Стивън Кинг
Романът на Лизи (12)

2.

Имаше време само за бързо изплакване. Гърдата още я болеше силно, затова реши да не слага сутиен. Навлече широк панталон, размъкната тениска и се наметна с жилетка, за да прикрие зърната си от мъжките погледи, стига, разбира се, мъжете да се интересуват от зърната на една петдесетгодишна жена. Скот би казал, че ще я зяпат.

Лизи си спомни как веднъж в едно по-щастливо време той й каза, че хетеросексуалните мъже на възраст между четиринайсет и осемдесет и четири години се заглеждат в почти всяко същество, за което има вероятност да е от женски пол. Твърдеше, че това се дължи на биологична обратна връзка между очите и члена, в която мозъкът не взема участие.

Беше пладне. Лизи слезе по стълбите, надникна във всекидневната и видя пакета цигари върху масичката, само че в момента въобще не й се пушеше. Вместо това извади прясно бурканче фъстъчено масло от килера с провизиите (напрегна се в очакване Джим Дули да се спотайва в ъгъла или зад вратата на килера) и ягодовия конфитюр от хладилника. Приготви си сандвич и сдъвка две вкусни хапки, преди да позвъни на професор Удбоди. От полицейския участък на Касъл Каунти бяха иззели заплашителното писмо на „Зак Маккул“, но Лизи открай време имаше отлична памет за числа, а този номер беше елементарен: кодът на Питсбърг в началото, последван от осемдесет и едно осемдесет и осем. Желаеше да говори лично както с краля, така и с кралицата на инкунксите, затова телефонният секретар не й вършеше работа. Би могла да остави съобщение, но нямаше гаранция, че то ще бъде чуто навреме.

Тревогата й се оказа напразна. Телефона вдигна самият Удбоди, чийто глас не беше властен като на крал, а резервиран и предпазлив:

— Да? Ало?

— Здравей, Удбоди, обажда се Лиза Ландън.

— Не искам да говоря с вас. Консултирах се с адвоката си и той ми каза…

— Успокой се! — прекъсна го Лизи и с копнеж погледна сандвича си. За съжаление не можеше да говори с пълна уста, освен това възнамеряваше разговорът да протече бързо. — Няма да имаш проблеми с мен, с адвокатите, с ченгетата. Абсолютно никакви проблеми, стига да ми направиш — колко му е — една дребна услуга.

— Каква услуга? — Гласът на Удбоди издаваше подозрителност, за която Лизи не го винеше.

— Съществува някаква малка вероятност твоят другар Джим Дули да ти се обади днес.

— Този тип не ми е никакъв другар — изкрещя в слушалката Удбоди.

„Давай — помисли си Лизи — още малко и ще успееш да си внушиш, че изобщо не го познаваш.“

— Добре, де, приятелчето ти на по чашка или твоя бегъл познат, наречи го както искаш. Ако ти се обади, му кажи, че съм размислила. Виждаш, че не искам много. Предай му, че ми е дошъл умът в главата и че ще го чакам в кабинета на мъжа си довечера в осем.

— Говорите като човек, който се кани да се забърка в големи неприятности, госпожо Ландън.

— Брей, колко проницателно. — Сандвичът изглеждаше все по-съблазнителен и червата на Лизи изкуркаха. — Професоре, най-вероятно никой няма да те потърси и в такъв случай си начисто. Обаче, ако той все пак се обади, предай съобщението ми и пак се отърваваш. Но само да разбера, че Дули те е потърсил и ти не си му предал думите ми: „Размислила е, желае да се срещнете в кабинета на Скот довечера в осем“ … о, сър, нямаш представа какво те чака.

— Не може така. Адвокатът ми каза…

— Остави какво е казал. Бъди умен и ме послушай. Скот ми остави двайсет милиона. С толкова пари, ако реша да те изчукам, следващите три години ще сереш кръв. Ясно ли е?

Лизи прекъсна, преди да е чула отговора на Удбоди, и отхапа голямо парче от сандвича. Извади от хладилника лимоновия кул ейд, огледа се за чаша, не видя и пи направо от каната.

Гъл-гъл-гъл!

3.

Ако Дули решеше да позвъни през следващите няколко часа, Лизи нямаше да е вкъщи, за да се обади. За щастие знаеше на кой телефон ще я потърси. Отиде в „кабинета“ си срещу забуления със саван труп на бременското легло и се настани на простия кухненски стол (нов и хубав ергономичен стол за бюро беше едно от нещата, за които не бе имала време да помисли), включи телефонния секретар и без много да му мисли, записа съобщение. Когато се завърна от Бумна Луна, нямаше план, но съзнаваше, че изпълни ли определена поредица от стъпки, Джим Дули ще бъде принуден да изпълни своя ангажимент.

„Щом подсвирна, ще дотърчиш при мен, момчето ми.“

— Зак, обажда се Лизи. Ако чуеш съобщението, значи съм на свиждане при сестра си в болницата в Обърн. Разговарях с професора и толкова се радвам, че нещата ще се наредят. Довечера в осем ще те чакам в кабинета на Скот. Ако се притесняваш от полицията, обади ми се в седем и ще измислим нещо друго. Възможно е пред къщата да е паркирана патрулка, възможно е дори да са ти устроили засада в крайпътните храсти, затова се пази. Чакам да се обадиш.

Опасението й, че лентата може да свърши, преди да е приключила съобщението, не се сбъдна. Какво ли щеше да си помисли Джим, ако набереше номера и чуеше посланието й? Предвид настоящата му степен на лудост от него можеше да се очаква всичко. Щеше ли да прекъсне „радиомълчанието“ и да телефонира на Удбоди в Питсбърг? Не беше изключено. Дали професорът щеше да предаде съобщението й, също не беше сигурно, а може би нямаше значение. Не й пукаше дали Дули смята, че тя действително е готова да се пазари, или само го разиграва. Искаше да възбуди любопитството му, както според нея би се почувствала риба, когато види стръвта.

