Димитър Димов
Тютюн (28)

XII

Докато Данкин разбиваше с кирка настилката на шосето и поставяше мини, които след това замаскирваше грижливо с блокове от разкъртения китон, глухото бучене на моторните коли се бе усилило до такава степен, щото Мичкин очакваше появата им всеки момент. Но те все още не се показваха върху серпантините на шосето и Мичкин взе да става нервен.

— По-скоро, момчета!… — викна той на Данкин, като отиде да види как вървеше минирането на шосето. — Работиш бавно.

Но Данкин изпълняваше задачата си, оставайки спокоен и внимателен — такъв, какъвто трябваше да бъде човек, когато работеше с мини. Опасността от предстоящия бой му се виждаше шега пред риска, на който се бе излагал в казармата. Той повдигна глава, без да каже нещо, и продължи да заравя мините.

На връщане към могилата Мичкин мина покрай трупа на Гайер, който бе убит преди малко от Ляте или от някой друг. Германецът лежеше по очите си с разперени ръце, а върху тила му зееше огнестрелна рана. Мичкин не се разстрои от трупа му, тъй като германецът бе отдавна осъден на смърт, а екзекутирането му се налагаше от всички гледища и при всички мислими обстоятелства. Той бе просто много виновен човек, който трябваше да се убие в борбата непременно като германците, които след малко щяха да се нахвърлят върху могилата и да паднат от първите изстрели.

В това време Костов седеше на тревата върху западния склон на могилата и стискаше глава между дланите на ръцете си. Минавайки край него, Мичкин попита:

— Какво?… По-добре ли ви е сега?

— По-добре — глухо отговори експертът. — Мина ми.

— От какво страдате?

— От гръдна жаба.

— Лошо!… — Мичкин съчувствено поклати глава. — Баща ми страдаше от същото… Но не е умирачка, ако се пазите от тревоги.

Той съзна изведнъж безсмислицата на пожеланието си и добави глухо:

— Вие можете да си вървите… Свободен сте.

— Чакам докторката — отговори Костов.

— Ей сега ще изпратя да я повикат… Добре е да тръгнете по-скоро. След малко ще водим сражение.

Мичкин повика двама души, като им заповяда да се осведомят за състоянието на командира, да доведат Ирина и да вземат със себе си всички оръжия, с които ранените не можеха да си служат.

Сражението при гарата бе стихнало и сякаш замръзна в някаква мъртва фаза, която не можеше да докара никакво разрешение. Немците преминаваха към пълна отбрана. Чуваха се само изолирани гърмежи с пушки и от време на време — урагани от стрелба с картечници и автомати, която немците развихряха при всеки опит на партизаните да се доближат до бензина. Кръвопролитният пристъп с бомбите, а може би и липсата на Динко, понижаваха духа на отряда. Пожарът между вагоните се бе разраснал и заревото му хвърляше върху могилата кървавочервени блясъци, ала цистерните си оставаха незасегнати.

Мичкин прати човек да влезе във връзка с Шишко и да поиска по-нататъшни заповеди. След това се изкачи на могилата и погледна мрачно към планината. По серпантините на шосето се спускаше дълга колона от моторни коли. Мичкин ги преброи. Бяха двадесет и една. Те се движеха стремглаво, без оглед на риска да се обърнат при завоите на шосето. Командирът на колоната бе забелязал критичното положение при гарата, пожара и възможността да спаси цистерните, които още не бяха започнали да избухват. В колите имаше най-малко двеста души с пехотни оръдия и минохвъргачки. Невъзможно бе да идват само с картечници и автомати. Мичкин знаеше, че след половин час върху могилата щеше да се изсипе адски огън от мини и че той, заедно със своите петнадесет души и една лека картечница, щеше да бъде пометен, унищожен и раздробен на късове от месо и разбит метал. Съпротивата беше безнадеждна, но те трябваше да останат върху могилата докрай. Защо?… Защото, докато немците се ориентират и съсредоточат огъня върху могилата, хората на Мичкин щяха да пазят левия фланг на Шишко, който се биеше при гарата. А през това време ядрото на отряда щеше да направи последен отчаян опит да подпали цистерните или да се оттегли към планината. И в единия, и в другия случай групата на Мичкин играеше ролята на пожертвуван ариергард. Значи, оставането на могилата имаше смисъл, но хората върху нея щяха да бъдат избити до крак. И всичко това тъкмо сега, в последното сражение, когато Червената армия навлизаше в България и партизанските отряди щяха да слязат триумфално в градове и села!

Мичкин изпъшка глухо, но през главата му не мина дори сянка от намерение да отстъпи без заповед или да изклинчи по какъвто и да било начин. Не че Мичкин бе някакъв герой, че живееше с мистично чувство на дълг, или че през Първата световна война не би се опитал да побегне, ако се намираше в сегашното положение. И не че в тоя момент мислеше какво ще стане с Шишко и с този или онзи от другарите му, ако се оттеглеше от позицията върху могилата и така спасеше кожата си, откривайки фланга им. И не че Мичкин бе някакъв особено храбър и дълбок човек, надъхан с омраза към света, който загиваше. Но Мичкин усети внезапно зад гърба си партията. Той я усети като нещо реално и живо, като някакъв разум, който не му заповядваше, а само показваше, че трябваше да остане върху могилата. И това, което го караше да се съгласи с партията, съвсем не бе страхът от неумолимите й санкции, а ясното и сигурно чувство, че тя бе мозъкът на борбата, която се водеше, че без нея тази борба нямаше да има никакъв резултат и никакъв смисъл и че само тя можеше да съгласува придобивките от отделните жертви на всички и да изкове от тях победата срещу стария свят, който бе убил сина му, който режеше главите и палеше домовете на селяните.

