Стивън Кинг
Романът на Лизи (8)

2.

Най-отгоре лежеше увит във фолио пакет, дълъг двайсетина сантиметра, широк десет и дебел около пет. На две места съдържанието на пакета сякаш искаше да излезе навън, обтягайки фолиото. Лизи не знаеше какво има вътре, но щом го вдигна, долови лекия дъх на мента (всъщност го бе почувствала доста по-рано, обаче тогава се губеше сред силната миризма на кедър) и споменът връхлетя още преди да развие пакета и да види твърдото като камък парче сватбена торта. В него бяха забити две пластмасови фигурки — кукла-момченце с фрак и цилиндър и кукла-момиченце с булчинска рокля. Бе възнамерявала да запази парчето торта в продължение на година и сетне да го изядат със Скот на първата годишнина от сватбата си. Не беше ли суеверие? Ако бе така, трябваше да сложи парчето във фризера, а то се бе оказало в кутийката.

Тя откъсна парченце от глазурата и го сложи в устата си. Вкусът му почти не се усещаше — само някакъв далечен намек за сладост и едва доловим, изчезващ аромат на мента. Гражданската церемония се състоя в параклиса „Нюман“ в Мейнския университет. Всичките й сестри присъстваха, дори Джоди. Линкълн, братът на покойния татко Дебушър, бе дошъл от Сабатье, за да предаде невестата на младоженеца. Присъстваха приятелите на Скот от Питсбъргския и Мейнския университет, а шафер бе литературният му агент. Роднини на Скот естествено нямаше — всичките му близки бяха мъртви.

Под вкамененото късче торта лежаха две сватбени покани. Двамата със Скот ги бяха написали сами всеки половината — и тя бе запазила една от нейните и една от неговите. Под тях имаше сувенирна кибритена кутийка. Бяха обсъждали и друг вариант — да поръчат на някоя фирма поканите и кибритените кутийки. Можеха да си позволят подобни разходи, въпреки че парите от изданието с меки корици на романа „Стръвни дяволи“ още не бяха дошли, ала в крайна сметка решиха, че поканите, написани на ръка, ще бъдат по-интимни (и забавни). Спомняше си как бе купила петдесет бели кибритени кутийки от супермаркета „ИГА“ в Клийвс Милс, а после ги надписа сама с червена химикалка. Кутийката, която сега държеше, навярно бе единствената оцеляла и тя я разглеждаше с любопитството на археолог и болката на влюбена жена.

Cкот и Лиза Ландън

19 ноември 1979 година

„Вече сме двама.“

Сълзите парнаха очите й. Идеята за „Вече сме двама“ беше на Скот — бе казал, че това е препратка към „Мечо Пух“. Тя веднага си спомни за какво ставаше дума — толкова пъти бе молила Джодота или Аманда да я пренесат в Стоакровата гора, — и си бе помислила, че „Вече сме двама“ е просто перфектно. Дори го бе целунала заради блестящото хрумване. А сега… сега й призляваше от кибритената кутийка с този глуповат, самонадеян надпис. Това бе другият край на дъгата, вече бе останала сама… и колко глупава цифра беше тази единица… Пъхна кутийката в джоба на блузката си и изтри сълзите си. Явно изследването на миналото беше доста сълзлива работа.

„Какво става с мен?“

Бе готова да плати цената на скъпия си баварец, че и отгоре само за да узнае отговора на този въпрос. А си въобразяваше, че нищо й няма! Нали бе погребала Скот и беше продължила напред. В продължение на две години и нещо старата песен „Живея си чудесно и без теб“ й се струваше абсолютна истина. Сетне бе започнала да подрежда кабинета на покойния си съпруг и вероятно бе разбудила призрака му — не в някакъв ефимерен призрачен свят, а вътре в себе си. Даже знаеше къде и кога се бе случило това — в края на първия ден в кабинета, в онова поизгубило триъгълните си очертания ъгълче, което Скот обичаше да нарича „моето кътче на спомените“. Там стената бе окичена с неговите литературни награди и дипломи, грижливо поставени в остъклени рамки: „Национална награда за литература“, „Пулицър“ за белетристика, „Световна награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“… И какво се бе случило?

— Превъртях — промълви Лизи с треперещ, изплашен глас и отново запечата фолиото, в което лежеше вкамененото парче сватбена торта.

По-точно не можеше да се каже. Бе превъртяла. Спомените й не бяха особено отчетливи, ала не беше забравила, че всичко започна с жаждата й. Отиде да си налее чаша вода от тъпото, идиотско барче в нишата, където имаше и чешма — тъпо, защото Скот отдавна бе отказал пиенето, макар че авантюрата му с алкохола бе продължила доста по-дълго от авантюрата му с цигарите, — ала така и не потече вода. За сметка на това от водопроводните тръби се разнесе подлудяващо бучене и стържене. Навярно, ако бе почакала, водата щеше да се появи, но Лизи завъртя крана в изходното му положение и се обърна към вратата между нишата и така нареченото кътче на спомените. Яркостта на лампата над главата й се регулираше с реостат и в момента тя изобщо не светеше с пълната си мощност. При подобно осветление всичко изглеждаше нормално и всичко изглеждаше постарому, ха-ха. Струваше й се, че Скот ей-сегичка ще отвори вратата, ще влезе, ще надуе музиката и ще започне да пише. Сякаш изобщо не си бе отишъл завинаги. Какво ли трябваше да почувства? Тъга? Болка? Носталгия! Нима? Нещо толкова приятно, благовъзпитано и нежно като носталгия! Ако е така, направо да си умреш от смях, защото онова, което я връхлита в следващия момент, едновременно трескаво-горещо и смразяващо-студено, е…

3.

Онова, което я връхлита — нея, практичната Лизи, Лизи, която винаги запазва хладнокръвие (с изключение може би на деня, когато й се наложи да размаха сребърната лопатка, но и за онзи ден тя се ласкае, че е постъпила правилно), малката Лизи, успяваща да запази здравия си разум, когато всички около нея го губят, — онова, което я връхлита, е някаква дива, заслепяваща ярост; божествена ярост, която изблъсква разума й встрани и завзема контрола над тялото й. Същевременно обаче тази ярост сякаш внася яснота в мислите й, трябва да е внесла яснота в мислите й, защото тя най-накрая разбира. Две години са доста дълго време, ала накрая всичко си идва на мястото. Тя осъзнава истината. Вижда светлината.

Той е ритнал камбаната, както казват хората. (Това харесва ли ти?)

Той е гушнал букета. (Ами това? Във възторг ли си?)

Той гризе сандвичи от пръст (Този бисер е от езерото на думите, от което всички утоляваме жаждата си.)

И накрая какво остава? Всичко се свежда до това, че той я прелъсти и я изостави. А после се омете. Плю си на петите и изчезна, напусна града със „Среднощния експрес“. Отпраши към Териториите.

Изостави жената, която го обичаше с всяка клетка на тялото си и всяка частичка сиво вещество в не особено умната си глава, а сега всичко, което й беше останало, бе тази скапана… идиотска… черупка.

Тя се пречупва. Лизи се пречупва. И когато се втурва към неговото тъпо, загубено, идиотско кътче на спомените, тя сякаш го чува да й казва: „ВЕДТСКЕН, миломое — Важното Е Да Ти Стиска, Когато Е Напечено“, след което гласът му замлъква и тя започва да събаря от стените поставените в рамки дипломи и фотографии. Сграбчва бюста на Лъвкрафт, връчен му от журито на „Световната награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“, тази отвратителна книга, и го хвърля с всичка сила през кабинета, крещейки:

— Майната ти, Скот! Майната ти.

