Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (3)

3

Единадесет години по-късно…

 

Настъпи часът на тъмата преди зазоряване. Снегът се сипеше над манастира в Неварсин, вече затрупан от преспи.

Не се чуваше звънът на камбана, а и някой да я биеше, звукът не долиташе дотук от покоите на отеца-настоятел. И все пак във всяка килия и спалня братята и послушниците се пробудиха едновременно, сякаш от съня ги изтръгна този един-единствен сигнал, разнесъл се безшумно навсякъде.

Аларт Хастур от рода Елхалин в миг премина от унес към бодрост, нещо в съзнанието му бе настроено да възприеме сигнала. В първите си години тук често се успиваше, но правилата не позволяваха никому да буди друг. Обучението в манастира бе насочено и към изостряне на способността да чуваш беззвучното и да виждаш невидимото.

Не му беше студено, макар да се завиваше само с качулатото си расо. Вече бе закалил тялото си и се топлеше с вътрешната си енергия по време на сън. Нямаше нужда и от осветление. Стана, наметна расото върху простата дреха, която носеше денем и нощем, и пъхна стъпалата си в грубите сламени сандали. В джобовете си сложи малкия подвързан молитвеник, кутията с перодръжката и запушения рог с мастило, паницата и лъжицата си. Така събра в дрехата си всички вещи, които един монах можеше да има и да използва. Дом Аларт Хастур още не беше приел всички обети на ордена „Свети Валентин от снеговете“. Оставаше му една година, преди да прекъсне окончателно връзките със света под стените на манастира — свят, изпълнен със смут, за който си спомняше всеки път, когато се наведеше да стегне кожените каишки на сандалите си. Защото във Владенията прозвището „сандалджия“ се възприемаше от мъжете като най-тежка обида, подсказваща нрав, по-подходящ за жена, ако не и порочни наклонности. И сега беше принуден да успокои съзнанието си с три дълбоки и бавни вдишвания, после промърмори молитва за онзи, който нарушаваше спокойствието на мислите му. В същото време Аларт осъзнаваше болезнено иронията на положението си.

„Моля се душевният мир да осени моя брат, който ме заплю с това оскърбление, а нали именно той настоя да бъда изпратен тук, за да спасят разума ми?“

Гневът и неприязънта не го напускаха, затова повтори дихателното упражнение и прогони мисълта за брат си. Спомни си словата на отеца-настоятел: „Синко, нямаш власт над света или над различните неща в него. Ти се отрече от жаждата да постигнеш такава власт. Тук си дошъл да търсиш овладяване на онова, което е вътре в теб. Истински покой ще намериш едва когато разбереш докрай, че твоите мисли не са причинени от външна, чужда сила. Те са само твои — единственото нещо във Вселената, над което е редно да имаш пълна власт. Ти самият, а не твоите мисли и спомени, властваш над съзнанието си, не ти ги причинява някой друг. Човек, позволил на ума си да го измъчва с нежелани мисли, все едно притиска мравка-скорпион към гърдите си и я подканя да го захапе още по-стръвно.“

Аларт повтори упражнението и накрая спомените за неговия брат изчезнаха от съзнанието му. „Не му е мястото тук, дори в паметта ми.“ Излезе от килията и закрачи тихо по дългия коридор.

До параклиса, най-старата част от манастира, се стигаше през открития двор. Преди четири столетия дошла първата група братя, за да се настанят високо над света, от който искали да се отрекат. Издълбали убежището си в твърдите скали на планината, започвайки от малката пещера, където според преданията завършил пътя си Свети Валентин от снеговете. Постепенно край твърдината на отшелниците израснал град — Неварсин, Снежния град. Всичко тук бе построено от ръцете на монасите. Братята се гордееха, че и един камък дори не е преместен с помощта на матрица.

В параклиса цареше мрак, пламъчето на една-единствена лампа гореше в светилището, където статуята на Носителя на бремето се издигаше над последния приют на светеца. Аларт се движеше със затворени очи, както изискваха правилата, но намери лесно своето място на скамейките. Чуваше тихите стъпки наоколо, случваше се някой послушник да се препъне, защото още разчиташе повече на очите си вместо на вътрешното зрение, за да намира път за непохватното си тяло в мрака на манастира. Необвързаните от обети юноши, тепърва навлизащи в учението, вървяха опипом и не разбираха защо монасите нито палят светлини, нито имат нужда от тях. Шепнеха си, бутаха се, понякога и падаха, накрая обаче си намериха местата. Пак нямаше никакъв звук, доловим за ухото, но братята се надигнаха като един и гласовете им се извисиха в утринния псалм:

„Една Сила създаде

Небето и Земята,

планините и долините,

мрака и светлината,

мъжете и жените,

хората и другите.

Не се вижда,

не се чува,

не се мери,

само духът я намира,

защото е част от нея.

