Димитър Димов
Тютюн (5)

V

Ирина излезе от къщи, погледна часовника си и тръгна бързо към Медицинския факултет. Беше закъсняла за упражненията по анатомия.

Тя живееше срещу зоологическата градина в опушен и сив кооперативен дом. Когато я доведе в София, Чакъра й намери квартира в едно чиновническо семейство. Хазаите бяха млади, бездетни, донякъде стиснати и дребнави, но много почтени хорица. Старшията веднага забеляза това и се съгласи на не много ниския наем, който поискаха. Много важно беше дъщеря му да бъде настанена у добро семейство.

Есента беше започнала рано с мъгли и дъждове. Оловното небе почти докосваше покривите на високите здания по „Цар Освободител“, а Витоша, която при идването на Ирина беше тъй красива с петната си от кармин, сега не се виждаше, забулена от мъглите. От север духаше студен вятър, който гонеше по булеварда жълтите и окапали листя на дивите кестени. По паважа се хлъзгаха безшумно таксита и лимузини. Един гвардейски взвод с барабан, тромпети и със стегната маршировка отиваше към двореца да смени караула. Подпоручикът, който го водеше, се пъчеше гордо в елегантния си шинел и от време на време с гримаса бавно обръщаше главата си назад, за да види дали войниците маршируват добре.

Минавайки покрай Ректората, Ирина почна да си повтаря безбройните клонове на тройничния нерв и вътрешната челюстна артерия, върху които главният асистент изпитваше неумолимо при предаването на препаратите. Тя направи това отчасти от необходимост, отчасти за да потисне притъпеното си, но постоянно усещане на тъга, безнадеждност и празнота, което я измъчваше. Колко много се различаваше животът в София от онова, което си въобразяваше!…

Зданието на Медицинския факултет беше старо, тъмно и мрачно, а от подземието му, в което се намираха дисекционните зали, лъхаше зловеща миризма на карбол, трупове и формалин. Ирина свали палтото си и облече бяла, чиста престилка.

Всеки път, когато правеше това, тя си спомняше първото влизане в залите за дисекции. Последните представляваха лабиринт от мрачни помещения с двадесетина маси, върху които лежаха сиво-кафяви трупове, завити с платнища. Над всяка маса висеше лампа с рефлектор. Студентите гледаха потресени скръбната неподвижност на труповете. Под платнищата се очертаваха глави и крака. Тук-таме стърчеха някое ходило или пръсти на ръка. Колко много мъртъвци!… Нима всички тия бедняци, изоставени или продадени от близките си срещу нищожна сума, платена от Медицинския факултет, са били някога хора, които са се радвали, обичали и мразили! Студентите се озъртаха плахо и разговаряха полугласно. Едно момиче започна да повръща. Ирина изпита потискащо чувство за крехкостта на живота и силата на смъртта.

Но сега тя беше вече свикнала с това чувство и влизайки в залата, поздрави равнодушно младия асистент. Последният бе още нов, учеше материята със студентите и се смущаваше лесно. Студентите използваха това да се забавляват, като го питаха за несъществени и маловажни подробности, който прочитаха предварително в някой обемист учебник. Главният асистент, напротив, беше успял да натъпка в казана на паметта си всички тия подробности. Той можеше да говори в продължение на два часа за невероятния брой разлики, които съществуваха между петата на левия и десния крак и показваше замайващи знания върху вариациите на кръвоносните съдове. Но след като усвои тия тънкости на науката, той бе започнал с тих садизъм да изтезава за тях и студентите. Лицето му имаше меланхоличен, изпит от анатомични знания израз. Той изпълняваше акуратно заповедите на шефа си, произвеждаше колоквиумите с педантството на бъдещ доцент и на изпита много подло си припомняше кой е посещавал редовно упражненията и кой не.

Ирина се отправи към масата с трупа, върху който работеха студентите от нейната група. Тази група се състоеше само от трима души и беше донякъде лишени от спойка. В нея влизаха Ирина, която всички смятаха за надменна, шумният Чингис, изтъкнат оратор на левичарите в курса, и Бимби, приятен и тих младеж, който предпочиташе да флиртува, вместо да си губи времето в учене или политически разпри. Бимби правеше впечатление със своята елегантност. Той беше красив, добре сложен и рус младеж, носеше винаги хубав костюм и копринена риза, а всеки вторник вечер отиваше на кинопремиерите в театър Роял с някаква не особено привлекателна германка. Чингис, напротив, беше нисък, широкоплещест, доста грубичък, с черна като смола коса и съвсем монголоидно лице — поради което именно му викаха Чингис.

Когато Ирина дойде при масата, Бимби, в пристъп на необичайно усърдие, препарираше нещо върху главата на трупа, а Чингис, наведен над него, следеше тревожно движенията на ножчето му.

— Стой!… — ядосано извика Чингис. — Сряза мандибуларния клон на тригеминуса!… Пипкав си като баба в ръцете… От тебе ще излезе най-много интернист или психиатър.

Бимби остави ножчето и се ухили виновно.

— Не знаеш ли, че между двата птеригоидни мускула минава мандибуларисът?… — продължи да се кара Чингис. — Да работиш над нерви и кръвоносни съдове, без да знаеш още мускулите, е дивотия… Само развали препарата ни.

Бимби излезе в коридора да пуши. Той не беше научил още не само мускулите, но даже и костите.

— Откъсни един косъм от главата си — каза Чингис на Ирина. — Дръпни силно, но внимавай да не развалиш рулото си… Така! Дай го насам.

Чингис ловко превърза краищата на прерязания нерв с косъма, който Ирина му подаде.

— Чети сега! — рече той.

Ирина отвори учебника и почна да чете на глас, но скоро стана ясно, че нямаше да научат нищо. От околните маси идеха врява и смехове. На другия ден беше празникът на Университета, в който медиците затъмняваха с подвизи дори студентите от юридическия факултет. И лудешкото настроение ги обхващаше още отсега. Под силната светлина на рефлекторите, с глъчката, виковете и смеховете си залата приличаше на място, в което пируваха канибали. Главният асистент беше излязъл за малко и студентите, използвайки отсъствието му, почнаха да играят баскетбол с човешки глави и да се гонят между масите с отрязани ръце и крака.

— Виж!… — каза Ирина. — Това вече на нищо не прилича…

— Да! — Чингис се намръщи важно — Никакво уважение към човешката материя… И затова утре няма да бъдат лекари, а само търговци.

Изразът беше силен — от драматичния, ораторски стил на Чингис. Тъкмо в тоя момент една човешка глава падна върху учебника на Ирина. Чингис улови главата и с всичка сила я запрати право в лицето на студента, който я беше хвърлил. Удареният изохка и с разкривено от яд лице тръгна към Чингис, но после изведнъж се спря. Гневното лице и боксьорските плещи на Чингис го разколебаха. Вместо да иска обяснения, той отиде да се измие.

Чингис отново се залови да препарира.

— С кого ще празнуваш? — попита той след малко.

— С корпорацията — отговори Ирина.

Тя не беше решила още това, но нарочно отговори така. Корпорацията обединяваше студенти, които бяха донякъде политически неутрални. Но Чингис не можеше да понася равнодушно дори тях.

— Значи, окончателно се определи там? — рече той, като погледна Ирина сърдито.

— Да — сухо произнесе тя.

— При мижитурките, които си гледат спокойствието… — Чингис се изсмя враждебно. — А догодина вероятно ще добиеш смелост да се запишеш в „Братството“.

