Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (26)

26

Дори Аларт да се бе съмнявал някога, че ще има война, вече му стигаше само да погледне от крепостните стени. По всички пътища, водещи към възвишенията, се виеха като змии колони войници. Донал бе разположил обръчи от защитници по склоновете под твърдината и за пръв път, откакто младежът живееше тук, Алдаран се бе превърнал в непристъпно укрепление.

В замъка бе дошъл пратеник под мирен флаг. Аларт стоеше близо до дом Михаил в приемната зала и се взираше в стареца, седнал вдървено изправен на високото си кресло — невъзмутим, с безизразно лице… и излъчващ смъртна заплаха. От другата страна на креслото му седеше Дорилис, зад нея стоеше Донал. И на Аларт дори му беше ясно, че наследницата е в залата, за да има повод и истинският защитник на Владението да присъства.

— Господарю — поклони се пратеникът, — чуй словата на Рейхъл от Скатфел, за да научиш какви искания настоява да изпълниш.

Дом Михаил отвърна учудващо кротко:

— Не съм свикнал да настояват, когато искат нещо от мен. А законът и обичаят задължават моя брат от Скатфел само да отправя молби към мен, както подобава на един васал да се държи със своя сюзерен. Затова му предай моето недоумение — по-скоро би могъл да се надява на успех, ако спазва приличието.

— Желанието ви ще бъде изпълнено.

Аларт знаеше, че пред стои човек-глас — старателно обучен и свикнал да предава абсолютно точно разговори, траещи по два-три часа, без да променя не само думите, а и произношението и тона, с които са изречени.

— След направената от вас уговорка, господарю, сега ви моля да изслушате посланието на Рейхъл от Скатфел към неговия брат Михаил от Алдаран.

Стойката и тембърът на мъжа се промениха почти незабележимо и макар да беше дребосък с висок тенор, илюзията беше стъписваща — на всички им се стори за миг, че на неговото място е застанал едрият, уж добродушен грубиян от Скатфел.

— Понеже ти, братко мой, напоследък предприе някои незаконни и дори скандални действия относно наследството на Алдаран, аз — Рейхъл от Скатфел, като попечител и законен наследник на Владението и понеже съм се заклел да поема грижата за Алдаран, ако те налегне болест, слабоумие или преклонна възраст, те обявявам за негоден и неспособен да вземаш в бъдеще решения относно същото това Владение. Готов съм да изпълня задълженията си на попечител и да управлявам Алдаран от твое име. Затова настоявам… — юмруците на дом Михаил се свиха, щом отново чу тази дума — …веднага да ми предадеш управлението на замъка, както и настойничеството над твоята дъщеря недестро Дорилис от Рокрейвън, за да й намеря подходящ съпруг за доброто на Владението. На предателя Донал от Рокрейвън, наричан още Делрей, който злонамерено е повлиял върху отслабналия ти ум, аз — попечителят на Алдаран, съм готов да предложа прошка, но само ако напусне замъка утре още преди изгрев слънце и никога повече не прекрачва границите на Владението, иначе всеки ще може да му отнеме живота, без да носи отговорност за това.

Донал не помръдна, само устните му се изопнаха в зла гримаса.

„О, значи той вече жадува Владението“ — досети се Аларт. Вероятно отначало е бил готов да отстъпи на хората от Скатфел. Но си личеше, че е свикнал с ролята на попечител и действителен наследник.

Позата и речта на човека-глас отново се промениха леко. Сега внушаваше впечатлението, че пред тях говори съвсем друг мъж, дори очертанията на лицето му сякаш станаха различни. Общото с посланието на Рейхъл беше само надменната наглост.

— Към това аз — Деймън-Рафаел от Елхалин, единствен и истински повелител на всички Владения, добавям следното. Настоявам Михаил от Алдаран незабавно да ми предаде изменника Аларт Хастур от Елхалин и неговата съпруга Касандра Ейлърд, за да отговарят по обвинение в заговор срещу короната. А ти, Михаил от Алдаран, се яви пред мен, за да обсъдим размера на данъка, който Владението ти ще изпраща в Тендара, за да не бъдеш прогонен и лишен от всичко.

Пратеникът отново наподоби Рейхъл.

— А ако ти, братко мой, се противопоставиш на исканията ми, ще имам пълното право да превзема със сила твоята твърдина и да ти наложа волята си.

Мъжът се поклони още веднъж и млъкна.

— Послание, надхвърлящо всякакви предели на търпението ми — отбеляза господарят на Алдаран. — По справедливост би трябвало да обеся и оногова, който ми го донесе, защото щом си служител на моя брат, дължиш подчинение преди всичко на неговия сюзерен — тоест на мен. Е, приятелю, защо да не се отнеса с теб, както постъпвам с всеки жалък изменник?

