Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (20)

20

Рената вярваше, че колкото и да продължи животът й, никога и нищо няма да се сравни по великолепие с това лято в Пъкъла, когато Донал беше до нея. Заедно летяха над дългите долини, носеха се от връх на връх, криеха се под скални навеси от внезапните летни порои или лежаха един до друг на дъното на закътани урви, гледаха мечтателно играта на облаците в небето или забравяха всичко освен самите себе си.

Ден след ден Дорилис се учеше как да се справя със странната си дарба и Рената се изпълваше с надежда. Може би всичко щеше да свърши добре. Разбира се, повереницата й не биваше никога да ражда дъщери, но вероятно щеше да надмогне болестта на прехода. Потънала в щастието си, тя не искаше и да помисли, че момичето може да бъде лишено от своето бъдеще.

„А пък се присмивах на Касандра! Милосърдна Авара, защо съм била толкова сляпа!“

В един ленив, съвършен следобед двамата лежаха скрити под пищната зеленина и гледаха как Дорилис хвърка като птичка с няколко момчета от замъка.

— Макар отдавна да летя с планер — промърмори Донал, — никога не съм яздил вятъра като нея. И никое от момчетата не може да се сравнява по умение или смелост със сестра ми.

— Да, никой от нас няма нейния ларан — напомни Рената.

Примига, за да махне от ресниците си неочакваните сълзи. През това първо и последно лято на любовта й понякога виждаше Дорилис като свое дете — дъщерята, която никога не би посмяла да роди на своя любим. Нея поне можеше да учи и да обича.

Донал се обърна изведнъж и я целуна, после плъзна върховете на пръстите си по бузите й.

— Защо са тези сълзи, любима?

Тя поклати глава.

— Твърде дълго се загледах в небето.

Той хвана ръцете й в своите и ги допря до устните си.

— Колко е чудно! Никога не съм си и помислял…

Гласът му пресекна, но бяха в толкова дълбока връзка, че Рената лесно проследи мислите му.

„Никога не съм си и помислял, че любовта ще ме осени така. Досега знаех само, че някой ден моят приемен баща ще ми избере съпруга, но да обичам… не мога да повярвам. Трябва някак да събера смелост, за да му кажа…“

Трудно си представяше как, противно на обичая и възпитанието си, ще влезе в кабинета на приемния си баща и ще му изтърси още от прага: „Господарю, не дочаках вие да ми намерите невяста. Сам избрах жената, с която искам да свържа живота си…“ Чудеше се колко ли ще се разгневи дом Михаил. Боеше се да не стане още по-лошо — господарят на Алдаран да обвини Рената.

„Ще го накарам да разбере, че никога няма да позная щастието, освен с нея…“ Само че не знаеше дали дом Михаил изобщо влага някакъв смисъл в думата „любов“. Неговите бракове са били уредени според всички правила от семейството му. Как би могъл да си представи завладялото ги чувство?

Донал усети хладния повей на вятъра и потрепери — предусети далечен отглас на гръм.

— Недей — успокои го Рената. — Тя познава плетеницата на силите в небето далеч по-добре от нас. Нищо не я заплашва. Погледни! Всички момчета сега се опитват да я догонят… — Посочи подредилите се в нишка деца, които накланяха крилете на планерите си и се стрелкаха като диво ято към високите стени на крепостта. — Хайде, мили. Слънцето ще залезе скоро, вятърът ще се засили. Трябва да поемем след тях.

Донал й помогна с твърде несигурни ръце да закопчае ремъците. Тя прошепна:

— От всичко, което сподели с мен, това може би е най-прекрасното. Не знам дали друга жена в Пъкъла някога е летяла така…

В червеникавите лъчи на спускащото се светило той видя искрица на сълза по ресниците й. Но Рената кротко прикри мислите си, затича се надолу по дългия склон, улови с крилете бързо течение и се издигна, после закръжи да го изчака.

Вечерта дом Михаил помоли Аларт и Рената да останат в залата, когато Дорилис пожела лека нощ на всички и се прибра в покоите си. В другия край музикантите свиреха и някои от обитателите на замъка танцуваха. Господарят на Алдаран обаче не беше весел.

