Димитър Димов
Тютюн (25)

IX

Папиросната фабрика на Кондоянис в Солун се намираше на края на града, по шосето за Полигерос. Тя представляваше голямо здание с пуст и буренясал двор. Стъклата на прозорците й бяха на много места изпотрошени и заместени с шперплат. В двора имаше няколко полуизсъхнали маслинови дръвчета, тъжни и посивели от слънчевия пек, една безводна чешма с каменно корито и купчина неизхвърлена смет. От започването на войната с италианците фабриката не работеше и глухата, някак зловеща тишина, която царуваше в нея, изпълни бъдещия й собственик с недоверие.

— Аз си представлявах зданието по-модерно — сухо забеляза Борис, когато слезе от автомобила на Кондоянис.

— Важни са машините — отговори гъркът.

Той се спря и даде някакво нареждане на пазача. Последният извади връзка с ключове и се втурна да отвори главния вход. Докато правеше това, господата отидоха да хвърлят поглед върху задния двор. Най-напред вървяха Борис и Костов, след тях инженерът, специалистът по папиросни машини, а отзад Кондоянис, някакъв гръцки нотариус и Малони — италианецът с швейцарско поданство, на чието име щеше да се прехвърли фабриката. Малони бе висок представителен мъж с мургаво лице и черна, грижливо подстригана брада, която му придаваше театралната мъжественост на маршал Балбо. Той имаше вид на благородник, който веднага би обявил дуел, ако някой се усъмни в честта му. И макар да даваше повод за това често, минаваше за кулантен посредник при всички симулативни договори, които имаха за цел да измамят фиска на една или няколко държави. Костов изпитваше антипатия към дръзката му и красива брада. Веднъж, на един разгорещен покер у Торосян, през който неразпечатаните колоди бяха привършени, експертът бе забелязал как италианецът правеше с нокътя на малкия си пръст резки върху гланцирания гръб на картите. Но експертът не можа да реши дали това подозрително драскане беше мошеничество, или случайна нервност.

Борис обиколи всички кътчета на двора, като пресмяташе незастроената му квадратура. Малони и Кондоянис вървяха след него отегчено, инженерът поглеждаше нервно часовника си, а Костов палеше цигарите една от друга и ги хвърляше недопушени. Всички бяха раздразнени от дребнавия начин, по който Борис оспорваше първоначалните сведения за фабриката.

— Вие казахте, че дворът има осемстотин метра незастроена площ — рече той, като изчисляваше приблизително квадратурата. — А на мене ми се струва, че тук няма повече от шестстотин.

— Ако измерите точно, ще видите, че са осемстотин — хладно отговори гъркът.

Той бе разтревожен от една немска кола, която се движеше зад тяхната и спря на известно разстояние от двора на фабриката. От колата слязоха двама цивилни германци и почнаха да бърникат мотора й. Кондоянис бе виждал някъде техните лица, но не можеше да си спомни къде. Той ги бе запомнил именно поради това, че бяха невзрачни, студени и лишени от какъвто и да било израз на враждебност или съчувствие. Единият бе почти албинос, с червени заешки очи, а в лицето на другия изпъкваше уродливо дългото разстояние между носа и горната устна.

— Парцелът излиза ли на шосето? — дребнаво продължаваше да се интересува Борис.

— Не — отговори гъркът разсеяно.

Той си спомни изведнъж, че бе виждал двамата германци в немското комендантство на Солун, откъдето получи открит лист за свободно пътуване из цяла Тракия. Малони се ползваше от доверието на германците и бе успял да му издейства този документ срещу десет хиляди швейцарски франка. Кондоянис прехвърли още толкова и на един немски полковник. Като си спомни всичко това, гъркът се успокои малко. Той се боеше само от честни и неподкупни хора.

— В такъв случай мястото между шосето и входа в двора не спада към парцела на фабриката!… — досадно възрази Борис.

— Да — призна гъркът. — Входът към двора е поставен така само за временно удобство и минава през чужда собственост. Според плана парцелът излиза на една от преките улици.

— Костов, отбележете това!… — рече Борис.

Той искаше да сумира всички недостатъци на фабриката и да ги уравни с добавка към сумата, която щеше да получи от Кондоянис. Експертът долови мисълта му и направи презрителна гримаса. Новото пазарене му се стори безсмислена дреболия в сегашния момент. Собствеността на Борис върху фабриката зависеше от добрата воля на Малони, а снощи бяха научили, че Съветският съюз е обявил война на България. Светът на „Никотиана“ загиваше, а генералният й директор сякаш не съзнаваше още това и се пазареше като дребен и оглупял бакалин за дворно място от стотина квадратни метра. Експертът изпита тягостното усещане, че хаосът започваше. Той извади тефтерчето си и механично, като робот, отбеляза, че мястото между шосето и входа не спада към парцела на фабриката. Но потискащото усещане за хаоса и умствения упадък на Борис се удави във ведрината на разговора, който водеше с гръцкия нотариус.

— Магазини за детски играчки има по главната улица — казваше нотариусът. — Но за дрешки… не зная!… Нямам понятие… Струва ми се, че всичко е изчерпано.

— Хубави дрешки за десетгодишно момиченце… — Оживено настояваше Костов. — Матроско костюмче или нещо подобно… Или пък бледожълт копринен плат, от който може да се ушие рокличка.

— Копринени платове се намират още… Но на астрономични цени.

— Това е без значение… Търся нещо хубаво… Също дантели и шапка с цветя.

— Дантелите и шапките с цветя не са модерни сега — забеляза нотариусът.

Той имаше малка дъщеря и разбираше донякъде от детска ода.

— Тогава нещо модерно… Нещо стилно и елегантно, разбирате ли?… Цената не ме интересува.

— Добре, ще попитам жена си — каза с усмивка нотариусът.

— Много ви благодаря.

— А детски обувки не желаете ли?

— Ах, да!… Обувки и чорапи непременно!… — почти извика експертът, като си спомни босите, издраскани от тръни крака на Аликс.

Нотариусът се усмихна пак. Той имаше сурови и много хитри очи, които гледаха враждебно, но разговорът с Костов го бе накарал да помисли за собствената си дъщеря. И тогава в очите му светна бащинско пламъче, което бе човечно и нежно и което децата събуждаха някога дори у закоравелите хора.

— Ще видя — каза той. — Надявам се да намеря нещо.

След двора прегледаха фабриката. Вътре бе тъмно и прашно. Стана нужда да махнат капаците от шперплат, които заместваха разбитите стъкла на прозорците. Но когато ги махнаха, оказа се, че главният електрически трансформатор липсваше.

— Аз не мога да се произнеса за машините, без да ги видя в действие — заяви инженерът.

— Разбира се — мрачно потвърди Борис.

— Значи, трябва да се намери трансформатор. — Инженерът погледна Кондоянис, който повдигна раменете си отегчено. — А за да видя как функционират резачките, пълначките и картонажните машини, трябват материали… Трябват ми няколко бали тютюн и картон за цигарени кутии.

Гъркът се усмихна със съжаление.

— Откъде мога да ви намеря трансформатор и тия неща сега? — произнесе той горчиво.

— Аз мисля, че вашите хора трябваше да се погрижат за тях!… — гневно избухна Борис. — Как искате да приемем и оценим машините? При тия условия аз не мога да подпиша нищо.

Той избърса с кърпа студената пот от челото си и седна отпаднало на една прашна дървена пейка до таблото с електрически уреди. От снощи той се усещаше много зле. По тялото му пълзяха тръпки, болеше го глава, която не мина въпреки силните кофеинови прахове, които му бе дала Ирина. Той отдаваше всичко това на умората и горещината. Но безсилието и студената пот, която го обля изведнъж, му подсказа, че неразположението му се дължеше на нещо друго. Никога той не се бе чувствувал толкова зле. Обзе го безсилна злоба, задето това се случваше тъкмо сега, когато Червената армия бе на Дунава и Кондоянис се опитваше да го измами с някаква разнебитена фабрика. Той забеляза върху таблото с електрически уреди едно светло петно, което показваше, че трансформаторът бе откраднат или изваден наскоро. Стори му се, че гъркът се усмихваше ехидно и че бе заповядал да махнат трансформатора, за да скрие негодността на машините.

— Няма да подпиша — повторно заяви Борис.

— Ваша воля — спокойно отговори гъркът. — Но машините са в ред.

— Моят инженер не може да установи това.

— Тогава нека ги приеме по инвентара, а за действието им ще поставим условна клауза в договора.

— Значи, искате да стана собственик на куп старо желязо?

Борис се изсмя, но болките в главата му станаха от това непоносими. Обля го гореща вълна, а после усети студ.

Гъркът се намръщи.

