Димитър Димов
Тютюн (12)

XII

Зимата по тия места беше печална и безутешна. Падаха снегове, но топлите беломорски течения, които идеха по долината на реката от юг, ги стопяваха веднага и превръщаха ниския работнически квартал в непроходимо блато. Реката прииждаше, мътните й води заливаха дворовете и оставяха жълти, пълни с миазми локви, чиито изпарения тровеха въздуха чак до късна пролет. В ниските смрадливи къщици горяха съчки и сух говежди тор, които децата събираха из околните баири през лятото. От сивото небе валеше ту дъжд, ту сняг, а по керемидите цвърчеха гладни врабчета. Затоплянето докарваше инфлуенца, а кишата правеше бедността още по-тъжна и грозна. Нерадостен беше животът в тия бордеи, лишени от въздух и светлина.

В задушните стаички, в които човек едва можеше да стои изправен, спяха по пет-шест души. Туберкулозните кашляха и заразяваха здравите. Децата хленчеха за хляб, а жените се караха и кълнеха ожесточено помежду си. Тази година, след безработицата през лятото, имаше глад, а гладът докара болести, скандали и поквара.

Мизерията озлобяваше всички. Един левичарски всекидневник изобличи „Никотиана“ и другите тютюневи фирми, като поиска данък върху печалбите им и попита правителството какво е направило за безработните и гладуващи тютюноработници. Вестникът бе спрян. Избухна малък обществен скандал. Журналистите, които играеха покер с Костов, нададоха тревога за комунистическата опасност. Не трябвало да се спекулира с нещастието на тридесет хиляди тютюноработници. Българският народ не се състоел само от тютюноработници. Всичко се дължело на кризата, която понасяли героично и самите работодатели. Освен това тютюноработниците трябвало да знаят, че са сезонни работници и да не разчитат само върху надници от тютюневите складове. И накрая можеше да се заключи, че тютюноработниците са лентяи, които предпочитат да гладуват, но не и да се заловят с друга работа.

А в тютюневите центрове, в работническите им квартали продължаваше да върлува хроничният, невидим за ситите глад. В душите на работниците се наслояваха омраза и гняв. Те съзираха все по-ясно колко егоистичен беше този свят, колко мрачно и безнадеждно се очертаваше съдбата им в него, ако не си помогнеха сами. Но всеки опит да направят това се обявяваше веднага за опасно и противодържавно действие. Господарите ги обвиняваха в мързел и алчност, родолюбците ги наричаха предатели, ситите се възмущаваха от грубостта им, полицията разгонваше събранията им. И тогава те разбраха, че не им оставаше нищо друго, освен да слушат другарите си, които искаха да съборят завинаги този омразен и жесток свят.

 

 

Невидими и ловки партийни функционери сновяха из тютюневите центрове и подготвяха борбата на гладните за повече хляб.

Стефан и Макс разбраха скоро, че нямаше да заемат в тази борба ръководните постове, които амбициите им желаеха. Другарите, които държеха нишките на подготовката, ги оставяха в сянка и това оскърбяваше честолюбието им. Макс беше по-сдържан, но Стефан роптаеше.

— Виждаш ли?… — каза веднъж Стефан в стаичката на евреина. — Те не ни съобщават дори партийните директиви до складовите дружества. Прости хора, без никакво образование знаят решенията на градския комитет, а ние гадаем дали ще има стачка, или не.

Макс запали цигара и се загледа замислено навън през прозорчето на стаичката си. Мрачният януарски ден навяваше досада и печал. От синьото небе валяха снежинки, които веднага се стопяваха. По калната пазарна улица, на която се намираха къщата и сарашката работилница на Яко, минаваше кола, натоварена с въглища. Дръгливото конче я теглеше с мъка, а господарят му го биеше и псуваше безмилостно.

— Е, да!… — внезапно произнесе Макс, като извърна глава. — Така трябва.

— Можеш ли да ме увериш наистина в това? — гневно попита Стефан.

— Мога — спокойно отговори евреинът. — Липсва ни моралният елемент.

— Какво наричаш морален елемент?

— Да произхождаш от работническата класа.

— Но това е сектантство, ограничен догматизъм, от който страда курсът на цялата партия.

— Не!… В сегашния отговорен момент това е предвидливост.

— Значи допускаш, че ние можем да изневерим на партията… И таз хубава!…

— Теоретично, да!… Ние имаме възможност да се върнем винаги в света, срещу който се борим. Нещо неуловимо и покварено в душите ни продължава да ни свързва още с него… И това е носталгията към спокойствието, към удобствата му, към лукса и загнилата му красота. Това е понякога мечтата за една светла и хубава стая с книги, за някое женско лице, което те е вълнувало… А от гледна точка на борбата за великата цел, която партията си е поставила, такива хора са несигурни и опасни. Разбираш ме, нали?… Оня ден ти ми разказваше прекалено възторжено за новата приятелка на брат си. Значи, красотата на жените от другия свят те вълнува!… Аз също имам проклети часове, в които не мога да се отърва от спомена за една жена, въпреки омразата, която изпитвам към порочната й душа, към декадентски красивото й тяло. Защо се вълнувам?… Защото в духа ми има нещо отровено от тази жена. С проста акробация на мисълта аз мога да намеря оправдание за света, който я е създал, и в минути на слабост вълнението ще съществува като опасно противоречие в духа ми. А хората от работническата класа са неуязвими срещу такива паразитни вълнения от другия свят. Те идат от низините на социалното робство, от глада, страданието и бедността. И затова в борбата остават непоколебими и твърди като стомана, а ние се огъваме, залитаме, вършим грешки… Затова ще изпитват винаги недоверие към нас, докато съществува светът, от който сме дошли и който може да ни приеме отново… Не, това недоверие не е сектантство!… В момента то е естествено и необходимо!… А сектантството е друго, за което сме говорили много пъти и което ти, в своята сприхавост, не можеш да разбереш… Сектантство е поставянето на непосилни за момента задачи, затварянето в конспиративни черупки, прахосването на ценни кадри в безполезни и лошо подготвени акции, враждебността към елементи, които биха могли да ни бъдат съюзници…

— Ние без заслуги ли сме? — мрачно попита Стефан.

— Ах, да!… Ти все още продължаваш да се въртиш около честолюбието си!… Но успокой се. Нашите заслуги са нищожни в сравнение с тези, които имат други.

— А дейността ни в селата?

— Тя е похвална, но не ни дава право да бъдем генерали.

— Кой иска да бъде генерал?

— Ти.

Макс се усмихна. Стефан намръщено запали цигара и не съзна колко много приличаше на брат си.

— Грешиш!… — каза той след малко. — Аз искам просто стачката в града да се ръководи от интелигентни и образовани хора.

— А Шишко какъв е?

— Само неук и запален работник.

— Не е вярно. Шишко е природно интелигентен, хладнокръвен и честен. А това струва много повече от образованието.

— Не!… — Стефан поклати глава със семейната упоритост на всички Рединготовци. — Шишко е слаб в говоренето и не може да увлече масите… Той ще изтърве кормилото на общото събрание и стачката може да се изроди в икономическа. Не забравяй социалдемократите!… Те имат оратори с меден език и се упражняват в специални кръжоци по риторика. Цялата им група може да нахълта в стачния комитет.

— Е!… — Макс се усмихна. — А ние за какво сме? На събранието ще поддържаме Шишко.

— Значи, ние да вършим работа, а Шишко да командува? Така ли?

— Това дразни ли те?

— Да. Казвам го откровено. Макс го погледна недоволно.

— Пази се от грандоманията и дребнавото честолюбие, които са недостойни за един комунист!… Шишко е превъзходен другар и поддържа връзка с пълномощника на градския комитет. Ние сме длъжни да му се подчиняваме.

Евреинът стана и почна да облича оръфаното си зимно палто.

— Къде отиваш? — попита Стефан.

— Обличай се!… Имаме съвещание у Симеон. Поканиха и тебе.

— Няма да дойда — саркастично отговори Стефан. — Аз съм несигурен елемент.

 

 

Макс излезе от къщи и по калната пазарна улица тръгна към работническия квартал. Студеният североизточен вятър го накара веднага да вдигне яката на палтото си. Вечерният здрач се сгъстяваше, а над покривите се виеха с тъжни крясъци изгладнели ята от гарги. От дворищата на хановете, в които отсядаха селяни, от кръчмите и схлупените еврейски дюкянчета, от калта, влагата и студа лъхаше безнадеждна провинциална грозота.

