Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (21)

21

— Любима, не искам да се оженя за никоя друга.

Преди да срещне Рената, Донал дори не вярваше, че ще има някакъв избор… нито пък се стремеше към такава свобода, стига избраната за него невяста да не е болнава или свадлива, а поне за това се доверяваше напълно на приемния си баща. Почти не се бе замислял за бъдещия си живот като женен мъж.

Рената прочете мислите му, също и неосъзнатия бунт дълбоко в душата на Донал, който трябваше да се бори с тази огромна, почти непосилна за него промяна. Протегна ръка и стисна пръстите му.

— Аз съм виновна, мили. Трябваше да се вслушам в желанието ти и веднага да се омъжа за теб.

— Не те обвинявам, кария меа, но сега какво ще правим? Моят приемен баща е стар, днес наистина се уплаших, че може да умре от удар, ако се възпротивя… Аларт обаче ме възпря. Дано боговете ми простят, неволно си помислих… ако дом Михаил ни напусне неочаквано, не би се наложило да изпълня желанието му.

Той закри лицето си с длани. Рената твърдо вярваше, че тя му причини тази мъка. Ако не я познаваше, не би му хрумнало дори да се опълчи срещу господаря на Алдаран.

Когато се увери, че гласът й ще прозвучи невъзмутимо, тя му каза:

— Донал, постъпи, както те подтиква съвестта. За нищо на света не бих те скланяла към друго. Ако смяташ, че не е редно да се противопоставиш на волята му, значи трябва да се подчиниш.

Той я погледна и пролича, че с последни сили се сдържа да не рухне.

— В името на всички милосърдни богове, как да се покоря на волята му? Нима подозираш, че искам да се оженя за сестра си?!

— Дори с Владението като зестра ли? Само не ми казвай, че не те е измъчвало желанието да наследиш Алдаран.

— Да, но само по справедливост и по закон! Не и така, Рената, не и така! Бих отказал веднъж завинаги, ала как да понеса мисълта, че моите думи са прекъснали нишката на живота му, както се опасява Аларт! А най-лошото… ако сега ме изоставиш… ако те загубя…

Тя се пресегна бързо и хвана ръцете му.

— Не, любими. Няма да те изоставя, заклевам се! Не ти говорех за това! Исках само да ти напомня, че щом този брак ти е натрапен насила, може да си остане формална законова уловка, както отначало го е замислил приемният ти баща.

Донал преглътна на сухо.

— Нима бих могъл да поискам това от теб? Немислимо е благородничка с твоето потекло да живее като барагана. Това ще означава никога да не ти предложа честта, която ти дължа — брак ди катенас и достойното положение на законна съпруга. И майка ми беше барагана… Знам какво бъдеще биха имали нашите деца. Подиграваха ми се всеки ден, наричаха ме копеле и с още по-скверни думи. Не бих понесъл същото да търпят и децата ми. Да ме прости благата Еванда, но понякога мразех майка си, защото ми причини това!

— Предпочитам да съм твоя барагана, отколкото съпруга ди катенас на друг мъж.

Макар той да знаеше, че чу най-искрени слова, бъркотията в чувствата му го накара да избълва:

— Наистина ли? А не си ли мислиш всъщност, че е по-добре да си барагана в Алдаран, отколкото съпруга на беден земевладелец във Високи чукари?

Рената го изгледа смаяна. „Ето, вече започнахме и да се караме заради това!“

— Не ме разбра, Донал. Казвам ти, че предпочитам да съм с теб, без значение дали като съпруга, свободна съжителка или барагана, отколкото да се омъжа за някого, избран от баща ми без мое съгласие. Ако ще и да е принц Феликс, седнал на трона в Тендара! Вярно, баща ми ще се разгневи много, когато чуе, че открито живея с теб като твоя наложница тук, но пък така не ще може да ме пробута на друг. И ще бъда далеч от неговата ярост… или амбиции!

Той се почувства виновен. Не му стигаше смелост да се противопостави толкова неотстъпчиво на своя приемен баща. А Рената, щом скъса връзките със своя род, не би имала къде другаде да отиде. Макар да знаеше към какъв избор го подтиква достойнството — да откаже на господаря на Алдаран и веднага да се ожени за Рената, пък приемният му баща ако ще, да го обезнаследи и да го прогони.