— Аз не мисля, че тази фабрика може да се нарече куп старо желязо — каза той.

— Тъкмо това сме дошли да установим.

— Излишна формалност!… Бавенето не е във ваш интерес.

— Това не ви дава право да ме изнудвате.

Очите на гърка гледаха злорадо болезнената отпадналост върху лицето на Борис. Той бе уверен, че последният страдаше от малария, която мореше всички окупатори тук. И навярно болестта в този критичен момент щеше да го направи отстъпчив. Но после гъркът съзна, че още не можеше да бъде сигурен в това. Същото почувствува и Малони, който познаваше от София упоритостта на Борис. Чужденците гледаха генералния директор на „Никотиана“ злобно и напрегнато. Само Костов изпитваше в този момент съчувствие към него. Борис му се стори като болен, умиращ хищник, заобиколен от хиени, които искаха да го разкъсат.

— Как искате да купим машини, без да ги видим в действие? — възмутено попита експертът.

Борис направи усилие и се изправи внезапно.

— Няма да купуваме и продаваме нищо — сухо заяви той. — По-нататъшният ни разговор става безпредметен.

Ехидният израз върху лицето на Кондоянис стана кисел.

— Само заради машините ли? — попита той.

— Да — каза Борис.

— Но това е дребнаво, съгласете се!… — В гласа на гърка прозвуча гняв и смущение. — Вие искате да осуетите една сделка, от която и двамата имаме полза.

— А вие искате да станете собственик на тютюна ми срещу половината от костуемата му стойност.

Върху лицето на гърка се появи отново предишната ехидна усмивка.

— При сегашните обстоятелства дори това е във ваш интерес — дръзко рече той.

Борис го погледна презрително:

— Позволете ми да преценя сам собствените си интереси… Аз съм уверен колкото вас, че англичаните не ще позволят на Балканите червени републики. Освен това държавата е гарантирала стойността на тютюните ми в Беломорието. Следователно, не губя нищо, ако не допусна да ме изнудите.

Настъпи мълчание, в което Кондоянис се почувствува разстроен.

— Какво искате всъщност? — попита той след малко.

— Истинската стойност на тютюна.

— Тя се допълва от фабриката.

— Не съм видял годността на машините й.

Кондоянис погледна през прозореца. Немската кола все още стоеше на шосето, а изродът с дългото разстояние между носа и горната бърна се суетеше около мотора й. Албиносът с червените очи седеше в нея и четеше вестник, поглеждайки от време на време към фабриката. Всичко това напомни на Кондоянис за Гестапото. Ако агентите на последното следяха него, а не Борис, можеха да се очакват неприятности. Гъркът съзна изведнъж, че времето бе скъпо.

— Малони!… — обърна се той към италианеца. — Вие имате връзки с немците… Не можете ли да ги помолите за един трансформатор и няколко бали тютюн?

— Не ме карайте да се смея — рече Малони. — Кога сте видели немци да услужват?

Кондоянис погледна към Борис, сякаш искаше да го увери: „Ето, виждате ли?… Пълна безизходност.“

— При тия условия не мога да подпиша договора — заяви Борис.

Гъркът се обърна към прозореца и видя отново немската кола. Двамата германци пушеха флегматично с вид на хора, които не се интересуват от загубеното време. До колата се приближи един мотоциклист в униформа и с пистолет на пояса. Албиносът му направи знак с ръка. Мотоциклистът зави по напречната улица — очевидно с намерение да заеме място при задния изход на фабриката. Кондоянис не се стърпя и посочи на Борис маневрите на агентите.

— Търговският отдел на Гестапото е по следите ни — каза той мрачно. — Ако продължавате разтакането, ще стане късно.

— Аз не се боя от германците — произнесе Борис небрежно.

Гъркът замълча и помисли злобно: „Естествено!… Работите с тях се уреждат от жена ти.“ Но безпокойството му, че сделката щеше да се провали, нарасна.

— Кажете най-сетне какво искате да направим? — попита той нетърпеливо.

— Понеже е невъзможно да приема фабриката, настоявам да получа вместо нея швейцарски франкове.

— Изключено!… — Лицето на гърка се изкриви от гняв и почервеня. — Напълно изключено!…

Болките в главата на Борис ставаха все по-силни и вълни от студена пот продължаваха да обливат тялото му. Той едва се държеше на краката си, но успя да попита хладнокръвно:

— Можем ли да разчитаме на колата ви за връщане в Кавала?

— Да, разбира се — каза гъркът. — Но това, което искате, е невъзможно!… Повече франкове не мога да дам.

Борис го погледна равнодушно с мътните си очи. Настъпи мълчание. Само Костов съзнаваше драмата. Болен, грохнал, изправен пред разрухата на своя свят, генералният директор на „Никотиана“ се надигаше с последни сили и нанасяше удар като през апогея на своята мощ. Той бе на път да извърши недостижимото — да се отърве без загуби от авантюрата в Беломорието. А за това останалите фирми не можеха дори да помислят. Още малко и той щеше да получи стойността на тютюните си в швейцарски франкове, чийто неофициален курс надминаваше много пъти безполезните книжни марки. Дори в този катастрофален момент, когато другите тютюневи фирми загиваха, „Никотиана“ можеше да излезе от Беломорието набъбнала с чужди девизи. И всичко това зависеше само от един миг, само от последното хладнокръвие, последния риск и последния жест на човека, който я бе управлявал дванадесет години. Италианецът и гърците чакаха с напрегнати до скъсване нерви този жест. И Борис го направи. Той поклати глава отрицателно и тръгна към изхода на фабриката. Останалите го последваха мълчаливо.

Когато минаваха през двора, Кондоянис се приближи до него и простена тихо:

— Съгласен съм… Елате следобед при нотариуса да подпишем договора.

 

 

Борис едва намери сили да стигне до колата на Кондоянис и се тръшна изнемощял в нея. Безмилостният пек на слънцето и горещата морска влага му се струваха непоносими.

Гъркът остана на тротоара.

— Най-добре е да го закарате веднага в хотела и да потърсите лекар — обърна се той към Костов. — Бих предложил квартирата си, но се боя, че това ще събуди у немците подозрение.

— А вие? — попита експертът.

— Аз и Малони ще тръгнем пеш… Искам да видя подир кого ще тръгнат тия кучета.

Кондоянис посочи с поглед агентите.

— Кога ще подпишем договора?

— Моят адвокат ще го приготви веднага… Ако положението на шефа ви се влоши, намерете начин да ми съобщите в къщи, за да дойдем с нотариуса в хотела… Всяка минута е скъпа.

Костов седна до Борис. Инженерът се отправи към склада на българското интендантство да пита за военна кола, понеже искаше да се върне още същия ден в Кавала.

Шофьорът подкара колата към хотела за български офицери, а Кондоянис, Малони и гръцкият нотариус тръгнаха пеш по тротоара.

След малко те видяха немския мотоциклист, който префуча с машината си след българите. Автомобилът с цивилните агенти от Гестапото продължаваше да стои на предишното си място. За да се отърват от тях, Кондоянис предложи наивно да тръгнат към високата част на града, през чиито тесни и стръмни улички не можеха да минават моторни коли. След малко нотариусът се обърна назад.

— Колата върви бавно след нас — каза той смутено.

— Значи, пак трябва да развързвам кесията си. — Гъркът се усмихна презрително. — Немците са зле… Тайната им полиция се е превърнала в банда от изнудвачи, които гледат да си осигурят чужда валута за бягство в Южна Америка.

— Учудвате ли се?… — рече Малони. — Тия типове могат да намерят убежище само там или в Швейцария… Но може би искат да ви арестуват за друго.

— За какво? — нервно попита Кондоянис.

— Просто за да пипнат тютюна след оттеглянето на българите. Те не могат да конфискуват сега свободните тютюни на „Никотиана“. А ако ги конфискуват от вас, това значи да ги плащат двойно след поражението си под форма на репарации. Най-изгодно за тях е тютюните на „Никотиана“ да останат след оттеглянето на българите като безстопанствена вещ и да заграбят от тях каквото могат… Войната между немци и българи е въпрос на часове.

Кондоянис не отговори. Тримата крачеха в жегата мълчаливо.

— Как на часове? — произнесе гъркът разсеяно.

— Българската дивизия в Халкидика е започнала да се изтегля през планините.

— Та какво от това?

— Българите не искат да минат през Солун… В околностите му има силни немски части, които могат да ги заградят.

— Бъркотията е дяволска!… — каза гъркът отегчено. — Но за договора не виждам опасност… Немският папиросен концерн е получил нареждане от Америка да не пречи на сделката… Мислите ли, че ако не беше така, фон Гайер би стоял досега със скръстени ръце?