Когато стигна до моста, Макс зави покрай реката и навлезе в лабиринта от тесни и още по-кални улички, в които тук-таме, на големи разстояния, мъждееха електрически лампи. От дворовете се разнасяше миризма на помийни ями. През малките ниски прозорчета, чиито светлини привличаха погледа, надзъртаха нерадостните очи на безработицата и бедността. Линеещо момиченце играеше върху пода с кукла от парцали. Повехнала млада жена переше наведена над корито. Върху одър, постлан с черга, лежеше уморен от напразното скитане мъж и гледаше неподвижно ниския таван. Безработните чакаха края на дългата и мрачна зима. Чакаха го безмълвно и мрачно.

Къщурката на Симеон се намираше почти на края на града, всред непроходими пространства от кал. Част от двора й беше наводнен от реката. Макс нагази смело в калта — бариера срещу шпионите и агентите на полицията, които пазеха обувките си и не си даваха труд да стигнат до тия места. От комина на къщурката излиташе дим. Макс почука върху единственото й осветено прозорче.

— Кой е?… — попита един мъжки глас.

Като чу отговора, Симеон отвори вратата и драсна в тъмното антре клечка кибрит. Пламъкът освети един чувал с картофи, върху който бяха нахвърляни каскети и вехти зимни палта. По стените висяха връзки с чесън, а до самия праг бяха натрупани кални обувки. По заповед на жена си Симеон караше посетителите да се изуват. Макс прие това с досада, защото чорапите му бяха скъсани, но се подчини.

В стаичката имаше не повече от пет-шест души, ала понеже бе малка, изглеждаше претъпкана. Мобилировката й се състоеше от сандък за дрехи, тенекиена печка, два стола, маса и одър, покрит с козяк. През средата на стаята беше опънато въже, върху което съхнеха пеленки, а до печката стоеше корито за къпане на дете. Симеон беше изпратил жена си и детето си у роднини.

Той имаше около тридесет години, дълго сухо лице и спокойни очи. Положението му не бе за оплакване. Той работеше и през зимата като истифчия в склада на „Фумаро“. След влизането на Макс той приклекна до печката и я разпали бързо, за да се стопли новодошлият.

На одъра седеше Шишко, пълен и астматичен мъж на петдесет години, с лъскаво плешиво теме и белези от рани върху лицето. От възрастта и посивелите му вежди лъхаше житейска опитност. Той бе загубил едното си око преди десет години в сбиване с полицията на един митинг, а другото, сякаш за да компенсира недъга му, светеше с някаква особена, мрачна острота. Лицето му беше енергично и бръснато. Задухът в гърдите го караше да диша тежко и шумно дори когато седеше неподвижно. Понеже беше известен на всички комунисти и навсякъде успяваше да разбунтува работниците, фирмите го приемаха на работа само в крайна нужда. Той беше почти неграмотен, но много опитен и добър истифчия.

До него, също на одъра, седеше дребен и непознат мъж с охлузени летни дрехи, които никак не подхождаха за сезона. Той приличаше на вехтошар или амбулантен търговец. Лицето му беше тъй обикновено, че почти не можеше да се запомни. Той поздрави тихо и веднага наведе глава, което подчерта още по-силно и някак умишлено затворената му личност. Макс не можа да улови израза на очите му. Непознатият го криеше по навик.

Столовете бяха заети от Спасуна и Блаже, ветерани и сподвижници на Шишко от минали стачки. Спасуна имаше заплашителна външност и не можеше да се похвали с любезен нрав. Тя беше висока, едра, петдесетгодишна вдовица с басов глас и черни, пламтящи очи. Приличаше едновременно на мъж и на жена. Макар да беше отлична денкчийка, майсторите я приемаха неохотно поради избухливия й характер и сега, подобно на Шишко, стоеше без работа. Когато работниците трябваше да направят митинг или демонстрация, тя идваше с дебел бастун и ако някой стражар се опитваше да я блъсне, веднага стоварваше бастуна си върху него. Злъчните й реплики удряха сполучливо като бастуна. През време на стачки тя ставаше главен надзирател на стачните постове и обикаляше улиците с важността на полицейски инспектор, докато най-сетне изпращаха за арестуването й цяло отделение от стражари.

Блаже изпълняваше обикновено дипломатически функции през време на преговорите между господари и работници. Той беше дребен, с подвижно и хитро лице, което имаше форма на триъгълник, понеже челото му беше много широко, а брадичката — тясна. Ходеше винаги спретнат и чистичък, дори когато оставаше без работа. Притежаваше пъргав ум и чувство за хумор, с който изобличаваше лъжите и демагогията на господарите. Външно приличаше на повърхностен веселяк, а всъщност беше сериозен, честен и предан другар. Фирмите напразно се опитваха да го подкупят. Той имаше възможност да излезе от низините на бедността и да стане майстор, но дори за миг не помисляше да изневери на другарите си. Макар и да имаше само третокласно образование, наклонността му към четене беше голяма и на идейно-теоретическата му подготовка можеха да завидят дори образовани комунисти. Досадно петно в неговия живот беше жена му. Тя го ругаеше гневно, задето отказваше предложенията на фирмите.

Макс седна на одъра и бързо сви краката си, за да скрие дупките на скъсаните чорапи и голите си, премръзнали пръсти. Той забеляза, че и чорапите на непознатия бяха скъсани. Макс изпита към него тъжно съчувствие. И непознатият изглеждаше скитник, човек без семейство, на когото никаква грижа на съпруга, майка или сестра не сгряваше сърцето.

 

 

— Чакаме ли други? — внезапно попита непознатият.

— Не. Всички са тук — бързо рече Шишко.

— Тогава да почнем.

Макс забеляза как маската на безличие и нищожество, върху лицето на непознатия се смъкна веднага. Промяната стана мигновено и бе поразителна. Вдигнатите клепки откриха две твърди металносиви очи. Зад престорения мекушав израз, зад добре изиграната бедняшка свитост, които можеха да заблудят и най-опитния полицай, се показа внезапно човекът с партийното име Лукан, пълномощникът на Централния комитет, който сновеше нелегално из тютюневите центрове и организираше бунта на гладните. Чертите на лицето му станаха изведнъж неумолими и остри. Макс съзна, че този човек беше отдал живота си в служба на партията, но от него лъхаше някаква откъснатост от света, някаква смразяваща хладина нещо досущ неспособно да разбере нуждите на момента и да увлече сърцата на работниците. Този човек бе героичен и честен, но сякаш духовно сляп и не можеше да види, че тикаше стачката към недостижима цел, към безполезно прахосване на работническите сили. Макс го виждаше за първи път, но знаеше смисъла на директивите му от начина, по който работеха Шишко и Симеон. Тактиката на Лукан щеше да удави стачката в кръв и заплашваше да убие вярата на работниците в партията.

Лукан, почна бавно, с равен, спокоен глас, без да погледне Макс, когото виждаше за първи път, без да изрази с резервираност тревога или недоверие към присъствието му, но и без да приказва излишни неща, по които можеше да се заключи какъв е и откъде е. В думите му нямаше патос, а само безстрастна, студена логика. Той съкрати до минимум теоретичните разсъждения и се ограничи върху фактите. Описа кризата, жалкото положение на тютюноработниците, предстоящото въвеждане на тонгата и икономическото проникване на немците в България. Само непримиримата борба на комунистите, без отстъпки към когото и да било, може да изведе страната и работническата класа от това положение. Част от работниците трябва да се хвърлят в улична борба, а останалите — да заемат складовете. Това е единственият начин да се принудят господарите към повишаване на надниците, да се укрепи вярата на работниците в партията, да се постигне нещо. Който вижда друг изход от сегашното бездейно състояние в тютюневия сектор, нека го каже.

— От това по-лошо няма!… — мрачно допълни Спасуна. Тя беше нетърпелива и в подобни случаи винаги се изказваше първа. — На добитък заприличахме!… Пера по цял ден в чужди къщи за тридесет лева и комат хляб… Децата ми гладуват. Очите им гноясаха от сухоежбина…

— Трябва да вземем решение и по въпроса за тонгата! — напомни Блаже, прекъсвайки Спасуна.

— Говорете по ред — каза Лукан.

Той погледна Спасуна въпросително.

— Какво ме гледаш?… Така си е!… — сприхаво произнесе работничката, понеже й се стори, че погледът му изразяваше недоверие. — Ако ще излезем на улицата, да го направим, преди да изпукаме от болести.