Това е един от редките случаи, когато подобна фраза се изтръгва от устата й след онази нощ, когато съпругът й счупи с юмрук стъклото на оранжерията — нощта на кръвния бум. Тогава също му беше ядосана, ала не колкото сега; ако той беше тук, като нищо щеше да го убие отново. Тя е извън себе си от ярост и продължава да събаря от стената всичките му трофеи, докато и последната грамота не се озовава на пода. За щастие само няколко се счупват, понеже подът е застлан с дебел килим (по-късно, когато пристъпът на безумие отмине, Лизи ще е благодарна за този факт). Върти се около оста си като истинско торнадо, отново и отново крещи името му: „Скот! Скот! Скот!“ — и плаче от болка, плаче от чувството за загуба, плаче от ярост. Обвинява го, че я е изоставил, и се разкъсва от ридания, защото иска той да се върне — ох, как само иска да се върне! Какви са тези глупости „всичко е постарому“ — нищо не е постарому без него, тя го мрази, той й липсва, в сърцето й зее дупка, а вятърът, който я пронизва, е много по-студен от вятъра, веещ от Йелоунайф.

Светът е толкова пуст и лишен от любов, когато няма кой да изрече името ти и да те повика. Накрая Лизи вдига с две ръце монитора на компютъра, който стои в кътчето на спомените, и нещо в гърба й предупредително изхрущява, но тя не обръща внимание на идиотския си гръб, голите стени й се смеят, а тя е побесняла от ярост. Обръща се тромаво и блъска в стената монитора. Глух удар, трясък на счупено стъкло… и после отново се възцарява тишина.

Не, навън свирят щурци.

Лизи се олюлява и пада върху осеяния с отломки килим, хлипайки безутешно. Изтощена е до краен предел. Вика ли го обаче да се върне при нея? Моли ли го — с цялата сила на обзелата я мъка — да се завърне в живота й? Връща ли се той като вода, която най-накрая протича по отдавна неизползван водопровод? Мисли си, че отговорът на тези въпроси е…

4.

— Не — измърмори Лизи. Защото (колкото и безумно да звучи) Скот сякаш е подготвил за нея всички тези бум-станции дълго преди да умре. Свързал се е с доктор Олбърнес например, който се оказа луд по книгите му, и някак си е успял да изкопчи информация за историята на заболяването на Аманда. И ето го резултата: „Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“

И… когато е скрил кедровото сандъче на Доброто мамче под бременския креват в хамбара? Защото нямаше кой друг да го е направил, освен Скот — тя никога не бе слагала кутийката там.

През 1996 година?

(замълчи)

През зимата на 1996, когато дъската на Скот се бе разхлопала и тя трябваше да…

(ТИХО, ЛИЗИ, НЯМА ЛИ ДА МЛЪКНЕШ)

Добре… добре, ще си замълчи за зимата на 1996 година — засега, — но бе сигурна, че се е случило тъкмо тогава. И…

Лов на буми. Но защо! С каква цел? За да свикне на малки порции с онова, с което не се решаваше да се сблъска отведнъж? Може би. Вероятно. Скот, който добре познаваше тези неща, навярно съчувстваше на разума, стремящ се да скрие зад завесата най-ужасните спомени, или да ги напъха в сандъчета със сладък аромат.

Добър бум.

„Ох, Скот, какво му е доброто на това? Какво му е доброто на цялата тази болка и мъка?“

Кратък бум.

Ако беше така, значи кедровата кутийка бе или последната, или една от последните бум-станции, и Лизи си помисли, че ако продължи още малко напред, вече няма да може да се върне назад.

„Мило“ — прошепна той…, но само във въображението й. Нямаше призраци. Само спомени. Само гласът на мъртвия й съпруг. Тя го вярваше; тя го знаеше. Можеше да затвори кутийката. Можеше да дръпне завесата. Можеше да не разравя миналото.

„Миломое.“

Винаги ставаше неговото. Дори мъртъв, пак успяваше да направи така, че да стане неговото.

Лизи въздъхна — въздишката й прозвуча болезнено самотно и печално — и реши да продължи напред. В крайна сметка щеше да изиграе ролята на Пандора.

5.

Още един сувенир, останал от деня на сватбата им (макар да нямаха църковен брак, те бяха пазили стриктно обетите си) и пъхнат от нея в сандъчето, беше снимката, която си бяха направили в „Рок“ — най-безвкусния, шумен, мръсен и долнопробен бар в Клийвс Милс. На нея се виждаха двамата със Скот — излезли на дансинга за първия си танц. Тя бе с бяла дантелена рокля, а той — с обикновен черен костюм („Моят гробарски костюм“ — както обичаше да го нарича), който бе купил специално за случая (и през онази зима го обличаше отново и отново за рекламното турне на „Стръвни дяволи“). На заден план се виждаха Джодота и Аманда, и двете изключително млади и миловидни, с вдигнати коси и длани, застинали насред ръкопляскане. Лизи гледаше Скот, а той й се усмихваше. Ръцете му бяха на талията й и, Господи, колко дълга беше косата му — стигаше почти до раменете му. Съвсем бе забравила за това.

Прокара пръсти по изображенията на хората, сред които бяха в този знаменателен момент — „СКОТ И ЛИЗИ, НАЧАЛОТО!“ — и изведнъж си даде сметка, че се сеща за името на рокгрупата от Бостън, която свиреше („Суингинг Джонсънс“), както и за названието на парчето, на което танцуваха пред своите приятели (кавър на „Вече е твърде късно да се върнеш назад“, чието оригинално изпълнение беше на „Корнилиъс Брадърс & Систър Роуз“).

— Ох, Скот — отрони се от устните й. Още една сълза се търкулна по бузата й и тя машинално я избърса. Сложи фотографията на обляната от златистите слънчеви лъчи маса и продължи проучванията. В сандъчето имаше тънка пачка с менюта, салфетки с емблемите на различни барове, кибритени кутийки от мотели в Средния Запад, както и програма на литературните четения в университета „Индиана“ в Блумингтън, обявяваща среща с автора на „Стръвни дяволи“ Скот Линдън. Помнеше, че бе запазила програмката заради тази печатна грешка, като бе подхвърлила на мъжа си, че някой ден ще струва цяло състояние, а Скот бе отвърнал: „Това са само мечти, миломое.“ Датата на литературното четене беше 19 март 1980 година… Но къде са сувенирите от „Еленови рога“? Нима не беше взела нищо оттам? В онези дни тя почти винаги вземаше по нещичко, това й беше като хоби, и можеше да се закълне, че…

Лизи взе програмката с името Скот Линдън и видя менюто — тъмнопурпурно, със златни надписи, гласящи „ЕЛЕНОВИ РОГА“ и „РИМ, НЮ ХАМПШИР“. В същия миг чу гласа на Скот — толкова ясно, сякаш говореше в ухото й: „Когато си в Рим, прави като римляните.“ Беше го казал онази вечер в празния ресторант (освен тях и сервитьорката нямаше никого), когато бе поръчал два „Специалитета на главния готвач“. Както и по-късно, докато бяха голи в леглото.

— Предложих им да го купя — прошепна Лизи сред тишината на слънчевата пустееща кухня, — но онзи човек каза, че мога да го взема. Защото сме били единствените им гости. И заради снежната буря.

Тази странна октомврийска снежна буря. Бяха останали в „Еленови рога“ две нощи, макар че бяха планирали да останат само една, и на втората тя остана да лежи будна дълго след като Скот се бе пренесъл в царството на сънищата. Студеният атмосферен фронт, причинил виелицата, вече си отиваше и тя слушаше как снегът се топи и водата капе от корнизите. Лежеше в това чуждо легло (първото чуждо легло, което делеше със Скот) и си мислеше за Андрю „Спарки“ Ландън, за Пол Ландън и за Скот Ландън — Скот оцелелия. Както и за буми. За добри буми и за кръвни буми.

Мислеше си за пурпурното.

По някое време облаците се разпръснаха и в стаята нахлу бледото лунно сияние. Под ласките на тази светлина тя най-накрая успя да заспи. На следващия ден — неделя — те си тръгнаха. Светът около тях отново се завръщаше от зимата към есента, а след по-малко от месец двамата танцуваха под звуците на песента „Вече е твърде късно да се върнеш назад“ в изпълнението на „Суингинг Джонсънс“.