И аз я назовавам Божество…“

В тези мигове хаосът от въпроси и съмнения изчезваше напълно от съзнанието на Аларт. Слушаше гласовете — още неукрепнали или дрезгави от възрастта, и губеше усещането за отделното си „аз“. Отдаваше се на увереността, че принадлежи на нещо по-всеобхватно от самия него, на великата Сила, поддържаща движението на луните, звездите, светилото, на незнайната Вселена отвъд. И знаеше, че тук има своето място в хармонията. А ако изчезне, в Световния дух ще остане празнота вместо Аларт, която никога няма да бъде запълнена. В песента намираше умиротворение. Изпитваше наслада от гласа си, но не по-силна от онази, която му даваха и останалите гласове в хора, дори треперливите звуци от гърлото на стоящия до него брат Фенелон. И си спомняше думите от писанията на Свети Валентин, които прочете по времето на най-тежкия смут в душата си — дадоха му за пръв път покой, откакто детството му остана в миналото.

„Всеки от нас е като глас в огромен хор, глас единствен и неприличащ на останалите. Всеки от нас се чува през отредените му години, после замлъква завинаги, а други се разнасят вместо него. Но ничия песен не е по-прекрасна, никой не може да пее вместо ближния си. Нищо не наричам зло, освен старанието да пееш чужда песен или да наподобиш чужд глас…“

Тогава Аларт прозря, че от най-ранните си години се е мъчил да пее по мелодия и с глас, които никога нямаше да му подхождат, подтикван от баща и братя, учители и бойни наставници, коняри и слуги. Стана кристофоро — избор, който се смяташе недостоен за един Хастур, потомък на Хастур и Касилда — на самите богове, — надарен с ларан. Хастур от Елхалин, близо до светите места на Хали, обитавани някога от боговете. От незапомнени времена всички от неговия род почитаха Повелителя на светлината. Но той напусна рода си, отрече се от положението си и тук се превърна в брат Аларт. Дори монасите вече рядко се сещаха какъв е бил и откъде е дошъл.

Забравил себе си, но и погълнат от съзнанието за своето единствено и неповторимо място в хора, в манастира, във Вселената, Аларт пя с всички дългите псалми. После се зае с отредената му работа за тази сутрин — да разнесе закуската на учениците и послушниците във външната трапезария. Слагаше пред тях кани с чай, от които се вдигаше пара, сипваше горещата бобена каша в каменни паници и неволно забелязваше как измръзналите пръсти се долепят веднага до съдовете, за да се стоплят. Повечето момчета бяха твърде малки, за да овладеят напълно способността да се сгряват сами. Знаеше, че мнозина от тях са се увили с одеяла под расата. Съчувстваше им, защото помнеше как страдаше от студ в началото. И все пак си казваше, че горещата храна и допълнителните завивки само им пречат. Колкото по-скоро започнеха борбата със студа, толкова по-лесно щяха да го победят.

Мълчеше (макар че беше редно да ги укори), когато те се оплакваха от грубата храна, а не знаеха, че в сравнение с монасите получават изискани и прекалено богати на енергия ястия. Самият той бе вкусвал само два пъти топла храна, откакто започна да спазва строгите ограничения, които монасите си налагаха. Но и двата пъти се бе излагал твърде дълго на ледения вятър в проходите, докато спасяваше затънали в преспите пътешественици. Отецът-настоятел бе преценил, че изтощението може да застраши здравето му, и заповяда да се стопли с храна и чай и няколко нощи да спи покрит с одеяло. Ако не се броят тези извънредни произшествия, Аларт контролираше тялото си така, че му беше все едно дали е зима или лято, а от храната, каквато и да беше, извличаше всичко необходимо.

Докато пълнеше втори път паницата на един дребосък (на растящите момчета позволяваха да ядат до насита), Аларт отбеляза, че разглезеното чедо на някое от равнинните Владения трепери неудържимо въпреки одеялото и расото, с които беше увил тялото си. Заговори му сърдечно:

— След малко студът няма да те мъчи чак толкова. Храната ще те стопли. Пък си и добре облечен.

— Добре ли?! — възкликна смаяното дете. — Не ми позволяват да си облека кожената наметка, накрая май ще умра от студ!

В очите му напираха сълзи и Аларт го потупа дружески по рамото.

— Няма да умреш, малък братко. Ще разбереш, че можеш да се топлиш и без дрехи. Знаеш ли, че на послушниците тук не се позволява да спят с одеяла или дори с расо, а лягат голи на камъните? И още никой не е умрял от измръзване. Животните не носят дрехи, телата им са приспособени към условията, в които живеят.

— Животните си имат козина — възрази намусеното момче. — А моята кожа е гола!

Аларт се засмя.