Тя сви гневно юмрука си и го размаха заплашително във въздуха. Другарите й се усмихнаха.

— Всички работници ще излезат ли? — внезапно попита Макс.

— Защо да не излезат?

— Не, няма да излезат всички!… Те са се напарили вече от такива необмислени каши. Те знаят, че полицията само ще изпотроши кокалите им, без да постигнат нищо срещу това.

— Ти не ги разбираш тия работи!… — избухна Спасуна и думите й отново предизвикаха смях. — Полицията не смее да пролива кръв на открито. Слушай мене.

— Правилно!… — Лукан хвърли хладен поглед към евреина. — Но дали всички работници са съзнали това?… Ти какво мислиш?

Спасуна повдигна рамене затруднено.

— Нищо не мисля!… — отговори тя гневно. — Като излезе един, тръгват много… Това си е!… Виждала съм го десет пъти.

— Значи, да излезем на улицата слепешката?… — рече Блаже. — А после?

— После ще му мислите вие, учените… Защо ми се перчите с книги?

— Не ме ядосвай, Спасуно!… — търпеливо рече Блаже. — Ти не си дете да не знаеш какво са господарите… Ако излезем на улицата слепешката, само ще изхабим силите си. Никого няма да заболи, ако раздерем от викане празните си гърла или полицията пребие десетина души от нас. Това ще бъде удар във въздуха и господарите радостно ще потрият ръце… Ние трябва да подготвиме акция, която да ги ужили дълбоко, а това може да стане само ако заплашим стоката им, ако избереме за стачката удобен момент, ако проагитираме и спечелим истифчиите на наша страна… Попитайте се какво е положението сега!… Половината от фирмите още не са излезли от кризата и едва тепърва ще почнат да купуват тютюн. Истифчиите се опъват и мрънкат, че в тая безработица надниците им били достатъчни. Те са почти доволни, защото пазят тютюна от развала и господарите им плащат добре, а в случай на нужда могат да удвоят или утроят надниците им… Ние не сме поработили идейно върху тях. Наричаме ги само предатели и толкова!… А и те са работници, наши братя, експлоатирани като нас. Трябва да ги просветим, а не да ги считаме врагове. Ето, Симеон е спечелил на наша страна всички истифчии в склада на „Фумаро“. Същото можем да постигнем и в другите фирми… Та, искам да кажа, че време за стачка още не е дошло. Ако я обявим сега, ще загубим, ще изложим партията. Работниците ще кажат: „Водили са ни дръвници!… Втори път няма да се излъжем по тях.“ Стачката трябва да обявим едва догодина, и то след като поработим къртовски, след като подготвим всичко. Ако я обявим сега, ще извършим безполезен провал. Бързата кучка слепи ги ражда.

Настъпи кратко мълчание. Думите на умния Блаже бяха убедителни както винаги.

— Свърши ли? — намръщено попита Лукан.

— Свърших.

Лукан погледна въпросително Шишко, който бе следващият по ред.

— Аз не зная какво ще стане догодина — спокойно почна Шишко с басовия си, задъхан от астмата глас. — Но ако и тази пролет останем със скръстени ръце, партията ще загуби и положението на работниците ще стане още по-лошо… Господарите се готвят да въведат тонгата.

— Да, тонгата ще бъде мръсен удар върху нас!… — гневно произнесе някой.

— Те ще я въведат — хладно продължи Шишко. — И това ще им даде възможност да ни мачкат още по-силно. Ако отстъпим пред тонгата, половината от нас напролет ще останат без работа, а тия, които успеят да постъпят в складовете, ще бъдат принудени да продадат труда си на безценица. Не може да се чака повече. Трябва да почнем напролет.

— Разбира се — мрачно потвърди Лукан.

— А как си представлявате вие това?… — внезапно и бурно се намеси Симеон. — Като първомайска манифестация през легално време ли?… Тъй, всички работници ще решат изведнъж да обявят стачка!… Не ставайте деца.

— Прекаляваш, момче!… — спокойно възрази Шишко. — Дори ако сме глупци, няма да обявим стачката по тоя начин и ти знаеш много добре това.

— Подготвихме ли работниците?… — нервно продължи Симеон. — Осигурихме ли съюзници?… Изяснихме ли пред работниците за какво ще стачкуват?… Не!… Само шушукане по тъмните ъгли върху някаква тясна програма, с която дори мнозина от нас не са съгласни. Никой не си задава въпроса, как ще повдигнем цялото работничество, как ще се справим с непросветените и подкупените стачкоизменници?

— Както винаги — отговори Шишко. — Стотина души от нас ще рискуват кокалите и здравето си в стачни постове около складовете.

— А останалите две хиляди и петстотин, озлобени от гладната зима, ще ни ръкоплескат, нали?

Настъпи тягостно мълчание. Всички почувствуваха колко жестока беше съдбата на работниците и тежестта на веригите, с които ги беше оковал този свят.

— И така лошо, и инак лошо — песимистично изръмжа Спасуна.

— Аз не съм против стачката — продължи Симеон. — Но аз съм за стачка, която ще облекчи наистина положението на работниците, та да имат и утре вяра в нас. Само така ще укрепим авторитета на партията. Сега аз искам да зная и нека другият го каже ясно, без замазване, срещу кого ще стачкуваме? Срещу държавата или фирмите?

— Значи, ти правиш разлика между държавата и фирмите? — възрази Шишко.

— Аз не я правя, но други я правят!… — сприхаво извика Симеон. — Ние трябва да кажем на работниците, че ще се борят преди всичко за хляб, и да свием временно политическите лозунги, ако искаме да вдигнем всички. Сега работниците се интересуват само от хляб. Всичко друго трябва да остане на заден план.

— Ти си оглупял комунист!… — произнесе Шишко, внезапно разгневен.

— Страх те е, сине майчин!… — допълни Спасуна.

— Не обиждайте!… — Симеон се изправи побледнял и смутен. — Другари…

Той погледна към останалите, с надежда да срещне съчувствие, но видя само студения, почти враждебен израз на лицата им. Позицията, която зае, беше много примирителна и не се споделяше от никого. Дори Макс и Блаже го гледаха учудено. Как, нима беше допустимо стачката да мине без политически лозунги? Всички съзнаха, че Симеон се боеше, опитваше се да хитрува пред себе си и пред другите, искаше да остави отворена вратичка, през която да тикне стачката по безопасната линия на икономическата борба и да я хвърли в мрежата на подозрителния арбитраж на трудовите инспектори. Това можеше да стане много лесно, ако под единствения лозунг „борба за хляб“ се тръгнеше заедно със социалдемократите. Изведнъж Симеон съзна горчиво, че беше прекалил в крайната си умереност, че не разсъждаваше като комунист. След женитбата си той прекалено много се боеше да не попадне в полицията, прекалено много мислеше за жена си и детето си… Колко трудно беше да се хвърлиш в пропастта и да направиш с тялото си мост, по който да минат другите!… Но Симеон знаеше, че в решителния момент щеше да се хвърли заедно с хиляди други комунисти.

— Седни и не говори повече!… — безстрастно каза Лукан, доволен от провалянето му.

Бе дошел редът на Макс и Лукан му кимна с глава.