Не посмя да остави бележка на вратата. Имаше голяма вероятност някой от полицията да я прочете преди Дули, пък и май беше излишно престараване. Реши, че за момента е направила всичко възможно.

„Наистина ли вярваш, че той ще дойде, Лизи? Че бодро ще изприпка по стълбите до кабинета на Скот, изпълнен с безкрайно доверие?“

Не мислеше, че той ще припка, и очакваше да е изпълнен само с безумието, което тя изпита на собствения си гръб, но вярваше, че ще дойде. Щеше да е предпазлив като диво животно, щеше да се оглежда за скрити опасности и клопки и най-вероятно щеше да се измъкне от гората по някое време следобед. Но щеше да знае, че не е капан, който му е устроила заедно с полицията. Защото щеше да долови смирението в гласа й. И защото след онова, което й бе сторил, имаше всички основания да я смята за кръгла глупачка. Лизи прослуша съобщението още два пъти и доволно кимна. Дули щеше да усети страха и болката, които се криеха под деловите й думи, понеже очакваше да ги чуе и понеже беше луд.

Имаше и още нещо. Беше пила от езерото и по някакъв първичен начин това й бе придало сили. Може би не за дълго, но важното беше, че частица от тази сила — от тази божествена лудост — беше запечатана на телефонния секретар и ако Дули позвънеше, щеше да го усети и да реагира.

4.

Клетъчният й телефон още беше в беемвето, само че сега батерията му беше заредена. Лизи се замисли дали да не се върне в кабинета, за да презапише съобщението, като добави номера на мобилния телефон, но осъзна, че не го помни. „Толкова рядко си звъня, скъпа“ — мина й през ума и истеричният смях отново разсече въздуха като камшик.

Потегли бавно с колата, надявайки се да види полицай Олстън. Зърна го в края на алеята. Изглеждаше още по-грамаден и от него също се излъчваше първична сила. Лизи слезе от беемвето и му отдаде чест. Когато зърна лицето й, той не побягна с писъци и не повика подкрепление по радиовръзката, само се усмихна и отвърна на поздрава й.

Хрумнало й беше да съчини някаква история, ако завари дежурен полицай, нещо от рода, че Зак Маккул й се е обадил по телефона, за да каже, че е решил да си разкара мършавия задник в пършивата си дупка в Западна Вирджиния и да остави на мира вдовичката на писателчето, изръсвайки някаква шега за твърде много янкита-ченгета наоколо. Лизи щеше да я разкаже без акцента на Дули, разбира се, и като нищо щеше да е доста убедителна, особено в сегашното си състояние на осенена от божията благодат. В крайна сметка обаче реши, че подобна история може да окаже обратен ефект върху шерифа и хората му. Щяха да си помислят, че Джим Дули се опитва да приспи бдителността им, и да засилят охранителните мерки. Не, по-добре беше да не преиграва. Щом Дули веднъж я беше открил, значи можеше да я открие втори път. Пипнеше ли го полицията, проблемът й щеше да се реши… въпреки че предпочиташе друго разрешение, което не включваше залавянето на Джим Дули. При всички случаи не искаше да лъже Олстън или Бьокман повече от необходимото. Бяха ченгета, стараеха се да я защитят и на всичкото отгоре бяха готини пичове.

— Как сте, госпожо Ландън?

— Отлично. Да ви предупредя, че отивам в Обърн. Сестра ми е в тамошната болница.

— Много лошо. Окръжната или „Кингдъм“?

— „Грийнлон“.

Лизи не беше сигурна дали Олстън е чувал за онази болница, но леката му гримаса й подсказа, че мястото му е известно.

— Много лошо… — повтори той. — Но поне денят е прекрасен за разходка с кола. Само гледайте да се приберете по-рано. По радиото казаха, че може да се разразят гръмотевични бури, особено тук, на запад.

Лизи се огледа наоколо и се усмихна: на летния ден, който (засега) наистина беше разкошен, и на полицай Олстън.

— Ще гледам да се върна дотогава. Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. Абе, носът ви нещо ми се вижда подут. Да не ви е ухапало нещо?

— Комари. Ухапали са ме и над устната. Виждате ли?

Олстън се взря в устата й, пострадала от шамарите на Джим Дули, и поклати глава.

— Не. Нищо не виждам.

— Значи бенадрилът действа, което е хубаво, само да не ми се доспи, докато карам.

— Ако това се случи, отбийте и спрете, окей? Бъдете разумна.

— Добре, татко — отвърна Лизи.

Олстън се разсмя и се поизчерви.

— Между другото, госпожо Ландън…

— Лизи.

— Да, мадам. Лизи. Обади се Анди и моли да се отбиете в участъка, когато ви е удобно, и да подадете оплакване. Нали разбирате, да подпишете нещо за протокола. Ще ни съдействате ли?

— Да, ще се опитам да намина на връщане от Обърн.

— Добре, госпожо Лан… Лизи, ще ви издам една малка тайна. И двете ни секретарки си тръгват рано, когато прогнозата е за пороен дъжд. Живеят отвъд Мотън Уей, а на шосето дотам малко му трябва, за да плувне във вода. Дренажната система е скапана.

— Ще видим. — Лизи сви рамене и преднамерено погледна часовника си. — Боже, закъснявам! Трябва да тръгвам. Полицай Олстън, използвайте тоалетната, ако се наложи. Ключът…

— Джоуи. Викайте ми Джо.

