Артър Конан Дойл
Етюд в червено (7)

ГЛАВА 7
СВЕТЛИНА В МРАКА

Вестта, с която ни приветствува Лестрейд, прозвуча така внезапно и неочаквано, че и тримата изгубихме ума и дума. Грегсън скочи от креслото и разсипа останалото уиски и водата. Аз мълчаливо се взирах в Шерлок Холмс, който бе стиснал устни и смръщил вежди.

— Значи и Стангърсън! — промълви той. — Историята се усложнява.

— И преди си беше сложна — промърмори Лестрейд, като се канеше да седне. — Май съм попаднал на военен съвет, а?

— Изслушахме мнението на Грегсън по въпроса. — подхвърли Холмс. — Имате ли нещо против да споделите с нас какво видяхте и какво направихте?

— Не възразявам — отвърна Лестрейд и седна. — Честно си признавам, че смятах Стангърсън забъркан в смъртта на Дребър, обаче новото развитие на нещата доказа, че напълно греша. Все още обзет от тази единствена мисъл обаче, аз се залових да разбера какво е станало със секретаря. Бяха ги видели заедно на гара Юстън на трето число към осем и половина вечерта. В два часа след полунощ откриха Дребър на „Брикстън Роуд“. Бях изправен пред въпроса да установя как Стангърсън е прекарал времето между осем и половина и извършването на престъплението и какво е станало с него след това. Телеграфирах в Ливърпул, описах как изглежда секретарят и предупредих да държат под око американските кораби. После се залових за работа: обиколих всички хотели и давани под наем жилища в околностите на Юстън. Нали разбирате — приех становището, че ако Дребър и него вият спътник са се разделили, най-естественият ход за секретаря е било да пренощува някъде наблизо, а на другата сутрин да се навърта край гарата.

— По-вероятно е предварително да са си уговорили място за среща — забеляза Холмс.

— Така и се оказа. Вчера прекарах цялата вечер да разпитвам дали са ги виждали, но нямах късмет. Днес започнах много рано и в осем часа сутринта дойде ред на частния хотел „Холидей“ на улица „Литъл Джордж“. Когато зададох въпроса дали там е отседнал човек на име Стангърсън, веднага получих утвърдителен отговор.

— Вие сигурно сте господинът, когото той очаква — казаха те. — От два дни очаква някакъв господин.

— А сега къде се намира?

— Горе, още не е станал. Поръча да го събудим в девет.

— Веднага отивам при него — рекох аз.

Струваше ми се, че внезапното ми появяване може да го извади от равновесие и без да иска, да се издаде с някои приказки. Прислужникът предложи да ме заведе до стаята. Беше на втория етаж и до нея се стигаше по малък коридор. Прислужникът ми посочи вратата и се канеше да слезе долу, когато видях нещо, от което едва не ми прилоша, макар да имам двайсетгодишен опит. Изпод вратата лъкатушеше тънка червена струйка кръв, криволичеше по коридора и се събираше в малка локва до перваза на отсрещната страна. Нададох вик, който накара прислужника да се върне. Като видя кръвта, той едва не припадна. Вратата бе заключена отвътре, но ние наблегнахме с рамо и я разбихме. Заварихме прозореца отворен, а до него лежеше свит на кълбо мъж, облечен в нощна риза. Беше мъртъв, и то от доста време — с вкочанени и изстинали крайници. Обърнахме тялото и прислужникът веднага разпозна господина, наел стаята под името Джоузеф Стангърсън. Смъртта бе причинена от дълбока рана в гърдите отляво, сигурно бе засегнато сърцето. А сега идва най-странната част от историята. Познайте какво видяхме над убития.

Още преди Шерлок Холмс да отговори, усетих, че ме полазват тръпки и ме обзема чувството за предстоящ ужас.

— Думата гасне, изписана с кръв — каза Холмс.

— Точно така — потвърди Лестрейд със страхопочитание в гласа. Известно време мълчахме.

В извършеното от неизвестния убиец имаше нещо твърде методично и неразбираемо, от което престъпленията му изглеждаха още по-отвратителни. При мисълта за това аз, чиито нерви бяха доста здрави на бойното поле, изтръпнах.