И така Мичкин съзна, че оставането върху могилата бе пълно със смисъл и че заслужаваше да умре на нея заради партията, която го бе приела в редовете си и му бе дала доверието си да командува петнадесет души. И всичко, което Мичкин усещаше в този момент, оправдаваше напълно това доверие, ала не можа да удържи внезапния поток от псувни, които отправи по адрес на Шишко, не зачитайки нито политкомисарския му авторитет, нито това, че старият тютюноработник командуваше вече цялата акция. Мичкин псуваше и ругаеше, а когато правеше това, всички знаеха, че положението е почти безизходно.

Сега Мичкин псуваше високо и гневно бавността на Шишко, наричаше го тулум, старо магаре и схванат дъртак. Той твърдеше, че няколкото подпалени вагони с мармалад и тютюн не могат да оправдаят смъртта на тридесет души, паднали досега, и че не могло да се очаква друго, когато щабът поставял за политкомисари некадърници като Шишко. А хората на Мичкин слушаха и мълчеха. Те знаеха, че Мичкин е разгневен и говори така с риск да бъде изключен от партията тъкмо защото бе решил да умре върху позицията и че щеше да застреля без колебание всеки, който се опиташе да отстъпи или мръдне от нея. И понеже бе решил да умре, не го беше грижа дали Шишко после щеше да го даде, или не в партиен съд за уронване на авторитета му.

Но ругатните на Мичкин затихнаха изведнъж. Докато колоната от немските моторни коли се нижеше все още по безкрайните серпантини на шосето, стрелбата при гарата се усили. Тя се усили бавно, постепенно, от всички страни, по целия огнен полукръг, който обхващаше бензиновите цистерни, но не можеше да се приближи до тях. Все по-честа ставаше стрелбата на немските картечници и сега хората от могилата доловиха, че в нея имаше нещо забъркано, нервно, което след това премина в смущение, а после в истерия и паника. Всички картечници и разполагаеми оръжия на немците сега трещяха без паузи. И всред тази непрекъсната, безредна и паническа стрелба долетяха отново глухи тътнежи на бомби. Мичкин съзна, че Шишко провеждаше концентрично нападение към цистерните. Ала това нападение се отличаваше твърде много от предишното. В него липсваше бесният, нетърпелив устрем на Динко, който повеждаше хората без оглед на жертвите. Шишко го бе подготвил бавно, систематично. Той навярно бе заповядал на хората да пълзят по корем часове наред и напредвайки сантиметър по сантиметър, да стигнат до удобни позиции, от които бомбите можеха да уязвят картечните гнезда на противника. Трясъкът на бомбите се засили на свой ред и отслаби внезапно картечната стрелба. Миг след това от зеленикавия облак и пушеците, които забулваха гарата, се издигна висок яркожълт огнен фонтан, последван от масивна експлозия и плътна въздушна вълна. След половин минута се издигна още един фонтан, после втори, трети… Вагоните-цистерни започнаха да избухват един след друг, изригвайки гейзери от горящ бензин, който забули всичко с огромни черни кълба от дим. А през този дим огнените езици изглеждаха тъмночервени и багреха равнината с кърваво сияние.

— Свършено е, момчета!… — радостно извика Мичкин. — Нашите запалиха бензина… Тоя старец го бива понякога!…

Никой не отговори. Всички гледаха втренчено страхотната картина на експлозиите. Вече не се чуваше никаква стрелба. Върху светлия фон на заревото, между кълбата от черен и непрозрачен дим се мяркаха човешки фигури, които бягаха да се спасяват от пламъците.

 

 

Мичкин погледна отново към посоката, от която идеше неприятелят. Моторизираната колона се бе спуснала вече съвсем ниско, почти в подножието на планината. Данкин бе заредил последната мина върху шосето и тичаше към могилата. Малко по-насам, в лимузината с лимоненожълти фарове се качваха бързо лекарката и високият мъж с бялата коса, който я придружаваше. Двамата седнаха отпред, на шофьорското място, а зад тях, увит в одеяло, безмълвен и страшен, продължаваше да стърчи мъртвецът. Мъжът с бялата коса подкара колата бързо и нервно, сякаш искаше да избяга по-скоро от това ужасно място. Сега колата потегляше с един пътник по-малко и неговият труп, с рана в тила, се търкаляше до канавката на шосето. Всичко това Мичкин видя само в няколко мига, под яркия блясък на една от експлозиите. После блясъкът изчезна и остана само лунната светлина, която сега изглеждаше мрачна и недостатъчна като светлина от кандило след угасването на електрическа лампа.

Мичкин усети, че някой го дърпаше за лакътя. Бе един от хората на Шишко, запотен и почернял от саждите на пожара.

