Стивън Кинг
Романът на Лизи (3)

2.

След плуването огладня — всъщност изпита вълчи глад — и макар че още нямаше пет часът, реши да си приготви обилна вечеря. От онези, които по-голямата й сестра Дарла би нарекла „храна за успокояване на нервите“, а Скот би я определил като „освинване“. В хладилника имаше половин килограм телешка кайма, на задната полица в килера се таяха сатанински примамливи бурканчета със съставки за приготвяне на хамбургери. Тя изсипа в тенджерка месото с подправките и докато чакаше ястието да заври, си приготви цяла кана куул ейд с двойно количество захар. След двайсет минути апетитният аромат изпълни кухнята, а спомените за Герд Алан Коул изфирясаха от съзнанието на Лизи… поне за известно време. Мислеше само за храната. След втората порция и след втората чаша лимонада (изпи я на един дъх, на дъното остана само малко неразтопена захар) тя се оригна и промърмори:

— Сега да имаше и една цигара…

Много рядко й се допушваше, но сега умираше за цигара. Марка „Сейлъм Лайт“. Скот пушеше, когато се запознаха в Мейнския университет, където той беше едновременно студент последна година и „най-младият в света писател, пребиваващ там“, както сам се наричаше. Тя посещаваше само вечерните лекции (и то не за дълго), денем беше сервитьорка в закусвалнята на Пат в центъра на града и разнасяше пици и хамбургери. Започна да пуши, повлияна от Скот, който беше почитател на цигарите „Хърбърт Тарейтон“. Двамата едновременно ги отказаха и се окуражаваха взаимно. Беше през 1987, една година, преди Герд Алан Коул нагледно да демонстрира, че не само цигарите са пагубни за белите дробове.

Оттогава минаваха дни, без да й се прииска да запали, следваха периоди, през които копнееше за цигара. Все пак фактът, че мислеше за това, бе някакъв прогрес. Поне прогонваше спомените за

(„Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии“ — съвсем отчетливо казва Герд Алан Коул и завърта китката си)

Русокоско

(плавно)

и Нешвил

(така че димящото дуло на револвера се насочва към сърцето на Скот)

и мамка му! — ето, че картината отново възкръсна в съзнанието й.

В шкафа имаше маслен сладкиш и цяла кутия течна сметана — връхната точка на освинването, но тя така беше преяла, че не й се посягаше към тях. Най-страшното беше, че спомените се върнаха, макар да се беше натъпкала с топла, висококалорична храна. Едва сега разбираше какво изживяват ветераните от войните. Случилото се през онзи отдавнашен ден бе единствената битка, която бе водила, но…

(не, Лизи)

— Престани! — прошепна и отмести чинията

(не, миломое)

по-далеч от себе си. Господи, как жадуваше да запали

(знаеш, че не бива)

цигара. Но още повече жадуваше отдавнашните спомени да се мах…

„Лизи!“

Беше гласът на Скот — чу го толкова ясно, че машинално отговори:

— Какво, скъпи?

„Намери сребърната лопатка и тази гадост ще престане да те тормози… както вятърът отнасяше неприятната миризма от фабриката, когато задухаше от юг. Помниш ли?“

Разбира се, че помнеше. Живееше в градчето Клийвс Милс източно от Ороно. Въпреки че по това време повечето фабрики бяха закрити, от онези, които още работеха — особено, ако денят беше облачен и влажен — се носеше ужасна смрад. Но когато вятърът сменеше посоката си… Господи! Човек усещаше миризмата на океана и се чувстваше като прероден. „Изчакай вятърът да се промени“ — беше ключова фраза в езика на Лизи и Скот, също като „стиска ли ти?“. ВЕДТСКЕН и думата „идиотски“, заменяща „шибан“. След време престанаха да я използват и тя не се беше сещала за нея от години: „Изчакай вятърът да се промени“ означаваше „Дръж се, мила“. Означаваше „Не се предавай още“. Може би в тази фраза се съдържаше оптимизъм, присъщ само на младите семейни двойки. Тя не знаеше отговора. Вероятно Скот имаше мнение по въпроса — водеше си дневник още тогава, през онези

(РАННИ ГОДИНИ!)

отдавна отминали времена; всяка вечер пишеше по петнайсетина минути, докато Лизи гледаше комедийни сериали или се занимаваше със семейното счетоводство. Понякога вместо да гледа телевизия или да пише чекове, тя го наблюдаваше. Харесваше й как светлината от лампата блестеше в косата му и хвърляше дълбоки триъгълни сенки върху страните му, докато той свеждаше глава над тетрадката. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, не прошарена като през последните години от живота му. Лизи харесваше историите му не по-малко от косата му под светлината на лампата. Казваше си, че косата си има собствена история, само че той не я знае. Харесваше й и усещането, когато докосваше кожата му — и на челото, и на пениса. Не би заменила едното за другото. За нея те бяха едно цяло.