— Боя се, че картофените глави от Гестапото не слушат винаги фон Гайер — отговори италианецът. — Вчера срещнах на главната улица Лихтенфелд…

— Баронът не е от Гестапото — рече Кондоянис.

— Зная — продължи Малони. — Но с него беше и красивата Дитрих.

— Дитрих?… Коя беше тази Дитрих?

— Една типеса, с която не би спал и последният войник… Работи в Немския папиросен концерн. Струва ми се, че тя е от Гестапото.

— Спомням си — каза гъркът. — Веднъж баронът плещеше срещу нея и я наричаше с най-мръсни имена.

— Това не му е попречило да се ожени за нея.

— Как?…

Лицето на Кондоянис се наду от смях, но не издаде никакъв звук. Той имаше навик да се смее безшумно, със стиснати устни.

— На мене също ми идеше да пукна от смях… — каза Малони. — Само германец може да се ожени за такава жена. Когато се спрях с тях, те ме осведомиха, че правят сватбено пътешествие до Атина… Това бе смешното… Но имаше и тревожно: тази Дитрих, сега баронеса Лихтенфелд, ме попита между другото дали не съм ви виждал тук.

— А вие какво отговорихте?

— Казах естествено, че не съм.

— Е?… — гласът на Кондоянис прозвуча някак студено. — Какво от това?

— Нищо — бързо отговори италианецът. — Но съпоставям неволно въпроса й с тия типове, които сега вървят зад нас.

— Значи, Гестапото иска да осуети сделката ми с „Никотиана“?

— Или да изнуди пари.

— Но откъде са научили за преговорите ми с „Никотиана“?

— Ставате наивен — рече Малони. — Те имат агенти във всяка българска фирма.

Кондоянис обърса потта от челото си и не отговори. Обзе го нелепо и грозно подозрение към Малони, когото считаше за свой доверен човек. Миналото на италианеца се губеше в неизвестност, а злите езици разправяха, че е улавян в измама на покер. Много трудно беше да се допусне, че слухът за сделката е стигнал до ушите на Гестапото по българска линия. Борис имаше интерес да пази преговорите в пълна тайна. И най-сетне Кондоянис остана поразен от факта, че немските агенти бяха изникнали внезапно точно в деня и часа, когато можеше да се очаква, че ще подпише договора. Гъркът съзна изведнъж подлостта на Малони, но бе късно. Все пак той успя да прошепне на нотариуса:

— Ако ме арестуват, телеграфирайте веднага на брат ми в Атина.

Тримата наближиха тясната и стръмна напречна улица, която водеше към високата част на града. В това време немската кола ускори хода си, задмина ги и спря внезапно на десетина метра пред тях. От колата слезе албиносът. Той повдигна ревера на сакото си, откривайки някаква значка, а след това посочи отворената вратичка на колата и заповяда грубо:

— Einsteigen!…

— Как?… С какво право? — опита се да протестира Кондоянис.

— Sofort!… — повтори албиносът.

Противно белите му пръсти стиснаха като клещи гърка за рамото и го наблъскаха в колата. Кондоянис погледна италианеца и гласът му изсъска злобно на гръцки:

— Подлец!… Мръсно куче!…

 

 

Борис и Костов имаха обща стая в хотела за български офицери. Те носеха със себе си документи, които задължаваха военните власти на корпуса да им дават съдействие, сякаш двамата пътуваха с тайна и народополезна цел, за чието постигане трябваше да помага и българската армия. Впрочем с такива документи разполагаха и всички едри гешефтари, които са движеха из Беломорието. Всичко това даде възможност на експерта да влезе веднага по телефона във връзка с Ирина и да й съобщи за внезапното заболяване на Борис.

— Трябва да е малария — каза тя. — Има ли нужда да дойда и аз?

— Не още — отговори Костов. — Сега отивам да търся лекар… Ако състоянието му се влоши, ще ви телефонирам повторно. Но имайте предвид, че пътуването е много неприятно.

— Това е без значение… Аз съм длъжна да дойда.

На Костов се стори, че в гласа й прозвуча ирония.

— Как е Аликс? — попита експертът.

— Все така, но намерихме нови лекарства.

— Благодаря ви много… А настроението изобщо?

— Доста объркано, особено между военните.

Някой прекъсна внезапно телефонната връзка и Костов остави слушалката. Той разговаряше от стаята на домакина — мобилизиран запасен подпоручик, който в това време обядваше с хляб и кашкавал.

— Моят съвет е госпожата да не идва — каза подпоручикът.

— Защо? — попита експертът.

— Защото пътуването е вече опасно… Вчера гарата на Порой е била нападната от гръцки партизани и влакът пристигна надупчен от куршуми. Двама войници и един офицер от охраната му са били убити.

— Госпожата може да пристигне с лека кола.

— И това е опасно… По шосето в планината могат да станат сражения между германски и наши части… А тук положението е особено лошо.

Подпоручикът бе червендалест младеж. Той ръфаше кашкавала с удоволствие и тревогата не пречеше на апетита му.

— Аз нямам никаква представа за последните събития — рече Костов.

— Не мога да разбера как сте се решили да дойдете в Солун… — продължи подпоручикът. — Ако и утре не ни изтеглят оттук, остават ни само две възможности: да паднем в плен у германците или да бъдем изклани от гърците.

Подпоручикът натъпка устата си с кашкавал и добави възмутено:

— Не мога да си представя по-глупаво командуване.

— Защо? — попита експертът, изненадан неприятно от свободата, с която подпоручикът критикуваше началството си.

— Защото вчера бях в Неа Плайя и видях с очите си как войниците изсипаха няколко тона захар в морето… а после поляха с бензин седемстотин противотанкови снаряди и ги запалиха. Дребна работа, нали?… Един такъв снаряд струва петдесет хиляди лева!… Всичко това можеше да се изтегли навреме, ако министрите и началниците вместо слама имаха мозък в главите си.

— Събитията се развиват много бързо — сдържано забеляза експертът.

— Бързо ли?… От два месеца наблюдаваме как немците копаят до шосето окопи в тила ни… А сега в щаба пищят, че било трудно да се изтегли артилерията по кози пътеки… Искате ли да хапнете?

— Не, благодаря… Къде мога да намеря лекар?

Подпоручикът си отряза нова филия кашкавал.

— Има един в лазарета на интендантството, но е много опак.

— Аз ще го доведа с кола.

— Ваша ли е тази кола?

— Не. На един грък.

Подпоручикът спря да дъвче и се замисли. Червендалестото му лице изрази смес от глупаво учудване и недоволство.

— Добре си услужвате вие, търговците!… — произнесе той след малко. — Ние теглим каиша, а вие се побратимявате с гърците и печелите милиончета… Оня ден осъдиха на смърт един подофицер, задето не се съпротивявал, когато партизаните му взели оръжието… Право ли е това?

Костов погледна мрачно подпоручика и не отговори.

Стори му се безнадеждно, че този човек, по всички изгледи, не бе комунист, а разсъждаваше като тях. И тогава той съзна, че хаосът започваше.

 

 

След половин час Костов намери лекаря при дивизионния склад на интендантството и го помоли да дойде с колата на Кондоянис в хотела. Но лекарят отказа категорично. Нямал време да се занимава с цивилни сега. Той бе нервен младеж с мургаво лице и с малко разстроен от бъркотията израз. В лазарета правеха последни приготовления за изтегляне в България. Пред склада на интендантството чакаше дълга върволица от камиони, натоварени с материали, които не трябваше да се изоставят в ръцете на гърците или немците. Всички бяха много разтревожени от бързото изтегляне на дивизията в Халкидика, която оставяше солунските части на произвола на съдбата.

Костов се разсърди от отказа на лекаря и показа документа, който задължаваше военните власти да му дават съдействие. Лекарят го прочете и каза гневно:

— Плюя вече на тия бумаги.

— Но вие не можете да плюете върху човешкия си дълг — горчиво произнесе експертът.

— Така е писано и в Евангелието — гневно избухна лекарят. — Но не разбирам защо ме осъдиха на цяла година затвор, когато един мръсник донесе, че съм превързвал ранени партизани.

Костов не отговори и отново почувствува ледения дъх на хаоса.

— Ще дойдете ли? — попита той след малко.

— Да, ще дойда!… — сърдито каза лекарят. — Вие умеете да спекулирате с човешкия дълг.

