състояние се намираше тогава?… Как, нима си забравила вече това?

— Аз страдах, защото го обичах — бързо произнесе тя. — И сега го обичам!… И винаги ще го обичам!… На всичко съм готова заради него!… — Гласът й внезапно стана ироничен: — Друго?… — попита тя.

— Не, няма друго!… — каза той с мрачна усмивка. — Това те оправдава напълно.

— Мисли каквото искаш — произнесе тя.

Лицето му отново стана спокойно и сериозно.

— Най-малкото ще бъда уверен, че се самоизмамваш. Той драсна кибрит и запали още една от острите си цигари. — Значи го обичаш?… — Гласът му прозвуча почти без ирония. — Но едва ли толкова, колкото преди, а това значи много при сегашните обстоятелства.

— Какво например?

— Това, което казах преди малко. Ти обичаш всъщност неговия свят… Сега ти обичаш Борис дотолкова, доколкото държиш за неговия свят… за суетността да бъдеш любовница на мъж, от когото всички треперят.

— Остава да ме наречеш и платена любовница. Все ми е едно.

— Аз се боя именно от момента, в който сама ще се почувствуваш такава.

— А ако се омъжа за него? — попита тя презрително.

— Ще бъде само успех в кариерата ти.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Да, това!… И още едно: съзнаваш ли, че Борис е същинският убиец на баща ти?

— Убиец ли?… — повтори тя слисано.

Подхвърлената дума беше страшна. Тя сякаш изскочи не от устата на Динко, а от нещо, което стоеше извън него, извън омразата му към Борис. Тя дойде от самата действителност, която не можеше да се изопачи от омраза или снизхождение.

— Та нима не си мислила върху това? — продължи той, без да й даде време да се опомни. — Какво, ти си уверена, че стачниците го убиха, нали?… А кой принуди гладните работници да стачкуват?… Кой изпрати баща ти срещу тях?… Кой заповядва на правителството, министрите, околийския началник, полицията?… Кой управлява всъщност тази страна?… Само капиталът!… Само Борис и олигархите като него!… И баща ти, послушно колелце от държавната машина, което вчера се счупи, се управлява пак от Борис!… Борис е всесилен!… Но всеки честен човек ще се възмути от „Никотиана“ и от постъпките му. Всеки вижда, че той би могъл да повиши надниците и пак да му останат милионни печалби, пак да живее като княз… Но работниците за него са добитък, безправна тълпа, от която той може да изстисква икономии в манипулацията. Тези икономии са за него част от печалбата… Защо да повиши надниците дори с пет на сто, когато работниците, след още няколко дни, сами ще молят да постъпят в складовете?… Вчера обиколих работническия квартал. Видях мъже и жени, които искаха да разграбят една фурна… Майките няма с какво да нахранят децата си… Видях две момчета, които се сбиха за парче мухлясал хляб… Ето това докарва кликата, която днес е възседнала целия български народ!… Това е твоят Борис, който ти е подарил златен часовник и сребърна табакера с рубини. Но това са всъщност заграбени, откраднати от народа неща…

— Стига!… — задавено изкрещя Ирина.

— А, гневиш се, значи!… — произнесе той саркастично. — Срещу кого?

— Срещу тебе!… Това е чудовищно изопачаване на нещата… Това е завист!… Омраза!… Ти си отвратителен комунист!…

— Да, аз съм комунист!… Но тия неща се виждат и от хиляди хора, които не са комунисти… А ние, комунистите, се различаваме от тях по това, че не стоим със скръстени ръце или поне не мълчим… И затова ставаме отвратителни.

— Стига!… Престани!… Махай се!…

В гласа на Ирина прозвуча истерия. Лицето й се разкриви от вътрешен ужас, от нещо страшно, за което умът й несъзнателно беше избягвал да разсъждава досега.