Лизи разтвори менюто със златните букви, за да се подсети какво представляваше специалитетът на главния готвач в онази далечна вечер, и отвътре изпадна някаква снимка. Веднага си я спомни. Собственикът на хотела я бе направил с малкия фотоапарат „Никон“ на Скот. Изнамери два чифта снегоходки (всичките му ски били в един склад в Северен Конуей, заедно с четирите му снегомобила) и настоя Скот и Лизи да си направят малка разходка по пътечката, започваща зад хотела. „Когато има сняг, гората е просто фантастична — припомни си тя думите му. — И сега цялата е само ваша. Няма да видите нито един скиор или снегомобил. Такъв шанс идва веднъж в живота.“

Той дори им беше опаковал вкусен обяд, придружен от бутилка червено вино — изцяло за сметка на заведението. И ето ги — навлечени с дебели зимни панталони и шуби, с пухкави наушници, изнамерени от любезната жена на съдържателя (шубата на Лизи е комично голяма и й стига чак до коленете), позират със снегоходки на краката пред провинциалното хотелче, предлагащо нощувка и гощавка, зад тях бушува снежна буря, сякаш от холивудски филм, а те се хилят като двама весели глупаци. Раницата с обяда и виното, която Скот бе нарамил, също им бе дадена от собственика на хотела. Скот и Лизи, поели към Вкуснотийското дърво… само дето тогава още не го знаеха. Поели по Алеята на спомените… Алеята на спомените, която беше Алея на лудостта за Скот и поради тази причина нямаше нищо чудно, че той не обичаше да ходи често там.

„Въпреки това — мисли си Лизи, докато плъзга пръстите си по тази фотография, също както бе направила и със снимката на сватбения им танц — ти навярно си знаел, че трябва да отидеш там поне веднъж, преди да се омъжа за теб — независимо дали ти е харесвало или не. Чувстваше се длъжен да ми разкажеш нещо, нали? Историята, която обосновава твоето условие, неподлежащо на промяна. Навярно си търсил подходящото място в продължение на седмици. И когато си видял това дърво, тази върба, чиито клони се превиват почти до земята под тежестта на снега и оформят нещо като пещера, си разбрал, че най-накрая си го намерил и просто не можеш да отлагаш повече. Чудя се колко ли притеснен си се чувствал? Колко си се страхувал, че след като те изслушам, ще ти кажа, че въпреки всичко няма да се омъжа за теб.“

В този момент той наистина изглеждаше притеснен. Тя си спомняше мълчанието му в колата. Нима тогава не бе решила, че Скот си мисли за нещо свое? Да, защото обикновено беше доста приказлив.

— Но по това време би трябвало вече да ме познаваш достатъчно добре, за да… — започна тя и замлъкна. Най-хубавото на това да разговаряш със самия себе си беше, че не се налага да довършваш фразите си. Към октомври 1979 година той наистина би трябвало да я познава достатъчно добре, за да знае, че тя щеше да остане при него. По дяволите, след като тя не го изгони, след като си бе нарязал жестоко ръката, разбивайки стъклото на оранжерията, би трябвало да разбере, че е готова за дългото пътешествие, наречено „брак“. Навярно се притесняваше, задето се налагаше да изложи на показ старите спомени, да се докосне отново до оголени жици? Всъщност „притесняваше се“ беше доста меко казано. Той направо бе изплашен до смърт.

Въпреки това я хвана за ръката, посочи към върбата и каза:

— Хайде да похапнем там, Лизи… да отидем под тази…

6.

— Хайде да похапнем под тази върба — изрича той и Лизи е повече от съгласна с предложението му. Първо, умира от глад, второ, краката — особено прасците — я болят от непривичното натоварване, свързано с придвижването със снегоходки: вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш… вдигаш крака си, извиваш го и изтръскваш. А най-вече й се иска да си отдъхне за малко от гледката на този безконечно сипещ се сняг. Разходката, както им обеща собственикът на хотела, наистина беше великолепна и тя за цял живот ще запомни това спокойствие (единствените звуци бяха скриптенето на снега под снегоходките им, дишането им и картечното потропване на кълвач в далечината), ала непрекъснатият снежен порой (по-точно не можеше да се нарече) вече започва да й дотяга. Снежинките са толкова големи и се сипят толкова нагъсто, че премрежват очите й и й причиняват замайване. Върбата се издига на края на полянката, а все още зелените й клони се привеждат към земята, притиснати под бремето на снега.

„Каква ли беше онази дума за вечнозелените клонки?“ — чуди се Лизи и си казва, че ще попита Скот, след като похапнат. Той със сигурност ще знае. Обаче така и не й се удава възможност да го стори, защото изникват други въпроси.

Скот тръгва към върбата, Лизи крачи подире му вдига стъпала, извива ги и изтръсква снега, — стъпвайки в следите на годеника си. Когато стига до дървото, той разтваря покритите със сняг клони — все едно разтваря завеса — и наднича вътре. Стегнатият му, покрит със сини дънки задник сякаш я гледа, подканвайки я да побърза.

— Лизи! — възкликва той. — Тук е страхотно! Почакай, докато…

Тя вдига, Снегоходка „А“ и я лепва върху обутия в сини дънки Задник „Б“. Годеникът „В“ моментално изчезва под Покритата със сняг върба „Г“ (ругаейки изненадано). Това е забавно, даже изключително забавно, и Лизи започва да се смее сред стелещите се отгоре й снежинки. Цялата е побеляла от снега — дори ресниците й са заскрежени.

— Лизи? — чува се глас изпод белия чадър.

— Да, Скот?

— Виждаш ли ме?

— Тц — отвръща тя.

— Тогава ела по-близо.

Тя се приближава, стъпвайки в отпечатъците от снегоходките му. Прекрасно знае какво я очаква, но когато ръката му изскача иззад бялата завеса и я сграбчва за китката, тя се стряска и извиква през смях, защото е не само изненадана, но и мъничко уплашена. Той я издърпва към себе си и студената белота, която я зашлевява през лицето, я ослепява за момент. Качулката на шубата й се е отметнала и снежинките се шмугват под яката й, обсипвайки с ледени целувки топлата й шия. Пухкавите наушници са се отместили от ушите й и тя чува някакви приглушени звуци (нещо подобно на „тлуп! тлуп!“); явно зад гърба й от клоните падат големи буци сняг.

— Скот! — ахва тя. — Скот, изплаши м… — и внезапно замлъква.

Той стои на колене пред нея, качулката на шубата му е отметната и разкрива черната му коса, дълга почти колкото нейната. Топлите му наушници висят на врата му като слушалките на уокмен. Раницата е зад него, подпряна на ствола на върбата. Той я гледа, усмихва се и чака да й просветне. И на Лизи й просветва. Много бързо. „На всеки би му просветнало“ — казва си тя.

Сякаш отново се намира в плевнята, където голямата й сестра Манда и приятелките й си играят на пирати…

Всъщност не. По-хубаво е, защото тук не мирише на старо дърво, изгнили списания и плесенясали миши изпражнения. Като че ли Скот я е отвел в един съвършено различен свят, издърпал я е в някакъв магически кръг и сега цялото пространство под заснежения купол принадлежи само на тях двамата. Диаметърът на тази магическа окръжност е около шест метра, а в центъра й се издига стволът на върбата. Тревата, която расте наоколо, е все още зелена — изумруденозелена, сякаш още е лято.

— О, Скот! — възкликва Лизи и от устата й не излиза пара. Защото е топло. Дебелият слой сняг, покрил клонките, служи като топлоизолация. Тя смъква ципа на шубата си.

— Страхотно е, нали? Сега послушай тишината.

Той млъква. Тя — също. Отначало си мисли, че не се чуват никакви звуци, но не е съвсем така. Има един. Чува бавно, приглушено туптене, чийто източник сякаш е увит в кадифе. Това е сърцето й. Скот протяга ръце, сваля ръкавиците й и хваща дланите й. После ги целува — точно по средата. В продължение на няколко секунди и двамата стоят безмълвни. Лизи първа нарушава тишината — стомахът й изкъркорва. Скот избухва в смях, заднишком отстъпва към дървото и сяда на земята, сочейки я с пръст:

— Моят също къркори! Искаше ми се да ти сваля скиорските панталони и да се изчукаме тук — според мен е достатъчно топло, — но след тази разходка умирам от глад.