„Да, но сърце не ми дава да се препирам с него. Как да го оставя сам срещу всички онези хищници от Скатфел, пък и останалите планински господари? Ще налетят да го разкъсат в мига, когато го видят безпомощен!“

Отново сведе глава.

— Рената, сякаш ей сега ще се пръсна на парчета. Искам да съм верен и на теб… и на баща си. Дали затова има обичай сродниците да уреждат браковете? Поне спестяват на младоженците страданията от избора…

 

Аларт също крачеше неспокойно из дневната на отредените му покои, сякаш неспирните колебания на изтерзания Донал отекваха и в неговата душа.

„Не биваше да го възпирам! Ако дом Михаил бе умрял от ярост, че желанието му не се е сбъднало, нима трябваше да жалим за поредния тиранин, който иска да налага волята си на околните, без да се вслушва в слабичкия гласец на съвестта си?“

За миг го отрезви мисълта, че е готов да излее върху господаря на Алдаран цялата неприязън и гняв, които бе трупал срещу баща си.

„Заради все същата прокълната размножителна програма е готов да съсипе живота на Донал, пък и на Дорилис, още преди да е пораснала, да лиши Рената от любовта на живота й! Интересува ли го изобщо друго, освен да има законен наследник с кръвта на Алдаран във вените му?“

Макар и със закъснение, разумът го принуди да бъде справедлив.

„Е, вината не е само негова. Защо Донал не е отишъл при него още щом се е влюбил в Рената? Трябвало е да помоли почтено за разрешение да се ожени за нея. А и аз съм един… Не биваше да приемам толкова сериозно молбата му за търсене на законен изход. Аз му внуших идеята да свърже с брак Донал и Дорилис, макар и формално! И точно проклетото ми ясновидство ме накара да попреча на Донал, когато беше готов да се опълчи с цялата си ярост! Отново се поддадох на страха си от нещо, което вероятно нямаше и да се случи. Моят ларан вкара всички ни в тази безизходица. Сега съм длъжен да му хвана юздите, да напипам истинската нишка на времето и някак да открия какво ни очаква всъщност…“

Толкова отдавна се стремеше към точно обратното — изцеждаше докрай психическата си енергия, за да не вижда нищо, да живее в настоящето като останалите, а не да се оставя на вечно изменчивите, измамни и безбройни пътища. Дори мисълта отново да отвори съзнанието си за виденията го разтърси като удар. Но нямаше какво друго да стори.

Залости вратата, за да не го безпокоят, и се подготви с цялата невъзмутимост, която успя да си наложи. Накрая се изпъна по гръб върху каменния под, затвори очи и започна да диша равномерно и дълбоко според наученото в Неварсин, за да прогони страха. Не спираше да се бори с надигащата се паника — не можеше, не биваше да прави това, нали цели шест години се стремеше да възпира виденията!… Най-сетне събори мислените прегради в ума си и напрегна докрай своя ларан…

И в един миг — безвременен, неизмерим, може би не повече от половин секунда, но по-дълъг от милион години за изтерзаното му съзнание — всичко нахлу наведнъж. Минало и настояще, всички дела на праотците му, довели до този момент. Зърна жена, бродеща по бреговете на Хали, неописуема красавица с почти безцветно сивите очи и косата като лунна светлина, присъщи на чиери. Мярнаха му се спомени за някогашни гори и върхове. Видя други звезди, планета, кръжаща около жълто светило, в чието небе имаше само една луна. Проникна и в черната пустош на пространството. Умираше в преспите, във вакуума, в пламъците на пожари — едновременно си отиваше от света с гибелта на хиляди. Сражаваше се и загиваше с последен крясък на бойното поле. В този разкъсал представите му миг изживя годините на стотици хиляди хора и знаеше, че тялото му се гърчи в спазмите на непоносима уплаха, че умира… Чу писъка, изтръгнал се от гърлото му, и осъзна, че полудява, никога няма да се откъсне от тази агония… Помъчи се да затръшне отново портите на този разтворил се ад, но беше твърде късно…

