Артър Конан Дойл
Етюд в червено (3)

ГЛАВА 3
ЗАГАДКАТА НА „ЛОРИСТЪН ГАРДЪНС“

Признавам, че доста се стреснах от току-що полученото доказателство за практическото естество на теориите, развивани от моя съквартирант. Уважението ми към аналитичните му способности неимоверно нарасна. Въпреки това в съзнанието ми остана мъничко подозрение, че цялата работа е предварително подстроена с намерението да бъда смаян, макар изобщо да не си представях какво може да цели Холмс с такава измама. Когато го погледнах, той вече бе прочел посланието и в очите му се появи оня празен, лишен от блясък израз, който свидетелствуваше за дълбок размисъл.

— Как, по дяволите, стигнахте до такова заключение? — попитах го аз.

— До какво заключение? — сприхаво попита той в отговор.

— Че човекът е флотски сержант в оставка.

— Не мога да си губя времето с дреболии — каза припряно Холмс, а после добави с усмивка: — Извинете ме за грубостта. Прекъснахте нишката на мислите ми, но може би така е по-добре. Значи вие наистина не се досетихте, че човекът е флотски сержант?

— Не, разбира се.

— По-лесно ми е да го правя, отколкото да го обяснявам. Ако те накарат да докажеш, че две и две е четири, може малко да се затрудниш, макар да си съвсем сигурен, че е така. Още докато човекът беше на отсрещната страна на улицата, различих голяма синя котва, татуирана върху ръката му. Това навеждаше на мисълта за море. Имаше военна стойка, но и разрешените по устава бакенбарди. Белег на флотата. Беше човек, който донякъде притежава самочувствие и известна нагласа да командува. Не може да не сте забелязали, че държеше главата си изправена й енергично си служеше с бастуна. От пръв поглед се виждаше, че е уравновесен, порядъчен мъж на средна възраст, а всички тези факти подтикваха към извода, че е бил сержант.

— Забележително! — възкликнах аз.

— Дребна работа — каза Холмс, но в изражението на лицето му си личеше радостта, че видимо се изненадах и възхитих. — Току-що ви казах, че престъпниците са се свършили. Но излиза съм сгрешил, погледнете! — И Холмс ми хвърли писмото, получено по куриера.

— О, та това е ужасно! — извиках аз, като бегло го прегледах.

— Наистина звучи малко необичайно — спокойно отбеляза Холмс. — Имате ли нещо против да ми го прочетете на глас? Ето съобщението, което прочетох:

„Скъпи ми господин Шерлок Холмс, Тази нощ се случиха неприятности на улица «Лористън Гардънс»

3, недалече от «Брикстън Роуд». Към два часа след полунощ патрулът забелязал, че в една необитавана къща свети, и заподозрял нещо не наред. Заварил входната врата отворена, а в стаята откъм фасадата, където няма мебели, открил трупа на добре облечен господин и намерил в джоба му визитна картичка със следното съдържание: «Инок Дж. Дребър, Кливланд, Охайо, САЩ.» Не е установена кражба, нито има данни как е умрял човекът. В стаята се виждат петна от кръв, но по тялото няма рана. Не можем да разберем как човекът е влязъл в празната къща и въобще цялата работа е заплетена. Ще ви чакам в къщата, ако ви е възможно да дойдете по което и да е време преди пладне. Ще запазя всичко от тая нощ, докато не ми се обадите. Ако не можете да дойдете, ще ви съобщя още подробности. Ще ви бъда безкрайно признателен, ако ми окажете честта да изложите мнението си.

Искрено ваш, ТО БАЯ С ГРЕГСЪН.“

— ГрегСън е най-умният детектив в Скотланд Ярд — отбеляза приятелят ми. — От цялата пасмина само той и Лестрейд ги бива. работят бързо и енергично, но дотолкова им липсва нетрадиционният поглед, че е направо потресаващо. При това всеки е забил нож в гърба на другия. Завиждат си, сякаш са професионални красавици. Ако и двамата са тръгнали по следата, този случай ще се окаже доста забавен.

Изумих се от спокойствието, с което Холмс редеше мислите си.

— Положително няма време за губене! — възкликнах аз. — Да изляза ли, за да ви повикам кабриолет?

— Не съм убеден, че трябва да отида. Понякога, когато не съм обзет от пристъп на активност, аз се превръщам в най-непоправимия безделник на земята.

— Защо, нали мечтаехте тъкмо за такава възможност?