— Не, няма да ти направя това удоволствие. — Гласът на Ирина стана раздразнен. — Ти си нетърпим!…

Чингис внезапно усвои миролюбив тон:

— Аз искам да се запишеш в „Братството“, за да видиш колко е мръсно. Тогава сама ще дойдеш при нас.

— Това няма да стане никога.

— Аз се надявам да стане. — Чингис я погледна с острите си монголоидни очи. — Освен ако се омъжиш за богат мъж.

— Стига си се занимавал с мене! — избухна Ирина.

Тя направи гримаса на досада и почна да прибира чантата си. Човек не можеше да размени с Чингис нито една дума, без да се сблъска с политиката и да излезе от кожата си.

Тъй като главния асистент все още го нямаше, а бъркотията в залата нарастваше, Ирина тръгна да си върви. Но Чингис я спря.

— Дай ми за два дни учебника си — каза той без никакво умилкване. — Разбира се, ако няма да учиш…

Ирина извади втория том от учебника си по анатомия и му го подаде заедно с един хубав немски атлас. Лъскавите и черни като галош очи на Чингис замигаха от удоволствие. Той беше съвсем беден, нямаше пари за учебници и вечер, когато другите почиваха или учеха, работеше в някакъв ресторант като келнер. Ирина излезе, без да го поздрави, но Чингис, погълнат от разглеждане на атласа, не забеляза това.

През това време Бимби пушеше в коридора, наблюдавайки флегматично лудориите на студентите. Той се числеше официално към „Братството“, но не вземаше участие нито в изстъпленията, нито в домогванията му. Нямаше смисъл да рискува кокалите си в побоища срещу комунистите. Това правеха само глупци, които срещу обещание за служба в София или безплатна разходка в Германия оглушаваха света с патриотизма си. Той беше налучкал много по-лек начин да се снабдява със средства, да води елегантен живот и да пътува сам, а не с шумни, плебейски групи в чужбина.

Сега той наблюдаваше с присвития си, чувствен и винаги някак сънлив поглед височката фигура на Ирина. Тя бе момиче, с което човек можеше да се покаже навсякъде. Имаше чудесни крака, матово лице и високо чело, с фин профил и малко орлов нос, а косата й, свита винаги на руло, отразяваше светлината с плътен, металночер блясък. Същевременно от нея лъхаше нещо топло и нежно, което Бимби отдаде изцяло на непокътнатата й девственост. Той имаше особено, шесто чувство, с което определяше веднага дали една жена бе целомъдрена, или не.

Докато Бимби я наблюдаваше, Ирина отиде при гардероба и свали престилката си. Тя беше ядосана от думите на Чингис, от хаоса в залата и от неспособността на младия асистент да умири студентите. Гневът й се прибави към тежкото чувство на празнота и самотност, което я измъчваше постоянно. Бяха изтекли две години от раздялата с Борис, но раната в душата й не зарастваше. Тя беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си един постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-непроницаемо.

Докато обличаше палтото си и отново, по навик, се беше отдала на мъката си, към нея се приближи Бимби. Ирина почувствува досада. Той я дразнеше необяснимо с леността си, с присвитите си и сънливи очи. Тя смрази намерението му да любезничи, като го погледна хладно и въпросително, но после изведнъж се разкая. В какво беше виновен този младеж? И докога щеше да отблъсква, да мрази така безпричинно хората? Целият курс я считаше вече за момиче с неприятен и саможив характер.

— Излизаш ли? — попита тя приветливо, като си даде вид, че е готова да го почака.

— Да — веднага каза Бимби.

Той съвсем не беше решил да излезе, но се облече бързо и когато тръгнаха в полутъмния коридор, попита учтиво:

— Ще отидеш ли утре на тържеството в театъра?

— Нямам карта — отговори тя.

— Аз мога да ти взема от „Братството“.

— Не. Не искам услуги от „Братството“.

Бимби се усмихна и веднага намери друга възможност.

— Част от поканите са предназначени за легациите — каза той. — Аз имам една позната, която работи в немската легация… Ще седнем с нея в една ложа, докато простолюдието се блъска из партера.

Ирина го погледна малко учудено.

— Присъствието ми може да е неприятно на твоята позната — рече тя.

— Не се безпокой. Госпожица Дитрих е много приятна жена. Дори аз веднъж й споменах за тебе.

— По какъв случай? — попита тя.

— Казах й, че имаме една много способна студентка, която заслужава стипендия в Германия.

Ирина се усмихна. Преди да почне флирта, Бимби се опитваше да я подкупи. Той изглеждаше малко глупаво, ала безобидно и добродушно момче.

— Благодаря — сухо каза тя. — Ще си помисля.

— Какво има да мислиш? — възмутено рече Бимби. — Запознаването ти с госпожица Дитрих може да се окаже много полезно за тебе.

Те се разделиха, като уговориха да се срещнат на другия ден за тържеството.

Ирина тръгна към къщи. Чувството на самотност и празнота, което изпитваше, беше намаляло. Едно дребно приключение с Бимби не изглеждаше толкова неприятно. Той имаше красиво лице и доброто телосложение на студентите, които ходят редовно на ски.

Вятърът беше утихнал и над града падаше сива есенна мъгла. Беше студено и влажно, но тихо. Поради някакъв празник, в който занаятчиите не работеха, из улиците се тълпяха чирачета, калфи и малки слугинчета. Те се закачаха с крясъци, ядеха вафли или ходеха важно, прегърнати през кръста. Имаше нещо печално в този дребен, загрубял и безправен свят, в тия малки, дошли от селото същества, които стоеха на най-ниското социално ниво и нямаха друго бъдеще освен черния труд и друга радост освен скитането в празник по улиците. Над сивите здания се виеха ята от гарги. В мъглата звънеше трамвай. От някакъв евтин танцувален салон, в който се събираха улични жени, а нерядко влизаха и студенти, се разнасяше лоша джазова музика.

Ирина се прибра в къщи. Стаята й беше затоплена. От трапезарията се чуваше говорът на хазаите. Те водеха много еднообразен живот, разговаряха винаги само за яденето, покупките или разни домакински неща, от време на време ходеха на кино и чакаха някакво малко наследство, от което мъжът беше намислил да си купи ловна пушка, а жената — кожено палто. Той работеше в немска фирма, бе малко ревнив и ходеше да пазарува сам, а жената, отегчена от скучния му характер, го презираше тайно, но не смееше да му изневери.

След малко хазайката влезе в стаята на Ирина и съобщи с възбудени от любопитство очи:

— Преди половин час те търси един фелдфебел-школник.

— Фелдфебел-школник ли? — рече Ирина.

— Да, едно едро, русо и хубаво момче… С ей такива плещи!

И жената възхитено показа с ръце какви.

— Трябва да е един мой братовчед — каза Ирина. — Малко простоват, нали?…

— Не, напротив!… Разговаряше много добре. Остави ти бележка.

Ирина си спомни, че след свършване на гимназията Динко бе постъпил в школата за запасни офицери. Но тя не го беше виждала оттогава. Мисълта за него я накара да си спомни за досадните роднини от селото на баща й, които в съботен ден идваха на пазар в града и вмирисваха къщата им на чесън. Те правеха това не толкова от бедност, колкото от скъперничество, за да не похарчат някой друг лев в хана. Същото раздразнение предизвикваше у нея и Динко. Той идваше в гимназията с дебели шаячни дрехи, с цървули и шарена торбичка през рамо, в която носеше книгите си. Ала тя не съзнаваше, че онова, което я дразнеше повече, бяха дрехите и говорът на селските й роднини, отколкото скъперничеството и добродушната им безцеремонност.

