Стивън Кинг
Романът на Лизи (13)

2.

Лизи преглътна.

— Виж, Манда, нямам ясен план. Действам на автопилот.

— О, не на мене тия! — извика Аманда почти закачливо. — Оставила си съобщения, че ще го чакаш в кабинета на Скот довечера в осем — едно на телефонния секретар и друго при онзи питсбъргски професор, в случай че Дули му се обади. Възнамеряваш да го убиеш — отлично. Даде шанс на ченгетата, нали? — Аманда не даде възможност на Лизи да отговори. — Естествено. Онзи тип е минал под носа им и почти ти е отрязал цицата с отварачката!

След завоя Лизи се озова зад поредния клатушкащ се камион. Пътната обстановка беше като в деня, когато с Дарла се връщаха след настаняването на Аманда в лудницата. Удари спирачки и пак се почувства гузна, че кара боса.

— Скот беше силен.

— А-ха. Само дето е използвал цялата си сила, за да оцелее като дете.

— Какво знаеш по този въпрос? — попита Лизи.

— Нищо. Той никога не разправяше за детството си. Мислиш ли, че не ми правеше впечатление? Може би Дарла и Канти не забелязваха, но аз усещах нещо гнило и Скот беше наясно. Знаехме нещичко един за друг, Лизи. Познавахме се по начина, по който се познават двама души, които не къркат на купон с много пиячка. Мисля, че затова Скот се погрижи за мен. И още нещо.

— Какво?

— По-добре да изпревариш камиона, преди да съм се задушила от газовете.

— Нямам добра видимост.

— Имаш достатъчно добра видимост. Освен това Господ мрази страхливците — още нещо, което хората като нас със Скот прекрасно знаят.

— Манда…

— Изпреварвай! Задушавам се!

— Видимостта наистина…

— Лизи си има гадже! Лизи и Заки на дърво се качили, там се Ц-Е-Л-У…

— Дангалачке, гадна си като повръщано.

— Цуни-гуни по муцуни, по дупето, малка Лизи на полето… — Аманда се смееше.

— Ако нещо изскочи от насрещното платно…

— Първо идва любовта, после идва бракът, първо идва Лизи…

Без да се замисля за евентуалните последици, Лизи даде газ до дупка. Тъкмо когато се изравни с камиона, на отсрещното платно видя друг, който бързо приближаваше.

— Мамка му, искам да се надрусам, сега вече загазихме — изкрещя Аманда. Вече не се кикотеше хрипливо, а се смееше гръмогласно. Лизи също се смееше.

— Дай му да разбере, Лизи!

Беемвето се стрелна напред и се озова обратно на платното си, преди фаталния сблъсък. „Дарла — помисли си Лизи — досега да е надала писъци до възбог.“

— Е — обърна се тя към сестра си, — доволна ли си?

— Да — отговори Аманда, хвана ръката й и я замилва, докато Лизи не отпусна мъртвешката си хватка около волана. — Радвам се, че съм тук, радвам се, че дойде да ме прибереш. Нещо в мен ме подтикваше да остана, от друга страна, ми беше… как да го обясня… мъчно, че не съм си вкъщи. И страшно, че много скоро ще ми е безразлично. Благодаря, Лизи.

— Благодари на Скот. Той е знаел, че ще се нуждаеш от помощ.

— Знаел е същото и за теб. И е знаел — готова съм да се обзаложа, — че само една от сестрите ти е толкова побъркана, за да ти помогне.

Лизи отклони поглед от пътя, за да погледне Аманда в очите.

— Приказвахте ли си със Скот за мен? Говорехте ли си за мен, когато бяхте там?

— Говорехме си. Не помня дали е било тук или там, и не мисля, че има някакво значение. Споделяхме си колко много те обичаме.

Лизи не можа да отговори. Сърцето й преливаше от любов… и скръб. Идваше й да заплаче, но тогава нямаше да вижда пътя. Край на сълзите. Само дето подозираше, че в бъдеще ще има още.

3.

Известно време пътуваха в мълчание. След като отминаха къмпинга „Пигуокит“, шосето опустя. Небето още беше синьо, но трупащите се облаци скриваха слънцето — беше светло, но нямаше сенки, което създаваше странно усещане. След малко Аманда заговори с несвойствена за нея вежливост:

— Щеше ли да се върнеш за мен, ако не ти трябваше съучастник?

Лизи внимателно обмисли отговора си.

— Ще ми се да вярвам.

Аманда целуна нежно дланта й и я постави обратно на волана.

— И на мен ми се ще да вярвам. Особено място е Южнякът. Реален е като този свят и е по-хубав от всичко на този свят, когато си там. Но когато си тук… — Аманда сви рамене и на Лизи й се стори, че движението изразява копнеж. — Тогава е само мечта, изтъкана от лунен лъч.

Лизи си спомни как лежеше до Скот в „Еленовите рога“ и наблюдаваше как луната се опитва да пробие облаците. Слушаше разказа му и го последва. Последва.

— Как го наричаше Скот?

— Бумна луна.

— Поне бях близо, а?

— Беше.

— Според мен повечето деца имат място, където се крият, когато са уплашени, самотни или просто им е скучно. Наричат го „царството“, „приказната земя“, или „Бумна луна“ ако са с богато въображение и са го измислили специално за себе си. Когато пораснат, повечето го забравят. Малцината талантливи като Скот обуздават мечтите си като коне и ги яхват.

— Ти самата беше много талантлива. Нали ти измисли Южняка? Момичетата от квартала години наред играха на пиратки. Няма да се изненадам, ако на Сабатъс Роуд още има момичета, които продължават традицията.

Аманда се засмя и поклати глава:

— На хора като мен не е съдено да прехвърлят мост между двата свята. Въображението ми ме вкара в беля, нищо повече.

— Манда, не е вярно…

— Напротив. Лудниците са пълни с такива като мен. Ние сме подвластни на мечтите си, а не те на нас. Яхват ни, подкарват ни с камшици — о, не можеш да си представиш как обичаме тези камшици! — и ние тичаме ли, тичаме, но тъпчем на едно място…, защото корабът… никога не опъва платна… и никога не вдига котва.

Лизи рискува и отново я погледна. По страните й се стичаха сълзи. Може би сълзите не мокреха онези каменни пейки, но да, тук бяха реални — по един покъртително човешки начин.

— Знаех, че ще отида — продължи Аманда. — Докато бяхме в кабинета на Скот… Докато записвах поредното безсмислено число в онзи глупав бележник, знаех…

— Онзи глупав бележник се оказа ключът — прекъсна я Лизи. Спомни си, че в него „РУЖИТЕ“, както и „mein gott“ бяха написани с печатни букви… нещо като писмо в бутилка. Или като друга бума: „Лизи, тук съм, ела да ме потърсиш, моля те.“

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ама че абсурд. Нали знаеш, Скот ми подари цял куп бележници за рождения ми ден.