Извади от джоба си писмо и го разгъна на масичката до креслото си.

— Само вижте това! Проводих пратеник в Сторн, за да уговорим брак на техен син с Дорилис. Миналата година сякаш не бяха способни да говорят за друго, а сега ми отговарят, че тя била твърде млада, вероятно било добре да обсъдим отново предложението, щом стигне по-подходяща възраст за брак. Питам се…

Донал го прекъсна с почти груба откровеност:

— Дорилис бе сгодена вече два пъти, но грозна смърт отнесе бъдещите й съпрузи. Моята сестра е умна, красива, а зестра ще й бъде цял Алдаран. Но бих се учудил, ако хората още не са забелязали, че нейните годеници не живеят дълго.

Аларт се намеси по-кротко:

— Сроднико, на твое място бих почакал с плановете за сватба, докато за Дорилис не отминат опасностите от болестта на прехода.

Дъхът като че спря в гърлото на Михаил.

— Аларт, и това ли прозря в бъдещето… нима ще умре като всички деца от първия ми брак?

— Не, нищо подобно няма.

Всъщност Аларт се опитваше с всички сили да не дава воля на дарбата си. Вече му се струваше, че предусеща само беди и нещастия, но не успяваше да ги свърже с определено място или момент. Колко пъти му се мяркаха обсаденият замък, облаци стрели, посичащи враговете си мъже, цели огнени пелени от мълнии, забиващи се в земята… Затова постъпваше като през годините в Неварсин — издигаше преграда в съзнанието си, за да не го връхлита нищо от бъдещето. Вече не се съмняваше, че повечето картини са измамни, подсказани от безсмислени опасения.

— Сроднико, този път не мога изобщо да помогна с ясновидството си. Дори да видя сто възможности в бъдещето, пак ще се осъществи само една от тях. Защо да се боим от останалите деветдесет и девет? Но ако беше неизбежно болестта на прехода да отнеме живота на Дорилис, този трагичен край щеше неизменно да присъства във виденията ми. Не е така за щастие.

Михаил отпусна за миг глава върху дланите си.

— Аларт, така ми се иска понякога да прониквах в бъдещето като теб! Защото вече смятам увъртанията на Сторн за ясен признак, че са на страната на моя брат от Скатфел. Не искат да го ядосат, а той се надява някак да вземе Алдаран, ако умра, без да ме наследи син или зет. А това… — главата му се завъртя бързо и пак напомни за сърдит сокол — …няма да стане, докато четирите луни се носят в небето и снегът пада посред зима!

Погледът му се спря на Донал и всички доловиха за какво си мисли — крайно време е поне неговият приемен син да се ожени. Младежът се напрегна от неудобство, защото съзнаваше, че точно сега не бива да му се опълчи и да го разгневи още повече. Но дом Михаил само промълви:

— Вървете да потанцувате, деца, ако ви се иска. А аз трябва да помисля как бих могъл да се спогодя все пак с нашите сродници от Сторн…

Донал си отдъхна, но по-късно каза на Рената:

— Любима, не бива да отлагаме още дълго. Иначе някой ден ще ме повика и ще заяви: „Ето я съпругата ти.“ И тогава ще трябва да му обяснявам като пелтечещо момченце защо няма да се свържа с която ще да е дъщеря на някой от неговите васали. Рената, трябва ли да отида в Килджард и сам да поискам ръката ти? Мислиш ли, че дом Ерленд би дал дъщеря си на един бедняк, който има само дребното имение Високи чукари? Та ти си потомка на могъщо Владение. Твоите сродници веднага ще ме укорят, че ламтя за зестрата ти.

Тя се разсмя.

— О, няма на какво толкова да се надяваш, дори това да беше целта ти. Та аз имам три по-големи от мен сестри. А баща ми е недоволен, че дойдох в Алдаран, вместо да се прибера у дома, и може да ме лиши дори от тези трохи! Ако изобщо имам зестра, тя ще е обещаното от дом Михаил за грижите, които полагам за Дорилис, а той не би се разсърдил всичко да си остане в рода!