Ирина отвори бележката. Динко й съобщаваше, че утре следобед ще мине да я види и молеше да се разходят заедно. Тя почувствува досада, но реши да излезе с него.

 

 

Госпожица Дитрих бе дълго, подобно на върлина същество, с воденисти очи и загоряло от ски лице. Онова, което я спасяваше от нещастието да бъде напълно грозна жена, беше именно скиорският тен на лицето, липсата на грим и простата елегантност на облеклото. Тя приличаше по-скоро на добре платена машинописка в немска фирма, отколкото на чиновничка в легацията. Носеше малка шапчица, широко палто от светлосив плат и ниски обувки с подметки от суров каучук. Върху палтото й блестеше малка значка с пречупен кръст — емблема на месията, който искаше да разсели свръхчовеците по света.

Тя беше около тридесетгодишна, мъчеше се да фъфли на български и когато Бимби й представи Ирина, лицето й доби вид на жена, която знае много подробности за добро държане в обществото. Веднага след запознаването тя заговори за времето, сякаш се боеше да не я помислят за отегчително мълчалива, после се оплака от липса на сняг и накрая предложи да тръгнат към театъра. След малко Ирина съзна, че госпожица Дитрих, въпреки добрия си вкус към обличането, не бе или не заслужаваше да бъде нещо повече от обикновена канцеларска чиновничка, която е докопала случайно неизползвани покани в легацията. Докато отиваха към театъра, тя срещна два пъти погледа й. В очите на германката имаше някаква кухота, съчетана с упоритост, която навярно дразнеше шефовете й. Те гледаха втренчено, бяха студени и неподвижни като очи на тритон.

Театърът се пълнеше бързо с народ. В ложата Ирина и госпожица Дитрих седнаха отпред, а Бимби зад тях.

Първите редове на партера бяха заети от професорите, дошли на тържеството с почтените си съпруги. Зад тях, в строга йерархия, следваха редовните и частни доценти, многобройната кохорта на асистентите и представители на корпорации с внушителни, хунски имена. Професорските дами гледаха с безстрастната сериозност на мумии или разговаряха тихо за астмите, диабетите или бъбречните разстройства на именитите си съпрузи, чийто блясък те отразяваха с анемичната светлина на кротки, бледи луни. Много от професорите бяха скарани помежду си около някой доцентски избор, не се поздравяваха и враждуваха до смърт, а други, напротив, образуваха неразбиваема фаланга през цял живот. Асистентите се кланяха на доцентите, а доцентите на професорите. Правилникът за университетската йерархия беше такъв, че ако някой искаше да се изкачи по стъпалата й, трябваше да показва със смирение и покорство години наред своята вярност към шефа, който милостиво го бе приютил.

Дойде ректорът, придружен със свита от стареещи, но пълни с академична енергия декани, после министрите и най-сетне монархът, облечен цивилно. Докато професорското тяло го поздравяваше с ръкопляскане, а представителите на хунските корпорации викаха „ура“, от втория балкон се разнесе хор на гласове, който скандираше неприятно: „Да живее просветата.“ Все по-силен ставаше тоя хор. Тук вече не можеха да се обвиняват комунистите, които изобщо „Братството“ не допускаше в залата. Невъзпитаната постъпка се дължеше на земеделци. Те показваха враждебната си хладина към царя чрез по-голяма привързаност към просветата. Няколко плешиви декански глави се наведоха смутено една към друга, но монархът сам прекрати неудобното положение, като побърза да седне в ложата си.

Когато Ирина, Бимби и госпожица Дитрих излязоха от тържеството, послушни безпартийни студенти от корпорациите „Крум“, „Кардам“ и „Тервел“, командувани от силни личности на „Братството“, образуваха мил шпалир, през който монархът мина, поздравен с овации. През това време комунистите и полицията играеха на гоненица из съседните улици. Те прилагаха тактиката на мигновено разпръскване и бързо събиране, но не можаха да освиркат монарха.

Бъркотията и препускането на конни стражари обаче създаде неприятно впечатление у госпожица Дитрих.

— У вас има много комунисти, е?… — произнесе тя с упрек, когато тръгнаха по тротоара.

Бимби се постара да я увери, че това е само привидно така. Имало малки групи, които вдигали голям шум.

— А правителството защо не се справи с тях, е?…

Бимби отговори, че това било предстоящо.

При всеки въпрос, на края на фразата си, госпожица Дитрих прибавяше по едно „е?…“, което издаваше снизходителност, нетърпение и капризно кокетство и което дразнеше дори Бимби. Той знаеше, че по същия начин се глезеха в Берлин келнерките и продавачките в магазините за колбаси. Ирина доби впечатлението, че госпожица Дитрих имаше оскъдно образование и упорит, но не много симпатичен характер. Бимби предложи да я изпратят до дома й. Германката живееше под наем в една доста красива кооперация на улица „Аксаков“. Преди да се разделят, тя подаде ръка и каза, гледайки Ирина в очите:

— Ще ви чакам на гости в събота, е?…

Но Ирина отказа под предлог, че е заета в Университета. Земноводните очи на госпожица Дитрих я стрелнаха гневно. Тя имаше сърдития вид на човек, комуто Ирина напразно беше отнела предиобеда.

 

 

Когато се връщаха към „Цар Освободител“, започнаха да прехвръкват снежинки, които Ирина гледаше с чувство на ведрина. Запознаването с госпожица Дитрих като че беше освободило душата й от някакво мътно вълнение, което събуждаха хубавото лице и високият ръст на Бимби. Явно беше, че между него и германката съществуваше здраво приятелство по много линии.

— Не трябваше да отказваш!… — намусено рече той, като извървя десетина крачки, без да приказва.

— Защо?… — насмешливо попита Ирина.

— Защото първо беше неучтиво… И второ, от госпожица Дитрих можеше да спечелиш много нещо. Но ти не умееш да използваш случая.

— Може би не искам — поправи го Ирина.

— Тъкмо това е глупавото. Защо не искаш?

— Защото тя е проста и некултурна жена. Не виждам никаква полза от дружбата с нея.

— Грешиш!… — Бимби нервно запали цигара. — Тя има големи заслуги в националсоциалистическото движение… Приятелството й търсят дори секретарите от легацията. Чрез нея ти можеше да влезеш в много добра среда. И друго… Какво би казала, ако тя ти намери работа, която би могла да вършиш покрай следването си?

— Каква работа?… — смаяно попита Ирина.

— Например дописница на някой вестник.

— Но аз не зная добре немски.

— Не е необходимо… Тя просто ще ти дава теми, които интересуват немските читатели. Ти събираш сведенията и ги написваш на български под форма на статия. По-нататък не се интересуваш. Госпожица Дитрих има грижата за всичко останало.

— И ти наричаш това дописка?

— Какво друго?

Ирина не отговори.

От гърдите на Бимби се изтръгна остър, прекалено висок смях.

— Така!… — рече той. — Ето резултата от глупостите, с които Чингис редовно пълни главата ти… Значи, ако аз напиша статия за Рилския манастир и я публикувам в някое немско списание или се възхищавам от немската култура, или считам германците за наши естествени съюзници, ще бъда агент на немска служба… Така ли? Моля ти се, имай чувство за пропорция и си дай сметка за това, което помисли. За комунистите е предател всеки, който се облича прилично и дружи с немци… А може би тъкмо такива като Чингис, които дрънкат най-много, са платени агенти на Съветския съюз.