Човекът-глас пребледня изведнъж, но с нищо друго не издаде да се е уплашил.

— Господарю, словата не са мои, а на вашия брат и на негово височество от Елхалин. Ако ги смятате за обидни, моля ви да накажете истинските виновници.

— Ами да, май си прав. Защо да бия с пръчка кутрето, когато старият пес ме дразни с лаенето си? Добре, тогава отнеси моето послание до брат ми от Скатфел. Кажи му, че аз — Михаил от Алдаран, съм със здрав ум и че по закон и обичай си оставам негов сюзерен. Ако реша да постъпя по справедливост, трябва да му отнема Скатфел и да го обявя за престъпник и изгнаник в цялото Владение, както той си позволява спрямо законния съпруг на моята дъщеря. Предай още на Рейхъл, че дъщеря ми Дорилис е омъжена ди катенас и няма защо той тепърва да й търси съпруг. Сега чуй посланието ми към господаря Деймън-Рафаел от Елхалин. Изобщо не ме интересува кой е повелител на равнините отвъд Кадарин, защото в това Владение не признавам ничия воля над своята. Но ако бъдещият крал ме покани като равен на себе си на своята коронация в Тендара, тогава ще обсъждаме подробностите на етикета и ритуалите. Моят сродник и гост Аларт Хастур е добре дошъл в дома ми и нека сам реши как да отговори на господаря на Елхалин или да пренебрегне исканията му.

Аларт облиза устни — твърде късно се сети, че човекът-глас ще повтори дори този мимолетен признак на слабост.

— Кажи на моя брат Деймън-Рафаел, че дойдох в Алдаран като негов покорен поданик, вярно и усърдно изпълних поставената ми от него задача. Понеже в момента съм свободен от задължения, настоявам за правото си сам да избера кой покрив да е над главата ми, без да се допитвам до него. — „Доста слабоват отговор“ — сгълча се сам и потърси по-решителни думи. — Освен това смятам, че климатът в Хали не се отразяваше добре на съпругата ми, затова я доведох тук, където е в безопасност. — „Нека брат ми се задави от яд, ако ще!“ — И накрая заявявам, че и през ум не ми е минавало да заговорнича срещу короната. Аз съм верен поданик на Феликс, син на покойния крал Регис. Ако Феликс, единствен и истински крал в Тендара, ме призове да защитавам трона му срещу посегателства, веднага ще се отзова. А дотогава ще остана в Алдаран, за да не давам поводи на законния крал Феликс да ме подозира, че кроя заговори да му отнема трона.

„Свърши се, няма връщане назад. Обявих се за непримирим противник на Деймън-Рафаел.“

Устоя на изкушението да проникне в бъдещето, за да види предварително как ще реагират брат му и Рейхъл на тези послания. Можеше да прехвърли в ума си стотина варианта, без да познае единствения, който ще настъпи.

В залата настъпи тишина — човекът-глас осмисляше и запомняше чутото. После се поклони отново и заговори:

— Моите господари, които ме изпратиха при вас, предвидиха отговора ви, затова ми заръчаха да ви предам следното. Донал от Рокрейвън, наричан още Делрей, е обявен за престъпник и изгнаник в пределите на това Владение и всеки, който му вземе главата, ще остане ненаказан. На предателя Аларт Хастур се предлага да разчита само на милостта на своя брат, ако му се предаде до залез слънце. А Михаил от Алдаран трябва да отстъпи властта над този замък и над всички негови обитатели, иначе ще бъде принуден със сила.

Пак последва дълго мълчание.

— Нямам намерение скоро да обикалям Владението си — подсмихна се накрая Михаил. — В случай че моят брат от Скатфел не може да измисли нищо по-добро по времето за сеитба и плодобер, нека си клечи пред портата ми, докогато му стигне търпението. Заявявам обаче, че ако нарани мъж или жена, дете или животно, потърсили законно закрилата ми, и ако престъпи чертата, на която са моите воини, ще смятам това за основание да унищожа и него, и въоръжените му отряди, а имението му Скатфел ще бъде конфискувано. Уверявам го, че доведат ли го тук като пленник, ще бъде обесен.

Щом стана ясно, че няма какво повече да се каже, пратеникът склони глава.

— Господарю, всичко ще бъде предадено, както е изречено.

Излезе заедно с войника, понесъл мирния флаг. Но още преди да е стигнал до вратата, Аларт вече знаеше какво е бъдещето.