— Но той винаги е бил по-добър с мен дори от роден баща, не заслужава моето двуличие! Нито пък искам твоите сродници да си помислят, че съм те съблазнил, докато си била под нашия покрив, може би устремен в помислите си към зестрата.

— Ох, тази проклета зестра! Донал, аз поне знам, че изобщо не те интересува.

— Ако се наложи, любима, ще се откажа от всичко и ще те взема само по една долна риза.

Тя се засмя и притегли главата му за целувка.

— Още по-добре ще бъде, ако ме вземеш и без нея.

Много й харесваше как той се изчервява като хлапе. Още не можеше да повярва, че се е увлякла така. „Нищо, че съм била толкова години в Кула, че имах толкова любовници преди него. Държа се, все едно съм връстница на Дорилис. Щом научих каква може да бъде любовта, всичко друго загуби значението си за мен…“

— И все пак приемният ми баща трябва да узнае — упорито промълви Донал.

— Той е телепат, не забравяй. Не се съмнявам, че вече знае всичко, което би пожелал да научи. Но според мен още не е решил как да постъпи. Няма да е особено любезно, ако сами се натрапваме на вниманието му!

Донал все пак се съмняваше, че това е най-разумното решение. Как би могъл дом Михаил дори да допусне, че той ще погази обичая така и ще насочи вниманието си без разрешение към жена на възраст за брак? Чувстваше се особено, отдалечаваше се от пътя, по който се очакваше от него да върви.

Рената се взря в разтревоженото му лице и въздъхна. В самотната си борба с угризенията, още в Кулата, тя отдавна бе проумяла, че няма друг изход, освен да скъса с традициите, налагащи поведението на жена с нейното потекло. Но Донал за пръв се сблъскваше с необходимостта да промени нещо…

— Тогава ще пратя писмо на баща си, но когато стане твърде късно, за да отговори преди средата на зимата. Ще му съобщя, че с теб ще се оженим на средзимния празник… ако дотогава още ме искаш.

— Как можа да го кажеш! — упрекна я Донал и за останалото нямаха нужда от думи.

 

Лятото отминаваше полека. Листата на дърветата започнаха да променят цвета си, Дорилис отпразнува рождения си ден, плодовете на усърдния труд вече влизаха в хамбарите. Един ден всички от замъка отидоха да видят първите огромни каруци, пристигнали в един от външните дворове. Бяха пълни с чували ядки и качета с маслото, което се извличаше от тях. Аларт стоеше до Рената, настрани от останалите.

— Братовчеде, ти ще останеш ли тук през зимата? Аз няма да се отделя от Дорилис, докато не се уверя, че за нея всички опасности са отминали. Но ти…

— Донал ме помоли да остана, дом Михаил също. И още чакам позволение от брат си да тръгна.

Рената лесно почувства умората и примирението му. Аларт тъгуваше до болка по Касандра. В едно от тайните си послания най-сетне бе помолил брат си за разрешение да привърши мисията си в Алдаран, но получи непреклонен отказ.

По устните й се плъзна крива усмивка.

— Сега твоят брат има законен наследник, затова не бърза да те събере отново със съпругата ти. Ами ако си народите деца, които ще заплашват господството на сина му над Владението?

Стори й се, че неговата въздишка никак не подхождаше на младостта му.

— Касандра няма да ми роди нито едно дете. Няма да я изложа на такъв риск. И съм се заклел с ръка в огъня на Хали да браня правата на синовете му, били те законни или недестро, над Владението.

В гласа й прозвуча нескрита ирония.

— Да, правата им над Владението… Ами над короната?

— Не искам корона на главата си.

— Аз ти вярвам. — Рената помълча и добави хапливо: — Но дали твоят брат някога ще ти повярва?

— Не знам… — въздъхна Аларт.

Наистина ли Деймън-Рафаел вечно се измъчваше от съмнения, че по-малкият му брат не би устоял на изкушението да докопа Владението… или дори короната? Или продължаваше да го държи тук, за да е задължен още повече могъщият господар на Алдаран към рода Елхалин? А Деймън-Рафаел би имал нужда от повечко съюзници, ако реши да спори с принц Феликс за трона в Тендара.