Ирина пак не отговори. Тя съзна само, че Бимби харчеше най-малко десет хиляди лева на месец, а Чингис понякога нямаше пари да си плати семестриалната такса и вечер работеше в евтиния ресторант.

— Довиждане!… — внезапно произнесе Бимби.

Раздразнен от мълчанието й, той подаде сухо ръка. Ирина почувствува угризение. Под воала на снежинките, които сега падаха бързо и гъсто, лицето на Бимби беше зачервено и разкривено от гняв.

— Чакай!… — разкаяно каза тя, като задържа ръката му. — Ти се обиди. Съжалявам за това.

— Няма нужда. Червените приятели ще те утешат.

— Сега ти почна да дрънкаш глупости. Аз нямам никакви приятели, а най-малко червени.

Бимби продължаваше да има горчиво обиден вид, но думите на Ирина го трогнаха.

По булеварда минаваха шумните студенти от корпорациите с хунски имена. Те се връщаха от шпалира, след като бяха викали до прегракване „ура“ на монарха. Носеха червени шапки и трикольорни ленти. Въпреки това конните стражари ги гледаха враждебно и подозрително, тъй като със същите шапки, но без ленти, се маскираха понякога комунистите. Една фашистка група от корпорацията „Хан Кардам“ си беше направила древно, прабългарско знаме от конска опашка. Но палмата на безвкусицата се държеше пак от казионната организация на патриотите. От двете страни на знамето й вървяха студенти с изтрити балтони и жалки, ръждясали шпаги. Дори Бимби се засрами от това сиромашко подражание на немските студенти. Гледката беше едновременно обидна, жалка и смешна, ала в „Братството“ имаше глави, които не се спираха пред никаква глупост.

— Какво мислиш да правиш довечера? — попита Бимби, като обърна гръб към палячовците с шпагите.

— Нямам никаква програма — отговори Ирина. — Но ми се иска да изляза някъде.

Бимби я погледна победоносно. Опитът му с жените беше много голям, но твърде еднообразен. И тъкмо това го накара да заключи с увереност, че Ирина щеше да се предаде.

— Ела с мене в „България“ — важно предложи той. И после добави саркастично: — Ако не се боиш, че това ще те изложи.

— Ще дойда с удоволствие — каза тя. — Но бъди уверен, че нищо не може да ме изложи.

Тя отдавна искаше да отиде в „България“, но нямаше с кого и предложението на Бимби я зарадва. Една вечер, връщайки се с хазаите си от кино, тя видя пред ресторанта дълга, черна кола с лимоненожълти фарове, от която слезе ефектно млада двойка. От бледата, пепеляворуса жена, загърната в астраганово палто, се излъчваше меко сияние на бисер. Може би тази вечер двойката щеше да дойде пак в ресторанта. Някакво болезнено, наситено с горест и мъка любопитство караше Ирина да види Мария отблизо.

 

 

Ирина и Бимби обядваха набързо в аперитив „Хъшове“, където една компания от по-смели бохеми на корпорацията „Хан Крум“ буйстваше още отсега, с тенденция да изтрезнее и да се напие отново вечерта. Компанията представляваше дива и пламенна сбирщина от разни факултети, на която виното бе екзалтирало патриотичните чувства. Членовете й водеха ожесточен спор за програмата през вечерта. Най-смелите искаха да изпочупят прозорците на югославската легация, докато други, по-умерени, предлагаха да ознаменуват празника само с побой над евреи и повреди в синагогата. Ала тъй като легацията и синагогата се пазеха добре от полиция, всичко щеше да свърши както обикновено — с чупене на беззащитни и невинни витрини.

Когато Ирина се прибра в къщи, Динко беше вече дошел и пиеше кафе с хазаите. Двегодишното стоене в школата беше развило и без това силното му тяло до атлетични размери. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор или гладиатор. Той имаше ниско остригана глава с римския профил на Чакъра, бледозелени очи и грамадни ръце, които сякаш можеха да извият шията на вол. Униформата му стоеше красиво. Динко наистина беше станал хубав момък, но у него пак прозираше нещо, което изпълни Ирина с досада. Кожата на врата му беше груба и прорязана с бръчки. От острия поглед и пълните му стиснати бърни лъхаше непоклатима упоритост, която на Ирина се стори просташка и груба. Три пъти Чакъра го беше смазал от бой, задето мъкнеше в къщи нелегална литература, но и трите пъти Динко беше излизал победител над тираничния си и властен чичо, като продължаваше да чете забранените книги под носа му. Най-сетне Чакъра вдигна ръце и го остави да върши каквото си иска. Тази упоритост се проявяваше и в досадния начин, по който Динко беше влюбен в Ирина още от гимназията. Сега тя си спомни отново това и неприятното чувство към втория й братовчед се засили.

— Колко си пораснал!… — все пак рече тя, като го тупна приятелски по рамото.

Те поседяха малко при хазаите, после излязоха и решиха да отидат на кино.

Паважът и тротоарите бяха побелели от сняг. Ирина изпита нелепа досада от мисълта, че познати студенти можеха да я видят с Динко. Но после тази досада намаля. Дори елегантните дами, които минаваха по улицата, се заглеждаха в него и с кокетна, едва забележима усмивка срамежливо навеждаха глава. Ирина съзна, че може би външността му не беше толкова груба, колкото й се струваше.

— Каква е тази значка? — попита тя, като посочи една розетка върху шинела му.

— Награда — равнодушно отговори той. — Излязох трети по успех в школата.

— Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?

— Предложиха ми да влеза във Военното училище, но аз отказах.

Той я погледна насмешливо.

— Така и предполагах — рече тя, като се намръщи. — Ти винаги си бил вироглав.

Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:

— Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.

Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията.

В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала той се отказа от това.

— Тогава защо прие да отидеш в школата? — попита тя раздразнено.

— Защото школата дава военни знания — отговори той.

— Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.

— Това ли е предречено във вашите книжки?

— Да, това.

— А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? — саркастично попита тя.

— Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.

— Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?

— Той е не само глупав — раздразнено отвърна Динко, — но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.

Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежеха някъде из пущинаците на Албания.

— Но тогава какво остава пред тебе? — попита тя, като се примири с глупостта му.

— Ще стана селски учител в Средорек.

— И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?

Той се усмихна:

— Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.

В киното нямаше билети. Те се върнаха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел, пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.

— Какво да правим сега? — попита Ирина.

— Можем да се разходим в градината — рече той. — Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.

— Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.

— Да. — Той се престори, че не забелязва подигравката й.

— Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.

— Тъкмо, тъкмо за тебе!…

— Искаш ли да отидем в градината?

— Не, не ми се ходи — каза тя отегчено.

Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:

— Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.

Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.

— За какво да говорим?

— Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.

Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си — тъжната любов на бедно, селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път го съжали, втория й стана досаден, а сега — нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.

— Махай се!… — произнесе тя вън от себе си.

Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:

— Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…

След малко тя видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно тя усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо ведро и лъчезарно от детинството им, което любовта му бе помрачила, но което щеше да остане чисто и да ги свързва винаги.

 

 

Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъстващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, разбиваха чаши и поглъщаха огромни количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха комбинирали пиенето си с флирт, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор на знаме. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“. Ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.

Плебейската врява от всичко това не достигаше до снобовете, които се срещнаха в тихата сладкарница на „Цар Освободител“, за да отидат след това в „България“. Ирина носеше хубавичка тъмна рокля, а Бимби — изваян светлосив костюм.