После отново беше Аларт и пак имаше само своя живот, само онова, което обхващаше думата „сега“. Всичко друго бе отминало безвъзвратно или тепърва щеше да потъне в бездната на времето. Но и този един-единствен живот (колко ограничен и тесен му се виждаше след всичко, което беше и щеше да бъде) се разпростираше неспирно пред мисления му взор, безкрайно се множеше и променяше. Всяко нищожно движение на Аларт пораждаше стотици нови възможности, а други изчезваха завинаги. Вече разбираше как всяка постъпка още от най-ранното му детство е прокарвала пътища или ги е преграждала неумолимо. Би могъл да се поддаде на гордостта и да овладява усърдно бойните умения, за да надмине Деймън-Рафаел, да стане по-необходим от него на техния баща… Или някак да предизвика смъртта на своя брат още като юноша, за да бъде единствен наследник… Да остане до края на живота си зад сигурните стени на Неварсин, а баща му да се отрече от него… Да се впусне в наслажденията на сетивата, които откри, да се отдаде на съблазънта в прегръдките на риачия… Да удуши баща си, подтикнат от унижението и наранената си гордост… Бавно и внимателно разплиташе възлите на миналото, за да прозре неизбежността на всеки избор, довел го до този кръстопът.

После се осъзна в настоящето, в решителния миг. Вече щеше да тръгне по някой от пътищата само след като огледа онова, което би могло да му донесе бъдещето. В този миг на свръхнапрежение Аларт прие и се примири с отговорността за всичко, което бе направил и щеше да извърши. И започна да се взира в предстоящото или немислимото.

Най-вероятно беше Донал да се подчини на приемния си баща. Можеше и да откаже. Или да се махне заедно с Рената от Алдаран. Или да се ожени за Дорилис, но Рената да му ражда синове недестро. Дом Ерленд Лейние можеше да присъедини своите отряди от бойци към силите на Скатфел, за да отмъсти за накърнената чест на своята дъщеря. (Аларт си каза, че е добре да предупреди Рената… но дали това я интересуваше изобщо?) Отново и отново съзираше воините на Скатфел пред стените на Алдаран още в най-ранна пролет.

Имаше и по-бледи, по-неосъществими варианти. Господарят на Алдаран наистина да умре от ужасен кръвоизлив в мозъка или да лежи безпомощен и неподвижен с месеци, с години, а Донал ще се бори като регент да опази наследството на своята сестра… Дом Михаил ще оздравее и ще отблъсне атаките на своя брат със своите по-силни отряди… Или пък някак ще се помири с Рейхъл… Видя Дорилис да умира от болестта на прехода… или когато ражда детето на Донал… В други разклонения оцеляваше и техният син наследяваше само дарбите на рода Алдаран, но го погубваше болестта на прехода още в ранното му юношество…

Колкото и мъчително да беше ровенето в бъдещето, Аларт се застави да оглежда каквото му показваше неговият ларан. „Не съм бог! Как да отделя най-доброто за всички ни? Мога само да предвидя какво ще бъде по-малко болезнено за Донал или Рената, защото ги обичам…“

Против волята си отново проникна в своето бъдеще. Ще се върне при Касандра… Няма да я види повече, а ще се засели завинаги в Неварсин или подобно на Свети Валентин от снеговете ще се усамоти в пещера до края на дните си… Ще бъде погубен от Деймън-Рафаел, който и за минута дори не е престанал да се бои, че ще бъде предаден от брат си… Касандра ще остане в Кулата… Ще умре, раждайки детето му… Ще попадне в ръцете на Деймън-Рафаел, защото той и досега съжалява, че му я е дал за съпруга, вместо да я направи своя барагана…

Аларт изтръпна, отърси се от всички други видения и започна да се взира тревожно само в тази възможност. Съпругата на брат му бе починала, също и наскоро роденият му син, още кърмаче… Още не бе научил тъжната вест, но прозрението не остави никакво съмнение у него. Изведнъж си спомни думите на своя баща, когато той заговори за годежа му с Касандра: „Споразумяхме се с рода Ейлърд за тяхна дъщеря, чиито гени са така модифицирани, че да бъдат доминантни в потомството й.“ Съжали, че още тогава не се опита да проникне докрай в смисъла на чутото, вместо да се поддава на страха си. И Деймън-Рафаел знаеше добре на какво се е опирал изборът на съпруга за неговия брат. И нямаше да е първият случай, когато могъщ господар на Владение отнема жената на свой по-млад брат… „Или пък вдовицата му. Ако се върна, за да опазя Касандра от него, той ще ме убие.“

Отначало Аларт отстъпи пред уплахата и започна да обмисля как да избегне този край, който съдбата сякаш поставяше в края на всеки възможен път.