— Добре, Джо — Лизи вдигна палец. — Ключът от задната врата е някъде под стъпалата на верандата. Бръкни отдолу и ще го напипаш.

— Че как, аз съм опитен следовател — съвсем сериозно отвърна той.

Лизи избухна в смях и вдигна ръка за довиждане. Помощник-шерифът се ухили и разпери десница, застанал до пощенската кутия, в която Лизи беше открила мъртвата котка на семейство Галоуей.

5.

Докато Лизи караше към Обърн, се позамисли. Спомни си как Олстън я гледаше, докато разговаряха на алеята. Отдавна мъж не й беше казвал с поглед: „Скъпа, неотразима си.“ Макар че приличаше на клоун, й бе провървяло. Невероятно. Просто невероятно.

— Разкрасяване с юмруците на Дули — изрече тя и прихна. — Може да пусна такава реклама по някоя кабеларка.

Вкусът в устата й беше възхитително сладък. Щеше да се изненада, ако някога й се допушеше отново. Можеше и това да пусне по кабеларката.

6.

В един без двайсет Лизи спря пред „Грийнлон“. Не очакваше да види колата на Дарла и все пак въздъхна облекчено, щом се увери, че нито една от десетината коли на паркинга не й е позната. Предпочиташе Дарла и Канти да са колкото се може по-далеч оттук, далеч от опасния побъркан Джим Дули. Спомняше си как помагаше на господин Силвър да сортира картофи, когато беше малка (дванайсет или тринайсетгодишна — значи не чак толкова малка) и как той винаги я предупреждаваше да носи панталони и да навива ръкавите си, когато се навърта около сортировъчната машина под задния навес. „Ако попаднеш в това нещо, момиче, то ще смели дрехите ти на кайма“ — казваше той и Лизи вземаше думите му насериозно, защото разбираше, че старият Макс Силвър не говори за пораженията, които огромната сортировачка щеше да нанесе на дрехите й, а на нея самата. Аманда вече беше замесена — неволно участваше в тази история още от деня, когато посети Лизи, която неохотно се беше заела с разчистването на кабинета на Скот. Лизи приемаше този факт. Обаче Дарла и Канти щяха да създадат излишни усложнения. Ако Господ беше добър, Той до късно — например до полунощ — щеше да задържи сестрите й в „Сноу Скуол“, където те щяха да си похапват специалитет от омари, поливайки го с бяло вино.

Преди да слезе от колата, Лизи съвсем леко докосна лявата си гърда в очакване болката да я прониже с блестящото си копие, но усети само леко пулсиране. „Невероятно — помисли си, — на пипане е като отколешно натъртване. Ако ти хрумне да се усъмниш в реалността на Бумна луна, Лизи, спомни си какво стори Дули с гърдата ти преди няма и пет часа и какво докосваш сега.“

Заключи колата и се огледа за миг, опитвайки се да запамети всичко наоколо. Нямаше логично обяснение за постъпката си, нямаше да го открие, колкото и да мислеше. Беше поредната проява на онова, което се нарича „поетапност“ и може да се оприличи на приготвянето на хляб по рецепта от готварска книга за пръв път.

Прясната маркировка на паркинга й напомни за един друг паркинг, където съпругът й беше паднал преди осемнайсет години. Ясно чуваше професор Роджър Дашмиел, дребният южняшки фуклъо, да казва с призрачния си глас: „Ше проожим след оонси паакинк към Нелсън Хол, къето, слава богу, има климатик.“ Нелсън Хол беше другаде, Нелсън Хол беше в Страната на миналото — също като човека, който беше отишъл там да направи първата копка за строежа на библиотека „Шипман“.

Над грижливо подкастрения жив плет не се извисяваше зданието на факултета по английска литература, а модерна лудница от двайсет и първи век — прекрасна постройка от тухли и стъкло, чисто и окъпано в светлина място, където Скот навярно щеше да свърши, ако нещо — някаква спора, която докторите от Боулинг Грийн в крайна сметка бяха кръстили „пневмония“ (никой нормален лекар нямаше да пише „причина за смъртта неизвестна“ в смъртния акт на човек, чиято кончина щеше да бъде отразена на първа страница на „Ню Йорк Таймс“), не го беше довършила.

От отсамната страна на живия плет се издигаше дъб — Лизи беше паркирала беемвето под сянката му, въпреки че на запад — Да! — се кълбяха черни облаци. Сигурно Олстън имаше право за гръмотевичната буря. Дървото би свършило добра работа като ориентир, но по протежение на целия плет бяха засадени дъбове, които изглеждаха еднакви. Е, не беше толкова загубена, че да не може да открие колата и без ориентир.

Понечи да тръгне по пътеката към централния вход, но нещо в нея — някакво гласче, което не звучеше като един от гласовете, с които разговаряше мислено — не й даваше мира и настояваше тя внимателно да огледа колата. Зачуди се дали нещо не й подсказва да премести автомобила другаде, но ако беше така, нещото не се изразяваше много ясно. Все пак го послуша. Баща й все повтаряше, че отправяш ли се на дълъг път, първо трябва да огледаш автомобила я за износени гуми, я за счупен мигач и прочие. Само че сега не знаеше какво търси.

„Може би отлагам срещата с нея. Може би това е всичко.“

Не, не беше. Нещо й убягваше, и то нещо важно.

Внимателно разгледа номера на беемвето — 5761RD, до който бе залепен много избелял стикер с ухилена физиономия — майтапчийски подарък от Джоди. Под физиономията пишеше: „С ГАЗ ДО ДУПКА КАРАМ, БОЖЕ, ЗАПАЗИ МЕ, АКО МОЖЕ.“ Нищо друго.