Той даде някакви нареждания на санитарите си и седна в колата. Но отиването при болния се забави още с половин час, тъй като по пътя за хотела бе даден сигнал за въздушна тревога. Докато сирените виеха зловещо, грамадни тълпи от гърци напускаха панически пристанищния квартал. Старите разнебитени трамваи дрънкаха и летяха шумно към края на града. Амбулантните продавачи зарязваха сергиите си по тротоарите. Майки и деца бягаха към високата част на града, а старците, които не можеха да тичат, заставаха с примирено спокойствие под еркерите на зданията. Всичко това се стори на Костов потискащо и страшно. Той си спомни, че от няколко дни гръцките емисии на радио Лондон предупреждаваха жителите на Пирея и Солун да бягат при въздушна тревога от пристанищните квартали.

Шофьорът изкара колата вън от града. След половин час бе даден отбой. Нямаше никакво нападение. Колата остави лекаря и Костов пред хотела.

Двамата мъже влязоха вътре, ядосани от бавенето. Зданието изглеждаше безлюдно и запуснато. От зеещите врати на стаите лъхаше миризма на пот, на ботуши и нафталин. Стъпките на Костов и лекаря отекваха злокобно в неприятната тишина. Експертът съобрази, че домакинът и часовият на хотела трябва да бяха избягали през време на тревогата в близкото немско скривалище.

Борис лежеше неподвижно в задушната стая, завит с войнишко одеяло. Той се намираше в същото положение, в което го бе оставил Костов. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледно, а косата му лъщеше — мокра и слепена от пот. С помощта на експерта лекарят разтвори ризата му и допря ухо до сърцето му.

— Кома!… — произнесе той сухо, като извади спринцовка от чантата си.

— Какво значи това? — попита експертът.

— Безсъзнание при остра инфекциозна болест… Предполагам, че е тропична малария… От Кавала ли идете?

— Да, от Кавала.

— А хинин вземаше ли?

— Не. Но пие много.

— Прекалено?

— Да, прекалено.

Лекарят се усмихна хладно.

— Тъкмо това е усложнило състоянието му — каза той. — Ще му направя инжекция с кардиазол.

— Как трябва да постъпим с него?

— Най-добре е да го пренесете веднага в Кавала или да го оставите тук на немските лекари. За милионерите се грижат навсякъде добре.

Лекарят заби иглата в ръката на Борис.

— Сърцето му прилича на бракувана помпа — рече той след малко, като остави спринцовката и запали цигара.

— Предпочитам да го пренеса в Кавала — каза Костов. — Жена му е лекарка.

— Знам — неочаквано заяви лекарят.

— Познавате ли я?

— Чувал съм за нея. Тя е известна в нашето съсловие с това, че настани всичките си приятели от студентските години в София.

— Това е качество!… — опита се да я защити експертът.

— Да — каза лекарят. — Десетина франтове и негодници направиха кариера с нейна помощ.

Той сложи на Борис втора инжекция и последният бавно почна да идва на себе си. Дихателните движения на гърдите му станаха видими, синкавият цвят на лицето му изчезна. След отбоя на сирените улицата се беше оживила и звънтенето на един трамвай го накара да отвори очи. Но това бяха две мътни, кървясали, диви очи. Той издаде задавено хъркане, а после от устата му се отрониха несвързани думи.

— Машините!… — Бълнуваше той. — Вие изнудвате… Искам цялата стойност във франкове…

Лекарят се усмихна:

— Гешефт пред смъртта!… — замислено произнесе той.

Очите на болния се втренчиха в лицето му и в тях се изписа постепенно нарастващ ужас.

— Това е Стефан!… — внезапно изкрещя Борис. — Стефан!… Махай се отпреде ми, гад!…

Той се изправи внезапно, после ръката му улови пепелницата върху нощното шкафче и я запрати с всичка сила върху призрака. Тенекиената пепелница удари лекаря в гърдите и падна на пода. Борис не викаше, а издаваше някакъв отчаян прегракнал рев:

— Не съм виновен!… Не!… Не!…

Призракът изчезна, но вместо него се появиха други. А после Борис усети изведнъж миризма на бензин. Тая миризма го пренесе в бездната на времето, върна го към дните на голямата тютюнева стачка. И тогава той видя склада на „Никотиана“ в родния си град, а на тротоара пред склада лежеше трупът на мършав и бедно облечен младеж, огрят от лунната светлина. Върху шията на младежа зееше рана от куршум и на две крачки от него се търкаляше кутия с бензин. А-ха, ето откъде идеше миризмата на бензин!… Саботьор!… Ще подпалваш тютюна ми, а?… По две хиляди лева и бутилка ракия на пазачите!…

Болният почна да се киска зловещо и заговори с властната самоувереност, която притежаваше преди десет години:

— Инспекторе, вдигнете трупа веднага!… Няма да допусна никакъв следовател и глупави истории по съдилищата… В противен случай ще се оплача от вас на министъра.

Костов скочи от стола и го улови за раменете.

— Мълчете!… — прошепна експертът с ужас. — Мълчете!…

— Как така?… — озъби се Борис. — Аз не плащам данъци, за да издържам полиция от поплювковци!… Или сме държава с частна собственост, или…

Костов запуши устата му с ръката си.

— Оставете!… — рече лекарят. — Оставете го да приказва!… Нямам намерение да запомням нищо.

— Това са глупости!… — смутолеви експертът. — Няма нищо вярно.

— Сигурно — каза лекарят.

Той стоеше до другото легло, за да не го гледа Борис, и пълнеше спокойно запалката си от едно стъкло с бензин, забравено от предишния обитател на стаята. Костов седна безпомощно на мястото си. Борис продължаваше да бълнува. Той говореше сега за някакви шмекерии на Торосян и за боклуците, които арменецът продавал на френската режия. Монолозите му ставаха постепенно по-къси и по-редки, докато най-сетне изтощението го накара да заспи.

— Кой е този Стефан? — попита лекарят.

— Брат му — неохотно отговори експертът.

— Защо се бои от него?

— Семейни трагедии!… — Костов обърса потта от лицето си, след това погледна лекаря и добави троснато: — Вие почвате да ме разпитвате като комисар.

— Не, не съм станал още комисар. — Лекарят се намръщи. — Не ме интересува нищо… Главата ми е препълнена от трагедии, така че не искам да научавам нови… Какво възнамерявате да правите с този човек?

— Каквото ме посъветвахте. Да го пренеса в Кавала.

— Не зная дали влакът между Порой и Солун се движи още… Имате ли превозно средство?

— Да. Един грък обеща да ни услужи с колата си. В противен случай ще извикам моята от Кавала.

— Всичко това трябва да стане най-късно до утре сутринта.

— Едва ли ще успеем… Болният трябва да дойде в съзнание и да подпише един договор.

— Пак гешефти!… — Лекарят се изсмя. — Вие сякаш бълнувате повече от болния. Не знаете ли какво е положението тук?

— Зная — измънка експертът. — Съветският съюз ни е обявил война.

— Да, война!… Но това е най-безопасната от всички изненади, които могат да ви се случат сега… По-важно е, че след няколко часа могат да почнат военни действия между нас и германците… Ясно ли ви е?… Друг е въпросът, ако сте решили да останете при тях.

— При кого? — попита експертът.

— При немците — враждебно повтори лекарят.

— Нямам такова намерение — сърдито отговори Костов и върху лицето му се изписа гняв. — Аз искам да се върна в Кавала и оттам в България.

— Добре — каза лекарят. — Следобед ще мина да видя болния, а довечера ще изпратя една камионетка с въоръжени войници да ви вземе оттук… Повече нищо не мога да направя за вас.

И той излезе от стаята.

 

 

Борис прекара следобеда особено зле. Треската му не минаваше, а лицето му бе добило отново синкавия глинест цвят. И тогава, в горещината и задушната влага, която изпълваше стаята, Костов съзна, че шефът му щеше да умре. Той седна до него и почна да слага на челото му кърпи, намокрени с вода и оцет, който домакинът на хотела бе намерил отнякъде. Борис изпадаше ту в пълно безсъзнание, ту в бълнуване и борба с кошмарните призраци. И в тишината на пустия изоставен хотел на Костов се стори, че Борис му разправяше последните дванадесет години от мрачната история на „Никотиана“. Бълнуването на болния го караше да си спомня политически съвещания, търговски преговори, карета за покер с продажни журналисти. В съзнанието на експерта оживяваха неприятни лакейски учтивости към току-що пристигналия в България фон Гайер и срамните пиршества с леки жени, устройвани за Лихтенфелд, в които трябваше да се спечелят симпатиите на барона към „Никотиана“ или да се изтръгнат няколко думи за възможните намерения на шефа му.

Костов не можа да издържи и излезе от стаята. Той отиде на един от задните балкони, откъдето се виждаше заливът, вцепенен под същото огнено слънце и неумолимо синьо небе, както морето при Кавала. До кея се издигаше Бялата кула, а до вълнолома стърчеха печално останките на потопен от бомби кораб.