„Лизи, намери лопатката!“

Разчисти масата, изсипа в съд от огнеупорно стъкло остатъка от ястието. Сигурна беше, че няма да посегне към него, след като пристъпът на вълчи глад беше преминал, но храната беше прекалено много, за да я изсипе в боклукомелачката в умивалника; Доброто мамче, чиито съвети още населяваха съзнанието й, щеше да се възмути от подобно прахосничество. Предпочиташе да забута съда в дъното на хладилника зад аспержите и бурканчетата с йогурт, където няма да го вижда. Докато се занимаваше с тези елементарни задачи, непрекъснато се питаше как, в името на Исус, Мария и Йо Йо дърводелеца, намирането на глупавата лопатка ще й донесе душевен мир. Може би среброто притежаваше някакво магическо свойство. Веднъж късно през нощта с Дарла и Кантата бяха гледали филм на ужасите за някакъв върколак… само, че тя изобщо не изпита ужас. Според нея върколакът бе пo-скоро жалък, отколкото страшен, освен това беше ясно, че „страшният“ ефект е постигнат, като от време на време са изключвали камерата, нанасяли са още грим върху лицето на актьора и са продължавали снимките. Усилията на гримьора бяха похвални, но желаният ефект не беше постигнат… поне според скромното й мнение. Обаче сюжетът беше интересен. В първата част действието се развиваше в английска кръчма и един от старчоците, седящи на бара, каза, че върколак се убива само със сребърен куршум. А Герд Алан Коул не беше ли нещо като върколак?

— Стига, малката — промърмори Лизи, изплакна чинията и я сложи в почти празната съдомиялна. Може би Скот щеше да използва този елемент в някой от романите си, ала ти не си падаш по небивалиците. Нали така? — Затвори вратичката на съдомиялната. Ако продължаваше да я пълни толкова бавно, щеше да я пусне чак около Четвърти юли. — Ако си решила да търсиш лопатката, действай. Решила ли си?

Преди да отговори на риторичния въпрос, отново чу гласа на Скот.

„Оставих ти бележка, миломое.“

Лизи тъкмо посягаше за кърпата, но се вкамени. Познаваше този глас, разбира се, че го познаваше. Още го чуваше три-четири пъти седмично, когато машинално изговаряше нещо, подражавайки на покойния си съпруг, сякаш неволно търсеше компания в голямата празна къща. Обаче бе стряскащо, че го чу веднага, след като той й беше „казал“ да намери лопатката.

Каква бележка?

Каква бележка?

Избърса си ръцете и върна кърпата на мястото й, после застана с гръб към умивалника. Кухнята беше изпълнена с привлекателната светлина на лятото (и с аромата на подправки, който не беше така привлекателен, след като тя беше задоволила апетита си). Лизи стисна клепачи, преброи до десет и отвори очи. Светлината на късния летен следобед избухна около нея. В нея.

— Скот? — прошепна тя и осъзна, че се чувства като сестра си Аманда. С други думи — откачена. — Не ми се правиш на призрак, нали?

Не очакваше отговор — не и малката Лизи Дебушър, която се радваше на бурите и се подиграваше на върколака във филма на ужасите. Ала внезапният порив на вятъра, който нахлу през отворения прозорец над умивалника, развя завесите и влажната й коса и донесе главозамайващия аромат на цветя, бе по-красноречив от всякакви думи. Отново затвори очи, стори й се, че чува стара кънтрипесен на Ханк Уилямс — „Довиждане, Джо, аз хващам пътя, Джо…“

Побиха я тръпки.

След миг вятърът утихна и тя отново си беше само Лизи — нито Манди, нито Канти, нито Дарла; определено не беше

(един отлетя на юг)

Джоди, която забягна в Маями. Беше Изцяло Съвременната Лизи, Лизи от 2006 година, вдовицата Ландън. Нямаше призраци. Тя беше Лизи Самотната.

Обаче наистина искаше да намери сребърната лопатка — онази, която беше спасила съпруга й, та той да живее още шестнайсет години и да напише седем романа. Да не говорим за корицата на списание „Нюзуик“ от 1992 със сюрреалистична снимка на Скот и написано с грамадни букви заглавие „МАГИЧЕСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ И КУЛТЪТ НА ЛАНДЪН“. Лизи се запита как ли дребният южняшки фукльо Роджър Дашмиел е преглътнал този горчив хап.

Реши незабавно да започне търсенето на лопатката, докато още не е изчезнала светлината на дългия летен ден. Може да нямаше призраци, но не й се искаше след падането на нощта да бъде в обора или в кабинета.

3.

Преградените помещения срещу „кабинета“, който така и не беше дообзавела, бяха тъмни и влажни; навремето там се съхраняваха инструменти и резервни части за селскостопански машини, останали от времето, когато домът на семейство Ландън беше фермата „Шугар Топ“. В най-голямото бяха държали кокошки и макар че беше почистено от специална фирма и варосано (от Скот, който по време на работата непрекъснато даваше примери от „Том Сойер“), още се усещаше миризмата на домашни птици. Лизи помнеше от детството си тази миризма и я мразеше… може би защото баба Дебушър беше починала от инфаркт, докато хранеше кокошките.

Две отделения бяха претъпкани с кашони (предимно от магазини за алкохолни напитки), но нямаше лопати, били те сребърни или не. В някогашния курник се мъдреше двойно легло, единственият спомен от деветмесечното им пребиваване в Германия. Купиха го в Бремен и по настояване на Скот платиха безумна цена за доставката му в Щатите. Лизи си даде сметка, че до този момент напълно го беше забравила.