— Ето ти го доказателството, че нямаш нужда от козина. Ако ти беше нужна, за да се топлиш, щеше да се родиш целият обрасъл. Сега трепериш, защото откакто си се родил, ти внушават, че трябва да мръзнеш в снеговете, и умът ти е свикнал с лъжата. Още преди да настъпи лятото, ще подскачаш бос из преспите, без дори да ти е неприятно. Виждам, дете, че не ми вярваш, но запомни какво ти казвам. Изяж си кашата, ще усетиш как започва да изгаря в пещта на твоето тяло и да разнася топлина до върховете на пръстите ти.

Усмихна се на просълзеното момче и отново се зае с работата си.

И той се бе бунтувал понякога срещу суровата дисциплина, налагана от монасите. Но от първия миг тук им се доверяваше напълно, а обещанията им се сбъднаха. Отърси се от хаоса в ума си, научи се да го поставя под своя власт и вече преживяваше деня, без да го измъчва вечният натиск на ясновидството, а тялото му се покоряваше — вършеше каквото се иска от него, задоволявайки се с най-необходимото за здравето.

Откакто намери мястото си в манастира, видя пристигането на четири групи деца — плачеха от студ, мрънкаха за грубата храна и ледените постели, защото бяха свикнали вкъщи да се изпълнява всяка тяхна прищявка. След година, две или три си тръгваха, научили колко е важна дисциплината за оцеляването, узнали много за миналото и способни да размишляват трезво за бъдещето си. И тези, дори малкото момче, плашещо се да не умре без дебелата си кожена наметка, щяха да излязат от манастира заякнали и съзрели. Съзнанието му неволно се простря към идните дни, за да види как ще започне да се държи това дете. Да, знаеше си — струвало си е да се отнесе с него достатъчно строго…

Аларт застина в неловка поза, мускулите му се вцепениха, както не му се бе случвало от първата година в Неварсин. По навик започна дихателните упражнения, за да се отпусне, но внезапният пристъп на страх не избледняваше.

„Не съм тук. Не мога да се видя в манастира след година… Дали това е предчувствие за собствената ми смърт, или ще бъда принуден от обстоятелствата да напусна Неварсин? Свети Носителю на бремето, укрепи душата ми…“

Ето какво стана причина да потърси лек за душата си тук. Не беше еммаска като някои други от рода Хастур — нито мъже, нито жени, дълголетни, но безплодни. От малък съзнаваше, че е мъж, възпитаха го, както подобава на потомък на кралски род, пети поред сред наследниците на трона. Но и още от дете го терзаеше друга негова особеност.

Започна да прониква мислено в бъдещето едва ли не преди да проговори. Веднъж уплаши силно приемния си баща, довел му нов кон за подарък — каза му, че се радва, защото все пак е избрал черния, а не дорестия, както му е хрумнало отначало.

— Как позна, че се чудех дали дорестият не ти подхожда повече?

— Видях как ми подаряваш дорестия — невинно обясни малкият Аларт, — после пък доведе черния, а накрая видях и как ти се скъса ремъкът на дисагите и изобщо не дойде днес…

— Милостиви Алдонес… — прошепна смаяният мъж. — Вярно, насред прохода забелязах, че ремъкът може да се скъса всеки миг, и ако се бе случило, щях да се прибера, защото нямаше да ми стигне храната за пътуването…

Постепенно Аларт прозря същността на своя ларан. Виждаше не едно-единствено бъдеще — истинското, онова, което щеше да настъпи, а всички възможни обрати и промени, разтварящи се като ветрило пред мисълта му, и знаеше болезнено ясно, че всяко негово движение или постъпка пораждат още десетки варианти. Когато навърши петнадесет години и застана пред Съвета на Седемте, за да бъде татуиран с емблемата на своя кралски род, за него всеки ден и нощ бяха изтезание. Кой ли можеше да понесе виденията на безбройни пътища и разклонения на всяка крачка, на стотици възможности, възникнали от всеки избор? Накрая се парализираше от безсилие и страх пред известното и опасностите на още непознатото. Не знаеше как да изгради стена срещу тази напаст и вече не издържаше. Не го биваше и за воинско обучение, защото го връхлитаха представите как може да убие или нарани противника в учебния бой с неловък удар. Тези занимания се превърнаха в кошмар, не му стигаха силите за друго, освен да стои премалял пред бойния си наставник като страхливо момиченце, неспособен да вдигне сабята. Живеещата в дома им леронис се опитваше да установи връзка със съзнанието му, да му покаже изхода от този стъписващ лабиринт. Но Аларт виждаше и безкрайните възможности докъде може да го доведе това обучение, накрая започна да се крие в стаята си и чуваше съкрушено как го наричат идиот и пъзльо. Не искаше да помръдне от уплаха пред бъдното, сам се смяташе за изрод, за безумец…

Събра остатъците от волята си, за да потегли на това дълго и изтощително пътешествие — на всяка крачка виждаше как може да сбърка и да полети в пропастта. Когато отецът-настоятел го приветства в манастира и изслуша плачливия му разказ, отсъди:

— Аларт, нито си луд, нито си някакво изчадие, просто те е сполетяла голяма злочестина. Не мога да ти обещая, че ще намериш верния път тук, не знам и дали ще те излекуваме, но вероятно ще те научим как да живееш в мир с дарбата си.

