Димитър Талев
Преспанските камбани (35)

VI

Щом започваше да се смрачава, детето все по-често попоглеждаше към вратата и се ослушваше навън. Скоро след това се дочуваха познатите стъпки по ходника, тежки и бавни, вратата се отваряше предпазливо и влизаше дядо Стоян. Още щом скръцнеше вратата, детето започваше да размахва ръчички и надаваше викове с лице, светнало от радост, дребни, редки зъбчета се белееха в широко разтворената, влажна уста, чуваха се отделни думи:

— Деде… иде… Боко, Боко…

Това значеше, че дядо иде пак при Борко.

То едва изричаше първите си детски думи и още не можеше да се задържа на крачката си. А първите му две годинки бяха се търкулнали. Дядо Стоян протягаше големите си начернени ръце и дигаше малкия човек на рамото си. Борко надаваше нови викове: колко високо беше на дядовото рамо, стаята ставаше по-широка, през прозорците се виждаше в двора и в съседните дворове, виждаше се и улицата — какъв широк свят! После те сядаха на меката ямболия и започваше безкрайна игра с ръце, с пръсти, с побелелите мустаки на дядото, с капата му, с бодливата му брада, с коравите космати уши. Не спираше и разговорът между двамата, малкият усвояваше нови думи, а старият после ги повтаряше на детския език. Ния влизаше, излизаше по работата си, но те и не я забелязваха. Когато прозорците потъмняваха, дядото ставаше да си върви. Детето го гледаше учудено, понякога и проплакваше недоволно, ала бързо се примиряваше с тая необходимост и викаше:

— Деде… пак!… Деде… пак…

— Пак ще дойда, сине, пак ще дойда…

И дядо Стоян идваше всяка вечер да види внука си, на връщане от чаршията. Понякога те двамата толкова се улисваха един в друг, че баба Султана идваше да прибере стария и се караше на Ния:

— Що не го изпъдиш! Той не се сеща да стане, а нощ е веке.

Заварваше ги често заедно и Лазар, който се прибираше по-късно. Дядо Стоян все намираше с какво да се похвали от малкия:

— Не съм виждал такова дете! Какво е маленко, а сичко разбира! Ама ние с него сме веке на един ум…

Детето често боледуваше. Дядо Стоян така се застояваше край леглото му, че Ния понякога трябваше наистина да го подсети за баба Султана. Старецът се връщаше в къщи и казваше съкрушен:

— Борко пак е болен…

И се хвърляше пред иконостаса да се моли по цели часове. Молеше се не за малкия — каква вина и грях можеше да има такова дете! — а се молеше и плачеше за себе си, грешния, и за всички грешни люде, милостив да бъде бог към тях, слабите човеци, ето и такива дечица трябваше да страдат заради грешния човешки род…

Като влезе в третата си година, малкият най-сетне проходи, отпусна се бързо и да приказва. Сега и игрите станаха по-други, и разговорите между тях двамата. Детето питаше и разпитваше ненаситно: откъде иде дядо, къде отива, що има в къщи, що има в дюкяна, ами видял ли е той кучето на улицата…

Дядо Стоян пак се хвалеше:

— Какво чудно дете! Бога ми, то сега знай повеке от мене…

Детето често се заглеждаше ту в майка си, ту в дядо си, ту в баща си. Мама — от нея идеше всичко хубаво и сладко в неговия свят; с дядо беше много весело, но татко не беше като дядо. И татко го вземаше на колената си, милваше го, но понякога го забравяше в скута си или ръката му някак сама се движеше по малката главичка; то чувствуваше как отслабваше силата й все повече, докато спреше да се движи, и татко също седеше неподвижен, не виждаше нищо и не чуваше. Долавяше то нещо тревожно и в разговорите между мама, дядо и татко — следеше то израза на лицата им, колебанията на гласовете им. Ами татко никога не се смееше и когато се усмихваше — очите му сякаш не виждаха Борко.

— Що му мислиш толкова, Лазе… — каза еднаж дядо Стоян. — Нели си плати всичките борчове! Никому не дължиш веке нищо.

— Платих ги, татко. Тая година сичко платих. Никому нищо не дължа веке. Що мисля ли? За сичко мисля. Целият ни живот се промени.

— Промени се. Право е. На по-лошо се обърна. Ама пак ще се обърне на добро, сине. Требва сичко с весело сърце…

— С весело сърце… А вие в дюкяна по ден работите, по два дни стоите со скръстени ръце. Аз пък со зъби и нокти требва да се боря за секо зърно. Така е со целия народ. Само Брашнаровата мелница се върти секи ден. Преди години знаехме накъде вървим сички, сега — наникъде. На едно место, в един батак киснем сички.