„Ще отида в манастира, ще положа обетите на монах и никога няма да припаря до Елхалин. А Деймън-Рафаел ще направи Касандра своя съпруга, ще отнеме трона в Тендара от слабите ръце на младия принц. Касандра ще тъгува за мен, но накрая ще ме забрави, опиянена от властта си на кралица… А моят брат, задоволил всичките си амбиции, най-сетне ще открие покоя в душата си.“

После ужасът го раздруса неумолимо, защото видя що за крал ще бъде Деймън-Рафаел. Какъв тиранин… Райднау ще бъдат изтребени до крак, а жените от Серайс — дадени на мъже от рода Елхалин. Хастурите от Хали и Валерон също ще бъдат погълнати от рода. Постепенно всички Владения ще попаднат във васална зависимост от все по-могъщите Хастури от Елхалин. Алчните ръце на новия крал ще се протегнат от Дейлройт до Пъкъла. И всичко в името на мира и спокойствието… Мир под безжалостната десница на Деймън-Рафаел и синовете на Хастур!

„Все по-страшно кръвосмешение, безплодие, упадък, нашествия на варвари от Сушавите гладове и планините… грабежи, насилия, смърт… Но аз не искам короната. И все пак няма човек, който би управлявал земите ни по-зле от моя брат…“

Аларт напрегна докрай психическата си сила и прекъсна потока от видения. Знаеше, че е длъжен да не допусне такова бъдеще, каквото и да му струва. За пръв път от много време си позволи да се замисли сериозно за участта на Касандра. Колко леко едва не бе отстъпил встрани, за да я остави безпомощна в ръцете на своя брат! Кралица или не, тя би останала само играчка за похотта на Деймън-Рафаел, пешка в играта му на властолюбие. Та нали бе навлякъл гибел върху Касилда, стига да му роди законен наследник. Не би се поколеба да използва Касандра по същия начин.

И тогава нещо в душата на Аларт — досега потискано и смачкано — се надигна яростно. „Не! Няма да му я дам!“

Ако Касандра би се подчинила покорно, ако би поискала да сложи корона на главата си, Аларт щеше да отстъпи въпреки страданията. Само че познаваше любимата си. И отговорността да я защити се падаше на него, а и никой не би оспорил правото му да я запази за себе си.

„Може би той точно сега посяга хищно към нея…“

Аларт можеше да проникне с дарбата си във всяко бъдеще, дори и невероятно, но за ставащото в момента далеч от него имаше нужда от матрица. Изправи се бавно, изпъна схванатите си мускули. Нощта бе отминала, над Пъкъла аленееше изгрялото светило, откривайки пред погледа му заснежените върхове. С усета към промените във времето, който придоби през годините си в Неварсин, Аларт се досети, че бурята е отминала засега.

Той стисна в дланта си звездния камък и насочи мисълта си, усилена неимоверно от матрицата. „Какво става в Елхалин? А в Тендара?“

Пред очите му бавно се изясни картина, сякаш видяна през широкия край на далекоглед — всичко беше мъничко, но необичайно отчетливо.

По бреговете на Хали, край вечните облачни вълни, минаваше шествие с траурни флагове. Отнасяха крал Регис към полето с безименни гробове на крале и властители. Лице след лице се мяркаха пред Аларт, но само две приковаха вниманието му. Бледият, сякаш безполов принц Феликс, опечален и уплашен. Нямаше съмнение още след първия поглед към настървените благородници наоколо, че скоро принцът ще бъде заставен да се изправи гол пред Съвета. Щяха да му отнемат короната, за да я сложат върху главата на онзи, който ще предаде на своето потомство скъпоценния дар на ларан. Видя и Деймън-Рафаел, следващия по ред наследник на трона в Тендара. Сигурно вече предвкусваше сбъдването на мечтите си, съдейки по свирепата му усмивка. Образите пред погледа на Аларт се размиха, вече съзираше бъдното — брат му коронясан, до него Касандра с одеждите и накитите на кралица, а влиятелните господари на Валерон, обвързани със съюз чрез този брак, стояха зад трона на новия крал Деймън-Рафаел.

„Война, упадък, разруха, хаос…“ Аларт вече знаеше, че е попаднал в средоточието, от което ще се опъне нишката в идните дни за целия свят Дарковър.