— Другарю Мичкин!… Писмена заповед от политкомисаря… Разпиши се.

Мичкин взе хартията и се разписа с химически молив под светлината на електрическото си фенерче. Заповедта гласеше: „Задържай могилата до сигнал с червена ракета. Ние започваме оттеглянето. Шишко.“ Тя бе написана с несигурния и разкривен почерк на човек, завършил само четвърто отделение, ала бе ясна и ведра като всичко у Шишко. Мичкин върна заповедта и попита мрачно:

— Как е командирът?

— За Шишко ли питаш?… Здрав и читав, нищо му няма!… — възбудено отговори човекът.

— За вашия командир питам, дяволе!… — избухна Мичкин.

— Не зная… — Човекът го погледна уплашено. — Видях само когато го изнасяха назад…

Появата на моторизираната колона и разпоредбите, свързани с това, бяха погълнали изцяло вниманието на Мичкин. Ирина се качи много бързо в колата и той нема̀ време да я разпита за състоянието на Динко.

— Къде е ранен командирът? — попита Мичкин.

— В корема… Цялата му риза беше в кръв.

— Кажи на Шишко да приготвят носилка от клони за него… И да не бави много сигнала с ракетата.

— Ще кажа — отговори човекът и хукна в посоката, от която беше дошел.

Мичкин пак погледна към планината. Намалявайки бързината си, немските коли се нижеха бавно през завоя на последната серпантина, който трябва да бе особено остър и стръмен. Мичкин съзна една грешка. Имаше достатъчно време, ако се беше сетил по-рано, да минират някой от завоите. „Ех, че съм схванат!…“ — изскимтя той, като удари гневно с юмрук по бедрото си и си представи какво щеше да стане, ако една от тия бързо каращи коли хвръкнеше по наклона във въздуха… Поне пет от ония, които вървяха след нея, щяха да се наблъскат една върху друга. Мичкин отново почна да ругае, но сега вече своята недосетливост. Той се успокои, когато съзна, че Данкин бе поставил мини в шахматен ред по шосето и странично от него. Всичко това щеше да обърка и забави немците и да отложи атаката им върху могилата поне с четвърт час.

Някой отново извика Мичкин по име. Бившият млекар се обърна и видя Ляте, когото бе изпратил заедно с един друг мъж да донесат оръжията и патроните на ранените, негодни да вземат по-нататъшно участие в боя.

— Командирот е умрел от раните… — скръбно съобщи македонецът. — Еве му книгите и шмайзерот.

Ляте подаде на Мичкин целулоидната чанта с карти, автомата и дългобойния пистолет на Динко. Мичкин преметна чантата с книжата и картите през рамо, като изпита суеверно предчувствие, че носенето на предмети от убит човек докарва нещастие. Последва мрачно и тъжно мълчание, което изрази по-силно от всичко почитта към убития командир. А в това време на гарата избухна последната цистерна и горящият фонтан от бензин освети с ярка жълто-червена светлина намръщените и сурови лица на партизаните. През кълбата от черен дим се виждаха силуети на хора, превити под тежестта на картечници и сандъчета с патрони. По полето към склона на планината се движеха също малки групи от хора. Отрядът се оттегляше.

— Другари, кой ще вземе оръжието на командира? — попита Мичкин. Един от мъжете пое мълчаливо автомата, а друг пистолета. Останалите си разделиха патроните.

— А какво ще правим с Варвара? — рече някой.

— Къде е тя? — попита Мичкин.

— Седи до канавката на шосето… Мълчи и не отговаря никому… Изглежда като побъркана.

— Превързаха ли я?

— Да, докторката превърза и нея… Раната й е лека.

— Отведете я до превързочния пункт… Другарите, които минават оттам, ще се погрижат за нея.

— Не иска да мръдне оттук.

— Оставете я тогава.

Мичкин погледна отново към шосето. Моторните коли се спущаха вече в равнината, изчезвайки в малката падина, където шосето правеше вероятно нови завои. Но след тази падина то се насочваше към могилата право като стрела. Сега бученето на моторите се чуваше особено силно. То бе напрегнато, злобно, яростно. Бензинът беше изгорял, но командирът на колоната бързаше поне да отмъсти за него. А Мичкин повтаряше на ума си, мислейки за мините, които Данкин беше поставил на шосето: „Елате, кучи синове, елате!… Ще видите какво ви чака след малко… А докато приготвите минохвъргачките си, ние ще се оттеглим.“

Но вниманието му се погълна изведнъж от неочаквана стрелба, която се разрази по склона на планината. Стрелбата идеше точно от посоката, в която се оттегляха първите групи на отряда. Миг след това в светлото небе се издигна зелена ракета. Някой изруга тихо. Зелената ракета бе сигнал за неприятел в тила. Мичкин изруга на свой ред, но запази хладнокръвие и каза успокоително:

— Всички по местата си!… Това е засада от бели андарти… обикновени паликарета… Другарите ще ги прогонят лесно.

Но Мичкин знаеше, че тия паликарета бяха отлично въоръжени бандити, които получаваха от гръцките тютюнотърговци пари, от англичаните — оръжие, а от немците — дажби. Това бяха най-покварените и жестоки негодници, които човешката съвест познаваше, защото служеха с еднакво усърдие на трите страни. След комунистите те мразеха най-много българите, а хората, на които устройваха засада сега, бяха едновременно комунисти и българи.