— Ти пък немой да се кахъриш за сички… За сички да мислиш…

Детето се ослушваше в гласовете им, долавяше нещо в тях, което караше да се свива малкото му сърце от уплаха и от други някакви неясни чувства, от гърдите му се откъсна въздишка и то изхлипа с учудени, уплашени очи.

— Гледай го ти — притисна го дядо му на широките си гърди. — И то въздиша…

Ния посегна да вземе детето, като да усещаше наблизу някаква опасност. Тя седна встрани, с детето си в скута, и рече:

— Наистина, Лазе… Добре ти казва татко. Малко по-широко сърце…

— За себе си мисля и за сички. То е се едно. Накъде бехме повели тоя народ и докъде стигнахме?

— То… народ не гине, синко. Мравуняк.

— Поведохте го… — повтори Ния след мъжа си и добави: — Нема да се върне той, където беше.

Детето слушаше и сърцето му се пълнеше със смътна тревога.

Старият стана да си върви. Изпратиха го тримата до вратата. Детето размахваше ръчички след него:

— Дедо, пак…

— Пак ще дойда, синче.

По улицата за към дома той усети, че нещо натежава в гърдите му, и си помисли: „Разтъжи ме Лазе…“ Тая вечер той не яде с охота.

— Ти що… — загледа се в него Султана.

— Нещо като да не ми е много харно…

— Гледай да ни се поболиш… Кой ще те гледа… Не мога веке аз — нареждаше Султана и се взираше в лицето му: нищо му няма Все това бяло, румено лице и като че ли още повече се отвори, откакто побеляха мустаките и веждите му; под провисналите мустаки се спотайваше все същата весела, добродушно-хитра усмивка.

— Е, старо… — завъртя той голямата си глава, оголяла на темето: — Може и да се поболея еднаж и аз… Седемдесет и една веке…

Той стана от софрата все тъй разширил рамена, здраво стои на нозете си, здраво стъпва. Султана го погледна няколко пъти: нищо му няма! Преди да си легнат, той пак застана пред иконостаса, както всяка вечер, отпусна се на колена и се моли дълго, усърдно. Отдавна не беше се молил толкова дълго и така разпалено. Търпеливо го чакаше тоя път Султана, не го прекъсна, както друг път, когато старият се увличаше в своите молитви, а тя никога не лягаше преди него. След молитвата, лицето му още повече се разведри и едва като си легна, рече:

— Поразтъжи ме тая вечер Лазе…

Султана го покри и притисна завивката към гърба, към кръста му — да не му хладнее през нощта, есен беше вече, нощите ставаха хладни. После тя попита:

— Що те разтъжи толкова?

— Нели го знайш него… Той бере грижите на сички. Открай време…

Старата жена нищо не отговори. Такъв беше Лазар. Ето и дете му се роди — нема да си седне в къщи, своята си работа да гледа. Дядо Стоян продължи:

— Ама пък и в него сички се кръстят, в него гледат. Султана пак нищо не отговори. Така е — няма що да отговаря. Преди да духне ламбата, тя поглежда стареца още еднаж: той е затворил очи и се усмихва на мислите си.

Така го завари тя и на другата сутрин — усмихнат. Само лицето му бе леко побледняло и постоянната руменина по бузите му се бе събрала на петна. Побутна го, а миг преди това се досети, че той беше мъртъв. Още през нощта забеляза тя, че бе притихнал някак особено, не го усети да се помръдва, не го чу да хърка или да се изкашля. Ето какво било! Тя не писна, не се завайка, а го погледна остро: как я оставя така! Улови ръката му — студена, твърда, неподвижна! И простена глухо, с потисната скръб:

— Ох, Стояне… Що ми стори. Как не те полекувах нещо снощи… Ама и ти… нищо не рече. Ох…

Тя скочи. Предстоеше й най-важна работа. Нямаше време да плаче и да тъгува сега. Свило се бе сърцето й с голяма болка, но сега камък върху него. Най-напред трябва да се тури в ред мъртвият. А в същото време и друга мисъл оживя в ума й:

— Сега… сама! Отиде си. Заспа си и това беше. И пред иконата стоя с молитва. Сега сама света Богородица ще те посрещне горе и ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому. И краят ти такъв… ни болка, ни страх. Ама мене защо ме остави така отеднаж… като от ръцете ми да избега…