— Нашата леронис ме убеждаваше, че мога да контролирам ясновидството с помощта на матрица, но аз се боях да започна — призна си той.

За пръв път спомена свободно за страховете си — пред своите сродници трябваше да мълчи за този порок, немислим у един Хастур.

Отецът-настоятел кимна.

— Прав си бил да отбягваш работата с матрица. Звездният камък можеше да те зароби именно чрез твоята боязън. Може би ще успеем да ти покажем пътя към живот без страх. Ако не, ще свикнеш да търпиш опасенията си. Първо трябва да осъзнаеш, че те са си твои.

— Знам го твърде добре, достатъчно съм се измъчвал от угризения… — осмели се да възрази Аларт.

— Не за това ти говоря. Ако наистина си вярвал, че страхът е твой, нямаше да те спохождат чувството за вина или яростта. Виденията ти разкриват нещо извън теб, което не си способен да поставиш под своя власт. Но уплахата е само твоя, както гласът ти, пръстите, паметта. Ако се чувстваш безсилен да го овладееш, още не си признал, че извира от собствената ти душа и е в твоята власт. Можеш ли да свириш на рил?

Учуден от този завой в разговора, Аларт потвърди, че се е понаучил да свири на малката лира.

— Когато в началото не извличаше от струните желаните звуци, кое беше готов да проклинаш — инструмента или неумелите си пръсти? Предполагам, че по-късно си подчинил същите тези неловки пръсти на волята си. Затова недей да проклинаш своя ларан. Волята ти още не се е научила да го контролира. — Помълча, за да осмисли юношата думите му, и продължи: — Различното бъдеще, достъпно за дарбата ти, е нещо напълно извън теб, не е породено нито от страха, нито от паметта ти. Но уплашиш ли се, това се дължи изцяло на теб — отнемаш си възможността за избор. Самият ти, Аларт, си вдъхваш този ужас. Научи се да го насочваш и потискаш, тогава ще се вглеждаш спокойно в множеството пътеки и ще знаеш коя е най-добра за теб.

— Но как да се спася от страха? Не искам да се боя!

— Кажи ми — промълви благо възрастният мъж — кой от боговете според теб е насадил страха в душата ти, сякаш те е проклел? — Аларт мълчеше засрамен. — Щом самият ти извикваш тази боязън в душата си, ще се научиш да се взираш в нея сякаш отстрани, дори самичък да избираш кога да изпитваш страх. Но първо трябва да признаеш, че всяко опасение и проява на нерешителност са твои. Започни с това. Всеки път, когато колебанията ти пречат да избереш, питай се: „Какво ме плаши? Защо предпочетох ужаса, лишаващ ме от избор, пред свободата да преценя кое е най-добро за мен?“ Ако се поддаваш на уплахата, оставяш вродените си рефлекси да избират вместо теб. А както ми каза, напоследък не си правил нищо, за да не ти се случи нищо ужасно. Започни оттук, Аларт. Не ти обещавам да се освободиш от страха, а само да му станеш господар след време, за да не те лишава от сила и решителност. — Отецът-настоятел се усмихна съчувствено и добави: — Все пак се добра до Неварсин, нали?

— По-ужасно беше да остана, отколкото да тръгна — промълви Аларт, а цялото му тяло се тресеше.

— Ето, могъл си да избереш. Сега остава да погледнеш отвъд страха. Накрая ще прозреш, че това чувство е твой слуга.

— Дано боговете ми позволят…

Така започна животът му тук… и продължаваше вече шест години. Бавно и мъчително се пребори с вцепеняващия ужас, подчини тялото си, разбра как да търси сред разклоняващите се пътища онзи, по който нямаше да си навреди. После виденията се стесниха постепенно като коридор, започна да вижда само себе си в настоящето, в този ден, и вършеше необходимото… нито повече, нито по-малко.

Но ето, след тези шест години го връхлетяха накъсани видения — път, скали и преспи, непозната крепост, родният му дом, лицето на жена… Закри очите си с длани, сграбчен от предишното безсилие.

„Не! Искам да остана тук, да избера сам съдбата си, да не наподобявам чужд глас…“

През тези години го оставиха сам да определя посоката, да зависи само от своя избор. Сега външният свят отново се стоварваше отгоре му. Дали някой отвъд стените на манастира бе стигнал до решение, засягащо и Аларт, включваше го в кроежите си? Ужасът отново се надигна, за да удуши волята му. Той обаче знаеше как да победи.

