Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (27)

27

Имаше пожари за гасене, петима мъже бяха мъртви, а шестият издъхна още докато Рената се мъчеше да му помогне. Други четирима бяха толкова обгорели, че дарбата на Аларт му подсказа скорошния им печален край. Още на десетина жертви въпреки вайканията и риданията им трябваше да изчегъртат овъглената плът от раните, за да не остане дори парченце от гнусното вещество в телата им. Касандра напои превръзката на Дорилис с целебна масло и я отведе в спалнята й. През това време Донал и Аларт се качиха на стената и се загледаха във вражеския лагер, където огънят още бушуваше тук-там.

Щом момичето се успокои, дъждът отслабна и скоро спря, пък и щеше да е необходим продължителен порой, за да угаси лепкавия огън. Поне засега нямаше защо да се опасяват от прехвърчащи в мрака стрели. Донал обърна гръб на долината и изсумтя:

— Рейхъл и хората му ще си имат предостатъчно грижи до разсъмване. Ще оставя само неколцина стражи на пост. Дано не се заблуждавам, но онези долу поне ден-два няма да мислят за атаки!

Той отиде при сестра си и я завари в леглото с блеснали от треска очи. Тя протегна здравата си ръка и го дръпна да седне до нея.

— Вече знам, че Рената не се отнесе жестоко с мен, както си помислих отначало. Разбирам, че направи каквото е трябвало. Махна лепкавия огън от плътта ми, за да не изгори и костта. Касандра ми показа белега си, май ще имам почти същия.

— Значи ще носиш почетен белег от войната в защита на дома ни — усмихна се Донал. — Пак ти повтарям — ти спаси всички.

— Така е…

Тя примига от болка и в далечината отекна тътен. Той хвана малките й длани и ги стисна нежно.

— Донал — сериозно подхвана Дорилис, — вече съм жена. Кога наистина ще бъда и твоя съпруга?

Младежът се извърна неловко, доволен, че дарбата й да чете мисли още се проявяваше случайно и слабо.

— Сега се борим да оцелеем, чия, не е време за такива разговори. Макар вече да си жена, още си твърде млада.

— Как тъй? Щом мога да работя в матричен кръг и да отблъсквам онези, които искат да ни отнемат всичко…

— Но, дете мое…

— Не ме наричай повече дете! — сопна му се тя в миг на надменен гняв. После облегна глава на ръката му с въздишка, в която наистина нямаше нищо детско. — Оплетохме се в тази война и Алдаран има още по-голяма нужда от наследник. Татко е твърде стар, а и виждам как се съсипва с всеки ден. Днес… — Гласът й затрептя неудържимо. — Никога преди не съм си мислила за това, но днес разбрах, че и ти, и аз можем толкова лесно да загинем! Ако умра преди теб, без да съм ти родила дете, сигурно ще се намери кой да те прогони оттук, защото нямаш кръвна връзка с рода Алдаран. Или ако… ако ти умреш, ще ме сложат насила в леглото на някой чужд човек, защото имам твърде богата зестра. Страх ме е…

Той сви вежди. Всичко казано от нея беше вярно. Май Дорилис му показваше единствения начин да запази дома, с който бе свикнал от дете. И се чувстваше уязвим и крехък след тези дни на обсада и страдания. Видя хора да горят като факли. А Дорилис беше негова законна съпруга, дадена му по волята на баща й. Да, беше прекалено млада, но бързо, изумително бързо се превръщаше в жена… Ръката му неволно стисна нейната.

— Ще видим — въздъхна и я притисна силно към себе си. — Когато Касандра ме увери, че тялото ти е достатъчно зряло, за да заченеш и да родиш, без да се излагаш на опасност, желанието ти ще бъде изпълнено… ако дотогава не си променила решението си.