— Не, няма да се махна — с мрачно спокойствие продължи той. — Щом съм започнал, трябва да свърша докрай. И ако ти си човек с характер, трябва да ме изслушаш, а после да възразиш… Никаква представа нямаш ти защо избухна стачката и как я смазва Борис… Той се гаври с човешкото право на храна и живот… На работниците не се позволява дори едно събрание… Кой разум може да възприеме това?… Завчера убиха баща ти и една работничка, вдовица, която оставя на улицата две деца… Но жестокостите не спират дотук. Преди два дни в околийското управление някакъв човек, вероятно комунист, е бил смазан от бой. Военният фелдшер, който е бил повикан да го свестява с инжекции, е уволнен дисциплинарно и заплашен със съд, задето се е осмелил да протестира… Симеон, водачът на стачниците в града, е изчезнал безследно… Изчезнали са и други работници… Тези хора ще бъдат подложени на зверски изтезания, докато подпишат признание за несъществуваща конспирация. И само свръхчовешката воля сред мъките, само отказът да подпишат измислени показания представлява малък, несигурен шанс за спасяването им, ако палачите не решат да ги застрелят без съд… Престъплението на тия хора е, че са организирали стачката… Опитай се да помислиш върху всичко това!… Опитай се да видиш откъде идват гневът и недоволството на тия хора, които светът на Борис и ти заедно с него наричате комунисти, предатели, родоотстъпници!… Опитай се да проникнеш в този свят и тогава ще видиш, че той е изграден върху кръв, насилие и грабителство, че Борис не е силен човек, а само хитрец, който завладя „Никотиана“ с помощта на една жена, само тъпо и бездушно търговче, превърнато в грандоман, само филистер без човечност, без пориви!… Утре, когато устоите на неговия свят се раздрусат, ще видиш пълното му морално нищожество, ще видиш колко е жалък, безпомощен и страхлив… В слугите му, в чиновете на армията и полицията, които ни избиват, все пак има нещо човешко… Това е способността им да се жертвуват в борбата с нас, заблудата на фалшивото им родолюбив, жестоката необходимост да се превръщат в убийци срещу парче хляб… Но във финансовата олигархия, която им заповядва, няма нищо!… Нищо освен върховен цинизъм и нравствена тъпота!… Ето това е светът на Борис!… Това е самият Борис!… Такъв ли беше твоят идеал? Нима можеш да го обичаш? Нима си уверена, че и той те обича? Нима ще приемеш заради него да те наричат поддържана жена?

— Мълчи!… — изкрещя тя. — Това е чудовищно!…

— Но така те нарича целият град!… И ние, простите роднини от село, се червим.

— Не ме интересувате!… Презирам този град!… Ще се махна завинаги оттука.

— А майка ти?… — спокойно попита той.

— Майка ми е осигурена материално.

— О, не се касае за това!… Въпросът е, как ще понася срама?

— Какъв срам?… — Ирина го погледна с немислещи, разширени от гняв очи. После изведнъж разбра мисълта на Динко и закрещя диво: — Махай се!… Излез от стаята ми веднага!… Излез!… Излез!…

 

 

Късно вечерта тя се опита да заспи, но не можа. Дразнеше я хъркането на роднините, които спяха в коридора, твърдата пружина на леглото и еднообразният шум на реката. Беше отвикнала от цялата обстановка. Дори смъртта на баща й не можеше да я примири с неудобствата. И тогава изведнъж тя се уплаши от себе си. Стори й се, че у нея вече живееше друг човек и че това беше станало отдавна, но го съзнаваше едва сега. Смущаваше я досадата, която изпитваше от къщата, от роднините, от майка си, от еснафската и надута тържественост на погребението. Тя изобщо не се бе развълнувала достатъчно от смъртта на баща си и прие новината поразена, но без скръбта, която трябваше да изпита. Дори когато остана сама и се разплака, преди Динко да влезе в стаичката й, тя направи това всъщност от жалост към себе си. Да, тя беше вече друг човек!… Принадлежеше към друг свят и това беше светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн, на Борис, на Костов и на фон Гайер, светът на върховната власт, лукса и удоволствията, някогашният свят на Мария. Към този свят принадлежеше тя сега, духовно и физически, и затова не се беше трогнала достатъчно от смъртта на баща си, затова усещаше скрито и несъзнателно облекчение от нея, затова тази бедна стаичка, коравото легло и хъркането на роднините от село я дразнеха.