— Скъпи приятелю, какво ме засяга това? Да допуснем, че разкрия цялата работа. Можете да бъдете сигурен, че Грегсън, Лейстрейд и Сие ще си присвоят всичките заслуги. Така става, когато човек участвува неофициално.

— Но той ви моли да му помогнете!

— Вярно. Грегсън знае, че го превъзхождам, и насаме ми отдава дължимото, но би предпочел да си отреже езика, вместо да го признае пред трето лице. Както и да е, нищо не пречи да отидем и да надникнем там. Ще ги уловя на въдицата си. Друго да не стане, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!

И Холмс бързо си навлече палтото, след което се засуети, което показваше, че пристъпът на енергичност е надделял над състоянието на апатия.

— Слагайте си шапката — обърна се към мене той.

— Искате да ви придружа?

В съществуващото фактическо положение (лач.). Б. пр.

— Да, стига да нямате нещо по-добро за вършене — каза той. Миг по-късно кабриолетът с бясна бързина понесе двама ни към „Брикстън Роуд“.

Беше мъгливо, облачно утро. Кафеникава пелена, сякаш отражение на калните улици, забулваше покривите на къщите. Спътникът ми беше в чудесно настроение, бъбреше за цигулките, правени в Кремена, и за разликата между „Страдивариус“ и „Аматй“. На мене обаче не ми се говореше, защото духът ми се чувствуваше угнетен от мрачното време и скръбната задача, с която се бяхме нагърбили.

— Струва ми се, че не отделяте дължимото внимание на предстоящия случай — казах накрая аз, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.

— Още нямам изходни данни — отвърна той. — Основна грешка е, когато човек теоретизира, преди да е запознат с всички доказателства. Така повлиява на преценките си.

— Скоро ще разполагате с данни — подхвърлих аз, като посочих навън. — Стигнахме „Брикстън Роуд“, ето я и къщата, ако. не се лъжа.

— Правилно. Спри, кочияшо, спри!

Все още бяхме на стотина ярда^[1] от мястото, но Холмс настоя да слезем и довършихме пътуването си пешком.

Къщата на „Лористън Гардънс“ 3 имаше зловещ и заплашителен вид. Освен нея се виждаха още три къщи, всичките построени малко по-навътре от улицата. В две от тях живееха хора, а върху фасадите на двете необитаеми къщи три реда празни прозорци гледаха печално и навяваха чувство за пустота и униние, само дето тук-таме върху зацапаните стъкла имаше надписи „Дава се под наем“, наподобяващи пердета на болни очи. Къщите бяха разделени от улицата с малка градина, изпъстрена с безразборно избуяли хилави растения и пресечена от тясна алея, чийто жълт цвят явно се дължеше на глина, примесена с чакъл. Навсякъде беше мокро от падналия през нощта дъжд. Градината бе опасана с три стъпки висока тухлена стена с дървен парапет в горния край и на тази стена видяхме облегнат снажен полицай, наобиколен от групичка зяпачи, протегнали шии и напрегнали очи с напразната надежда, че ще зърнат нещо от това, което става вътре.

Мислех си, че Шерлок Холмс веднага ще се втурне в къщата и ще се хвърли да проучва загадката. Но се оказа, че той има далеч по-други намерения. С пълно безразличие, което при съществуващите обстоятелства ми се стори граничещо с престорена непринуденост, той започна небрежно да крачи напред-назад по паважа и да се взира с празен поглед в земята, небето, отсрещните къщи и по дължината на парапета. Като свърши огледа, Холмс бавно тръгна по алеята, или по-скоро по тревата покрай алеята, все така приковал очи в земята. На два пъти се спря, видях, че веднъж се усмихна, и чух как възкликна доволно. По мократа глинеста пръст имаше много отпечатъци от стъпки, но понеже полицаите бяха минавали оттам на влизане и излизане, не ми стана ясно как моят другар може да се надява, че ще узнае нещо. Ала тъй като наскоро бях получил изумителни свидетелства за бързината, с която е способен да вниква в положението, не се съмнявах, че той сигурно вижда много неща, които ми убягват.

На входната врата ни посрещна висок белолик мъж със сламеноруса коса и бележник в ръка. Той се втурна към нас и разтърси с благодарност ръката на спътника ми.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Запазил съм всичко непокътнато.

— Освен това! — И приятелят ми посочи алеята. — Стадо бизони да беше минало, нямаше да остави подире си такава голяма неразбория. Но не се съмнявам, Грегсън, че вие сте направили своите заключения, преди да разрешите минаването оттам.