— Нашето поведение трябва да изхожда от генералната линия на болшевишката партия и конкретните условия в България — някак скучно и отвлечено почна евреинът. — По тоя въпрос разногласия между честните и разумни другари няма. Но от голямо значение е доколко ясно виждаме и преценяваме тези условия. У нас, в тютюневия сектор, положението сега е следното: зад господарите стоят правителството, полицията, войската, пресата, цялата организирана в тяхна полза държава. Те разполагат с огромни средства и действуват без скрупули. Парите им подкупват алчните, демагогията и лъжите им заблуждават лековерните, полицията им убива смелите и плаши страхливите… Срещу тях, с голи ръце, са изправени тютюноработниците, гладни, оклеветени, ругани, лишени от политически права. Единственото право, което още могат да заявят, е правото за хляб. Единственото оръжие, което сега могат да противопоставят, е стачката. Но, другари, вие знаете, че тютюноработниците не са сами!… Те имат други права и други оръжия!… Зад тях стои останалата част от работническата класа, всички честни интелигенти, всички бедни и средни селяни, целият български народ, ограбван от върхушката, която го управлява. Тютюноработниците имат потъпкани политически права, които никой не е забравил. У тях е силата на труда, без който тютюнът на господарите може да се развали. Те притежават оръжието на уличната борба, ако ножът опре до кокала. Право забеляза другарката Спасуна, че полицията не смее да пролива кръв на открито. Господарите се плашат от кръвта по улиците, защото тя извиква у тях призрака на всеобщата революция, кара ги да съзнават, че стоят върху притихнал вулкан от омраза и негодуване. А всичко това значи, че всъщност тютюноработниците са силни. Те имат много съюзници, много права и много оръжия. Но ние трябва да използваме тия оръжия разумно и целокупно. Аз ви споменах в началото за болшевишката партия. Само тази партия може да ни научи как да действуваме. За да дойдат велики дни, трябва да подготвим велики събития. А великите събития не се подготвят лесно!… Не е достатъчно само да ги желаеш и да си готов за жертва. Трябва да разбираш обществения живот и да знаеш кога, как и с кого да действуваш. Не е достатъчно само да изкомандваме стачката и да видим утре как работниците, унизени, измъчени и пребити, ще се върнат отново като покорно стадо в складовете. Това е най-лошият удар, който можем да нанесем върху партията. Сега аз ще кажа конкретно някои неща върху нашата стачка. Ние трябва да я обявим. В това няма никакво съмнение. Инак ще се влачим подир събитията, няма да бъдем никакви комунисти. Вие знаете, че господарите се готвят да въведат тонгата, че след монополното проникване на немския капитал у нас надниците ще станат още по-ниски. Нима можем да останем при тия събития със скръстени ръце?… Стачката трябва да се обяви към средата на пролетта, когато господарите приберат всичкия тютюн от селата, когато манипулацията е в пълен разгар и отказът на истифчиите да работят може да ги удари зле. Как да обявим стачката?… Другари, това е много важен въпрос!… Няма съмнение, че трябва да вдигнем всички работници, от най-страхливите до най-буйните, от широките социалисти до анархистите. Но там е изкуството: да използваме нашите възможни съюзници, без да допуснем да ни причинят вреда. Мнозина от тях после ще влезат сами в партията ни. Трябва да намерим широка идейна платформа, която да обедини и привлече всички. Това не значи отказ от общите и конкретни цели на партията. Съвсем не, другари!… Това е само единственият и разумен начин на действие, към който трябва да прибегнем в този момент, ако искаме да постигнем нещо, да останем комунисти. Ние трябва да създадем обща, единна платформа!… Ние трябва да обявим стачката под лозунгите за хляб, за политически права и за амнистия на другарите, които гният в затворите. Стачката не трябва да бъде нито само икономическа, нито само политическа, а едновременно и икономическа, и политическа. Само така ще вдигнем всички и ще добием конкретни резултати: отблъскване на удара с тонгата, повишаване на надниците и политически права. Само така работниците ще видят, че партията е мозъкът на работническата класа, единственият ръководител, който ги води по здрав и сигурен път… Сега няколко думи за тактиката. Другари, да си страхлив е недостатък, но да се изсилваш прибързано — глупост!… Има ли смисъл да излетим неразумно, да хвърлим работниците в улична борба, да говорим за заемане на складовете, да допуснем отделни, терористични актове?… Никакъв!… Безспорно и това са оръжия, но ние трябва да ги вкараме в борбата постепенно, според нуждите на момента и възможностите за действие. Ние трябва да пестим силите си. Борбата между капитализма и работническата класа у нас ще трае още дълго. Тепърва ни предстоят големите изпитания. Сегашната стачка е само една брънка от тази борба и ние не трябва да прахосваме безполезно хората си…

Евреинът млъкна, за да почине. Другарите му, които го слушаха превърнати в слух, се раздвижиха.

— Златна уста имаш, Максиме!… — рече Спасуна. — Умът ти реже като бръснач.

— Всичко, каквото каза, е верно — добави Блаже.

— Бива си го — резервирано потвърди Шишко. — Но искам да задам някои въпроси.

— Не съм свършил — каза Макс.

— Продължавай!… — мрачно произнесе Лукан.

Само той не беше развълнуван от това, което каза Макс. Той гледаше към него някак хладно, с враждебно присвити очи.

— Другари!… — почна отново Макс. — Остава да разгледам най-трудния и най-спорния въпрос. Това е въпросът за подготовката на стачката. Какво сме направили за нея досега?… Ако съдим по положените усилия — Макс погледна бързо Лукан, — ние трябва да признаем, че другарите работят неуморно и самоотвержено от една година насам. Но ако разгледаме подготовката с оглед на тактиката и лозунгите, които очертах, ние не сме направили нищо. Абсолютно нищо, другари!… В какво се изразяваше нашата дейност досега?… Ние основахме здрави конспиративни групи в складовите дружества, но оставихме социалисти и анархисти да агитират свободно погрешните си теории върху класовата борба. Ние проникнахме само тук-таме в управите на складовите дружества, не навлязохме във всекидневния живот на работниците, отдалечихме се от техните лични болки. Ние живеем откъснато, станахме важни и затворени, уединихме се в някаква революционна романтика. Едва ли не се счита за морално падение, ако някой от нас почне весел и непринуден разговор с работничките. Счита се за разложение, ако седнеш пред чашка ракия с някой широк социалист или анархист, за да го убедиш в погрешните му теории. Голяма част от нашите другари имат смешния навик да се мръщят на веселието, ходят брадясали и кирливи като дервиши, сякаш това ги издига нравствено. Да си призная, самият аз доскоро ходех така. Смешно, нали?… Така не може, другари!… Така не се печелят сърцата на хората. Комунистът трябва да бъде весел, общителен, жизнерадостен, трябва да се движи навсякъде, да дава тон на всичко. Само така можем да печелим привърженици, да разчитаме на подкрепа от масите. Втора грешка: като стоим на тясна идейно-политическа платформа и не правим никакви малки, временни отстъпки от нея, ние отблъскваме групи, които биха могли да ни бъдат съюзници. Между работниците има широки социалисти, анархисти, леви земеделци. Ние само се джавкаме с тях, осмиваме ги, но не търсим никакви допирни точки, не правим дори опит да действуваме единно, от страх да не пострада чистотата на нашата политическа програма. И това е неправилно, другари!… На научен език тази идейна неотстъпчивост, това тесногръдие, това буквоядство се нарича догматизъм и води само към изолиране от масите. Догматизмът е по-скоро израз на страхливост и умствена немощ, отколкото на сила. Нашата програма, нашата велика идея е толкова ясна и могъща, та никакъв временен съюз не може да я поквари. Това е, което исках да ви кажа, другари… Накъсо: ние трябва да подготвим стачката, като обхванем безпартийните и осигурим подкрепата на всички възможни съюзници… Ние трябва да я обявим под лозунгите на широка политическа и икономическа програма и най-сетне ние трябва да я проведем спокойно, хладнокръвно, разумно, като поставим в действие всичките си оръжия, но не изведнъж, а според нуждите на момента и не безогледно, прахоснически, а според резултатите, които очакваме да получим. Мисля, че нещата, които ви казах, са много важни… Ако има нещо недоразбрано, готов съм да го повторя; ако има въпроси, готов съм да отговоря.

Настъпи мълчание. Всички, с изключение на Лукан, бяха като замаяни от ясното и убедително изказване на евреина.

— Свърши ли? — троснато попита Лукан.

— Да, другарю. Чакам въпроси.

— Няма да има нито въпроси, нито разисквания — сухо произнесе Лукан. — Това е само осведомително съвещание.

— Как така?… — нервно попита Макс. — Нима въпросите, върху които говорих, не са важни?

— Важни са — рече Лукан, — но градският комитет на партията е взел вече решения по тях и разискването им е излишно. Аз чух твоето мнение и ще го докладвам. Изказването ти беше хубаво по форма, но вредно и погрешно по съдържание. Ще си позволя да направя само някои забележки. Първо: партията има определена тактика и програма, които не могат да се променят от случайни критики. Именно този непримирим курс на партията, който упрекваш, създаде хиляди самоотвержени борци. Извърши нещо като тях и тогава критикувай… Второ: партията не забранява никому да се забавлява с жени или да пие ракия. Но партията не ще позволи на такива комунисти да й дават съвети.