Но съзнанието за всичко това в самотата на нощта й се стори страшно. То подсказваше, че в сърцето й се беше загнездило нещо кораво и студено като света, сред който живееше. То насочваше мисълта й към други неща, които бяха още по-сурови, по-изобличаващи, по-горчиви. Тя си спомни, че комунистите от Медицинския факултет говореха винаги за някаква връзка между всички събития в света. Сега тази връзка изпъкваше в мисълта и с неумолима яснота. Жестоката истина, която Динко днес й посочи, бе очевидна. Тя съзна, че не дивата Спасуна, не озлобената тълпа, не сприхавият околийски началник бяха убили баща й. Истинският му убиец беше светът на олигархите, светът на Борис, самият Борис!… Тя си спомни как онази вечер в дома на Костов той беше заявил с небрежна самоувереност пред германците, че е осигурил поддръжката на правителството и ще смаже стачниците в няколко дни. И той беше на път да ги смаже. Той ги бе почти смазал, с цената на жестокости, които тя съзнаваше едва сега. О, тя знаеше, че Борис щеше да поиска уволнението на нетактичния околийски началник, че щеше да даде възнаграждение на семействата на загиналите полицаи, че беше дошел на погребението, за да я реабилитира морално пред града, че показваше готовност да прави всичко за нея!… Но нима това можеше да върне живота на баща й, на убитите работници и стражари? Действително ли обичаше Борис, или това, което изпитваше към него, беше отмъстителен порив на честолюбието, на унизената гордост, на жаждата и за живот — порив, който тя не съзнаваше ясно и се стараеше да прикрие от себе си с отказа да се омъжи, с великодушието към клетата и болна Мария? Не, не беше така!… Тя го обичаше още. Тя си спомни октомврийския следобед на гроздобера, когато видя Борис за първи път, когато той беше нищожен провинциален младеж с изтрит костюм и разкривени обувки, без никакво бъдеще, без стотинка в джоба си, мрачен и затворен фантаст, който отказваше да тръгне по друг път освен по тоя, който водеше към златния мираж на тютюна. Ето този младеж обичаше тя!… И нека се увери, че го обича още, че Борис не беше чудовището, за което говореше Динко, че самата тя не бе поддържана любовница, а нежна и любяща жена!… Нека се увери веднага, още сега, защото това, което изпитваше след разговора с Динко, беше страшно и непоносимо!…

С бързо движение тя дръпна завивката, запали лампата и трескаво почна да се облича.

 

 

Докато правеше това, тя съзна, че отиването й в тоя късен час при Борис, след деня, в който бяха погребали баща й, щеше да възмути всички. Но тя нямаше сила да остане повече сама и да се бори с мислите си, които ставаха все по-мъчителни. Стори й се, че ако продължи да стои в стаичката си, цялата нощ щеше да мине в безсъница, в морални гърчове и на сутринта щеше да стане от леглото си още по-слаба, още по-неспособна да се справи с хаоса, който сега бушуваше в душата й, който щеше да отрови задълго спокойните дни след победата й в живота, след влизането й в новия, бляскав и могъщ свят. По-скоро при Борис!… По-скоро при човека, когото обичаше, за да се спаси от тоя късен час на самотност, на страх, на морална криза, който нервите й не познаваха, не бяха изпитвали досега. Тя угаси лампата и бавно, като правеше усилие да не вдига шум, излезе в коридора. Лъхна я миризма на спарени тела. Хъркането и задухата от спящите роднини в коридора й се сториха противни. Същевременно тя намери в тях слабо оправдание на постъпката си. Ето, от този груб свят на еснафи и селяни бягаше тя!… Какво право имаха да се бъркат в живота й? Динко, който си беше вече заминал, й се стори непоносим.

Тя слезе на двора и отдъхна с облекчение. Никой не беше усетил излизането й. Над заспалия град грееше пълна луна. Прозорците на съседите бяха тъмни. От време на време се разнасяше жаловитият крясък на някаква нощна птица.