„И страхът е мой, но аз съм негов повелител, а само от мен зависи кой път ще предпочета…“

Напрегна се да открие сред множащите се картини поне една възможност да си остане брат Аларт, намерил покоя в тясната си вледенена килия, налучкал своя начин да допринесе с нещо за бъдещето на света, в който живее…

Нямаше такова бъдеще и само по себе си това вече беше прозрение. Какъвто и избор да му натрапваха отвън, не би могъл да го отхвърли. Задълго остана коленичил на студения каменен под, за да преодолее съпротивата на съзнанието си. Трябваше да приеме неизбежното. Когато го повикаха, не се плашеше от нищо.

 

До обяд бе съзрял достатъчно от преплитащите се възможности, простиращи се в безкрайно разнообразие пред взора му, за да знае поне отчасти какво да очаква. Виждаше баща си — разгневен, умоляващ, убеждаващ. Значи това беше първото изпитание…

Щом му предадоха, че трябва да отиде при отеца-настоятел, той застана спокоен и безстрастен пред стареца.

— Синко, дошъл е родният ти баща и иска да говори с теб. Можеш да се срещнеш с него в северната гостна.

Аларт сведе поглед за миг.

— Отче, а трябва ли да говоря с него?

Монахът го познаваше твърде добре, за да проникне лесно под маската на невъзмутимостта.

— Нямам основание да отхвърля молбата му.

Аларт замалко да изтърве яростното „Но аз имам!“, само че го бяха научили да не се поддава на сприхавост. След малко успя да изрече кротко:

— Почти целия ден се подготвях за тази среща. Не искам да напускам Неварсин. Тук открих умиротворението и как да съм полезен. Помогни ми, отче!

Старецът въздъхна. Бе притворил очи, както винаги, защото виждаше по-добре с мисълта.

— Синко, ще ми се за твое добро да намеря изход, какъвто и ти би харесал. Доволен си от всекидневието си при нас, наистина постигна щастие… колкото е достъпно за човек, понесъл бремето на такава напаст. За жалост обаче времето на спокойствие изглежда свърши за теб. А не бива да забравяш, момко, че повечето хора никога не намират време, за да се научат на самопознание и дисциплина. Бъди благодарен на живота, че ти даде и толкова.

„Как ми е втръснало от благочестиви приказки за примирение с товара, положен на плещите ни от съдбата!…“ Аларт успя да потисне бунтовната мисъл, но отецът-настоятел вдигна глава и се взря в него със странните си очи, напомнящи за безцветен метал.

— Момчето ми, току-що показа сам на себе си, че нямаш подходящ нрав за монах. Научихме те как да се справяш отчасти с вродените ти склонности, но ти си непокорен по природа, жадуваш да промениш всичко, което е по силите ти. Знаеш добре, че мястото за такива дела е там долу. — Плавният му жест сякаш обхвана Вселената извън стените на манастира. — Синко, никога няма да приемеш покорно света какъвто е. Вече имаш силата да се бориш за мечтите си, воден от разума, а не да удряш сляпо, подтикван от болката и страха. Трябва да излезеш оттук, Аларт, за да промениш своя свят, доколкото успееш.

Младият мъж за кой ли път през този ден закри лицето си с длани. До последния миг се надяваше, че монахът ще му помогне някак да се спаси от неизбежното. „Като дете, като доверчиво хлапе!“ Дори шестте години в манастира не го бяха освободили от тези илюзии. Едва сега почувства, че се е отърсил напълно от детството си, и му се доплака.

Отецът-настоятел изрече с бащинска усмивка на устните:

— Аларт, нима тъгуваш, че е невъзможно да останеш момченце дори през двадесет и третата година от живота си? Аз си мисля, че по-скоро трябва да се радваш на готовността да се превърнеш в мъж след обучението си тук.

— Но защо говориш точно като баща ми?! — сърдито възкликна младежът. — Подобни поучения чувах от сутрин до вечер — още не съм бил съзрял достатъчно, за да заема полагащото ми се място в света. Недей и ти да ги повтаряш, отче, иначе ще се запитам дали всичките ми години в Неварсин не са били една лъжа!

— Само че аз не мисля за същото, което е искал да ти внуши баща ти, когато казвам, че си готов да посрещнеш изпитанията на зрелостта. Уверен съм, че знаеш — за мен мъжеството далеч не означава онова, което влага в тази дума господарят Хастур. Нима ти не утеши и поощри едно разплакано дете днес? Аларт, не се преструвай, че и ти не познаваш разликата. — Суровият глас се смекчи. — Чедо, нима се разгневи дотолкова, че да не приемеш благословията ми?

Аларт падна на колене пред стареца и усети как той го докосна със съзнанието си.