Война.

Всъщност никога не се бе съмнявал в това.

 

Не се наложи да чакат дълго. Само час след като си отиде човекът-глас, отдолу започнаха да прелитат запалени стрели. Повечето падаха на плочите в дворовете, щом отскочеха от каменните стени, някои обаче се забиха в дървени покриви или в купи сено. Отново започнаха да изливат коритата за пране, преди пожарът да е пламнал из целия замък.

И пак тишина, този път зловеща. Това е, каза си Донал, разликата между очакваната и обявената война. Заповяда да навлажнят обилно сеното за животните.

Всички бяха готови да отблъснат обсаждащите отряди. В края на всяка стръмна пътека, водеща към крепостните стени, имаше силен стражеви пост. В Алдаран отдавна бяха натрупани предостатъчни запаси от храна за хората и животните. А сред стените имаше няколко дълбоки кладенеца, стигащи до подземни потоци, значи водата също беше в изобилие.

Три дни отминаха, а нападение все нямаше. И съгледвачите на наблюдателната кула, и мъжете от защитните пояси около стените не забелязваха нищо особено във вражеския лагер.

А на четвъртата сутрин Донал чу вайкане и писъци. Изтърча навън да види какво се е случило.

Стражи, готвачи и коняри се бяха струпали стъписани и зяпаха течността в кофите, извадени от кладенеца — гъста и някак лепкава, с цвета и миризмата на прясно източена кръв. Аларт също дойде намръщен. Успехът в отбраната на Алдаран зависеше почти само от водата. Ако хората на Скатфел бяха успели някак да отровят потоците, крепостта щеше да издържи ден-два, не повече. Още преди светилото да залезе, първите животни щяха да умрат. До изгрев щеше да има и мъртви деца. Не им оставаше друго, освен да се предадат.

Вгледа се в гнусната течност и попита:

— Само в този кладенец ли е такава? Какво става с потока, от който черпят вода за замъка?

— От кухните идвам, дом Аларт — увери го един от готвачите. — Същото е и там.

Бяха извикали и дом Михаил. Той се наведе и гребна с шепа. Сбърчи нос от вонята. Вдигна предпазливо ръка към устата си, вдигна рамене и плю.

— Чудна работа… Как са успели да отровят подземните потоци? Отговорът е един — това е невъзможно! — Докосна матрицата, окачена на шията му, отново пое глътка в устата си и изплю чиста вода. — Илюзия. Признавам — учудващо майсторски изпипана, но пак си е илюзия. Водата е чиста и не е вредна за здравето. Само са й наложили заклинание, за да прилича на кръв.

— Значи ще е война на магьосници, а? — изсумтя потиснато един страж. — Каквото ще да е това в кладенеца, никой няма да пийне от него.

— Казвам ти, нищо й няма на водата! — нетърпеливо го сряза господарят на Алдаран. — Само изглежда като кръв.

— Ами смрадта и вкусът? — усъмни се готвачът. — Съгласен съм, никой няма да докосне такава гнусотия.

— Или ще пиете, или ще ви мъчи жажда — напомни Донал. — Човече, само умът ти смята водата за кръв. Гърлото ти веднага ще познае, че е вода.

— Не забравяйте животните — промърмори застаналият наблизо коняр. — Не си и мислете, че ще ги напоим с това.

Наистина вече се чуваше сърдито или паническо цвилене и мучене. Аларт се сети: „Ами да, всички животни се плашат от миризмата на кръв! Хората също се страхуват, трябва веднага да им покажем, че можем да се борим с подобни хитрости.“

А дом Михаил въздъхна:

— Добре де… Надявах се, че можем просто да не им обръщаме внимание, пък те нека си помислят, че заклинанието им не го бива. — Обърна се нерешително към Аларт: — Сроднико, нямам никакво право да искам от теб участие в отбраната на моята твърдина…

— Сроднико, моят брат се съюзи с твоя, да не споменавам и че се кани да сложи сам короната на главата си. Ако и аз бъда пленен заедно с вас, животът ми няма да струва и пукната пара.

— Тогава те моля да откриеш с дарбата си какви дяволии забъркват онези долу, дано вечно мръзнат в адовете на Зандру!

Аларт се съсредоточи и след малко промълви:

— В лагера им има поне един ларанзу с могъща матрица, а може и да са неколцина. Но заклинанието е простичко. Ще видя какво ще успея да направя.

— Донал ми е нужен тук, на стените — напомни господарят на Алдаран и Аларт кимна.

Повика с жест един от слугите.