— Чакай!… — извика Макс. — Ти влагаш съвсем погрешен смисъл в думите ми…

— Просто повтарям това, което каза… — с металически глас продължи Лукан. — Трето: пред нас стоят само работа и отговорности, а зад нас винаги крачи смъртта и затова сме намръщени… Ние не можем да бъдем сбирщина от либерални и весели социалдемократи, които се забавляват по вечеринки и плещят безопасно за политика. Четвърто: ние не сме глупци и знаем защо хвърляме работниците и себе си дори в една безнадеждна акция, в която можем да загинем. Достойната смърт на всеки от нас е жесток удар в лицето на врага, който го разколебава, плаши и деморализира. Пето: стачката ще бъде проведена така, както е замислена и подготвена от отговорни другари. Всяко противопоставяне на това е равносилно на предателство, ще подействува много зле на необразованите другари. Ясно ли ти е всичко това, другарю Макс Ешкенази?

— Ние сме прости, ама разбираме — загадъчно произнесе Спасуна.

— Аз мисля, че можем да разискваме — с примирителен тон каза Блаже.

— Не сме вчерашни — добави Шишко, като се намръщи и хвърли хладен поглед с единственото си око към Лукан.

— Нищо не може да се разисква!… — гневно произнесе Лукан. — Колелото е вече завъртяно.

Отново настъпи мълчание, което сега бе досадно и тежко. Макс мислеше тъжно: „Пак фанатизъм, пак тесногръдие, пак слепота!…“ И все пак Лукан беше самоотвержен, честен и умен. Малцина бяха като него. Защо светлината на болшевишката партия не проникваше във всичките кътчета на душата му? Но колелото вече се движеше. Лукан имаше право. Червеят на съмнението за разногласията по върха не трябваше да прониква в простите и честни души на Спасуна, Шишко, Блаже… Колко странно беше, че те долавяха правилното становище и сякаш искаха да го подкрепят!… Ала това щеше да внесе смут в душите им, да ги разколебае тъкмо сега, когато трябваше да бъдат активни и уверени в себе си. Да, Лукан имаше право!… Макс не трябваше да говори пред тях. Извърши грешка. Ала това стана пак по вина на Лукан, пак поради това затваряне в потайна, конспиративна черупка. Защо не беше осведомил никого досега, че решенията са взети?

— Прав ли съм? — внезапно попита Лукан.

— Да — глухо отговори Макс.

Той беше смазан и оскърбен от капитулацията си, но мислеше, че постъпва правилно. Металните очи на Лукан светнаха доволно.

— Колко е часът? — попита той.

— Единадесет — отговори Симеон, като погледна будилника.

Макс се изправи, кимна хладно на всички и отиде в малкото тъмно преддверие да обуе калните си обувки. Симеон го последва, мъчейки се да разсее лошото настроение с коментарии за времето.

Вятърът беше престанал. Някъде далеч, сред мъглата и влагата, мъждееха електрически лампи. Макс се отправи към тях. Мокрите му продънени обувки цвъркаха тъжно в калта.

 

 

Стефан чакаше в квартирата на Макс и изтегнат върху коравото му легло, четеше стари броеве от „Комсомолская правда“.

— Е, какво?… — иронично попита младежът, когато Макс се върна.

— Нищо особено — равнодушно произнесе евреинът. — Само дребни разисквания около складовите дружества.

— Как нищо?

— Ще чакаме директиви отгоре.

— Постави ли се въпросът за стачка?

— Неопределено… Само общи изказвания.

— Останаха ли други след тебе?

— Някои.

— А непознати имаше ли?

— Само един… Вероятно този, когото наричат Лукан.

— Глупости!… — мрачно каза Стефан. — Тебе са те изгонили.

— Да ме изгонят ли?… — Макс разсеяно запали цигара.

— Останаха да разискват дребни въпроси. Искаш ли чай?

— Добре, направи чай!… Но тебе са те изгонили — пак повтори Стефан. — Те правят демонстрации… Явно, искат да се отърват от нас, но действуват предпазливо… Може би ги е страх да не се разсърдим и отидем в полицията. Нищо чудно, ако подозренията им стигнат дотам.

— Прекаляваш!… Няма нищо подобно — рече Макс, като запали тенекиената печка с дърва и постави върху нея чайника.

— Не, не прекалявам!… — сприхаво отговори младежът.

— Това е у тях система. Но аз реших да не се вълнувам повече, знаеш ли?… Нека си чупят главите както искат. Реших да се отдам на теоретична дейност. Малко философия, брошурки… стихчета… туй-онуй!… Как ти се струва? Ще се занимавам безопасно с маркс-ленинизъм за собствено удоволствие.

Стефан се изсмя презрително.

— Не се смей!… — сурово каза Макс. — Ти нямаш право да зарежеш партията, когато ти скимне.

Евреинът втренчи погледа си в мрака на прозореца. Стъклото му отразяваше бедната вътрешност на стаичката, желязното легло, крушката без абажур, грамадните купове от вестници и книги. Навън беше мрак, кална и кишава зима. И тогава неволно, сред някакво мигновено отпущане на волята, Макс почна да мисли за света, който беше оставил, и за зимните вечери, когато, облечен в хубав тъмен костюм, кокетираше в ателието на художницата с крайните си теории за изкуството.

Той седна на стола пред печката и бавно изу калните си разкиснати обувки. Загледа се в продънените им подметки някак учудено, сякаш не можеше да повярва, че са негови. А после пак почна да мисли за другия свят и за античното еврейско лице на художницата, което сега го изпълваше с горест и пронизваща тъга.

Водата се стопли и чайникът запя тъжно.

 

 

През един кишав мартенски ден в двора на склада ехтяха обичайните ежегодни скандали между Баташки и селяните, които бяха дошли от Средорек да предадат тютюна си на „Никотиана“.

В целия склад кипеше трескава работа с новите машини на тонгата, а в двора гъмжеше навалица.

„Чистачките“ прилежно разпределяха тютюневите листя в малки касетки, събирачът ги отнасяше с количката си, а майсторът ги изсипваше в ситата на машините за пресяване. Наистина тонгата беше по-удобен и по-хигиеничен начин за преработване на тютюна, но оставяше много работници на улицата. Най-напред го въведе „Никотиана“, а след нея всички останали фирми.

Дворът беше задръстен от волски коли, коне и магарета, натоварени с тютюн. Селяните, клекнали под стрехите или насядали върху балите, чакаха ред да предадат максулите си, пушеха лютиви цигари и обсъждаха безобразното поведение на Баташки. Никога майсторът на „Никотиана“, сега директор на склада, не бе се показвал тъй свиреп и неотстъпчив при шкартирането. От време на време от навалицата, която заобикаляше масата му, поставена пред входа на помещението за необработен тютюн, се издигаха продължителни серии от клетви и псувни. Калният двор, покрит с локви, миришеше на тютюн и на тор. Мартенското слънце грееше между бели разкъсани облаци, а топлият вятър топеше снега и водосточните тръби пееха радостно.

Баташки приемаше от сутринта. До масата му, отрупана с тефтери, стоеше децимал, чиято платформа двама носачи товареха и разтоварваха непрекъснато с купове от бали. Понеже нямаше доверие никому, Баташки лично проверяваше теглилките и сам вписваше килограмите в книгата. Приемането го беше изморило много, но въпреки това той продължаваше да отправя към селяните неизчерпаемия си запас от ругатни и саркастични шеги. Пресипналият му глас ги наричаше непрестанно разбойници и шмекери, които искаха да ограбят фирмата. Той носеше къса шуба, подплатена с вълча кожа, и каскет, под който кръглото му лице добиваше понякога от крясъците такъв ярък моравочервен цвят, щото селяните очакваха с нетърпение да припадне. Но Баташки не припадаше, тъй като беше отличен комедиант, не се ядосваше вътрешно и се зачервяваше само от физическото напрежение на виковете си. След като шкартираше тридесет, четиридесет и дори петдесет на сто от максула, той втикваше бързо в ръцете на потърпевшия квитанцията и го пращаше при касиера с тюхкане и плачливо мърморене, че опропастявал фирмата и чорбаджията щял да го уволни, задето приемал боклуци. Но селяните от Средорек упорито бранеха интересите си. Някои късаха гневно квитанциите, които Баташки втикваше насила в ръцете им, и натоварваха отново тютюна си, за да го закарат обратно на село. Баташки почна да се вбесява наистина. Поведението на селяните миришеше на организирана акция. Дори един средоречанин му заяви направо, че всички производители, които имат повече от двадесет на сто шкартиран тютюн, ще направят оплакване в Народното събрание. Баташки се разпсува и ги нарече комунисти.