Стрелбата се разгърна бързо на широк фронт. В безредните групи от хора, които се оттегляха от гарата, настъпи смущение. Някои се върнаха назад, други тръгнаха успоредно на планината, с намерение да обходят фланга на нападателите, а трети залегнаха и откриха огън срещу тях. Под лунната светлина, която бе започнала вече да избледнява, Мичкин и другарите му видяха как тъмните и наведени сенки на партизаните прибягваха в овразите и се подслоняваха в тях. В настъпилата бъркотия се чуваше гласът на Шишко, който трябва да бе някъде наблизо, викаше гневно и се стараеше да организира отстъпващите, изпращайки заповеди по куриерите си. Той трябва да бе успял вече в това, защото безредната маса, която се оттегляше от гарата, се раздели на три групи и всяка от тях се разгъна в боен ред, с големи разстояния между хората, така че огънят на андартите ставаше вече неефикасен.

Мичкин не преставаше да гледа към шосето. Бученето на моторите бе станало още по-силно, но колите не се виждаха, скрити в падината. Когато се обърна назад, стрелбата на гърците намаляваше бързо. Те бяха забелязали обходното движение, насочено към фланговете им, и се стараеха да го избягнат, като се прегрупирваха и разтягаха фронта си. Маневрата на Шишко бе сполучлива. Той превръщаше засадата в подвижен бой, в който белите андарти, като всички наемници, нямаше да проявят достатъчно смелост. Ала той изискваше ново, свръхчовешко усилие от партизаните, съсипани физически от дългия преход до гарата и сражението през цялата нощ. Но все пак те щяха да се измъкнат как да е и в тоя момент Мичкин не мислеше за тях, а за своята позиция върху могилата, която се превръщаше в безнадеждно таралежово гнездо между белите андарти, които щяха да се спуснат от планината, немците при гарата и тия, които идеха с моторните коли по шосето.

И така Мичкин усети отново приближаването на смъртта и съзна, че оставането върху могилата е свързано с неминуема гибел, ала у него пак не се появи мисъл да изклинчи. Оставаше само един много малък шанс за спасяване: ако червената ракета се издигнеше към небето преди немците да засипят могилата с минохвъргачен огън и ако групата успееше да пробие обръча на андартите, който щеше да се стегне около нея след оттеглянето на Шишко. Ала за такъв изход нямаше почти никаква вероятност, тъй като маневрата на Шишко започваше едва сега и могилата трябваше да пази тила му. Мичкин съзна, че тоя път беше обречен с хората си на гибел.

Докато бившият млекар разсъждаваше мрачно върху всичко това, Ляте и няколко души, които бяха залегнали в окопчетата, откриха стрелба към гарата. Група немци, излезли от помещението на пионерния взвод след оттеглянето на Шишко, тичаха с картечница към могилата. Като мислеха, че партизаните се оттегляха без прикритие, те искаха да поставят картечницата върху могилата и да ги обстрелват в тил. Стрелбата на Ляте и на другарите му ги върна веднага зад гъстия и непроницаем дим, който обвиваше гарата. Един от тях се захлупи върху очите си и остана да лежи неподвижно.

В това време Мичкин чу познато пъхтене на човек, страдащ от задух, и се обърна назад. По склона на могилата се катереше Шишко, а зад него вървеше Варвара, подкрепяйки един възрастен мъж, който влачеше ранения си крак и стенейки глухо, се опираше на пушката си. Шишко се клатушкаше като мех, а лицето и голото му теме лъщяха от пот. Когато стигна до Мичкин, той се спря и дишайки тежко, остана така почти цяла минута. Задухът му пречеше да говори. Мичкин съобрази, че този дебел, мъчно подвижен човек щеше да се измъкне трудно от подвижния бой с андартите. Докато се мъчеше да уравни дишането си, Шишко правеше знаци с ръка, които нито Мичкин, нито другарите му можаха да разберат. Но човекът, който беше ранен в крака, ги забеляза и обясни:

— Той казва да вървите… Ние ще прикриваме оттеглянето ви.

— Що?… — рече Мичкин.

— Заповядва да се оттеглите — повтори човекът.

— Как да се оттеглиме?… А вие?

— Нашата е свършена… Ние ще браним могилата.

Той посочи крака си, а после каза на Данкин:

— Момче, имаш ли бинт?… Не?… Тогава отвлечи ме до картечницата, защото тази жена е слаба като клечка и не може да направи това.

— Та само ти ли ще прикриваш оттеглянето? — попита Мичкин.

— Аз и политкомисарят — отговори човекът. — Той също не може да се измъкне през гърците с астмата и тоя дебел корем… Прощавай, другарю политкомисар… Коремът ти е дебел, но сърцето мъжко… Не се сърдиш, нали?

Мичкин не изпита радостта, която трябваше да го обземе от внезапния обрат на събитията. Той се обърна към Шишко и попита мрачно:

— Верно ли е това?

— Верно е, Мичкин!… — Астматичният пристъп и кашлицата на Шишко бяха най-сетне преминали. — Трябват ми само няколко доброволци да задържим могилата, докато другите се оттеглят.