— Така ли?

— Да, в годината, преди да умре. Каза, че може да ми потрябват. — Аманда се усмихна горчиво. — Май един от тях наистина свърши работа.

— Да — каза Лизи, чудейки се дали mein gott беше написано на гърба на всички останали с малки черни буквички под търговската марка. Може би някой ден щеше да провери. Ако с Аманда се измъкнеха живи от тази каша, разбира се.

4.

Когато Лизи намали скоростта в центъра на Касъл Рок, канейки се да завие към полицейския участък, Аманда я хвана за ръката и я попита какво, за бога, си мисли, че прави. Изслуша отговора на сестра си с нарастващо удивление, после язвително попита:

— И какво да правя, докато даваш показания и попълваш формуляри? Да седя в чакалнята по пижама и всички да ми зяпат циците и катеричката? Или да остана в колата и да слушам радио? А ти как ще обясниш босите си крака? Ами ако от „Грийнлон“ вече са телефонирали на шерифа да държи под око вдовицата на писателя, която е отишла на свиждане в Имението на откачалниците и е зачезнала със сестричката си?

Лизи беше сащисана, както би се изразил далеч-несъвършеният-й-баща. Тъй като дотолкова се бе съсредоточила върху проблемите, свързани с измъкването на Аманда от „Приказната земя“, и с Джим Дули, съвсем беше забравила как изглежда; да не говорим за възможните последствия от Голямото бягство. Беемвето се намираше пред тухлената сграда на полицейския участък, притиснато от патрулна кола отляво и форд седан с надпис „Шериф — Касъл Каунти“ отдясно. Лизи определено започваше да се чувства клаустрофобично. Заглавието на едно кънтри парче — „Какво си въобразявах“ — изникна в съзнанието й.

Пълна нелепост, разбира се — тя не беше беглец, „Грийнлон“ не беше затвор и Аманда не беше затворничка, но босите й крака… Как щеше да обясни защо е боса? И…

„Всъщност нищо не съм си въобразявала, просто изпълнявах рецептата. А сега отгърнах следващата страница на готварската книга и открих, че е празна.“

— Освен това — продължаваше Аманда — трябва да помислим за Дарла и Канта. Сутринта се справи отлично, да не помислиш, че те критикувам, но…

— Да, мисля си го — прекъсна я Лизи. — И мисля, че имаш право. Бъркотията скоро ще е пълна. Не исках да отидем в къщата ти твърде скоро или да останем там прекалено дълго, защото Дули може да я държи под око…

— Той знае ли за мен?

— Струва ми се, че… — започна Лизи и спря насред изречението. Нямаше какво да го увърта. — Сигурна съм, че знае, Манда.

— Все пак не е Карнак Велики. Не може да се намира на две места едновременно.

— Не но не искам да цъфнат ченгетата. Въобще не искам.

— Закарай ни до Вю, Лизи. Нали се сещаш, Прити Вю.

Така жителите на градчето наричаха местността над Касъл Вю и Литъл Кин Понд, където се устройваха пикници. Оттам започваше щатският парк „Касъл Рок“ и пред входа му имаше голям паркинг и дори няколко химически тоалетни. Тъй като беше следобед и се задаваше буря, местността най-вероятно щеше да е безлюдна. Добро място да спреш, да помислиш, да направиш преоценка, да убиеш малко време. Може би Аманда наистина беше гений.

— Да се махнем от главната улица. — Аманда придърпа нагоре пижамата си. — Чувствам се като стриптизьорка в църква.

Лизи даде на заден, като се стараеше да не закачи другите коли. Не искаше да има нищо общо с районния полицейски участък, но беше обзета от абсурдната сигурност, че ще претърпи пътно произшествие, преди да го е оставила зад гърба си. Зави на запад и след десет минути отби край табела с надпис:

5.

Колата на Лизи беше единственият автомобил на паркинга. В зоната за пикници също нямаше жива душа — дори нито един автостопаджия с раница на гърба, който се кефи на природата — (или на марихуаната). Аманда тръгна към една маса. Ходилата й бяха розови като на дете, дори на приглушената светлина си личеше, че не носи нищо под пижамата.

— Аманда, мислиш ли, че…

— Ако някой се покаже, ще изтичам обратно в колата. — Манда се обърна и й се усмихна ослепително. — Пробвай. Тревата е потайна.

Лизи изтича на пръсти по плочките и стъпи на поляната. Аманда беше права, думата „потайна“ беше идеалният улов от езерото на Скот. Гледката на запад беше радост за очите и сърцето. Черни облаци се кълбяха над назъбените върхове на Уайт Маунтинс и прииждаха към Касъл Рок. Лизи преброи седем тъмни петна, където високите склонове губеха очертанията си зад реките дъждовни завеси. Блестящи светкавици прорязваха вътрешността на тези буреносни „чували“, а между два дори се беше образувала двойна дъга, която се издигаше над връх Кранмор като разнебитена синя амбразура, като някакъв фантастичен мост от вълшебните приказки. Лизи видя как „амбразурата“ се затвори, за да се появи над друг връх, чието название тя не знаеше, и дъгата отново засия. В низината Касъл Лейк се превърна в мръсносива мътилка, а зад него езерото Литъл Кин заприлича на изцъкленото черно око на мъртва гъска. Вятърът беше силен, но необичайно топъл, и развяваше косите й. Лизи разпери ръце, сякаш щеше да полети — не на вълшебно килимче, а с крилете на най-обикновена лятна буря.

— Манда! — извика. — Радвам се, че съм жива!

— И аз — сериозно отговори Аманда и протегна ръце. Вятърът разроши прошарената й коса. Лизи предпазливо сключи пръстите си около нейните, внимавайки да не засегне раните, и усети как някаква стихия се надигна в нея. Изтрещя гръм, топлият вятър зафуча по-яростно, далеч на запад облаците започнаха да нахлуват през древните планински проходи. Аманда и Лизи затанцуваха. Босите им нозе тъпчеха тревата, хванатите им ръце се протягаха към небето.

— Да! — изкрещя Лизи, за да надвика гръмотевиците.

— Какво „да“? — извика Манда, която отново се смееше.

— Да, смятам да го убия!

— Нали и аз това казвам! Ще ти помогна! — изкрещя Аманда.

После дъждът заваля и те хукнаха към колата.

6.

Прибраха се на сушина, преди да се излее първият от многото порои за този следобед. Спестиха си един доста сериозен душ, защото трийсет секунди, след като паднаха първите капки, най-близката маса на петнайсетина метра от тях вече не се виждаше. Дъждът беше студен, в колата беше топло и предното стъкло веднага се замъгли. Лизи включи двигателя и размразяването. Аманда сграбчи клетъчния телефон.