— Ами ще го направим по-късно — отвръща тя, знаейки, че по-късно ще е преяла и няма да й е до секс. Всъщност няма кой знае какво значение — ако снегът продължава да вали със същото упорство, най-вероятно ще прекарат още една нощ в „Еленови рога“, а това напълно я устройва.

Отваря раницата и изважда обяда — два сандвича с пилешко (с много майонеза), салата и две големи парчета сладкиш със стафиди.

— Ммм, колко вкусно изглежда — казва Скот, когато тя му подава картонената чинийка.

— Как няма да е вкусно — усмихва се Лизи. — Нали сме под Вкуснотийското дърво.

Той се смее.

— Под Вкуснотийското дърво! — възкликва. — Харесва ми. — Сетне усмивката му помръква и той я поглежда с цялата си сериозност. — Тук е страхотно, нали?

— Да, Скот. Страхотно местенце.

Привеждат се един към друг и се целуват.

— Обичам те, моя малка Лизи.

— И аз те обичам.

Никога не го беше обичала колкото в този миг, скрита от света в зеления, магически кръг на тишината. И това е самата истина.

7.

Въпреки твърдението му, че умира от глад, Скот изяжда само половин сандвич и опитва само няколко хапки от салатата. Не хапва от сладкиша със стафиди, но изпива повече от половината бутилка вино. Лизи има по-голям апетит, но и тя не се нахвърля на храната с онази настървеност, както е очаквала. Червеят на тревогата я гризе отвътре. За каквото и да си мисли Скот, изразяването на тези мисли няма да е никак лесно за него, а за нея сигурно ще бъде още по-трудно. Тревогата й се усилва и от чувството, че няма никаква представа какво да очаква. Някакви проблеми със закона в онова селце в Западна Пенсилвания, където е израснал? Да не би вече да има дете? Може би се е оженил още като тийнейджър и този прибързан брак е завършил с развод два месеца по-късно? Или става дума за Пол — починалия му брат? Каквато и да е причината, моментът за този разговор вече е назрял. „Тъй както след гръмотевиците иде дъжд“ — би казало Доброто мамче. Скот поглежда своето парче сладкиш, сякаш иска да си отхапе от него, но вместо това изважда цигарите си.

Тя си спомня думите му „Семейството е кофти работа“ и си мисли: „Бумите. Доведе ме тук, за да ми разкаже за бумите.“ И изобщо не е изненадана от откритието, че тази мисъл я изпълва със страх.

— Лизи — подхваща той. — Има нещо, което съм длъжен да ти обясня. И ако после решиш да не се омъжиш за мен…

— Скот не съм сигурна, че искам да чуя то…

Усмивката му е едновременно безрадостна и тревожна.

— Естествено, че няма. Аз също не искам да говоря. Все едно като да отидеш в лекарския кабинет за инжекция… не, по-лошо — да ти изрежат киста или тумор. Обаче има неща, които трябва да бъдат свършени — въздъхва той, а искрящите му лешникови очи не се откъсват и за миг от нейните. — Лизи, ако се оженим, не искам да имаме деца. Това е безусловно. Не знам доколко копнееш за поколение сега, но знам, че си израснала в голямо семейство, и предполагам, че за теб е съвсем естествено да си мечтаеш за пълна къща с дечурлига, сред които да остарееш щастливо. Знай, че ако се омъжиш за мен, това просто няма как да се случи. И не искам след пет или десет години да ми вдигнеш скандал: „Никога не си ми казвал, че това е едно от условията да се оженим!“

Дръпва от цигарата си и изпуска дима през ноздрите си. Сивосинкавият пушек се издига към заснежения купол. Скот се обръща към нея. Лицето му е неестествено бледо, очите му изглеждат огромни. „Като скъпоценни камъни“ — мисли си тя с обожание. За пръв и последен път го възприема не като симпатичен мъж. (той не е кой знае какъв хубавец, но при подходящо осветление изглежда доста привлекателен), а като красавец — тъй както са красиви някои жени. Това я очарова, но в същото време по някаква незнайна причина я изпълва със страх.

— Обичам те твърде силно, Лизи, за да те лъжа. Обичам те с цялото си сърце. Подозирам, че подобна безкомпромисна любов с времето може да се превърне в твърде тежко бреме за една жена, но не съм способен на друга. Мисля, че ще бъдем доста богати в материален план, но цял живот ще си остана бедняк в емоционално отношение. Парите съвсем скоро ще се появят, а що се отнася до останалото, мисля, че имам достатъчно за теб и не желая да те лъжа. Важи както за думите, които произнасям, така и за думите, които не изричам. — Той въздъхва (въздишката му е продължителна и цялото му тяло потреперва) и притиска към челото си ръката, с която държи цигарата, сякаш страда от главоболие. После отмества дланта си и отново поглежда Лизи. Никакви деца, Лизи. Не можем. Аз не мога.

— Скот… да не би… лекарите да са ти ка…

Той поклаща глава.

— Не става въпрос за физиологичен проблем. Чуй ме добре, миломое. Всичко е тук. — Допира показалец до челото си, точно между очите. — Лудостта и родът Ландън вървят ръка за ръка, като дупе и гащи са; не цитирам откъс от разказ на Едгар Алън По или от някакъв викториански дамски роман в стил „Държим леля на тавана“. Имам предвид реална, опасна лудост, която живее в кръвта.

— Скот, ти не си луд… — изстрелва Лизи, но внезапно си спомня как той излиза от мрака и й протяга порязаната си, плувнала в кръв ръка, а в гласа му се долавят радост и облекчение. Перверзно облекчение. Припомня си и собствените си мисли, докато увива ръката с блузката си — че Скот може и да я обича, ала също така е влюбен и в смъртта.

— Аз съм безумец — прошепва той. — Безумец. Имам халюцинации и видения. Записвам ги и това е всичко. Записвам ги, а после хората плащат, за да ги четат.

За миг тя е потресена от думите му (или от спомена за осакатената му ръка, който съзнателно е потискала в съзнанието си), за да каже каквото и да било. Той описва, занаята си (винаги, когато изнася лекции, го нарича с тази дума; нито веднъж не го е чула да говори за изкуство) като халюцинация. А това вече е лудост.

— Скот — изрича, когато възвръща способността си да говори, — писането е твоята съдба…

— Въобразяваш си, че разбираш — прекъсва я той, — ала не проумяваш какво е да отидеш там. Радвам се за теб и се надявам, моя малка Лизи, да имаш късмет и никога да не го разбереш. Нямам намерение да ти разказвам историята на рода Ландън, защото и аз самият знам твърде малко. Върнах се три поколения в миналото, ала щом зърнах кръвта по стените, се изплаших и поех обратно. Като дете съм виждал достатъчно кръв — дори своята. За останалото се доверявам напълно на думите на баща си. Когато бях малък, татко ми каза, че хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи. Кръвопускачите са в по-изгодно положение, понеже се освобождават от безумието си, като се режат. Наложително е да се режат, ако не искат да прекарат целия си живот в психиатрията или затвора. Той ми каза, че няма друг начин.

— За самоосакатяване ли говориш, Скот?

Той вдига рамене, сякаш не е съвсем сигурен. Лизи също не е съвсем сигурна. В края на краищата го е виждала гол — има няколко белега, но не са много.

— Кръвни буми ли? — пита тя.

Този път гласът му прозвучава доста по-уверено:

— Кръвни буми, да.

— Значи през онази нощ, когато счупи с юмрук стъклото на оранжерията, всъщност си изпускал лошата кръв?

— Навярно. Вероятно. До известна степен. — Той смачква цигарата в тревата. Дълго време мълчи и избягва да я погледне. — Сложно е. Спомни си колко гадно се чувствах тогава, колко много неща се бяха струпали…

— Никога не бих…

— Недей — прекъсва я той. — Остави ме да довърша. Мога да го кажа само веднъж.

Тя се въоръжава с търпение.

— Тогава бях пиян, беше ми гадно и не бях пускал… това… от доста дълго време. Не ми се бе налагало. Най-вече заради теб, Лизи.

Лизи имаше сестра, която бе преживяла плашещ пристъп на самоосакатяване, когато бе на двайсетина години. Аманда отдавна бе загърбила тези проблеми (и слава Богу), но белезите по ръцете и бедрата й бяха останали.