Разбира се, още не беше време за сблъсъка. Старият крал Регис се бе вкопчил с последни сили в нишката на живота си, а Съветът нямаше да започне умуването си, докато той не издъхне. Но щом кралят легнеше за последен покой в неотбелязан гроб — според нерушимата традиция — до своите предшественици, старейшините веднага щяха да повикат принц Феликс пред себе си и да поискат да докаже, че е годен да седне на трона.

— Да, и еммаска може да бъде добър крал — съгласи се Рената, която с лекота следеше мислите му, — но пък не може да продължи династията. Значи няма да признаят Феликс за наследник на баща му. И аз научих последните вести. Касилда не се е възстановила от раждането и е починала преди десетина дни… Значи брат ти има законен наследник, обаче му липсва съпруга. Не се съмнявам, че много съжалява за решението си да те ожени бързо за Касандра.

Лицето на Аларт се сгърчи от отвращение, щом си спомни думите на Деймън-Рафаел: „Касилда може и да срещне смъртта при раждането на детето, което вече носи в утробата си. Тогава ще мога преспокойно да взема Касандра за съпруга.“ Как можеше дори бездушен мъж като брат му да говори така за жената, която му роди десетина деца през годините, само за да ги види как умират едно след друго в ръцете й?

Промърмори нещастно:

— Може би така ще е най-добре.

Но в гласа му прозвуча такава смъртна умора, че Рената не можа да сдържи сълзите си. Той нежно повдигна главата й и я погледна в очите.

— Какво има, братовчедке? Винаги се опитваш да ме успокоиш, но все не споменаваш за своите тревоги. Мъчи ли те нещо днес?

Прегърна я като брат и Рената зарида в ръцете му.

— Кажи ми, чия — настоя той, сякаш говореше с момиче като Дорилис.

Рената преглътна сълзите.

— Скрих от Донал… Исках неговото дете! А и ако стане така, моят баща би се отказал от увещанията си да се прибера в Еделвайс, за да ме омъжи за когото му скимне. Заченах, но след ден-два се уверих, че ще бъде момиче и… — Страданието й прободе като острие и Аларт. — Не можех да я оставя да живее. Не… не съжалявам. Кой би се осмелил при това проклятие над рода Рокрейвън? Гледам обаче Дорилис и си мисля неволно, че онова дете можеше да е като нея, хубава и…

Нямаше сили да говори повече.

„А аз си въобразявах, че бих могъл да натрапя такъв избор на Касандра…“ Аларт не можа да каже нищо на глас. Остави Рената да се наплаче на рамото му. След малко тя си наложи спокойствие.

— Знам, че постъпих правилно. Другото беше немислимо. Но… не мога да кажа на Донал.

„Какво, проклети да сме, причиняваме на жените си? Що за гнусотия сме заложили в гените и кръвта си? Свети Носителю на бремето, благословия е, че не съм с Касандра…“

И щом си го помисли, мярна му се лицето на Касандра, опустошено от страха, който съсипваше и Рената. Опита се да пропъди видението и изрече със съчувствие:

— Щом не се съмняваш в избора си, дано това ти даде сила да понесеш случилото се. — Поколеба се, но й разказа за мига на прозрение, когато я видя в напреднала бременност, изтощена и отчаяна. После побърза да я увери: — Напоследък не се е случвало. Вероятно това разклонение в бъдещето го е имало само докато наистина си била бременна, след това… се е върнало в нищото. Не съжалявай.

Не беше обаче напълно уверен в думите си, защото през последните дни не го тормозеха никакви видения. Стори му се по-важно, че укрепи решимостта на Рената.

— Да, знам, че бях права — почит прошепна тя. — Но като гледам как Дорилис се разхубавява, става по-мила и любезна… Много напредна във властта над своя ларан и вече няма неестествено силни бури.

„Да, отдавна сънищата или пробуждането ми не са били смущавани от тази ужасна сводеста зала и детско лице сред мълнии…“ Дали и тези трагедии бяха напуснали света на възможното, щом Дорилис започна да овладява стъписващата си дарба?