— Светият Носител на бремето ще укрепи душата ти за предстоящото. Обичам те искрено, но не бих си позволил себичността да те задържа тук. Много си необходим на света, който се опита да забравиш. — Когато младежът стана, отецът-настоятел го прегърна за миг. — Имаш разрешението ми да облечеш светските си дрехи, преди да се явиш пред очите на баща си. — За последен път докосна с върха на пръстите си лицето на Аларт. — В мислите си винаги ще бъда с теб. Може и да не се срещнем повече лице в лице, но няма да те забравя в молитвите си през идните дни. И изпрати синовете си при мен след време, ако желаеш. Сега върви.

Старецът седна, качулката се спусна на лицето му и Аларт разбра, че решението му е непреклонно.

Не се възползва от разрешението да се преоблече. Напомни си ядосано, че е монах, и ако това не допада на неговия баща, няма защо да се съобразява с капризите му. Но след миг си призна, че желанието да постъпва напук се дължи донякъде и на увереността му, че повече няма да облече расо, нито ще се завърне някога в Неварсин. Нима нямаше да види отново Снежния град?

Тръгна към гостната и се опита в движение да успокои дишането си. Каквото и да чуеше от баща си, имаше ли смисъл да се впускат в разгорещена кавга още щом се видят? Бутна вратата и влезе в стаята с гол каменен под.

Възрастният мъж седеше мрачен до разпаленото огнище, стиснал до болка облегалките на резбованото кресло. Лицето му излъчваше надменността, присъща на рода Хастур от равнините. Щом чу отмерените стъпки и шумоленето на расото, промърмори раздразнено:

— Още един качулат призрак! Поисках да пратите тук сина ми!

— Вашият син е тук, вей дом, готов да ви служи.

Възрастният мъж се вторачи в него.

— О, Богове над нас! Аларт, нима си ти? Как смееш да застанеш пред мен в тези гнусни дрехи?!

— Заставам пред теб какъвто съм, татко. Удобно ли те настаниха? Ако искаш нещо, нека ти го донеса.

— Вече се погрижиха. — Баща му кимна към подноса и каната на масата. — От нищо друго нямам нужда. Искам само да говоря с теб, точно това е причината да изтърпя окаяното пътуване дотук!

— Повтарям — тук съм, готов да ти служа. Толкова ли тежко беше пътуването? И какво те накара да дойдеш чак в Неварсин?

— Ти! — изръмжа баща му. — Кога ще си готов да се върнеш където ти е мястото, за да изпълниш дълга си към семейството и рода?

Аларт сведе поглед, стисна юмруци, докато ноктите му се забиха в кожата на дланите. Видяното в тази стая само преди няколко минути го смразяваше. В поне едно от разклоненията на бъдещето, възникващи с всяка изречена дума, Стивън Хастур, господар на Елхалин — и по-млад брат на крал Регис II, седнал на трона в Тендара, — лежеше на каменния под с пречупен врат. Аларт съзнаваше, че яростта, напираща в душата му при всеки спор с неговия баща още от детството му, може твърде лесно да го тласне към отцеубийство. За миг престана да слуша, зает само с възстановяването на спокойствието си. Заговори чак когато се увери, че в гласа му няма да прозвучи враждебност или дори неприязън.

— Татко, много съжалявам, че предизвиквам недоволството ти. Мислех, че знаеш какво е желанието ми — да прекарам живота си сред тези стени като монах и лечител. Посред лято идната година ще ми позволят да положа последните обети, за да се откажа от името и земното си наследство, да остана тук до сетния си ден.

— Да, не съм забравил, че изрази такова желание, породено от болния ти тогава ум — изсумтя дом Стивън Хастур. — Очаквах да си се отърсил от глупостите, щом излекуват душата и тялото ти. Е, Аларт, как си сега? Изглеждаш ми здрав и силен мъж. Добре е, че тези смахнати кристофоро не са те морили от глад, нито са те подлудили от лишения… поне засега.

— О, чувствам се чудесно, татко. Както сам виждаш, в тялото ми не липсва сила, а душата ми намери покой.

— Тъй ли? Значи няма защо да ти се сърдя за годините, които предпочете да прекараш в Неварсин. Както и да са постигнали това чудо монасите, ще им бъда вечно признателен.

— Тогава покажи благодарността си, като ми позволиш да остана тук, където съм щастлив и имам свое място.

— Невъзможно! Това е безумие!

— Позволяваш ли да те попитам защо се гневиш?

— А, да, забравих, че никой не те извести — промърмори господарят на Елхалин. — Брат ти Лорън умря преди три години. Имаше ларан също като твоя, но за жалост в още по-лош вид. Изобщо не успяваше да отдели миналото от бъдещето. Когато дарбата го налегна с цялата си мощ, той се затвори вътре в ума си, престана да говори и дори не забелязваше нищо наоколо. Така умря.

Аларт се натъжи. Когато напусна дома си, Лорън беше още дете и не се чувстваха особено близки, но го потресе мисълта за страданията, които момчето е изтърпяло. И на самия него оставаше само крачка до същата участ!