„Ама че гадория!“ — помисли си тя с горчиво ликуване, после изрече на глас:

— Скот, ако си въобразяваш, че някога ще използвам легло, престояло повече от двайсет години в скапан курник…

„… значи ти хлопа дъската“ — искаше да добави, но не можа, защото избухна в смях. Господи, проклятието на парите! Колко струваше леглото? Хиляда долара? Да речем, че бяха хиляда. И колко им беше излязъл транспортът? Още една хилядарка? Може би. А после го бяха зарязали в курника. Където щеше да си остане до свършека на света, ако зависеше от нея. Германският „експеримент“ се оказа пълен провал — Скот не написа поредната си книга, хазяинът им вдигна сандал, който за малко не завърши с размяна на юмручни удари, дори лекциите на Скот се оказаха неуспешни — или на публиката й липсваше чувство за хумор, или не разбираше неговите духовитости, а…

А зад отсрещната врата, онази с надписа ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! телефонът пак закрещя. Лизи се вкамени, отново я побиха тръпки. Същевременно я обзе усещане за неизбежност, сякаш именно затова беше тук — не да търси сребърната лопатка, а да вдигне слушалката.

Обърна се, след като телефонът иззвъня втори път, и прекоси широката пътека между помещенията. Озова се на прага тъкмо когато звъненето се поднови. Отмести старомодното резе и вратата се отвори лесно, само пантите леко изскърцаха: „Добре дошла в криптата, малка Лизи, изгаряхме от желание да те посрещнем, хаха-ха.“ Лъхна я силно въздушно течение и развя широката й блуза. Тя опипом намери бутона за осветлението и го натисна — противно на очакванията й лампата на тавана се включи. Разбира се, че трябваше да работи. За мейнската електроразпределителна компания това си оставаше обект „Кабинетът, пощенски код №2, Шугар Топ Хил Роуд“; за МЕК всичко си беше постарому.

Телефонът на бюрото иззвъня за четвърти път. Преди следващото иззвъняване да събуди телефонния секретар, Лизи грабна слушалката:

— Ало?

Мълчание. Тя тъкмо щеше отново да каже „ало“, но гласът от другата страна на линията я изпревари. Тонът беше озадачен, но въпреки това тя веднага разбра кой се обажда. Само думичката „ало“ й беше достатъчна.

— Дарла?

— Лизи… ти ли си?

— Разбира се, че съм аз.

— Къде си?

— В кабинета на Скот.

— Не е вярно. Вече звънях там.

Лизи се замисли само за миг. Скот обичаше да работи на силна музика, каквато нормалните хора не биха издържали, а телефонът беше в звукоизолираното помещение, което той на шега наричаше „моят изолатор за душевноболни“. Никак не беше чудно, че не е чула звъненето. Само че нямаше смисъл да го обяснява на сестра си.

— Дарла, откъде взе този номер и защо се обаждаш?

Последва ново мълчание. После Дарла каза:

— Аз съм у Аманда. Взех номера от нейния бележник. Записала е четири. Опитах всички, този беше последният.

На Лизи й прималя. Като деца Аманда и Дарла вечно си съперничеха. Караха се за какво ли не — кукли, книги от библиотеката, дрехи. Последният и най-грозен скандал се разрази за момче на име Ричи Станчфийлд и бе толкова сериозен, че се наложи Дарла да постъпи в спешното отделение на мейнската общинска болница, за да зашият дълбоката рана над лявото й око. Белегът още личеше — тънка белезникава драскотина. Като поотраснаха, двете се „помириха“ дотолкова, че само се караха, но нямаше кръвопролития. Може би защото се стараеха взаимно да се избягват. Най-мъчителни бяха неделните обеди, на които по традиция сестрите се срещаха веднъж-два пъти месечно в ресторантите „Олив Гардън“ или „Аутбек“ — Манда и Дарла седяха далеч една от друга, а Лизи и Кантата бяха нещо като посредници, фактът, че Дарла беше отишла у Аманда, не вещаеше нищо добро.

— Тя добре ли е, Дарла? — Глупав въпрос. Единственият резонен въпрос бе: „Доколко е зле?“

— Госпожа Джоунс я чула как крещи и чупи разни неща.

„Поредното ГБ. Голямо Буйстване. Ясно“ — помисли си Лизи.

— Първо се обадила на Канти, но двамата с Рич са в Бостън. След като чула съобщението на секретаря, госпожа Джоунс телефонира на мен.

Изглеждаше логично. Канти и Рич живееха близо до шосе 19 на около два километра на север от къщата на Аманда; домът на Дарла се намираше на около четири километра, но в южна посока. Малко напомняше стихотворенийцето на баща им: „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Госпожа Джоунс, чиято къща беше срещу къщичката на Манди, познаваше положението дотолкова, че първо да телефонира на Канти, и то не защото тя живееше най-близо. „Крещяла и чупела разни неща.“

— Много ли е зле този път? — попита Лизи и се учуди колко делово говори. — Да дойда ли? — Което, разбира се, означаваше „Веднага ли да дойда?“.

— Тя… мисля, че засега е добре — отвърна Дарла. — Обаче пак го е направила. На ръцете и на бедрата. Онова… знаеш какво.

Да, Лизи знаеше. Три пъти досега Аманда бе изпадала в състояние, което психотерапевтката й Джейн Уитло наричаше „пасивна частична кататония“ и което бе съвсем различно от случилото се

(мълчи)

(няма да си мълча)

от случилото се със Скот през 1996 година, но въпреки това бе също така ужасяващо. Всеки път кататонията бе предшествана от раздразнителност, последвана от хистерия и самонараняване. По време на един от тези пристъпи Манда се беше опитала да си изреже пъпа. На това място беше останал грозен белезникав белег. Веднъж Лизи й подхвърли идеята да се подложи на козметична операция за отстраняването му, без да се консултира с хирург — така намекваше, че е готова да плати за операцията, ако сестра й склони поне да обмисли тази възможност. Аманда горчиво се засмя и заяви:

— Харесвам си белега. Ако отново реша да се дялкам, може би ще го погледна и ще се откажа.