Ирина тръгна бързо по улицата и зави през едно обрасло с бурени място към реката, след това мина малкото дървено мостче и по тесните, зле осветени улички на отсрещния квартал, населен с бежанци и дребни занаятчии, отправи се към склада на „Никотиана“. Когато го наближи, срещна патрул от войници със стоманени каски. Едва сега й дойде на ум, че поради стачката складовете бяха охранявани от войска и полиция. За да влезе при Борис, който спеше в къщата зад склада, трябваше да дава първо обяснения на пазачите и да събуди семейството на счетоводителя. Всичко това щеше да я изложи. Тя се смути и разколеба, но мисълта да се върне в къщи, без да види Борис, й се стори ужасна. По-скоро, по-скоро при Борис!…

Най-сетне тя стигна до склада, но се спря изведнъж. Пред желязната, омотана с бодлив тел ограда, която го отделяше от улицата, видя малка група от хора. После внезапно под лунната светлина тя забеляза между тях и Борис. Той стоеше наметнат с пардесю и гледаше заедно с другите нещо тъмно, простряно върху тротоара. Тя отдъхна. Слава богу!… Сега влизането й в склада не представляваше никаква трудност. Трябваше само да се приближи незабелязано до Борис и да го бутне по лакътя. Останалите хора около него — бедно облечени жители от квартала, няколко полицаи и един войник с каска — бяха непознати. След малко обаче тя забеляза Баташки и счетоводителя. Какво гледаха всички?

Ирина направи още няколко крачки. Лъхна я миризма на бензин. После тя усети внезапно уплаха, трепна и спря. Тъмната, неразличима отначало маса, която лежеше на тротоара, приличаше на човек и в нейната неподвижност имаше нещо трагично.

Ирина се приближи до един възрастен мъж с каскет и дълги мустаци. Подобно на нея той стоеше също малко настрана, сякаш зрелището, над което другите се бяха навели, го отвращаваше.

— Какво има?… — глухо попита тя.

— Какво!… Не виждаш ли?… Убит човек — троснато отвърна мъжът.

— Кой го е убил?

— Пазачите на склада.

— Защо?

Човекът с дългите посивели мустаци махна с ръка и не отговори.

— Саботьор!… — обясни вместо него един младеж с пъпчиво лице и нов костюм.

— Какъв саботьор?

— Стачник!… — отговори младежът с пресилено висок глас на абитуриент, който е решил да бъде самоуверен. — Познавам го… Още в гимназията си беше анархист, а сега е направил опит да прескочи оградата и подпали склада… Ето кутията с бензин!…

Младежът посочи с ръка една тенекиена кутия от консерва, която се търкаляше в краката на полицаите.

— Куршумът го е ударил в шията… Искате ли да го видим отблизо? — попита той, като улови свойски лакътя на Ирина.

— Не!… — отвърна тя, като блъсна леко ръката му. А после затрепера, но успя да добави: — Моля, повикайте господина с пардесюто.

Младежът я погледна разочаровано, но отиде да изпълни молбата й.

— Ти ли си?… — произнесе Борис, когато дойде при нея. — Какво търсиш тука?

— Идвах при тебе — механично отговори Ирина.

— Е, добре, че си закъсняла — спокойно забеляза той. — Преди малко тук стана един инцидент.

Той я улови под ръка и въведе в осветения двор на склада. Само младежът с пъпчивото лице забеляза това, усмихвайки се цинично.

— Влез направо!… — рече Борис, като направи знак на двамата македонски пазачи да я пуснат. — Вътре има коняк. Изпий една чашка, за да дойдеш на себе си. Аз ще влеза след малко. Трябва да уредя въпроса с тези идиоти.

— С кои?… — попита Ирина все тъй механично.

— С полицаите!… Чакат следователя и не искат да вдигнат трупа. Не мога да допусна утре целият град да се събере пред трупа.

— Добре, върви!… — каза тя.