Докато ставаше всичко това, Джони стоеше отстрана и в качеството си на арбитър се застъпваше от време на време за съселяните си, като молеше Баташки да намали шкартото. През последните няколко години страховете на Джони се бяха увеличили, правеха нощите му мъчителни и го превръщаха в посмешище на селото. Вече никой не обръщаше внимание на постоянните му оплаквания, че е преследван от злосторници. Поради всичко това Джони беше престанал да бъде добър агент-купувач, страхът разколебаваше безскрупулната му смелост и Баташки мислеше да го уволни.

Тази сутрин, докато наблюдаваше скандалите със селяните и мислеше изтерзан дали някой от недоволните нямаше да запали имота му, Джони забеляза неочаквано нов тревожен повод за страхове. Между работниците, които пренасяха приетите селски бали в помещението за суровия тютюн, се мяркаше редовно един червенокос мъж. Къде бе виждал Джони този мъж? Непознатият нарамваше балата и се загубваше в склада, после се връщаше запъхтян и отново вземаше товар. При едно от своите идвания той срещна втренчения поглед на Джони и смутено наведе глава. Джони се престори, че не го забелязва, но при следващото си идване червенокосият се издаде сам. Той хвърли към Джони обезпокоен поглед, след това нарами балата и отново изчезна в помещението за неманипулиран тютюн. Страховете бяха създали у Джони почти детективска наблюдателност и поведението на непознатия му се стори съмнително. Да, къде беше виждал този червенокос мъж?… Джони преся в паметта си десетки подозрителни образи, но не можа да си спомни нищо. Умореното му от страхове съзнание се забъркваше и спираше безпомощно пред най-различни предположения. Най-сетне той се наведе към Баташки и го попита полугласно кой е непознатият. Но Баташки махна ръка с досада и продължи разправиите си със селяните. Той познаваше глупавите, натрапчиви страхове на Джони и не счете за нужно да му отговори. Тъкмо в тоя миг работникът се появи отново. Сега Джони забеляза съвсем ясно, че непознатият го следеше на свой ред и това го изпълни с нова, още по-голяма тревога. Дали червенокосият нямаше да му отмъсти (Джони не се попита защо), ако беше разбрал, че шушукането с Баташки се отнасяше за него?

Смутен от новото подозрение и обиден от Баташки, Джони забеляза отдалеч Стоичко Данкин и отиде при него. Последният, на тръгване от селото, беше разпределил балите си между няколко чужди коли, понеже нямаше собствена, след това ги беше събрал отново на куп и сега стоеше до сиромашкия си максул, чакайки присъдата на Баташки. Стоичко имаше всички основания да се надява, че тя нямаше да бъде много тежка. Джони му беше обещал закрила. Като видя разтревоженото лице на приятеля си, Стоичко разбра, че нов страх трябва да бе влязъл в главата му.

— Какво?… Върви ли?… — попита той.

— Дере ги!… — отвърна Джони, като хвърли сърдит поглед към дебелокожия, безчувствен към опасностите Баташки. — Живи ги дере, но ще разплачат някой ден майка му… Та и аз покрай него.

— Какво?… Да няма пак нещо? — съчувствено произнесе Стоичко.

Джони кимна с глава трагично. Стоичко Данкин извърна към него голямото си ухо и сините му очици замигаха бързо.

— Погледни натам!… — каза Джони. — Към децимала. Чакай, не бързай веднага… Видиш ли оня там, с червената коса, дето отнася балите?

Стоичко Данкин извърна малките си очици в указаната посока с такова усърдие, щото остана да се вижда само бялото им.

— Е?…

— Все мене гледа.

— Не се бой, нали сме заедно.

— Не си ли го виждал някъде?

Стоичко Данкин не можа да устои повече и погледна бързо към децимала.

— Бре!… — тихо извика той, стреснат съвсем неочаквано.

— Какво?… Казвай!…

— Та това е оня, дето отведе Фитилчето, преди да го изядат вълците.

— Трай не думай!…

Джони побледня и устните му затрепераха. Той си спомни изведнъж страшната, но вече забравена история с Фитилчето. Аутопсията беше установила върху огризания му от вълците труп следа от куршум в главата.

Той забеляза внезапно, че непознатият гледаше към тях и следеше разговора му със Стоичко. Без съмнение червенокосият си припомняше също къде ги е виждал и разбра, че са го познали. Единственото, което му оставаше, бе да се отърве от двамата свидетели на историята с Фитилчето. Джони не допусна друга възможност и страхът му се превърна в паника.

— Сигурен ли си?… — заекна той.

Стоичко Данкин потвърди уверено, че не се лъже. Свежата му селска памет запомняше безпогрешно всеки, с когото бе разговарял веднъж.

— Ами сега?… — прегракнало попита Джони, сякаш животът му висеше на косъм.

— Сега какво!… Трай си и толкова!… — успокои го Стоичко. — Нали съм с тебе!

— Абе, ти остави тая работа!… — тревожно произнесе Джони. — Нека ми тегли куршума, пък ти стой до мене колкото искаш. — Джони не съзна, че ако станеше това, Стоичко се излагаше на същата опасност. — Слушай!… Да не запрашиш на село без мене?… Ще се върнем заедно.

— Няма. Къде без тебе!… — увери го Стоичко.

— Аз ще се върна скоро.

И обхванат от внезапно решение, Джони тръгна бързо към изхода на двора.

— Къде бре, Джоне? — попитаха иронично някои средоречани защитника си.

— Бърза работа!… — трескаво обясни Джони.

— Хей, Джони!… — високо извика Баташки, когато видя, че агент-купувачът му изоставяше арбитърската си функция.

Но Джони се престори, че не го чува.

— Гиди страхлива женка!… — изруга Баташки след него. — Пак ти е влязла някоя муха в главата!…

Средоречани се разсмяха високо. Повечето от тях знаеха за болезнените страхове на Джони и Баташки не щадеше вече авторитета му. В това време Джони бързаше към полицейското комендантство.

 

 

Когато Макс позна Стоичко и Джони, реши да излезе от склада веднага. Всяка загубена минута можеше да стане фатална. Но пред внезапно настъпилата опасност той почувствува с изненада колко отслабнал беше инстинктът му за живот. Щяха да го арестуват и накарат да признае историята с Фитилчето. Щеше да има разпит, изтезаване и може би разстрел без присъда… Е, та що от това? След инцидента с Лукан той се усещаше изолиран и безполезен. Искаше да се бори срещу погрешния курс, но му липсваше воля — основното качество на всеки комунист. Той беше дошел да работи за партията тук, размишляваше върху новия курс, но дейността му завърши само с образуването на малка групичка от няколко души. Лукан го беше победил.

Макс се усмихна хладно на заблудата си, че е призван да бъде работнически водач. Нещо се противопоставяше на това, нещо, което идеше от самата му личност, а не от трудностите в прокарването на новата тактика, която поддържаше. И това нещо се дължеше може би на недоверието в него — един пришелец в работническата класа, на подозрението, че беше суетен и желаеше да командува. Напразно бе идването му в тая работническа среда, към която се приспособяваше само външно. Напразни бяха и опитите му да създаде у работниците доверие към себе си. Те усещаха инстинктивно, че си оставаше чужденец. И може би имаха право. Липсваше му способността да ги разбере напълно, не бе закален както трябва от бедността и безправието, не изпитваше достатъчно омраза към миналото. Някакъв суров закон се противопоставяше на усилията му и го караше да разбира все по-ясно защо работниците нямаха доверие в него. Той беше станал безполезен именно затова, че носеше от другия свят остатък от суетността да се възхищава от себе си.

И всичко това раждаше в душата му някакъв тежък конфликт, който го омаломощаваше вътрешно и правеше неспособен за действие или съпротива. Той помисли горчиво: „Изгубих борбата с Лукан и затова се превърнах в безполезен парцал… Сега нямам желание да върша нищо. Един работник не би стигнал никога до това състояние.“

Спокойно, без паника, но с равнодушно съзнание, че все пак трябваше да направи нещо, за да избегне опасността, той отиде при кьосавия майстор, който надзираваше складирането на селските бали.

— Шчо, бре?… — попита майсторът на македонския си език.

— Неразположен съм — рече Макс. — Боли ме главата.

— И мене гла’аата ме бо̀ли, ама рабо̀там… — назидателно произнесе майсторът.