— Време е да се обадя на Дундата — каза тя, използвайки детския прякор на Дарла, който Лизи не бе чувала от много отдавна.

Лизи си погледна часовника, който показваше малко след три. Вероятността Канти и Дарла (някога известна като Дундата — как само мразеше да й викат така!) още да обядват, беше минимална.

— Вече сигурно са поели към Обърн — подхвърли.

— Сигурно. — Аманда преправи гласа си, сякаш говореше на дете. — Затова ще се обадя на Чаша по клетъчния.

Лизи помисли дали да отбележи, че ако не е на „ти“ с новите технологии, вината е на Скот. Че откакто е умрял, тя все повече и повече изостава. Че всички имат дивидита, а тя е далеч дори от мисълта за такава покупка. В крайна сметка каза нещо съвсем друго:

— Ако наречеш Дарла „Дундата“, тя вероятно ще прекъсне, преди да разбере, че си ти.

— Не съм толкова глупава. — Аманда се загледа в дъжда, който бе превърнал предното стъкло на беемвето в стъклена река. — Знаеш ли защо с Канти й викахме така и защо беше толкова подлярско?

— Не.

— Когато беше само на три-четири години, Дарла си имаше любима играчка — червена гумена кукла. Това беше оригиналната Дунда, която сестра ни обичаше безумно. Една студена нощ Дарл взела, че оставила куклата върху радиатора и тя се разтопи. Леле, плешиви Исусе, как вонеше.

Лизи затисна с длани устата си и всячески опита да се удържи, но не успя. Прихна и сополи омазаха пръстите й.

— Колко очарователно, чаят ви е сервиран, мадам.

— В жабката има книжни кърпички — каза Лизи и се изчерви като рак. — Дай ми няколко.

Но при мисълта за Дундата, разтопена върху радиатора, съчетана с най-идиотската и сочна ругатня на баща й — плешиви Исусе — отново почна да се смее, въпреки че не й убягна тъгата, скрита като горчиво-сладка бисерна сълза във веселието й. Тази тъга беше свързана с днешната „да-го-кажем-направо-ще-правиш-каквото-ти-наредя-съкровище“ пораснала Дарла и призракът на детето, което тя беше някога: омацано със сладко, често пъти гневно хлапе, което очевидно имаше нужда от нещо.

— О, я се избърши в кормилото. — Сега самата Аманда отново се смееше и притискаше телефона към корема си. — Май ще се напишкам.

— Ако се напишкаш, пижамата ти ще се разтопи. Подай ми тъпите кърпички.

Аманда още се заливаше от смях, но се подчини.

— Мислиш ли, че ще успееш да се свържеш с нея? — добави Лизи. — В този дъжд?

— Ако телефонът й е включен, ще успея. Тя не го изключва, освен когато с на кино или нещо подобно. Разговаряме с нея почти всеки ден; понякога и по два пъти дневно, когато Мат е на някоя преподавателска оргия. Понякога Меци й телефонира и Дарла ми разправя за какво са си говорили. Напоследък Дарл е единственият член на семейството, с когото Меци би разговаряла. Лизи беше изумена. Досега нямаше представа, че сестрите й обсъждат проблемната дъщеря на Аманда — със сигурност Дарла не беше споменавала нищо. Щеше й се да останат по-дълго на тази тема, но за съжаление сега не беше моментът.

— Какво ще й кажеш, ако тя вдигне?

— Виж сега, горе-долу съм наясно какво ще й кажа, но се боя, че ако го споделя с теб, ще се изгуби нещо от неговата… не знам. Непосредственост. Правдоподобност. Просто искам да ги отдалеча достатъчно, за да не цъфнат тук и…

— … да ги погълне машината на Макс Силвър ли? — прекъсна я Лизи. По едно или друго време всички сестри Дебушър бяха работили за господин Силвър, който им плащаше по четвърт долар на чувал извадени картофи. После чак до февруари не можеха да си изчистят ноктите от пръстта, набита отдолу.

Аманда я стрелна с поглед и се усмихна:

— Нещо такова. Дарла и Канти могат да бъдат досадни, но ги обичам. Нe искам да пострадат, защото са се озовали на погрешното място в погрешното време.

— Аз също — промълви Лизи.

По покрива и предното стъкло затрака градушка, но след малко спря. Дъждът все така се лееше като из ведро.

Аманда я погали по ръката:

— Зная, Малката.

Малката. Не „малка Лизи“, просто Малката. Кога за последно чу това обръщение? Манда беше единственият човек, който понякога я наричаше така.

7.

Аманда се затрудни с избирането на номера заради наранените си длани; веднъж сбърка и трябваше да започне отначало. Втория път се справи, натисна зеления бутон и притисна малката моторола.

Дъждът понамаля и Лизи осъзна, че отново вижда най-близката маса. Колко секунди бяха изминали, откакто Аманда беше натиснала зеления бутон? Отмести поглед от масата към сестра си и въпросително вдигна вежди. Аманда поклати глава, изпъна се на седалката и вдигна десния си показалец, сякаш викаше на келнера в някой модерен ресторант.

— Дарла?… Чуваш ли ме?… Позна ли кой се обажда?… Да! Няма шега! — Изплези език и се облещи, имитирайки реакцията на Дарла. Изпълнението й си го биваше, макар че беше доста злобничко. Приличаше на участничка в телевизионно състезание, която е победила на последния кръг.

— Да, тя седи до м… Дарла, пo-бавно! Първо не можех да говоря, а сега ти не ми даваш думата! Ще ти дам Лизи ей с… — докато слушаше, Аманда едновременно кимаше и щракаше с пръсти, имитирайки патешка човка: „ква-ква-ква“. — Ъ-хъ, Дарл, ще й кажа. — Тя не закри с длан телефона, вероятно защото искаше Дарла да чуе, че предава съобщението й: — С Канти са заедно, Лизи, но още са на летището. Полетът на Канти е бил отложен заради гръмотевични бури в района на Бостън. Срам и позор! — Аманда вдигна палец и продължи разговора:

— Какъв късмет, че ви хващам навреме, момичета! Вече не съм в „Грийнлон“. С Лизи се намираме в болницата „Акадия“ в Дери…, да, в Дери. Да, съгласна съм, наистина чудо. Знам само, че Лизи ме повика и аз се събудих. Последният ми спомен отпреди това е как вие, момичета, ме карате в болница „Стивънс“. После… в просъница чух как Лизи ме вика. Усещането беше като да се събудиш от дълбока дрямка… и докторите от „Грийнлон“ ме изпратиха тук за изследвания, които сигурно ще струват майка си и баща си…

Тя замълча, изслуша сестра си и отново заговори:

— Да, скъпа, искам да кажа „здрасти“ на Канти, сигурна съм, че и Лизи иска, но трябва вече да влизаме, а телефонът няма обхват в клиниката. Ще дойдете, нали? Сигурна съм, че ще бъдете в Дери в седем, най-късно в осем…

В този момент небето отново се продъни и пороят надмина предишния. Купето се изпълни с глухо барабанене. За пръв път Аманда не знаеше какво да прави. Широко отворените й очи бяха пълни с паника. Посочи с пръст мястото, откъдето трополенето се чуваше най-силно, и безгласно произнесе: „Пита какъв е този шум.“

Лизи не се колеба. Изтръгна телефона от ръцете й и го приближи до ухото си. Връзката беше съвършена въпреки бурята (или заради нея, кой знае). Чуваше не само обърканите, радостни възгласи на сестрите си, но и съобщенията за полети, отложени поради лошото време.

