Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (28)

28

Наближи пладне, преди някой да се размърда в лагера на Рейхъл от Скатфел. Около върховете високо над крепостта се виеха заплашително мълнии, гръмотевиците отекваха неспирно. Аларт се чудеше дали и повалена от изтощение, Дорилис преживява насън смразяващата битка.

„Рената твърди, че момичето свободно използва електрическото и магнитното поле на планетата. Вече не ми е трудно да повярвам! Но щом тази първична мощ минава през неукрепналото й тяло и още по-крехкия ум, нима би могла да оцелее, без да пострада?“

И друг въпрос го измъчваше — дали господарят на Алдаран не би сторил по-добре, ако се бе предал? Що за бащина обич беше тази, която излагаше единственото любимо дете на смъртна опасност?

След пладне обаче далечният грохот стихна. Касандра, която неуморно следеше състоянието на Дорилис, предаде вестта, че тя се е събудила, хапнала е и най-сетне е заспала спокойно. Това изобщо не потисна опасенията на Аларт. Още му се привиждаха светкавици като ослепителна паяжина около замъка. Донал също ходеше прегърбен от бремето на грижите си. Наглеждаше хората, които погребваха мъртъвците и започнаха да разчистват отломъците на разрушената кула, но току се връщаше и пристъпваше на пръсти пред вратата на стаята й. Веднъж Рената го доближи безмълвно, само очите й умоляваха, но той се извърна, без да каже нито дума.

Тя се питаше ужасена: „Нима се е изкушил от страшната сила, която видяхме развихрена? Какво му става?“ Рената много се страхуваше и за Дорилис, опитваше се да проумее доколко предизвиканата насила буря може да е засегнала съзнанието й.

Около два часа след пладне видяха пратеник да се катери бавно към портата по пътеката, изровена и разядена от снощните порои и свлачища, тук-там преградена от камъните, били доскоро част от зидовете на наблюдателната кула.

Мъжът връчи послание на Донал, който веднага го предаде в ръцете на дом Михаил.

— Татко, твоят брат от Скатфел пита дали може да дойде в замъка, за да преговаря с теб.

Очите на стареца блеснаха, но гласът му не трепна:

— Нека пратеникът предаде на Рейхъл, че ще го изслушам.

Не след дълго и предводителят на вражеските отряди се изкачи по пътеката, следван само от един заклет съратник и двама стражи. Изгледа пренебрежително излезлия да го посрещне Донал и все пак личеше, че се е примирил с поражението. Всички знаеха, че е дошъл да се предаде. От армията му не остана почти нищо, а и вече нямаше подръка страшните оръжия на Деймън-Рафаел. Сега щеше да се пазари, за да запази поне нещо от доскорошното си положение.

Господарят на Алдаран влезе в приемната зала, хванал Дорилис под ръка. Донал се замисли за последния път, когато всички присъстващи бяха пак тук. Рейхъл беше видимо остарял, разгромът бе добавил още няколко дълбоки бръчки по лицето му. Изгледа пак Донал с кисела неприязън, взря се за миг яростно в Дорилис, после се обърна почтително към Аларт, когато икономът обяви името му. Въпреки че Деймън-Рафаел бе нарекъл пред него брат си предател и бунтовник, Рейхъл неволно изпита страхопочитанието на младши син пред пряк потомък на Хастур.

— Е, братко… — изсумтя Михаил. — Твърде много неща се случиха след предишното ти идване. Не си и представях, че ще се срещнем отново. Сега ми обясни защо поиска да се явиш пред мен. Дошъл си да се предадеш и да искаш прошка, тъй ли?

Рейхъл преглътна тежко, преди да заговори горчиво.

— Какъв ли друг избор имам? Онази вещица — дъщеря ти, разпиля армията ми, изби почти всичките ми хора, както погуби преди това моя син и наследник. Никой простосмъртен не може да се опълчи срещу такива магии. Дойдох да те помоля за снизхождение.

— А защо да проявявам снизхождение към теб? Бих могъл просто да ти отнема всички земи и титли, които имаше само по мое благоволение, после да те прогоня като краставо псе. Или пък да те обеся над портата, за да знаят всички занапред как постъпвам дори с най-именитите изменници.

— Не дойдох при теб с гол гръб — намръщи се Рейхъл. — Все още имам съюзник, който си остава по-могъщ дори от теб и малката вещица, взети заедно. Деймън-Рафаел иска да знаете, че ако аз не се върна в лагера до залез, ще свика отново кръг от ларанзу и ще събори върху главите ви този замък. Днес преди зазоряване опитахте силата му. Можете да разпилявате армиите като сухи листа, но ако неговите магьосници нацепят земята ви на късчета, ще трябва да вините само себе си. Той обаче вече ви показа на какво е способен и няма желание да ви унищожи. Настоява само да говори със своя брат. Двамата ще бъдат без оръжие, ще се срещнат по средата между позициите ни.