— Върви да намериш съпругата ми, лейди Рената и лейди Маргали. Предай им, че ги моля веднага да се качат в наблюдателната кула. — Озърна се към дом Михаил и вдигна рамене: — Само там ще бъдем достатъчно изолирани от мислите и страха на останалите.

— Сроднико, разпореждай се, както намериш за добре.

Аларт се качи в кулата и изчака трите жени да се съберат.

— Знаете ли вече какво стана?

Рената сбърчи нос.

— Как да не знам… Моята прислужница искаше да ми напълни ваната и ненадейно се разпищя, че от крановете тече кръв. Веднага заподозрях, че е илюзия, но нима можех да убедя всички жени в замъка!

Маргали поклати глава.

— И аз долових заклинанието. Да си призная откровено, бих предпочела да ходя мръсна, вместо да се мия с тази гадост. А Дорилис много се уплаши. Горкото ми момиченце, пак я мъчи болестта на прехода. Надявах се вече да й се е разминало, но с всички тези вълнения…

— Добре — прекъсна я Аларт. — Първо да разберем как са го направили. Касандра, ти си наблюдателка, а ти, Рената, си най-опитната сред нас. Искаш ли да поемеш средоточието на силата?

— Не… Не смея — отвърна тя стресната.

Касандра веднага се досети и я прегърна през кръста.

— Рената, разбира се, че не бива да правиш това! Бременна си! Ако искаш, само наблюдавай състоянието ни, но остани извън кръга. Маргали, готова ли си?

По лицата им заиграха сините отблясъци от трите звездни камъка. След миг Касандра кимна. Заклинанието наистина беше съвсем простичко.

— Няма нужда да прахосваме силите си напразно. Просто ще дадем воля на природата да бъде каквато е.

Съзнанията им се сляха, докато се потапяха в обкръжаващите ги енергийни мрежи. Започнаха да повтарят най-елементарното призоваване на стихиите: „Земя, въздух, вода, огън. Пръст, скала, вятър, небе, дъжд, сняг, мълния…“ Ритъмът на природата се просмука в тях и Аларт усети как дори Рената се присъедини… защото съгласието с естествените процеси не можеше с нищо да навреди на нероденото дете. Още докато търсеха схемата, наложена върху нормалното излъчване на подземните потоци, вече знаеха, че във всеки кладенец или тръба в стените на замъка водата отново е кристално чиста. Забавиха се още малко в отчетливия ритъм и почувстваха присъствието на Дорилис, Донал и дом Михаил, на всеки в замъка, който имаше матрица и можеше да си служи с ларан. Всички, дори животните в оборите и конюшните се поддадоха на умиротворяващото излъчване. И сякаш самото светило блесна по-ярко за миг.

„Всичко в естеството е единство, цялото е нерушима хармония…“

Дорилис пристъпи на пръсти в стаята. Малко по-късно връзката се разпадна от само себе си, Маргали се усмихна и протегна ръка на своята приемна дъщеря.

— Отново изглеждаш добре, сладката ми.

— И така се чувствам — засмя се оживено момичето. — Бях се проснала на леглото и изведнъж… не знам как да го обясня… стана ми много хубаво и знаех, че вие работите тук. Исках да бъда с вас. — Тя се сгуши до рамото на Маргали, доволна и мила. — И Катя каза да ви предам, че водата вече е чиста в баните и кухните. Ако ви се яде, всичко е готово.

Аларт знаеше, че на силите на Скатфел ще им бъде много трудно да навредят на Алдаран с помощта на матрици, ако решат да тръгнат срещу природата. Най-доволен остана, че дори не навредиха на онзи ларанзу, наложил заклинанието. На злото, което се опита да им стори, те отвърнаха само с добро.

„Свети Носителю на бремето, дано не прекрачим пределите на мислимото…“ Въпреки щастието и чувството за благополучие, звънящо във всеки негов нерв, Аларт знаеше, че сблъсъкът ще се развихря тепърва. Щом провалиха атаката чрез илюзия, командваните от Деймън-Рафаел и Рейхъл войски трябваше да се задоволят засега с по-обичайни средства.

Сподели предположението си с дом Михаил по-късно през деня, господарят на Алдаран обаче завъртя глава.

— Крепостта може да издържи на обикновена обсада и това е добре известно на моя брат. Той няма да изтърпи дълго.