Мичкин погледна слисано дебелия стар човек. В същия миг бученето на моторизираната колона се засили изведнъж. Колите бяха излезли от падината и летяха към могилата. Но Мичкин не обърна внимание на това. Той гледаше само чудния блясък в единственото око на Шишко. Така светеха очите на Мичкиновия син при последното свиждане преди екзекуцията. Така светеха очите на Динко, когато влизаше в бой. Така светеха очите на всички комунисти, които в тежък и безнадежден момент трябваше да направят нещо за партията. В съзнанието на млекаря от Чам Кория настъпи хаос, всред който мощният му инстинкт за живот се бореше с блясъка в окото на Шишко, с бученето на моторизираната колона и със спомена за обесения син. Все по-силен, все по-ярък, горестен и вълнуващ ставаше този спомен. И тогава Мичкин извика с усещането, че се подчиняваше на обесения си син:

— Момчета, аз оставам при политкомисаря!… Има ли доброволци с мене?

Последва мълчание. Моторите на немските коли виеха зловещо и пронизително. От време на време между черните кълба дим, които забулваха гарата, се промъкваха огромни огнени езици и огряваха лицата на партизаните с призрачна жълто-червена светлина.

— Никой ли няма, баби такива?… — гневно изруга Мичкин. — Значи, командвал съм гащници и страхливци?

— Аз!… — обади се Данкин.

— Няма да останеш, хлапе!… — каза Шишко. — Ти имаш военно образование и можеш да служиш още четиресет години на партията.

— Аз!… — пресипнало произнесе Варвара.

Шишко се поколеба.

— Ти си учена и умееш да агитираш… Партията ще те използва по-добре другаде.

Пак настъпи тежко, напрегнато мълчание, в което бученето на немските коли ставаше все по-близко.

— Няма ли други?… — Мичкин се приготви да избълва водопад от гневни псувни.

Той искаше да прибегне към заповед, но не направи още това, защото само хора, които доброволно приемаха смъртта, можеха да свършат работа в такъв момент.

Обадиха се още двама души — невзрачни, неуки и неизвестни хора, у които Мичкин никога не бе подозирал героичен устрем и готовност да се пожертвуват. Те бяха свити, не взимаха думата по събранията, не умееха да предвиждат или командуват и затова оставаха винаги в сянка. Те можеха да дадат на партията само кръвта си. Ала с това сега те се издигнаха над всички, които имаха дарби и приказваха много.

— Трябва още един!… — сурово произнесе Мичкин.

Пак настъпи мълчание, в което се чуваше само пращенето на пожара при гарата и воят на немските коли, които носеха със себе си минохвъргачките и смъртта. Погледът на Мичкин бе добил зловещ блясък и се движеше изпитателно от човек на човек. Вече имаше нужда от заповед. Очите на Мичкин се опряха на Ляте.

— Арно, и яз ке умрам!… — горчиво произнесе македонецът. А след това попита: — Ке да̀ете ли на жѐната пенсия?

Никой не отговори, защото немските коли бяха вече съвсем близо. Шумът на моторите им се бе превърнал в яростен вой — безсилен и злобен, тъй като пристигаха късно и бензинът вече гореше. Нямаше време за губене. Мичкин извика:

— Момчета, оттегляйте се!… Доброволците по местата си!…

 

 

Мичкин легна по корем зад картечницата, а до него се сви Ляте и му подаде лента с патрони. Шишко и раненият мъж се изтегнаха с автоматите си в окопчетата към пространството между гарата и могилата, а двамата доброволци от групата на Мичкин залегнаха с пушки към шосето. От превързочния пункт се довлякоха още няколко ранени, които не можеха да водят подвижен бой и предпочитаха да умрат върху могилата. Докато те се наместваха в окопчетата и стенеха тихо, хората на Мичкин се изнизаха един по един. Те направиха това мълчаливо и бързо. Последен се оттегли Данкин. Преди да се спусне по склона на могилата, той отиде при Шишко и попита:

— Имате ли нареждания, другарю политкомисар?

А Шишко отговори:

— Никакви, момче!… Кажи на другарите, че изпълнихме задачата и умряхме за партията… Взе ли всички книжа?

— Взех — отвърна Данкин.

— Върви тогава!… Движете се по оврага и прикривайте фланговете си.

Няколко секунди Данкин остана с разтворени очи, сякаш едва в последния момент бе поразен от всичко, което ставаше през тази нощ. Той видя ранените, които се наместваха в окопчетата, видя изопнатото и гневно лице на Мичкин, видя плешивото, запотено и лъснато като билярдна топка теме на Шишко, видя и лицето на Ляте, обърнато към шосето и замръзнало в смешна маймунска гримаса. И тогава Данкин съзна, че ненапразно бе излагал живота си на смъртна опасност, когато изнасяше оръжие от складовете на казармата, и че навсякъде имаше комунисти, готови да умрат като него. А после той чу гласа на Шишко, който викаше пресипнало:

— Оттегляй се, момче!… Какво чакаш?

