Артър Конан Дойл
Етюд в червено (13)

ГЛАВА 6
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СПОМЕНИТЕ НА ДЖОН УОТСЪН, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА

Яростната съпротива на пленника ни всъщност не се дължеше на злостно отношение към самите нас, защото, като се видя в безизходно положение, той се усмихна дружелюбно и изрази надежда, че не е наранил никого при боричкането.

— Предполагам, че ще ме заведете в участъка — каза той на Шерлок Холмс. — Кабриолетът ми е пред къщата. Ако ми развържете краката, ще сляза сам до долу. Не съм вече толкова лек за носене, колкото бях.

Грегсън и Лестрейд се спогледаха, като че смятаха предложението му за доста нагло, но Холмс веднага повярва на думите му и развърза кърпата, с която бяхме стегнали глезените му. Човекът се изправи и се разтъпка, сякаш за да се увери, че нозете му отново са свободни. Спомням си, че както го наблюдавах, си казах, че рядко ми се е случвало да виждам мъж с толкова здраво телосложение, а изражението на мургавото му, почерняло от слънцето лице, говореше за решителен и деен дух и правеше същото потресаващо впечатление, както телесната му сила.

— Ако мястото на полицейския началник е свободно, смятам, че вие сте човекът за него — каза Хоуп, взрян с нескрито възхищение в моя съквартирант. — А начинът, по който откривахте следите ми, няма цена.

— Най-добре е да дойдете с мене — каза Холмс на двамата детективи.

— Аз мога да ви закарам — предложи Лестрейд.

— Чудесно! А Грегсън ще седне вътре при мене. Също и вие, докторе. Понеже случаят ви заинтересува, нищо не пречи да ни придружавате.

С радост се съгласих и заедно слязохме долу. Нашият пленник не направи опит за бягство, а влезе кротко в бившия си кабриолет заедно с нас. Лестрейд се качи на капрата, шибна коня и много скоро пристигнахме. Въведоха ни в една стаичка, където полицейски инспектор записа името на заловения и именага на хората, в чието убийство се обвинявате. Служителят беше белолик, апатичен човек, който изпълняваше задълженията си вяло и машинално.

— Задържания, ще бъде изправен пред съда до края на седмицата — каза той. — Междувременно желаете ли та направите някакво изявление. господин Джефърсън Хоул. Длъжен съм да ви предупредя че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използувано против вас.

— Имам доста за разказване — бавно каза пленникът ни. — ще ви разкажа всичко, господа.

— Не е ли по-добре да го запазите за делото? — попита инспекторът.

— Може изобщо да не стигна до съд — отвърна човекът. — Не се притеснявайте, не мисля да се самоубивам. Вие лекар ли сте? свирепо впи Той в мене блестяшите си черни очи..

— Да. лекар съм — отвърнах аз.

— Тогава си сложете ръката тук — каза той с усмивка и ръката МУ заедно с белезниците посочи гърдите.

Сторих го със свободната си ръка. странно неритмично триенесе усещаше вътре. Мускулите на гръдния кош сякаш трептяха и резонираха. какво би станало с една паянтова постройка, ако в нея заработи мощен мотор. В тишината на стаята се чуваше глухо жужене и бръмчене, което идваше отсъщият човек.

— Та вие имате ансвризма на аортата! — възкликнах аз.

— Така се нарича! — примирено погвърди той. — Миналата седмица ходих на лекар и гои ми каза, че не след дълго сърцето ми ще се пръсне. От години става все по-зле. Получих го от измръзване и недояждане в планините на Сол Лейк. Постигнах целта си и не ме е грижа дълго ли ще живея, но бих искал да оставя след себе си някакво описание на цялага рабога. Не искам да ме помнят като окикновен главорез.

Инспекторът и двамата служители побързаха да обсъдят дали е препоръчително да позволят да разкаже историята си.

— Сигурно ли е, че има непосредствена опасност за живота му — попита първият.