— Но аз виждам в бъдещето — колебливо започна Аларт, — че ако се ограничим с обичайните похвати, стълкновението ще бъде много тежко и за двете страни. Дори не е сигурно, че ще надделеем ние. Само че успеят ли да ни въвлекат в битки с матрични технологии, очаква ни страшно бедствие. Сроднико, заклех се да направя всичко по силите си, за да ти помогна в този труден момент. И все пак те моля, дом Михаил, опитай се да не допуснеш прилагането на все по-ужасни похвати в сражението, ако ще да победим много по-трудно. Сам каза току-що, че крепостта е непревземаема при обикновена обсада. Не ги оставяй да ни подмамят в игра със стихии, за която ще съжаляваме.

Господарят на Алдаран се взря в бледото лице на събеседника си, във видимо потрепващите пръсти на ръцете му. Лесно беше да проумее защо Аларт настоява толкова, още си спомняше с тръпка на ужас разказите му за опустошенията от лепкав огън в равнините. Но старият, обръгнал на всичко войник в душата му, ветеран от какви ли не схватки в планините, виждаше само свикналия с мира човек, който се бои от опустошенията на войната. И разбирането му се примесваше с презрението на пълководеца към монаха.

— Как ми се иска да се придържаме само към почтените средства, осветени от традицията… Но ти видя, че твоят брат не се поколеба да прати срещу нас своите чудовища, понесли лепкав огън. Уви, опасявам се, че няма да се задоволи единствено с катапулти, обсадни стълби и яростни атаки на мъже, размахали мечове. Обещавам ти едно нещо — ако той не използва отново тези противоестествени подлости, аз няма пръв да прибягна до нападения с ларан. Но пък тук нямам матричен кръг, който да натрупа за мен запаси от страховити оръжия. Ако Деймън-Рафаел е докарал такива от равнините и ги е предоставил на отрядите от Скатфел, няма още дълго да ги отблъскваме само с арбалети и копия…

Колкото и да беше отчаян, Аларт трябваше да признае, че в доводите на дом Михаил звучи здравомислие. Нима самият той би позволил Касандра да попадне в ръцете на Деймън-Рафаел, защото се гнуси от употребата на лепкав огън? Нима би се примирил да види Донал обесен над портата, а Дорилис — дадена против волята й на някой простак? Все пак у него не бе останала дори сянка на съмнение, че послужат ли си още веднъж с ларан…

Чуваше скръбни викове… Дом Михаил стоеше пред него с наведена глава, по бузите му се стичаха сълзи, вече не можеше да носи товара на годините си. И проплакваше: „Прокълнат съм завинаги! Да бях умрял бездетен!…“ В представите му изплува лицето на Рената, сгърчено в страшна гримаса… Изгарящи мълнии като че унищожаваха сетивата му, очите на Дорилис святкаха безумно… Нито можеше да понася повече виденията, нито да ги пропъди от ума си. Онемяваше от тежестта им…

Погледна унило господаря на Алдаран, обърна се и излезе от залата.

Но поне засега нашествениците наистина се задоволиха с типичните обсадни средства. До края на този ден и цялата нощ запратените от катапултите камъни трещяха по стените, понякога прехвърчаха и запалени стрели. Налагаше се винаги да има мъже, които да бдят за пожари, някои от жените също притичваха с пълни кофи, за да гасят. А преди разсъмване, когато повечето стражи се щураха в опит да потушат десетина разгарящи се пожара, прозвуча тревожен вик — враговете вдигаха обсадни стълби. Повечето бяха посечени или хвърлени в урвата, но неколцина успяха да стъпят на стените и Донал им се изпречи с десетина стражи в първата ръкопашна схватка. Аларт не се отделяше от него и в битката с нападателите го раниха леко в ръката. Донал настоя да отиде да го превържат.

При лечителките завари Касандра и Рената.

 

— Да благодарим на всички богове, че раната не е по-тежка — едва промълви Касандра, пребледняла от страх.

— Донал ранен ли е? — веднага попита Рената.

— Нищо му няма — увери я Аларт и се намръщи, когато лечителката започна да шие раната. — Той повали войника, който успя да ме удари с меча си. Дом Михаил не би могъл и да си мечтае за по-способен защитник на Алдаран. Макар да е млад, знае как да води хората си в битка.

— Сега е тихо — ослуша се Касандра и потръпна. — Каква ли дяволска хитрост замислят този път?…

Той също осъзна учуден, че вече не се чуваше дори грохотът на камъните по стените. Прозря веднага обаче, че затишието ще бъде съвсем кратко.

— Любима, защо ли не те оставих на по-безопасно място…

— Искам да съм до теб.

Лечителката довърши превръзката и му подаде малка чаша с гъста червеникава течност.

— Изпийте това, за да не ви мъчи треска от раната. И не насилвайте ръката си засега. Още имаме достатъчно мъже, способни да размахват мечове.