 

 

Повечето от мъжете, които останаха върху могилата, съзнаха неминуемата си гибел и разбраха, че драмата щеше да свърши, когато немците обсипеха позицията им с огъня на минохвъргачките си. Но в душата на Мичкин все още продължаваше да блещука вълнуващ и страстен копнеж за живот, който се дължеше на надеждата, че сигналът на червената ракета щеше да им позволи да се оттеглят преди огъня на мините. Надеждата го правеше нервен. Докато гледаше приближаването на моторизираната колона, той ругаеше злобно и тихо като всяка първобитна душа, изправена пред смъртта. Той се обръщаше от време на време назад и напомняше за ракетата на един от ранените, който бе загубил много кръв, не можеше да си служи с оръжието и лежеше обърнат към планината.

Немските коли бяха вече на петстотин метра от могилата. Внезапно колоната спря. Мичкин съзна, че немците от гарата бяха предупредили по някакъв начин тия, които идеха по шосето, за неприятеля върху могилата. От колоната се отделиха две коли, които тръгнаха бавно напред, вероятно с разузнавателна цел.

— Никаква стрелба!… — заповяда Шишко.

Първата кола мина безнаказано през мястото, където Данкин бе поставил най-далечната мина, и спря неочаквано. Може би шофьорът бе забелязал съмнителните разкъртвания върху китона на шосето. Давайки обратен ход, той се опита да се дръпне назад и тогава попадна на мината, която беше отминал. Хората от могилата видяха жълтеникавия блясък на експлозията и суматохата, която настъпи около нея. От колите на цялата колона наскачаха немци и шосето заприлича на мравуняк от фигурите им. По-голямата част от тях се запътиха по равнината към гарата, а други тръгнаха към тресавището, мислейки, че последното бе малко и можеше да се обходи бързо.

— Сега е време да ги насолим с картечницата — обади се някой.

— Не още!… — повторно заповяда Шишко. — Така ще ги накараме да мислят, че на могилата няма никой… Ако някой гръмне, ще ги предупредим да ни атакуват веднага с мини.

От окопчето вляво се разнесе хихикане. Човекът, който бе ранен в крака и дойде с Варвара, се смееше мрачно.

— Да не мислиш, че те ще се приближат, преди да ни обсипят с мини? — рече той.

— Да — отвърна Шишко. — Но те не знаят точно къде сме… върху билото или склоновете на могилата. Това ще ги спре да изразходват много мини… И после трудно ще допуснат, че сме решили да оставим таралежова позиция.

Мъжете се умълчаха. От равнината долитаха съскането на пожара при гарата и немски команди.

— Разбрахте ли ме? — попита Шишко.

— Да — отговори Мичкин, когото отлагането на сражението, макар и с няколко минути, изпълваше с надежда.

Той се обърна назад и надеждата му стана по-голяма. Подвижният бой с андартите в полите на планината се отдалечаваше и заглъхваше. Само вдясно се чуваше близка и честа стрелба. Групата на Данкин водеше сражение с разпръснати остатъци от гръцки отряд. Положението бе такова, че вече можеше да се мисли дори за оттеглянето на мъчноподвижния и болен от задух Шишко. Но защо се бавеше още тая проклета червена ракета? Месецът бе започнал да избледнява, а на изток, зад огромния и тъмен колос на планината, се разрастваше бавно сиянието на сребриста зора. Безоблачното небе приличаше на кристалночист свод от стъкло.

Мичкин бе селянин, бе израснал всред природата, бе виждал хиляди пъти как нощта умира, звездите бледнеят и се ражда денят, но никога зората не му се бе виждала тъй свежа и хубава, както сега. Той се обърна към ранения, който лежеше зад него изнемощял от кръвоизлива си, и го попита с несъзнателен егоизъм:

— Гледаш ли за ракетата?

Раненият също наблюдаваше зората и отговори печално:

— Гледам, братко… Когато я видя, ще ти кажа.

А Мичкин помисли сурово: „Ти може би ще умреш, преди да я видиш, и аз няма да узная, че е даден знак за оттегляне… И тогава аз ще умра като тебе и няма да видя вече нито жена си, нито дома си, нито слънцето.“

Докато мислеше за жена си, дома си и слънцето, Мичкин усети, че към могилата приближаваше нещо, което летеше и цепеше въздуха с ниско басово виене. Бившият млекар се залепи мигновено в земята. Същото направиха и останалите. На двадесет метра зад могилата падна мина. Топлата вълна на експлозията облъхна всички и ги накара да се сгушат още по-плътно в окопчетата.

— Почват!… — прегракнало каза някой.

— Минохвъргачката е до канавката на шосето — обади се друг. — Можем да я прогоним.

— Никой няма да стреля! — категорично заповяда Шишко.

Стрелбата вдясно се засили. Групата на Данкин, която се оттегляше късно без поддръжка във фланговете, правеше усилие да се измъкне от гърците. Мичкин съзна, че ако и тази група успееше да се измъкне от засадата, червената ракета щеше да се издигне в небето. Падна втора мина, сега вече пред могилата. Немците се прицелваха. Мичкин си спомни, че те изобщо не бяха бързи артилеристи. Докато обсипеха билото на могилата с ефикасен огън, щяха да минат още няколко минути. Мичкин пак се обърна назад. Стори му се, че стрелбата, която идеше от оврага, се приближаваше към могилата. Хората на Данкин не можеха да пробият засадата на андартите и се връщаха назад, с намерение да се пръснат и подирят спасение в равнината. Ако се оттеглеше от могилата, Мичкин бе решил да направи същото, но в посока на разрушения мост, където му се струваше, че нямаше нито немци, нито андарти.