— Видели са злодея — продължи Лестрейд. — На път за млекарницата по алеята, която води от малките улички към задната част на хотела, минало момчето, разнасящо мляко. Забелязало, че стълбата, която обикновено държали там, била опряна о един широко отворен прозорец на втория етаж. Момчето отминало, но се обърнало и видяло слизащ по стълбата мъж. Спускал се много тихо и открито и момчето го взело за някой от хотелските дърводелци или майстори. Не му обърнало особено внимание, само си помислило колко рано е вече на работа. Останало с впечатлението, че човекът е висок, с румено лице и е облечен с дълго, кафеникаво на цвят палто. Трябва да не е напуснал стаята веднага след убийството, понеже в легена имаше порозовяла от кръв вода — там си е измил ръцете, а и чаршафите бяха изцапани с кръв — явно нарочно си е изтрил в тях ножа.

Погледнах Холмс, защото описанието на убиеца съвсем точно съвпадаше с неговото, но по лицето му нямаше и следа от ликуване или доволство.

— Не намерихте ли в стаята някаква следа, която да води към убиеца? — попита той.

— Нямаше абсолютно нищо. В джоба на Стангърсън открихме портфейла на Дребър, но това, изглежда, не е необичайно, понеже той е плащал сметките. Парите наброяваха над осемдесет лири и всичко си беше на място. Каквито и да са мотивите на тези необикновени престъпления, кражбата не е сред тях. Не намерихме документи или бележки в джобовете на убития, имаше само една телеграма, изпратена от Кливланд преди около месец, със следното съдържание: „Дж. Х. е в Европа“, но без подпис.

— И нищо повече? — попита Холмс.

— Нищо значително. Романът, който човекът е чел преди заспиване, беше на леглото, а лулата му — на близкия стол. На масата имаше чаша вода, а на перваза — кутийка от мехлем с две хапчета.

Шерлок Холмс ликуващ скочи от мястото си и радостно извика:

— Последната брънка! Сега картината е пълна.

Двамата детективи изумено го гледаха. Той каза доверително:

— Сега държа в ръцете си всички конци, които така се бяха объркали. Естествено трябва да се изяснят някои подробности, но вече несъмнено зная основните факти от момента, когато Дребър се разделя със Стангърсън на гарата, до откриването на убития секретар. Все едно че съм го видял с очите си. Ще ви дам доказателство за своята осведоменост. Успяхте ли да приберете хапчетата?

— Нося ги — отвърна Лестрейд и извади една бяла кутийка. Взех тях, портфейла и телеграмата с намерението да ги сложа на сигурно място в участъка. Да си призная, прибрах хапчетата по чиста случайност, защото за мен те нямат никакво значение.

— Дайте ми ги — помоли Холмс, след което се обърна към мене: — А сега, докторе, кажете според вас това обикновени хапчета ли са?

Наистина не бяха обикновени хапчета. Малки, кръгли и бисерносиви на цвят, те изглеждаха почти прозрачни на светлината от лампата.

— По лекотата и прозрачността им може да се предположи, че са разтворими във вода — заключих аз.

— Точно така — потвърди Холмс. — Нали не бихте имали нищо против да слезете и да доведете клетия малък териер, който вече е толкова зле и хазяйката искаше да сложите край на мъките му още вчера?

Отидох и донесох на ръце кучето. То дишаше тежко и по угасналия му поглед си личеше, че кончината му наближава. Бледата като платно муцунка всъщност вече говореше, че териерът е отвъд обичайните граници на кучешкото съществуване. Положих го на възглавничка върху килима.

— Сега ще разполовя едно хапче — рече Холмс, извади джобното си ножче и се зае да изпълни казаното. — Едната половина ще върнем в кутията за бъдещи нужди, а другата ще поставя в тази винена чаша, където има и лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав, разтваря се бързо.

— Това може да ви се струва много интересно — каза Лестрейд с обидения тон на човек, подозиращ, че му се подиграват, — но не разбирам какво общо има със смъртта на господин Стангърсън.

— Търпение, приятелю, търпение! Скоро ще се уверите, че има много общо. А сега ще добавя и малко мляко, за да стане сместа поносима, и като я дадем на кучето, ще видим, че ще я излочи с удоволствие.

Както говореше, той изсипа съдържанието на чашата в една паничка, сложи я пред териера и кучето направо я облиза. Шерлок Холмс постави въпроса така сериозно и убедително, че всички седяхме, мълчахме, наблюдавахме съсредоточено животното и очаквахме да последва нещо извънредно. Нищо подобно обаче не се случи. След изпиването на лекарството кучето не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле — лежеше си проснато на възглавничката и дишаше учестено.