Стана и побърза да излезе от стаята, но не и преди Дорилис да долови в проблясък на телепатия мисълта му: „Тя вече изобщо не е дете…“

 

Тишина. Над крепостта Алдаран тегнеше безмълвие, от лагера на нашествениците също не долитаха никакви шумове. Аларт, качил се с останалите в наблюдателната кула, за да наложат отново укрепващо заклинание на стените, започна да се чуди каква ли нова подлост са намислили нападателите. Тази война чрез матрици така изостри чувствителността му, че едва ли не проникваше в умовете на противниците, а и не можеше да се отърси от виденията как замъкът бавно се разпада на отломки и сякаш целият свят се тресе под краката му.

Наближаваше пладне, когато навсякъде из крепостта се разкрещяха и завайкаха мъже, жени и деца, макар да не се забелязваше никаква опасност. Аларт се усети, когато от трите жени в кулата старата Маргали първа притисна ръце към слепоочията си и зарида.

— Ох, малката ми, детенцето ми! — писна тя. — Трябва да бъда с нея!

Изтича навън с необичайна за годините си пъргавина, а Рената се хвана за гърдите, сякаш я прободе стрела, и извика:

— Мъртъв е!

Аларт още зяпаше тъпо затръшнатата от Маргали врата, когато чу страшния писък на Касандра. И изведнъж му се стори, че тя е изчезнала, навсякъде наоколо се сгъстяваше тъма, а брат му Деймън-Рафаел вече е хванал жена му и ей сега ще я отвлече безвъзвратно. Трябваше да я защити! Скочи бясно и направи крачка към вратата, но се обърна с огромно усилие и видя любимата си, коленичила в ъгъла, да хленчи и да нарежда, като че оплакваше мъртвец.

Не знаеше колко дълго разсъдъкът му се бореше със зловещата илюзия, но му се стори, че минаха часове. „Защо съм хукнал да браня съпругата си, щом я виждам ей там да ридае и доколкото разбирам, жали за мен, а пък аз съм си жив?…“ Отново се заблуди замалко, че чува нейния мислен зов: „Аларт! Защо не идваш? Моля те, побързай!“

Рената се бе надигнала и се препъваше слепешката към вратата. Той се метна към нея и успя да я хване през кръста.

— Недей, братовчедке, няма нужда да ходиш никъде! Налагат ни заклинание, трябва да го отхвърлим!

Тя се мяташе като луда, опита се да му издере лицето, сякаш той се канеше да я убие или изнасили. Очите й се въртяха безумно в отговор на някакъв смазващ душата й страх. Нито го виждаше, нито го чуваше.

— Пусни ме! Детето ми! Ето ги там на стената, ей сега ще го хвърлят! Пусни ме! Убийте първо мен!

Ледено вцепенение се плъзна по гръбнака на Аларт. Знаеше, че ако не направи нещо веднага, ще се поддаде на илюзията и ще се втурне като ранен звяр по стъпалата, за да търси жена си из всяка стая на замъка, макар умът му да твърдеше, че тя е съвсем наблизо, в същата стая, потънала в дълбините на непоносим ужас също като Рената.

Смъкна калъфа на матрицата си и насочи остатъците от волята си в звездния камък.

„Истината! Искам да съзирам само истината… Земя, въздух, вода и огън… нека природата надделее над заблудата… Земя, въздух, вода и огън…“

Нямаше сили за нищо друго, освен това най-простичко заклинание. Мъчеше се да отблъсне от съзнанието си несъществуващото, да не чува призрачните молби за помощ и предсмъртните хрипове на Касандра, да стъпче безсмислените угризения, че не прави нищо, докато насилник се гаври с нея…

Спокойствието се разля като езеро в безветрен ден — тишината на благотворното заклинание, на параклиса в Неварсин. Гмурна се в беззвучния нерушим мир и вече виждаше само онова, което наистина се случваше около него. Първо се съсредоточи върху Рената. Бавно, твърде мудно предаде покоя и на нея, но накрая тя се отпусна и се озърна диво.

— Изобщо не било вярно… — прошепна тя. — Донал не е мъртъв. А детето ни… та то още не е родено. Но аз ги видях мъртви, Аларт, видях ги! И не можех да ги достигна.

— Наложиха ни заклинание за ужас. Мисля, че всички в крепостта сега преживяват като кошмар наяве онова, от което най-много се страхуват. Побързай, помогни ми да ги освободим!