— Дарла, Лизи е. Аманда е на себе си! Напълно на себе си! Не е ли прекрасно?

— Лизи, не мога да повярвам!

— Око да види, ръка да пипне — каза Лизи. — Домъкни си задника в Акадия, Дери, и се увери сама.

— Ама какъв е този шум? Все едно сте под душа!

— В отсрещната зала се провежда хидротерапия. — Лизи изтърси първото, което й хрумна. „И милион години няма да стигнат да се обясним после.“ — Шумът е силен, защото са оставили вратата отворена.

За момент се чуваше само плющенето на поройния дъжд.

— Ако Аманда наистина е добре, може би с Канти все пак ще отидем на ресторант. Прегладнели сме, а пътят до Дери е дълъг.

За момент Лизи побесня, после й се дощя да се зашлеви. Колкото по-далеч бяха сестрите й, толкова по-добре, нали? Все пак от заядливия тон на Дарла й се догади. Сигурно това също беше част от връзката „сестри“.

— Ами да, защо не? — отвърна и вдигна палец. Аманда се усмихна и кимна. — Няма къде да избягаме.

„Освен може би в Бумна луна, за да се освободим от трупа на един лунатик. Ако извадим късмет, разбира се. Ако обстоятелствата се стекат в наша полза.“

— Можеш ли да ми дадеш пак Манда? — Дарла отново говореше плачливо, все едно не беше видяла ужасното състояние на Аманда и подозираше, че сестра й разиграва театър. — Канти иска да говори с нея.

— Естествено. — Лизи подаде телефона на Аманда и безгласно произнесе „Кантата“.

Аманда неколкократно увери Канти, че е добре и че да, това е истинско чудо, и не, въобще няма нищо против с Дарла да обядват в Сноу Скуол, и не, определено не било нужно да се отбиват в Касъл Вю, за да й донесат нещо от къщи. Лизи се била погрижила за всичко.

Към края на разговора дъждът спря изведнъж, сякаш Господ завъртя кранчето на небесния си душ. Лизи беше завладяна от необичайна идея: точно така валеше в Бумна луна, кратко и проливно.

„Напуснах я, но не съм далеч от там“ — помисли си и осъзна, че устата й пази непокътнат онзи сладък вкус.

Щом Аманда каза на Кантата, че я обича и приключи разговора, чуден лъч влажна юнска светлина проби облаците и в небето се появи още една дъга, която засия над Касъл Лейк. „Като обещание — помисли см Лизи, — на което искаш да повярваш, но не смееш.“

8.

Монотонният глас на Аманда откъсна Лизи от съзерцанието й на дъгата. Сестра й се беше обадила на „Справки“ за номера на „Грийнлон“ и сега го записваше в долния край на изпотеното предно стъкло.

— Ще остане и след като стъклото изсъхне — укори я Лизи. — Ще трябва да го чистя с препарат. Защо не поиска химикалка, имам в жабката.

— Защото страдам от кататония — отговори Аманда, подавайки й телефона. Лизи само го погледна.

— И на кого трябва да се обадя?

— Не се прави, че не знаеш.

— Аманда…

— Ти трябва да го направиш, Лизи. Нямам понятие с кого да говоря или как си ме вкарала там. — За момент Аманда замълча и заопипва крачолите на пижамата. Небето отново се беше прихлупило и беше мрачно. Дъгата отпреди малко би могла да е сън. — Всъщност имам — най-сетне каза тя. — Не си била ти, а Скот. Той го е уредил. Запазил ми е място.

Лизи само кимна. Не знаеше дали ще успее да отговори, без да се разплаче.

— Кога? След последния път, когато го видях в Южняка ли? Мястото, което Скот наричаше Буйна луна ли?

Лизи не си даде труда да я поправи, само отвърна:

— Разговаря с лекар на име Хю Олбърнес. След, като прегледа картона ти, Олбърнес се съгласи, че положението ти не е розово и когато ти превъртя последния път, докторът те освидетелства и прие в „Грийнлон“. Нищо ли не си спомняш? Нищичко?

— Не.

Лизи взе телефона и погледна номера върху запотеното стъкло.

— Идея си нямам какво да му кажа, Манда.

— Какво щеше да му каже Скот, Малката?

Отново „Малката“. Внезапно рукна поредният порой — същински потоп, който не трая повече от двайсет секунди — и докато дъждът барабанеше по колата, Лизи откри, че си мисли за всички обиколки на мъжа си (Скот ги наричаше „двуколки“), на които го бе придружавала. С изключение на пътуването до Нешвил през 1988 на Лизи й се струваше, че си е изкарвала чудесно. И защо не? Той казваше на хората онова, което искаха да чуят, а нейната работа беше да се усмихва и да ръкопляска, където трябва. О, да, понякога се налагаше да изрича „благодаря“, когато Скот й изказваше признателност. Понякога той получаваше разни предмети — сувенири, подаръчета за спомен — и нейна задача беше да ги прибира. Понякога хората правеха снимки и понякога това бяха хора като Тони Едингтън — Тоней, чиято работа беше да отразят събитието. Понякога я споменаваха, понякога — не, понякога изписваха името й правилно, понякога — не, а веднъж фигурираше като „приятелката на Скот Ландън“. Чудесно, това я устройваше, защото не беше придирчива, биваше я да мълчи, но не беше като момиченцето от разказа на Саки, моментните импровизации определено не й бяха специалитет, и…

— Слушай, Аманда, ако ми предлагаш да викам духа на Скот, не си познала; тук наистина съм в небрано лозе. Защо просто не се обадиш на доктор Олбърнес да му кажеш, че си добре? — Лизи се опита да й връчи телефона.

Аманда вдигна пред гърдите си обезобразените си ръце в знак на отказ.

