Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (24)

24

Един ден през зимата Аларт срещна Касандра на стълбата, водеща към южното крило на замъка. Жените предпочитаха да се топлят под лъчите на зимното слънце в оранжериите.

— Какъв ярък ден! — каза й весело. — Защо не дойдеш с мен да подишаме чист въздух в някой от вътрешните дворове? Напоследък почти не те виждам денем! — Засмя се и завъртя глава. — Забравих, че си заета. Нали днес следобед е вашият женски празник в чест на Дорилис?

Всички знаеха, че от десетина дни тялото на момичето е показало първите признаци на женска зрялост. Това винаги беше повод за празник. От три дни наследницата на Алдаран раздаваше на децата своите играчки и любимите си премени. Днес щеше да се състои почти религиозната церемония, която подготвиха жените от замъка.

— Чух, че нейният баща й поднесъл някакъв специален подарък — подхвърли Аларт.

Касандра кимна.

— Аз пък й избродирах нова долна риза.

— Между другото какво става на тези тайни женски веселби?

Тя се ухили до уши.

— О, не, съпруже, не бива да разпитваш. — После добави с престорена суровост: — По-добре е мъжете да не знаят някои неща.

Аларт прихна.

— Ето една изтъркана до похабяване мъдрост, която не очаквах да чуя отново след напускането на манастира. Сигурно няма да се появите и за вечеря?

— Не, днес ще се храним отделно.

Той склони глава над ръката й.

— Ами добре, предай на Дорилис моите най-добри пожелания.

Излезе навън, а Касандра продължи нагоре по стълбата, придържайки се внимателно за перилата — коляното й оздравяваше, но още й беше трудно да се изкачва.

В оранжериите зимата наистина се понасяше по-леко не само заради топлината — винаги имаше ярки цветове по растенията, сгрети от отражателите. А от десетина дни бяха наредили и вази с клонки от плодни дръвчета, които също се подлъгаха да цъфнат. Като леронис на замъка и приемна майка на Дорилис Маргали уреждаше празненството. Присъстваха повечето жени — съпругите на икономите и заклетите съратници на дом Михаил, свитата на наследницата, няколко нейни любимки измежду прислужничките, също бавачките и наставничките й.

Първо я отведоха в параклиса, отрязаха кичур от косата й и го оставиха върху олтара на Еванда. След това Маргали и Рената я изкъпаха, накрая я облякоха от глава до пети в съвсем нови дрехи. Не забравиха да помолят и Касандра да участва в този ритуал, защото заемаше най-високо положение сред всички жени в Алдаран в този момент.

Маргали се взираше учудено в повереницата си — този път наистина изглеждаше пораснала, за разлика от злополучния годеж преди по-малко от година.

Някога тази церемония имала много практична цел — всички да поднесат или направят за новата си посестрима нещата, които ще й бъдат нужни в живота й като жена. Още спазваха донякъде традицията и всички седнаха да шият за известно време. През това време лирата минаваше от едни ръце в други. Гостенките трябваше да изпеят балада или да разкажат история, с която да развеселят останалите. Елиса бе накарала слугите да донесат и високата й арфа от учебната стая на Дорилис. Изпя няколко от по-старите планински песни.

Рената забеляза, че момичето не хапва почти нищо, макар на подносите по масите да бяха подредени любимите й сладкиши.

— Чия, какво ти е?

Дорилис разсеяно разтърка клепачите си.

— Уморена съм и малко ме болят очите. Никак не ми се яде.

— Ей, мина времето за глезотии — закачливо се обади една от гостенките. — Преди три-четири дни трябваше да те боли главата и да се оплакваш. — Тя се взря в ленената дреха на скута на момичето. — Дори, това какво е?

Наследницата на Алдаран отвърна със смущаваща гордост:

— Бродирам празнична риза за съпруга си.

Помръдна ръката си, за да се вижда по-добре гривната катенас на китката. Рената не знаеше да плаче ли или да се смее. На детето бяха внушили илюзии за брак, който щеше да си остане само гавра с нея! Е, още беше съвсем млада, а и какво лошо имаше да украси с шевици риза за големия си брат… всъщност неин съпруг според закона.