Когато експертът се върна в стаята, самоуверените монолози на Борис бяха сторили отново място на кошмари. Болният се мяташе в леглото си, стенеше и се мъчеше да прогони страшните призраци, които го нападаха неспирно и сякаш му повтаряха: „Ти свършваш, Борис Морев!… Ти ще умреш тук или най-много в Кавала, заедно с твоя свят, който също загива!… Ти напускаш живота озлобен и безпомощен като звяр, попаднал в капан. Капанът бе твоята алчност, а мъката, която изпитваш сега, е страшното отмъщение на живота, задето изтръгна от себе си всичко човешко. Ти се превърна в безумна машина за печелене на пари, отмина любовта, не позна дори насладите, които можеше да ти създаде твоето огромно богатство. Ти приличаш сега на болен и уплашен злодей, който очаква възмездие за злодеянията си. Нервите ти са изтощени от напрежение, черният ти дроб е затвърдял и просмукан от алкохол, кръвта ти е отровена от маларията на тази гореща и нездрава страна, в която дойде да спечелиш още пари, безполезни, ненужни пари… А заедно със себе си ти увлече и други хора. Ти ги подлуди със своята жажда за печелене на пари, опропасти достойнството им, замеси ги в своите престъпления… Те също пропуснаха живота си като тебе.“

— Костов!…

Експертът стреснато повдигна глава. Болният беше дошел на себе си и го гледаше с мътните си, кървясали, подкопани от сърдечната слабост очи.

— Какво има?… — попита Костов. — По-добре ли сте сега?

— По-добре… Кондоянис дойде ли?

— Не, няма го още.

— Трябва да подпиша договора на всяка цена… Видяхте ли как принудих тая гръцка хиена да ми плати всичко във франкове, а?… — От гърдите на болния се изтръгна хъркане, подобно на смях. — Ако съм зле, кажете на лекаря да ми направи инжекция… Къде е тоя тип?

— Отиде си.

— Повикайте го отново и му кажете да не мърда оттук.

— Не мога да му кажа това… Той е военен.

— Та що като е военен?… — В гласа на болния прозвуча учудване. — Предупредете го, че се касае за директора на „Никотиана“… И внимавайте с чековете, Костов!… Подписа на Карствен, нали?

— Не се безпокойте.

— Студено ми е… Завийте ме.

Експертът хвърли върху болния едно одеяло от другото легло.

— Още!… — произнесе Борис. — Какво каза оня мошеник?

— Кой мошеник?

— Лекарят.

— Мисли, че имате тропична малария.

— Всички военни са каналии!… Внушете му, че се касае за мене… Обещайте му солидно възнаграждение, ако остане тук до идването на Кондоянис… Завийте ме още!…

Експертът струпа върху болния всички одеяла, които можа да намери в стаята. Борис почна да трепери и зъзне, но този път без бълнуване. След малко той се изпоти и Костов му помогна да се преоблече. Дългият пристъп на треската беше най-сетне преминал. Неусетно Борис заспа. Експертът отново седна до него и зачака Кондоянис, но гъркът не идваше.

Вместо него дойде военният лекар, придружен от нисък тантурест мъж с червеникава брада и кръстове на пагоните. Костов позна веднага, че новодошлият бе военен свещеник.

— Доведох ви помощник — каза лекарят. — Той се отегчава при нас, а тука може да бъде полезен… В Евангелието е писано да помагаме на болните, нали, отче?

— Щом заповядвате!… — мрачно отвърна свещеникът.

— Заповядват капитанът и Светото писание. — Лекарят извади от чантата си нови ампули. — А капитанът нямаше да ви нахока така, ако не всявахте паника между войниците… Как е болният? — обърна се той към Костов.

Експертът му описа състоянието на Борис през последните часове. Лекарят поклати глава.

— Кръвната натривка е положителна за тропична малария и положението му е сериозно — каза той. — Намерихте ли кола?

— Не — отговори Костов. — Трябва да изляза и да потърся гърка.

— Добре. През това време отецът ще стои при болния.

Свещеникът не отговори. Той приседна до леглото, като остави куфарчето си до стената и се загледа начумерено във върховете на ботушите си. Лекарят събуди Борис и му направи инжекция с плазмохин. Генералният директор на „Никотиана“ се опита да бъде любезен.

— Костов, спомняте ли си?… Татко Пиер се отплащаше на лекарите си както трябва… Така мисля да постъпя и аз. Как е името ви, докторе?

Лекарят се изсмя тихо.

— Не се шегувам, докторе!… — Болният извади от джоба си чекова книжка и надраска някаква цифра. — Заповядайте!… Това е само аванс.

Лекарят продължаваше да се смее и отблъсна полека ръката му.

— После!… — каза той. — Нека ви излекувам.

— Вземете, не се стеснявайте!… — щедро настоя Борис.

Той се опита да пъхне чека в ръката му, но не можа. Чекът се хлъзна и падна на пода. Лекарят не го дори погледна. Борис замълча. Усилието, с което говореше, го бе изтощило. Виеше му се свят, предметите в стаята изглеждаха разводнени, а разговорът между присъстващите сякаш идеше от много далеч. Борис се унесе и заспа отново.

 

 

Докато лекарят беше в стаята, мобилизираният свещеник хвърляше непрестанно враждебни и подозрителни погледи към него, а след излизането му се прекръсти и рече:

— Ще ни изколят тия гадове… Господи, спаси дечицата ми.

— Кой ще ни изколи? — сърдито попита експертът.

— Ако не гърците, комунистите!… — отговори свещеникът и червеникавата му брада затрепера от вълнение. — Тоя човек готви бунт в интендантството.

— Бунт ли?… — мрачно произнесе Костов. Той запали цигара и попита с резигнация: — Защо му е да се бунтува?

— Защото е комунист!… По цял ден снове между войниците и прави шушу-мушу с тях… Съветският съюз това, Германия онова… А от снощи се хвали открито, че е комунист.

— Вие от що се боите? — Експертът облече сакото си с намерение да иде у Кондоянис.

— Ако решат да избиват, ще почнат с мене… Вчера един ми се закани, уж на шега… Господи, смили се над дечицата ми, не ги оставяй сирачета!…

Костов се изсмя. Свещеникът го погледна обидено, но не се разсърди.

— Вие къде отивате? — попита той и на лицето му се изписа тревога.

— Имам работа в града. — Експертът си спомни, че все още не беше купил нищо за Аликс. — Трябва да намеря един човек и да направя някои покупки… Има ли кукли по магазините?

— Кукли?… Не, не съм виждал… Защо ви са кукли сега?

— Подарък — сухо отвърна Костов.

— Да. — Свещеникът въздъхна тъжно. — Вие, богатите, можете да си позволите това… Аз търсих за моите деца кундури, но не намерих никакви… С какво ще ги купите? — попита той и грубото му червено лице се оживи от внезапен интерес.

— С български пари.

— Никой не ги приема сега… Но аз мога да ви услужа с ултрасептил.

— Защо ми е ултрасептил? — попита експертът.

— С него можете да купите всичко… Донесох го от България и тук върви като злато.

— Значи, вие пренасяте контрабандно лекарства против венерически болести?

— Господ ще ми прости. — От гърдите на свещеника се изтръгна въздишка на разкаяние. — Когато се връщах от отпуска, един фелдшер ме излъга, та купих десет туби, за да ги продам тук… Сиромах човек съм, исках да купя на децата си кундури… А сега не зная какво да правя с хапчетата. Половината си заплата дадох за тях.

Свещеникът се загледа тъжно пред себе си, потресен от несполучливата сделка.

— А какво мислехте да ги правите, когато ги купувахте? — съчувствено попита експертът.

— Щях да ги дам на един подофицер от моето село и да разделим печалбата. Той е хитър човек, мушка се навсякъде… Но когато дойдох тук, полкът беше заминал, а да предлагам хапчетата сам, не позволява санът ми.

Свещеникът подсмръкна тихо. Костов щеше да се изсмее, но после съзна, че тази нелепа случка бе само част от лудостта на света, който се разпадаше и който с еднаква сила унижаваше и корумпираше хората навсякъде.

— Мислех да ги предложа на доктора от интендантството — рече свещеникът. — Но нали е комунист… Ще ме съсипе от подигравки.

— Дайте хапчетата на мене — произнесе Костов. — Ще ги купя аз.

 

 

Експертът излезе от хотела, след като употреби доста усилия да избие от главата на свещеника мисълта, че комунистите щяха да почнат революцията с клане на попове. Но отецът в униформа се боеше не по-малко и от гърците, така че Костов трябваше да го убеди и в солидните връзки, които имаше с Кондоянис. Но ако тоя неук селски свещеник изпитваше ужас от сриването на стария свят, какво трябваше да кажат Борис и Костов?