— Каквото и да кажа, то няма да го убеди. Аз съм луда. Ти, от друга страна, не само си нормална, ти си вдовицата на известен писател. Тъй че не се май, Лизи. Разкарай доктор Олбърнес от пътя ни. Веднага!

9.

Лизи набра номера и онова, което последва, приличаше почти прекалено много на разговора от онзи муден скучен четвъртък — деня, в който започна да следи спирките на бумата. Отново вдигна Касандра и отново, след като я помолиха да почака, в слушалката зазвуча същата приспивна музика, само че този път Касандра беше едновременно развълнувана и облекчена да я чуе, и каза, че ще я свърже с доктор Олбърнес в дома му.

— Не затваряйте — нареди, после гласът й бе заменен от нещо, което би могло да е стар дискохит на Дона Самър, преди да претърпи музикална лоботомия. „Не затваряйте“ прозвуча зловещо, но фактът, че Хю Олбърнес си беше вкъщи… обнадеждаваше, нали? Беше светлина в тунела, нали?

„Наясно си, че той можеше да позвъни на ченгетата както от къщи, така и от кабинета. Същото можеше да направи и дежурният лекар в «Грийнлон». И какво ще му кажеш, като се обади? Какво, по дяволите, ще му кажеш?“

Какво щеше да му каже Скот?

Скот щеше да му каже, че реалността е Ралф.

И без съмнение това беше истина.

Лизи се поусмихна на тази мисъл и на появилия се спомен: Скот крачеше в една хотелска стая в… Линкълн? Линкълн, Небраска? По-скоро в Омаха, защото стаята беше хубава, може би дори беше част от апартамент. Той четеше вестник, когато под вратата пъхнаха факс за него. Редакторът му Карсън Форей настояваше за промени в третата чернова на новия му роман. Лизи не си спомняше за кой роман ставаше дума, само че е от последните му произведения, които Скот понякога наричаше „тръпнещите любовни истории на Ландън“. Според Карсън, който беше редактор на Скот от „мъртвия век на другарството“, както би се изразил Денди, случайната среща между двама от героите, които от двайсет години не са се виждали, беше изсмукала от пръстите: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми.“

— Тебе ще те изклатя яко, момчето ми — беше изръмжал яростно Скот, хващайки се за чатала (Онази чаровна непослушна къдрица не беше ли паднала върху челото му точно тогава? Разбира се, че беше.) Преди Лизи да продума, той сграбчи вестника, почти го скъса, докато търсеше последната страница, и й показа статия от рубриката „Този чуден свят“, озаглавена „Куче се връща при стопаните си след тригодишно отсъствие.“ В нея се разказваше за едно коли на име Ралф, което се изгубило, докато стопаните му били на почивка в Порт Шарлот, Флорида. Три години по-късно Ралф изникнал пред семейната къща в Юджийн, Орегон. Бил изпосталял, лапите му били набити и нямал нашийник, но иначе бил добре. Минал по алеята, седнал на верандата и залаял.

— Какво мислиш, че ще каже мосю Карсън Форей, ако реша да опиша това в книга? — попита я Скот и отметна от челото си кичура (който незабавно падна обратно, разбира се). — Мислиш ли, че ще ми прати факс: „Сюжетът ти се клати яко, момчето ми“?

Развеселена от засегнатото му честолюбие и абсурдно затрогната от мисълта за Ралф, който се завръща след толкова много време (и един Господ знае какви приключения), Лизи се съгласи, че е доста вероятно.

Скот дръпна вестника от ръцете й, изгледа яростно снимката на Ралф — същински юнак с нов нашийник, и го захвърли.

— Едно ще ти кажа, Лизи. Ние, романистите, сме в много неизгодна позиция. Реалността е Ралф, който се е завърнал най-неочаквано след три години и никой не знае как. Но един романист не може да опише това, защото сюжетът се клати яко, момчето ми!

Доколкото Лизи си спомняше, след като произнесе тази филипика, Скот седна и пренаписа въпросните страници.

Музиката в слушалката спря.

— Госпожо Ландън, чуваме ли се? — попита Касандра.

— Чуваме се — отвърна Лизи в значително по-спокойно състояние на духа. Скот беше прав. Реалността беше пияница, който си купува лотариен билет и печели приблизително седемдесет милиона долара, после ги разделя с любимата си барманка. Момиченце, което се измъква живо от кладенец в Тексас, след като е било заклещено вътре шест дни. Колежанин в Канкун, който пада от петия етаж и се отървава със счупена китка. Реалността беше Ралф.

— Сега ще ви свържа — каза Касандра.

Чу се двойно изщракване и гласът на Хю Олбърнес — много разтревожен, но не и паникьосан. Хю Албърнес прозвуча в слушалката:

— Госпожо Ландън? Къде сте?

— На път към дома на сестра ми. След двайсет минути сме там.

— Аманда е с вас?

— Да. — Лизи беше решила да отговаря на въпросите му, но нищо повече. Донякъде й беше интересно да ги чуе.

— Госпожо Ландън…

— Лизи.

— Лизи, причинихте сериозно безпокойство на много хора в „Грийнлон“, особено на доктор Стайн, дежурния лекар, на сестра Върнел, която отговаря за крилото „Окли“, и на Джош Фелън, който ръководи нашия малък, но обикновено доста експедитивен охранителен отряд.

Лизи реши, че това е едновременно въпрос: „Какво направихте“ и обвинение: „Днес изкарахте ангелите на някои хора!“ — и прецени, че е по-добре да отговори на второто. Кратко. Твърде лесно беше да се оплете в собствените си измишльотини.

— Ами да, много съжалявам, че стана така. Честно. Обаче Аманда настояваше да си тръгнем и да не се обадим на никого в „Грийнлон“, докато не сме се отдалечили достатъчно. При така създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да не вървя срещу течението. Такава беше моментната ми преценка.

Аманда енергично размахваше палци пред лицето й, но Лизи не й обръщаше внимание. С Олбърнес не биваше да си позволи и миг разсеяност. Той може и да беше почитател на съпруга й, но Лизи не се и съмняваше, че отлично умее да измъква от хората информация, която те не желаят да споделят.

Олбърнес обаче беше развълнуван.

— Госпожо Ландън… Лизи… сестра ви контактна ли е? Адекватна и контактна?

— Око да види, ръка да пипне. Уверете се сам — каза Лизи и подаде телефона на Аманда, която се притесни, но го пое.

— Внимавай — безгласно изрече Лизи.

10.

— Ало, доктор Олбърнес? — Аманда произнесе думите бавно, но отчетливо. — Да, с нея говорите. — Аманда Дебушър, не грешите. — Бащиното ми име е Жоржет.

— Юли 1946, което значи, че все още не съм на шейсет години. — Имам една дъщеря, казва се Интермецо. Галено — Меци. — Заслуша се и отново заговори: — Джордж Буш… Убедена съм, че този човек страда от комплекс за божественост и е опасен поне колкото Бин Ладен.