Изглежда, „може би“ беше ключовата фраза.

— Много ли е зле, Дарла? Бъди откровена.

— Лизи… мила…

Лизи изтръпна от страх (и стомахът й отново се сви), че по-голямата й сестра се мъчи да не заплаче.

— Дарла! Дълбоко си поеми въздух и ми отговори!

— Нищо ми няма. Само че… денят беше ужасен.

— Мат кога се връща от Монреал?

— След две седмици. И не ме карай да му се обадя — много е зает и предупреди да не го безпокоя. Ще се справим и сами.

— Ще можем ли?

— Разбира се.

— Тогава ми кажи с какво трябва да се справим.

— Добре. Така… — Лизи чу как Дарла си пое въздух.

— Раните по ръцете й са повърхностни, ще минат само с превръзка. Онези на бедрата й са дълбоки и ще останат белези, но, слава Богу, вече не кървят. Не са засегнати артерии. Обаче…

— Какво? Стег… Изплюй камъчето. — За малко не каза на сестра си да се стегне, че трябва да й „стиска“ — фраза, която не означаваше нищо за Дарла. По тона й позна, че ще научи нещо неприятно. Опита се психически да се подготви за лошата новина. Подпря се на бюрото, погледът й се зарея… и — Света Божия майко! — попадна на нещо, небрежно подпряно на друга купчина кашони (върху които наистина имаше надпис „СКОТ! Младост!“). В ъгъла се мъдреше сребърната лопатка от Нешвил. Истинско чудо беше, че не я видя, когато влезе — сигурно щеше да я забележи, ако не бързаше да вдигне слушалката, преди да се включи телефонният секретар. От мястото, на което се намираше, спокойно четеше надписа. Счу й се гласът на дребнавия южняшки фукльо, който обясняваше на Скот, че снимката, направена от Тоней, ще бъде включена в годишния алманах на университета, и дали госпин Ландън ще иска да му я изаапят. А Скот отвърна…

— Лизи? — За пръв път в гласа на Дарла прозвуча нотка на истерия и Лизи бързо се върна към действителността. Разбира се, сестра й имаше причина за безпокойство. Преди десетина дни Канти беше заминала за Бостън заедно със съпруга си — докато тя обикаляше магазините, мъжът й Ричи се занимаваше със сделки, свързани с представителството му за продажба на автомобили. Мат, съпругът на Дарла, беше в Канада — изнасяше лекции за миграцията на индианските племена от Северна Америка, за да изкара пари за пътуването им до Сейнт Барт през зимата. Веднъж тя се похвали на Лизи, че това начинание е изненадващо доходно. Сега обаче въпросът не опираше до пари. Налагаше се да се справят сами с поредната инфарктна ситуация. Те, двете сестри. — Лизи, чуваш ли ме? Още ли си на…

— Чувам те — каза Лизи. — За секунди гласът ти заглъхна. Може би причината е в телефона, отдавна не е използван. Инсталиран е в обора… по-точно в помещението, което преди Скот да почине, смятах да превърна в свой кабинет.

— А, да. Сещам се — промърмори Дарла, въпреки че тонът й бе озадачен. „Хабер си няма за какво говоря“ — помисли си Лизи. — Сега чуваш ли ме?

— Много добре.

Докато говореше, Лизи не откъсваше поглед от сребърната лопатка. И мислеше за Герд Алан Коул. Мислеше за „Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.“

Сестра й отново си пое дъх — сякаш вятър задуха в телефонната слушалка.

— Манда не признава, но мисля, че…, ами…, че този път си е пила кръвта — устните и брадичката й бяха окървавени, но в устата й няма рани. Изглеждаше, както когато Доброто мамче ни разрешаваше да си играем с червилото й.

В паметта на Лизи не възкръснаха дните, през които със сестрите й се разхождаха с обувките с високи токчета на майка им, а онзи горещ следобед в Нешвил, когато Скот лежеше върху нажежения асфалт и трепереше, устните му бяха обагрени със засъхнала кръв с цвета на захарен памук. Никой не обича клоун посред нощ.

„Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.“

Ала в ъгъла проблясваше сребърната лопатка… не беше ли вдлъбната! Да, виждаше се лека вдлъбнатина.

Ако я терзаеха съмнения дали е успяла навреме…, ако се събуждаше в мрака, обляна в пот и сигурна, че е закъсняла с частица от секундата и заради това е загубила колкото години оставаха от брака й със Скот…

— Лизи, ще дойдеш ли? Когато е на себе си, тя пита за теб.

В съзнанието на Лизи зазвуча аларма:

— Как така, „когато е на себе си“? Нали каза, че била добре?

— Ами… да… така мисля. — Дарла замълча за миг.

— Попита за теб, поиска чай. Приготвих й една чаша и тя я изпи. Добър признак, нали?

— Да. Знаеш ли какво е предизвикало пристъпа?

— О, да. Предполагам, целият град говори за това, обаче аз разбрах едва когато госпожа Джоунс ми каза по телефона.

— Какво? — попита Лизи, макар да се досещаше.

— Чарли Кориво се е върнал. — Дарла понижи глас: — Добрият стар Пръдльо. Любимият банкер на всички. Довел е една жена. Французойка от Сейнт Джон Вали, красива като картинка.

Лизи се взираше в сребърната лопатка, очаквайки продължението, което несъмнено беше неприятно.