Експертът тръгна по многолюдната улица, всред гръцка тълпа, която издаваше повишеното си настроение с висок говор и смехове. Познатите места събудиха в паметта му рояк от спомени. Той бе роден в Солун и познаваше града от далечното време на детинството си. В неделни дни баща му, търговец на вълна и кашкавал, отвеждаше цялото семейство на черква, а после даваше на децата пари да си купят мекици. Незабравими дни, които бяха научили Костов на благочинно държане в обществото и му дадоха чувството за социалните привилегии на богатството!… Той познаваше Солун от ученическите години на френския лицей, когато български анархисти копаеха тунел под улицата, за да вдигнат във въздуха Отоманската банка. Колко странно вълнение събуждаха у него тия мъже, които лягаха върху бомбите и се оставяха да бъдат разкъсани от тях, за да убедят европейските дипломати, че атентатът не е дело на вулгарни и подкупени агенти!… Той познаваше Солун от дните на Хуриета, когато турски и български демократи се прегръщаха по митингите и вярваха, че свалянето на кървавия султан ще докара справедливост в една империя, която почиваше върху непокътната феодална собственост. Колко наивна бе цялата история с Хуриета!… През тези дни Костов се пенеше по митингите с червената вратовръзка на социалдемократ, с рошава коса и небрежно измачкан редингот на квадратчета. Той произнасяше речи на гръцки, турски и български, а сериозните господа с фесове и златни верижки на жилетките, които търгуваха с тютюн и наблюдаваха митингите от луксозните кафенета, му се смееха добродушно и снизходително… Той познаваше Солун от дните на първата си любов, когато бе влюбен в една гръцка девойка и мислеше да се ожени за нея. Колко наивен бе по отношение на жените тогава!… Девойката беше образована и красива, но до Костов стигнаха слухове, че баща й нямаше никакви доходи, а накитите и роклите й се плащаха от един стар всеизвестен развратник. Той познаваше Солун и от дните, когато постъпи на служба в българското консулство и една вечер гуля с татко Пиер в някакъв луксозен кафе-шантан на Атина. Колко мръсно бе започнала историята на „Никотиана“!… Проектът за нея се роди всред тютюнев дим, изпарения на шампанско и оргия с пияни жени. При такива обстоятелства главата на обикновен човек не може да измисли нищо, но мозъкът на татко Пиер роди „Никотиана“.

Колко чудни и странно приятни изглеждаха тия дни в далечината на спомените!… Сега градът се беше променил до неузнаваемост, но обликът му сякаш запазваше още следи от миналото. Същата гореща влага, която лъхаше от морето, същият широк булевард край пристанището, същото медночервено небе при залеза, върху което се очертаваше грамадният силует на Бялата кула!… И същите отпуснати и красиви южни лица с жълтеникав оттенък, който се дължеше на нездравия климат, на едва забележимата изроденост, на сифилиса, туберкулозата и маларията, които ги разяждаха отвътре. Но във формите на живота имаше промени. Конските трамваи бяха станали електрически, вместо файтони сновяха моторни коли. Покрай пристанищния булевард се издигаха грамадни модерни хотели, хората бяха станали по-многобройни, а контрастът между богатството и мизерията по-остър. Пред хотелите имаше подвижни телени мрежи, а на входовете им стоеха разкрачени немски часови с охранени печални и студени лица. Италиански пленници от корпуса на Бадолио пренасяха чували, германски подофицер се връщаше от плажа с велосипед, возейки на рамката му полугола уличница в трико. Щабна кола отвеждайте немски генерал във вилата му извън града. Съдържанието на живота си оставаше същото, само формите му бяха станали по-корумпирани и по-жестоки. На мястото на стария ленив господар, който колеше с ятаган, бе дошел друг, който се ограждаше с телени мрежи и срещу един убит от засада свой войник застрелваше заложници. Имаше нещо прокълнато в този град. Имаше нещо тъпо, жестоко, противно на човешкия разум в този свят на господари и роби, нещо безумно и ненаситно, което поглъщаше хората, смазваше устрема, убиваше радостта, подиграваше се на благородното и забравяше подвига. Защо революционерите от 1903 година копаха два месеца тунел под земята и после легнаха върху бомбите? Този червендалест фелдфебел, който довечера ще отиде в немския публичен дом, дори не подозираше жертвата им. Защо Костов бе тичал и държал пламенни речи през дните на Хуриета? Само възрастни хора си спомняха за него, а Ирина и Борис го смесваха невежо с Хатишерифа. Защо Костов бе похабил толкова сили, толкова способности, толкова ловкост и красноречие за печалбите на „Никотиана“? Татко Пиер бе умрял отдавна и никой не си спомняше вече за него. Борис се мяташе и бълнуваше в огъня на треската, а правителството на Отечествения фронт щеше да потърси рано или късно сметка за грабителството му. От „Никотиана“ щеше да остане само споменът за великолепието на господарите й и нищетата на работниците й, само мрачната история за потушаването на голямата стачка, само имена, които у едни щяха да будят мъст, у други презрение, а у трети — тиха носталгия.

Имена, имена!… Те дефилираха през паметта на Костов като тъжни, безмълвни сенки. Колко призрачна му се струваше сега самата „Никотиана“!… Тя приличаше на далечните спомени от миналото, които събуждат само печал.

Костов продължаваше да върви по главната улица, потиснат от горестни образи. Някой го потупа по рамото. Експертът бързо повдигна глава и видя Малони. Черната подстригана брада на италианеца му се стори още по-неприятна от сутринта.

— Какво става? — попита експертът. — Защо не идва Кондоянис?

— Арестуваха го — с фалшиво негодуване отвърна италианецът.

— Кога? — Експертът бе поразен, но само от съжалението, че сделката пропадаше.

— Веднага щом се разделихме… Вие имахте ли неприятности с германците?

— Не — отвърна Костов. — Никакви неприятности.

— Би трябвало да му кажете после това… Той си въобрази, че аз съм издал сделката, и ме обиди. Ако бях направил това, немците щяха да арестуват и вас, особено сега, когато сте пред война с тях.

Експертът не отговори, но в паметта му изпъкна покерът у Торосян, през време на който нокътят на Малони оставяше знаци върху картите.

— Не намирате ли, че това е несправедливо? — рече италианецът.

— Кое? — попита Костов.

— Да ме обвинява в издайничество.

Експертът отново замълча с досада. Малони почака малко, после добави:

— Вероятно е задържан по линията на шпионажа… Той финансира бели отряди, които помагат на германците, но същевременно поддържа връзки с английски агенти в Атина.

— Какво ще правим сега? — произнесе Костов.

— Най-добре е да почакаме още няколко дни… Вероятно ще го освободят.

— Ние не можем да чакаме повече!… — Експертът погледна Малони с ненавист. — Шефът е болен, а руските войски са вече на Дунава.

— Не се смущавайте от това!… Немците подготвят с новите си оръжия колосална контраофанзива на изток. Преди малко говорих с един полковник, който иде от генералния щаб.

Костов махна с ръка презрително. Той не вярваше вече в нищо и почувствува гняв от напразното идване в Солун. Но все пак заслужаваше да се изчакат още няколко дни. Така или инак Кондоянис щеше да се измъкне с помощта на банкерите си в Атина, а подписването на договора, дори с такъв мошеник като Малони, спасяваше тютюните на „Никотиана“ в Беломорието поне юридически. Да, трябваше да се изчака още!… Нима можеха да се захвърлят така бързо тютюните на „Никотиана“ в хаоса? Експертът усети загриженост, но не за Борис, не за Ирина, а за „Никотиана“. Това, що изпитваше, бе странно чувство на вярност към „Никотиана“, която в продължение на тридесет години бе разлагала характера му с безчинствата си и насищала живота му с наслади. Но не беше само чувството на вярност. Тази „Никотиана“ сега можеше да извърши единственото нравствено дело в съществуването си — да осигури бъдещето на Аликс, да превърне едно болно дете на невежеството и бедността в културен човек. Мисълта на Костов се върна отново при Аликс. Сега всичко, що вършеше, добиваше нравствена стойност само чрез Аликс. Ако „Никотиана“ успееше да продаде тютюните си в Беломорието на Кондоянис, пет на сто от стойността им в чужда валута принадлежеше на Костов. В съзнанието на експерта изпъкна комфортен и тих швейцарски пансион, в който щеше да прекара старините си заедно с Аликс.

— Имате ли тук връзки с немците? — внезапно попита той.

— Да — отговори италианецът. — Нуждаете ли се от нещо?

— Искам да говоря по телефона с Кавала, а българските централи са вдигнати.

— Ще се опитам да ви услужа. — Лицето на Малони не изрази голяма охота. — Навярно искате да съобщите за болестта на шефа си?