„Има още“ — настояваше гласчето. В този момент Лизи зърна нещо в другия край на паркинга, почти закрито от живия плет — празно зелено шише. От бира, най-вероятно. Или персоналът по поддръжката го беше пропуснал, или още не беше стигнал до него. Лизи изтича натам и вдигна бутилката. От гърлото я лъхна миризмата на вкиснало. От поизбелелия етикет я гледаше озъбен звяр. Според етикета тази бутилка някога беше съдържала първокачествено пиво „Северен вълк“. Лизи я занесе до беемвето и я остави точно под стикера до регистрационния номер.

Бежово беемве? И какво от това?

Бежово беемве, паркирано под дъбова сянка? Не, пак не става.

Бежово беемве, паркирано под дъбова сянка с празна бутилка пиво „Северен вълк“, оставена под регистрационния номер 5761RD — Мейн, малко вляво от глупавия стикер… Това вече означаваше нещо.

Но какво?

Изобщо не й пукаше.

Тя забърза към централния вход.

7.

Пуснаха я при Аманда, въпреки че беше само един и половина, а свиждането започваше в два. Благодарение на доктор Хю Олбърнес — и на Скот, разбира се — с Лизи се отнасяха като със звезда. Десет минути, след като се представи на рецепцията (зад която имаше грамаден модернистичен стенопис, изобразяващ деца, хванати за ръце, които захласнато са вперили поглед в нощното небе), Лизи седеше със сестра си до маса във вътрешния двор, към който гледаше стаята на Аманда, пиеше безалкохолен пунш и гледаше моравата, където неколцина души играеха крокет. Отнякъде долиташе монотонното бръмчене на косачка. Дежурната сестра беше попитала Аманда дали желае „сок от бръмбари“ и прие мълчанието й за съгласие. Сега чашата стоеше недокосната до болната, която зяпаше отнесено — не в играчите на крокет, а през тях. Носеше тъмнозелена пижама, панделка красеше току-що измитата й коса. Пръстите й бяха сключени в скута, но Лизи виждаше грозния белег върху лявата ръка, намазан с мехлем. На три пъти опита да подхване разговор, но сестра й мълчеше, което според медицинската сестра беше нормално за състоянието на пациентката. Казано с прости думи, тя нито приемаше, нито предаваше, и спокойно можеше да се намира някъде в астероидния пояс. През целия си живот бе особнячка, но сега бе надминала себе си.

Само след шест часа Лизи очакваше гостенин в кабинета на Скот и не й беше до новите рекорди на Аманда. Отпи от безвкусния пунш, остави чашата на масичката — ех, ако имаше поне кока-кола, но тук тази напитка беше verboten заради кофеина. Огледа се, наведе се и хвана ръцете на Аманда. Опита се да не трепне при допира до влажния, мазен мехлем, нанесен върху подутите и нарязани длани. Аманда не показа признаци, че изпитва болка. Лицето й остана безизразно, все едно тя спеше с отворени очи.

— Аманда! — Лизи напразно се опита да срещне погледа й. — Аманда, чуй ме. Искаше да ми помогнеш с кабинета на Скот и тъкмо сега твоята помощ е незаменима. Помогни ми.

Никакъв отговор.

— Има един лош човек. Побъркан. Прилича малко… всъщност много — на оня мръсник Коул в Нешвил, обаче този път не мога да се справя сама. Където и да си се отнесла, върни се и ми помогни.

Никакъв отговор. Аманда се взираше в играчите на крокет. През играчите на крокет. Косачката ръмжеше. Пластмасовите чаши със „сок от бръмбари“ стояха пред тях на кръглата масичка. Тук всичко беше обло, ъглите бяха verboten като кофеина.

— Знаеш ли какво ми се струва, Мандичка-Пандичка? Струва ми се, че седиш на една от онези каменни пейки заедно с другите откачалки и гледаш езерото. Струва ми се, че Скот те е видял, когато е бил там, и си е казал: „О, тази е по прободните рани. Познавам ги от пръв поглед, защото баща ми беше от тяхното племе; аз съм от тяхното племе, по дяволите.“ Казал си е още: „Една дама твърде рано ще се оттегли тук, ако не направя нещо по въпроса, ако не й попреча.“ Права ли съм, Аманда?

Нищо.

— Не знам дали е предвиждал пръкването на Джим Дули, но е знаел, че твоето попадане в „Грийнлон“ е сигурно като фъшкия, полепнала по обувките — спомняш ли си, че така казваше Денди? И когато Доброто мамче почнеше да му крещи, обясняваше, че фъшкията е възпитана, че не ругае. Спомняш ли си?

Ни звук, ни стон. Само влудяваща, зейнала празнота.

Лизи си спомни онази мразовита нощ, когато със Скот бяха в стаята за гости, когато вятърът фучеше бясно, а небето пламтеше. Наведе се и доближи устни до ухото на Аманда.

— Ако ме чуваш, стисни ръцете ми — прошепна. Стисни ги, колкото сила имаш.

Секундите отминаваха, Лизи чакаше. Надеждата почти я беше напуснала, когато пръстите на Аманда съвсем леко се свиха около нейните. Може би това бе само мускулен спазъм. Може би само й се беше сторило. Отхвърли и двете възможности. Беше сигурна, че някъде много далеч Аманда чува как сестра й я вика. Чува как я вика да се върне.

— Добре. — Сърцето на Лизи сякаш щеше да изскочи от гърдите й. — Добре. Това е начало. Ще те взема оттук, Аманда. Ще те заведа у дома и ти ще ми помогнеш. Чу ли? Трябва да ми помогнеш.

Затвори очи и по-силно стисна ръцете на сестра си. Не се интересуваше, че може би й причинява болка. Нека Аманда се оплаква по-късно, когато може да говори. Ако може да говори. „В началото бе словото“ — казваше Скот.