Откъм стаята на Кочо и Раца не се дочуваше никакъв шум: рано беше още. Тихо беше и в малката стая, дето спяха по-големите Кочови деца. Старата жена не отиде да вика, да тропа. Нека спят. Мъртвият не бърза. Тя сложи да се топли голям котел с вода. После отвори големия сандък в стаята си, извади оттам вързоп с чисти, нови долни дрехи: отдавна бе ги приготвила за тоя час. Виж как идва смъртта, когато и никак не я чакаш. Там, до тоя вързоп, имаше и друг, с нейните дрехи за последно обличане. Извади тя и най-новите горни дрехи на умрелия — да го премени за последен път. После се спря пред вратата на Кочовата стая:

— Кочо… ставай, сине. — Когато се показа Кочо на вратата, тя му рече: — Ти бъди жив, синко. Баща ти умре.

Кочо сякаш не я дочу:

— Що велиш, майко… Ами кога?

— Снощи. И аз не съм го усетила. Иди, сине, кажи на Лазара. Елате после двамата, да наредите татко си, както е прилично. Прати да кажат и на Манда, на Нона.

Едва когато беше всичко готово — мъртвият бе изкъпан и лежеше с ръка върху ръка на гърдите, проснат върху бял чаршаф сред голямата стая, облечен в най-новите си дрехи, с бели чорапи, — Султана подви нозе и седна до главата му, облечена и тя в най-новите си дрехи, с голяма, черна кърпа. Над главата на мъртвия горяха няколко восъчни свещи. Ния бе сложила там няколко есенни китки. Светлината на свещите играеше по чистото лице на умрелия, бузите му все още се руменеха. Постоянната усмивка на Стоян Глаушев и сега не беше изчезнала съвсем от лицето му. Привела се над него с отпуснати краища на черната си кърпа, Султана тихо рече:

— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най-после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.

 

Една сутрин, скоро след като бе минала година от смъртта на стария, Кочо излезе малко по-рано от стаята си — не дочака да го извика майка му, както винаги.

— Още не съм запалила огъня — рече тя, приседнала пред огнището. — Не може веке без огън. Димитровден мина.

Кочо нищо не отговори. Излезе вън да се умие на чешмата и пак се върна. Султана забеляза, че Раца все още не излизаше от стаята, както друг път. Мързи я, магарицата ниедна! Тя вече нямаше малко дете, та да се бави… Кочо приседна до огнището и въздъхна пресекнало. Тежи му нещо. Старата жена чакаше.

— Майко… — започна той пресипнало, изкашля се и продължи: — Аз, такова, ще замина за България.

Аха, що било! Затова Раца не бърза да излезе. Така са наредили те двамата. Бои се тя сега да излезе пред очите на свекърва си. И Султана викна:

— Хайде, Рацо… Ела да дадеш закуска на мъжа си.

— Нема веке живот за нас тука, майко — започна пак Кочо.

Султана мълчеше, И Кочо вече не чакаше отговор, когато тя заговори, загледана в подхваналия се огън:

— Ти веке много пъти споменаваш за България. И татко ти беше още жив. Тука, велиш, нема живот… ами там!

— Там е друго — разбърза се Кочо, но не можа да каже много нещо: — Там е веке свободно и… Сички отиват сега там.

— Отиват. Знам. Мнозина веке отидоха. Ама ти не си видел с очите си как е, що е. Тука новите съдове ви зеха хлеба, здои там нема ли нови съдове?

— В София ще ида. Голем град. Ако не може едно, друго ще може.

— Ти не можеш веке друго, не можеш веке много нещо. На петдесет години не се захваща нов занаят, А тук, криво-лево, без залък нема да останеш.

— Ами може и там со занаята. Се по-лесно ще бъде там.

Тя го погледна през рамото си и рече остро:

— Секи камен на местото си тежи. — И току викна: — Рацо, мори! Хайде, мъжът ти чака закуска да му дадеш!

За някое време Кочо не се реши пак да отвори дума пред майка си за България. А и тя нищо не споменаваше. Кочо и сега още се прибояваше от нея. Но тогава се случи и друго нещо: разчу се из целия град и вестниците писаха, че България и Сърбия се бият. Сръбският крал Милан нахлул с войска в България и българите го бият. Завидял кралят, че са се съединили Княжеството и Румелия, и дигнал войската си срещу тях. Българите тичали на бойното поле по двама на кон, както русите при Шипка, и бият краля.