— Да — рече експертът. — Трябва да осведомя съпругата му.

Малони го поведе към едно от немските военни учреждения по крайбрежния булевард. Телефонната връзка с Кавала през немски централи бе доста трудна задача, но италианецът я изпълни с помощта на някакъв документ, който показваше специалните му привилегии пред германците. Малони сякаш не искаше да крие вече това и дръзката му брада раздразни отново експерта. Беше явно, че италианецът е негодник на служба в Гестапото. И все пак той държеше за сделката, защото щеше да вземе проценти от нея. Само страхът от германците го беше направил издайник.

— Заповядайте!… — рече Малони, като успя да се свърже с дома на Костов в Кавала, и му подаде слушалката. — Говорете на немски и само за болния.

Експертът взе слушалката с надежда да чуе гласа на Ирина, но вместо нея се обади Виктор Ефимич. Руснакът съобщи, че госпожата не била в къщи и се канела да тръгне на другия ден за Солун, обезпокоена от болестта на съпруга си. Аликс била все така, а положението — общо взето спокойно. Някои чиновници опаковали багажите си и ги изпращали с камиони в България. Дали бельото, което Виктор Ефимич поставил в куфарите на господата, щяло да стигне за цялото им пътуване? Възмутен немски глас изруга и прекъсна разговора. Експертът едва успя да каже, че ще останат в Солун още няколко дни.

Когато излязоха навън, слънцето бе залязло. На запад се наслояваше прозрачна виолетова мъгла, а по небето летяха гларуси. До вълнолома тъмнееха зловещо останките на разбития от бомбите параход.

Италианецът попита:

— Къде отивате сега?

— Мисля да обиколя пазара… Искам да купя някои дреболии. Не сте ли виждали по магазините кукли?

— Не, не зная… Не съм обръщал внимание на това. — Малони запали цигара и се усмихна презрително. — Защо ви са кукли?

— Искам да занеса подарък на едно болно дете.

Но италианецът мислеше за друго и не чу.

— Ще направите ли постъпки да освободят Кондоянис? — попита той.

— Предполагам, че за това ще се погрижат хората му в Атина.

— Няма да успеят. — Малони стана нервен изведнъж. — Слушайте!… Трябва да се предложи нещо тук… Внушете на хората му да предложат нещо тук!… Или на тази проклета Дитрих, която сега е в Атина!… Разбирате ме, нали?

— Не съвсем. — Експертът се престори умело на глупак.

— Освобождението на Кондоянис зависи от тук — точно поясни италианецът. — Трябва да се предложи рушвет.

Гласът му бе станал съвсем тих.

— Рушвет ли?… — Експертът шепнеше също. — Но това е Гестапото.

— Та що като е Гестапото?… — Думите на Малони звучеха под сурдинка. — Сега те мислят само за кожите си и за това как да се запасят с чужда валута… За нищо друго!…

Костов се изсмя горчиво. В началото на войната фон Гайер го бе заразил малко с идеята за свръхчовека и осъществяването на немския дух. А сега свръхчовеците са боеха като джебчии и търсеха чрез агентите си рушвет. Малони се изсмя също, но студено и безсърдечно.

— Това е положението!… — цинично заяви той. — Каквото и да мислите за мене, аз имам повече интерес от сделката с Кондоянис.

 

 

Като се раздели с Малони, Костов отиде у нотариуса. Той искаше да обсъди с него предложението на италианеца и да види какво става с нещата, които бе поръчал за Аликс. Нотариусът обаче не беше в къщи. Вместо него се показа жена му — почтена и спретната гъркиня. Предупредена от мъжа си, тя очакваше идването на експерта и го покани да влезе вътре. След късо колебание Костов й разправи за разговора с Малони. Гъркинята се изплаши много.

— Това е страшно!… — рече тя. — Вие нямате никаква представа как действува Гестапото… Може би е уловка, за да вземат мъжа ми като заложник. Най-добре е да нямате никакво вземане-даване с тях.

Експертът я успокои, като каза, че хората на Кондоянис ще направят предложението на немците сами. После тя му показа нещата, които бе купила за Аликс. Костов ги плати с няколко златни монети. Гъркинята направи с молив точна сметка и върна една лира и няколко милиона драхми. Костов й благодари. Понеже наближаваше полицейският час, а нотариуса все още го нямаше, той стана да си върви, като обеща да дойде на другия ден.

На връщане в хотела той не срещна по улицата нито един българин в униформа. Гръцкият говор — някога приятен и близък — сега му се струваше чужд. От каските и лицата на немците лъхаше заплашителна студенина. Продавачите спущаха бързо ролетките на магазините си. Наближаваше враждебна и несигурна нощ, в която натрапниците очакваха изстрели от засада. Костов изпита угризение, задето бе съобщил на Ирина, че Борис е болен. Тя щеше да дойде и да се изложи безполезно на опасности не от привързаност към Борис, а от абстрактно и показно чувство на дълг, което пазеше още под кората на егоизма си. Експертът реши да влезе още веднъж във връзка по телефона с нея и да предотврати заминаването й.

Пред хотела пак нямаше часови, защото войниците, които обслужваха караула, се бяха прибрали от съседното здание в интендантството. Но в малкия хол до стълбите седяха мобилизираният свещеник, подпоручикът-домакин и някакъв офицерски кандидат с ордени на гърдите. Тримата имаха омърлушен вид. На масата, до мазната книга, в която домакинът записваше имената на квартируващите, стоеше бутилка с ракия. Костов се тръшна на мушаменото канапе до тях. Страхът да не закъснее след полицейския час го бе накарал да бърза, а това му докара лек пристъп от гръдната жаба. Той постави под езика си хапче нитроглицерин и попита отпаднало:

— Как е болният?

— Спи — отговори свещеникът. — Но по едно време викаше и бълнуваше много… Изглежда, че тоя човек е с нечиста съвест.

— А вашата чиста ли е?… — Експертът му показа сърдито една от тубите с ултрасептил, после се обърна към домакина: — Има ли новини?

— Колкото искате!… — горчиво отвърна подпоручикът. — Руските войски навлизат вече в България, а немците се оттеглят към Скопие… Тази сутрин е образувано правителство на Отечествения фронт.

— Откъде научихте?

— Съобщиха по радиото.

— Това е добре — успокои се експертът. — В него сигурно влизат земеделци и радикали.

— Надявайте се на радикалите!… — саркастично произнесе домакинът. — Вас не са ви карали да гоните партизани, та ви е лесно… Печелехте си милиончета вие… А ние, мижитурките, пукахме ли, пукахме по шумкарите… Защо не свалиш тия медали бе, тулум? — обърна се той внезапно към офицерския кандидат.

— Няма да ги сваля — мрачно заяви кандидатът.

Той бе висок младеж с бледо лице и модно подстригани мустачки. От джоба на ризата му се подаваше стило — личен спомен от негово величество за караул в двореца.

— Който вади нож, от нож умира — философски забеляза свещеникът.

— Трай, попе!… — сгълча го домакинът. — Ти разбра, че няма да те заколят и веднага премина към новата власт.

— Аз съм от народа — отвърна свещеникът. — И мисля за дечицата си.

— Искате ли ракия? — обърна се домакинът към Костов.

— Не, благодаря… — отказа експертът. — Но бих желал да говоря още веднъж по телефона с Кавала.

— Безнадеждна работа — домакинът изцеди последните капки ракия от стъклото в чашата си. — Нашите линии са вдигнати отдавна.

— Знам, но не можем ли да опитаме чрез някоя немска централа?

— Германците вече не ни бръснат за нищо. Отношенията са доста обтегнати.

— Вие бихте могли да опитате от „библиотеката“ — глухо посъветва офицерският кандидат.

— Коя библиотека? — попита експертът.

— Вертепът!… — възмутено обясни свещеникът. — Тук наричат „библиотека“ немския публичен дом за офицери… Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.

— Не се бъркай, попе!… — каза домакинът. — Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза.

Подпоручикът избухна с неприятен пиянски смях.

— Това е без значение — обърна се той след малко към Костов. — Вие можете да влезете и цивилен… Стори ми се, че имате открит лист от немския щаб в Кавала, нали?

— Да — отговори експертът.

— Тогава всичко е наред… Този лист важи и за „библиотеката“. След вечеря ще отидем там.

— Мислите ли, че мога да говоря по телефона? — неохотно попита Костов.

— Сигурен съм — отговори офицерският кандидат. — Ще намерим някой германец да ни услужи. Аз имам познати между тях.