— Не мога повече. Отивам си.

— А лѐбот?… Шчо ке ядаш?

Макс не му отговори и го остави. Когато минаваше през двора, дойде му на ум, че трябваше да предупреди за опасността и Стефан. С ускорени крачки той излезе от склада и се отправи към къщата на родителите му. От един месец Стефан живееше при тях и това даваше нов повод за недоверие у работниците. Макс стигна до къщата и позвъня на входа. Излезе майката на Стефан. Евреинът свали каскета си учтиво.

— Стефан ли търсите?… — попита тя. — Няма го… Той замина снощи за София.

Макс отдъхна. В тоя момент за Стефан нямаше никаква опасност.

— Благодаря. Извинете, госпожо.

Той се накани да си върви, но майката го спря.

— Господин Ешкенази — каза тя. — Влезте, ако обичате. Искам да поговоря малко с вас.

Тя погледна умолително грозното и похабено лице на Макс. Нямаше време за губене, но Макс се съгласи. За пръв път тази учтива, малко тъжна жена искаше да разговаря с него. Влязоха в салона.

— Ето какво, господин Ешкенази… — Майката търсеше думи и сякаш не можеше да ги намери. — Аз зная, че вие сте много умен и образован човек… Не ви ли се струва, че вие и Стефан бихте могли да работите пак за същата идея… как да се изразя… пак за същата кауза, но в друга област… Разбирате ме, нали?… Извинете, аз съвсем не желая да се бъркам в убежденията ви.

— Да, разбирам, госпожо.

— Работата по складовете е… някак си… неподходяща за двама ви… Тя ви изхабява безполезно… Не забелязвате ли?… Това е, което исках да ви кажа… Простете!… И още едно.

Тя се изчерви и смути пак. Евреинът я гледаше с дълбоко съчувствие. Бедната и загрижена майка!… Колко все пак уважаваше убежденията у другите!…

— С първото ви мнение не съм съгласен, но говорете свободно, госпожо.

— Да, благодаря!… Исках да ви помоля, ако не сте съгласен с това, поне да му внушите, че е необходимо да кара едновременно и университета си… Нека вземе първо образованието си като вас… Той има за две години изпити в Юридическия факултет.

— С това съм напълно съгласен и обещавам да го направя, госпожо… — каза Макс. — Дори по мое настояване той се съгласи да се яви на матура като частен ученик.

— Наистина ли, господин Ешкенази?… Много ви благодаря!… Аз имам убеждението, че Стефан ви обича много и слуша само вас.

Тя поръча на слугинята да направи кафе, но Макс се изправи бързо. Обзе го усещане, че губеше ценно време. Като видя бързината и тревогата, с която искаше да си върви, тя не настоя.

Макс излезе от къщата и тръгна към пазарната улица в долната част на града, където се намираше квартирата му. Мартенското слънце изсушаваше бързо земята. Дърветата бяха вече напъпили. Той се загледа в синьото небе, което вятърът беше измел от облаците, и почувствува тих копнеж към пролетта, към живота и света. И тогава той пак си спомни за миналото и в съзнанието му изпъкна жената от другия свят — старовремско бижу от древен еврейски род, който беше дошел преди четири века от Испания и нямаше наклонност към търговия, а даваше само равини, юристи и лекари. В очите й трептеше романтиката на минали времена и подвижна, игрива мисъл, която се подиграваше на традициите, но нямаше сила да скъса с тях. И тогава той пак съзна, че именно поради тая връзка със стария свят, която му пречеше да се приобщи напълно към новата среда, работниците бяха отказали инстинктивно да му дадат сърцата си и Лукан го бе победил.

Той продължаваше да слиза към долната част на града, като мислеше за разни други неща, но оставаше странно равнодушен към непосредствената и близка опасност, която заплашваше живота му. Все по-силен ставаше копнежът му към миналото и все по-голяма досадата от настоящето. Когато тръгна по пазарната улица, той срещна група от безработни, които отиваха към тютюневите складове. Те правеха това всеки ден и висяха с часове пред складовете, като се надяваха, че ако фирмата почнеше да работи, щяха да бъдат ангажирани първи. Но още много малко фирми бяха започнали да манипулират. Улисани в грижите си, работниците минаха покрай него, без да го поздравят, макар че го познаваха и бяха работили с него в склада на „Никотиана“. Това го разгневи. Но после му дойде на ум, че държането им не можеше да бъде друго. Конспиративните ядки на Лукан го бяха посочили като опасен фракционер. Пък най-сетне какво общо имаше сега между Макс и тях? Той се замисли. Може би идеята, може би еднаквата, крайна цел!… Но и това сега му се стори несигурно. В такъв случай той трябваше да се чувствува между тях, а не отделно от тях, да работи като редник, а не да очаква команден пост в стачката. Той си спомни, че болшевиките наричаха това „генералщина“. И тогава той пак съзна, че другият източник на вътрешния му конфликт идеше не толкова от погрешния курс на Лукан, колкото от нараненото честолюбие и че на това именно честолюбие се дължеше сега усещането му за безполезност, за разбит живот и равнодушие пред смъртта. А един работник, излязъл от низините на бедността, нямаше никога да изпадне в това състояние и да се отпусне така.

Най-после той стигна до сарашката работилница на Яко и се качи в стаичката си. Трябваше час по-скоро да вземе куфара си и да тръгне за София. Планът му бе да излезе на шосето и да вземе някой случаен камион, който отиваше натам. Пътуването с влака му се стори опасно и свързано с губене на време. Той почна да прибира вехториите си, хвърляйки ги в напукания картонен куфар, и докато правеше това, изпита отново усещане за безнадеждност, като че животът му беше свършил отдавна и всичко, което можеше да се случи сега, не го засягаше ни най-малко. Цялото бързане му се стори безсмислено, сякаш спасяването от опасността щеше да го изложи на още по-голяма досада. Искаше да избяга в София. А какво щеше да прави там?… Пак чувство на изолираност от другарите, пак унизително просене на дребна чиновническа служба от далечните богати роднини, пак подигравателни намеци, че се връща като блудния син, като глупав фантаст.

Макс прекъсна прибирането, за да запали цигара, и погледна разсеяно през прозореца. На улицата, върху отсрещния тротоар, стоеше висок младеж с бледо подпухнало лице и сиво палто. Едната му ръка беше в джоба.

Макс позна веднага един от цивилните агенти на полицията. Но дори сега той не изпита съжаление, а само извади пистолета си, приготви го за стрелба, седна до масата с лице към вратата и продължи да пуши.

 

 

Високият младеж с подпухналото лице чакаше търпеливо на тротоара. Той бе извърнал глава към площада, но очите му хвърляха всеки две секунди бърз поглед към къщата на Яко. Това бяха неприятни, тъжни и зли очи, покварени от жестокост и страх. Този младеж минаваше за виртуоз в биенето при изтръгване на показания, но винаги изпитваше страх. И сега също го беше страх, макар да нямаше особена причина за това. Той чакаше потиснато другаря си, за да арестуват заедно съмнителния. Двамата излязоха от полицейското комендантство едновременно. Единият отиде да търси Макс в склада на „Никотиана“, а другият — в квартирата му. Оня, който беше отишъл в склада, но не можа да го намери там, се върна в комендантството, откъдето шефът му заповяда да се присъедини към другия, чакащ пред квартирата.

Високият с подпухналото лице се ядосваше и ругаеше мислено бавността на другаря си, но не смееше да влезе в квартирата сам. Той се беше обадил вече по телефона в комендантството и знаеше, че другият е тръгнал оттам. Оня, който трябваше да дойде, се показа най-сетне зад ъгъла на съседната улица. Той беше нисък, дебел, с усмивка на шмекер, който гледа несериозно на работата си. Вървеше, без да бърза, и ядеше фъстъци. „Свиня“ — гневно помисли високият с подпухналото лице, но не го изруга, защото колегата му щеше да се ухили, а това го дразнеше много повече.

— Защо не взе униформени?… — троснато попита високият. Веждите на дебелия се повдигнаха глупаво.

— Нали ти казах по телефона!… — с трагичен глас наблегна високият.

— Хайде, де!… — ухили се лекомислено дебелият. — И за тая дреболия униформени!…

Младежът с подпухналото лице почервеня от гняв и мрачно сви устните си.

— Говедо!… — изруга той. — Ти гледаш през пръсти на работата си, но някога ще те надупчат като решето… Не знаеш ли, че политическите са опасни?