— Тя тръсна глава: — Наистина… сега не мога да говоря за това, доктор Олбърнес. Давам ви Лизи. — Подаде телефона на сестра си, търсейки с поглед знак, че се е справила добре… или поне задоволително. Лизи й кимна енергично и Аманда се строполи на седалката като човек, който току-що е участвал в надбягване.

— … чувате ли ме? — пращеше клетъчният, когато Лизи го поднесе към ухото си.

— Доктор Олбърнес, пак е Лизи.

— Лизи, какво се случи?

— Ще карам накратко, доктор…

— Хю. Дай да си говорим на „ти“.

Досега Лизи седеше изправена като стрела зад волана. Сега си позволи да се облегне на удобната кожена седалка. Беше я помолил да го нарича Хю, значи отново бяха дружки. Все още се налагаше да внимава, но най-вероятно всичко щеше да бъде наред.

— Бях на свиждане… излязохме на двора… и тя дойде на себе си.

„Куцаше и нашийникът й го нямаше, но иначе беше добре“ — помисли си и сподави нечовешкия смях, който напираше в нея. Над другия край на езерото проблесна ослепителна светкавица. Усещаше, че главата й ще се пръсне.

— За пръв път чувам подобно нещо. — Това не беше въпрос, затова Лизи си замълча. — И как така… хммм… излязохте?

— Извинявай, не чух добре?

— Не ви ли спряха на рецепцията? Кой ви пусна?

„Реалността е Ралф“ — напомни си Лизи. Стараейки се да придаде леко озадачен оттенък на гласа си, тя отговори:

— Никой не е искал от нас да се разпишем или нещо подобно. Всички изглеждаха много заети и ние просто си излязохме.

— А как минахте през вратата?

— Беше отворена.

— Ще… — Албърнес понечи да каже нещо, но замълча.

Лизи го изчака. Беше напълно сигурна, че не е свършил.

— Сестрите са открили ключодържател, чантичка за ключове и чехли. Също и маратонки — добави той.

На Лизи страшно й домъчня за ключодържателя. Не бе разбрала, че е загубила и другите си ключове. Вероятно беше по-добре и Олбърнес да не го разбира.

— Държа резервен ключ в една магнитна кутийка под задната броня на колата си. Що се отнася до ключодържателя… — Лизи се опита поне отчасти да наподоби искрен смях. Не знаеше доколко се получи, но поне Аманда не пребледня. — Много ще ми е жал да го загубя! Нали не е твърде много, ако помоля да го запазите?

— Разбира се, но трябва да видим госпожица Дебушър. Необходимо е да минем през определени процедури, ако ще я изписваме под твоя опека. — Беше очевидно, че лекарят намира идеята за ужасна, но думите му не съдържаха въпрос. Тя чакаше като на тръни. Над Касъл Рок небето отново беше притъмняло. Задаваше се поредната буря. На Лизи много й се щеше разговорът да е приключил, но търпеливо чакаше. Усещаше, че са достигнали критичната точка.

— Лизи — изрече най-сетне докторът. — Защо със сестра ти си зарязахте обувките?

— Честно казано, не знам. Аманда настояваше да се махнем незабавно, да бъдем боси и да оставя ключовете си…

— Последното може да е било заради металния детектор — прекъсна я той. — Макар предвид състоянието й да съм изненадан, че тя дори… както и да е, продължавай.

Лизи откъсна поглед от приближаващата стихия, която сега вилнееше над отсрещните хълмове.

— Помниш ли защо искаше да тръгнем боси, Амавда? — попита тя и подаде телефона на сестра си.

— Не — високо отвърна Аманда и добави: — Помня само, че исках да почувствам тревата. Потайната трева.

— Чу ли? — обърна се Лизи към Олбърнес.

— Че искала да почувства тревата ли?

— Да, и съм убедена, че имаше нещо повече. Аманда беше много настоятелна.

— И ти просто се подчини?

— Тя е по-голямата ми сестра, Хю. Най-голямата ми сестра, ако трябва да съм точна. Освен това бях много развълнувана от завръщането й на планетата Земя, за да мисля трезво.

— Но аз — ние — наистина трябва да я прегледаме, за да се уверим, че действително става дума за пълно възстановяване.

— Удобно ли е да я доведа утре на преглед?

Аманда клатеше глава толкова силно, че косата й се развяваше. Очите й бяха разширени от страх. Лизи също закима.

— Чудесно! — отвърна Олбърнес. Лизи долови неподправеното облекчение в гласа му и се почувства виновна, че го лъже. Някои неща обаче бяха неизбежни.

— Удобно ми е да дойда в „Грийнлон“ към два следобед, за да се видя с вас двете. Часът устройва ли те?

— Отлично. „Ако още сме живи дотогава.“

— Разбрахме се. Лизи, чудя се дали… В този момент ослепително ярка мълния проряза облаците точно над тях и порази нещо от другата страна на шосето. Лизи чу пращенето и усети електричеството във въздуха, както и миризмата на изгоряло. За пръв път й се случваше да е на косъм от смъртта. Размина им се за малко! Писъкът на Аманда се изгуби в чудовищния грохот на гръмотевицата, която последва.

— Какво стана? — изкрещя Олбърнес.

Връзката беше все така добра, но на Лизи й се стори, че разстоянието помежду им се е увеличило многократно. Преди пет години Скот не остави на мира Олбърнес, докато не го склони да се заеме с лечението на Аманда. Изведнъж същият този доктор й се стори далечен и незначителен.

— Гръм и мълнии — спокойно отвърна тя. — Бурята, си я бива, Хю.

— По-добре отбий на банкета.

— Вече отбих, а сега ще затварям, преди по телефона да ме удари ток или не знам какво още. До утре.

— Крилото „Окли“…

— Да. В два. С Аманда. Благодаря за… — В небето проблесна мълния и Лизи се сви на мястото си. Този път обаче мълнията беше по-слаба и гръмотевицата, която последва, макар и доста силна, не заплашваше да спука тъпанчетата й. — … разбирането — заключи Лизи и натисна червения бутон, без да се сбогува. Дъждът не закъсня — небето сякаш я чакаше да довърши разговора си, за да се продъни отново. Всичко побеля. Водните потоци яростно се разбиваха в колата. Не се виждаше предният капак на беемвето, камо ли най-близката пейка.

Аманда я хвана здраво за рамото и Лизи се сети за още едно кънтри парче, в което се пееше, че ако се скапваш от работа, най-вероятно е да свършиш със скапан гръб м мазолести пръсти.

— Няма да се върна там, Лизи, няма!

— Ох! Манда, боли!