— Аларт Хастур е мой гост — напомни с укор Михаил. — Нима очакваш да го изложа на несъмненото коварство на неговия брат?

— Коварство?! — искрено се възмути Рейхъл. — Между двама братя, произхождащи от Хастур? Деймън-Рафаел желае да се помирят, както аз ти предлагам да забравим враждите. — Той неохотно опря едното си коляно в пода. — Михаил, ти ме победи. Ще оттегля остатъците от отрядите си. И те моля да ми повярваш, че се опитах да спра разрушаването на кулата. Но колкото и да възразявах, Деймън-Рафаел упорстваше да покаже мощта си, за да се разнесе мълвата по Пъкъла.

— Вярвам ти — някак много печално промълви господарят на Алдаран. — Върви си с мир у дома, Рейхъл. Искам само едно нещо от теб — закълни се, че признаваш законния съпруг на моята дъщеря и никога няма да вдигнеш ръка срещу него — открито или с лукавство. Ако чуем словата ти под заклинание за истина, Скатфел си остава ваш завинаги — нито аз ще ви тормозя, нито наследниците ми.

Рейхъл рязко вдигна глава, яростта и презрението разкривиха лицето му.

Донал се намръщи. „Нашият баща не биваше да го притиска точно сега! А и нима мисли, че съм твърде слаб да опазя Алдаран, след като си отиде от света?“

Все пак отначало изглеждаше, че господарят на Скатфел ще отстъпи.

— Добре, повикай своята леронис, нека наложи заклинанието — изрече и ъгълчетата на устата му се извиха надолу. — Братко, никога не бих помислил, че ще ми причиниш това, че ще поискаш да се унижа.

Пристъпяше неспокойно от крак на крак, докато Маргали влезе в залата. И изглеждаше, че е готов да коленичи пред Донал и Дорилис. Неочаквано се изправи като подхвърлен и кресна:

— Не! Значи да се закълна, че ще оставя на мира копелето от Рокрейвън и адското ти изчадие? По-добре Зандру да ме прибере! Ще изтрия от лицето на земята магиите им!

Изведнъж в ръката му се появи кинжал. Донал извика неволно и му се изпречи, за да прикрие с тялото си Дорилис, но тя писна пронизително, в залата изпращя непоносима синя светлина и господарят на Скатфел отлетя, гърбът му се изви в агония, после се свлече бездиханен. Половината му лице беше изгоряло от мълнията.

Настъпи тишината на ужаса. Дорилис захленчи:

— Той щеше да заколи Донал! После и мен! Всички видяхте ножа!

Тя закри лицето си с длани. Брат й потисна напъните за повръщане, разкопча наметалото си и покри с него трупа.

Дом Михаил изхриптя, опомнил се от шока:

— Не е непочтено да погубиш клетвопрестъпник, затаил желание за убийство дори в часа, когато е дошъл да се предаде. Дъще, няма от какво да се срамуваш.

Въпреки жестоките думи стана от креслото, коленичи до тялото на Рейхъл и откри лицето му.

— Братко… Как стигнахме дотук?

В очите му нямаше сълзи. Наведе се и целуна почернялото чело, после пак го покри с наметалото. Стана и се обърна към заклетия съратник на Рейхъл.

— Отнесете го обратно при хората му. Ти си свидетел, че той сам си навлече възмездието за подлостта. Аз обаче не искам да отмъщавам повече. Нека най-големият му жив син наследи Скатфел, макар че щеше да е справедливо да дам имението на Донал, а на тях — Високи чукари.

Мъжът знаеше, че дом Михаил е прав. Поклони се.

— Да бъде волята ви, господарю. Най-големият му жив син Лоран вече е на седемнадесет и може да поеме управлението на Скатфел. Но какво да предам на господаря Хастур… — Той се изчерви и се поправи: — На негово височество Деймън-Рафаел, крал на страната ни?

Аларт реши, че е време да се намеси, и се обърна към господаря на Алдаран.

— Враждата му е с мен, сроднико. Ще сляза да се срещна с него невъоръжен, както той поиска.

Касандра изохка:

— Аларт, недей! Намислил е злодейство!