Домакинът на хотела изпържи кашкавал и покани гостите си да вечерят с него. Той направи това, блазнейки се от мисълта, че Костов щеше да се отплати с щедра поръчка на вино в „библиотеката“. Офицерският кандидат и свещеникът се наядоха лакомо, а Костов нямаше апетит и хапна съвсем малко. Тревожното чувство за разруха и неизвестност го бе обзело напълно. И сега сред целия хаос от страхове почна да доминира внезапно безпокойството за Ирина. Ако не успееше да я предупреди по телефона, тя щеше да тръгне сутринта за Солун и да се изложи на всички опасности, с които бе свързано пътуването. Експертът откри с удивление, че съдбата на тази жена го вълнуваше още. Тя бе станала част от „Никотиана“, както татко Пиер, както Борис, както меланхоличния бисерен образ на Мария.

Докато другите вечеряха, експертът отиде в стаята на болния и се загледа в лицето му. Борис лежеше неподвижен и блед, в полукоматозно състояние. Мократа му коса бе овлажнила кирливия калъф на възглавницата. Костов докосна ръката си до челото му. То бе горещо и влажно. „Значи е жив“ — облекчено помисли експертът. Той изпита усещането, че заедно с Борис живееше и „Никотиана“. После той чу гласа на подпоручика, който го викаше да излязат.

Тримата тръгнаха по затъмнените улици към пристанищния квартал. Върху черното небе трепкаха ярки звезди. Бе топло и неимоверно задушно. От време на време светваха сините фарове на закъсняла моторна кола. Подпоручикът разправяше неприятната история за един немски майор, убит от засада предишната нощ. Безлюдната улица повтаряше думите му с мрачно ехо. Костов забеляза, под светлината на звездите, че подпоручикът вървеше с ръка в джоба си, стискайки пистолета си. Най-сетне те стигнаха до голямо триетажно здание, пред входа на което мъждееше синя електрическа крушка. Лампата осветяваше малка табелка, върху която експертът прочете съвсем приличния надпис: Deutsches Hotel für reisende Offizieren. Подпоручикът отвори вратата и влезе пръв. Тримата се озоваха в малко преддверие, от което една широка стълба водеше към втория етаж. В подножието на стълбата имаше масичка, а до нея, върху плюшено кресло, дремеше някакъв немски фелдфебел с плешиво теме и очила. Германецът провери внимателно открития лист на Костов, а към подпоручика и офицерския кандидат хвърли само разсеян поглед. Очевидно той ги познаваше като редовни посетители на заведението.

Гардеробът бе на втория етаж. При него стоеше дебела, възрастна, неприятно гримирана жена. Офицерският кандидат подаде фуражката си небрежно и я попита на завален гръцки език:

— Тук ли е капитан Вебер?

Жената кимна с глава и посочи навътре.

— Намерих познат, който ще ви услужи — рече офицерският кандидат.

— Благодаря — отговори експертът.

Младежът остана да вчесва кестенявата си коса пред огледалото, а Костов и подпоручикът влязоха вътре. Заведението приличаше на обикновен бар. Край стените имаше маси, по-голямата част от които бяха заети от посетители, а в средата — паркет за танцуване. По масите седяха момичета с начервени устни и дълги вечерни рокли. Подпоручикът поздрави няколко от тях. Девойките се поклониха любезно, но отговориха с неприлични български псувни. Подпоручикът погледна Костов и се ухили.

— Момичетата не са виновни — обясни той. — Те мислят, че думите означават любезен български поздрав, с който ни пожелават да се забавляваме добре.

— Кой ги е научил на това? — мрачно попита експертът.

— Нашите шегобийци — отговори подпоручикът.

И той се захили пак, възхитен от остроумието на шегобийците.

Костов и подпоручикът седнаха на една маса. Гръцкият келнер донесе картата за напитките. Експертът поръча шампанско. Офицерският кандидат бе сресал косата си и разговаряше до една компания от германци с някакъв дълъг и тънък като върлина немски офицер, вероятно капитан Вебер. На Костов се стори, че разговорът им продължи много по-дълго, отколкото бе необходимо за телефонната връзка с Кавала. Немецът почерпи офицерския кандидат с коняк, а после двамата отидоха при бармана и си поръчаха коктейли, които изпиха на крак с пиянския ритуал на брудершафта. Немската компания почна да ръкопляска одобрително.

— Каква служба изпълнява вашият познат? — попита експертът.

— Офицер за свръзка при щаба на немската дивизия.

— А какво означава брудершафтът?

— Струва ми се, че е решил да не се връща в България.

— Значи, дезертира?

— Не му остава нищо друго. — Подпоручикът се намръщи. — Той е участвувал в наказателни акции срещу партизаните.

По тялото на Костов минаха тръпки. И макар да имаше сравнително чиста съвест, той наведе глава и се замисли върху избледнелите епизоди на голямата тютюнева стачка. Подпоручикът също наведе глава и сякаш се замисли на свой ред върху някакъв смущаващ епизод от службата си. И едва ли имаше човек в този бар, който бе дошел в него за удоволствие, а не за да потисне мъката си от нещо с алкохол и разврат.

В това време келнерът донесе шампанското и напълни чашите. Костов и подпоручикът се чукнаха мълчаливо. Те отпиха от виното и запалиха цигари. Погледите им заскитаха с досада из ъглите на тъжния бар. Въздухът му бе наситен с тютюнев дим, с изпарения на вино, с дъх на парфюм и с някаква особена, противно сладникава миризма, която сякаш идеше от телата на жените в публичния дом. От време на време те ставаха и отиваха с някой от посетителите към спалните на третия етаж, където продаваха любовта си по нормирани от немското комендантство цени.

Бе часът, в който радио Белград предаваше песенчицата за немския войник и уличното момиче до казармения фенер. Бе часът, в който милиони прости германски мъже мислеха за семейните си огнища и проклинаха света, който им бе оставил само тъжното удоволствие на разврата…

 

 

Бе часът на Лили Марлен, когато Костов се обади по телефона от печалния бар в Солун, а Ирина и фон Гайер пушеха заедно след вечеря в Кавала. Те се бяха изолирали съзнателно от приближаващия тътнеж на бурята, която идеше да помете света на „Никотиана“ и на Немския папиросен концерн.

Когато тя остави слушалката, лицето й бе изопнато. В него прозираше гордостта на жената отпреди десет години, която не познаваше компромисите и подлостта. Тази гордост бе върнала юношеския й чар, бе прочистила погледа й от мътилката, на сметките и алчността. И тогава фон Гайер съзна изведнъж защо го вълнуваше тази жена. Стори му се, че у нея имаше нещо, което животът никога нямаше да й отнеме. Тя мразеше Борис и всяка друга на нейно място в тоя момент не би помислила за него. Ала това значеше да се превърне в дрипа, да не се различава по нищо от моралната нищета на жените, които продаваха тялото си за пари. А тя не искаше да се превърне в дрипа. И с това последно, практически безполезно решение тя спасяваше достойнството си пред себе си.

Фон Гайер извади открития лист, който бе взел за нея от Фришмут.

— Пътят минава през зони, в които върлуват партизански отряди — рече бившият летец.

А тя отговори:

— Зная.

— С какво ще пътувате?

— С колата на Костов.

— Намерихте ли шофьор?

— Не. Ще карам сама.

От гласа й бяха изчезнали напевната мекота, разглезените нотки на жена-паразит. И тогава фон Гайер съзна пак, че обичаше тази жена заради нейната жизненост, заради умението й да не се продава напълно, да спасява винаги част от достойнството и гордостта си. Ала той не съзна, че това не изкупваше пороците и паденията й досега и че мислеше така, защото бе покварен като нея.

Бе полунощ. Зад мрежата на отворената врата към терасата беснееше оргията на комарите. Светлината на петромаксовата лампа почна да отслабва и стана жълтеникава. Върху лицето на Ирина се появи слаба усмивка. Това означаваше преминаване в спалнята й. Фон Гайер трепна. Пред него стоеше отново прогнилата от наслади жена-паразит. „Мъртва като мене“ — помисли той горчиво, като си спомни мръсното й приключение в Тасос и начина, по който я бе купил преди пет години. Той затвори очи, сякаш искаше да запази далечния образ на жената, непокварена от тютюна. А после намери сила и рече:

— Трябва да си отивам.

— Защо?

Тя го погледна малко разгневено.

— Имам работа с Фришмут.

— Каква работа посред нощ?

— Трябва да взема пасаван — излъга той. — Мисля да използвам колата на Костов и да пътувам с вас… Имам работа в Солун.

Той отправи към нея тежкия си оловен поглед. Обзе го желание да й каже, че светът му и Германия загиваха, че оставаше само тя. Но после той си спомни безобразното й поведение на острова и гордостта го накара да замълчи. На излизане той целуна ръката й с обикновената си ледена вежливост.