— Това ме натъжава, татко. Жалко, че вече е било късно да го изпратите тук. Монасите вероятно щяха да помогнат и на него.

— И един ни стигаше! — отсече дом Стивън. — На рода ни не са нужни слабаци. По-добре да умират рано, вместо да умножават своите недостатъци в потомството си. Негова светлост Регис има един-единствен наследник. По-големият му син загина в битка с онези нашественици, поробили Серайс, затова Феликс трябва да седне на трона след баща си. Но момчето не се радва на добро здраве. Аз съм следващият наследник, после е твоят брат Деймън-Рафаел. Напомням ти, че само четирима те делят от трона, а сегашният ни крал скоро навършва осемдесет години. Ти обаче още нямаш дори един син!

Аларт не се сдържа, обзет от погнуса:

— Да вярвам ли на ушите си? Искаш да предам на следващите поколения проклятието, което нося в кръвта си?! Току-що ми каза, че то е погубило Лорън!

— И все пак имаме нужда от тази прозорливост за бъдното — натърти дом Стивън. — Ти вече си я овладял. Лероните от Хали измислиха как да я запазим в нашия род, но и да се отървем от нестабилността на психиката, която застраши твоя разум и довърши Лорън. Опитах се да обсъдя с теб това още преди да потеглиш към манастира, но ти тогава не беше в състояние да мислиш за потребностите на рода. Споразумяхме се с рода Ейлърд за една от техните дъщери, чиито гени са така модифицирани, че да бъдат доминантни в потомството й. Вашите деца ще имат твоята дарба, както и способността да я контролират, без да заплашва живота им. Ще се ожениш за това момиче. Тя има и две сестри недестро, а лероните от Кулата откриха начин да им въздействат така, че да раждат само синове от теб. Ако експериментът е успешен, синовете ти ще имат и дарбата, и властта над нея. — В този миг най-сетне видя разкривеното от отвращение лице на Аларт. — Ти какво, ще ми се глезиш ли сега?

— Аз съм кристофоро. А първата заповед във Веруюто на целомъдрието гласи: „Не вземай жена против волята й.“

— Добро правило за монах, но не и за мъж! Мога да те уверя обаче, че никое от момичетата няма да се противи. Ако желаеш, онези двете, за които няма да се жениш, дори не ще научат името ти. Вече разполагаме с опиати и в паметта им ще остане само споменът за няколко приятни нощи. А всяка жена иска да роди пряк потомък на Хастур и Касилда!

Аларт се озъби.

— Не искам жена, която ще трябва да легне замаяна и безчувствена с мен! „Против волята й“ означава не само съпротива срещу насилие. Отнася се и за онези, чиято свободна воля е отнета с опиати!

— Нямаше да ти го предложа — разсърди се и баща му, — ако не ми бе показал ясно, че не искаш да изпълниш дълга си! На твоите години Деймън-Рафаел имаше цяла дузина синове недестро от жени, споделили охотно постелята му! Но ти, проклет сандалджия…

Аларт отново наведе глава и потисна безумното желание да стисне тънката шия и да отнеме живота на седящия пред него старец.

— Татко, достатъчно често съм чувал мнението на Деймън-Рафаел за мъжеството ми. Нужно ли е и ти да повтаряш тези обиди?

— А какво си сторил, за да имам по-добро мнение за теб? Къде са твоите синове?

— Не съм съгласен, че животът на един мъж трябва да се мери само по броя на синовете му. Но сега не искам да се препираме за това. Нямам никакво желание да създавам деца, понесли моето проклятие. Вече знам немалко за тази дарба на ларан. И смятам, че грешиш в желанието си да я засилиш в следващите поколения. Би трябвало и моите мъки, и особено гибелта на Лорън да ти подскажат, че човешкият ум не е бил предназначен да понесе такъв товар. Нали знаеш какво означават рецесивните и леталните гени?

— Не е нужно недорасляци да ме учат на онова, което са чували от мен!

— Така е, татко, но при цялото ми уважение не искам да участвам в замисъла ти. Ако някога изобщо имам синове…

— Никакво „ако“. Трябва да имаш синове!

Дом Стивън не искаше да слуша възражения. Аларт въздъхна. Баща му просто предпочиташе да се преструва на глух, защото казаното от сина му не съвпадаше със закостенелите му предразсъдъци. За него пръв дълг на всеки от рода му беше да множи потомците, които ще носят приказните дарове на Хастур и Касилда, легендарния ларан на Владенията.

Ларан, магията, психосилите, позволяващи на тези родове да преуспяват в манипулациите на матриците — звездните камъни, усилващи скритите способности на съзнанието. За да научават бъдещето, да подчиняват простосмъртните на волята си, да преобразяват и пресътворяват неодушевената материя, да властват над птиците и зверовете. Ларан беше ключът към съкровищницата на неограничената власт, затова от безброй поколения Владенията упорстваха в размножителните си програми.