— И така да е, длъжен съм да говоря с него. — Аларт не забравяше нито за миг, че стана причина Алдаран да бъде замесен във враждите на равнинните Владения. Чу заплахата на своя брат и не се усъмни, че намеренията му са съвсем сериозни. — Твърди, че искал да се помири с мен, както Рейхъл от Скатфел искаше да се разбере някак с господаря на Алдаран. Не мисля, че дойде тук с намерението да убие Донал. Поддаде се за миг на омразата и плати с живота си. Кой знае, може би Деймън-Рафаел се стреми само да ме убеди, че е крал по право, и да настоява за моята подкрепа. Вярно е, че преди да знам всичко, което ми е известно сега, аз му дадох клетва. Може би искрено ме смята за предател. Ще отида да говоря с него.

Касандра се вкопчи в него.

— Няма да те пусна! Няма! Той иска да те убие, дори и ти не се съмняваш в това!

— Няма да ме убие, госпожо — натърти Аларт и я бутна настрани с неприсъща грубост. — Знам какво правя и ти забранявам да ми пречиш.

— Забраняваш ми, тъй ли? — Тя не понечи повече да го доближи, всички видяха неудържимия й гняв. — Добре, предай от мен на Деймън-Рафаел, че ако само те докосне с пръст, ще насъскам срещу него всеки носител на звезден камък в Пъкъла!

Докато слизаше по пътеката, Аларт не можеше да забрави лицето на Касандра, а неговият ларан го затрупваше с видения на разруха и бедствия.

„Наистина не се съмнявам, че Деймън-Рафаел ще се опита да ме убие, но аз трябва да го изпреваря, както бих посякъл бясна твар, от чия паст хвърчат лиги и се готви да ме сръфа. Ако той седне на трона, Владенията ги очакват само нечувани нещастия. Никога не съм искал да властвам. Чужди са ми такива болнави мечти. Щях да съм предоволен, ако бях останал зад стените на Неварсин или в някоя от Кулите. А ето че моята дарба ми разкри що за управник на страната ни ще бъде Деймън-Рафаел. Не мога да допусна това, дори да се наложи аз да го убия!“

Ръката, която бе пъхнал в пламъка на Хали, туптеше болезнено, сякаш му напомняше за клетвата, която се канеше да погази.

„Знам — клетвопрестъпник съм. Но в същото време съм потомък на Хастур, който уж бил син на бог. Отговорен съм за благополучието на тази земя и обитателите й. Няма от слабост да позволя Деймън-Рафаел да ги унищожи!“

Пътят до вражеския лагер не беше дълъг, но на него му се струваше, че върви към края на света. В твърде много разклонения на бъдното се виждаше да лежи безжизнен сред нападалите от кулата камънаци, а от гърлото му стърчеше ножът на Деймън-Рафаел. После брат му сриваше стените на Алдаран, за да присъедини и северните Владения към равнинните. Властваше с желязна ръка, налагайки безмилостна тирания, отнемаше малкото останали свободи на хората, разгромяваше съпротивата им с още по-могъщи оръжия, накрая поробваше дори духа им с помощта на своите лерони, превръщаше ги в покорни изпълнители на желанията си, отнел собствената им воля.

И от душата на Аларт се изтръгнаха същите думи, които преди малко изрече дом Михаил: „Братко… Как стигнахме дотук?“

Не вярваше, че Деймън-Рафаел е зъл човек. Само че за него главното в живота бяха гордостта и властолюбието — искрено се заблуждаваше, че знае кое е най-доброто за всички.

„Доста си приличат с господаря на Алдаран…“ Аларт се вледени за миг и пропъди това откровение. Съзнанието му отново потъна в потресаващите картини на съсипаната от брат му страна.

„Не, Деймън-Рафаел не е зъл човек. Дали самият той може да предположи какви беди ще причини?“

Най-сетне стигна до равно място, навсякъде около него стърчаха отломки от стените на кулата. В другия край на площадката неговият брат чакаше и не го изпускаше от поглед.

Аларт се поклони сдържано, но не каза нищо.

А дарбата му подсказваше: „Значи тук може да свърши животът ми.“

Деймън-Рафаел обаче беше сам и наглед не носеше оръжие. Аларт разпери ръце, за да покаже, че също е спазил уговорката, и братята се доближиха крачка по крачка.

— Аларт, имаш вярна и обичлива съпруга. Жал ми е да ти я отнема. Но не забравям, че ти се ожени за нея с голямо нежелание, а още по-трудно се реши да споделиш постелята с нея. Затова не ми се вярва да се опечалиш прекалено, ако ви разделя. Светът, братко, е пълен с жени и ще ти помогна да намериш друга съпруга, която ще ти допадне повече. А аз имам нужда от Касандра, за да си осигуря подкрепата и верността на Ейлърд. Освен това открих, че нейните гени са били модифицирани, значи може да ми роди син с дарбата на Хастур, но управлявана от стабилността на Ейлърд.