Лизи призова цялата си воля, за да извика в съзнанието езерото. Представи си каменистата долина, брега, покрит с белезникав пясък и врязващ се като стрела във водата, представи си процепа в скалата и тясната пътечка към гробището. Представи си кристалночистата вода и хилядите слънчеви лъчи, които се пречупваха в повърхността й, насили се да си мисли, че там е ден, защото се бе наситила на Бумна луна посред нощ, много благодаря.

„Сега!“ — помисли си, и зачака въздухът да се завихри, и звуците на „Грийнлон“ да заглъхнат. За миг й се стори, че шумовете наистина затихнаха; после реши, че това е било само игра на въображението. Отвори очи и видя, че пак се намира във вътрешния двор и чашите си стоят върху кръглата масичка. Аманда още беше в кататоничен ступор — восъчна фигура с тъмнозелена пижама, закопчаваща се с велкро, защото копчетата можеха да бъдат погълнати. Аманда със зелена панделка в косите и океани в очите.

За миг Лизи бе пронизана от ужасяваща мисъл. Може би тя беше лудата и си беше измислила всичко — освен Джим Дули, разбира се. Нещастни фамилии като семейство Ландън имаше само в романите на В. С. Андрюс, а места като Бумна Луна — само в детските фантазии. Беше омъжена за писател, той умря — точка по въпроса. Веднъж го спаси, но когато осем години по-късно Скот се разболя в Кентъки, тя се оказа безсилна: все пак не можеш да смачкаш микроб с лопатка, нали?

Отпусна хватката си около ръцете на Аманда и пак я затегна. Всяка частица от силното й сърце и мощната й воля крещяха в протест: „Не! Беше реалност! Бумна луна е реалност! Бях там през 1979, преди да се оженим, върнах се отново през 1996, за да го намеря, когато някой трябваше да го намери, да го върна у дома, когато някой трябваше да го върне у дома, и тази сутрин пак бях там. Ако ме обземат съмнения, ще сравня болката в гърдата си след «намесата» на Джим Дули, и онова, което чувствам сега. Не мога да се прехвърля в Бумна луна, защото…“

— Одеялото — прошепна. — Той каза, че одеялото ни задържа там като котва. Ти тук ли ни задържаш, Манда? Страхът и упорството ти? Те ли ме задържат тук?

Аманда не отговори. Лизи обаче беше убедена, че е уцелила в десятката. Аманда искаше Лизи да я върне от онзи друг свят, но нещо в нея се съпротивляваше. На нещото му беше дошло до гуша от мръсния свят с мръсните му проблеми. Тази отвратена Аманда би се задоволила да се храни през тръбичка, да ака в памперси и да прекарва топлите следобеди в малкия вътрешен двор, облечена в пижама без копчета, загледана в моравата и играчите на крокет. В какво всъщност се взираше?

В езерото.

Езерото сутрин, езерото следобед, езерото по залез слънце, езерото, окъпано в блясъка на звездите и лунната светлина, с облачета пара, издигащи се от повърхността му като сънища, от които няма спомен.

Лизи осъзна, че вкусът й е все така сладък, и си каза: „Защото пих от езерото. Наградата ми. Питието ми. Две глътки. Една за мен и една за…“

— И една за теб — промълви. Следващата стъпка се открояваше с толкова невероятна яснота, че Лизи се учуди как е могла да пропилее толкова много време. Без да пуска ръцете на Аманда, тя се наведе така, че да е лице в лице със сестра си. Аманда продължаваше да се взира в една точка. Чак когато Лизи плъзна ръце до лактите на сестра си, приклещи я здраво, за да не мърда, и притисна устни до нейните, очите на Аманда се разшириха — най-сетне реагира и опита да се отскубне, но бе прекалено късно. Устата на Лизи преливаше от сладостта на втората глътка от езерото. Тя разтвори с език устните на Аманда и усети как течността премина в сестра й. В този момент видя езерото с яснота, пред която предишните й опити бледнееха. Долови уханието на червен жасмин и бугенвилии, примесено със силния, причудливо печален аромат на маслини. Знаеше, че през деня дърветата на Хълма на обичаните изпускат този аромат. Усети паренето на утъпкания пясък под нозете си, под босите си нозе, защото маратонките й не бяха останали в „Грийнлон“. Беше успяла, беше преминала, беше…

8.

Беше в Бумна луна. Намираше се на плажа. Яркото слънце печеше безмилостно и лъчите му образуваха по водната повърхност не хиляди, а сякаш милиони светли петънца. Защото сега езерото беше по-широко. За миг Лизи прехласнато се загледа във водата и голямата стара платноходка, която тромаво се поклащаше върху огледалната повърхност. Изведнъж разбра какво й бе казало привидението в леглото на Аманда.

— Каква е наградата ми? — беше попитала тя и съществото, което сякаш беше Скот и Аманда едновременно, отговори, че наградата й ще бъде нещо за пиене. Ала когато Лизи попита дали ще е кока-кола или Ар Си, съществото я сгълча: „Мълчи. Гледаме «Ружите».“ Тя предположи, че то говори за цветя, забравяйки, че някога тази дума означаваше нещо друго. Нещо магическо.

Платноходката върху блестящата вода, това беше имала предвид Аманда… защото създанието е било Аманда. Почти беше сигурна, че Скот няма откъде да знае за вълшебния кораб, съществуващ в детската фантазия.

Пред очите й не беше езеро, а пристанище, в което бе закотвен само един плавателен съд, създаден за смели пиратки, които дръзваха да търсят съкровища (и гаджета). А кой беше капитан? Как кой, смелата Аманда Дебушър, разбира се, нима някога много отдавна платноходката не беше най-щастливото творение на нейната фантазия? Някога, преди тя да се превърне в жена, наглед гневна, а всъщност изплашена жена?