— Но така се чувствам още по-зле — промълви Рената. — Да знам, че можех да имам такова дете… Ами остава ми само да се отнасям с Дорилис като с дъщерята, която не бих посмяла да родя… Аларт, тя покани баща си и Донал да я послушат как пее днес следобед. Ще дойдеш ли? Гласът й наистина звучи все по-добре.

— С удоволствие — отвърна той искрено.

 

В стаята бяха господарят на Алдаран, приемният му син и няколко жени от замъка, сред тях наставницата по музика на Дорилис — млада благородничка от рода Дариъл. Беше тъмнокоса красавица и за миг напомни на Аларт за Касандра, макар двете да не си приличаха много. Но щом лейди Елиса сведе глава над своя рил и започна да го настройва, той забеляза шестте пръста на ръката й. И си спомни какво каза на Касандра преди сватбата: „Дано боговете ни отредят достатъчно мирни дни, за да съчиняваме песни, а не да дрънкаме оръжия.“ Колко крехка и нетрайна се оказа надеждата! Живееха в свят, разкъсван от схватки и междуособици — и в равнините, и в планините. Аларт отново зърна пламтящи гори и яростно забиващи се светкавици като гигантски стрели. Тръсна глава и огледа тихата стая, обърна се да погледне ясното небе навън. Пак това проклятие…

Лейди Елиса докосна леко струните и подкани:

— Попей ни, Дорилис.

Момичето подхвана стара печална песен от далечните хълмове. Аларт си помисли, че думите за несбъдната любов и попарени копнежи не звучат особено уместно от устата на толкова млада девойка, но го заплени прекрасният глас. Взря се внимателно в Дорилис — порасна забележимо през есента, а макар гърдите й да бяха още малки, дори под свободната рокля личеше колко добре са оформени. По тялото й се появяваха съблазнителните извивки на женствеността, колкото и непохватна да изглеждаше засега. Дорилис щеше да бъде висока и дългокрака жена, дори сега стърчеше малко над Рената.

Когато песента свърши, дом Михаил се подсмихна добродушно.

— Скъпоценна моя, наистина си наследила гласа на майка си. Ще угодиш ли на желанието ми да чуя нещо, което да не навява такава тъга?

— С радост.

Момичето взе лирата от лейди Елиса. Леко промени настройката и оживено засвири мелодията на забавна песничка. Аларт я бе чувал често в Неварсин, но не и сред стените на манастира. Думите бяха доста пиперливи и осмиваха един монах, понесъл всичко, което можеше да има според строгите правила. Слушателите започнаха да се кикотят много преди да наближи дори краят на нелепия списък от дреболии в джобовете на расото. И Дорилис вече трудно съхраняваше сериозното изражение на лицето си, но вратата се отвори рязко и Михаил се обърна с гняв към заклетия си съратник, влязъл толкова безцеремонно.

— Варлет, как смееш да нахълтваш така в покоите на младата си господарка!

— Моля и нея, и вас за прошка, но работата не търпи отлагане. Господарят на Скатфел…

— Стига де! — сърдито се озъби дом Михаил. — Човече, дори той да чукаше на портата ни, придружен от стотина въоръжени до зъби конници, това не оправдава грубостта ти!

— Дойде негов пратеник. И твърди, че носи ултиматум за вас.

Господарят на Алдаран млъкна, замисли се и стана. Поклони се на лейди Елиса и на дъщеря си, сякаш малката стая беше приемната зала на замъка.

— Дами, моля да ме извините. С голямо нежелание прекъсвам приятните занимания. Но за жалост моля за разрешение да ви напусна.

Дорилис го зяпна. За пръв път баща й се обръщаше към нея според правилата за общуване между възрастните. Навреме се сети за всичко, на което я бяха научили Маргали и Рената. Направи толкова дълбок реверанс, че едва не опря коляно в пода.

— Господарю, вие решавате кога да дойдете или да си тръгнете, но ви моля да се върнете при нас, щом се освободите от грижите си.

— Непременно, дъще. — Обърна се към Донал с повелителен жест. — Ела, ще имам нужда от теб.