Все още потресена, но събрала отново силите си, Рената също се съсредоточи в своята матрица и двамата веднага насочиха съзнанията си към Касандра. Скоро сподавените й викове и ридания заглъхнаха, тя ги погледна замаяна и примига изумена, щом разбра какво я е терзаело допреди миг. Вече тримата сливаха усилията си през звездните камъни, лечебно заклинание се простря над крепостта. От покривите до подземията и по дворовете слуги, наемни войници и стражи, коняри и чираци се отърсваха от разкъсващия душите им унес, престанаха да тичат насам-натам сляпо, за да спасяват най-близките си хора от незнаен враг.

Скоро целият замък бе освободен от магията, но Аларт пак се разтрепери и причината за уплахата му беше твърде истинска.

„Щом започнаха да ни нападат така, как ще ги възпрем?“ Можеше да разчита само на Касандра и Рената, на възрастната Маргали и още по-стария дом Михаил, също и Донал… но би ли посмял да отклони вниманието му от отбраната на крепостта? Дали това не беше скритата цел на враговете — да смутят и объркат защитниците и накрая да ги нападнат с всички сили?

Побърза да отиде при господаря на Алдаран, за да намерят някакво решение.

— Знаеш вече срещу какво трябва да се борим…

Дом Михаил кимна навъсен, очите му святкаха като на разярен сокол.

— Отново се върнах в онези непоносими дни, когато губех децата си. И в спомените ми безкрайно се повтаряше проклятието на вещицата, която обесих ей там, над портата, преди тринадесет години. Преди да отнеме сама живота си, тя ми предсказа как някой ден ще плача от отчаяние, че не съм умрял бездетен. — Той сгуши глава в раменете си и потръпна. — Все едно, тя отдавна е мъртва, а с нея и злите й прокоби. — Замисли се мрачно и накрая отсъди: — Трябва да ги нападнем. Иначе бързо ще ни изтощят, ако се наложи да бдим денем и нощем за коварните им хитрини. Не виждам друг изход, освен да отвърнем на удара и да стоварим безумието и паниката обратно върху тях. Имаме само едно достатъчно могъщо оръжие, за да ги смажем и разпръснем.

— За какво говориш, сроднико?

— Мислех, че се досещаш. За Дорилис, разбира се. Тя може да призове мълниите. Ще стовари бурята върху тях и ще унищожи лагера им.

Аларт се вторачи загрижено в него.

— Дом Михаил, да не си загубил ума си?

— Сроднико! — изръмжа сърдито господарят на Алдаран. — Май прекаляваш!

— И да съм те разгневил неволно, моля те да ми простиш. Но ме оправдава обичта и към приемния ти син, и към дъщеря ти. Дорилис все още е с по детски неукрепнало съзнание, а Рената и съпругата ми направиха дори невъзможното, за да я научат как да владее дарбата си, да не я използва за друго, освен за най-достойни цели. Ако поискаш сега от нея да сее разруха и смърт сред обсадилите ни отряди, нима няма да заличиш всичко? Още като дете тя е убила два пъти, защото не е знаела как да възпира яростта си. Не разбираш ли, че ако злоупотребиш така с дарбата й…

Гърлото му се сви и той млъкна.

— Аларт, нямаме особено богат избор на оръжия, с които да победим. — Дом Михаил наклони глава настрани и го изгледа изпитателно. — Не възрази, когато тя събори от небето грозното подобие на птица, насочено от твоя брат право срещу теб! Нито пък се поколеба да я помолиш за помощ, когато бурята щеше да ви вледени! Тя унищожи въздушните коли, които щяха да изпепелят крепостта с лепкав огън!

— Всичко това е вярно, но всеки път Дорилис бранеше себе си или други от нападение или стихия. Нима не проумяваш разликата между атаката и защитата?

— Не! — отсече господарят на Алдаран. — Този път нападението е единственият начин да се опазим, иначе…

Аларт въздъхна и направи последен опит да го разубеди.