„Мълчи. Гледаме «Ружите».“

„О, Aманда!“ — помисли си скръбно Лизи. Това беше езерото, от което всички пиеха, първичната чаша на въображението. Нормално беше всеки да го вижда по свой начин. Това убежище беше версията на Аманда. Пейките обаче си бяха същите, което наведе Лизи на мисълта, че поне те са постоянни в това измерение. Днес на тях бяха насядали двайсет — трийсет души, които унесено се взираха във водата, и приблизително още толкова на брой забулени фигури, които на дневна светлина приличаха на отвратителни насекоми, които гигантски паяци са обвили в копринени паяжини.

Лизи веднага забеляза Аманда, седнала през десетина пейки. Наложи се да мине покрай двама от безмълвните съзерцатели и покрай едно от страшните забулени същества, за да стигне до нея. Седна до сестра си и отново хвана дланите й, по които сега нямаше и драскотина. Аманда също стисна пръстите й — колебливо, но все пак ги стисна. И Лизи беше обзета от странна увереност: Аманда нямаше нужда от втората й глътка, а сега не бе необходимо да я увещава за лековито топване в езерото. Аманда наистина желаеше да се върне тук. Очаквала беше да я спасят като спящата красавица от приказката… или като смела пиратка, хвърлена в мрачна тъмница. Колко ли от онези незабулени хора очакваха избавлението? Лизи виждаше наглед спокойните им лица и отнесените погледи, но дали някои от тях не крещяха безгласно за помощ, надявайки се някой да им покаже пътя към дома? Лизи, която можеше — навярно — да помогне само на сестра си, потрепери.

— Аманда, сега се връщаме, но трябва да ми съдействаш.

Сестра й не реагира. После, много тихо и много слабо, сякаш в просъница, произнесе:

— Ли-изи? Пи ли от онзи… гаден пунш?

Лизи прихна, въпреки че не й беше до смях.

— Съвсем малко, от учтивост. Погледни ме.

— Не мога. Имам очи само за „Ружите“. Ще стана пиратка… ще плавам… — Гласът й постепенно заглъхваше. — … по седемте морета… съкровището… островите на човекоядците…

— Беше наужким. — Лизи беше отблъсната от остротата в собствения си глас — все едно се канеше да посече пеленаче, което мирно и кротко си лежи на тревата и не прави зло никому. Не е ли точно това детската мечта? — Всичко, което виждаш, е нереално. То е просто, бума.

— Скот ми каза, че ще се опиташ да дойдеш тук. Че ако някога имам нужда от теб, ще се опиташ да дойдеш.

Думите на Манда я изненадаха — изненадаха и нараниха.

— Кога, Манда? Кога ти го каза?

— Скот обичаше това място. — Аманда тежко въздъхна.

— Викаше му „Булна лула“ или нещо подобно. Казваше, че е лесно да го обикнеш. Прекалено лесно.

— Но кога ти го каза, Манда, кога? — Идваше й да разтърси сестра си.

Аманда сякаш положи огромни усилия да си спомни… и лицето й се озари от усмивка.

— Последния път, — когато се прободох. Скот ме накара да се върна. Каза… че ще ви е мъчно за мен.

Едва сега на Лизи й просветна. Твърде късно, за да е от значение, разбира се, но все пак се радваше, че го е прозряла. Защо Скот не беше обелвал и дума пред жена си? Защото е знаел, че малката Лизи изпитва ужас от Бумна луна и съществата — по-специално едно от тях — които живеят тук. Да. Защото е чувствал, че когато му дойде времето, тя ще открие това място? Да, да!

Аманда отново се взираше в платноходката, закотвена в пристанището, което беше нейната версия на езерото на Скот. Лизи я разтърси за раменете.

— Нуждая се от помощта ти, Манда. Преследва ме луд, който иска да ме нарани, и ти ми трябваш, за да му попреча. Нуждая се от теб сега!

Аманда се извърна и я погледна с почти комична смесица от удивление и объркване. На по-долната скамейка една жена с кафтан, която държеше снимката на усмихнато дете без предно зъбче, се обърна и заговори бавно и провлечено:

— Мълчете… Докато… Мисля… Защо… Го… Направих…

— Гледай си работата, жено — бодро й нареди Лизи и пак се обърна към Аманда. С облекчение откри, че сестра й продължава да я гледа.

— Лизи, кой…

— Един побъркан, който се пръкна заради проклетите материали на Скот. Само дето сега аз съм му на мушката. Тази сутрин ме нарани и отново ще го направи, ако аз… ако ние не… — Аманда пак зяпаше платноходката и Лизи здраво хвана главата й, за да се гледат в очите.

— Слушай внимателно, дангалачке.

— Не ми викай дан…

— Ако ме слушаш, няма. Нали знаеш каква кола карам? Беемвето ми?

— Да, Лизи, но…

Погледът на Аманда все още беше вперен във водата. Лизи се изкуши отново да завърти главата й, но интуицията й подсказа, че в най-добрия случай това ще бъде временно решение. Ако сериозно възнамеряваше да измъкне Аманда оттук, трябваше да използва своя глас, своята воля, и то, защото Аманда искаше същото.

— Манда, този тип… Боя се, че може да ми причини нещо по-страшно. Боя се, че ако не ми помогнеш, съществува вероятност той да ме убие.

Аманда я погледна с изумление:

— Да те убие?