Аларт се прокашля, за да не прозвучи гласът му дрезгаво.

— Деймън-Рафаел, Касандра е моя съпруга. Ако ти беше влюбен в нея или тя желаеше да стане кралица, бих отстъпил. Но двамата с Касандра се обичаме, а ти си напълно безразличен към нея, искаш само да я използваш в борбата си за власт. Затова няма да изпълня желанието ти. По-скоро ще умра.

Брат му поклати глава.

— Не мога да си позволя да прекрача през трупа ти, за да я взема. Крайно нежелателно е да сложа короната на главата си с ръце, по които още не е засъхнала твоята кръв.

Аларт се засмя свирепо.

— Е, значи ще ти причиня леко неудобство!

— Не те разбирам. Умоляваше ме искрено да ти спестя брака с тази жена от рода Ейлърд, а сега ми плещиш романтични измишльотини за любов. Закле се да ме подкрепиш, за да седна на трона, а сега ми отказваш помощта си, дори се опитваш да ми пречиш! Какво се промени в теб, Аларт? Нима любовта към жена може да причини това на един мъж? Ако съм се досетил вярно за причината, дано никога не изпитам подобна обич!

— Когато се заклех да те подкрепя, още не бях прозрял какво очаква всички ни, ако ти станеш крал. Вече реших да застана на страната на принц Феликс.

— Еммаска не може да бъде крал. Това е един от най-древните ни закони.

— А ако ти беше достоен да седнеш на трона — озъби се Аларт, — нямаше да поведеш армия по пътищата на север, за да простреш властта си и над тези земи! Трябваше да чакаш в Тендара, докато Съветът ти предложи трона, и чак тогава да поискаш мнението им разумно ли е да се намесваш в местни вражди.

— Как бих могъл да служа по-добре на страната си? Нали налагам нашата власт и в Пъкъла? Хайде де, Аларт, няма за какво да се караме… Касандра има сестра недестро, приличат си като близначки. Ще те оженя за нея, ще бъдеш мой главен съветник. Имам нужда от прозренията ти и от твоята твърда воля. „С гол гръб е онзи, що няма брат…“ Истина е, уверявам те. Да забравим несъгласията си, да се прегърнем като братя.

„Няма надежда“ — отчая се Аларт. Защото знаеше за скрития в ръкава на Деймън-Рафаел кинжал. „Дори не му стига храброст да се изправи открито срещу мен, а иска да ме прободе, докато съм в прегръдката му. О, братко мой…“

Простря съзнанието си към Деймън-Рафаел и го скова неподвижен със своя ларан, доведен до съвършено умение от годините в Неварсин и придобития опит в Кулата Хали. Острието вече лъщеше на слънцето.

Брат му се помъчи да скочи към него, но не можа да помръдне. Аларт поклати глава тъжно.

— Значи така разбираш прегръдката между близки хора? Това ли е достойнството, което те прави годен да седнеш на трона? — Той въздъхна, едновременно освободи ясновидската си дарба и махна преградите от съзнанието си. — Виж какъв владетел щеше да бъдеш, братко мой, който стъпка в калта братската обич.

Виденията нахлуха като пълноводна река в ума на Деймън-Рафаел. Завоевания, кръвопролития, насилия, безмилостно налагане на властта. Опустошаване на Владенията… Хора със смазан дух, превърнати в слепи слуги. Земя, разкъсвана от все по-мощни оръжия. И всички на колене пред краля, който не е справедлив управник и защитник на народа си, а безмилостен деспот, мразен, както никой преди него не е бил ненавиждан по тези земи…

— Не, не… — шепнеше Деймън-Рафаел и пак се мъчеше да удари с кинжала. — Не искам да виждам повече! Никога не бих направил всичко това!

— Нима? И ти носиш дарбата на Хастурите. Попитай се сам какъв крал ще бъдеш. — Аларт престана да стоварва прозренията си върху своя потресен брат, макар да го задържаше неподвижен. — Бъди си сам съдник. Вгледай се в себе си.

Маска на влудяващ ужас вкамени лицето на Деймън-Рафаел. И с усилието на безумец той освободи ръката си с ножа. Аларт не трепна. След миг можеше да бъде повален сред камъните… или брат му все пак разбра достатъчно?

— Няма да бъда такъв крал — изграчи Деймън-Рафаел. — Казвам ти — няма!

Със светкавично движение обърна острието и го заби до дръжката в гърдите си. Свлече се на земята и прошепна:

— Дори ти, малко братче, не можеш да предвидиш всичко!

После се закашля и избълва струйка яркочервена кръв. Аларт усети как мислите му избледняха в небитието.