По това време беше, излезе една нощ Султана Глаушица да пообиколи двора, преди да си легне, да види дали портата е добре затворена, и току нададе вик:

— Скоро, Кочо, да видиш що става!…

Зачуха се гласове и по съседните дворове. Кочо изтича вън, след него и Раца, и децата, по-големите, които бяха още будни. Нямаше що да питат — всичко се виждаше: ясното ноемврийско небе цяло се бе разбунило. Понесли се бяха рояци звезди една срещу друга, пръскаха и отскачаха пламтящи искри по всички посоки, та цялото нощно небе сияеше. Невиждано чудо и знак — наизлезлите люде по дворовете в студената есенна нощ гледаха небесния огън разтреперани. Старата Глаушица се прекръсти три пъти и рече:

— Ето що става, когато брат срещу брата се дига с оружие… Ще ни накаже бог, ще ни затрие…

Не продума вече Кочо за България. Пък и зима настана, затвориха се пътищата, не беше сега време за такова пътуване. Но Султана забелязваше, че Кочо не беше се отказал от мисълта си за България и дори се готвеше той с едно и друго за път. Също и Раца. Дочу старата жена, че той продавал разни вещи от дюкяна, а Раца все току стягаше и прибираше, каквото имаха по-ново от облекло и покъщнина. Споменаваха и децата за България, като бъбреха вечер край огнището. Виждаше се, цялото семейство на Кочо знаеше за това пътуване и се готвеше.

Нова рана се отвори в сърцето на старата жена. Но майка беше тя, никой няма да я пита за раните и, за болките й. По цели нощи тя си цепеше ума как да спре по-големия си син. По-малкият изхвръкна от ръцете й, но поне беше тук, наблизу, можеше да го вижда, а тоя сега искаше съвсем да я изостави. Ами децата! И децата си ще вземе Кочо, празна ще остане къщата й, пуста и празна… А как ще го спре? Парите, петдесет лири, които им върна Лазар, бяха у нея, в нейния сандък. Няма да ги даде на Кочо! И той да не продава бащиния си алат в дюкяна — баща му е още цял в гроба! Ако рече да тръгне, тя ще дигне ръка и ще го прокълне. На прага ще легне, да я прескочи. В нозете му ще падне, ще плаче, ще го моли… Така я лъжеше умът и виждаше тя. Щом не можа да задържи Лазара ни с думи, ни с молби, ни със заплахи — Кочо ли ще задържи! Лазар има по-милостиво сърце, а Кочо през нея ще мине, ще я прегази — такъв е той още от малък, не отстъпва, щом науми нещо. А като е рекъл да тръгва на такъв път с пет деца, тя парите ли ще му спре? Къде ще го пусне без пари? Цепеше си тя ума по цели нощи, а раната зееше на сърцето й отворена…

Мина зимата и тъкмо на поклади беше, на „прошка“. Дойдоха привечер да се простят с майка си, както беше обичай, Лазар и Ния, доведоха те и малкия Борис. Дойдоха Манда и Нона с мъжете си, с децата си, но те скоро си отидоха. Дойде и Неда с мъжа си, Спирко Крайчев — нали и тя беше като своя в Глаушевата къща. Събра къщата людете си — нямаше го само дядо Стояна, нямаше го и Кирила Кочов, той беше и тая година в Солун, да се учи. Не беше шумно и весело, както други години на тоя празник, докато беше жив старият, а той беше най-шумен и най-весел на тоя ден — но сърцето на Султана беше пълно, стихнали бяха и облагнали всичките й рани и болки. И тъкмо сега намери Кочо време да заговори пак за България, а и Раца зяпна в него — чакаше го да заговори, те пак се бяха наговорили. Тя беше зад него в тая работа, кучката, тя го подтикваше, макар да си остана иначе все тъй отпусната и хлабава! Нали беше Кочо малко тежък в езика, това намери да каже: — Хайде да се прощаваме, че кой знай дали ще се видиме още еднаж на тоя ден… След Великден ние с децата тръгваме за България.

Султана и това забеляза, че никой не се изненада от приказката му — всички знаеха за решението му да замине; дори и Неда, и мъжът й Спирко Крайчев, който сякаш не знаеше да говори от стеснение. Старата жена чакаше да чуе Лазар какво ще отговори на тия приказки на по-стария брат. А и с него те двамата като да бяха се наговорили. Лазар започна:

— Както е тръгнало, Македония ще запустей.. Лоша ли ни е земята, не може ли да ни изхрани, ама ето, такова време дойде да бегаме от нея. Зло ни гони. Аз нема да те спра, Кочо, колкото и да ми е жално.

„Виж го ти и него!“ — втренчи Султана очи в по-младия си син, но погледът й бързо омекна. Колкото и да бе мислила какво да каже тъкмо сега — всичко изчезна от старата глава; някак против волята й отпадна и гласът й, та като заговори, всички наоколо я гледаха със съжаление.