Трепна смаяна, защото чашата изведнъж падна от омекналите му пръсти и пръските полепнаха навсякъде по пода.

— Господарю, в името на Авара, какво ви стана?!

А Аларт вече чуваше врявата, която познаваше от виденията си. Обърна се и без да губи време за любезности, изтича на двора. Тълпата се отдръпваше уплашено от някакъв разтрошен съд, от който по плочите се разтичаше странна на вид жълтеникава слуз. Самите камъни започваха да димят, пропадаха в големи дълбоки дупки, сякаш бяха разтопено масло.

— Зандру да ги вледени дано! — изруга един страж. — Това пък какво е? Пак ли магии?

— Не знаем още — промърмори дом Михаил. — За пръв път виждам такова чудо…

Един от по-смелите войници се опита да събере парчетата, но веднага нададе измъчен вой — ръката му почерня като овъглена.

— Аларт, ти поне знаеш ли с какво ни нападнаха? — попита Донал.

Устните на Аларт се изопнаха в тънка линия.

— Не е заклинание, но веществото също е измислено в Кулите — киселина, която разяжда именно скалите.

— Нищо ли не можем да направим? — настоя господарят на Алдаран. — Ако продължат да ни замерват с това, твърде скоро ще ни лишат от стените на крепостта! Донал, прати хора да огледат навсякъде.

Младежът посочи един страж.

— Събери хората от отряда си, вземете сламени щитове, щом киселината вреди само на камъните. И никакви метални лопати — ще се задушите от изпаренията!

Аларт се намеси:

— Тъй като е киселина, полейте я с водата, примесена с пепел, която използвате за почистване на мандрите и конюшните. Може да предотврати разяждането на камъните.

Наистина успяха да спрат разпростирането на вредите, но който и да стъпеше после върху петната, оставаше без подметки на ботушите. Оградиха засегнатите места. По външните стени имаше няколко дупки, от които камъните се ронеха и стичаха. И запасите от пепелива вода скоро свършиха. Опитаха се да я заменят с разтворен сапун и конска пикня, но те се оказаха слабо противодействие.

— Лошо става! — изръмжа дом Михаил. — Какво ще правим, като ни съборят стените? Сроднико, това трябва да е някаква измишльотина на твоя брат. Хората от Скатфел не могат да си позволят услугите на Кулите! Сещаш ли се за някакво спасение?

— Хрумна ми нещо — нерешително промълви Аларт. — Можем да наложим укрепващо заклинание на стените, за да не се рушат повече по неестествени причини, но пак ще им вредят обичайните оръжия. Така няма да ги опазим от земетресение например, обаче ще ги защитим срещу тази киселина.

Отново всички обучени да работят с матрица се събраха в най-горната стая на наблюдателната кула. Дорилис веднага се лепна за тях.

— Мога да помогна като наблюдателка! — примоли се тя. — Така Рената ще е свободна да работи с вас.

— Не, не бива! — веднага отказа жената и си отдъхна, че момичето още не владееше добре телепатията. — По-добре ще е ти да се включиш в кръга, а аз да следя състоянието на всички ви.

Иначе Дорилис веднага щеше да научи защо състоянието на Рената не й позволява да работи в матричен кръг… „Неприятно ми е да я лъжа така, но скоро ще е здрава и силна, тогава двамата с Донал ще й кажем.“

За щастие момичето се зарадва и на тази възможност да използва матрицата си за нещо друго, освен за полети с планер. Седна до Касандра. Пак сляха умовете си в заклинание, което усилваше природните процеси.

„Скалата е едно с родилата я планета, а човек може да я оформя само според свойствата й. Нищо няма да я промени. Скалата е едно цяло с планетата…“

Аларт се чувстваше способен да проникне в дяланите камъни на замъка и крепостните стени, в плътната им якост. И си представяше как взривните снаряди и съдовете с киселина отскачат безсилно, отвратителната жълта слуз се стича, без да остави следи.

В този миг някой извън кръга простря внимателно съзнанието си към него.

„Аларт…“

„Ти ли си, братко?“

„Аз съм — Донал. Разположих хора по външните укрепления, за да обстрелват катапултите им, но стрелите ни не ги достигат. Можете ли да спуснете мрак върху лагера им, за да не се прицелват точно?“

Аларт се подвоуми. Едно беше да укрепват природните сили, да върнат водата в естественото й състояние, да предпазят камъка от неща, които не би трябвало да съществуват. Но да налагат мрак посред бял ден…

Мислите на Дорилис се преплетоха с неговите в кръга.