— Женени са! — В слушалката прозвуча гъргорене, което отначало Лизи помисли за сподавено ридание. Секунда по-късно осъзна, че Дарла се задавя от смях, но се опитва да го сдържа, за да не я чуе Аманда, която беше някъде в къщата.

— Ще дойда възможно най-бързо — промърмори. — Ей, Дарл.

Сестра й не отговори, само продължи задавено да се киска — в слушалката звуците напомняха грухтене.

— Ако те чуе да се смееш, следващия път няма да наръга себе си, а теб.

Кискането престана. Лизи чу как Дарла си пое дъх. След няколко секунди каза:

— Психотерапевтката й вече я няма. Онази Уитло, дето все си играеше с броеницата си. Преселила се е другаде… в Аляска, ако не греша.

Според Лизи психиатърката беше заминала за Монтана, но това нямаше никакво значение.

— Е, ще видим какво може да се направи. Знам една психиатрична болница, за която говореше Скот — нарича се „Грийнлон“ и се намира до Градовете близнаци…

— О, Лизи! — Гласът беше като на Доброто мамче.

— Какво „Лизи“? — сопна се тя. — Какво? Ти ли ще се преместиш да живееш с нея и ще я пазиш да не издълбае на циците си инициалите на Чарли Кориво, когато отново я хванат бесните? Или си набелязала Канти за изкупителна жертва?

— Лизи, не исках да…

— Или ще накараш Били да зареже университета и да се грижи за нея? Много важно, че е блестящ студент и ще си провали образованието.

— Лизи…

— Какво предлагаш, а? — Усети, че се заяжда, и се засрами от себе си. Ето още един минус на забогатяването — човек започваше да си мисли, че е господар на другите и че има право да се измъкне с ритници, когато го хванат натясно. Скот казваше, че на хората не бива да им се позволява да имат къщи с повече от две тоалетни, иначе ги обзема мания за величие. Отново погледна лопатката, която проблесна срещу нея, сякаш казваше: „Спаси го… Другото се случи, когато ти не беше на пост.“ Вярно ли беше? Не си спомняше. Дали беше един от фактите, които нарочно беше забравила? И това не помнеше. Каква ирония! Каква горчива ирония!

— Лизи, извинявай… Аз само…

— Знам. — Знаеше само, че е капнала от умора, объркана и засрамена. — Ще измислим нещо. Идвам веднага, чуваш ли?

— Да — с облекчение прошепна Дарла. — Добре.

— Чарли Кориво. Какъв тъпанар! Майната му на този боклук!

— Ела по-бързо, моля те.

— Добре. Дочуване.

Лизи затвори телефона. Прекоси помещението и стисна дръжката на сребърната лопатка. Стори й се, че я хваща за пръв път, което не беше толкова странно. В мига, в който Скот й я подаде, тя забеляза само гравирания надпис върху металната повърхност, а когато замахваше с идиотското сечиво, ръцете й се движеха от само себе си… или така й се беше сторило; предполагаше, че в този момент се е задействал някакъв примитивен защитен механизъм в съзнанието й и е задвижил ръцете й вместо нея.

Плъзна дланта си по гладката дървена повърхност; когато се наведе, погледът й отново попадна върху трите кашона, поставени един върху друг, и веселяшкия надпис „Cкoт! Младост!“. Най-горният, съдържал бутилки джин „Гиблъри“, беше грижливо затворен и залепен с тиксо. Тя бръсна праха, учудвайки се колко дебел пласт се е натрупал, и осъзнавайки, че ръцете, които последни са го докосвали, затворили са го и са го качили върху другите два, вече гният под земята.

Кашонът беше пълен с листове хартия. Вероятно бяха ръкописи. Върху леко пожълтялата заглавна страница имаше центриран надпис с главни букви, отдолу беше напечатано името на Скот, също центрирано. Този начин на представяне й беше познат като усмивката на съпруга й и не се беше променил от времето, когато се бяха запознали. Заглавието обаче й беше непознато:

АЙК СЕ ВРЪЩА У ДОМА

от СКОТ ЛАНДЪН

Роман ли беше? Или разказ? Невъзможно й беше да прецени от пръв поглед. В кашона навярно имаше над хиляда страници — не само голямата купчина под заглавната, но и натъпкани отстрани. Ако беше роман и целият се намираше в кашона, сигурно беше по-дълъг от „Отнесени от вихъра“. Възможно ли беше? Нищо чудно. Скот винаги й показваше завършените си творби, на драго сърце й показваше и другите, все още недовършени, ако тя се поинтересуваше (привилегия, която отказваше на абсолютно всички, включително на дългогодишния си редактор Карсън Форей), но ако Лизи не го попиташе, той не споделяше с нея. Не престана да пише до последния ден от живота си. И когато пътуваше и когато си беше у дома, Скот Ландън пишеше.

„Но роман от хиляда страници? Положително щеше да го спомене. Сигурно е само разказ, и то разказ, който той не е харесвал. Ами страниците, натъпкани в кашона? Вероятно копия от първите му книги. Или коректури, които той наричаше «боклуци, пълни с грешки».“

Само че след като той приключеше работа по дадена книга, Лизи изпращаше „боклуците“ обратно в Питсбърг за колекцията „Скот Ландън“ в тяхната библиотека. С други думи, за да ги четат инкунксите и да се правят на интересни, като дрънкат глупости по време на литературни четения. И ако кашоните съдържаха копия от ранните ръкописи на съпруга й, защо още копия (предимно машинописни останки от памтивека) се пазеха в дрешниците на горния етаж, отбелязани с табелки „Склад“? Да не говорим за помещенията от двете страни на курника. Какво се съхраняваше в тези кашони?