„Не желая зло на брат си. Не мога обаче да го оставя да унищожи всичко създадено в земите ни. Всяко пътешествие започва с първата крачка. Няма как да предотвратя възкачването му на трона. Но поне няма да скрепи връзките си с Ейлърд, като направи съпругата ми своя кралица!“

Аларт пусна матрицата в копринения калъф, повика слугите си и след малко те му донесоха храна. Тъпчеше се, без да усеща вкуса, за да възстанови силите си след продължителните усилия. След това веднага потърси господаря на Алдаран. Завари дом Михаил в необичайно добро настроение.

— Вече изпратих покана на онези в Скатфел да гостуват на сватбата между дъщеря ми и моя обичан приемен син. Признавам, хрумването ти беше гениално. На никой друг не бих дал толкова охотно ръката на дъщеря си. Днес ще й съобщя решението си и мисля, че тя също ще се зарадва — няма да зависи от волята на чужд човек… Ти, приятелю мой, ми посочи изхода от затруднението. Как ми се иска да ти се отблагодаря достойно! И колко е жалко, че не съм муха, за да кацна на стената до моето братче от Скатфел, когато чете писмото ми!

Аларт изрече сериозно:

— Всъщност, дом Михаил, аз дойдох именно за да отправя молба.

— Братовчеде, за мен ще е удоволствие да направя за теб всичко, което е по силите ми.

— Бих искал да пратя хора, които да доведат съпругата ми от Кулата Хали. Ще я приемеш ли като гостенка под своя покрив?

— С радост — увери го господарят на Алдаран. — Ако желаеш, ще изпратя мои стражи да я съпроводят дотук. Само че пътуването не е никак безопасно през този сезон. Ще имат нужда от десет дни, за да стигнат до Хали, после още толкова обратно… а дотогава ще започнат истинските зимни бури. Бихме могли да съкратим времето, ако изпратиш съобщение до Кулата Трамонтана, за да го предадат на съпругата ти по мрежите. Нека тръгне веднага, а моите хора ще я срещнат по средата на пътя. Предполагам, че лесно ще си осигури придружители от Елхалин.

Аларт поклати глава.

— Не искам да я поверя в ръцете на своя брат, а и не мисля, че е благоразумно да знае за отпътуването й.

Дом Михаил се вторачи прозорливо в него.

— Тъй значи… Тогава те съветвам двамата с Донал да се отправите незабавно към Трамонтана. Постарайте се да убедите лероните там, че е жизнено важно да я пренесат направо през мрежите. Напоследък почти не го правят, защото разходът на енергия е чудовищен, но виждам, че този път крайните мерки са неизбежни.

— Не вярвах, че все още знаят как да го направят!

— О, не е невъзможно, цялото матрично оборудване си стои непокътнато в Кулата. Дано да ги убедите… Бих ти предложил да отидете на коне до Кулата, а не с планер. Ветровете не са подходящи. Но все пак обсъди това с Донал. Никой няма да е по-осведомен от него за опасностите на полетите из Пъкъла. Братовчеде, още веднъж те уверявам, че съпругата ти е желана гостенка в моя дом. За мен ще бъде чест да присъства на сватбата на моята дъщеря.

 

— Разбира се, можем да отлетим дотам — увери го Донал, щом огледа набързо небето. — Поне още денонощие няма да завали отново, само че не можем да се върнем същия ден. И ако ще вършите такава работа с мрежите, и ти, и съпругата ти ще бъдете крайно изтощени. Ето какво ще направим — веднага се отправяме към Трамонтана, но ще заповядам натам да тръгнат и ездачи, които да водят коне за нас. Ще подберем за съпругата ти по-кротко животно.

Подготвиха се за отлитане по-късно същата сутрин. Аларт се постара да не спомене дори мислено предстоящата сватба, за да не сипва сол върху душевните рани на Донал, но неговият приятел сам заговори за това.

— Не може да стане преди средзимния празник. Рената пак прегледа Дорилис с матрицата си и отсъди, че преди това няма да е навлязла в девическата си възраст. Пък и двата й досегашни годежа завършиха твърде злополучно. Дори татко още се колебае кога да я подложи на друга подобна церемония.

— Казахте ли й вече?