— Несъмнено — отговорих аз.

— В такъв случаи явно в наш интерес и на правосъдието е да запишем изявлението му — каза инспекторът. Разрешава ви се да разкажете историята си. Но отново ви предупреждавам, че всичко което ще разкажете може да послужи против вас. То ще бъде записано.

— С ваше позволение ще седна — рече човекът и веднага осъществи казаното. — Тази аневризма лесно ме изморява, а бъркотията от преди половдин час не облекчи положението. С единия крак съм в гроба и няма смисъл да ви лъжа. Ще чуете само истината, а как бихте я използвали, е без значение за мене.

С тези думи Джеферсън Хоуп се облегна на стола и направи своето забележително признание.

Говореше спокойно и методично, сякаш в събитията, за които разказваше, няма нищо необичайно. Мога да гарантирам верността на включения тук разказ, защото имах достъп до бележките на Лестрейд. където думите на Хоуп са записани точно както ги бе произнесъл.

— За вас не е от голямо значение защо мразех избягалите мормони — каза гой. — Достатъчно е и това. че те бяха виновни за смъртта на две човешки същества. баща и дъщеря, и следователно собственият им живот бе предрешен. Поради времето, изминало от извършването на престъплението. всеки опит да ги изправя пред съда щеше да се провали. Но аз знаех вината им и твърдо реших, че сам ще поема ролята на обвинител, съдебни заседатели и изпълнител на присъдата, събрани в едно. На мое място и вие бихте направили същото, ако сте истински мъже… Момичето, за което стана дума, щеше да се омъжи за мене преди двайсет години. Насила я омъжиха за Дребър и тя не издържа. Взех венчалния пръстен от ръката на мъртвата и се заклех, че когато умира Дребър. пред очите си ще вижда същата халка и последните му мисли ще бъдат за престъплението, за което го наказвам. Носех пръстена и следвах Дребър и неговия съучастник през два континента, докато не ги настигнах. Те смятаха да ме изтощят, но не успяха. И ако умра утре. което е много вероятно, ще умра със съзнанието. че съм свършил, и то добре, работата си на този свят. Престъпниците загинаха от моята ръка. Не ми остава нищо повече, което да желая и да очаквам с надежда… Те бяха богати, а аз бях беден, затова не ми беше лесно да ги следвам. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни и се наложи да се заловя с нещо, та да си изкарвам прехраната. Язденето или карането на кабриолет за мене е толкова естествено, колкото и ходенето по земята, затова се обадих в една файгонджийска кантора и скоро ме взеха на работа. Всяка седмица трябваше да представям определена сума на собственика, а горницата задържах за себе си. Рядко изкарвах в повече, но все успявах да свържа двата края. Най-трудно ми беше да опозная града и ми се струва, че никъде не съм попадал на толкова лабиринти, колкото в Лондон. Разполагах обаче с план и след като веднъж се ориентирах за главните хотели и гари, взех да се справям доста добре… Мина известно време, докато разбера къде са отседнали двамата господа. Питах, разпитвах и накрая се добрах до тях. Живееха на пансион в Камбъруел. от татък Темза. Щом ги открих, знаех, че вече са в ръцете ми. Бях си пуснал брада и нямаше начин да ме познаят. Готвех се да им ходя по петите, дока го ми падне сгоден случай. Твърдо бях решил този път да не им позволя да избягат… Въпреки това те почти ми се изплъзнаха. Където и да ходеха из Лондон, аз бях подире им. Понякога ги следвах с кабриолета. понякога пешком. но първото беше по-сигурно. защото не можеха да се измъкнат. Само рано сутрин или късно вечер успявах да припечеля по някоя пара и взех да закъснявам с вноските за собственика. Това обаче не ме притесняваше, стига да хванех хората, които ме интересуваха… А те бяха много коварни.