Паднаха още няколко мини, две от които избухнаха точно върху билото на могилата, но на голямо разстояние една от друга и не засегнаха никого. Мичкин бавно подаде глава от окопчето си. Немците бяха поставили минохвъргачките си без никакво прикритие и точно в средата на разстоянието между шосето и гарата. Пехотинците им все още не се решаваха да преминат масово това разстояние. Сега вече и на Мичкин се стори, че трябваше да се стреля, но Шишко пак повтори заповедта си никой да не открива огън.

В това време Мичкин чу отново басово виене и пак се притисна в земята. Той затвори очи и в продължение на няколко секунди престана да мисли за каквото и да било. Мините паднаха почти едновременно върху различни места на могилата. След оглушителния трясък, който последва, Мичкин усети върху гърба и главата си падащи буци от пръст, а върху врата му плесна нещо топло и лепкаво. После настъпи тишина, в която се чу гласът на Шишко:

— Има ли засегнати?

Отговориха всички с изключение на човека, който лежеше вдясно, на три или четири метра от Мичкин. Това бе един от тихите и невзрачни мъже, които останаха на могилата доброволно и можеха да предложат на партията само кръвта си. Мичкин се повдигна на лакътя си и погледна към окопчето му. На мястото на плиткото продълговато окопче сега зееше неправилна яма, а в нея стърчеха само останки от човек — някаква ужасна половина на гръден кош без глава и ръце, разкъсана до неузнаваемост и потънала в кръв. Мичкин видя това и веднага се залепи в земята, очаквайки втори залп.

— Не може така… Трябва да стреляме — обади се глас.

А Шишко отговори пак:

— Не още… Когато заповядам.

Мичкин разбра: Шишко искаше да създаде у немците впечатление, че върху могилата нямаше хора. Тогава те щяха да тръгнат масово през откритата равнина, която отделяше гарата от шосето. Те съзнаваха нуждата да направят час по-скоро това, за да помогнат на другарите си от гарата, които се мъчеха да спасят от пожара каквото можеха. Ала ако се приближеха по откритата равнина към гарата или могилата, те представляваха отлична цел за картечницата. Шишко дебнеше именно този момент и търпението му късаше нервите на немския командир.

Мичкин продължаваше да очаква втори залп, но такъв не последва. Може би немците предположиха, че върху могилата нямаше неприятел или ако имаше — беше избит. Минохвъргачките им стоеха открито в полето и никой не стреляше върху тях. Групата от немските пехотинци, която се бе отделила от шосето, запъпли отново към гарата, а част от тях, с картечници и сандъчета с патрони, се отправиха тичешком към могилата. Мичкин отдъхна пак: бяха спечелени отново няколко минути живот. Стрелбата в полите на планината заглъхна напълно, а групата на Данкин бе изчезнала в равнината. Тресавището я прикриваше от немците, които бяха дошли по шосето.

Мичкин съзна, че задържането на могилата вече нямаше никакъв смисъл. Сега, сега трябваше да се появи червената ракета!… Сега или никога!… Защото още в първата минута, след като откриеха огън по наближаващите немци, върху могилата щеше да се изсипе отново адски залп от мини. Нима трябваше да се чака изобщо червената ракета? Мичкин се извърна наляво и видя лицето на Шишко. Единственото око на водача от голямата тютюнева стачка го гледаше също. И това око бе както винаги живо, блестящо, ведро. В него нямаше ни мрачния огън на Динко, ни ледената студенина на Лукан, от която Мичкин бе потреперал веднъж в щаба. Това око бе човечно, топло, съчувствено. То различаваше безсмисления героизъм от справедливото и разумното, долавяше жаждата за живот върху лицето на Мичкин, виждаше преброените мигове, в които последният все още можеше да се спаси, преди немските мини да забушуват отново върху могилата. И тогава Шишко рече:

— Върви, Мичкин!… И Ляте, и другият… Няма нужда да чакате сигнала… Другарите се оттеглиха.

— А ти?… — трескаво попита Мичкин.

— Аз ще остана тук… Стар съм, не мога да тичам.

Разстоянието между тичащите немци и могилата намаляваше бързо. Миговете летяха.

— Прощавай тогава!… Ние те оставяме… Прощавайте всички…

Мичкин говореше бързо и гузно, сякаш бе виновен, задето се възползваше веднага от думите на Шишко.

— Прощавайте, другари!… — каза той още веднъж.

Сърцето му биеше лудо.

Той пропълзя по корем до задния склон на могилата, влачейки оръжието си, спусна се бързо надолу и хукна към разрушения мост. След него изтичаха Ляте и другият човек.

 

 

На могилата останаха само Шишко, човекът, който бе дошел с помощта на Варвара, и още двама души, които след заповедта на политкомисаря се бяха довлекли по някакъв начин от превързочния пункт. Но тия двама души не бяха превързани и лежеха почти напълно обезкървени, така че Шишко не можеше да разчита на тях.