— Скот, ако си се наранявал, би трябвало да имаш белези…

Ала той сякаш въобще не я чу.

— Миналата пролет, когато вече си въобразявах, че е замлъкнал завинаги, изведнъж отново чух гласа му: „Тя тече във вените ти, Скот. Тече във вените ти като сладък сироп, нали?“

— Кой, Скот? Кой ти го каза? — пита тя, предусещайки, че отговорът ще бъде или Пол, или татко… най-вероятно второто.

— Баща ми. Той ми каза: „Скутър, ако искаш да си нормален, най-добре изпусни лошата кръв. Направи го веднага, хайде, няма какво да чакаш.“ И аз го послушах. Пуснах малко… малко… — Скот показва с жестове как са се появили белезите по бузата, по ръката му… — После, през онази нощ, когато те вбесих… Той вдига рамене.

— Пуснах я цялата. За да приключа веднъж завинаги. И при нас всичко вървеше добре. Направо прекрасно. Ще ти призная нещо — по-добре цялата ми кръв да изтече като на свиня в скотобойна, отколкото да те нараня по какъвто и да е начин. Преди да те нараня по какъвто и да е начин. — Лицето му се изкривява в презрителна гримаса, каквато не е виждала досега. — Никога няма да бъда като него. Като баща ми — казва, сетне сякаш изплюва: — Шибаният господин Спарки.

Тя не казва нищо. Не смее. А и не е сигурна, че ще може. За пръв път от няколко месеца си задава въпроса как така след тези дълбоки порезни рани почти не му бяха останали белези? Това бе просто невъзможно. Тя си мисли: „Ръката му не беше просто порязана; ръката му си беше направо обезобразена.“

Междувременно Скот запалва още една цигара и тя забелязва, че ръцете му леко треперят.

— Ще ти разкажа една история — казва той. — Само една история и се надявам да въплъти всички истории за детството на един човек. Защото разказването на истории е онова, което ми се удава най-добре. — Съзерцава цигарения дим, издигащ се към белия купол. — Хващам ги в езерото. Разказвал съм ти за езерото, нали?

— Да, Скот. Където всички отиваме да утолим жаждата си.

— Да. И да хвърляме мрежите си. Понякога много храбрите риболовци — като Остин, Достоевски и Фокнър — се качват в лодките си и поемат натам, където плуват най-едрите екземпляри, ала езерото е коварно. То е по-голямо, отколкото ти се струва от брега, по-дълбоко, отколкото си представяш, и често се променя, особено след падането на здрача.

Тя мълчи. Пръстите му се плъзгат нежно по шията й. След мъничко се шмугнат под разкопчаната й шуба и обгръщат едната й гърда. Не от сексуален копнеж, тя е сигурна; Скот се нуждае от подкрепа.

— Добре — въздъхва годеникът й. — Време е за историята. Затвори очи, моя малка Лизи.

Тя се подчинява. За миг под Вкуснотийското дърво става тъмно и тихо, ала Лизи не се бои. Долавя мириса му, усеща близостта на тялото му и чувства допира на пръстите му върху ключицата си. Може с лекота да я удуши с тази ръка, но тя знае, че никога не би я наранил (поне физически), дори и да не й го беше казал. Ще й причини болка, да, ала най-вече с онова, което ще й каже.

— Добре — повтаря човекът, за когото тя ще се омъжи след по-малко от месец. — Тази история ще се състои от четири части. Част първа се нарича „Скутър и скамейката.“

— Имало едно време едно момче — едно кльощаво, малко и изплашено момче на име Скот. Ала щом у баща му закипявала лошата кръв и нараняванията, които си причинявал, не били достатъчни, за да я изпусне, той го наричал Скутър. Един ден — един ужасен, безумен ден — хлапето стоеше на някакво възвишение, гледаше полираната дървена равнина под себе си и наблюдаваше как кръвта на брат му…

8.

… бавно се стича по цепнатината между две дъски.

— Скачай — нарежда баща му. И не за пръв път. Скачай, малко копеленце, жалък бъзлив посерко, скачай веднага!

— Тате, страх ме е! Много е високо!

— Не е високо и пет пари не давам дали те е страх или не! Ако не скочиш веднага, ще те накарам да съжаляваш, а твоето приятелче ще съжалява дваж повече! Затова хайде — десантниците зад борда!

Баща му млъква за момент и се озърта, очите му яростно се въртят в орбитите си, както става всеки път, когато в него кипва лошата кръв. После погледът му отново се спира на тригодишния малчуган, който стои разтреперан на скамейката в коридора на първия етаж: на голямата, пронизвана от вятъра селска къща. Стои, притиснат към розовата стена на селската къща, разположена в глухата провинция, където всеки гледа само своята работа и никой не си пъха носа в чуждите дела.

— Можеш да извикаш „Джеронимо“, ако искаш, Скут. Казват, че понякога това помагало. Ако го изкрещиш наистина силно, когато скачаш от самолета.

В крайна сметка Скот постъпва точно така, понеже е готов да приеме всякаква помощ — извиква: „ДЖЕРОМИНО!“ — но от това няма кой знае каква полза, понеже пак не може да скочи от пейката върху полирания дървен под.

— А-а-а-ххх, ти, жалък бъзлив посерко!

Бащата изблъсква Пол напред. Пол е на шест, скоро ще стане на седем, висок е, тъмнорусата му коса е прекалено дълга и отзад, и отстрани, просто трябва да бъде подстригана, необходимо е посещение при бръснаря Бомър в Мартенсбърг, Бомър с главата на лос, закачена на стената. И лепенката с американското знаме и надписа „АЗ СЛУЖИХ“ на витрината, но ще мине доста време, докато отидат там, и Скот го знае. Те не ходят до града, когато лошата кръв кипи във вените на баща им и родителят им дори няма да отиде на работа, понеже от „Ю Ес Гипсъм“ са му дали отпуск.

Скот обича синеокия Пол повече от всеки друг на света, дори повече от самия себе си. Тази сутрин ръцете на Пол са целите в кръв, целите са в рани, а ето, че татко им отново посяга към джобното си ножче, това отвратително джобно ножче, което е изпило толкова много от кръвта им, и го вдига, за да улови лъчите на утринното слънце. Баща им се бе спуснал, трополейки, по стълбите, крещейки: „Бум! Бум! Елате бързо, вие двамата!“ Ако бумът е за Пол, той порязва Скот, а ако е за Скот — кълца Пол. Дори когато във вените му кипи лошата кръв татко им знае какво е любов.

— Ще скочиш ли, страхопъзлъо смотан, или да започвам отново да го режа?

— Недей, тате! — крещи Скот. — Моля те, не го режи повече, ще скоча!

— Тогава давай! — Горната устна на бащата се повдига и оголва зъбите му. Очите му бясно се въртят, въртят и въртят, сякаш той търси някакви хора, криещи се по ъглите… и нищо чудно това наистина да е така, понеже понякога го чуват да говори с хора, които не са тук. Скот и брат му ги наричат ту Създанията на лошата кръв, ту Хората на кръвните буми. — Скачай, Скутър! Скачай, старче! Викаш „Джеронимо!“ и скачаш! Десантчиците зад борда! В това семейство няма бъзливи чифути! Скачай веднага!

— ДЖЕРОМИНО! — извиква момчето и въпреки че краката му се подкосяват, той не може да се застави да скочи. Бъзливи крака, бъзливи чифутски крака. Бащата не му дава втори шанс. Забива ножа в ръката на Пол и кръвта руква като река. Излисква шортите на шестгодишното момче, обагря в алено маратонките му, но повечето се излива на земята. Лицето на Пол се изкривява от болка, ала той не издава нито звук. Очите му умоляват Скот да прекрати този ужас, ала устата му остава затворена. Устата му не моли за нищо.

В „Ю Ес Гипсъм“ (момчетата казват „Ю Ес Гиштъм“, понеже така я назовава баща им) колегите наричат Андрю Ландън „Спарки“ или господин Спаркс.