— Защо си се облякъл в декември като през май? — попита тя учудено.

— Сега е модерно това — отговори Бимби.

И той запълни невежеството й по светските работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.

— Малко демодирана — установи Бимби с известна досада. — Но ти си много хубава и това компенсира.

— Извинявай!… Роклята ми е почти нова — обидено произнесе тя. — Уших я миналата есен.

Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.

— В доброто общество роклите остаряват след един месец — каза той с усмивка. — А в София има и жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.

— Те трябва да са положително луди.

— Не. Просто елегантни и богати жени.

— И вероятно мъжете им са за оплакване.

— Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.

— От какво? — малко раздразнено попита Ирина.

— От всичко — с меланхолична завист отвърна Бимби. — От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…

Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха под знойното слънце тютюн.

— Защо се разсърди? — попита Бимби.

— Не, не съм се разсърдила за нищо.

— Не се тревожи за роклята — великодушно я успокои той.

— Дори на ум не ми идва да правя това.

Той повика келнера и плати.

Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка наедно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.

— Друго какво е модерно? — попита Ирина, като разтвори чадърчето си.

— Друго ли?… — Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто. — Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.

— Защо така?

— О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.

— Друго?

— Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.

— Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.

— Именно — каза Бимби. — В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.

Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше да чуе дори това. Бимби разблъска безцеремонно тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.

— Каква беше тази карта? — попита тя, докато се събличаше в гардероба.

— Журналистическа — сухо отговори той.

Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга — звуци на джаз.

Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе ангажирал предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други — разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше — някаква дама с красиво бедуинско лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.

Ирина дойде на себе си едва когато седнаха на масата. Стесняваха я непознатият и студен блясък на заведението, чуждите и враждебни погледи на жените, които я проследяваха втренчено и после изведнъж отвръщаха очите си от нея. Танцуващите се люлееха в бавния ритъм на танго, а над тях висеше облак от синкав тютюнев дим. На съседната маса седеше млад рус човек с очила и някак отегчено пиеше вермут. Дамата му вероятно танцуваше. Бимби поздрави със средна любезност и него.

— Това е Хайлборн — каза той. — Трети секретар от немската легация. Но вероятно ще го отзоват.

— Защо?

— Немците сменят дипломатическия си кадър.

Дамата с бедуинското лице и господинът с мустачките отново се бяха изравнили с масата, на която седяха Ирина и Бимби.

— Значи, ти разговаряш съвсем свободно немски и френски? — каза Ирина.

— Да — разсеяно отговори Бимби.

Той гледаше наоколо, сякаш търсеше познат из тълпата.

— Къде си ги учил?

— В Париж и Берлин.

— А какво си правил там?

— Следвах и се забавлявах.

— Медицина ли?

— Не. Машинно инженерство.

— Завърши ли го?

— Не. Видя ми се скучно.

— А медицината харесва ли ти?

— Никак. Но старият настоява да свърша нещо.

Бимби се изсмя — вероятно по адрес на баща си.

— Гледаш много леко на живота — забеляза Ирина.

— Защо да го правя тежък?

Бимби се разсмя пак и подаде картата на Ирина. Тя си избра паниран шницел — най-евтиното ядене. Но Бимби свирна презрително, дръпна картата и поръча за двамата вечеря от ордьовър, пуйка с кестени, десерт и вино, като даваше подробни наставления на келнера кое как да се донесе. Докато келнерът записваше поръчката, Ирина съзна, че с парите, които щеше да струва вечерята, Чингис можеше да се храни цял месец, без да мие до полунощ чинии в ресторанта.

В това време тангото свърши и дамата с бедуинското лице, придружена от кавалера, с когото танцуваше, се отправи към масата на Хайлборн. Когато минаваха покрай масата на Бимби, последният се наведе към нея и произнесе полугласно:

— Зара, кажи на Кршиванек, че искам да го видя.

— Добре — по същия начин отвърна Зара.

Хубавите й вежди трепнаха деловито, но само за миг, без да променят любезно-разсеяния израз на лицето й. Тя седна при Хайлборн, който я погледна отегчено и равнодушно, а господинът с мустачките се отдалечи от масата им след малък поклон.

Ирина гледаше Бимби замислено, мъчейки се да проникне отчасти в живота му. Сега той й се стори не толкова млад. Когато се усмихваше, около очите му се появяваше мрежа от ситни бръчици. Но усиленото спортуване правеше лицето му много свежо.

— Навярно получаваш от баща си доста пари — каза тя.

— Когато не получавам, печеля ги.

— Как?

— Уреждам търговски сделки и вземам комисионна — обясни той.

— Това не е толкова лесно.

— Да, разбира се!… — потвърди Бимби. — Трябва да знаеш езици и да имаш връзки. Аз се движа между чужденци и българи, които се занимават с износ. Всичко се свежда да убедя чужденците да купят дадена партида тютюн например не от един, а от друг.

Ирина трепна.

— Ти разбираш ли от тютюн? — бързо попита тя.

— Абсолютно нищо.

— Но тогава как успяваш да убеждаваш?

— Чрез връзки.

Ирина си спомни внезапно воднистите очи и мършавото, скиорско тяло на госпожица Дитрих, лишено от най-елементарните чарове на жена.

— Трябва да имаш много връзки — каза тя.

— Доста — скромно призна Бимби.

Келнерът донесе виното и ордьовъра. Ирина и Бимби почнаха да вечерят.

— Но тогава защо следваш медицина, а не отвориш търговска кантора? — попита тя, като се чукна с Бимби и отпи от виното.

— Защото веднага ще ме пипнат войник. От друга страна, старият държи на всяка цена да му покажа диплома. В противен случай заплашва да ме лиши от наследство.

— Какъв е баща ти?

— Прекрасен, но малко опак човек. Бивш съдия.

Виното беше започнало да действува вече на Ирина. Стори й се, че Бимби говореше полушеговито и всичко, което казваше, не трябваше да се взема за пълна истина. Тя усети под масата допира на коляното му, зачерви се, но не отдръпна крака си.

— Добре си наредил живота си — каза тя.

— Всеки може да го нареди.

— Как всеки?

— И ти например.

— Но аз съм жена!…

— Какво от това?… Виждаш ли момичето на съседната маса? — Бимби посочи с леко движение Зара. — Оня ден то спечели в пет минути цяло състояние.

Ирина се разсмя. Виното беше замаяло малко главата й, но убеждението, че Бимби се шегуваше, изчезна неочаквано.

— Как? — попита тя.

— Между две партии бридж то просто убеди представителя на френската режия да купи от една фирма триста хиляди килограма тютюн.

Сега Ирина усещаше съвсем ясно действието на виното, но някакво внезапно чувство за реалност, придружено с усещане на горчивина, я накара да изтрезнее малко. Тя си спомни колко грижи и черен труд изискваше отглеждането на тютюна в бащината й нива. Тютюнът трябваше да се сади, прекопава, плеви и бере… да се ниже и суши… да се манипулира. Хиляди селяни изгаряха под слънчевия пек върху червените песъчливи хълмове при отглеждането му, хиляди работници се задушаваха в складовете при обработката му… И нима част от печалбата на тоя огромен труд падаше така лесно в ръцете на някакво момиче между две партии бридж? Но изведнъж тя съзна характера на комисионната и се разсмя. Бимби остана сериозен.

— Какви качества се изискват за тази убедителност? — попита тя.