Холмс беше извадил часовника си и постепенно на лицето му се изписаха крайно огорчение и разочарование, понеже минутите се нижеха, а резултат нямаше. Той прехапа устни, взе да барабани по масата и въобще даваше всякакави признаци на силно нетърпение. Толкова голямо бе вълнението му, че искрено ми дожаля за него, докато двамата детективи презрително се усмихваха и никак не съжаляваха, че е попаднал в затруднено положение.

— Не може да е просто съвпадение — извика Холмс, скочи от мястото си и започна да крачи напред-назад из стаята. — Не е възможно такова съвпадение. Хапчетата, за чието съществуване подозирах в случая с Дребър, всъщност се появяват при смъртта на Стангърсън. А, не действуват. Какво ли означава това? Положително цялата поредица от преценки, които съм направил, не е погрешна. Не е възможно! И все пак окаяното псе съвсем не се влошава… Аха, сетих се! Сетих се! — И като нададе радостен вик, Холмс се хвърли към кутията, разполови и другото хапче, разтвори го, добави мляко и го поднесе на териера. Клетото създание едва натопи език, когато цялото му тяло се разтърси от спазми и кучето застина безжизнено, като поразено от гръм.

Шерлок Холмс пое дълбоко дъх и изтри потта от челото си.

— Не ми достига вяра — каза той. — Вече би трябвало да зная, че когато един факт привидно се противопоставя на дълга поредица от дедуктивни разсъждения, това неизменно доказва, че е възможно да ни насочи към друго тълкуване. Едното от хапчетата в кутията съдържа най-смъртоносна отрова, а другото е напълно безвредно. Трябваше да се досетя още преди да видя кутията.

Последното му изявление ми се стори толкова изненадващо, че направо се запитах дали другарят ми е с всичкия си. Налице обаче беше мъртвото куче и то доказваше, че предвиждането на Холмс излезе вярно. Взе да ми се струва, че замъглените ми представи се избистрят и постепенно започвам да прозирам, макар смътно и още неясно, истината. Холмс продължи:

— Всичко това ви изглежда странно, защото още в началото на издирването не сте успели да схванете важността на единствената истинска следа, с която сте разполагали. Аз имах щастието да се заловя с това и всичко, случило се по-късно, дойде да потвърди първото ми предположение и всъщност се оказа негово логично следствие. Затова онези неща, които ви озадачаваха и правеха случая да ви изглежда още по-заплетен, за мен внасяха яснота и потвърждаваха моите заключения. Често се прави грешката всичко неизвестно да се приема като загадка. Така най-обикновеното престъпление изглежда и най-загадъчно, защото не предлага нови или особени страни, които да помогнат на дедукцията. Безкрайно по-трудно би било да се разкрие убийството, ако намереха тялото на жертвата захвърлено на пътя, без която и да е от тези очевидни и сензационни добавки, правещи го забележително. Странните подробности съвсем не усложняват случая — те въздействуват точно в обратен смисъл.

Господин Грегсън, чието нетърпение растеше, докато слушаше това обръщение, вече не можеше да се сдържа и каза:

— Вижте какво, господин Холмс, готови сме да признаем, че вие сте умен човек и си имате собствени методи на работа. Сега обаче ни е необходимо нещо повече от гола теория и назидания. Въпросът беше да се задържи убиецът. Разработих случая за себе си, но излиза, че съм грешил. Не е възможно младият Шарпантие да е участвувал във второто убийство. Лестрейд пък се зае със Стангърсън, но се оказа, че и той е грешил. Вие ни подхвърляте намеци за едно, после за друго и явно ви е известно повече, отколкото на нас, но дойде времето, когато смятаме, че имаме право да ви попитаме без заобикалки какво всъщност знаете за случая. В състояние ли сте да посочите името на престъпника?

— Не мога да се освободя от чувството, че Грегсън е прав, сър — подхвърли Лестрейд. — И двамата си опитвахме силите, и двамата се провалихме. Откакто съм тук, вие споменахте неведнъж, че разполагате с необходимите доказателства. Сигурен съм, че ще ги извадите на бял свят.

— Всяко забавяне на ареста — забелязах аз — ще даде време на убиеца да извърши някое ново зверство.

Притиснат от всички страни, Холмс явно започна да се колебае. Продължи да крачи из стаята, обронил глава на гърдите и смръщил вежди — както винаги, когато потънеше в размисъл.