Сега той се извисява зад Пол, светлите му коси са се изправили, сякаш елетричеството, с което работи, е проникнало в него, кривите му зъби са оголени в усмивка, а очите му са празни, понеже баща им го няма, няма го, в тялото му не е останало нищо друго освен лошата кръв и той вече не е нито човек, нито татко им, а само един кръвен бум с очи.

— Стой си там и ще отрежа ухото му — казва съществото с наелектризираната коса; съществото, в което се е превърнал Андрю Ландън. — Продължавай да си стоиш горе и ще прережа идиотското му гърло. Пет пари не давам. Всичко зависи от теб, Скутър Скутър старче Скут Казваш, че го обичаш, но явно не го обичаш достатъчно, за да ме накараш да спра да го режа, не е ли тъй? Единственото, което трябва да направиш, е да скочиш от смотаната еднометрова пейка! Какво мислиш, Пол? Какво би казал на малкото си бъзливо братче?

Но Пол мълчи — само гледа брат си и никой от двамата не подозира, че този ад ще се повтаря в продължение на още две хиляди и петстотин дни; очакват ги седем безкрайни години. „Направи го и да става, каквото ще“ това казват очите на Пол, погледът му разбива сърцето на Скот и когато най-накрая скача (твърдо убедена, че това ще причини смъртта му), го прави не заради заплахите на баща си, а защото очите на брат му му разрешават да остане на пейката, ако не може да преодолее страха.

Разрешават му да остане дори и ако това доведе до смъртта на Пол Ландън.

Малкият Скот скача и пада на колене върху окървавените дъски. Заридава, потресен от откритието, че още е жив, и в същия миг ръката на баща му силната ръка на баща му — го подхваща и го вдига вече не със злост, а с любов. Устните на татко му се притискат първо до бузата му, после до ъгълчето на устата му.

— Видя ли, Скутър старче Скутър старче Скут? Знаех си, че можеш да го направиш.

Сетне добавя, че всичко е свършило, че кръвният бум е свършил и Скот може да се погрижи за брат си. Казва му, че е храбър, храбър малък кучи син, казва му, че го обича, и в този триумфален момент тригодишният малчуган вече не мисли за кръвта по дъските на пода, а само за това колко много обича безумния си баща, задето е сложил край на кошмара, макар че даже и на тази крехка възраст усеща, че съвсем скоро ще последва друг кошмар.

9.

Скот млъква, озърта се и отпива глътка вино. Не си прави труда да си налива в чашата, а отпива направо от бутилката.

— Скокът не беше кой знае какво — промърморва, вдигайки рамене. — Макар че за едно тригодишно хлапе изглеждаше доста страшничко.

— Господи, Скот… — въздъхва Лизи. — Често ли ви устройваше подобни изпитания?

— Доста често. Изобщо не си спомням повечето случаи — паметта ми сякаш е блокирана, — ала случката със скамейката се е запечатала с кристална яснота в съзнанието ми. И както ти казах, от нея можеш да добиеш представа за останалото.

— Той… той беше ли пиян?

— Не. Почти не пиеше. Готова ли си за част втора на историята, Лизи?

— Ако е като част първа, не съм много сигурна…

— Не се тревожи. Част втора се нарича „Пол и добрият бум“. Не, поправка — „Пол и най-добрият бум.“ Време на действие — няколко дни след като баща ми ме накара да скоча от скамейката. От компанията го извикаха по работа и веднага щом камионът му се скри от поглед, Пол ми каза да мирувам, докато отиде до „Мюли“. — Млъква, засмива се и клати глава като човек, който осъзнава, че е сбъркал. — Исках да кажа „Мюлер“. Разказвал съм ти за ходенето до Мартенсбърг, когато банката обяви за продан семейната ни къща, нали? Преди да се запознаем?

— Не, Скот.

На лицето му се изписва удивление, недоумение — не може да повярва, че не й е споменал за това.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвръща тя и си казва, че сега не е времето да му напомня, че не й е разказвал почти нищо за детството си…

Почти нищо ли? Абсолютно нищо! До този ден под Вкуснотийското дърво.

— Ами — започва той с известна доза съмнение в гласа си — получих писмо от банката на баща ми… Първа селска банка на Пенсилвания… как звучи само, а — сякаш някъде другаде има Втора селска…, с което ми съобщаваха, че съдебното решение най-накрая е прието и на мен ми се полага определена сума. Казах си „защо пък не“ и се върнах в родното градче. За пръв път от седем години — от момента, в който завърших Мартенсбъргската гимназия. Взех сума ти изпити и даже получих папска стипендия.

Не може да не съм ти го разказвал.

— Не си, Скот.

Той се засмива нервно.

— Добре, де, накратко, аз се върнах. Летете, Гарвани, и ги повалете с клюновете си! — Той имитира грачене, засмива се още по-нервно и отново надига бутилката, която вече е почти празна. — Къщата се продаде за седемдесет хилядарки или някъде там, а аз получих три и двеста… страшна сума, нали? Така или иначе, използвах случая, преди търга да се поразходя из нашата част на Мартенсбърг, и магазинът си стоеше на същото място — на не повече от километър и половина от нашата къща по шосето. Ако някой ми беше казал, когато бях хлапе, че дотам има-няма два километра, щях да отвърна, че е изперкал и са му изгорели бушоните. Магазинът беше празен, витрините бяха заковани с дъски, а на вратата висеше табелка с избелял, но все още четлив надпис „ПРОДАВА СЕ“, фирменият надпис на покрива бе в по-добро състояние и на него всеки можеше да прочете: „УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН НА МЮЛЕР“. Само че ние винаги го наричахме „Мюли“, понеже татко му викаше така. В неговата уста „Ю Ес Стийл“ се превръщаше в „Ю Ес Бег Бороу & Стийл“, а Питсбърг ставаше Шитсбърг…

Ох, по дяволите, Лизи, плача ли?

— Да, Скот — казва тя и сякаш собственият й глас идва някъде отдалеч.

Той взима хартиена салфетка и избърсва очите си. Когато оставя салфетката, Лизи вижда, че на лицето му грее усмивка.

— Пол ми каза да мирувам, докато отиде до „Мюли“, и аз се подчиних. Винаги му се подчинявах. Знаеш, нали?

Тя кима. Добър си с онези, които обичаш. Искаш да бъдеш добър с онези, които обичаш, защото знаеш: времето, прекарано с тях, ще отлети твърде бързо, без значение колко ще продължи.

— Така или иначе, когато Пол се връща, виждам, че носи две бутилки „Роял Краун“ и знам, че ще ми направи хубав бум, което ме изпълва с възторг. Казва ми да отида в стаята си и да разглеждам книжките си, докато го приготви. Отнема му доста време и аз си мисля, че ще бъде един добър и хубав бум, което още повече ме радва. Най-накрая той ми извиква да сляза в кухнята и да огледам масата.

— Той наричал ли те е някога Скутър? — пита Лизи.

— Никога. Когато влизам в кухнята, него вече го няма там. Аз обаче знам, че ме наблюдава. На масата лежи лист хартия, на който пише „БУМ!“, а под него…

— Почакай малко — прекъсва го тя.

Скот я поглежда и вдига вежди.

— Ти си бил на три, а той на шест… или почти седем…

— Да.

— Но той е бил способен да пише малки загадки, а ти си можел да ги разчиташ. И не само да ги разчиташ, ами и да съобразиш за какво става дума…

— Да? — веждите на Скот се вдигат още по-високо, сякаш питат: „Е, и?“

— Скот… твоят безумен баща осъзнавал ли е, че е изтезавал двама истински вундеркинди?

Той я изненадва, като отмята глава и избухва в смях:

— Това сигурно е била най-малката му грижа! Просто ме изслушай, Лизи. Защото беше най-хубавият ден от детството ми, може би, понеже беше дълъг. Навярно някой в „Гипсъм“ здравата беше сгафил и се наложи старецът да побачка извънредно, нямам никаква представа, но къщата беше изцяло на наше разположение от осем сутринта чак до залез слънце…

— И бяхте съвсем сами? Никой не ви наглеждаше?

Той не отговаря, но я поглежда тъй, сякаш си е изгубила ума.

— Нямахте ли детегледачка? — продължава да го разпитва Лизи.