— Да. Да. Обещавам да ти обясня всичко, но не тук. Ако се застоим на тази пейка, до края на живота си ще гледаме „Ружите“. — Лизи не мислеше, че преувеличава. Усещаше притегателната сила на това място, усещаше как то иска да го гледат. Поддадеше ли се на зова му, двайсет години щяха да минат като двайсет минути и заедно с Манда все щяха да си седят на пейката, чакайки да се качат на кораба, който никога няма да отплава.

— Ще трябва ли да пия оня скапан пунш? Оня… — Челото на Аманда се набръчка в търсене на спомена — … с-о-ооооооооок от бръмбари?

Детинският начин, по който тя проточи думата, изненада Лизи и тя отново прихна, а жената с кафтана и снимката за втори път се обърна към тях. Аманда й напълни душата, като удостои жената с надменен поглед — „Ти кого ша гледаш така, ма?“ — и й показа среден пръст.

— Ще трябва ли, малка Лизи?

— Никакъв пунш повече, никакъв сок от бръмбари, обещавам. Сега мисли за колата ми. Какъв цвят е? Сигурна ли си, че си спомняш?

— Бежов. — Аманда леко сви устни и лицето й придоби израза „Ще Ти Го Кажа Откровено, Защото Сме От Една Рода, Пък Ти Ако Щеш Го Чуй.“ Лизи беше очарована. — Когато я купуваше, ти казах, че няма друг цвят, на който мръсотията да личи повече, но кой да ме слуша?

— Помниш ли стикера на задната броня?

— Някакъв майтап за Господ, ако не се лъжа. Рано или късно някой превъртял християнски активист ще го отлепи и ще украси беемвето с някоя и друга драскотина, за да го помниш с добро.

От по-горните пейки прозвуча мъжки глас, изпълнен с неодобрение:

— Ако се налага да говорите. Идете. Другаде.

Лизи дори не си направи труда да се обърне.

— Надписът на стикера гласи: „С ГАЗ ДО ДУПКА КАРАМ, БОЖЕ, ЗАПАЗИ МЕ, АКО МОЖЕ.“ Сега искам да затвориш очи и да си представиш колата ми. Започни със задната част и виж стикера. Беемвето е под един дъб. Листата на дъба се полюшват, защото е ветровито и сянката се мести. Справяш ли се?

— Да-а… Май става… — Аманда за последен път надзърна през притворенмте си клепачи към закотвения кораб. — Щом ще ти помогна… въпреки че не разбирам какво общо има това със Скот. Минаха повече от две години, откак умря…, въпреки че… май ми каза нещо за жълтото плетено одеяло на баба, което искаше да ти предам… Не го направих, разбира се. Толкова много неща съм забравила от онези времена… нарочно, предполагам.

— Кои времена? Кои времена, Манда?

Аманда изгледа сестра си така, сякаш беше малоумна.

— Времената, когато се пробождах. След последния път, когато се опитах да си изтръгна пъпа, дойдохме тук. — Аманда заби пръст в бузата си. — Ставаше дума за нечия история. За твоята история, историята на Лизи. И за одеялото — само дето му викаше „афган“. Дали не ми каза, че това е гума? Или бомба? Или пума? Кома? Може би съм сънувала.

Тази неочаквана информация потресе Лизи, но не я извади от релси. Ако имаше намерение да измъкне Аманда — и себе си — оттук, трябваше да действа сега.

— Манда, не мисли за това. Затвори очи и си представи колата ми, по дяволите, с всяка подробност, за която се сещаш. Аз имам грижата за останалото.

„Или поне така се надявам“ — помисли си Лизи. Щом видя, че Аманда затвори очи, тя също затвори своите и здраво стисна ръцете на сестра си. Сега разбираше онази потребност толкова ясно да запамети разположението на колата — за да се пренесат на паркинга, а не в стаята на Аманда, където щяха да са под ключ.

Представи си бежовото беемве (Аманда беше права — цветът беше ужасен), после остави тази задача на сестра си. Тя самата се концентрира върху номера — 5761RD — и върху своето piece de resistance: бутилката от „Северен вълк“, изправена на асфалта малко наляво от стикера със смахнатия надпис. Струваше и се, че всичко е както трябва, обаче наситеният с ухания въздух си беше същият и тихото плющене беше породено от лекия бриз, който опъваше платната на „Ружите“. Още усещаше хладния допир на каменната пейка.

„Ами ако този път не успея да се върна?“ — запита се и в нея се надигна паника.

Изведнъж, сякаш някъде много отдалеч, тя чу как Аманда гневно си мърмори под носа:

— Да му се не види, забравих оная тъпа физиономия върху номера.

— Миг по-късно плющенето на платната се сля с бръмченето на косачката, после остана само нейният монотонен звук, който беше доста приглушен, защото…

Лизи отвори очи. С Аманда стояха на паркинга зад беемвето. Стиснала здраво очи, дълбоко съсредоточена, Аманда не пускаше ръцете й. Върху челото й се беше вдълбала бръчка. Още носеше тъмнозелената пижама без копчета, но беше боса и Лизи разбра, че когато дежурната сестра излезе на двора, където беше оставила Аманда Дебушър и Лиза Ландън, ще завари само два празни стола, две чаши с безалкохолен пунш, два чехъла и чифт маратонки с чорапки, пъхнати в тях.

Тогава — и това „тогава“ съвсем не беше далеч — сестрата щеше да вдигне тревога.

Откъм Касъл Рок и Ню Хемпшър изтрещя гръмотевица.

Наближаваше лятна буря.

— Аманда! — извика Лизи и отново изпита страх: ами ако Аманда отвори очи и в тях има само океан от пустота?

Но погледът на Аманда, макар и малко разсеян, беше на човек в пълно съзнание. Тя огледа паркинга, беемвето, Лизи и босите си крака.