После тръгна към жилището в градината, доволна от това, че никой не я забеляза. Под лунната светлина с малките си квадратни прозорчета складът приличаше на затвор. Тя мина бързо покрай двамата македонски пазачи, които седяха на стълбите под истифчийското отделение и пушеха мълчаливо, държейки карабините между коленете си. След убийството, което бяха извършили, полицейските формалности не ги интересуваха. Мършавите им лица се обърнаха към Ирина тъпо и равнодушно. Те не се интересуваха много и от жени. Когато Ирина отмина, единият извади от джоба си плоска бутилка с ракия и отпи няколко глътки.

— Унче!… — каза той, като облиза устните и подаде бутилката на другия. — Чорбаджиот ке да̀ет бакшиш!…

— Мо̀ре, ке да̀ет!… Пинтия!…

— Зашчо, бре?… Куртулисахме скла̀дот от о̀гин!…

— Нѐзнам!… — скептично отвърна Унче, като изпи мрачно остатъка от ракията. — Додея ми от кръв!… Ке фанем да тепам и чорбаджии!…

— Дѐтинска работа!… — рече другият, като го погледна критично.

Той бе забелязал отдавна: Унче имаше слаби нерви. След това се унесе в мисли за угощението, което щеше да поиска на другия ден от Баташки.

Ирина влезе в градината и постоя малко под сянката на една липа, докато се увери, че пред осветения двор на къщата нямаше да срещне никого. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Жената и децата на счетоводителя спяха и вероятно не бяха чули гърмежите. Луната грееше все тъй спокойно, а цветовете на липата изпущаха гъсто благоухание. На една от скамейките в посипаните с пясък алеи стояха забравени детски играчки: малко дървено велосипедче и тенекиена кофичка с лопатка. Приятно се живееше в това господарско жилище, отделено с висока тухлена стена от света на работниците. И навярно затова счетоводителят беше толкова предан на фирмата и дискретен към частния живот на хората, които я управляваха. Жена му поддържаше къщата и готвеше хубави ястия за служебните посещения на Костов, а през ваканцията задължително отиваше с децата си на курорт, за да не пречи на срещите между Борис и Ирина. Всичко това счетоводителят и жена му пазеха в пълна тайна. Но сега Ирина почувствува смущение от късния час, от смъртта на баща си и не искаше да я видят. Тя почака още малко и влезе вътре.

Светлина идеше само от стаята, чиито прозорци гледаха към ливадата — някогашната спалня на Мария. Ирина мина безшумно през хола и влезе в нея. Тази стая беше най-прохладната през горещините на летните месеци и Борис я използваше за спане, оставайки напълно безчувствен към спомените, които можеха да събудят предметите в нея. Нищо не се бе променило в наредбата й от дните, когато Мария я обитаваше. Тази стая беше добре позната на Ирина. Ала сега таванът с гипсови украшения, бледозелените тапети, лъснатият паркет, диванът и мечата кожа пред него, пианото и кръглата лакирана маса по средата изпълниха Ирина с чувство на потиснатост, сякаш беше някаква престъпница, която влизаше тук незаконно. Стори й се, че отнякъде щеше да се появи зловещият призрак на лудата и да се хвърли върху нея с ноктите на тънките си костеливи пръсти.

Ирина седна на дивана и се замисли безпомощно. Тя идеше тук да потърси опора, а се сблъска с нов ужас, който потвърждаваше думите на Динко. Още един труп!… Още един човешки живот!… Сега тя виждаше фактите с очите си и в съзнанието й възникваше стереотипно един и същ въпрос: дали баща й щеше да бъде убит, дали този нещастник, когото видя преди малко, щеше да лежи като застреляно куче на тротоара, ако „Никотиана“ и другите фирми бяха повишили надниците? Наистина ли не можеха да ги повишат? Но ако беше така, защо дивидентите на акционерите им растяха всяка година, защо Костов получаваше освен заплатата си и процентното участие в печалбите един милион годишно възнаграждение? Защо Борис преди две седмици се похвали разсеяно, че скоро ще стане най-богатият човек в България? Имаше някаква страхотна безсмислица във всичко това. И краят на тази безсмислица се губеше в мъгла, в хаос, в тревожна неизвестност, зад която се очертаваше смътно призракът на гибел, на всеобща разруха.