— Татко, чуй ме, моля те! — Аларт вече не спореше разярено, а се опитваше да стигне най-после до ума на баща си. — Уверявам те, тези кроежи ще породят само зло. Та ние превръщаме жените в обикновени утроби, от които да се пръкват чудовища, лишени от всякаква човечност! Аз обаче се подчинявам само на съвестта си и отказвам.

Дом Стивън се усмихна накриво.

— Да не си падаш по мъже, та не искаш да дадеш синове на нашата каста?

— Не си прав, но досега не съм познал и никоя жена. И щом съм жертва на тази зла напаст, на това проклятие на ларан…

— Млъкни! Сквернословиш срещу нашите прадеди и срещу Повелителя на светлината, от когото сме получили този дар!

— Ти сквернословиш, татко, щом смяташ, че можеш така да опорочиш създаденото от боговете!

— Ах ти, нагло!… — подскочи баща му, но с огромно усилие овладя беса си. — Сине, още си млад, а и си объркан от внушенията на тези монаси. Върни се при онова, за което си роден, и скоро ще отхвърлиш заблудите си. Искам от теб само каквото подобава на един Хастур, стремящ се родът му да процъфтява. Не… — възпря със заповеднически жест канещия се да възрази Аларт, — …още си невеж в тези неща, ще трябва да допълним житейския ти опит. Девствен мъж! — Колкото и да се стараеше, господарят на Елхалин не можа да прикрие презрението си. — Още не можеш да съдиш кое е редно и кое — не.

— Повярвай ми, не съм равнодушен към женския чар. Но няма да предам проклятието си на невинни деца.

— Дотук с пререканията! — зловещо изръмжа дом Стивън. — Няма да търпя неподчинението ти. Макар че ще е много позорно за мен, ако мой син ще създава децата си упоен също като жените, с които ляга. Ще намерим обаче решение и за този проблем, ако ни принудиш.

„Свети Носителю на бремето, помогни ми! Как ще намеря сили да не го убия още сега, когато се опитва да ме стъпче?!“

Дом Стивън продължи по-умерено:

— Сине, безсмислено е да хабим сили за този спор. Дай ни поне шанс да те убедим, че опасенията ти са напразни. И те умолявам най-после да облечеш дрехи, подобаващи на мъж от потомците на Хастур. Подготви се за завръщане у дома с мен. Толкова си ни необходим, скъпи сине, и… толкова ми липсваше…

Искрената обич в гласа му прободе като копие сърцето на Аларт. Хиляди детски спомени напираха да залеят волята му, размиваха границата между минало и бъдеще. Да, баща му искаше да го превърне в пешка на своята гордост и наследени родови амбиции и все пак… господарят на Елхалин обичаше синовете си. Как се тревожеше преди години за здравето и разсъдъка на Аларт! Иначе за нищо на света не би се съгласил да го пусне точно в манастира Неварсин.

„Нямам сили дори да го намразя, а щеше да ми е много по-лесно, ако можех…“

— Ще дойда с теб, татко. Повярвай ми, не исках да те гневя.

— Нито за мен беше приятно да те заплашвам. — Дом Стивън протегна ръце. — Защо още не сме се поздравили като роднини? Нима тези кристофоро отричат кръвните връзки между хората?

Аларт прегърна баща си и се изуми печално колко костеливо и крехко е станало тялото му. Надменната сприхавост прикриваше немощта на напредналата възраст.

— Не, татко, боговете да ме пазят, не съм отхвърлил родството. А сега нека се приготвя за пътуването.

— Върви, разбира се. Не мога да ти опиша колко се дразня, като те виждам с тези одежди…

Аларт не продума, само се поклони и отиде да се преоблече. Да, щеше да потегли с баща си и да се преструва на покорен син. До предела на търпимото. Вече се досещаше какво му подсказваше отецът-настоятел. Този свят имаше болезнена нужда от промени, а той нямаше да ги постигне от убежището си зад манастирските стени.

Виждаше се да язди, после зърна за миг огромен реещ се сокол, мярна се лицето на жена… Твърде малко знаеше за жените. А неговият баща и съмишлениците му се канеха да го хвърлят насила в обятията не на една, а на цели три, упоени и смирени… Е, срещу това щеше да се опълчи с цялата мощ на волята си! За нищо на света не би се замесил в чудовищната размножителна програма на Владенията. Никога. Сгъна расото си и за последен път коленичи на студените плочи в килията.

— Свети Носителю на бремето, дай ми сили да поема на плещите си своя дял от товара…

Стана и започна да облича обичайните дрехи на един благородник от Владенията. Накрая препаса сабята си за пръв път от шест години.

— Благословен вовек бъди, Свети Валентине от снеговете, просветли ме да крача праведен по света… — прошепна, въздъхна и огледа килията си за миг.

Обзе го печалната увереност, че никога няма да я види отново с очите си.