— Имах много работа в къщата — опита да се измъкне детективът. — Тук е и колегата Лестрейд. Разчитах, че той ще има тази грижа.

Холмс ме погледна насмешливо и веждите му се вдигнаха нагоре.

— Щом двама души като вас и Лестрейд са налице, трети човек едва ли ще има какво да открие — каза той на детектива. Грегсън самодоволно потри ръце.

— Смятам, че свършихме всичко необходимо — обясни той. — Но случаят е необичаен, а аз зная, че вие имате слабост към подобни неща.

— С файтон ли пристигнахте? — попита Холмс.

— Не, господине.

— А Лестрейд?

— Не, господине.

— Тогава нека влезем да разгледаме стаята.

И след тази неуместна забележка Холмс се запъти към къщата, последван от Грегсън, на чието лице бе изписано изумление.

Малък прашен коридор с голи дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. Вляво и вдясно се виждаха врати. Едната явно не беше отваряна от седмици, но през другата се стигаше до гостната — мястото, където се бе случило загадъчното произшествие. Холмс влезе, а аз го последвах със свито сърце, както става, когато човек е пред лицето на смъртта.

Стаята, огромна и правоъгълна, изглеждаше още по-огромна поради липсата на каквито и да е мебели. Стените бяха облепени с просташки крещящи тапети с петна от плесен, а тук-таме висяха отлепени дълги ленти, под които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата имаше претенциозна на вид камина, увенчана с полица от имитация на бял мрамор. На края на полицата беше оставена полуизгоряла восъчна свещ. Единственият прозорец бе толкова мръсен, че всичко сивееше на мъждивата и слаба светлина, още повече понеже цялото помещение бе покрито с дебел слой прах.

Тези подробности забелязах по-късно, а в момента вниманието ми бе приковано от простряната върху дъсчения под самотна, мрачна и неподвижна фигура, взряна с празен и безжизнен поглед в потъмнелия таван. Тялото принадлежеше на четиридесет и три — четиридесет и четири годишен човек, среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса и къса, остра брада. Беше облечен с плътен сукнен редингот и жилетка, и светли панталони, с безукорно чисти яка и маншети на ризата. На пода редом с него бе положен цилиндър — елегантен и грижливо изчеткан. Ръцете му бяха широко разтворени, юмруците — стиснати, а долните му крайници — вкопчени един в друг, сякаш след тежка борба със смъртта. Върху лицето му бе застинало изражение на ужас и както ми се стори, на омраза, каквато за пръв път виждах у човек. Зловещите и страшни изкривени черти, в добавка към ниското чело, сплескания нос и издадената долна челюст придаваха на мъртвеца някак човекоподобен, маймунски вид, подсилен от сгърчената му, неестествена поза. Виждал съм смъртта във всякаква форма, но тя никога не ми се е представяла в по-страховит вид от проявата си в това тъмно и нечисто помещение, чийто прозорец гледаше към една от главните пътни артерии на лондонското предградие.

До вратата стоеше мършавият и както винаги приличащ на невестулка Лестрейд, който ни поздрави.

— Този случай ще вдигне голям шум, сър — подметна той на Шерлок Холмс. — Надхвърля всичко, на което съм попадал досега, а доста ми е минало през ръцете.

— Няма ли някаква следа? — попита Грегсън.

— Съвсем не — в тон с него отвърна Лестрейд. Шерлок Холмс се приближи до тялото, коленичи и съсредоточено го огледа.

— Сигурни ли сте, че няма рана? — попита той, сочейки изобилието от капки и пръски кръв наоколо.

— Напълно! — извикаха и двамата детективи.

— Тогава естествено тази кръв принадлежи на друго лице, вероятно на убиеца, ако е било извършено убийство. Това ми напомня на обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен от Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си случая, Грегсън?

— Не, сър.

— Намерете го и го прочетете, заслужава си. Няма нищо ново под слънцето. Всичко вече се е случвало.

Холмс говореше, а през това време ловките му пръсти светкавично се движеха насам-натам: докосваха, натискаха, разкопчаваха и проверяваха, докато в очите му се таеше същият унес, за който вече споменах. Понеже направи огледа бързо, никой не би допуснал, че нито една дреболия не му се е изплъзнала. Накрая подуши устните на мъртвеца, после погледна подметките на високите му лачени обуща и попита:

— Нали не сте го местили?

— Само колкото се налагаше, за да направим огледа.