— Приятна външност, добри маниери и такт.

— Само това ли?

Бимби се намръщи.

— Не ставай смешна — рече той. — Момичето, което ти посочих, е от най-почтено семейство.

— Не съм казала противното.

— А защо се смееш?

— На изкуството да се убеждава.

— Да пием за него!

— Добре.

Ирина изпи почти цялата чаша наведнъж. Сега тя усети, че виното е много силно, но, разбира се, не бе пияна и се владееше напълно. Изпитваше само чувство на оптимизъм и снизхождение към глупостта на Бимби. Все пак животът беше приятен. Вечерта й харесваше. Един младеж от съседната маса, макар и далече, правеше опити да флиртува с поглед. В джазовата музика имаше нещо смешно и безсмислено, но възбуждащо. Върху осветената отвътре кожа на големия барабан се четеше превзетото име на оркестъра, а палката му, движена с крак, отмерваше ритъма на безумно бърз фокстрот. Цимбалите звънтяха. На Ирина се стори, че саксофоните приличаха на хор от друсащи се пияни мъже, цигулката на диригента се кикотеше като уличница, а ударите на пианото се ронеха като звън от падащи монети. Тя съзна, че всичко това не изразяваше нищо, бе просто музикална шизофрения, ала действуваше поразително върху низките и тъмни етажи на мозъка. След малко мелодията пресекна изведнъж, като рев на гангстер, екзекутиран от електрически ток, за да стори място на разкъсано от ревност аржентинско танго. Всред горчиви клетви и тъжно хлипане някакво същество копнееше за любов. В тази мелодия можеше да се долови вече, макар и изкълчена, човешка тъга.

Ирина и Бимби довършиха десерта си.

— Ще се раздвижим ли? — попита той.

— Виното ме хвана — каза Ирина.

— Така ще танцуваш по-добре.

Той я улови през кръста, но толкова плътно, щото телата им се прилепиха едно до друго от коленете до гърдите. Ирина искаше да се отдръпне, но нямаше сила и против волята си стисна рамото му. Фигурите на танцуващите се багреха с преливане от червената, оранжева и виолетова светлина на прожектора и се движеха като призраци в бавния ритъм на тангото. Уродливо ниски дами танцуваха с високи господа. Възрастни мъже с изцъклен поглед притискаха млади момичета. Лицата на всички бяха придобили някаква идиотска неподвижност. Ирина усети, че бузата на Бимби се докосна първо до косата й, а после до челото й. Това й се стори вече нахално, но тя пак не намери сила да отдръпне поне главата си. По гръбнака й преминаха парливи тръпки. Тя помисли иронично: „Низшите центрове на гръбначния мозък влизат в действие.“ Нещо й подсказваше винаги да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една отъпкана любов. Нима тази вечер не я спасяваше от самотата и разкъсващата мъка в къщи? Нима физическата радост на тялото й в този момент не струваше повече от изгарящия копнеж за Борис? Някакъв мътен импулс, който беше освободен от виното и идеше от първобитните слоеве на мозъка й, я караше да се хвърли в живота, да завърши вечерта с безразсъдна постъпка. Това усещаше тя сега и съзнателно се впиваше все по-силно в тялото на Бимби. Ала това беше само горчив и отмъстителен порив, бунт срещу гордата и затворена мъка, която й беше причинил Борис. Тя знаеше, че мигновеното й падение щеше да свърши с края на тангото, че втори път нямаше да излезе с Бимби. С горещата й кръв бе сраснал здраво инстинктът за почтеност, който й забраняваше сладострастие без любов.

— В неделя следобед съм поканил гости — рече Бимби. — Ела и ти.

— Къде?

— В къщи.

— Сам ли живееш?

— Да. Разполагам с апартамент.

— Ще си помисля.

— Какво има да мислиш?

Тя дръпна глава назад и се разсмя. Не отказа направо, понеже не искаше да има вид на изплашена глупачка. Но Бимби взе смеха й за пълно съгласие и я притисна още по-силно.

— Кои са другите гости? — попита Ирина.

— Госпожица Дитрих, която вече познаваш, един симпатичен австриец на име Кршиванек и още няколко двойки.

— А ние ще представляваме ли двойка? — попита тя.

— Това зависи от тебе.

Ирина се разсмя пак.

— Ами госпожица Дитрих?

— Ти прекаляваш!… — разсърди се Бимби. — Госпожица Дитрих съвсем не е глупава и ревнива жена. Ние ще представляваме само търговска двойка.

— Добре. Ще помисля.

Джазът млъкна, лампите светнаха и танцуващите се отправиха към местата си.

— Престани да си въобразяваш само глупости — каза Бимби, когато седнаха на масата. — Искаш ли да поговорим сериозно?

— Да, разбира се.

Той й наля вино. За да насърчи глупостта му, Ирина го изпи. Бимби се усмихна самодоволно.

— Предлагам ти само едно най-почтено сътрудничество — продължи той. — Бих желал да се увериш първо в това. От какво семейство произхождаш?

— От еснафско.

— В какъв смисъл?

— Баща ми е дребен чиновник.

В кухите, сънливо-присвити очи на Бимби блесна иронично пламък на доволство. За първи път Ирина не почувствува гняв, а само съжаление към снобизма на мъжете от добри семейства.

— Така!… — измърмори той. — Не личи никак. В края на краищата това е без значение. Ти имаш вид на много фино момиче.

Тя отново отпи няколко глътки вино. Не се боеше от замайването, тъй като беше свикнала от къщи. Чакъра й позволяваше да пие обед и вечер по чашка вино. Тя съзна, че виното от лозето на баща й беше много по-хубаво от този подправен мискет в запечатани бутилки.

— Какво искаше да ми кажеш? — попита тя спокойно.

Бимби отново стана самоуверен.

— Нищо неприемливо дори за едно момиче с предразсъдъци като тебе. Ти трябва да имаш пълно доверие в мен… Аз ще ти помогна да влезеш в изискана среда, която инак би била недостъпна за тебе. Ти имаш качества, които могат да ти осигурят успех.

— Мислиш ли?…

— Да. Наблюдавам те отдавна. Ти не обичаш живота, който водят останалите студенти… Баща ти трябва да е заможен?

— Сравнително.

— Аз го уважавам, задето е решил да ти даде образование. Срещал съм такива хора в провинцията. Но питаш ли се какво ще стане с тебе след пет години? Селска лекарка!… Нищо повече. Ти съзнаваш много добре, че това е съвсем недостатъчно за тебе, нали?

— Да — откровено призна Ирина.

— Значи, трябва да намериш още сега среда и връзки, които да те спасят от това.

— Как да ги намеря?

— С приятната си външност и дарба да разговаряш. Ти трябва да посещаваш чайове у добри семейства, да играеш покер и бридж. Лятото ще прекарваш във Варна или Чам Кория, а зимно време няма да пропускаш нито един приличен бал.

— Но за това трябват пари.

— Ще ги спечелиш!

— С убеждаване ли?

— Да, но не ме разбирай вулгарно.

— За съжаление, разбирам те именно така.

— Това се дължи на твоята неопитност — каза Бимби. — Изслушай ме докрай!… Представи си, че днес пристига някой сериозен чужденец. Госпожица Дитрих или други ни поставят веднага във връзка с него. Превзетите глупци го чакат да се заинтересува сам за тях. Ние обаче не го оставяме да скучае в хотела. Показваме му София, отвеждаме го с кола до Чам Кория, запознаваме го с приятна компания и докато го забавляваме така, събираме и правим оферти за всичко, което го интересува. Това е напълно естествено, когато човек е общителен, има връзки и знае чужди езици. Нашето предимство е, че не сме нито отегчителни, нито алчни. Ето това положение ще използваме ние.