— Сроднико, дъщеря ти още не се е възстановила напълно от болестта на прехода. Когато бяхме в наблюдателния пост, видях как я изтощава всяко усилие да си послужи с дарбата си. Боя се, че ще й навредим твърде много, ако я накараме да отприщи стихиите. Не си ли готов поне да почакаш, докато се уверим, че нищо друго няма да ни спаси? Няколко дни поне, дори няколко часа…

Лицето на бащата се сгърчи и Аларт разбра, че засега е предотвратил катастрофата. Побърза да добави:

— Двамата с Касандра ще се качим в наблюдателната кула и ще бдим, за да не ни сварят пак неподготвени. Не знам колко лерони имат долу, но и те трябва да са преуморени от налагането на заклинанието. Ще си почиват дълго, преди да опитат нещо още по-страшно.

Аларт предвиди вярно близкото бъдеще — през този ден и последвалата нощ от обсадния лагер само се опитваха да ги тормозят със стрели. Касандра го накара да поспи няколко часа и остана в кулата. На зазоряване обаче го събуди зловещо бучене. Опита се да прогони съня, като плискаше с шепи студена вода по лицето си, и се вслушваше напрегнато. Оръдия? Гръмотевици? Дали Дорилис пак беше уплашена или ядосана? Или баща й е нарушил обещанието си да не използва нейния ларан освен в краен случай?

Тичаше нагоре по стъпалата, когато изведнъж стълбата сякаш се разклати под краката му, мярна му се картината на огромни цепнатини в стените, накрая пред вътрешния му взор кулата се раздроби и рухна.

Нахлу в горната стая, побелял от уплаха, Касандра рязко вдигна глава и трепна, усетила страха му.

— Любима, трябва веднага да се махнем оттук!

Забързаха надолу, а той отново видя как стените се разпадат, чу тътен… Касандра се препъна, болният й крак се подви и тя щеше да падне. Аларт я вдигна на ръце и пробяга последните крачки, без дори да диша. Профуча по коридора, за да се отдалечи от кулата, накрая пусна внимателно жена си и се хвана за рамката на една врата, а Касандра го прегърна през кръста, за да се задържи на крака. Подът под тях вече се люшкаше и се тресеше, чу се могъщ грохот, сякаш целият свят се пропукваше, горната площадка на кулата като че подскочи внезапно. Посипаха се големи камъни, цялата кула се разцепи и се срути върху покривите на околните сгради, други отломъци се затъркаляха по склоновете към долината и предизвикаха свлачища… Скоро грохотът затихна, чуваше се само как падат последните парчета, земята също като че простенваше.

Падналите на пода Аларт и Касандра се надигнаха бавно. Зяпнаха прахоляка на мястото на величествената кула, създадена с вълшебството на матриците. Бе останала само купчина камъни.

— Какво, в името на боговете, беше това? — изохка Касандра, която пак бе ударила болния си крак. — Земетръс ли имаше?

— Уви, бедствието не беше естествено — завъртя глава Аларт. — Не знам що за лерони са събрали долу и какво използват срещу нас, но и Корин би се поколебал, преди да създаде подобно оръжие.

Касандра не искаше да повярва.

— Изобщо не ми е известно да съществува матрица, с която може да се постигне такава разруха!

— Да, не са го направили с единична матрица. Но ако имат някой от големите изкуствено създадени екрани, биха могли да разцепят планетата до ядрото й… стига да са толкова безумни.

„Не мога да си представя, че дори Деймън-Рафаел би сторил глупостта да опустоши земя, над която иска да властва…“

Само че скоро прозря твърде неприятния отговор. Неговият брат нямаше нищо против да покаже силата си в тази част от света, която всъщност не му беше нужна. Затова пък никой не би посмял да му се опълчи повече.

Навсякъде се разнасяше врява, Аларт се сети за задълженията си.

— Ще отида да проверя колко са пострадалите от паднали камъни, пък и искам да се убедя, че моят побратим Донал е добре.

Тъкмо се затича и подът отново затрепери под краката му. Какво ли щяха да им причинят пак?… Е, Касандра можеше и сама да предупреди жените в замъка. На двора завари невъобразим хаос. Една от помощните постройки бе напълно затрупана от срутената кула, под развалините й бяха загинали поне десетина мъже и петдесетина животни. Имаше и други премазани.