И тогава тя съзна, че към тази разруха отиваха както собственият й малък и безпомощен свят, който искаше да запази непокътнат, така и светът на „Никотиана“. Борис беше точно такъв, какъвто го виждаше Динко, а самата тя — само любовница, поддържана от човека, когото се самоизмамваше, че обича. Но жалко и подло беше да се самоизмамва повече. Напразно беше дошла тук, за да се увери в нещо, което не съществуваше. Напразно търсеше подкрепа от Борис. Нито той можеше да я даде, нито тя да я получи. Собственият й свят и светът на „Никотиана“ бяха устроени така, че ако искаха да съществуват, трябваше да вървят по определен път. И на Ирина не оставаше нищо друго, освен да извърви този път докрай. Връщането назад бе станало немислимо. Дълбока пропаст я отделяше от еснафския бащин дом, от полуграмотната майка, от неуките селски роднини. Тя не можеше да се върне към техния здрав, но ограничен свят от върха, който беше достигнала с образованието си и Борис, да слезе отново в низината на обикновените, лишени от власт и могъщество хора. Тя не можеше да стане участъкова лекарка в някое затънтено селце, да се потопи в убийствената скука на месеци, които щяха да текат като години, да забрави живота, който водеше в София, да не си спомня за Борис, Костов, фон Гайер. Тя не можеше да тръгне и по пътя на Динко, защото на това се противопоставяше всичко, сред което беше живяла досега.

И тогава тя почувствува, че светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн бе вкарал в душата й някаква отрова и че от тази отрова се беше превърнала в омаломощено и слабо същество, което вече не можеше да избира собствен път в живота си. Единственото, което й оставаше, бе да организира силите си в света на Борис и да запази каквото можеше от себе си.

И тогава изведнъж я осени мрачно спокойствие.

 

 

Борис се върна след малко и седна до нея, между възглавниците на дивана.

— Какво става? — попита Ирина.

— Вдигнаха го!… — доволно отговори той.

И почна да й разправя как беше станал инцидентът.

— Не говори за това!… — прекъсна го тя.

— Да, добре!… — виновно смотолеви той, като запали цигара. — До гуша ми дойде и на мене… Събитията започнаха да обтягат и моите нерви… Има една банда от комунисти, която трябва да бъде изтребена до крак, за да настъпи мир в складовете.

— Брат ти е от тях!… — забеляза тя мрачно.

През дена Костов й беше разправил за поведението на Стефан в стачката.

— Да, знам!… — каза Борис. — Най-после полицията се реши да го арестува. Забраних изрично на Костов да прави постъпки за освобождаването му. Стефан отдавна има нужда от плесница, която да докара ума в главата му.

— В полицията може да го бият — рече тя все тъй мрачно.

— Няма да посмеят. Той умее да спекулира с името ми.

— Но ти отказа да купиш последната партида на „Марица“ — напомни тя, като гледаше втренчено студения смях в очите му. — А това може да докара лошо отнасяне със Стефан.

— Е, да!… Малко по-строгичко, но не и опасно… Точно такова, каквото трябва, за да дойде един разхайтен младеж на себе си. А че „Марица“ се е разсърдила и министърът на вътрешните работи е в лошо настроение, не ме интересува… Аз няма да развалям заради Стефан партидите си с боклуци… Освен това Кршиванек е побързал да осведоми Тренделенбург, че братята ми са комунисти, и един тип от немската легация е попитал Лихтенфелд дали и аз не съм агент на Коминтерна… Забавно, нали?… А тъкмо сега Кршиванек основава ново дружество и продължава да рови в Берлин срещу спогодбите на Немския папиросен концерн с „Никотиана“. От министерството на вътрешните работи не мога да искам нищо. Това значи да подкрепя доносите на Кршиванек срещу мене… Какво?… Защо ме гледаш така?

— Борис!… — прошепна Ирина с ужас.