— Ами барем върви ти сам — рече тя. — Остави децата тука, върви първо ти или ето, с Благоя, да видите какво е, що е там. Никъде не дават наготово и со лесно. А как ще тръгнеш така, с толкова деца, жена…

— Аз, майко, питах и разпитах — отвърна по-смело Кочо. — И писмо писах, и отговор получих. В София работа секаква. И по цела България, където искаш. Свободно е там, веке, майко, нема ни турци, ни…

Натежаха очите от сълзи на старата жена и тя викна, но гласът й прозвуча като плач:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори бре? Нигде нема по-хубаво от Преспа. И как ще ми вземеш децата бре… тука сама аз, като кукувица…

— Ела, и ти с нас, майко! — изправи се живо на колената си Кочо; виждаше той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:

— Ние и за тебе си говорихме да… да те вземем с нас.

— Аз ще те кача на кончето, бабо — викна Благой, най-големият Кочов син, и додаде като на присмех: — Ще те кача на коня като селска невеста…

Всички бяха против нея. Е, харно! И тя ще застане срещу тях. И викна гневно на внука си:

— Куче! Един път съм била аз невеста, втори път нема да бъда. Как ще оставя гроба на дедо ти бре! Не излизам аз от тая къща.

Обади се пак Лазар и той я удари право в сърцето:

— Гробът си гроб, майко. Нема да го забравим никога, но… Я ние да се дигнем, сичките… и ти, и аз, и Ния… па да идем в София. Мъчно се живей тука.

Загледа се в него Султана, лицето й потъмня. Само очите й горяха — само в тях имаше тя още сила и огън. И нямаше глас да викне, а прошепна задавено:

— Ако тръгнеш и ти… да знайш, аз ще умра.

Сговориха се двамата братя и продадоха бащиния си имот — дюкяна, нивиците и лозето за сто и двайсет лири (повече и не можеха да вземат по това време), разделиха си братски парите, дадоха на Манда и Нона каквото им беше дял. Казаха, че къщата остава за майка им, а тя, Султана, сега в нищо не им се бъркаше. Веднага след Великден Кочо замина за София с цялото си семейство. По едно време Султана бе наумила да му рече да й остави поне Царева — по-малката си щерка, — но после старата жена махна с ръка: нека вървят всички, тя нищо вече няма да продума, щом той сам не се сеща да помисли и за майка си. Остана Султана Глаушева сам-сама в празната къща.

Всеки ден и по два пъти на ден идваха при нея ту Лазар, ту Ния, пък и двамата заедно да я молят да се прибере при тях. Старата жена отказваше и най-сетне им се скара:

— Оставете ме бре, деца! Що знайте вие! Как ще оставя огнището си да угасне, да изстине! Тука съм се родила аз, тука съм раждала и вас, тука умре и татко ви… Що разбирате вие от такава мъка!…

Минаха по няколко пъти и Манда, и Нона, но те си бяха все чужди. Мина един или два пъти и Неда, и тя от жал към вуйна си, но и повече от приличие, че бе яла хляба на старата жена толкова време. Отбиваха се първите дни и някои от съседките, но те пък повече за да научат нещо, да разпитват и сами да се показват в чуждата, неволя. Скоро Султана остана съвсем сама и дни наред не стъпваше човек в двора й. То се знай, Лазар и Ния не я забравяха, но не можеха да идват всеки ден; имаха си те свои грижи, а и детето им пак се разболя по това време.

Не наруши с нищо реда в къщата си Султана Глаушева. Ставаше все тъй рано, лягаше си късно и беше все на крак, все имаше какво да върши, а беше чудно как се държеше още на нозете си. Колкото се беше смалила, откакто застаря, сега се стопи още повече от мъка, но и от глад. Мъката беше нестихващ огън в душата й, не спираше силата му, но тя и гладуваше — заключило се бе сърцето й, едва ще хапне по няколко залъка на обед и вечер, та дори и водата не й беше сладка; Кой знай дали по навик от толкова години или подтиквана от неясна и празна мисъл, че ще дойдат людете й, да ги нахрани, тя слагаше всяка сутрин на огнището да вари някаква гозбица, слагаше и софрата на обед и вечер, както му е ред, но сама едва ли изяждаше по три-четири залъка. Гозбата после даваше на съседите, а завъди и куче. Спомни си еднаж за кучето на дядо Стояна — колко години бяха минали оттогава, но човек все се връща към миналото време. Завъди си куче тя и за да има поне такъв един другар в самотията си, да чува лая му из двора, да му приказва като на човек. Нарече го Шаро, както наричаше и дядо Стоян кучето си. Тая залъгалка с гозбата и със софрата не продължи много — самотията надви, старата жена нямаше кого да чака, кого да храни и дори хляб си замесваше по един път за цяла неделя.