Дом Михаил вече беше там и оглеждаше разрухата, опирайки се тежко на Донал. Лицето му сивееше, бузите му бяха хлътнали още повече. Господарят на Алдаран изглеждаше състарен с двадесет години само за една нощ. Щом видя Аларт, по устните му се плъзна бледо подобие на усмивка.

— Братовчеде, слава на боговете, много се боях за теб и съпругата ти. Лейди Касандра добре ли е? Но какво, да ги докопат демоните на Зандру дано, ни сториха този път?! Само разчистването ще ни отнеме половин година! И половината животни са мъртви. Децата няма да пият мляко до насита тази зима…

— Не знам как го правят, но ще имаме нужда от всеки мъж или жена в тази крепост, които умеят да работят с матрица, за да се защитим. За съжаление виждам колко сме неподготвени за такъв сблъсък.

— Братко, сигурен ли си, че това пак са вражески попълзновения? — усъмни се Донал. — В нашите планини земните трусове не са чак такава рядкост.

— Не беше земетресение. Убеден съм в това, все едно самият Деймън-Рафаел стоеше пред мен и се подиграваше на нашата безпомощност.

Дом Михаил коленичи до грамаден скален къс, изпод който стърчаха само краката на премазан мъж.

— Горкият! Е, поне смъртта му е била мигновена. Уви, затрупаните заедно с животните в обора са имали по-мъчителен край. Донал, остави стражите и слугите да погребат мъртъвците. Сега си по-необходим на Аларт. Сроднико, ще ти пратя всекиго с дори следа от ларан, за да разберете с какво се опитват да ни довършат.

— Кулата вече я няма и въпреки това трябва да намерим спокойствие някъде.

— Вървете в оранжериите. Може хубостта на цветята да ви разведри малко.

Двамата побратими се върнаха в замъка. Щом усети нова тръпка на земята, Аларт си спомни с ужас как Касандра щеше да остане затрупана под руините на кулата.

— Ех, защо нашите приятели от Трамонтана не са тук! — въздъхна Донал. — Те биха се справили бързо и лесно с тази заплаха!

— Радвам се, че не са тук — възрази Аларт. — Не бива да замесваме и Кулите в тази война!

Слънцето тъкмо надничаше иззад облаците, когато те влязоха в оранжериите. Мирното му сияние, лекият и приятен влажен аромат на билки и цветя се сториха на Аларт твърде чудновати, съпоставени с неприкрития страх на събиращите се тук мъже и жени. Този път бяха не само Касандра, Рената, Маргали и Дорилис. Имаше още три жени и петима мъже, всичките със свои матрици. Той обаче усети веднага, че дарбите на повечето са твърде слаби, едва ли умееха друго, освен да налагат матрично заключване на сандъци и кутии, както и да си помагат при летенето с планери. След малко влезе и дом Михаил.

Аларт се озърна към Касандра. Бе се обучавала в Кулата Хали по-дълго от него и му се искаше тя да насочва търсенето на причината за новото бедствие. Съпругата му завъртя глава, щом долови погледа му.

— В Неварсин са те научили по-добре да се бориш със съмненията и уплахата.

Той не беше чак толкова уверен в себе си, но прие решението й.

— Нямам време да изпитвам силата и уменията на всекиго от вас — обърна се към новодошлите. — Рената, ти четири години си била наблюдателка. Искам да ни покриеш със защитно поле, защото ще се открием пред онези, които се опитват да ни унищожат, ще бъдем прекалено уязвими. Животът ни ще бъде в твоите ръце.

Взря се поред във всеки човек, който споделяше с великите родове странните свръхсетивни дарби. И те ли имаха някакво далечно родство с боговете от легендите? Или бяха странични разклонения от размножителната програма? Може би… Хрумна му и друго обяснение — ами ако всички хора имаха в една или друга степен зачатъци на ларан? До този ден винаги бе разчитал само на свои сродници, сега обаче трябваше да се опре на мъже и жени от простолюдието. Това му вдъхваше смирение. Боеше се да работи заедно с тях, а нямаше друг избор.