Елиса довърши песента и се обърна към Касандра.

— Ваш ред е, лейди Хастур — напомни почтително. — Ще ни изпеете ли нещо?

Касандра се поколеба притеснена, но знаеше, че ако откаже, могат да я сметнат за прекалено надменна.

— С удоволствие, но не съм се учила да свиря на арфа. Дали някоя от вас ще ми подаде онзи рил, още ми е трудно да стъпвам на крака си…

Щом настрои по-малкия инструмент, тя им изпя с приятния си леко дрезгав глас две от песните на далечния Валерон. Бяха непознати на жителките на планините и те помолиха да чуят още, но Касандра завъртя глава.

— Друг път. Сега е ред на Дорилис, а и мисля, че гори от нетърпение да ни се похвали с новата си лютня.

Пищно украсената лютня беше подаръкът от дом Михаил, за да замести стария инструмент на Алисиана, на който Дорилис се учеше досега.

Момичето вдигна мудно поглед от сгънатия на коленете й лен.

— Нещо не ми се пее, моля те да ми простиш, сроднице. — Пак си разтърка очите. — Боли ме главата. Трябва ли да шия още?

— Точно днес никой не те принуждава, миличка — увери я Маргали.

Касандра и Рената лесно доловиха добродушната насмешка в мислите й — Дорилис честичко се оплакваше от главоболие, щом опреше до омразното шиене.

— Как смееш да говориш така за мен! — кресна в този миг наследницата на Алдаран и захвърли недовършената риза на пода. — Наистина ми е зле, не се преструвам! Дори не ми се пее, а никога не ми се е случвало…

И най-неочаквано се разплака, а Маргали я зяпна стресната и угрижена. „Че аз дори не си отворих устата! Боговете да ни пазят, у детето май се пробужда и телепатията…“

Рената повика кротко повереницата си:

— Ела, седни до мен. Твоята приемна майка нищо не е казала. Ти просто прочете мислите й. И това няма защо да те тревожи.

Маргали обаче нямаше навика да прегражда съзнанието си от Дорилис. До този ден се залъгваше, че приемната й дъщеря няма да бъде телепат. Не успя да потисне паниката си.

„О, милосърдна Авара! И това ли ще ни сполети? Предишните деца на господаря ни, горкичките, умряха така. Ето, започва се и при нея!“

Обърканата Рената се постара да простре съзнанието си като мрежа, за да не чуе Дорилис безмълвното вайкане, но беше късно. Хлипането на момичето изведнъж заглъхна, тя се вторачи в наставницата си, вцепенена от ужас.

„Братовчедке, ще умра ли?!“

— В никакъв случай! — твърдо отсече Рената. — Според теб защо толкова те обучавахме, ако не да укрепим силата ти срещу такъв край? Просто не очаквах тази дарба да се пробуди у теб толкова рано. И не се опитвай повече да проникваш в ничии мисли, още не знаеш как. Ще ти помогнем да овладееш и телепатията, но ти е нужно време.

Само че Дорилис вече не я чуваше. Озърташе се трескаво като животинче в клопка, с увиснало чене и толкова зейнали от страх очи, че бялото се виждаше навсякъде около свитите зеници.

Маргали стана, за да прегърне и утеши момичето. Дорилис сякаш не усещаше ръцете й, не помръдваше и не възприемаше нищо, освен ужасния напор на чувствата и уплахата си. И след миг, без сама да знае, порази старата жена с толкова силен токов удар, че Маргали отлетя към стената и се свлече на пода. Елиса скочи да й помогне, а леронис на замъка като че изпадна в шок.

„Да се обърне така срещу мен… Но защо?“

Рената побърза да я успокои:

— Маргали, та тя просто не съзнава нищо в момента! Ще я задържа — каза, вече простирайки съзнанието си, за да вцепени Дорилис както при първото им спречкване. — Състоянието й обаче е сериозно. Трябва да налеем малко кириан в гърлото й.

Маргали се затътри да донесе отварата, а Елиса, подканена от Рената, помоли гостенките да излязат от стаята. Смущението и тревогата в мислите им можеха да навредят на Дорилис. Сега трябваше да бъде заобиколена само от онези, на които се доверяваше.