Настъпваха последните мигове на живота. И тогава Шишко съзна, че партията му казваше: „Браво, старче, ти удържа!… Ти удържа като в тесняшките дни, когато нещата не ти бяха ясни, но ходеше по митингите и загуби окото си… Ти удържа както през дните на голямата стачка, когато тютюневите господари разиграваха стачния комитет и се опитаха да те подкупят, а след безуспешния опит да направят това полицията те смаза от бой… Ти удържа както в годините на своя нелегален и партизански живот, когато в часовете на смъртна опасност, на глад и ледени нощи пак не падаше духом… И сега, в последното сражение, ти пак удържа, но вече ще умреш, защото си стар и немощен, защото умът ти работи малко бавно… Да, умът ти работи бавничко и не може да схване като Динковия много неща наведнъж… Динко предвиждаше този край, ако сражението не свърши до полунощ. И не се знае дали ако ти бе извършил втора стремителна атака с бомби и отрядът се оттеглеше навреме, нямаше да паднат по-малко хора, отколкото сега, отколкото при бавната атака и разтакането, към което прибягна ти. Качествата у хората са различни. Това, което притежава един, липсва у друг. Но ти даваше, каквото можеше, и понеже го даваше от сърце, партията ти благодари. А сега внимавай в последните мигове, старче!… Немците приближават.“

Шишко почака, стискайки зъби зад картечницата, оставена от Мичкин. Немците крачеха бегом към могилата с пълна увереност, че върху нея нямаше никой. Шишко различи ясно лицата им, охранени и гладки лица на млади мъже, които след четвърт час щяха да доубият с ритници и приклади ранените партизани, останали в превързочния пункт. Шишко почувствува омраза към тях — не защото бяха немци и щяха да го убият, а затова, че се гавреха с ранените и разстрелваха цивилни заложници. Той не почна да стреля дори когато стигнаха на петдесет метра от могилата. Още малко, мръсни кучета, още малко!… После Шишко се прицели добре и рамото му почна да подскача от ударите на картечницата. Десетина души от немците се повалиха наведнъж всред стонове и ругатни. Останалите побягнаха и се хвърлиха в канавките на шосето. Веднага след това Шишко пренесе картечния огън във фланга на групата, която отиваше от шосето към гарата. Той стреля непрекъснато почти половин минута, докато картечницата направи засечка. В настъпилата тишина се чуваше яростен немски глас, който викаше пресипнало:

— Feuer!… Feuer!…

Можеха да се използват още няколко мига. С бързо движение Шишко хвърли автомата си назад, а после, без да става, даде тласък на тялото си и дебелото му туловище почна да се търкаля като бъчва по стръмния заден склон на могилата. Когато се озова в подножието й, той бе издраскан и задъхан, но се усмихваше самодоволно, както в дните на своята младост. Някога, преди четиридесет години, в тесняшкия клуб той бе член на гимнастическа група и в неделни дни караше другарите си да разбиват с чук върху гърдите му каменни плочи. Този номер предизвикваше у образованите другари гримаса на недоволство, но докарваше възторг у неуките работници. Сега мускулите на Шишко не бяха отслабнали много. Само астматичните му дробове, отровени от тютюневия прах, не работеха както трябва.

Като преодоля задуха си, Шишко почна да пълзи към канавката на шосето, влачейки автомата след себе си, а в това време върху могилата се изсипа адска градушка от мини. Той стигна до канавката и залегна в нея, а после видя как от билото на могилата изригваха гейзери от пръст и по равнината, между шосето и гарата, прибягваха немски войници. От новата си позиция Шишко можеше да стреля върху тях, но се въздържа пак. Той изкопа с ножа си върху брега на канавката малка площадка, опря лактите си в нея и зачака отново. През паузите от минните детонации от планината не идеше никаква стрелба. Шишко съзна, че другарите му се бяха оттеглили и защитата на могилата ставаше безпредметна. Тава го накара да открие стрелба върху немците, които под защитата на минния огън се мислеха прикрити от неприятеля върху могилата и отиваха към гарата. Но той успя да изстреля само един пълнител. Нещо твърдо и тежко падна като камък в краката му. Когато се обърна назад, той видя зад гърба си няколко немски войници, които веднага залегнаха. След две секунди хвърлената бомба избухна.

Шишко не усети нищо. Той загина леко, без мъка и горчивина.

 

 

Когато немците се изкачиха на могилата, намериха върху нея само късове от човешко месо. Дори трупът на фон Гайер до канавката на шосето бе станал неузнаваем от минния огън й немците го помислиха за убит партизанин. Две санитарни линейки се отделиха от колоната и запълзяха нагоре по серпантините на шосето в посоката, от която бяха дошли. От запалените цистерни при гарата се издигаха все още гъсти черни кълба от дим, които се разстилаха над околността като грамаден траурен облак. Могилата приличаше на купчина от бързо нахвърляна пръст. Но тук-таме между ямите, изровени от мините, бяха оцелели стръкове мак и равнец. Върху могилата се изкачи бавно немски офицер с голобрадо лице и зачервени от безсъние очи. Той прекрачи равнодушно обезобразените остатъци от човешки тела, после запали цигара и се загледа в горящите цистерни при гарата. Погледът му бе студен, печален и зъл.

А на изток сред розово сияние и кристалночиста синевина изгряваше денят.