„Няма нищо неестествено да се спусне гъста мъгла. Често се случва през този сезон човек да стои под стените на крепостта и да не вижда пръстите на ръката си, ако я протегне напред!“

Той веднага напрегна докрай ясновидската си дарба. Наистина имаше голяма вероятност мъгла да скрие Алдаран. Всички отново се съсредоточиха чрез матриците си в особеностите на въздуха наоколо, в трупащите се облаци, за да обгърнат целия връх в непроницаема за погледа пелена.

— Няма да се вдигне до края на нощта — доволно подхвърли момичето.

Аларт настоя всички да си починат. Можеше твърде скоро да се съберат отново по принуда. Ударите по стените на крепостта спряха, стражите и другите мъже от замъка имаха време да почистят старателно остатъците от странната киселина.

Рената простря усета си на наблюдателка към Дорилис и остана смаяна. Дали беше само от благотворното заклинание? Вече изглеждаше по-спокойна, истинска жена без дори остатъци от детинското в съзнанието й. Спомни си как самата тя порасна много бързо още през първата си година в Кулата. И Дорилис сякаш бе направила огромен скок. Рената безмълвно отправи гореща благодарност към боговете.

„Ако не я измъчват неспирни промени в психиката й, ако няма защо да се боим от необузданите й сръдни и разсъдъкът й започне да се равнява на нейната дарба… Може би скоро всичко ще свърши добре за мен и Донал.“

В душата й отново нахлу предишната обич към Дорилис, тя прегърна момичето.

— Гордея се с теб, кария меа. В кръга се прояви като зряла жена. Сега си отдъхни, нахрани се до насита, за да имаш отново сили, когато си необходима.

Дорилис грейна от похвалата.

— И аз браня дома си също като Донал!

Рената сподели невинната й гордост.

„Колко е силна и още колко може да напредне… Дали ще преодолее невредима прага на женствеността?“

 

Гъстата мъгла обаче пречеше и на защитниците да видят какво им готвят стегналите обсадата отряди. Дали само чакаха да се проясни? Всички се радваха на краткото спокойствие, за да си поемат дъх. Щом падна нощта, Аларт реши, че е безсмислено и той да бди на стените. Отиде да вечеря с Касандра в техните покои. По мълчаливо съгласие отбягваха да говорят за войната, защото с нищо нямаше да си помогнат, ако усилват страховете си. Тя помоли една прислужница да й донесе лирата и му попя малко.

— И аз се надявах в деня на сватбата ни — промълви, когато вдигна поглед от струните, — че ще живеем в мир. Уви, лъгала съм се! Но ето, скъпи мой, че дори насред битките остава по някой миг за песни.

Той целуна тънките й пръсти.

— Да, поне засега боговете се смилиха над нас.

— Аларт, толкова е тихо! Сякаш са се отказали и са се разотишли по домовете си.

— И на мен ми се ще да знам какво крои Деймън-Рафаел. Не вярвам, че ще безделничи кротко в подножието на върха, без да запрати по нас още някоя страхотия.

— Лесно би надникнал в идните дни… — предложи тя нерешително.

— В този сблъсък ще си служа с ларан само когато съм принуден — за да се опазим от беда. Няма да давам на Деймън-Рафаел поводи да стовари върху цялата страна новите си ужасни оръжия.

 

Към полунощ небето изведнъж започна да се прояснява, мъглата първо изтъня, после се разнесе на разкъсани парцали. Виолетовата Лириел беше почти в зенита, пълна и сияеща, синята Кирдис и зелената Идриел клоняха към планинските била на запад. Касандра бе заспала преди повече от час, но Аларт се въртеше, обзет от особено безпокойство. Накрая се измъкна безшумно от леглото и се облече. Забърза по коридора и до стълбата се натъкна на Дорилис в дълга бяла домашна роба, с разпусната коса. Забеляза, че е обула набързо чехли на босо.

— Нима Маргали те пусна да бродиш полуоблечена посред нощ?

— Не можах да заспя, сроднико, а и нещо ме тревожи. Ще отида при Донал на стената. Предчувствам, че го заплашва нещо.

— Чия, ако наистина има някаква опасност за Донал, най-неподходящото място за теб е на крепостната стена.

— Той ми е съпруг и мястото ми е до него! — отсече тя непреклонно.

Аларт нямаше какво да възрази. В края на краищата тя можеше да сподели само това с Донал. Откакто отново се събра с Касандра, той още повече съчувстваше на самотниците. А в този момент осъзна, че Дорилис е твърде самотна. Вече нищо не я свързваше с децата в замъка, възрастните обаче все още я смятаха за малка. Не възрази, а се спусна по стъпалата. Усети, че момичето го следва по петите. Заедно излязоха на двора и тръгнаха към стената.