— Да, татко й съобщи… — запъна се Донал. — И аз си поприказвах с нея след това… Тя е още дете. Няма и представа какво всъщност ще означава бракът за нея.

Аларт не беше склонен да се съгласи, но в края на краищата това засягаше пряко само Донал и Рената.

Завъртяха се, за да уловят посоката на вятъра, вдигнаха крилете и се понесоха нагоре.

Както винаги, щом се зарея над долината, Аларт се отърси от грижите си. Остави се изцяло на студения въздух, на ликуването от полета, сякаш беше сокол. И все пак не му дожаля, че сякаш съвсем скоро зърнаха Кулата Трамонтана. Оттук минаваше пътят му към Касандра.

Докато разкопчаваше ремъците и даваше планера си на Арзи, пак се поколеба. Не беше ли по-достойно да тръгне към Хали и да се изправи открито срещу брат си? Не. Отново го прониза отскорошната непоклатима увереност — навлезе ли в земите, подвластни на Деймън-Рафаел, животът му няма да струва колкото и най-дребната монетка.

И се попита скръбно: „Как двамата стигнахме до тази вражда?“

После се овладя и насочи волята си само в усилието да убеди Йън-Михаил.

Пазителят се намръщи още преди да го изслуша докрай.

— Да, силите ще ни стигнат, имаме и необходимите матрици. Аз обаче не бих искал да въвличам Трамонтана в междуособиците на равнините. Убеден ли си, че съпругата ти е застрашена от такава низост?

Аларт откри в съзнанието си само увереността, че Деймън-Рафаел ще сграбчи Касандра, както преди това се бе отнесъл безцеремонно и грубо с Донал. Седналият до него младеж долови мислите му и почервеня от гняв.

— Дори не подозирах как са постъпили с мен… Господарят на Елхалин имаше късмет, че баща ми не научи тогава!

Йън-Михаил въздъхна.

— Тук сме в мир. Не правим оръжия за никого, не се намесваме във войните. Но ти, Аларт, си един от нас. И сме длъжни да опазим съпругата ти, която също е една от нас. Трудно ми е дори да си представя, че твоят брат би постъпил така. Аз също прекарах няколко години в Неварсин. По-скоро бих легнал с труп или с кралмак, отколкото с жена против волята й. Но за жестокостта на Деймън-Рафаел съм слушал много, пък и той ламти безмерно за власт. Добре, върви да поговориш с Касандра по мрежите, а аз ще свикам необходимия матричен кръг за тази нощ.

Аларт си наложи спокойствие и се потопи във въртящия се мрак на мрежите, понесе се с паяжината от силови полета, както по-рано през деня кръжеше с въздушните течения. Изведнъж усети познатото докосване. Не се бе и надявал на такъв късмет — Касандра дежуреше в мрежите.

„Аларт? Ти ли си, любими?“

Изненада и радост, изумление на прага на риданието…

„В Трамонтана ли си? Знаеш ли, че тук сме в траур по стария крал?“

Разбира се, той знаеше, макар никой да не го бе осведомил официално.

„Нека първо споделя нещо с теб, преди да ми кажеш по каква работа си дошъл в Трамонтана. Аз… не искам да те тревожа, но се боя от твоя брат. Посети ме — както той твърдеше, от любезност — и подхвърли, че и сродниците по брак трябвало да се познават. Изразих му съболезнованията си за смъртта на Касилда и неговия невръстен син. А той заговори за времето, когато всички братя споделяли съпругите си, и се вторачи много особено в мен. Попитах го за какво намеква, но той само каза, че съм щяла да разбера след време. И се пазеше старателно да не проникна в мислите му…“

Дори до този миг Аларт се надяваше, че само страхът му е подсказал поредната измислица. Колкото и да не му се искаше, вече трябваше да повярва на прозрението си.

„Любима, заради това дойдох в Трамонтана. Трябва да напуснеш Хали и да дойдеш при мен в планините.“

„Да тръгна на кон към Пъкъла в началото на зимата?!“

Закаленият в Неварсин Аларт не би се поколебал да изпита силите си срещу студа и виелиците, но Касандра имаше от какво да се бои.

„Не е необходимо. Тук вече събират подходящ матричен кръг, ще те пренесем при нас през мрежите. От това не се страхуваш, нали?“

„Не…“ Отговорът не прозвуча много уверено.