Трябва да им беше хрумнало, че може да съм попаднал на следите им, защото никога не излизаха един по един или по тъмно. В продължение на две седмици карах подире им всеки ден и те нито веднъж не се разделиха. Половината време Дребър беше пиян, но Стангърсън винаги стоеше нащрек. Дебнех ги от зори до мрак, но не случих нито един удобен момент. Това не ме обезсърчи, понеже нещо ме караше да си мисля, че моят час скоро ще удари. Страхувах се само да не би сърцето ми да се пръсне преждевременно и работата да остане несвършена… Най-после една вечер, когато минавах по „Торкий Те-ръс“ — така се казва улицата, където живееха, — видях, че пред вратата на пансиона спира кабриолет. Скоро отвътре изнесоха багаж, след малко се появиха Дребър и Стангърсън и кочияшът потегли. Шибнах коня и гледах да не ги изпускам от очи. Много се притесних, понеже реших, че си сменят квартирата. Те слязоха на гара Юстън. аз повиках едно момче да държи поводите на коня ми и ги последвах на перона. Чух. че питат кога има влак за Ливърпул, а пазачът им отговори, че влакът току-що е заминал и има друг влак чак след няколко часа. На Стангърсън това явно не му хареса, но Дребър като че ли доста се зарадва. Толкова се приближих до тях в тълпата, че чувах всяка тяхна дума. Дребър каза. че има да си свърши някаква лична работа и ако Стангърсън иска. да го почака, скоро ще се върне. Спътникът му го укори и му напомни решението им да се движат заедно. Дребър отговори, че случаят е малко деликатен и трябва да отиде сам. Не чух какво отговори другият на това, но Дребър започна да ругае, подчерта. че онзи му е платен слуга и че не може да му заповядва. Тогава секретарят разбра, че работата е безнадеждна, и само постави условието, ако другият изпусне последния влак, да се срещнат в частния хотел „Холидей“. Дребър му заяви, че ще бъде на перона много преди единайсет часа и си тръгна от гарата… Мигът, който очаквах от толкова време, най-после дойде. Враговете ми бяха в моята власт. Заедно можеха взаимно да се закрилят, но разделени, зависеха от моето благоволение. Аз обаче не предприех никакво необмислено, прибързано действие. Планът ми отдавна беше готов. Мъстта не носи удовлетворение, ако престъпникът няма време да разбере кой му нанася удара и защо го е постигнало възмездието. Бях намислил план, даващ ми възможност да накарам човека, който ми е сторил зло, да разбере, че старият му грях е излязъл на бял свят. Няколко дни преди това се случи някакъв господин, който оглеждаше къщи по „Брикстън Роуд“, да изпусне един от ключовете в кабриолета ми. Потърсих го същата вечер и си го получи, но междувременно аз бях направил отпечатък и си приготвих копие. По този начин имах достъп поне до едно място в Лондон, където можех да разчитам, че никой няма да ме безпокои. Трудният въпрос, който оставаше нерешен, беше как да накарам Дребър да отиде в тази къща… Дребър тръгна по улицата, отби се в един магазин за спиртни напитки и остана в последния почти половин час. Като излизаше, вече се олюляваше, явно беше доста пиян. Пред мене имаше спряла двуколка и той я повика. Следвах ги толкова от близо по „Ватерлоо“. Изминахме доста мили по улиците и накрая за мое нещастие стигнахме до пансиона, където Дребър бе отседнал и скоро го бе напуснал. Не можех да си представя с какви намерения се връща гам. но продължих след него и спрях кабриолета си на около стотина ярда до една къща, а той влезе в хотела, а двуколката си замина. Моля ви, дайте ми чаша вода. Гърлото ми пресъхна от говоренето… Подадох му чаша вода. Хоуп я изпи и каза:

— Стоях неподвижно и чаках търпеливо. Така чаках вече около четвърт час или малко повече, когато изведнъж долових шум. сякаш в къщата се боричкаха. В следващия миг вратата широко се отвори и се появиха двама мъже. Единият беше дребърт, а другият — млад човек, когото виждах за първи път. Човекът хвана Дребър за яката и като стигнаха до началото на стълбището към улицата, той го блъсна и го изрита така, че го запрати чак в средата на пътя. — Мръсно псе! — извика младият, като размахваше подире му тоягата си. — Ще те науча как се обижда „една почтена девойка“ Толкова се беше разгорещил, че според мене щеше да наложи злосторника с пръта, само че Дребър си плю на петите и побягна по улицата. Стигна до ъгъла и като видя моя кабриолет, даде ми знак. скочи вътре и каза: — Карай за хотел „Холидей“. Най-после той всъщност се намираше в кабриолета ми и сърцето ми така се разлудяха от радост, че аз се уплаших да не би тъкмо в този последен миг ансвризмата да ме погуби. Подкарах бавно, като прехвърлях наум какво гочно да сторя. Можех веднага да запраша извън града и там на някой безлюден път да проведа последния си разговор с него. Почти бях решил да го направя, когато Дребър сам ми предложи решение. Манията да пие отново го бе обзела и той ми нареди да спра пред едно заведение, предлагащо джин. Влезе, като поръча да го чакам Стоя вътре чак докато затвориха, появи се много пиян и аз разбрах, че играта вече е в мои ръце… Не си мислете, че възнамерявах да го убия най-хладнокръвно. И така да бях постъпил, щеше да е напълно справедливо, но не можех да го сторя. Отдавна си бях намислил, че Дребър трябва да има възможност да спаси живота си. ако реши да се възползува от нея. Сред многото служби, които съм заемал, в Америка и Европа през скитническите си години, веднъж бях разсилен и чистач в лаборатория на колежа Йорк. Един ден професорът изнасяше лекция за отрови и показа на студентите някакъв алкалоид (както го нарече), които бил извлякъл от южноамериканска отрова за стрели отрова: която била с такава сила, че и най-малкото зрънце било достатъчно да отрови човек. Той показа в каква стъкленица държи този препарат и!.о!: Една година я бях чистил. Доста бях понаучил от фармацията и прибрах две зрънца от Алкалоида. Две малки разтворими хапчета, като сложих в кутии по едно от тях заедно с едно подобно на вид, но безвредно хапче. Още тогава реших, че когато му дойде времето, всеки от враговете ми ще трябва да си избере по едно хапче от кутията, а аз да изпия хапчето, което остава. Вдига се много по-малко шум, отколкото при заглушен с носна кърпа изстрел, а е все толкова смъртоносно. От този ден нататък винаги носех със себе си кутийките, а сега беше дошъл моментът да ги използувам… Мина полунощ, наближаваше един часът. Времето се развали, застудя, духаше силен вятър и валеше пороен дъжд. Колкото и мрачно да беше навън, душата ми ликуваше, изпълни ме такова тържествуване, че ми идеше да крещя от радост. Ако на някого от вас, господа, се е случвало да более за нещо и да го желае толкова дълго, повече от двайсет години, а после изведнъж да го види пред себе си, ще разберете чувствата ми. Запалих пура и усърдно я пуших, за да успокоя нервите си, но ръцете ми трепереха, а слепоочията ми пулсираха от възбудата. Карах кабриолета, а пред очите ми бяха старият Джон Фериър и милата Луси, гледаха ме от тъмнината и ми се усмихваха, виждах ги така ясно, сякаш се намирахме в стая. През цялото време бяха пред мене, застанали от двете страни на коня, докато не спрях пред къщата на „Брикстън Роуд“… Не се виждаше жива душа, не се чуваше нито звук освен от дъждовните капки. Когато погледнах през прозорчето, Дребър се беше сгушил и спеше пиянски сън. Разтърсих ръката му.

— Време е да излизаш! — казах му аз.

— Добре, кочияшо! — отвърна той.