Лизи погледна нагоре, сякаш беше Супержена и можеше да види отговора с рентгеновите си очи; в този момент телефонът отново зазвъня.

4.

Тя се приближи до бюрото и вдигна слушалката, изпитвайки смесица от страх и раздразнение… всъщност раздразнението вземаше превес. Твърде беше възможно Аманда да си е клъцнала ухото а ла Ван Гог или да си е прерязала гърлото, вместо да си дялка ръцете и бедрата, но според Лизи това бе малко вероятно. Дарла имаше навика да телефонира минути след приключване на разговора с някого, започвайки с фразите: „Току-що си спомних“ или „Пропуснах да ти кажа“.

— Какво се сети, Дарл?

Няколко секунди човекът от другата страна на линията не отговори, после мъжки глас, който й се стори познат, каза:

— Госпожа Ландън?

На свой ред Лизи не отговори веднага, докато мислено прехвърляше списъка с имена на мъже, който тези дни беше доста кратък; учудващо бе как смъртта на съпруга ти смалява кръга на познатите. Сети се за Джейкъб Монтано, семейния адвокат в Портланд; Артър Уилямс, нюйоркския счетоводител, който не изпускаше нито един долар, докато орелът на монетата не запищеше за милост (или не умреше от задушаване); Дики Уилямс (който не беше родственик на Артър) — предприемача от Брайтън, превърнал помещенията над бившия обор в кабинет на Скот, и преобразил мрачните стаи на втория етаж в приказни места, изпълнени със светлина; Смайли Фландърс, водопроводчика от Мортън, разполагащ с неограничен запас от всякакви вицове, включително нецензурни; Чарли Хадънфийлд, агента на Скот, който от време на време се обаждаше (най-вече във връзка с авторските права на антологии с разкази), плюс шепа приятели на съпруга й, които още поддържаха връзка с нея. Но нито един не би звънял на този номер, дори да го имаше в указателя. Нали така? Тя не знаеше. Така или иначе нито едно име не пасваше на гласа, който й се стори познат. Да му се не види…

— Госпожа Ландън?

— Кой се обажда? — промълви тя.

— Името ми няма значение, госпожа — отвърна гласът, а Лизи внезапно си спомни как Герд Алан Коул мърдаше устни, сякаш шепнеше молитва. И как дългите му пръсти на артистична личност стискаха револвера. „Мили Боже, дано не е поредният луд — помисли си. — Дано не е друг Русокоско.“ Ала сребърната лопатка в ръката й — машинално беше стиснала дървената дръжка, когато вдигна слушалката, сякаш я опровергаваше, сякаш нашепваше: „Точно такъв е… точно такъв.“

— За мен има! — заяви тя и се изненада от деловия си тон. Как бе възможно такова лаконично и повелително изречение да се изтръгне от внезапно пресъхналото й гърло? След миг в паметта й сякаш избухна споменът за мига, в който беше чула този глас — само няколко часа по-рано, записан на телефонния секретар, свързан с този апарат. Не беше чудно, че веднага не направи връзката, защото тогава непознатият беше произнесъл само четири думи: „Ще се обадя отново.“ — Представете се веднага или ще затворя.

Непознатият въздъхна. Въздишката изразяваше едновременно отегчение и примирение.

— Не ми правете въртели, госпожа; ще ми се да ви помогна. Честно.

Лизи си спомни гъгнивите гласове от любимия филм на Скот „Последната прожекция“; отново си спомни песента на Ханк Уилямс „Джамбалая“.

— Сега затварям. Дочуване, бъдете щастлив — каза, но не отдръпна слушалката от ухото си. Чакаше.

— Можете да ми казвате Зак, госпожа. Щом искате име, на ви го. Става ли?

— Зак кой?

— Зак Маккул.

— О, да. А пък аз съм Лиз Тейлър.

— Искахте име, казах ви го, нали така?

Хванал я беше натясно, но тя не се предаваше лесно.

— Откъде взе този номер, Зак? — попита, преминавайки на „ти“.

— От „Справки“. — Значи номерът беше включен в указателя. Изглеждаше логично… Донякъде. — Сега ще ме изслушате ли?

— Слушам ви. — Слушаше и стискаше сребърната лопатка… и чакаше вятърът да се промени. Може би най-вече последното. Защото промяната бе неминуема. Дори тялото й го подсказваше.

— Госпожа, преди време ви е навестил един човек. Искал да хвърли око на писанията на вашия мъж, дето се е споминал… между другото, моите съболезнования за загубата ви.

Лизи не му благодари, само процеди:

— След смъртта на съпруга ми много хора изявиха желание да прегледат неговите ръкописи. — Надяваше се човекът от другата страна на линията да не разбере, че сърцето й бие до пръсване. — На всички казвах едно и също — ще преценя кога да им предам…

— Онзи е бил от университета на мъжа ви, госпожа. Вика, че е логично да вземе нещата, щото тъй или иначе сте щели да им ги пратите.

Лизи не отговори веднага. Замисли се, че той я наричаше „госпожа“. Със сигурност не беше янки от Мейн, нито пък бе образован, поне не в смисъла, в който Скот би използвал думата; предположи, че „Зак Маккул“ не е посещавал университет. Мислеше още, че вятърът наистина се е променил. Вече не се страхуваше. Чувството, което изпитваше, поне засега, беше гняв. Не, не гняв, а ярост. Беше разярена като стръвница.