— Престани да ми стискаш ръцете, Лизи — промърмори. — Адски боли. И намери някакви дрехи. Идиотската пижама е направо прозрачна, а не нося пликчета, камо ли сутиен.

— Добре, добре. — Лизи панически опипа предния джоб на широките си панталони. Въздъхна облекчено, когато откри, че портфейлът й е на мястото си, но спокойствието й не трая дълго. Дистанционното за колата, което беше пъхнала в другия джоб — винаги го прибираше там — го нямаше. Не беше преминало с нея. Значи или бе останало във вътрешния двор до маратонките, или…

— Лизи! — извика Аманда и я улови за ръката.

— Какво? Какво? — Лизи се обърна, но доколкото можеше да прецени, още бяха сами на паркинга.

— Будна съм! Не е за вярване! — пресипнало изрече Аманда и се просълзи.

— Да. — Лизи не сдържа усмивката си, въпреки че мисълта за дистанционното я тормозеше. — Наистина не е за вярване.

— Отивам да си взема дрехите! — Аманда се запъти към сградата и Лизи едва успя да я сграбчи за ръката. За човек, който е бил в състояние на кататония допреди две минути, Манда беше жизнена като подскачаща пъстърва по залез слънце.

— Зарежи дрехите. — Появиш ли се в „Грийнлон“, гарантирам, че нощта ще я прекараш там. Това ли искаш?

— He!

— Добре, защото си ми необходима. За съжаление май ще трябва да пътуваме с междуградския автобус.

— Искаш от мен да се кача на автобус, при положение, че изглеждам като някаква шибана танцьорка на пилон? — Аманда почти пищеше.

— Няма как да отключа колата! Дистанционното е останало или на двора, или на една от онези пейки… Спомняш ли си пейките?

Аманда кимна, после попита:

— Ти не държеше ли резервен ключ в магнитна кутийка под задната броня на стария лексус? Чийто цвят, между другото, по-добре пасваше на тукашния климат.

Лизи отмина хапливата забележка. Скот й беше подарил магнитната кутийка за един рожден ден преди пет или шест години и когато тя замени лексуса с беемвето, машинално пъхна ключа в кутийката, която, ако не беше паднала, още би трябвало да си стои под задната броня. Опря се на коляно и опипом затърси кутийката. Тъкмо беше почнала да се отчайва, пръстите й се натъкнаха на магнита.

— Аманда, обичам те. Ти си гениална!

— Никак даже — заяви Аманда — държеше се високомерно, доколкото бе възможно за жена с прозирна тъмнозелена пижама. — По-голяма съм от теб, нищо повече. А сега може ли да се кача в колата, защото дори на сянка асфалтът пари?

— Разбира се. — Лизи отключи беемвето. — Да тръгваме, само че… Божичко, как мразя…

— Какво? — заядливо попита Аманда с онзи тон, който означаваше: „Какво има пък сега?“

— Нищо. Уф, добре, де… спомних си нещо, което татко ми каза, след като взех шофьорска книжка. Един ден карах цяла тумба приятели на плажа в Уайтс и… помниш Уайтс, нали? — Лизи даде на заден ход. Светът наоколо тънеше в безметежно спокойствие, което й беше добре дошло.

Аманда изсумтя и закопча предпазния колан, като пазеше наранените си ръце.

— Плаж! Ха! Нищо и никаква чакълена яма, в която по една случайност проби студен извор. — Гласът й се изпълни с копнеж. — Не може да се сравнява с пясъка на Южняка.

— Така ли го нарече? — Лизи не можа да удържи любопитството си. Беше спряла на изхода на паркинга и чакаше да се отвори пролука в трафика, за да направи ляв завой по Минот Авеню в посока Касъл Рок. Движението беше натоварено и тя се пребори с импулса да завие надясно, за да се махне оттук.

— Разбира се — тросна се Аманда. — „Ружите“ винаги акостираше в Южняка за продоволствия. Там пиратките срещнаха своите гаджета. Не си ли спомняш?

— Върти ми се нещо в главата — отвърна Лизи, чудейки се дали няма да ги преследват с полицейска кола, когато разберат, че двете с Аманда са изчезнали. Навярно не. Не биваше да плашат пациентите. Използва пролука в движението, за да излезе на платното, навличайки си гнева на някакъв нетърпелив шофьор, който намали скоростта, за да я пропусне.

Аманда показа на водача — вероятно мъж, вероятно с бейзболна шапка и сто на сто брадясал — два средни пръста.

— Страхотна техника — подхвърли Лизи. — Ще си навлечеш я изнасилване, я убийство.

Аманда лукаво забели очи.

— Големи приказки, голямо нещо. Какво ти каза Денди? Бас държа, че е изръсил някаква глупост.

— Видя ме да слизам боса от стария понтиак и заяви, че шофирането в босоного състояние е престъпление в щата Мейн.

Аманда издаде нисък, хриплив звук и Лизи помисли, че сестра й може би плаче или се опитва да заплаче. Когато осъзна, че Аманда се киска и тя се усмихна, най-вече, защото забеляза отбивката за околовръстен път номер 202, който щеше да й спести големите задръствания.

— Какъв глупчо ми беше той! — Аманда се заливаше от смях. — Какъв симпатяга беше старият му глупак! Татко-шматко Дейв Дебушър! Размекнат мозък! Знаеш ли какво ми каза веднъж?

— Не, какво?

— Плюнни, ако искаш да ти кажа.

Лизи отвори прозореца, изплю се и обърса все още леко подутата си долна устна с опакото на дланта си.

— Какво ти каза, Манда?

— Че ако целуна с отворена уста момче, ще забременея.

— Айде, бе! Не може да бъде!

— Може, може и това не е всичко.

— Какво още?

— Той си вярваше!

Сега и двете избухнаха в смях.