— Защо казваш ние? — попита Ирина.

— Ти и аз.

— Но защо съм ти аз?

— Слушай!… — каза Бимби с най-делови тон. — Когато поканя някой изискан чужденец на вечеря, аз искам масата да бъде украсена. Ти ще бъдеш за него екзотичната роза.

— И какво трябва да правя?

— Ще чуруликаш мило. Това е достатъчно, за да бъдат предпочетени приравни условия нашите оферти.

— Но ако чуруликането е недостатъчно, а чужденецът се окаже взискателен?

— Работата няма да стигне дотам — с гримаса на негодуване каза Бимби. — Не бих позволил.

— А защо се спираш именно върху мене? В курса има доста пикантни момичета.

— Защото ти си много хубава и с крайно почтен вид, а това е от значение… Друга жена, макар и пикантна, не би имала голям успех. Не зная дали разбираш тънкостта на работата.

Ирина почувствува бурно желание да се изсмее, но не направи това. У Бимби имаше някаква наивност, която го правеше почти забавен и неспособен да предизвика гняв. Дали Ирина разбираше тънкостта на работата? Как не?… Тя направи бърз анализ на предложението и си представи мислено, че го приема. И така, тя продължава да следва медицина, влиза в света, който досега й се струваше недостъпен, изплита мрежата и улавя успеха си. При повече ловкост всичко би могло да мине незабелязано, без да опропастява реномето си. Само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ. Никой не би дръзнал да се усъмни в нейната почтеност. И това щеше да бъде почтеността на обществото, в което можеше да влезе, на хората, които танцуваха тук, на младежа, с когото разговаряше сега. Това щеше да бъде почтеността на госпожицата с бедуинското лице от съседната маса, която между две партии бе спечелила комисионна от продажба на тютюн. Това щеше да бъде най-сетне почтеността на самия Борис, който така умело се беше издигнал в „Никотиана“ чрез Мария. Наистина у Борис липсваха глупостта и нищожеството на Бимби. Той притежаваше съзнание за силата си и гордостта на хищник, но морално не се различаваше от Бимби и също като него беше използвал жена. Нима Ирина не можеше да последва примера му и да използва мъж?… Ала тя пак съзна, че това бяха само горчиви и глупави мисли, които никога нямаше да осъществи. Здравият й инстинкт на почтеността дори не можеше да се шегува и забавлява с тях, ако Бимби в своята наивност не приличаше на смешно, покварено дете.

— Ще си помисля — каза тя с най-сериозен вид.

Погледът й описа дъга — знак на кокетно притворство, който Бимби изтълкува в полза на каузата си. Жените, които познаваше, размисляха винаги върху предварително решени неща. Той предложи да изпият трета бутилка вино, но Ирина отказа.

Хората си отиваха и заведението бе почнало да се изпразва. На дансинга се въртяха само двойки, които се кълчеха екстравагантно. Джазът свиреше вече отпуснато, а келнерите проверяваха сметките си. Бяха настъпили уморените, меланхолични часове на нощта. Ирина предложи да си вървят.

— Чакай!… — рече Бимби. — Ще идем в бара.

— Какъв бар?

— Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ… Част от публиката се премести вече там.

Ирина отказа категорично и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно терен. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина се разтупа изведнъж. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара.

За пръв път в живота си Ирина прибягна до непочтена маневра с мъж.

— Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? — рече тя.

— Да — отговори Бимби. — Прери-аустерн!… Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости… Но пресича веднага.

— Бих изпила един…

— Нали те поканих!

Бимби я улови под ръка и завлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам. По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга.

Барът представляваше не много голям салон с персийски килими и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стоеха лампи с кремав абажур. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена от синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура.

Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички, под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още от ресторанта. Двамата представляваха симпатична двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара.

— Много бързо стигнахте до прери-аустерн — весело каза един женски глас.

Бимби се обърна ухилено, а Ирина — малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с бедуинското лице.

— Сега е празникът на студентите — обясни Бимби.

Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка.

— Ти медицина ли следваше? — разсеяно попита Зара.

— Да.

Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободните движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм.

— Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!… — рече Зара на немски.

— Затова пък спечелих деня — отговори германецът, като повика с небрежен жест келнера.

— Как? — попита Хайлборн.

— Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш — на лов за зайци.

Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо.

— Какво е това момиче? — попита той бързо.

— Съвсем непознато — отговори Зара, като повдигна рамене.

— Харесва ли ви? — попита Хайлборн.

Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага.

— Това е богинята на лова!… — каза той възхитено.

След това се обърна към келнера и заповяда отсечено:

— Вермут!

Но Ирина не забеляза, че говореха за нея. Тя гледаше към дъното на бара. Там, на една маса, смучейки цитронада, седеше жената, която й беше отнела Борис. Там, на една маса, разговаряше някакво пепеляворусо, безцветно, лишено от блясък момиче, с печални и сиви като дъждовно утро очи, с безкръвни като увехнал цвят устни. По лицето му нямаше никакъв грим. Ала тъкмо тая липса на грим, заедно с простата безупречна прическа и с рокля без украшения, придаваха на личността й нещо благородно и фино, което не притежаваха нито една от жените, дошли в бара. Беше странно, но Ирина съзна, че не мразеше това момиче. И в същия миг я осени мисълта, че това бледо, кротко, подобно на бисер създание навярно не подозираше драмата й и също нямаше основание да я мрази. До Мария седеше Борис в тъмносин шевиотен костюм, а от другата й страна — високият и красив господин с бяла коса, който придружаваше баща й през време на обиколките из района. Ирина се беше научила тази вечер да различава модните и елегантни мъже. Костов, подобно на Бимби, Хайлборн и Лихтенфелд, носеше също много светъл костюм.

В това време погледите на Ирина и Борис се срещнаха. Той направи вежлив, равнодушен поклон. Ирина отговори по същия начин с кимване на глава.

Бъбренето на Бимби пресекна изведнъж.

— Откъде познаваш новия експерт на „Никотиана“? — смаяно попита той.

— Ние сме от един град.

— Защо не си ми казала това досега?

— Има ли някакво значение!…

— Близка ли си с него?

— Не — сухо отговори Ирина. — От къде на къде?

— Питам. Откъде се познавате?

— Учехме в една гимназия.

— Той вероятно те е ухажвал!…

— Ти си пиян и почваш да дрънкаш глупости.

Бимби изглеждаше едновременно възбуден и разярен. Той гледаше към масата на Борис със злобно присвити очи. Ирина долови съвсем ясно в очите му завистта на слабия, нищожен чакал към едрия и могъщ хищник.

— Защо мислиш, че ме е ухажвал? — иронично попита тя.

— Защото всички казват, че е много опитен женкар… — злобно произнесе Бимби. — Зная историята му. Той бил обикновен писар в склада, но тормозел чиновниците и задирял жени… Казват, че обърнал внимание на Мария, като я причаквал всеки ден в една ливада, където отивала да чете… Рядък тип наистина!… Баща му бил някакъв учител и маниак, на когото се подигравал целият град. Майка му пък просела от бакалите сирене…

— Всичко това е измислица — възмутено произнесе Ирина.

— Така приказват.

— Завиждат му. Баща му сега е директор на гимназията, а майка му е превъзходна жена.