Сигурно сметна, че сме стигнали до споменатия от него хотел, защото излезе, без да каже нищо повече, и тръгна подире ми през градината. Наложи се да вървя редом, за да го крепя, защото главата му все още беше малко натежала. Като стигнахме до вратата, аз отключих и го въведох в първата стая. Кълна ви се, че през цялото време бащата и дъщерята вървяха пред нас.

— Тъмно е като в рог — обади се Дребър, лутайки се.

— Сега ще светна — рекох аз и запалих с клечка кибрит восъчната свещ, която носех — А сега, Инок Дребър — продължих аз, обърнах се към него и поднесох светлината към лицето си, — кажи кой съм?

Той ме погледна само за миг със зачервените си от пиянство очи и видях как го обзе ужас, дори чертите на лицето му се изкривиха — значи ме беше познал. Олюля се назад, пребледня и по челото му изби пот, а зъбите му взеха да тракат. При тази картина аз се облегнах на вратата и се смях шумно и дълго. Знаех, че отмъщението носи наслада, но и не бях подозирал какво доволство ще изпълни душата ми.

— Мръсно псе! — извиках аз. — Дебнах те от Солт Лейк Сити до Санкт Петербург, но ти винаги ми се изплъзваше. Сега дойде краят на скитанията ти, защото утре един от двама ни няма да види изгрева на слънцето!

Докато говорех, той се сви още по-далече и по изражението му си личеше, че ме смята за луд. Така и си беше в момента. Усещах пулса в слепоочията си като удари с ковашки чук и сигурно щях да загубя съзнание, ако не бях получил облекчение след като от носа ми рукна кръв.

— А сега какво ще кажеш за Луси Фериър? — извиках аз, заключих вратата и размахах ключа пред лицето му. — Възмездието закъсня. но най-после те настигна! Видях, че устните на подлеца се разтрепериха. Би ме помолил да пощадя живота му, но знаеше, че е безсмислено.

— Ще ме убиеш ли? — попита той, като заекваше.

— Да те убия? Та кой говори за убийство, ако става дума за бясно псе? Каква жалост прояви ти към клетата ми любима, когато я откъсна от гроба на заклания й баща и я завлече без срам в проклетия си харем?

— Друг уби бащата! — извика Дребър.

— Но ти сломи нейното невинно сърце — разкрещях се аз и му тикнах кутийката. — Нека бог бъде съдник. Избери си хапче и го глътни. В едното се таи смърт, в другото — живот. За мене ще бъде второто. Да видим има ли справедливост на този свят, или всичко зависи от късмета!

Дребър се дръпна страхливо, развика се и взе да моли за милост, но аз извадих нож и го опрях в гърлото му, така че той отстъпи. След него и аз глътнах хапче и минута-две се гледахме безмълвно в очакване да разберем кой ще умре, и кой ще живее. Ще забравя ли някога изражението, изписало се на лицето му, когато с първите предупредителни спазми осъзна, че отровата прониква в организма му? Тогава започнах да се смея, извадих венчалния пръстен на Луси и го държах пред очите му. Всичко трая само миг, понеже алкалоидът действува бързо. Мъчителна болка изкриви чертите му, той размаха ръце, олюля се и като нададе дрезгав вик, тежко се строполи на пода. Преобърнах го с крак и сложих ръка на сърцето му. Не биеше. Дребър беше мъртъв! А кръвта от носа ми шуртеше, но аз не й бях обърнал внимание. Не знам откъде накъде ми хрумна да пиша по стената с нея. Може би с хитрото намерение да пратя полицията по лъжлива диря, защото се радвах и ми беше леко на душата. Спомних си, че над един убит германец в Ню Йорк имаше изписано гасЬе и по онова време вестниците спореха дали убийството не е дело на тайните общества. Реших, че каквото е озадачило нюйоркчани, ще озадачи и лондончани, затова потопих пръст в собствената си кръв и начертах буквите на подходящо място на стената. После отидох до кабриолета. Наоколо нямаше хора, времето продължаваше да е много лошо. Бях се поодалечил, когато бръкнах в джоба, където обикновено държах пръстена на Луси и открих липсата му. Сякаш ме порази гръм, защото нямам друг спомен от нея. Помислих си, че сигурно съм го изпуснал, като се навеждах над тялото на Дребър, затова подкарах кабриолета обратно, оставих го в една пресечка и смело тръгнах към къщата. Готов бях да рискувам всичко, само и само да си върна пръстена. Когато стигнах там, попаднах право в ръцете на излизащия отвътре полицай и едва успях да отклоня подозренията му, като се престорих на мъртво пиян… Ето така Инок Дребър се раздели с живота. Сега ми оставаше да направя същото със Стангърсън, за да е изплатен дългът им към Джон Фериър. Знаех, че секретарят е отседнал в частния хотел „Холидей“ и цял ден се навъртах там, но той не излезе навън. Допускам, че сигурно е заподозрял нещо, когато Дребър не се е появил.