Изрече със задавен глас, който едва позна:

— Удбоди. За него говориш, нали? Джоузеф Удбоди. Гадният инкункс.

Новият й „приятел“ помълча, после измънка:

— Нещо не схващам, госпожа.

Лизи усети как гневът й нараства и приветства усещането.

— Не се прави на луд. Много добре ме разбираш. Професор Джоузеф Удбоди, царят на инкунксите, ти е платил да ми се обадиш и да се опиташ да ме сплашиш, за да… какво? Да му връча ключовете от кабинета на съпруга си, за да рови из ръкописите му и да вземе каквото му хареса, така ли? Какво си въобразява този тъпанар, какво… — Лизи се помъчи да се овладее. Не беше лесно. Гневът беше горчив, но и сладък, и я опиваше. Отговори, Зак. Да или не. За професор Джоузеф Удбоди ли работиш?

— Не ти влиза в работата, госпожа. — Онзи също й заговори на „ти“, набързо забравил учтивата форма на обръщение.

Лизи загуби ума и дума. Буквално онемя от нахалството на „Зак Маккул“. Нахалство, което Скот би нарекъл „свръхнаглост“.

— И никой не ми е плащал да опитвам да правя нищо. — Онзи отново замълча. — Нищичко, ясно? Виж сега, госпожа, вземи си затвори плювалника и си отвори ушите. Ясно?

Лизи стоеше неподвижно, притискаше до ухото си слушалката, обмисляше поредния „бисер“ „Отвори си ушите“… и мълчеше.

— Чувам ти дишането, значи слушаш. Екстра. Като платят на моя милост да свърши нещо, госпожа, аз не се опитвам, а го правя. Не ме знаеш, обаче това си е за твоя сметка. Ти губиш, не аз. Тъй си е — не се фукам. Не се опитвам, а го правя. Ще дадеш на моя човек к’вото иска, ясно? Той ще ми звънне по телефона или ще ми прати съобщение по мейла, както сме се разбрали, и ще каже: „Всичко е о’кей, имам, каквото ми трябва.“ Ако туй не стане, ще дойда, където си, и ще ти направя нещо. Ще те нараня на ония места, дето не си давала на момчетата в училище да ти ги пипат.

Лизи бе затворила очи по време на дългата реч, която сякаш беше наизустена. Чувстваше как по страните й се стичат горещи сълзи, но не знаеше дали плаче от гняв или от…

Срам? Възможно ли бе сълзите й да са предизвикани от срам? Да, наистина беше срамно непознат да й говори по тази начин. Почувства се като момиче, което е за пръв ден в ново училище и учителят му прави строга забележка.

„Майната му, миломое — каза Скот. — Знаеш какво да направиш.“

Разбира се, че знаеше. В подобни ситуации човек или се взимаше в ръце, или се предаваше. Досега не беше изпадала в такова положение, но така или иначе беше наясно какво да направи.

— Госпожа? Схвана ли ми мисълта?

Отговорът й беше на върха на езика, но онзи едва ли щеше да я разбере. Затова избра друга тактика.

— Зак? — каза много тихо.

— Да, госпожа. — Той също шептеше — вероятно смяташе, че така звучи по-конспиративно.

— Чуваш ли ме?

— Нещо ми се губиш, но… да, чувам, госпожа.

Лизи дълбоко си пое въздух. За миг го задържа в дробовете си, представяйки си как неграмотният простак притиска слушалката до ухото си и се мъчи да не пропусне ни една нейна дума. След като образът изкристализира в съзнанието й, тя с все сила изкрещя:

— ТОГАВА СИ ГО НАЧУКАЙ ОТЗАД!

Тресна слушалката толкова силно, че от вилката се разхвърча прах.

5.

Телефонът зазвъня почти моментално, но Лизи нямаше желание да чуе гласа на „Зак Маккул“. Предполагаше, че вече няма шанс за онова, което телевизионните водещи наричаха „диалог“. Нито пък го желаеше. Не желаеше и да чуе запис на телефонния секретар, в който противният тип вече не се прави на добронамерен чичко, а я нарича „тъпа овца“, „мръсница“ или „гадина“. Проследи телефонния кабел — розетката на стената беше до кашоните, натрупани един върху друг — и го изтръгна. Телефонът млъкна, преди да секне третото позвъняване. Справила се беше със Зак Маккул… поне засега. Интуицията й подсказваше, че няма да се отърве толкова лесно, но в момента много по-важно беше да разбере какво става с Манда. И с Дарла, която я чакаше и разчиташе на помощта й. Каза си, че ще изтича в кухнята, ще вземе от закачалката ключовете за колата… и ще отдели две минути да заключи къщата — нещо, което много рядко правеше денем.

И не само къщата, а обора и кабинета.

Да, най-вече кабинета, въпреки че нямаше намерение да превърне заключването в цяла церемония, както правеше Скот…

Отново се загледа в най-горния кашон, който така и не беше затворила.

АЙК СЕ ВРЪЩА У ДОМА

от СКОТ ЛАНДЪН

Обзета от любопитство — и без това щеше да й отнеме само секунда — Лизи облегна на стената сребърната лопатка, вдигна заглавната страница и погледна отдолу. На втория лист пишеше:

АЙК СЕ ВЪРНА У ДОМА С ТУМ

И ВСИЧКО БЕШЕ НАРЕД.

БУМ! КРАЙ!