— Няма да има повече убийства — каза накрая той, като внезапно спря и се обърна към нас. — Можете да обявите това предположение за изчерпано. Попитахте ме дали зная името на престъпника. Зная го. Но този факт е дреболия в сравнение с възможността да го заловим. Очаквам много скоро да постигна това. Направил съм необходимата подготовка и силно се надявам, че ще успея, но трябва да се борави внимателно, защото насреща си имаме хитър и отчаян човек, ползуващ се с подкрепата на не по-малко умен съучастник, както успях да се убедя. Дотогава, докогато престъпникът няма представа, че са събрани някакви улики, има известен шанс да му надвием, но ако изпита и най-малкото подозрение, той ще си смени името и мигом ще изчезне сред четирите милиона, населяващи този огромен град. Нямам намерение да обиждам когото и да е от вас, но държа да ви кажа, че според мене двамата мъже не са равностоен противник на детективската служба, ето защо не потърсих вашата помощ. Разбира се, ако не успея, цялата вина ще ми бъде вменена заради този пропуск, но аз съм подготвен за това. Засега мога да обещая, че в мига, когато стане възможно да обсъждам въпросите с вас без опасност за собствените ми планове, ще го сторя.

Уверенията на Холмс, както и пренебрежителното мнение за криминалния отдел на полицията, изглежда, далеч не задоволиха двамата детективи. Грегсън се изчерви до корените на сламенорусата си коса, а очичките на Лестрейд светеха от любопитство и омраза. Никой от тях обаче не успя да се обади, понеже на вратата се почука и депутатът на малките уличници — младият Уигинс — представи своята незначителна и отблъскваща особа. Той докосна за поздрав челото си и рече:

— Да знаете, сър, че кабриолетът е на входа.

— Браво, момче! — ласкаво каза Холмс. — А защо не въведете този модел в Скотланд Ярд? — продължи той, като извади от едно чекмедже чифт белезници. — Вижте само колко плавно действува пружината. Щракват мигновено.

— И старият модел върши работа — подхвърли Лестрейд, — стига да намерим човек, на когото да ги сложим.

— Много добре, много добре — съгласи се с усмивка Холмс. — Кочияшът би могъл да ми помогне със сандъците. Кажи му да се качи, Уигинс.

Учудих се, като чух съквартирантът ми да говори така, сякаш се готви да тръгне на пътешествие, понеже не ми беше споменавал нищо по въпроса. В стаята имаше малък куфар — Холмс го извади и започна да затяга ремъците. Беше погълнат от това занимание, когато влезе кочияшът.

— Само ми помогни с тази закопчалка, човече — каза Холмс, коленичил до куфара, без изобщо да обърне глава.

Човекът приближи към него някак намусено и недоверчиво и протегна ръце да улесни Холмс. В същия миг се чу звучно щракване, издрънча метала и Шерлок Холмс отново скочи на крака.

— Господа — извика той с блеснали очи, — да ви представя господин Джеферсън Хоуп, убиецът на Инок Дребър и Джоузеф Странгърсън!

Всичко стана светкавично — толкова скоро, че нямаше време да го осъзная. Ясно си спомням този миг: победоносното изражение на Холмс, звънкия му глас, свирепия вид на смаяния кочияш, гневно вперил поглед в лъскавите белезници, озовали се сякаш по магически начин върху ръцете му. Една-две секунди сигурно сме приличали на скулптурна група. После с яростен, нечленоразделен вик заловеният се отскубна от хватката на Холмс и се спусна към прозореца. Рамката и стъклото се поддадоха на натиска му, но преди да успее да скочи навън, Грегсън, Лестрейд и Холмс се хвърлиха върху му с бързината на хрътки. Завлякоха го обратно в стаята и настъпи страхотна суматоха. Мъжът беше толкова неудържим и ожесточен, че непрекъснато се отърсваше от четирима ни. Сякаш притежаваше силата на човек, обзет от спазмите на епилептичен пристъп. По лицето и ръцете му имаше рани от минаването през стъклото, но продължи да се съпротивлява, сякаш не беше изгубил кръв. Чак когато Лестрейд успя да пъхне ръка под вързаната на врата му кърпа и едва не го удуши, той проумя, че усилията му са напразни. Но дори тогава ние не се почувствувахме в безопасност, докато не вързахме и краката, и ръцете му. Когато свършихме, изправихме се запъхтени, останали без дъх.

— Разполагаме с кабриолета му — каза Шерлок Холмс. — Ще ни послужи да го откараме в Скотланд Ярд. Господа — продължи той, любезно усмихнат, — нашата малка загадка е към своя край. С най-голямо удоволствие ще изслушам въпросите, които бихте желали да ми зададете. Сега няма опасност да не получите отговор.