— А как мислиш е привлякъл Мария?

— Не зная. Предполагам, че всичко е станало по любов.

— Ами, любов!… — цинично рече Бимби. — Той просто умее да завърта и използва жените. Инак как може да се обясни, че за двадесет и четири часа е станал от писар помощник на главния експерт на фирмата?

— Той е способен и упорит.

— Всички казват, че е наклонен към спекулации и ще докара катастрофа на фирмата… Татко Пиер е извършил голяма грешка с тоя тип.

— Едва ли — каза Ирина. — Но на тебе, изглежда, ти е доста неприятен?

— Аз го мразя — откровено призна Бимби. — Той ми попречи на една сделка, от която щях да спечеля много. „Никотиана“ обсебва всички чужденци и задушва дребните фирми и комисионери. Тя е картел от разбойници, който монополизира печалбите и не дава на хората да дишат…

Ирина се усмихна. Онеправдан икономически, Бимби беше стигнал до истината, която повтаряха комунистите. Точно по същия начин говореше за едрите предприятия и Чингис.

— Защо се смееш? — сърдито попита Бимби.

— На картела от разбойници — отговори тя.

Бимби не беше твърде сигурен в това и се почувствува унизен пред Ирина от парвенюто, което седеше в дъното на бара. Вместо да пресече действието на виното, прери-аустернът му докара по-голямо замайване и го направи обидчиво-чувствителен към дребни неща. Ирина, напротив, усещаше възбудата от коктейла приятно.

— Аз ще го накарам да ме запомни — самоуверено заяви Бимби.

— Кого?

— Тоя тип.

— Не мога да си представя как.

Очите на Бимби замигаха безпомощно, после го обзе желание да покаже своята значимост в търговския свят. Прери-аустернът го беше направил бъбрив.

— Ей така!… — рече той, опиянен от съзнанието за силата си. — „Никотиана“ иска да вземе лъвската част от доставките на Немския папиросен концерн… Но това няма да й се удаде. Един австриец на име Кршиванек образува дружество, което ще грабне всичко. В това дружество влизам и аз.

Бимби се наслади от ефекта на думите си върху лицето на Ирина и продължи:

— Този Кршиванек е близък на госпожица Дитрих и зет на Бромберг, министър на новото правителство на Райха… Разбираш, нали? Няма съмнение, че Немският папиросен концерн ще възложи доставката върху дружеството на Кршиванек. Остава да преодолеем само съпротивата на трима дръвници от представителството на концерна в София, които искат да работят с Барутчиев-младия или „Никотиана“. Но единият от тия дръвници е вече спечелен.

— Кой го спечели?

— Момичето от съседната маса, с което говорих.

— Браво, браво!… — Ирина вече се забавляваше много добре. — А останалите двама?

— На единия готвим такъв номер, че няма да може да мръдне, а другият, когато получи заповед от Берлин, просто ще козирува… Разбираш, нали? И онова парвеню от „Никотиана“ ще остане с пръст в уста.

— Спечеленият не е ли на съседната маса? — внезапно попита Ирина.

— Да, това е същият, който те погледна с монокъла… Казва се барон Лихтенфелд.

— Боя се, че има намерение да ме покани за танц…

Тя не довърши. Дългият елегантен мъж с малко плешива глава стана от креслото си, дойде при масата им и се поклони учтиво.

В това време снобовете от „Никотиана“ бяха решили да си ходят, но Костов направи знак да останат още малко. Той седеше с лице срещу масата на Зара и Бимби и видя как баронът се поклони пред Ирина.

— Става забавно!… — рече той. — Баронът кани за танц вашата съгражданка, а тя му отказва. Гледайте, Лихтенфелд стои като прът и хората го зяпат. Потресающа сцена!… Е, най-сетне кавалерът представя Лихтенфелд на дамата си и го кани да седне на масата, а нашата Зара симулира равнодушие… Положението е спасено.

— На всеки случай момичето е прекрасно!… — каза Мария, като извади от табакерата си цигара.

Костов й поднесе огън.

— Да, необикновено красиво!… — потвърди той. — Но кавалерът й е мошеник и половина… Постоянно го срещам с Кршиванек и не мога да си представя по-подходяща двойка от двамата.

— Не е ли същият, който е предлагал някаква партида на италианците? — внезапно попита Борис.

— Да, същият — отговори Костов. — И после Зара прокара тази партида във френската режия през главата на Торосян.

— Това показва, че между двамата има връзка.

— Положително работят заедно. И сега Лихтенфелд се залепя при тях. Моят съвет е да не разчитате повече на Зара.

— Ние ще я използваме за контраудар.

— Как?

Борис не отговори. Двамата мъже разговаряха тихо и Мария едва долавяше думите им. Тя чу само името на Зара, споменато от Костов, и това я раздразни.

— Кога ще престанете да се занимавате с това нещастно момиче? — с упрек попита тя.

— Ние не се занимаваме с нея, а тя с нас — отговори Костов. — Сама идва да ни продава фалшиви сведения от немската легация.

Мария се засмя:

— И затова пристигането на Лихтенфелд ви стана известно едва тази вечер в бара… Вие ме забавлявате.

Мария се засмя пак спокойно, тихо, без гняв. Тя протестираше само срещу жестокия похват да се използват в търговското разузнаване жени.

Настъпи мълчание. Костов гледаше неподвижно Ирина, която пиеше втори коктейл с Лихтенфелд и приятеля на Кршиванек. Той изпитваше желание да остане в бара и да я гледа още. Стори му се, че в лицето на това момиче имаше нещо одухотворено и красиво, което измъчваше, което се отпечатваше в съзнанието завинаги и оставяше след себе си тъга, копнеж и усещане за недостижимост. Мария се бореше с едно нелепо и глупаво подозрение, което се въртеше около нея като досадна муха. Тя се мъчеше да го пропъди, но не можеше. В съзнанието на Борис плуваше споменът за параклиса и първото докосване до две горещи устни, които не знаеха още да целуват. Той се опита да се откъсне от спомена, като погледна жена си, която му бе донесла „Никотиана“, но не можа. Устните на Мария бяха студени, тънки, безкръвни…

Костов победи тъгата си, като почна да мисли за примадоната, с която щеше да прекара няколко дни в Чамкория. Мария пропъди нелепото подозрение, когато съзна, че две години от живота й бяха протекли в тихо и равно щастие. А Борис се освободи от спомена за параклиса, като се отдаде на трескави мисли за спечелването на Немския папиросен концерн.

Но когато излязоха от бара, те отнесоха със себе си някаква горестна угнетеност, сякаш Ирина приличаше на хвърлен камък, който беше развълнувал спокойствието им през тази вечер.

В колата Мария каза на Борис:

— В бара забелязах нещо, което не си вършил никога. За половин час изпи три чаши коняк.

— Бях уморен — разсеяно произнесе той.

— Може би си ядосан от Кршиванек?

— Не… Просто уморен — каза той. — Развитието на работите не ме тревожи никак. Всичко зависи от фон Гайер и аз зная как да постъпя.

Лихтенфелд отведе с колата си Ирина и Бимби до квартирите им. Двамата не можаха да изтръгнат от нея никакво обещание да излязат повторно. Тя се прибра в стаята си с размътена от коктейлите глава, тъжна, уморена и огорчена.

Снегът продължаваше да вали. Улиците бяха пусти. Лихтенфелд подкара колата към една вила в Бояна. Когато излезе на безлюдното шосе, той спря колата и повърна шумно.