Изтощи се тя, отслабна, та нозете й се люлееха, но по цял ден шеташе из къщи, по двора. Кочо не дигна много нещо от покъщнината и стаите бяха наредени, както преди. Старата жена всеки ден чистеше, редеше и пререждаше — да бъде, както е било, за да не запустява съвсем къщата й. После тръгваше из двора, в градината — пролет беше, и лято дойде, разкопа тя лехи, садеше и пресаждаше. И пак сега си спомняше за Стояна, когато разкопа той за пръв път тая същата градина. Все той, старият, беше с нея, до рамото й, само той и от гроба си не я изоставяше…

Дните минаваха по-лесно — с работата из къщи и по двора, чуваха се гласове по съседните дворове, врява и тропот по улицата, залисва се човек и се залъгва. Ала нощите бяха тежки и претежки за старата самотница. Още като вземеше да се смрачва, в тоя час, когато людете й преди се прибираха в къщи… Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище^[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец:

— Бабооо…

— Чуя, Царе.

— Да дойда ли да спя с тебе? С тебе и с дедо…

— Дедо ти хърка нощно време, Царе. Като мечар^[2], хърка, ще те уплаши.

— Ако, бабичко…

— А Стоян ще почне да се кикоти от сърце:

— Като мечар, а! Не съм мечар аз… Царето си е мое девойче…

И на шега не ще каже той, проклетникът, лоша дума… Ала не се чуваше сега в къщата ни гласът на Царето, ни неговият смях. Летни нощи бяха, но като че ли пак бяха много дълги. Само вятърът ломоти нещо в кумина, някакъв червей дълбае по гредите или мишка ще изтропоти по тавана.

Никога досега Султана не бе плакала толкова много. Нито дори за Катерина, когато след смъртта й се криеше в малката стая или вън, в плевнята — да не видят людете сълзите й. Сега тя и нямаше от кого да се крие. Сълзите сами течаха ситни, солени, ще изгорят очите й, ще ослепее от сълзи и тъга.

Отиде няколко пъти у Лазарови. Да види болното — иначе не й се излизаше вън от прага на къщата; тя поне да не изоставя къщата си, макар и за малко време. Лазар я попита дали има пари, дали има брашно, не се ли нуждае от нещо. Всичко имаше Султана: и пари (Кочо й бе оставил десет лири), и брашно имаше до ново, и дърва, само люде нямаше в къщата й, само живи люде нямаше… И сега Лазар й спомена да се прибере у тях, и Ния също спомена. Дойде й на Султана да викне на сина си:

— Ами ти защо не се връщаш в къщата, където съм те родила, а искаш и аз да я напусна, та да се развъдят у нея утки и бухали!

Това беше на сърцето й, но не рече ни дума; не искаше Султана да говори ненужни, безполезни думи. Няма да оставят те двамата сега своята си къща зарида старото огнище, което бяха напуснали. В сърцето на старата жена още тлееше яд срещу тях двамата — те първи излитнаха от нейното гнездо. И тя не влизаше сега в къщата им заради тях — не! Сложи ключ на своята къща на няколко пъти само заради болното им дете, заради тоя малък мъченик.

Не можеше да дигне глава от болести това дете. Докато се понадигнеше от една, настигаше го друга. Изпоредиха го всички детски болести — шарки и сипаници, гърла и кашлици, а още не беше навършило четири години. Така почна то още от рождение, още от първия ден. Късно проходи, от немощ, късно проговори. И сега крачетата му бяха като тънки тояжки и вратлето му бе се проточило като на петле, та едвам крепеше голямата му глаушевска глава. Но говореше като старец, приказката му не беше според възрастта. Може би защото растеше самичко между такива люде като Лазара и Ния, които можеха да му дадат отговор за всяко нещо, всяко нещо да му покажат. Но и детето си беше такова — будно, всичко ще види, всичко ще забележи и всичко иска да знае. Това беше — кой знай — може би защото стоеше повече затворено в стаята и през прозореца гледаше как играеха и лудуваха децата по улицата, та се разгаряше жажда в душицата му да види повече, да знае повече. Когато беше здраво, пускаше го и Ния с другите деца в махалата — тъй искаше Лазар, пък и тя: да не дивее детето, да дружи с другите люде; те го оставяха и с гостите, когато им дойдеха гости — само да не говори и да не разпитва. А то за какво ли не питаше и баща му няколко пъти ходи в читалището да рови и търси по книгите, за да му даде отговор. Накъде ли не се обръща и не лети детският му ум, та понякога баща му и майка му не можеха да намерят отговор дори и в книгите.