Рената се помъчи да установи връзка с ума на ужасеното момиче, но беше твърде трудно да проникне през плътната преграда на страха. След малко Дорилис започна да диша по-леко, очите й се раздвижиха. Маргали поднесе шишенцето към устните й и тя преглътна, без да се възпротиви. Сложиха я да легне и я завиха, но когато Рената коленичи до дивана, за да я прегледа, момичето пак се разплака панически.

— Не, не ме докосвай, не искам!

Внезапно гръм разтресе целия замък.

— Чия, нищо лошо няма да ти сторя, само искам да видя дали…

— Стой далеч от мен! — писна Дорилис. — Искаш да умра, за да имаш Донал само за себе си!

Смаяната жена се отдръпна неволно. Никога не й бе хрумвало такова желание, но дали пък момичето не бе разчело и най-дълбоко скритите й мисли? Решително се отърси от напразните угризения и протегна ръце към повереницата си.

— Не, мила моя, не е вярно. Ето, можеш вече да научиш какво мисля и ще разбереш веднага, че не си права. Искам само да си добре.

Но зъбите на Дорилис тракаха, нямаше смисъл да я увещават с разумни доводи. Касандра зае мястото на Рената и седна на края на дивана.

— Чия, тя за нищо на света не би ти навредила, но няма да те разстройваме повече. И аз съм обучена в Кула за наблюдателка. От мен не се боиш, нали? — Добави полугласно към Рената: — Когато се успокои, ще ти повярва.

Другата жена се отдръпна, все още толкова зашеметена от обвинението, че едва овладя мислите си. „Нима губи разсъдъка си? Това ли ще й донесе болестта на прехода?“ Разбира се, очакваше Дорилис да прояви типичната сестринска ревност, но изобщо не беше подготвена за такава силна омраза. „Проклет да е онзи опърничав старец, защото я подтикна да си въобрази, че бракът й ще бъде нещо повече от преструвка!“

Рената се бе надявала, че скоро ще съобщи на Донал новината за сина му, когото носеше в утробата си. Вече беше сигурна, а и проникна в клетките на плода и се увери, че няма смъртоносни или вредни гени. Разбра обаче, че се налага да запази тайната засега. Не биваше да наранява болната и объркана Дорилис.

Щом отварата започна да действа, страхът на момичето отслабна, дишането й стана равномерно.

— Спря — измънка след малко, лицето й не се кривеше от необуздана паника. — А… ще започне ли пак?

— Вероятно — честно отвърна Касандра, но веднага я успокои: — Постепенно ще свикнеш и няма да се стряскаш така. С всеки път ще ти бъде по-лесно, а когато и тази дарба съзрее напълно у теб, ще си служиш с нея както с очите си. Ще гледаш само накъдето искаш.

— Страх ме е — прошепна Дорилис. — Не ме оставяйте сама.

— Няма, агънцето ми — нежно я увери Маргали. — Ще спя в стаята ти, докато имаш нужда от мен.

Рената се намеси:

— Знам, че Маргали ти е като майка, откакто се помниш, но аз съм по-опитна в тези неща и ще ти помогна по-бързо, ако се наложи през следващите дни и нощи.

Момичето протегна ръце към нея и Рената я прегърна.

— Прости ми, братовчедке. Не исках да те обиждам. Съжалявам… Знаеш, че те обичам. Моля те, остани при мен.

— Разбира се, скъпа моя. Знам какво ти е. И аз минах през болестта на прехода. Уплаши се и всякакви щуротии нахлуха в главата ти наведнъж. Трудно е да запазиш самообладание, когато дарбата ти се събуди толкова неочаквано. Ще трябва да работим с матрица по малко всеки ден, за да се научиш да контролираш новите си способности. Следващия път ще си подготвена.

„Ех, ако можеше сега да е в някоя Кула! Щеше да е в безопасност… а и ние също.“ Рената почувства, че Касандра сподели искрено желанието й, когато гръмотевицата отново сякаш разкъса въздуха навън.

 

В голямата зала Аларт също се заслуша в грохота. А Донал вече не можеше да чуе гласа на бурята, без да се сети за Дорилис. Явно и с дом Михаил беше така.