— Най-близките ни съседи живееха на шест километра от нас. „Мюли“ беше най-близо. Уединението се харесваше както на баща ми, така и на всички в околността.

— Ясно. Разкажи ми част втора. „Скот и Хубавият бум.“

— „Пол и Хубавият бум.“ Страхотният бум. Перфектният бум. — Споменът изглажда лицето му. — Пол имаше бележник със сини редове и когато измисляше бумстанциите, откъсваше една страничка, а после я прегъваше по редовете и я накъсваше на лентички. За да му стигнат за по-дълго време, нали разбираш?

— Да.

— Само че през този ден се наложи да откъсне две, може би дори три странички, Лизи! Толкова дълъг беше този бум! — Радостното му възклицание при спомена и помага да зърне детето, което продължава да живее в годеника й. — На хартиената лентичка, оставена на масата, пишеше „БУМ!“ (тази дума задължително фигурираше в първата и последната бум-станция), а отдолу…

10.

Точно под „БУМ!“ има цял ред, запълнен с големи печатни букви, грижливо изписани от ръката на Пол:

1 ЩЕ МЕ НАМЕРИШ НАБЛИЗО В НЕЩО СЛАДКО! 16

Ала преди да се замисли над тази загадка, Скот съзерцава числото „16“, изпълнен с радостно предчувствие. Шестнайсет бум-станци! Той знае, че Пол никога няма да го излъже. Щом е обещал шестнайсет станции, значи ще има шестнайсет загадки. А пък ако Скот не може да се справи с някоя, по-голямото му братче ще му помогне. Ще му извика от мястото, на което се крие, с преправен страшен глас (подражание на бащиния глас, татко-глас, макар че Скот ще осъзнае това след много години, когато пише своя смразяващ роман „Стръвни дяволи“) и подсказките ще помогнат на тригодишното хлапе да отгатне гатанката. Напоследък обаче Скот все пo-рядко се нуждае от подсказки. Непрекъснато се усъвършенства в изкуството да разгадава буми, тъй както брат му Пол се усъвършенства в изкуството да ги съчинява.

„Ще ме намериш наблизо в нещо сладко.“

Скот се оглежда и погледът му се спира върху голямата бяла захарница, която стои на масата сред ивица слънчева светлина. Трябва да се качи на стол, за да я достигне, и се разсмива, когато Пол извиква със страшния си татко-глас:

— Гледай да не я разсипеш, нескопоснико!

Скот вдига капака. Най-отгоре върху захарта лежи още една хартиена лентичка, върху която се мъдри следващата загадка-указание, изписана с големите печатни букви на брат му:

2 АЗ СЪМ ТАМ КЪДЕТО КЛАЙД

СИ ИГРАЕШЕ С КЪЛБЕТА НА ПРИПЕК

До изчезването си през пролетта Клайд беше техният котарак и момчетата много го обичаха — за разлика от баща им, понеже Клайд започваше да мяука протяжно всеки път, когато не го пускаха вкъщи или не можеше да излезе. Макар и момчетата да не говорят за това (и за нищо на света няма да посмеят да питат татко си), те знаят, че нещо далеч по-голямо и зло от лисица или бездомно куче е видяло сметката на Клайд. Но така или иначе Скот прекрасно знае къде си е играел на припек котаракът и се затичва натам по коридора, без изобщо да забелязва петната от кръв под краката си или ужасната скамейка. На задната веранда има голямо изтърбушено канапе, от което се излъчват странни миризми, когато някой седне на него. „Мирише на пържена пръдня“ — беше подметнал веднъж Пол и Скот се смя, докато не се подмокри. (Ако се беше случило пред баща им, щеше да стане много зле, понеже напикаването в гащите бе „ГОЛЯМА БЕДА“, но за щастие старият Спарки беше на работа.) Сега тригодишният малчуган се приближава до дивана, където Клайд обичаше да лежи по гръб и да си играе с кълбетата прежда, които момчетата му подхвърляха, мъчейки се да ги сграбчи с предните си лапички, при което хвърляше на стената гигантска сянка на котарак-боксьор. Скот застава на колене и започва да рови под възглавниците, докато не намира третата хартиена лентичка, третата бум-станция, която го насочва към…

Не е важно накъде го насочва. Единственото, което има значение, е денят, изпълнен с предвкусваното удоволствие на предстоящите търсения. Двете момчета прекарват утрото, като тичат из и около порутения мрачен селски дом, а слънцето бавно се издига към своя зенит. Това е простичка, безизкусна история за викове и смях, за прах и свличащи се до глезените чорапи; историята на две деца, които са твърде заети, за да отидат по малка нужда в тоалетната и напояват храсталаците покрай южната стена на къщата. Това е историята на едно малко момче, което съвсем наскоро се е избавило от пеленките и сега обикаля и събира хартиени лентички — до подножието на стълбата, водеща към горната част на хамбара, под стъпалата на задната веранда, зад старата пералня „Мейтаг“, изхвърлена на двора, изпод големия камък, намиращ се до пресъхналия кладенец… („Да не паднеш вътре, сополанко дребен!“ — отеква страшният татко-глас иззад високите буренаци, избуяли на края на лехите за боба, останали незасети тази година.) Най-накрая Скот получава последното указание:

15 АЗ СЪМ ПОД ВСЕКИ ТВОЙ СЪН

„Под всеки мой сън — мисли си той. — Под всеки мой сън… Къде ли е това?“

— Имаш ли нужда от помощ, сополанко дребен? — извиква страшничкият татко-глас. — Защото взех да огладнявам.

Скот също е гладен. Вече е следобед и от сутринта той търси буми, но моли за още една минутка. Плашещият татко-глас му казва, че има само трийсет секунди.

Тригодишният малчуган мисли трескаво: „Под всеки мой сън… под всеки мой…“

Той е в блажено неведение за неща като подсъзнанието, ала вече е започнал да мисли с метафори и внезапно отговорът го озарява с божествен проблясък. Втурва се нагоре по стълбите с най-голямата скорост, на която са способни детските му крачета, косицата му се отмята, откривайки загорялото му изцапано чело. Отива до креватчето в стаята, която дели с Пол, поглежда под възглавницата и да, разбира се, там лежи неговата бутилка кола „Роял Краун“ (голяма бутилка!) заедно с последната хартиена лентичка. Надписът е същият както обикновено:

16 БУМ! КРАЙ!

Той взема бутилката (след много години по същия начин ще вземе и една сребърна лопатка), чувствайки се като истински герой, след което се обръща. Пол влиза в стаята — носи своята напитка и отварачката за бутилки от „Чекмеджето за всичко“ в кухнята.

— Не беше зле, Скот. Отне ти доста време, но успя да стигнеш дотук.

Отваря своето шише, а после и това на Скот. Двамата се чукват и бутилките издрънчават. Пол казва, че това е „да вдигнеш пост“, и когато го правиш, можеш да си пожелаеш нещо.

— Какво е твоето желание, Скот?

— Искам Книгомобилът да дойде това лято. Ами ти, Пол?

Брат му само го поглежда безмълвно. Сетне слиза на долния етаж и приготвя сандвичи с фъстъчено масло за двамата, взима табуретката от задната веранда, където техният домашен любимец някога си играеше и спеше, и се качва отгоре й, за да достигне до новия буркан с фъстъчено масло. А после казва…

11.

Тук обаче Скот замлъква. Поглежда бутилката с вино, ала тя е празна. Двамата с Лизи вече са съблекли шубите си и са ги оставили настрана. Под Вкуснотийското дърво вече е не топло, а горещо като в пещ и Лизи си казва: „Скоро трябва да си тръгваме. Иначе снегът върху клоните ще започне да се топи и ще рухне отгоре ни.“

12.

Докато седи в кухнята и държи менюто от „Еленови рога“, Лизи си мисли: „Скоро ще трябва да изоставя тези спомени. Не го ли сторя, нещо доста пo-тежко от снега ще се сгромоляса върху мен.“

Ала нима Скот не иска точно това? Не го ли е планирал? Нима целият този лов на буми не е нейният шанс да се справи с всичко?