Стори й се, че в гласа, в израза на лицето му имаше нещо студено и страшно както през нощта, в която я заведе да види Мария, както пред трупа на застреляния саботьор.

— Стига глупости!… — произнесе той насмешливо, като я привлече към себе си.

От устата му се разнесе дъх на коняк. Той бе пил след вечерята сам, без никакъв повод, освен надеждата да разсее умората си от нервното напрежение през деня. И тогава й дойде на ум, че той правеше това всяка вечер от една година насам, за да прогони нещо, което го притискаше тайно. И може би това, което искаше да прогони, бе страхът от възмездието на безправните, които убиваше, и съзнанието, че пропускаше нещо в живота си, което другите успяваха да задържат. Ала каквото и да бе това нещо, той искаше да се отърве от него, сякаш се боеше, че то щеше да го отвърне от пътя, който бе избрал, от безумната цел, която искаше да постигне.

— Стига глупости!… — повтори той и насмешливата нотка в гласа му стори място на уморена сериозност. — Бих желал да заприличаш на мене, да станеш силна, да се отървеш най-сетне от тази смешна чувствителност…

— Ти силен ли си? — попита тя с пуст глас.

— Животът и успехите ми го показват.

— Но тогава защо пиеш всяка вечер? — рече тя, като се озлоби внезапно. — Защо не можеш да заспиш без алкохол? Защо бягаш от съвестта си, когато трябва да й дадеш сметка?

— Аз й давам сметка винаги, но посвоему.

— Не!… Ти вече не можеш да правиш това без алкохол дори посвоему… Ти се боиш, ужасяваш се от себе си!…

— От себе си ли?… — попита той някак учудено.

— Да!… И от възмездието за подкупите, насилията, труповете, с които постигаш успеха си.

Той подсвирна леко и се засмя:

— Много силно!… Последните дни за тебе са тежки, признавам, но това, което казваш, е много силно… И защо го казваш въобще?

В гласа му имаше упрек. Той стана от дивана и си наля коняк.

— Искаш ли? — попита той.

Ирина поклати глава отрицателно. Стори й се, че в бледното му лице, в погледа и в движението, с което си наливаше коняк, имаше нещо демонско, но заедно с това — самотно и тъжно. И навярно такъв беше видът му всяка вечер, когато оставаше сам.

— Защо го казваш?… — повтори той и сега упрекът в гласа му се беше превърнал в раздразнение.

— Защото всичко, което вършиш, е чудовищно!… — извика тя. Думите се изтръгнаха от устата й гневно и сякаш сами. — Защото ти можеше да повишиш надниците и да предотвратиш стачката, да спестиш живота на баща ми и на всички убити тук!… Ти си толкова богат!…

— Живота на баща ти ли?… — произнесе той, след като изпи чашата на един дъх и я остави върху кръглата лакирана маса. После веждите му се събраха, което беше знак, че размишляваше и се учудваше искрено. — Е, да!… Тука си права!… Ако стачката не беше избухнала, баща ти нямаше да бъде убит. — Той извади кърпичка и обърса устните си. — Съжалявам, да!… Трябва да ми простиш. Това беше голяма грешка от моя страна. Ако ми беше дошло на ум, че баща ти е полицай и може да бъде убит, щях да повиша надниците в този район или да издействувам да не го пращат никъде…

Той приличаше на чудовище, което се шегуваше зловещо, но Ирина схвана изведнъж, че беше само пиян. Полупразната бутилка и унесената бъбривост, които тя забеляза едва сега, показваха ясно, че той беше почнал да пие дълго, преди да дойде тя. И тази вечер беше пил повече от всеки друг път.

— Слушай!… — извика той с неочаквана грубост. — Кой ти каза всичко това?

— Кое?… — попита тя, като следеше израза на лицето му критично.

Стори й се, че въпреки грубостта, клепачите на очите му мигаха виновно и тъжно.

— Че ако не беше избухнала стачката, баща ти нямаше да бъде убит.

— Легни си!… — каза тя тихо.

— Искам да зная!… — високо настоя той.