Той почувствува презрение към лекомислието на другаря си и омраза към жертвата, която щяха да арестуват. Опасна и кучешка професия бе тяхната!… Гледаш, мижитурка, охлузен бедняк, а когато се приближиш да го арестуваш, изведнъж изпразва цял пълнител в корема или главата ти. Той беше виждал убити колеги в моргата и споменът за тях го преследваше като кошмар. „Политическите са опасни“ — пак помисли той и тъпата животинска омраза, която изпитваше към тях, се засили още повече. От нея се раждаше и жестокостта, с която ги изтезаваше след арестуването. Но при всяко арестуване на нова жертва той изпитваше угнетяващо, непреодолимо смущение. И затова бе тъй нервен и сърдит сега.

— Добре де, добре!… — успокои го дебелият. — Аз ще вървя пръв.

— Хайде да те видим!… — каза високият, сякаш отстъпваше великодушно.

Дебелият го погледна подигравателно, съзнавайки моралното превъзходство на храбростта си.

— Какво ще ме видиш?… — възрази той, като мляскаше фъстъците. — Аз си знам работата и винаги правя това… Не съм пъзльо като тебе.

Високият замълча унизително. Страхът го накара да не разколебава решението на другаря си. Когато минаха на тротоара до къщата, той влезе в сарачницата, а дебелият остана при входа.

В това време Яко се пазареше шумно с някакъв селянин. Агентът с подпухналото лице се приближи до тях и прекъсна безцеремонно разговора им. Яко го погледна тревожно. По самоувереното му влизане той разбра, че това е човек на властта. Евреинът имаше дълга посивяла брада. Тази брада, заедно с кирливото калпаче и кожената престилка му придаваха старинен и чудноват вид, който раздразни агента.

— Имаш ли квартирант? — сурово попита високият.

— Молим?… Квартирант?… Имам, господине.

Бързата мисъл на Яко разбра изведнъж всичко. Той отдавна подозираше, че Макс ще му докара неприятности с полицията, но не искаше да го изгони от алчност към наема на стаичката. И ето ти сега беда!… Като проклинаше сребролюбието си, евреинът кимна доверително с глава, сякаш искаше да потвърди, че беше съгласен напълно с предпазните мерки на властта.

— Заведи ни веднага в стаята му!… — грубо заповяда агентът.

Яко усети предчувствие за нещо лошо и брадата му затрепера от страх.

— Молим, господине, сега!… — почна да заеква той. — Да не остава празен дукян… Rebeca!… Ven aqui!…^[1] Молим, господине!… Rebeca, ven aqui, mujer!…^[2] Молим, господине!… Rebeca!… Rebeca!…

Яко викаше, като обръщаше главата си последователно ту към селянина, ту към работилницата, сякаш искаше помощ. Най-после Ребека излезе от една малка врата, бършейки в престилката мокрите си ръце.

— Que hay?…^[3] — сърдито попита тя.

— Quedate aqui!…^[4] — заповяда Яко и кимна с глава на агента да го последва.

 

 

Излязоха на тротоара пред работилницата. Високият с подпухналото лице правеше нервни гримаси. Страхът го измъчваше жестоко. Цялата обстановка му се струваше несигурна и пълна с изненади. Дали тоя тип нямаше да хвърли бомба?

— Върви с евреина!… — заповяда той на колегата си, като се стараеше да се покаже спокоен, макар че зъбите му тракаха от страх.

— Аз ли?… — иронично произнесе дебелият, но с явна готовност да изпълни заповедта.

Той не се боеше никак и паниката на по-старшия му колега го забавляваше.

— А какво?… Аз ли?… — ядно възрази високият. — Ти си по-млад и трябва да свикнеш… Ще те представя за награда пред началството.

Дебелият агент се изсмя високо на това обещание и тръгна след Яко, като стисна за всеки случай пистолета в джоба на палтото си. Високият отдъхна и остана на тротоара сам. Един къс тунел съединяваше под втория етаж на къщата улицата с малкото, вмирисано на помия, дворче. В дворчето влизаха две врати: една от сарачницата и друга от жилището. Дебелият и Яко влязоха във втората врата. Като се увери, че жилището нямаше друг изход, високият с подпухналото лице отиде при нея и застана малко настрана, за да може да стреля във фланг, ако съмнителният се опиташе да избяга. В продължение на няколко секунди той чуваше как дебелият и евреинът изкачваха стъпалата на дървената стълба. Напрежението и страхът му ставаха все по-големи. „Кучешки занаят е нашият!…“ — пак помисли той, като облиза пресъхналите си устни и по заглъхващите стъпки позна, че двамата бяха изкачили вече стълбата. След това настъпи тишина, а после изведнъж се разнесе серия от изстрели, последвана от задавен хриптящ вик. Нещо тежко, вероятно тялото на дебелия, се строполи по стълбата. Високият с подпухналото лице се прилепи до стената и зачака с изваден пистолет, готов за стрелба. Миг след това той чу още един изстрел, а после се разнесе гъгниво и мрачно виене, прекъсвано от неразбираеми, проточени думи на еврейски език. Някой слизаше бавно по стълбата и сякаш се стараеше да избиколи или прескочи нещо върху тях. Високият чакаше напрегнато, но вече без паника, сигурен в стрелбата от удобната си позиция. Гъгнивото, безпомощно виене стана по-високо. „Евреинът“ — презрително помисли агентът. Той почака още малко. Неразбираемият говор — смес от клетви и плач — му се стори противен и го накара да изпсува. Най-после от вратата изскочи Яко. С протегнати към небето ръце евреинът хукна към улицата. Лицето му беше разкривено от ужас, а под зиналата червена уста се вееше брадата му, рядка и посивяла. Плиткото калпаче и кожената престилка му придаваха още по-зловещ вид. Агентът изтича бързо и застана пред него с пистолет в ръка.

— Що?… Кой стреля?… — изрева той.

Когато Яко видя пистолета, ужасът му стана неописуем.

— Мо… мо… мо… — почна да заеква той.

— Идиот!… Говори бързо!…

— Мо… мо… мо… молим…

Главата, ръцете, краката, цялото тяло на евреина трепереха от ужас. Агентът го блъсна грубо настрана и отново зае предишната си позиция. Яко изтича на улицата, надавайки грозни хрипливи викове. Високият с подпухналото лице продължаваше да чака. Отгоре не се чуваше никакъв шум. Най-после той разбра, че драмата във втория етаж беше свършила и усети егоистична, животинска радост, задето се беше отървал и тоя път. Но реши да не напуща позицията си още малко. Понякога тия типове дори смъртно ранени се вдигаха и стреляха пак. В дворчето влезе стражар. Зад него се събираше уплашена тълпа.

— Полицай!… Дай тревога!… — извика агентът.

След пет минути пристигна Чакъра с отделение от стражари. Малко бледен, но умело и спокойно, старшията блокира къщата и отстрани тълпата. Към обсадения отправиха покани да се предаде, но къщата мълчеше. Чакъра попита има ли доброволец да се качи горе. Никой от подчинените му не отговори. Тогава той стисна зъби, извади пистолета си и тръгна сам. Последва го един млад стражар с красиви черни мустачки, зад когото страхливо и нерешително тръгна агентът. Върху горната част на стълбата, с протегнати ръце и глава надолу, лежеше неподвижно дебелият. Лицето му беше разцепено на две половини от една почти непрекъсната линия гъсто, последователно изстреляни куршуми. Чакъра го прескочи невъзмутимо и продължи нагоре. В такива минути той мислеше само за достойнството си на старши стражар. Вратата на стаичката, в която живееше Макс, зееше полуотворена.

— Предай се!… — високо извика Чакъра. — Къщата е блокирана.

И в същия миг се прилепи до стената от едната страна на вратата. Агентът с подпухналото лице и стражарят се снишиха зад трупа на дебелия. Не последва никакъв отговор. Чакъра направи още няколко стъпки покрай стената и повтори поканата, приближавайки се към вратата. Пак му отговори мълчание, тежко, напрегнато и сякаш лишено от живот. Чакъра погледна към стълбата. Зад трупа на убития се подаваха пистолетите на стражаря с мустачките и цивилния агент. Сега Чакъра помисли за семейството си. След късо колебание той ритна мрачно вратата и надзърна в стаичката.

Върху пода, всред локва от кръв, лежеше Макс Ешкенази. Той бе изстрелял последния куршум в устата си.