— Вече можете да го изпращате в моргата — каза Холмс. — Нищо друго няма да се разбере.

По нареждане на Грегсън четирима мъже чакаха с носилка. Когато ги повика, те влязоха в стаята, вдигнаха непознатия и го понесоха. При това от тялото падна пръстен, издрънча и се търколи на пода. Лестрейд го грабна и го загледа с недоумение.

— Тук е идвала жена! — извика той. — Това е женски венчален пръстен.

И докато говореше, той протегна дланта си да ни го покаже. Наобиколихме го и вперихме погледи. Нямаше съмнение, че колелцето от чисто злато някога беше красяло пръста на невяста.

— Това усложнява положението — каза Грегсън. — Господ ми е свидетел, че и досега си беше сложно.

— Значи сте сигурен, че не го опростява? — подхвърли Холмс. — Нищо няма да научите, като го гледате втренчено. Какво намерихте в джобовете?

— Събрали сме всичко ей там — отвърна Грегсън и посочи предметите, отрупани безредно на едно от по-долните стъпала на стълбите. — Златен часовник, купен от Баро в Лондон. Златна верижка, много тежка и масивна. Златен пръстен с масонски знак. Златна игла за вратовръзка, изобразяваща глава на булдог с рубини за очи. Юфтен калъф за визитни картички с визитки на Инок Дж. Дребър от Кливланд, което отговаря на инициалите върху бельото — И.Д.Д. Нямаше портфейл, но наличните пари възлизат на седем лири и тринайсет шилинга. Джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с името Джоузеф Стангърсън, изписано върху форзаца. Две писма: едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.

— На какъв адрес?

— Улица „Странд“, Американска банкова агенция, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гион“ във връзка с отплаването на техни кораби от Ливърпул. Явно клетникът се е готвел да се връща в Ню Йорк.

— Събрахте ли някакви сведения за другия мъж, за Стангърсън?

— Веднага пристъпих към това, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявление на всички вестници, а един от хората ми отиде в Американската банкова агенция, но още не се е върнал.

— Известихте ли Кливланд?

— Телеграфирахме тази сутрин.

— Какво съдържаше запитването?

— Просто описахме обстоятелствата и добавихме, че ще се радваме на всякаква информация, която би могла да ни е от полза.

— Не поискахте ли да ви съобщят подробности по въпрос, който ви се струва от решаващо значение?

— Запитването беше за Стангърсън.

— И нищо повече? Няма ли обстоятелство, обединяващо целия този случай? Няма ли да телеграфирате отново?

— Казах каквото имах да казвам — обидено отговори Грегсън.

Шерлок Холмс леко се усмихна и тъкмо се готвеше да подхвърли нещо, когато Лестрейд, намиращ се в предната стая, докато този разговор се водеше в хола, отново се появи на сцената, доволно и важно потривайки ръце.

— Господин Грегсън — каза той, — току-що направих извънредно голямо откритие. Щеше да ни убегне, ако не бях огледал внимателно стените.

Очите на човечеца проблясваха — явно се мъчеше да прикрие, че ликува, задето е взел връх над колегата си.

— Елате! — извика той и се втурна обратно в стаята, чиято атмосфера изглеждаше малко по-ведра след изнасянето на обитаващия я мъртвец. — А сега стойте тук! — добави Лестрейд.

Драсна клечка кибрит върху подметката на обувката си, запали я и я поднесе към стената.

— Гледайте! — победоносно каза той.

Вече споменах, че на места тапетите се бяха ръзкъсали. Точно в този ъгъл на стаята имаше отлепено голямо парче и се виждаше жълтият правоъгълник на грубата мазилка. На голата стена с кървавочервени букви бе изписано „Рейч“.

— Какво ще кажете? — извика детективът с тон на уличен търговец, който хвали стоката си. — Изпуснато е, защото се намира в най-тъмния ъгъл на стаята и никой не се е сетил да огледа и тук. Убиецът — бил той мъж или жена — го е написал със собствената си кръв. Вижте, стената се е изцапала от течащата кръв. Това поне изключва предположението за самоубийство. Защо е избран именно този ъгъл за надписа? Ще ви обясня. Погледнете свещта над камината. Тогава е била запалена и в такъв случай в ъгъла е било най-светло, а не най- тъмно от цялата стая.

— И какво значение има, че все пак го откри? — попита пренебрежително Грегсън.