Ирина наведе глава, за да не срещне погледа му, и чу ясно как той си наля нова чаша коняк. Тя съзна, че и с него тази вечер ставаше нещо особено. Може би беше потиснат от арестуването на брат си и от твърдото решение да не направи нищо за освобождаването му. А и трупът на убития пред склада човек сигурно засилваше угризенията му. Но всичко това беше недостатъчно, за да го разтърси основно, да предизвика очистителна криза в духа му. Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола. Сега Ирина го виждаше в безпомощната му голота. Той беше само едно морално нищожество, безплодна и дребна душа, оскъден интелект, способен само към безскрупулни търговски операции. Всичко, каквото беше постигнал, можеше да се извърши от всеки аморален хитрец, ако разполагаше със средствата, които му беше дала Мария. В душата му липсваше всякакъв колорит. Тя беше лишена дори от дилетантските наклонности и снобизма, на които се отдаваха другите тютюневи господари. У него нямаше идеал, който да го погълне, нито семейство, към което да изпитва нежност, нито пороци, на които да се отдаде, нито живописни прищевки, които да изпълнява. Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха само грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта. Колкото по-мощна ставаше „Никотиана“, толкова по-силно го обземаше лудешката идея да основе филиали в чужбина, която компенсираше чувството му за малоценност. А за да стигне дотам, трябваше да трупа, безспирно да трупа пари, да минава през подкупи, изнудвания, убийства, които за другите бяха невидими, но сам виждаше много добре. И нервите му вече не издържаха. Дребният му морален ръст на нищожество, издигнато случайно от жена, на страхливец и филистер, се огъваше. Не беше все едно да изиграваш хората и да заповядваш действия, които свършват с убийство. Не беше все едно да се надлъгваш с Торосян и да смазваш с насилие стачката на хиляди работници. Той беше смутен, спасяваше се от страха си в алкохола, не приличаше поне на корав разбойник, а само на слаб, жесток и малодушен джебчия. Може би вечер, когато оставаше сам, виждаше призрака на възмездието, което щеше да дойде от всички тия хора, на които отказваше да повиши надниците, които полицията гонеше, отвличаше, изтезаваше, убиваше… Все по-кален, все по невзрачен и жалък ставаше той пред Ирина тази вечер!… Това ли беше някогашният Борис, когото срещна преди седем години в златистия октомврийски следобед на гроздобера?

— Мълчиш!… — каза той и в гласа му прозвуча чисто пиянска готовност да се скара без повод.

Ирина го погледна мрачно и не отговори. За пръв път го виждаше в такова състояние. В опита му да избяга от страха си, в пиянството му, в желанието му да се кара имаше нещо противно.

— Кой ти каза всичко това? — още по-високо повтори той.

— Трудно ли е да го помисля сама?

Той наведе глава, сякаш съзна безсмислицата на питането си и каза по-разумно:

— Ти имаш вече друго отношение към мене.

— Да. Учудва ли те?

— Зная… — Той направи усилие да запази нишката на мисълта си. — Наговорили са те роднините ти… Как се казваш оня твой братовчед от село?… Познавам го от гимназията… Идваше с шарена торбичка, в която носеше книгите си… Днес ме гледаше през всичкото време така, като че искаше да ме изяде…

— Какво общо има той с двама ни? — попита Ирина.

— Насъскал те е.

— Не съм куче да ме насъсква. Имам собствена преценка за тебе.

Той протегна ръка да си налее нова чаша коняк, но Ирина скочи от дивана и му попречи стремително.

— Не!… Няма да пиеш повече.

— Мислиш, че съм пиян?

— Безобразно при това!… Едвам те понасям.

Тай се разсмя и я погали с неочаквана нежност.

— Възможно е!… Бях много уморен.

— Сипи и на мене една чаша — рече тя тихо.

Борис й поднесе чашата мълчаливо.

— Още една!… — повтори тя мрачно. — Искам да бъда като тебе, да не съзнавам нищо.

След това тя се сгуши върху дивана, гледайки пред себе си с пусти очи. Борис седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Сега тя не усети противната миризма на коняк, но чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.