„Скоро ще се видим. Сега повикай другите от Хали.“

Йън-Михаил влезе в матричната зала, облякъл алената роба на Пазител. Зад него бяха Розаура и още неколцина, които Аларт помнеше от предишното си идване. Наблюдателката вече нагласяваше гасителите на излъчването според присъствието на нов участник в кръга, после затвори силовото поле, което не позволяваше никому да нахлуе с тяло или мисъл в пространството и времето на тяхната работа. Аларт почувства познатото проникване до клетъчно равнище в тялото му — наблюдателката искаше да се увери, че той може да се включи в кръга тази нощ. Не знаеше как да им изрази благодарността си, че допускат нов човек като него — беше голямо сътресение за всеки матричен кръг. Напомни си, че все пак не им е напълно чужд. Съзнанията им се срещаха неведнъж, когато той дежуреше в мрежите. Познаваше ги и това го утеши поне малко.

„Загубих брат си. Деймън-Рафаел вече е мой неумолим враг. Но никога няма да бъда самотен, след като през мрежите се свързвах с хората от Кулите по целия свят. Имам братя и сестри в Хали и Трамонтана, в Арилин и Дейлройт, във всички други Кули… А с Деймън-Рафаел никога не сме били братя в този смисъл.“

Йън-Михаил от Сторн подкани с жест всички да заемат местата си. Аларт преброи още деветима в кръга. Тук никой не докосваше ръцете на съседите си, но седяха достатъчно наблизо, за да усещат ясно електрическите си полета. Вече виждаше останалите като сложно подредени плетеници от енергия. Полето около Пазителя се засилваше — той събираше огромната мощ на матриците и ги насочваше в концентриран конус към екрана на мрежите.

Щом кръгът се сля, мислите в отделните съзнания избледняха, остана само съсредоточаването в поставената цел. Аларт усещаше нарастващата енергия като неизмерима, звъняща тишина в екрана. Почувства смътно и други познати съзнания — Корин, Ариел… И Касандра. Бяха и там, и тук. После ослепя и оглуша от страшното, изгарящо претоварване, вдиша острата миризма на озон, а избликът на мощ разтресе всичко като мълния, ударила право в матричната зала.

Връзката се разпадна отведнъж, отново бяха отделни личности, а зашеметената Касандра се отпусна на колене сред тях с бяло като сняг лице.

Олюля се и щеше да падне, но Розаура се пресегна навреме и я хвана. След миг Аларт я вдигна на ръце. Касандра едва отвори очи да го погледне.

Йън-Михаил се засмя изнемощял:

— Сроднице, тежи ти умора, сякаш си пътувала десет дни на кон дотук. Както и да си прекосила разстоянието, не може да се избегне изчерпването на силите. Ела с нас да хапнем и да се възстановим. После ще се радваме да ни разкажеш всички новини от Хали, ако желаеш.

И Аларт вече го мъчеше нетърпим глад — неизменен спътник на работата в матричния кръг. Отново се натъпка с твърде сладките хапки, без дори да му стане неприятно. Нямаше знанията на матричен техник и не проумяваше докрай процеса, чрез който пренесоха Касандра от едната Кула в другата, но му стигаше, че стиска ръката й.

Облечената в бяло наблюдателка дойде при тях и настоя да ги прегледа. Дори не помислиха да възразят.

Щом се засити, Касандра започна да разказва — за смъртта и погребението на стария крал, свикването на Съвета, за да подложат на изпитание принц Феликс… и вероятно да го лишат от короната. Не пропусна да спомене вълненията в Тендара, защото мнозина бяха на страната на любезния и добросърдечен младеж. С Райднау отново било сключено примирие, но в Кулата Хали го използвали, за да трупат трескаво запаси от лепкав огън. Касандра показа на Аларт типично изгаряне на едната си ръка.

Той я слушаше слисан. Неговата съпруга… Но тази жена до себе си виждаше за пръв път! Преди беше с още детински черти в характера си, покорна и съсипана от убийственото си отчаяние. Само половин година по-късно зрелостта личеше във всяка нейна дума. Дори гласът и жестовете й бяха по-силни и решителни. Не момиче, а жена — жизнена и самоуверена. Обсъждаше без смущение с наблюдателите от Трамонтана подробностите на тяхната трудна, изискваща съвършена точност и внимание работа.