Аманда пусна рамото й, но не се отдръпна. Очите й проблесваха налудничаво.

— Не се връщам там.

— Ще се върнеш за разговор с доктор Олбърнес.

— Не…

— Млъкни и ме слушай.

Аманда примигна объркано и се дръпна на своята седалка, ужасена от гнева на Лизи.

— С Дарла, те заведохме там, защото нямахме избор. Ти беше дишаща купчинка, месо, която сере и пикае. И моят мъж, който е знаел какво те чака, се погрижи за теб не в един, а в два свята. Длъжница си ми, Мандичка-Пандичка. Ето защо довечера ще ми помогнеш, а утре ще помогнеш на себе си, и да не съм чула друго освен „Да, Лизи“. Ясна ли съм?

— Да, Лизи — измънка Аманда, погледна наранените си ръце и отново се разплака. — Ами ако ме закарат насила в онази стая? Ако ме заключат и ме карат да правя сухи бани и да пия сок от бръмбари?

— Няма да го направят, защото не могат. Постъпването ти там беше напълно доброволно. С Дарла те представлявахме, тъй като ти беше molto чалната.

Аманда се подсмихна скръбно:

— Скот все това повтаряше. Понякога, сметнеше ли, че някой се надува, казваше, че е molto противен.

— Да. — Силна болка прободе Лизи. — Спомням си. Така или иначе, сега си добре и това е най-важното. — Хвана ръката и, напомняйки си да внимава. — Утре отиваш в „Грийнлон,“ и покоряваш доктор Олбърнес с чара си.

— Ще опитам. Но не, защото съм ти длъжница.

— Така ли?

— А защото те обичам. — Думите на Аманда бяха изпълнени с простичко достойнство. После съвсем тихо тя попита: — Ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се.

— Може би… може би гаджето ти ще ни види сметката и ще си спестя тревогите за „Грийнлон“.

— Предупредих те да не го наричаш така.

Аманда се поусмихна:

— Смятам, че ще успея да го запомня, стига да не ми викаш Мандичка-Пандичка.

Лизи избухна в смях.

— Да тръгваме, а? Дъждът отслабна. И моля те, включи парното. Студено ми е.

Лизи включи парното, даде на заден и зави към пътя:

— Отиваме у вас. Дули най-вероятно не наблюдава къщата ти, ако и там вали толкова проливно, или поне така се надявам. Пък и какво толкова може да види?

— Отиваме у вас, после у нас. Две жени на средна възраст. Какъв повод за тревога би могъл да има?

— Никакъв — отвърна Аманда. — И все пак се радвам, че изпратихме Канта и Дундата за зелен хайвер, а ти?

Лизи също се радваше, макар да знаеше, че й предстоят неприятни обяснения. Излезе на шосето, което беше съвсем пусто. Надяваше се, че по пътя няма да се натъкне на някое дърво, повалено от стихията, но тази възможност съвсем не беше изключена. Гръмотевица изтрещя зловещо.

— Мога да си взема подходящи дрехи — тъкмо казваше Аманда. — Също така във фризера имам кило телешки хамбургери. Ще се размразят бързо в микровълновата. Много съм гладна.

— В моята микровълнова — поправи я Лизи, без да отмества очи от пътя. Засега дъждът беше спрял напълно, но хоризонтът беше забулен от черни облаци. „Черни като шапката на сценичен злодей“ — както би казал Скот, и Лизи беше обзета от познатия болезнен копнеж по него. Копнеж, който само той можеше да удовлетвори, празнота, която само той можеше да запълни.

— Чу ли ме, малка Лизи? — попита Аманда и Лизи чак сега осъзна, че сестра й е говорила на нея. Че й е казала нещо за друго нещо. Преди двайсет и четири часа се опасяваше, че Аманда може никога да не проговори, а сега дори не й беше обърнала внимание. Но не беше ли това типично за този грешен свят?

— Не — призна си. — Май не те слушах. Извинявай.

— Винаги си била такава. Отнесена в своя собствен… — Гласът на Аманда заглъхна и тя демонстративно се загледа през стъклото.

— Винаги отнесена в своя незначителен свят ли? — попита Лизи и се усмихна.

— Съжалявам.

— Няма защо.

След като направи завой, Лизи мина в другото платно, за да заобиколи грамаден елов клон, препречващ пътя. Понечи да спре и да го метне на рамо, но реши да остави тази задача на следващия шофьор. Вероятно на следващия шофьор не му се налагаше да се разправя с психопат.

— Ако имаш предвид Бумна луна, при всички положения това не е моят свят. Изглежда, всеки, който го посещава, има своята версия за това място. За какво говореше?

— Че имам нещо, което може да ти свърши работа, ако не си подготвена, де.

Лизи се сепна. За момент отмести очи от пътя, за да погледне сестра си.

— Какво? Какво каза?

— Че имам пистолет — спокойно отговори Аманда.

11.

На прага на вратата, под стряхата на верандата, която го пазеше от дъжда, беше подпрян дълъг бял плик. Първото, което хрумна на Лизи, беше обезпокоителната мисъл, че Дули вече е бил тук. Но на плика, който беше получила, след като откри мъртвата котка на съседите, нямаше нито подател, нито получател. Върху този беше напечатано името на Аманда. Лизи й подаде плика. Аманда го обърна, за да разгледа релефния знак на гърба — „Холмарк“ и с презрение изрече една-единствена дума:

— Чарлс.

В първия момент името не събуди никаква асоциация у Лизи. После си спомни, че някога, преди да започне тази лудост, Аманда си имаше приятел.

„Пръдльото!“ — помисли си и задавен звук излезе от гърлото й.

— Лизи? — Аманда вдигна въпросително вежди.

— Просто се сетих как двете сестрички ще се бъхтят до Дери. Знам, че не е смешно, но…

— О, ситуацията не е лишена от хумор. Може би това също. — Аманда отвори плика, извади картичката и я прегледа набързо.

— О. Боже. Мой. Виж. Какво. Изсра този помияр.

— Може ли да вида?

Аманда й подаде картичката. Върху нея беше изобразено усмихнато хлапе с липсващо предно зъбче — представата на Холмарк за нежна мъжественост (огромен размъкнат пуловер, разръфани дънки), което държеше клюмнало цвете. „Божичко, съжалявам!“ гласеше надписът под износените маратонки на малкия калпазанин. Лизи я отвори и прочете следното:

НЕ КРИЯ, ЧЕ БЯХ ЛОШ, И CИ ГО ПРИЗНАВАМ

С ТОВА TИ КАЗВАМ КОЛКО МНОГО СЪЖАЛЯВАМ.

ЗНАМ, ЧЕ TИ Е ГАДНО, ТЪПО, ЖЛЪЧНО.