— Как какво?! Ами убиецът, бил той мъж или жена, се е канил да изпише името Рейчъл, но е бил обезпокоен и не го е завършил. Помнете ми думата, когато с времето този случай се изясни, ще се появи свързана с него жена на име Рейчъл. Присмивайте се колкото си искате, господин Шерлок Холмс. Може да сте много хитър и умен, но в крайна сметка старото куче най-добре подушва следата.

— Искрено ви моля да ме извините — каза моят другар, който бе предизвикал гнева на човечеца с неудържимия си смях. — Наистина ваша е заслугата, че пръв от нас открихте написаното, което, както казвате и както по всичко си личи, несъмнено е излязло изпод ръката на другия участник в снощната тайнствена история. Нямаше кога да разгледам стаята, но сега, с ваше позволение, ще го сторя.

Докато говореше, Холмс измъкна от джоба си ролетка и лупа. Въоръжен с двата инструмента, той безшумно тръгна из стаята — някъде спираше, другаде коленичеше, а веднъж дори се просна по корем. Така бе погълнат от заниманието си, че сякаш забрави за нашето присъствие — през цялото време си мърмореше под нос и непрекъснато поддържаше потока от сипещи се възклицания, стонове, подсвирквания и тихи възгласи, с които се насърчаваше и обнадеждаваше. С поведението си той неудържимо ми напомняше на чистокръвна, добре обучена хрътка, която се мята из гъсталака и нетърпеливо скимти, докато надуши изгубената диря. Търсенията му продължиха двайсетина минути или малко повече — измерваше с най-голямо старание разстоянията между следи, които според мен бяха напълно невидими за очите, и понякога използуваше ролетката, за да мери по стените все по същия будещ недоумение начин. На едно място внимателно събра и прибра в плик купчинка сив прах от пода. Накрая се взря с лупата в думата върху стената, като огледа придирчиво, до най-малката подробност, всяка буква. Най-после бе удовлетворен и прибра ролетката и лупата обратно в джоба си.

— Казват, че гениалността се изразява в умението на човек да полага безкрай усилия — подхвърли Холмс с усмивка. — Определението е много лошо, но подхожда за работата на детектива.

Грегсън и Лестрейд бяха наблюдавали с доста голямо любопитство и известна доза презрение извършените от колегата им любител маневри. Те явно не съумяваха да оценят факта, който аз започнах да осъзнавам: че и най-дребните неща, вършени от Холмс, винаги са насочени към някаква определена практическа цел.

— Какво е мнението ви, сър? — попитаха и двамата.

— Ако реша да се натрапя с помощта си, значи да омаловажа заслугите, които имате за този случай — подхвърли Холмс. — Толкова добре се справяте, че би било жалко да се намесва един външен човек — добави той с глас, в който се криеше бездна от сарказъм. — Ако ме осведомявате как върви разследването, с радост съм готов да ви помагам с каквото мога. А междувременно бих искал да поговоря с полицая, открил трупа. Бихте ли ми дали името и адреса му?

Лестрейд надникна в бележника си.

— Казва се Джон Ранс. Дежурството му е приключило. Можете да го намерите на „Одли Корт“ 46 в Кенингтън Парк Гейт. Холмс си записа адреса.

— Да тръгваме, доктор Уотсън — обърна се той към мене. — Ще отидем да го потърсим. Нека ви кажа нещо, което би допринесло за разследването — продължи той вече към двамата детективи. — Извършено е убийство и убиецът е мъж. Бил е висок над шест стъпки, в разцвета на силите си, с малки за този ръст нозе. обут в груби обуща с тъпи носове и е пушил пура марка „Тричинополи“. Пристигнал е тук заедно с жертвата си с кабриолет, теглен от кон с три износени подкови и една нова на предния ляв крак. Вероятно с червендалесто лице, а ноктите на дясната му ръка са изключително дълги. Тези указания не са кой знае колко, но могат да ви бъдат от полза. Лестрейд и Грегсън се спогледаха и скептично се усмихнаха. — Ако човекът е бил убит, как е станало това? — попита първият.

По името на град Тиручирапали в Мадрас, Индия. Б. пр.

— С отрова — ограничи се да каже Холмс и тръгна да излиза. — Има и още нещо, Лестрейд — обърна се и добави той вече на прага. — Написаното на стената се чете „рах“, това е „мъст“ на немски. Така че не си губете времето да търсите госпожица Рейчъл.

И с тази последна унищожителна реплика Холмс излезе, като остави двамата съперници със зяпнали усти.