Когато излязоха, Дорилис дори не помисли да продължи песента. Аларт слезе в дворовете, където бяха конюшните, и огледа животните, с които бяха пристигнали придружителите на пратеника. Видя гербове и на други планински родове. Струваше му се, че наоколо се размотават множество въоръжени мъже, но образите им трепкаха като повърхност на езеро и изчезваха в миг. Отново неговият ларан му рисуваше онова, което може би нямаше да се случи никога. Опита се да проникне в бъдещето, само че не беше достатъчно спокоен, за да разнищва виденията си. И никак не му вдъхваше увереност онова, което долавяше в съзнанията на хората от Скатфел — не се опитваше да проникне насила в мислите им, но пък нагласата им беше такава, че сякаш изкрещяваха на глас чувствата си.

Значи война? И тук ли? Домъчня му за дългото прекрасно лято, което никога нямаше да се върне. „А нима наистина си въобразявах, че ще намеря покой, когато цялата ни земя е пламнала, а брат ми се кани да оспорва короната на принц Феликс? С какво съм заслужил да живея в мир, щом дори любимата ми всеки ден е изложена на смъртна опасност?“

Върна се в стаята си и започна да прави дихателни упражнения, за да възстанови равновесието на психиката си. Не успя обаче да се съсредоточи, картините на битки, бури и опустошение се тълпяха в главата му. Отдъхна си, когато след време един слуга му предаде молбата на дом Михаил да отиде в приемната зала.

Очакваше да срещне пратеника от Скатфел — често бе виждал това бъдеще, но завари само господаря на Алдаран, загледал се мрачно в пода пред креслото си, и Донал, крачещ настръхнал напред-назад. Щом видя Аларт, по-младият му приятел го погледна с облекчение и няма молба.

— Настани се удобно, братовчеде — покани го дом Михаил. — Крайно се нуждаем от съветите на един добронамерен сродник.

Изнервеният от несъмненото напрежение Аларт би предпочел да остане прав или да ходи като Донал, но седна на предложения му стол. Възрастният мъж пред него помълча навъсен, подпрял брадичка на ръцете си. След малко изсумтя:

— Донал, седни и ти! Ще ме подлудиш, ако походиш още малко като освирепял воин, обладан от духа на бесен вълк! — Изчака приемният му син да седне до Аларт. — Рейхъл от Скатфел, когото не ще нарека брат, ми предаде чрез пратеника си толкова възмутителни искания, че няма как да ги приема с безразличие! Сметнал е за уместно и достойно да настоява, че трябва незабавно да избера един от по-малките му синове — забележи, още преди средата на зимата! — за свой официално провъзгласен наследник, защото нямам законен син, нито пък на моята възраст било за вярване, че ще имам тепърва. — Вдигна измачканото топче хартия и го стисна още по-силно в юмрука си. — Според него трябвало да поканя всички от околността за свидетели на церемонията, а после — каква наглост! — съм можел да доживея в мир тук малкото останали ми години, ако не ме мъчи съвестта. Кажи ми, братовчеде, какво да правя с този окаяник?!

Аларт се стресна. „Но защо пита точно мен? В името на боговете, нима очаква сериозно, че аз ще открия най-добрия за него изход?“

А Михаил добави по-меко, но и по-настоятелно:

— Аларт, години наред си се учил в Неварсин. Значи познаваш историята ни, също и всяка подробност от законите. Моля те, братовчеде, кажи ми — има ли изобщо начин да не позволя на онзи от Скатфел да докопа Владението още преди трупът ми да е изстинал в гроба?

— Сроднико, не виждам как ще те принудят да обявиш някой от племенниците си за свой наследник. Но и не знам как би попречил на синовете на Скатфел да те наследят, след като си отидеш от този свят. Законите не са никак ясни относно правата на дъщерите. — „А дори и да бяха, нима Дорилис е годна да управлява цяло Владение?“, почти отчаяно възкликна Аларт в мислите си. — Когато господарите и законниците се съгласят дъщеря да бъде наследница, обикновено смятат, че нейният съпруг е подходящ да поеме Владението в ръцете си. Значи никой не би отрекъл правото ти да оставиш всичко на съпруга на Дорилис.