Може би защото почти винаги го болеше нещо, или пък бе заседнала някаква тъга в душата му, то много пъти току ще въздъхне. Пак също като старец, обременен с грижи: стои, стои замислено, сините му очи блуждаят премрежени и току въздъхне:

— Що въздишаш, Борко?

— Не знам. Но понякога ще отговори:

— Искам да порасна като татко.

— Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?

— Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи ще изрече. Когато умря дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа; скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:

— Що въздишаш, Борко? Що има…

— Мисля си къде ли е дедо… Нема да дойде той при Борко.

Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.

Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото — можеше да става за малко, — заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:

— Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.

— Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема си.

— Тука ме боли, бабо.

Султана гледаше разголените му ръце — тънички, бледи, със сини жилки. Лицето му — с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди — сякаш я гледаше сам нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но къде беше неговото здраве и сила, а това дете… Приседна там, до леглото му, и Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички, около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия — затова ли бе го чакала близу осемнайсет години!

— Що го лекуваш, Нийо?

— Нана^[3] му сварих.

— Харно.

Султана продължаваше да гледа посърналото й лице, както бе седнала Ния там, до леглото, и не сваляше очи от детето си. „Това те яде тебе, щерко — мислеше си старата жена, — ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си… Късно ти долете той, голем е страхът ти…“ Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега, заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се, затрепера:

— Не се предавай, щерко, на лоши мисли!… Дяволът се радва. Ти дръж божията страна и от нищо да не се боиш.

Ния нищо не отвърна, не се помръдна дори. Дали разбра думите й?. Как няма да ги разбере — тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време, а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То неочаквано попита баба си:

— Ти сама ли живейш сега, бабо?

— Сама, чедо.

— Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца…

— Нема ги.

— Ти мама ли си на татко?

— Мама съм му, сине.

— Ами той защо не живей при тебе?

По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:

— Не живей при мене, ама той при тебе живей, при твоята мама.

— Аз ще живея при моята мама, а той… Детето се замисли: „Но татко требва да живей при детето си… нели е татко!…“ То не можеше да разреши сега такава трудна задача…

Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не се спря в двора — то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и излезе на улицата.

Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди — гледай ти! Оздравяло вече, милото… Никога не бе идвало само в дядовата си къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно — с това личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки.

— Ела, чедо. Влез.

Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави тепсийката с боба, стана да му подаде столче.

— Седни, милото ми гостенче… — Тя приседна до него и пак взе тепсийката, сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо…

— Бабо, аз при тебе ще живея.

— Харно, сине.

Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:

— Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно, се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.

— Харно, чедо.

Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.

— Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.

— Нема го, сине — и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил с голяма секира…

Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й — да не тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.

— Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.

Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу — търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.

— Мамо, аз ще живея при баба.

— Ами какво ще прави мама без дете?

Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи — иначе мама и татко ще плачат нощем за детето си…

Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една сутрин — нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо — все попоглеждаше към вратата, когато се случеше детето да закъснее — тя излизаше и на портата да погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:

— Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори на место.

Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето — погубил я лош човек.

— Какъв беше той, бабо? — попита детето с уплашени очи.

— Лош… безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.

Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви, дори и със себе си. Еднаж каза:

— Не беше лесен моят живот…

Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше — разбира се, по своему — целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи попадаха в младия му мозък като живи семена.

За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то — беше нейно дете — рожба от собствената й рожба… Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде на вратата й…

Не продължи много тяхната дружба — твърде късно бе започнала тя за старата жена. За рождения ден на детето — втори септември — тя му изплете нови чорапки. Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.

— Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука…

— Ще ти мине, чедо.

Тя се върна сама в къщи.

Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега повече тя отиваше да го вижда.

— Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не се разболея.

— Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.

А сега идваше навъсена, дъжделива есен, идваше зима. Започнал бе и здрачът в живота на Султана Глаушева и бързо се сгъстяваше студен, неприветлив. Около свети Никола, при първите студове, и тя легна болна. Не лежа много само два-три дни, дори Лазар и Ния не я усетиха, но вече не се оправи.

— Се ми е студено, деца — оплакваше се. — Не мога да се стопля. Четири фъстана съм наденала и кожухче ето…

Лазар й купи няколко товара дърва.

— Имам си аз още дръвца, сине…

— Ако, майко. Да имаш повечко. Грей се край огнището.