Той, Стангърсън, беше коварен, винаги стоеше нащрек. Но ако си мислеше, че ще ме откаже, като не излиза, много се лъжеше. Скоро научих кой е прозорецът на спалнята му и рано на другата сутрин се възползувах от една стълба, захвърлена в алеята зад хотела, и се вмъкнах в стаята на зазоряване. Събудих го и му казах, че е дошъл часът да плати за живота, отнет от него преди толкова много години. Описах му смъртта на Дребър и му предложих същия избор с хапчетата. Вместо да се вкопчи във възможността да оцелее, той скочи от леглото и се хвърли да ме души. Прободох сърцето му. докато се отбранявах. Но изходът щеше да е същият и в първия случай, защото Провидението никога не би допуснало ръката на виновника да вземе друго, а не отровното хапче… Не ми остава още много за разправяне, и толкова по-добре, защото почти нямам сили. Няколко дни продължих да карам кабриолета с намерението да работя, докато събера достатъчно пари, та да се върна в Америка. Бях спрял край другите файтони, чакащи клиенти, когато един парцаланко попита дали някой кочияш не се казва Джеферсън Хоуп, понеже имало поръчка за кабриолета му от господина, живеещ на улица „Бейкър“ 221 Б. Дойдох, без да подозирам клопка, а в следващия миг този млад човек ми сложи белезниците и аз се оказах окован за пръв път в живота си. Това е цялата ми история, господа. Може и да ме смятате за убиец, но според мене аз служих на правосъдието също както служите вие.

Толкова вълнуващ беше разказът на човека и толкова силно впечатление ни направи начинът, по който го поднесе, че останахме да седим безмълвни и умислени. Дори професионалните детективи, които са отегчени от всяка подробност на едно престъпление, явно бяха силно заинтригувани от чутото. Когато Джеферсън Хоуп свърши, няколко Минути цареше тишина, нарушавана само от дращенето на молива на Лестрейд, нанасящ последни поправки на стенографските си записки.

— Има само един въпрос, който бих искал да се осветли малко повече — каза накрая Шерлок Холмс. — Кой беше вашият съучастник, дошъл на обявата ми за пръстена?

Хоуп весело смигна на приятеля ми и рече:

— Собствените си тайни мога да издам, но няма да напакостя на други хора. Видях обявата ви, допуснах, че може да е примамка, но можеше и да става дума за пръстена, който търсех. Приятелят ми предложи да дойде и да провери нещата. Ще се съгласите, че той се справи много успешно.

— Несъмнено! — любезно се обади Холмс.

— А сега, господа — започна мрачно инспекторът. — трябва да се съобразим с изискванията на закона. В четвъртък затворникът ще бъде изправен пред съда и се налага вашето присъствие. Дотогава аз

Ще отговарям за него.

С тези думи инспекторът позвъни, двама тъмничари отведоха Джеферсън Хоуп, а ние с приятеля ми излязохме от участъка и се върнахме с кабриолет на улица „Бейкър“.