„А какво ли бих могъл да предложа на такава жена? Тогава не искаше да се отдели от мен, защото бях по-силният и имаше нужда от моята подкрепа. Но сега…“

— Ела с мен, братовчедке. — Розаура стана и махна на Касандра. — Ще ти намеря дрехи. Не можеш да пътуваш само по това, което е на гърба ти в момента.

Касандра се засмя, щом погледна надолу към свободната, топла бяла роба на наблюдателка, единствената й дреха.

— Благодаря ти, сроднице. Тръгнах съвсем набързо и не можах да си подредя десетина сандъка с премени!

— Ще ти подбера нещо подходящо за пътуване в планините, също и долни дрехи. Май сме с почти еднакви мерки. А когато пристигнеш в замъка Алдаран, не се съмнявам, че ще те пременят достойно за почетна гостенка.

— Аларт, към Алдаран ли тръгваме?

Йън-Михаил се намеси:

— Би могла да останеш и при нас… Винаги имаме нужда от повече компетентни наблюдатели и техници.

Предишната Касандра се появи за миг — хвана ръката на Аларт и се притисна до него.

— Благодаря ти за поканата, сроднико, но ще тръгна със съпруга си.

В късната нощ снежните вихрушки налитаха свирепо по стените на Кулата. Розаура ги отведе в приготвената за тях стая на един от долните етажи.

Аларт отново се поддаде на съмненията си, когато останаха насаме. В следващия миг усети как преградите в съзнанията им падат една след друга, чувствата и мислите им се сляха още преди да се докоснат. И той разбра, че нищо между тях двамата не може да се промени.

 

В сивата светлина на утрото ги събуди тропане по вратата. Не беше силно, но се долавяше трескавата възбуда, движеща ръката. Аларт се надигна рязко и се съсредоточи, за да проумее причината. И Касандра седна до него в леглото, гледаше уплашено.

— Какво става?!

— Деймън-Рафаел… — промърмори той, без дори да се замисли, макар че брат му се намираше на десет дни път от тях.

Не би могъл да нахълта тук.

Но когато отвори вратата, беше достатъчно да погледне бледото лице на Розаура.

— Аларт, моля и двама ви да ми простите, че ви обезпокоих така, но Корин от Хали е в мрежите и настоява да говори с теб веднага.

— В този час?

Той се чудеше каква ли лудост е обзела всички, защото утрото едва розовееше над планинските била. Облече се набързо и изтича нагоре по витата стълба към матричната зала.

Дежуреше млад техник, когото не познаваше.

— Вие ли сте Аларт Хастур от Елхалин? Корин от Хали настоя да ви събудим.

Аларт се настани пред екрана и проникна с мисълта си в мрежите. Незабавно почувства докосването на Корин.

„Сроднико, какво се е случило при вас?“

„Извини ме, Аларт, последните случки ми харесват не повече, отколкото на теб. Само преди няколко часа Деймън-Рафаел, господарят на Елхалин, се появи разярен пред входа на Кулата и настоя веднага да му предадем твоята съпруга като заложница срещу замисляната от теб измяна. Аларт, не знаех, че в кръвта на нашите родове има и лудост!“

„О, не го смятай за безумец. Достатъчно е надарен с ларан, има и зачатъци на ясновидство. Каза ли му, че я пренесохме тук?“

„Нямах друг избор. Но сега иска от нас да нападнем Кулата Трамонтана с цялата си сила, освен ако те се съгласят да върнат Касандра незабавно, по възможност заедно с теб…“

Аларт поклати глава потресен. Законът и обичаят задължаваха Кулата Хали да се подчинява на господаря на Елхалин. И имаха предостатъчна мощ да поразят Трамонтана с психическото подобие на мълнии, докато всички тук паднат мъртви или безпаметни. Нима навлече гибел на приятелите си, като ги склони да изпълнят молбата му? Как можа да ги забърка в собствените си родови несгоди? Е, вече беше твърде късно за угризения.

Корин продължи:

„Отказахме, разбира се, но той ни даде само едно денонощие да размислим. И когато дойде отново, трябва да уверим искрено и него, и неговата леронис, че вие вече не сте в Трамонтана и е безсмислено да нападаме.“

„Не се съмнявай, ще напуснем Кулата още преди края на сутринта“ — увери го Аларт и прекъсна връзката.