— Ами се там аз от некое време, до огнището. Като мачка.

Тогава той пак й рече:

— Ела си у нас, майко. Поне за зимата. Ето, се си немощлива.

— Нищо не ми е, сине. От старост е това. Ами веке седемдесет и осем, Лазе… Не са премного, да речеш, ама не са и малко.

Но хаджи Серафимовата внука вече мислеше за смъртта си. Кой знай защо, все й се струваше, че и тя ще умре като мъжа си. Може би това беше нейно желание, но, то се знай, човек не може да се бърка в божите работи. Ето, като него да си заспи и вече да не се пробуди. Вечер тя се кръстеше усърдно пред иконата, да не я завари ангелът неподготвена. Ех, блазе му на Стояна! Не можеше тя да се моли и да говори с бога като него. Може би и затова господ му даде такава лека смърт. А тя и с бога бе воювала колко пъти… На десетина дни преди Божик тя пак легна. Някаква голяма тежест затисна гърдите й, та не й даваше да диша. Излезе и ръжда в плюнката й.

— Е, вижда се веке… Не ми остана веке сила… Лазар и Ния бяха все около нея..

— Да знайте — каза им тя една сутрин. — Сичко ми е готово там, в сандъка. Вързано е, най-отгоре. И саван си имам… божигробски.

— Не говори тъй, майко. Ще оздравейш.

— Знам си аз, виждам.

Стана дума да доведат Бориса да я види. Тя сама заговори за него най-напред, но после каза:

— Не, не. Какво ще гледа болна баба. Да ме знай здрава… така да ме помни… здрава.

Дойдоха Манда, Нона, мъжете им, някои от децата им. Тя се скара на щерките си:

— Какво сте се размърсулявили… С орлите ли ще живея!

Получи се по тукашни люде писмо от Кочо. Тя накара Лазара да й го прочете:

„Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, Поздрав от мене и от Раца, и от децата до сички вас. Ако питате за нас ние сички сме добре и молиме бога за вашето здраве. Получихме го вашето писмо и разбрахме, че сички сте здрави и живи. Писах ти, брате Лазаре, преди около месец време, че отворих дюкян тук, в София, на улица Нишка нумеро 26. Едно, друго и пак на стария занаят, пак с бакъра ще си вадим хлеба. Тук има по-веке от новите съдове и какво ли нема, но като е голем град, всекакви хора идват и в моя дюкян и най-вече за тави и тепсии и дълбоки тави за сладко. Без хлеб нема да останем, тук хората и не се пазарят много, има и богати и всекакви. Има много хора от нашите краища, от разни места и шопите ни викат, че сме гъсеници, ние превзехме чаршията и целия град. Да дойдеш ти, брате Лазаре, тук, както си учен, ще станеш чиновник и още по-хубав живот ще живейш. Благой работи с мене, а Кирил влезе във Висшето училище и Стефан ще го учиме за офицер. По-хубаво да се изучат, че с моя занаят нема да продължи още много. Тук от нищо немаме страх. Кажи й на майка да си дойдете и вие сички, много ни е жал за вас и тук по-хубав живот се живее. Но пак ни е жално за Преспа. Родно место ни е, тегли, и Раца още си плаче за Преспа. Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, и вие мили сестри, приемете нашите поздрави и чакаме вашия бърз отговор. Писмото пише Царева и аз й казвам какво да пише, а тя го реди по тукашно. Ваш син и брат и девер Кочо Глаушев.“

Като чу писмото на по-големия си син два пъти едно след друго, Султана въздъхна:

— Да ги чуваме, да ги знайме барем живи и здрави… — После изви към Лазара бдящи очи и рече: — И тебе те вика там… По-хубав живот ще живейш… Жали той за Преспа, ама забравил я веке, излезла е от сърцето му, виждам… Ами тука кой ще остане бре! — напрегна се да викне тя и се задави в кашлица, но тъй, през кашлицата, продължи: — Само нашите гробове ли…

Лазар се приведе към нея, улови ръката й:

— Не, майко… Аз тука ще остана. И аз, и мнозина други наши люде.

Султана не сваляше очи от него и той кимна пред зоркия й поглед, негли да потвърди думите си.

Тя дишаше все по-трудно. Лазар и Ния не се отдалечаваха от леглото й. Привечер старата майка поиска водица и попита:

— Стъмни ли се веке?

Прозорците на стаята още светлееха, но гаснеше вече живата светлина в очите на Султана. Малко по-късно старата жена издъхна. Лазар притисна очите й с върха на пръстите си и това трепетно докосване беше като милувка.