— И все пак — промълви Михаил, изглаждайки нервно смачкания лист — погледни това — печатите на Сторн, Сейн Скарп и дори Дариъл са до този на Скатфел. Сякаш безмълвно ми подсказват, че ще подкрепят със сила този… този ултиматум. Вече не се чудя, че господарят на Сторн не пожела да даде ясен отговор на предложението ми да свържем родовете си с брак. Всеки от тях ще се бои да застане на моя страна, за да не превърне останалите в свои врагове. Сега вече искрено съжалявам, че Райднау затънаха във война с твоите най-близки сродници, иначе щях да предложа ръката на Дорилис на някой от тях… А се заклех, че ще подпаля крепостта, но няма да я дам на онези от Скатфел. Моля те, помогни ми да се измъкна от това тежко положение!

Първото хрумване, което сякаш само изскочи в ума на Аларт — и след миг вече се радваше, че опази мислите си от силен телепат като дом Михаил, — беше: „Деймън-Рафаел съвсем наскоро загуби съпругата си.“ После дарбата му стовари като удар видения на ужас и разруха. Спомни си как брат му го изпрати към Алдаран, изразявайки опасенията си, че някой ден този род може да покори земите от Дейлройт до Пъкъла.

Господарят на Алдаран прие мълчанието му като знак за размисъл и добави мрачно:

— Колко съжалявам, братовчеде, че ти вече си семеен. Бих ти предложил ръката на дъщеря си… Все едно, знаеш към какво се стремя. Няма ли някаква уловка в законите, която би ми позволила да обявя Донал за свой наследник?

— Татко — намеси се умолително младежът, — не започвай вражда със сродниците си заради мен. Защо да опустошаваме земите си с безсмислена война? Дано е много далеч денят, когато ще ни напуснеш, но какво ще те е грижа после в чии ръце е Алдаран?

— За мен има значение! — отсече старецът и лицето му се вкамени. — Е, Аларт, щом познаваш законите, какво би измислил, за да оставя наследството си на Донал?

След малко Аларт заговори неохотно:

— Доколкото си спомням, нищо не би ти послужило. И все пак законите за наследяването по права кръвна линия не са се наложили напълно и до днес. Само допреди седем или осем поколения ти и братята ти щяхте да живеете под един покрив с всичките си съпруги. Най-старшият сред вас или онзи, когото бихте си избрали за предводител, щеше да посочи за наследник не най-големия син на първия по възраст сред братята, а най-подходящия, най-способния. Не мъдростта на закона, а обичаят наложи първородството като принцип, затова вече се държи бащата да е известен. Но трябва да ти напомня, сроднико, че ако просто провъзгласиш Донал за свой наследник според стария закон, пак ще има война. Всеки първороден син в планините ще се почувства заплашен, ще се настрои още по-озлобено към другите си братя и по-далечни сродници.

— Щеше да е къде по-просто — с тежка горчивина промълви Михаил, — ако Донал беше скитниче или сираче, а не син на моята покойна любима Алисиана. Тогава преспокойно щях да го оженя за Дорилис, за да знам, че наследството ми ще попадне под грижите на оногова, който може най-добре да го опази и умножи.

— И все пак не е невъзможно, сроднико — промърмори Аларт. — Ще бъде само формално спазване на закона, разбира се… Но и лейди Бруна Лейние някога е избрала това решение. Била е сестра на наследника, загинал в битка. И встъпила в свободно съжителство с вдовицата на брат си, за да закриля нея и нероденото й дете, а и за да не й бъде натрапен нов брак. Разказват, че дори командвала стражите вместо покойния си брат.

Дом Михаил се засмя учуден.

— Аз пък си мислех, че това е само забавна измислица с непристоен привкус.

— Не, истина е. Жените съхранили връзката си цели двадесет години — чак докато синът на загиналия станал мъж и заявил правата си от свое име. Колкото и глупаво да звучи историята, законите не забранявали подобен формален брак. Ако не друго, никой не може да оспори законността му — разрешено е полубрат да се ожени за сестра си. Рената сподели с мен, че за Дорилис ще е най-добре изобщо да не ражда деца, а Донал може да си осигури наследник недестро.

Господарят на Алдаран вдигна глава с рязкото движение на хищник, надушил плячка.