— Щом съпругата ти вече има тялото на жена, не е зле да помислите за наследник. Ако знаем, че ще се роди син с кръвта на Алдаран, наистина ще бъдем готови да отхвърлим наглите претенции на враговете ни от Скатфел… А пролетта ще настъпи скоро — добави господарят на Владението със свирепа усмивка. Забеляза обаче изписаната по лицето на Донал упоритост и се озъби. — Момче, още не мръзнеш в адовете на Зандру, няма защо да се мусиш! Не се заблуждавам, че толкова младо момиче ще е особено привлекателно като любовница! Но щом изпълниш дълга си към рода, лягай с колкото жени искаш. Никой няма да те упрекне! Важното е сега Владението да има законен наследник, роден в брак ди катенас.

Донал се извърна за миг. „Всички старци ли са толкова цинични?“ Почувства печалната симпатия на приемния си баща и в същия миг мислите му отекнаха като странно отражение на неговите: „Всички младежи ли са такива глупави идеалисти?“

Дом Михаил се пресегна и стисна ръцете на приемния си син.

— Скъпо момче, ако предпочиташ, мисли само, че догодина по същото време Алдаран ще има законен наследник, значи и положението ти на попечител ще бъде неоспоримо.

Аларт едва не ахна гласно от разкрилата се пред мисления му взор картина — в същата зала състареният Михаил държи на ръце пеленаче, от което между дантелите се вижда само розовият овал на личицето. Обявява го за наследник на Владението сред гръмки викове. Учуди се, че другите двама не ги чуват… и се опомни. Само бе проникнал в едно възможно бъдеще, но му се зави свят от потрес.

Нима Донал наистина щеше да легне със сестра си? Така ли щеше да се роди толкова желаният наследник на Владението? Донал се взря в него, долови какво ставаше в главата му и се ококори безпомощно. Изглежда неволното излъчване стигна и до стареца, който пък се ухили тържествуващо.

В този момент влязоха Маргали и Касандра, Михаил ги погледна снизходително.

— Госпожи, не очаквах празникът ви да свърши толкова рано. Когато дъщерята на старшия иконом навлезе в девичеството, танците и песните продължиха до след полунощ… — Запъна се изведнъж. — Маргали, нещо лошо ли стана? — Още преди тя да отвори уста, разгада истината по изражението на лицето й. — Болестта на прехода! Авара, смили се над нас!

Забрави обзелата го налудничава радост и отново стана загриженият баща. Гласът му трепереше.

— Надявах се тази участ да й бъде спестена. От Алисиана научих навремето, че нейният ларан се е пробудил рано, без никакви кризи, но моето семе е прокълнато… Така умряха синовете и дъщеря ми от моята първа съпруга. — Сведе глава гузно. — Не се бях сещал за тях от години…

— Братовчеде, рано е да се отчайваш! — сгълча го Маргали. — Рената я подготви старателно, за да понесе изпитанието. Сам знаеш, че често първият пристъп на болестта е и най-жестокият. Щом го надмогна, лошото отмина.

— Да, първият пристъп — мрачно повтори Михаил. — Така беше с Рафаела. Предния ден се смееше, танцуваше, свиреше на арфата си. На следващия… беше пищящо изтерзано създание, измъчвано от гърч след гърч в ръцете ми. Никога повече не отвори очи и не ме позна. Когато най-сетне се умори да се бори, не знаех дали да плача или да се радвам, че страданията й свършиха. Но Дорилис оцеля.

— Да — съчувствено потвърди Касандра. — Дори не изпадна в криза. Няма защо да се боиш, че ще умре, сроднико.

Прозвуча гневният глас на Донал:

— Татко, сега разбра ли какво ме притеснява? Преди да обсъждаме кога трябвало да зачене, не е ли по-добре първо да се уверим, че животът й няма да бъде прекъснат от болестта?

Господарят на Алдаран отметна глава като от удар по лицето. Сред гръмотевиците навън се засили тропотът на проливен дъжд, сякаш конниците от Скатфел вече препускаха към крепостта.

Пролетта в Пъкъла започваше, а с нея и войната.