„Ох, толкова ме е страх… Защото вече съм съвсем близо.“

„Близо до какво? Близо до какво?“

— Млъкни — прошепва тя и се разтреперва, сякаш внезапно е пронизана от мразовит вятър. Нищо чудно този вятър да идва чак от Йелоунайф. Раздвоеното й съзнание обаче не се отказва:

— Още мъничко, Лизи. Още мъничко.

„Опасно е. Опасно е, малка Лизи.“

Тя знае, че е опасно. Вече зърва искриците на истината, които блестят през дупките в пурпурната й завеса. Блестят като очи. Чува гласовете, които й нашепват, че не бива да се оглежда в огледало, освен, ако наистина не се налага (особено с настъпването на тъмнината и никога на здрачаване), че трябва да избягва пресните плодове след залез слънце и задължително да пости между полунощ и шест сутринта.

Че не бива да изравя мъртвите от гробовете им.

Но тя не иска да напуска Вкуснотийското дърво. Не още.

Не иска да напусне своя любим.

Той си бе пожелал Книгомобил — дори на три годинки желанието му бе типично за Скот Ландън. Ами Пол? Какво бе желанието на…

13.

Кажи ми, Скот — настоява тя. — Какво беше желанието на Пол?

— Той каза: „Искам татко да умре, докато е на работа. Да го удари елетрическият ток и той да умре.“

Лизи го гледа, онемяла от ужас и съжаление. Скот внезапно започва да пъха нещата, обратно в раницата:

— Да тръгваме, преди да сме се опекли. Мислех си, че ще ти разкажа доста повече, Лизи, ала не мога. И не ми казвай, че не съм като баща си, защото не е вярно. Истината е, че във всеки от семейството ни живее частица от него.

— И в Пол ли?

— Не знам дали сега мога да говоря за него.

— Добре — кимва тя. — Да се връщаме. Ще се погушкаме, ще поспим и после можем да направим снежен човек или нещо подобно.

Тя се засрамва от безмерната благодарност, изписана на лицето му — всъщност й се иска той да замълчи — и бездруго вече е чула прекалено много и не смята, че може да понесе повече. Накратко, преситена е. Същевременно не може да се отърси от тази история, защото предусеща продължението — даже си мисли, че може да я довърши вместо него. Първо обаче иска да го попита нещо.

— Скот, когато онази сутрин брат ти отиде за кола… като награда за хубавия бум…

Той й кимва усмихнато:

— Страхотния бум.

— Да, да. Когато той е отишъл в онова малко магазинче… „Мюли“… никой ли не си е помислил, че е странно ръцете на едно шестгодишно момче да са целите в рани? Дори и върху тези рани да е залепен лейкопласт?

Скот престава да пълни раницата и я поглежда. Все още се усмихва, но страните му са изгубили руменината си и кожата му изглежда бледа… восъчнобледа.

— Раните на хората от рода Ландън заздравяват много бързо. Не съм ли ти го казвал?

— Да — съгласява се тя. — Казвал си ми го. — След което добавя, въпреки че се чувства преситена: — Кошмарът е продължил още седем години…

— Седем, да. — Той я поглежда, стиснал раницата между коленете си. Очите му я питат колко още иска да узнае. Колко още се осмелява да узнае.

— И Пол е бил на тринайсет, когато е умрял, така ли?

— Да. — Гласът му е спокоен, но страните му са восъчнобледи, по тях се стича пот, косата също е влажна от потта. — Почти на четиринайсет.

— И баща ти… го уби с ножа си?

— Не — отвръща Скот със същия спокоен глас. — С пушката си. В мазето. Но не е онова, което си мислиш.

Не и в пристъп на гняв — според нея това се опитва да й каже Скот. Не в пристъп на гняв, а съвсем хладнокръвно. Ето за какво си мисли тя под Вкуснотийското дърво, когато все още смята, че третата част на историята на годеника й спокойно би могла да носи названието „Убийството на по-големия брат-светец.“

14.

„Стига, Лизи, престани, малка Лизи“ — каза си тя сега. Вече беше много уплашена и не само заради погрешната представа, която е имала за смъртта на Пол Ландън. Страхуваше се, понеже осъзнаваше — прекалено късно, прекалено късно, — че стореното си е сторено, вече не можеше да се върне назад и отсега нататък щеше да живее със спомените си.

Дори и ако спомените са безумни.

— Не съм длъжна да си спомням — прошепна, докато машинално сгъваше и разгъваше менюто от „Еленови рога“. — Не съм длъжна, не съм длъжна, не съм длъжна да изравям мъртвите, спокойно мога да мина и без тези безумни, идиотски…

— И ти си го убил, нали, Скот? Убил си баща си… Така ли е?

Той навежда глава. Косата му закрива лицето му. В следващия момент иззад тъмната завеса се разнася едно-единствено сухо ридание. Подир него настъпва тишина, но Лизи вижда колко тежко се надигат гърдите на Скот, докато се опитва да си поеме дъх.

— Ударих го с кирката по главата, докато спеше, след което хвърлих трупа му в стария пресъхнал кладенец. Беше през март по време на една ужасна градушка… Хванах го за краката и го издърпах навън. ’Питах се да го замъкна там, ’дет’ бе ’огребан Пол, но не ’ожах. Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не, но нищо не излезе, Лизи — той не помръдваше. Затова го хвърлих в кладенеца. Доколкото ми е известно, все още е там, макар че когато обявиха къщата за продан, аз… Лизи… аз… аз… ужасно се страхувах…

Той се накланя сляпо към нея и ако я няма, ще падне по лице в тревата, но тя е там и после те… Те… Те някак си…

15.

— Не е онова, което си мислиш.

Ала тя ще продължава да си го мисли. Може да обича Скот Ландън, но не е завързана за колелото на кошмарното му минало, ето защо ще си мисли същото, което си е мислила досега.

— И ти си бил на десет години, когато това се е случило? Когато баща ти…

— Да.

Бил е само на десет години, когато баща му е убил любимия му по-голям брат. Когато баща му е застрелял любимия му по-голям брат. И част четвърта на историята му ще се подчинява на своята собствена тъмна неизбежност, нали така? Тя изобщо не се съмнява. Знае го. Обстоятелството, че Скот е бил само на десет, не променя нищо. В крайна сметка е бил вундеркинд в много други отношения.

16.

— Не! — изсъска Лизи. Захвърли менюто, което е навила на тръбичка, обратно в кедровото сандъче и затръшна капака. Ала вече беше твърде късно. Отишла бе твърде далеч. Вече бе късно, понеже…

17.

Някак си са се озовали навън под сипещия се сняг. Тя го бе прегърнала под Вкуснотийското дърво и в следващия миг (тум! бум!) вече са навън, сред снега.

18.

Лизи седеше в кухнята, очите й бяха затворени. Кедровото сандъче беше на масата пред нея. Слънчевите лъчи проникват през клепките й и се превръщат в тъмночервена супа от цвекло, която се плискаше в унисон с ритъма на сърцето й — ритъм, който беше прекалено забързан.

„Добре, де, този спомен успя да се промъкне — помисли си тя. — Но сигурно ще мога да живея с него. Само един няма да ме убие.“

„’Мъчих се ’ноо здра’о, ’питвах к’во ли не…“

Тя отвори очи и погледна кедровото сандъче. Кутийката, която беше търсила с такова усърдие. В същия момент в съзнанието й изникнаха думите на бащата на Скот: „Хората от рода Ландън — който преди се е наричал Ландро, — се делят на два типа: откачалковци и кръвопускачи.“

Кръвопускачи, които освен всичко останало се отличаваха с желанието да сеят смърт.

Ами откачалковците? Тази вечер Скот й бе разказал и за тях. Откачалковци той наричаше изпадналите в кататонично състояние „живи зеленчуци“ като сестра й, която в момента беше в „Грийнлон“.

— Ако е заради спасяването на Аманда, Скот — прошепна Лизи, — забрави. Тя е моя сестра и аз я обичам, но не толкова силно. Бих се върнала в този… този ад… заради теб, Скот, но не заради нея или някой друг.

Телефонът в дневната внезапно иззвъня. Лизи подскочи, сякаш я бяха наръгали с нож, и закрещя.