— Ако ще да е законова уловка, все ми е едно! — отсече той. — Донал, ето го решението! И между другото, Аларт, не си спомняш точно думите на Рената. Тя твърди, че Дорилис не бива да ражда дъщери, но синовете с нищо не биха застрашили здравето й. А тя носи кръвта на Алдаран във вените си, значи синът на Донал ще бъде наследник с неоспорими права. Всеки познавач на кръвните линии знае, че желаните качества се закрепват най-добре с бракове вътре в рода. Затова Дорилис ще роди на своя полубрат сина, който аз трябваше да имам от Алисиана, а Рената ще се погрижи плодът да не е момиче. Така у момчето ще бъде засилена дарбата да контролира огъня и мълниите. Разбира се, ще бъде нужно внимание, за да няма дъщери в следващите няколко поколения…

Онемелият от потрес Донал най-сетне проговори:

— Господарю, нали не говорите сериозно?!

— Че защо да се шегувам?

— Но Дорилис ми е сестра!… И е още малка.

— Полусестра — напомни рязко Михаил. — И не е малка. Маргали смята, че до средата на зимата ще навлезе в девичеството, дори няма да чакаме дълго, за да обявим, че ваш син с кръвта на Алдаран ще бъде наследник на Владението.

Донал гледаше изцъклено като ударен. Аларт знаеше, че си мисли за Рената, но дом Михаил беше твърде погълнат от собствените си кроежи, за да отделя внимание на бурята в главата на приемния си син. И когато младежът отвори уста, готов да избухне в неудържима ярост, Аларт видя твърде ясно как лицето на стареца ще се сгърчи и почернее, как тялото ще се свлече безжизнено. Сграбчи мигновено Донал за китката, а безмълвното му послание прозвуча като заповеден глас: „В името на всички богове, не се карай с него точно сега! Иначе това ще е смъртният му час!“ Неговият приятел се отпусна унило на стола си. Видението избледня и изчезна при всички онези, на които не бе съдено да се сбъднат. Аларт обаче още се тревожеше.

„Не съм наблюдател, но щом животът му виси на косъм, трябва веднага да кажем на Рената. Нека го прегледа задълбочено…“

— Ех, синко — кротко изрече Михаил, — измъчваш се с безсмислени угризения. Отдавна знаеш, че Дорилис трябва да се омъжи, щом порасне достатъчно. Не мислиш ли, че ще й бъде по-лесно да живее с мъж, когото познава и обича? И няма ли да се отнасяш по-грижовно към нея от някой съвсем чужд човек? Както се обърнаха нещата, не виждам друг изход, освен да се ожениш за нея и да ти роди син. А с това — той пак смачка ядно писмото от Скатфел — май ще си изтрия задника и така ще го върна на брат си, за да знае какво мисля за наглите му искания! Но и ще го поканя за свидетел на вашата сватба.

— Не — прошепна Донал. — Татко, умолявам те…

— Нито дума повече, синко. Аз реших. — Господарят на Алдаран стана и го прегърна. — Още откакто Алисиана те доведе в дома ми, ти си мое любимо дете. Така всичко ще бъде и според закона. Нима би ми отказал това, скъпо момче?

Младият мъж стоеше напълно безпомощен, не намираше думи, за да възрази. Как можеше да обърне срещу своя приемен баща неговата обич и доброжелателство?

— Повикай моя писар — нареди дом Михаил. — За мен ще бъде удоволствие да му продиктувам писмо до онзи от Скатфел, за да го поканя на сватбата на своята дъщеря и наследница със сина, когото сам избрах.

Донал се опита да го разубеди с последен довод.

— Татко, нали знаеш, че това е равносилно да му обявиш война? Ще ни нападнат с всички сили, които успеят да свикат под знамената си.

Господарят на Алдаран посочи прозореца. Навън сивеещото небе се губеше в първата за тази година виелица.

— Колкото и да им се иска, сега не могат да ни нападнат. Започва зимата. Ще успеят да потеглят на поход едва с пролетното топене на снеговете. А тогава… — Отметна глава и се изсмя пронизително, по гърба на Аларт сякаш плъзнаха буболечки. — Нека заповядат. Ще бъдем готови!