Свърза съзнанието си първо с Касандра, после с Донал. Един по един включи и другите в кръга, за миг се потапяше в чувствата им: страх, гняв срещу нападателите, безпокойство от непривичното сливане с останалите… И Дорилис влезе в кръга, сякаш заля всички с вълна от ярост срещу онези, които бяха посегнали на дома й…

Не знаеше колко време е минало, преди да усети как връзката се разпада. Всички виждаха колко е помрачнял.

— Това, с което си помагат, не е естествена матрица. Не се съмнявам, че е създадена в някоя от Кулите, и то от много опитен матричен техник. Опитват се да променят обичайните трептения на скалните маси под нас.

Дом Михаил още не бе сварил да се обръсне. Лицето му придоби цвета на белите косъмчета в наболата брада.

— Ще съборят замъка върху главите ни! Аларт, няма ли как да им попречим?

— Не знам. И всички заедно трудно бихме се противопоставили на толкова мощна матрица. Можем да опитаме с укрепващо заклинание за скалната основа на крепостта. Не съм сигурен, че ще трае дълго. Но това май е последната ни надежда…

Дорилис скочи от стола си. От бързане бе дошла в оранжериите по нощница, косата й падаше по раменете като току-що излъскана мед.

— Аз пък знам по-добър начин! — изсъска бясно тя. — Като се захвана с тях, бързичко ще забравят мръсотиите си! Мога да го направя, нали, татко? Донал, ела с мен.

Аларт проследи смутен как тя изфуча през вратата. Чуваше шепота около себе си:

— Повелителката на бурите…

— Нашата малка магьосница…

— Тя ще извика бурята и ще ги накара да мислят само как да спасят кожите си!

Обърна се отчаян към господаря на Алдаран.

— Братовчеде…

Дом Михаил бавно завъртя глава.

— Не виждам какво друго да направим. Или ще я оставим да ги срази, или трябва да се предадем още сега.

Аларт наведе глава, потиснат от жестоката истина.

Още докато прекосяваше двора, за да се качи на крепостната стена при Дорилис и Донал, виждаше как облаците се трупат и сгъстяват. Спря смразен, когато момичето вдигна ръце към небето и изкрещя нещо неразбираемо. Мощта сякаш се изливаше от нея на помитащи вълни, вече не приличаше на довчерашно дете по нощница. А над тях от облаците изригна експлозия като от съд с лепкав огън, в земята се заби толкова ослепителна светкавица, че сякаш щеше да прогори света. И от небето рукна невиждан порой, мигновено покри с непроницаема завеса лагера на нашествениците, но въпреки страшния грохот и неспирните огнени проблясъци Аларт виждаше и със затворени очи какво става долу.

Кални потоци от околните склонове заливаха всичко. Оглушителният трясък подлудяваше хора и животни. Светкавица се насочи право в палатката, където вражеският матричен кръг седеше унесено около своя неестествено грамаден звезден камък. Поне половината умряха овъглени в същия миг. А все по-тежките струи от облаците притискаха лагера, заливаха всеки камък или дърво, където хората търсеха спасение. Въпреки излелия се потоп навсякъде избухваха пожари.

Аларт не би могъл и да си представи такава стихия. Касандра се притискаше до него, скрила лице в рамото му, и хлипаше от страх. Той напрягаше волята си, за да понесе тътена и опустошението, а стоящият наблизо дом Михаил сияеше от свирепо въодушевление и гледаше жадно как бурята унищожава лагера на Деймън-Рафаел и Рейхъл от Скатфел.

Мина сякаш цяла вечност, преди всичко да утихне. Облаците се пръснаха на бели парцалчета и Аларт се взря в долината. В лагера още пламтяха пожари, навсякъде лъкатушеха дълбоки бразди, изровени от пороищата. Не се забелязваше никакъв признак на живот.

Дорилис се олюля прежълтяла и се свлече в ръцете на Донал, който веднага я отнесе в замъка. Аларт обърна гръб на потискащата гледка долу.

„Да, тя ни спаси засега. Но на каква цена?“