АЗ ДВОЙНО СТРАДАМ, ЗАДЕТО ТИ Е МЪЧНО!

ИЗЛЕЗ В ГРАДИНАТА СЪС КРАЧКА ЖИВА,

ЦЪФТЯТ ЛИ PОЗИTE, ЩЕ БЪДЕШ ТИ ЩАСТЛИВА!

УCMUXBAЙ СЕ, ЗАЩОТО АКО ДНЕС БОЛИ,

ТО УТРЕ ВСЯКАК ЩАСТИЕТО ЩЕ ТЕ СПОЛЕТИ!

НАКРАЯ ЩЕ TИ КАЖА: ГОРЕЩО СЕ НАДЯВАМ

ЧЕ И УТРЕ С ТЕБ ПРИЯТЕЛ АЗ ОСТАВАМ!

Най-отдолу пишеше: „Вечно твой приятел (З-винаги! Помни добрите времена!) Чарлс — Чарли Кориво.“

Колкото и да се опитваше, Лизи не се сдържа и избухна в смях. Аманда също се разсмя. Двете стояха на верандата и се смееха. Когато се поуспокоиха, Аманда разтвори пред себе си картичката като молитвеник и тържествено се обърна към подгизналия двор:

— Мой мили Чарлс, как искам да си тук,

да мога да забия в гъза ти мощен шут.

Лизи притисна ръце към гърдите си и така неудържимо прихна, че когато се облегна на стената, прозорецът на къщата се разтресе. Сестра й я удостои с надменна усмивка, измарширува надолу по стълбите, нагази в калния двор, изправи феята-покровителка на розовия храст, и измъкна резервия ключ, който беше скрит под фигурката. Докато стоеше приведена, не пропусна възможността да отрие картичката на Чарли Кориво в едно скрито под зелената пижама местенце, където слънце не огрява.

Без да й пука, че може би Джим Дули ги наблюдава от гората, Лизи приседна на верандата, задавяйки се от смях. Може би се беше смяла така един-два пъти със Скот, а може би не. Може би дори и с него не.

12.

На телефонния секретар на Аманда беше оставено само едно съобщение, и то от Дарла, не от Дули. „Лизи — прочувствено възкликваше тя, — не знам какво си правила, какво си струвала, но — да! — на път сме към Дери! Лизи, обичам те! Ти си върхът!“

Лизи чу гласа на Скот: „Лизи, безподобна си“ и смехът й секна.

Оръжието на Аманда се оказа револвер „Патфайндър“ двайсет и втори калибър. Тя го държеше в кутия за обувки на най-горната полица в шкафа в спалнята. Лизи го взе и оръжието легна в ръката й, сякаш бе, правено специално за нея. Успя да завърти барабана само с едно бутване.

— Исусе, Аманда, зареден е.

Изглежда Някой Там Горе се разсърди на Лизи за проявеното неуважение към името Господне, защото небесата се отвориха, за да излеят реки от дъжд. Само миг по-късно по прозорците и олуците шумно затрополи градушка.

— И какво според теб да прави сама жена, ако в дома й проникне изнасилвач? Да насочи незареден револвер към него, викайки „пат-пат“? Би ли ме закопчала? — Аманда, която си беше сложила нови дънки, обърна костеливия си гръб към Лизи. — Опитах и ръцете така ме заболяха, че едва не умрях. Трябвало е да ме топнеш в онова твое езеро.

— Покорно благодаря, видях се в чудо как да те измъкна оттам и без да те кръщавам — отвърна Лизил и закопча сутиена. — Нали ще си сложиш червената блуза с жълтите цветя? Страшно ти отива.

— С нея шкембето ми се вижда.

— Аманда, ти нямаш шкембе.

— Имам с… — защо, в името на Исус, Мария и ЙоЙо дърводелеца, вадиш патроните?

— За да не си прострелям коляното. — Лизи пъхна патроните в джоба на дънките си. — Ще го презаредя по-късно. — Но дали щеше да го насочи срещу Джим Дули и действително да дръпне спусъка… това не знаеше. Може би. Ако успееше да извика спомена за отварачката.

Сериозно смяташ да се отървеш от него. Нали?

Определено да. Той я бе наранил — първи страйк. Беше опасен — втори страйк. Това не беше работа за друг — трети страйк и аут. Продължи да гледа в захлас револвера. Скот беше правил проучвания за раните от огнестрелни оръжия за един свой роман — точно така, „Реликви“. Тогава Лизи беше допуснала грешката да разгърне една папка с ужасяващи снимки. Дотогава не беше осъзнала какъв късмет е извадил Скот в Нешвил. Ако куршумът на Коул беше засегнал ребро…

— Защо не го вземеш с кутията? — попита Аманда и навлече тениска с доста циничен надпис („ЦУНИ МИ ВОНЛИВИЯ ЗАДНИК — СРЕЩА В МОТЪН“) вместо блузата, която Лизи харесваше. — Вътре има още няколко патрона. Можеш да я залепиш с тиксо, докато извадя месото от фризера.

— Откъде го имаш, Манда?

— Чарлс ми го даде. — Аманда се извърна, грабна четка от тоалетката си, застана пред огледалото и яростно я прокара през косата си. — Миналата година.

Лизи прибра в кутията револвера, който толкова приличаше на онзи, с който Герд Алан Коул простреля съпруга й, и се загледа в отражението на сестра си.

— В продължение на четири години спях с него два-три пъти седмично — добави Аманда. — Това е близост. Нали?

— Да.

— Също така четири години му перях гащите, чистех му пърхота, за да не се сипе по тъмните му костюми, и ми се струва, че тези неща са много пo-интимни от чукането. Ти какво мислиш?

— Мисля, че имаш право.

— Да-а — тежко въздъхна Аманда. — Четири години интимност и накрая получавам картичка на „Холмарк“ за отплата. Да й е честит на оная жена.

На Лизи й се пощя да я поздрави. Не, сестра й нямаше нужда от топване в езерото.

— Ще извадя месото от фризера и отиваме у вас. Умирам от глад! — възкликна Аманда.

13.

Слънцето се показа, когато наближиха магазина на Пател. На пътя пред тях се образува дъга като порта към някакъв приказен свят.

— Знаеш ли какво ми се иска за вечеря? — попита Аманда.

— Не, какво?

— От оня мазен сос за хамбургери с индийски подправки. Предполагам, че вкъщи не ти се намира подобно нещо, или греша?

— Намираше се — отвърна Лизи с виновна усмивка. — Но го свърших.

— Я спри при Пател. Ще отскоча да взема.

Лизи спря. Аманда беше настояла да вземе от парите за пазаруване, които държеше в една синя купа в кухнята.

— Какъв да ти взема, Малката?

— Каквото и да е, само да не е със сирене — отвърна Лизи.