Имаше облаци само на хоризонта. А луните светеха толкова ярко, че в небето не се различаваше нито една звезда. Донал стоеше пред една бойница, скръстил ръце на гърдите си, и когато Аларт го доближи, чу нечий тих укор.

— Господарю Донал, още веднъж ви моля да слезете оттам. Чудесна мишена сте в тази светла нощ!

Най-сетне младежът се вслуша в гласа на предпазливостта, обърна се и тръгна надолу по стъпалата към двора. Само миг-два по-късно стрела изсвистя точно където бе застанал. Дорилис изтича и се хвърли в прегръдката му.

— Не бива да рискуваш така! Обещай ми!

Той се засмя и я целуна братски по челото.

— Нямаше нищо страшно. Исках само да проверя има ли будни долу или все пак са се махнали. В такава тишина и това можех да си помисля…

Аларт поклати глава мълчаливо. Твърде спокойно беше около крепостта, нашествениците несъмнено бяха намислили някаква нова дяволия. Затова попита:

— Според вас мъглата сама ли се разнесе или… някой помогна малко?

— Не съм сигурен — вдигна рамене Донал. — Долу си имат не един ларанзу, пък и наистина се разнесе твърде бързо, макар и това да се случва в планините.

Изведнъж в представите на Аларт въздухът зазвъня от крясъци и взривове.

— Викай стражите!

Още преди ехото в двора да заглъхне, въздушна кола се стрелна отгоре и от нея западаха малки тъмни сфери. Миг по-късно се разтвориха като цъфнали цветя и изляха пламтящи струи към покривите на замъка и двора.

— Лепкав огън! — изрева Донал.

Нямаше нужда да бият сигналната камбана. Няколко от дървените покриви вече горяха. Мъже притичваха на бегом към двора, но ги пресрещнаха потоци от пламъци, които не се гасяха с нищо. Двама изгоряха като факли, писъците им скоро затихнаха и само овъглените димящи трупове останаха на двора. Донал се хвърли да избута Дорилис към дълбока ниша в каменната стена, преди това обаче няколко капки попаднаха върху робата й и я подпалиха. Тя писна от ужас и болка, но Донал я завлече бързо към най-близкото корито и я хвърли във водата. Дрехата изсъска и угасна, една-единствена капка обаче проникваше все по-дълбоко в ръката й към костта. Момичето нададе почти нечовешки вой, обезумяло от причиненото й страдание.

— Прикрийте се! — извика той на уплашените стражи. — Идват още!

Дорилис се мяташе и виеше в ръцете му. Внезапно над главите им се разнесе оглушителен трясък, небето се изпълни с криволиците на мълнии… И една от въздушните коли се пръсна на огнени парчета, които се разлетяха из долината. Поредната светкавица разцепи на две второ крилато возило. По плочите на двора заплющя порой, Аларт подгизна за секунда. А Донал отстъпваше слисан от Дорилис. Тя крещеше и размахваше юмрук към небето, въздухът пращеше от електрическия заряд. Последната въздушна кола се взриви и набъбна в огромно ярко кълбо над лагера на нашествениците, поливайки го със смъртоносен дъжд от лепкав огън. И настана тишина, нарушавана само от тежкото трополене на капките и писъците на измъчената Дорилис.

— Аз ще й помогна! — викна гръмко Рената, изтичала на двора само по нощница. Момичето се опита да я отблъсне безсилно. — Недей, миличка! Не се бори с мен. Трябва да го направя, иначе ще ти изпепели ръката. Донал, дръж я здраво!

Последва нов писък на болка, но Рената неумолимо изчегъртваше с ножа и последните остатъци от лепкав огън. Щом свърши, Дорилис се отпусна в ръцете на Донал. Наоколо стражите зяпаха мълчаливи и стъписани. Рената откъсна парче от полата на прогорената роба, за да превърже раната, а Донал поклащаше лекичко сестра си и й шепнеше:

— Ти спаси всички ни. Ако не ги бе поразила, носеха достатъчно лепкав огън да не остане нищо от целия Алдаран!

Така си беше, осъзна Аларт. Деймън-Рафаел и Рейхъл явно бързаха да приключат с обсадата. Дали обаче бяха изчерпали запасите си с надеждата да довършат защитниците на крепостта още първия път? Всъщност Дорилис беше ли ги победила?

Тя наистина избави обитателите на замъка от ужасна гибел, както го бе отървала от чудовището, пратено срещу него от брат му.

Но не му се вярваше, че това е краят на бедите.