Нищо друго. Тя се взира в листа около минута, макар че времето я притискаше. Отново я побиха тръпки, но този път усещането беше почти приятно… да му се не види, в тази игра нямаше „почти“, нали така? Усмихваше се леко и някак озадачено. Откакто беше започнала разчистването на кабинета — откакто бе изпаднала в амок и беше разпердушинила онова, което съпругът й наричаше „нишата на славата“ — непрекъснато усещаше Скот до себе си, ала никога осезателно като сега. Никога толкова истински. Пресегна се и прелисти страниците в кашона — вече предусещаше какво ще намери. И се оказа права. На останалите листове хартия не беше написано нищо. Прегледа и онези, натъпкани отстрани, но и те бяха празни. В ученическия лексикон на Скот тум означаваше телепортиране, а бум … е, това беше малко по-сложно, но в настоящия контекст със сигурност означаваше шега или безобидна закачка. Вероятно в представите на съпруга й големият „фалшив“ ръкопис беше изключително оригинална шега.

Дали и другите два кашона бяха буми? Както и онези, натъпкани в малките помещения в бившия обор? Възможно ли беше шегата да е толкова сложна, толкова заплетена? И ако наистина бе така, за чия сметка беше? За нейна? За инкунксите като Удбоди? Предположението беше логично — Скот обичаше да се майтапи с онези, които наричаше книгооткачалки, но идеята подсказваше нещо ужасно — че той е предчувствал

(Почина млад)

наближаването на смъртта

(Спомина се скоропостижно)

и не й беше казал нито дума. Което пък водеше към логичния въпрос дали тя щеше да му повярва, ако беше споделил с нея. Първото, което й хрумна, бе: „Не, нямаше. Така или иначе аз бях прагматичната личност в семейството, аз преглеждах багажа му да се уверя, че е взел достатъчно бельо, аз се обаждах да проверя дали самолетът му ще излети навреме.“ Спомни си обаче как кръвта по устните му бе превърнала усмивката му в гримаса на клоун; спомни си как веднъж й беше обяснил (и то толкова убедително, че й се беше сторило напълно логично), че след залез слънце не бива да се консумират пресни плодове и че всякаква храна трябва да се избягва между полунощ и шест часа сутринта, защото „нощната храна“ често е отровна, и как твърденията му й се бяха сторили напълно логични. Защото…

(млъкни)

— Щях да му повярвам и този път — прошепна, наведе глава и затвори очи, за да спре сълзите, които не идваха. Очите, от които се бяха стичали сълзи след обаждането на „Зак Маккул“, сега бяха сухи като пустиня. Глупави идиотски очи!

Ръкописите, натъпкани в чекмеджето на бюрото и в картотеката, не бяха буми — знаеше го със сигурност. Някои бяха копия на публикувани разкази, други — алтернативни версии на същите разкази. В бюрото, което Скот наричаше Дъмбо Джъмбо, тя беше намерила три недовършени романа и ръкопис, който според нея беше завършена новела — ако проклетият инкункс Удбоди знаеше за съществуването им, буквално щяха да му потекат лигите. Открила бе и дузина разкази, които съпругът й явно не беше харесвал и не беше предложил за издаване; повечето бяха отпреди много време, ако се съдеше по това, че ръкописите бяха напечатани на пишеща машина. Не можеше да „отсее зърното от плявата“, тоест да прецени кои материали са боклуци и кои — съкровища, макар да беше сигурна, че всички представляват интерес за изследователите на творчеството на Скот Ландън. Но това тук… този бум, както би се изразил Скот…

Усети, че здраво стиска дръжката на сребърната лопатка. Лопатката беше единственото реално нещо в света, който изведнъж беше станал загадъчен и необясним. Отвори очи и прошепна:

— Скот, шега ли беше или още си играеш с мен?

Отговор не последва. Което беше съвсем логично. Междувременно тя трябваше да се притече на помощ на двете си сестри. Засега отпадаше по-нататъшното разследване на мистерията. Скот със сигурност щеше да я разбере.

Все пак реши да вземе лопатката. Ей, така, за всеки случай.

6.

Включи кабела в контакта и побърза да излезе, преди проклетият телефон отново да зазвъни. Слънцето вече залязваше, излязъл беше силен западен вятър — ето откъде беше въздушното течение, което беше усетила при отварянето на вратата на „кабинета“: тук няма призраци, миломое. Денят й се беше сторил дълъг поне колкото месец, ала този вятър, приятен и някак… гладък… като онзи в съня й предишната нощ, й подейства успокояващо и освежаващо. Тя отиде в кухнята, без да се страхува, че „Зак Маккул“ я дебне отнякъде. Познаваше кога й се обаждат от мобилен телефон — звукът беше слаб и накъсан. Според Скот причината беше в електропроводите, които той наричаше „станции за зареждане на НЛО“. Гласът на „приятеля“ й Зак беше ясен като камбанен звън. Този космически каубой се беше обадил от стационарен телефон и тя дълбоко се съмняваше, че най-близкият й съсед му е услужил с апарата си, за да я заплашва.

Грабна ключовете за колата и ги пъхна в страничния джоб на джинсите си (не съзнаваше, че още носи в задния джоб оплюнченото тефтерче на Аманда, въпреки че след време щеше да се усети); взе и тежкия медальон с ключовете за „царството на Ландън“ — всеки беше с етикет, надписан с четливия почерк на Скот. Заключи къщата, после се върна да заключи плъзгащите се врати на обора и вратата към кабинета на Скот откъм външната стълба. Накрая нарами лопатката и тръгна към колата; дългата й сянка върху отъпканата пръст се движеше редом с нея под угасващата червеникава светлина на юнския ден.