Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (16)

16

Рената бързаше, забола поглед в краката си, през един от вътрешните дворове. Унесена в мислите си, тя се блъсна в някого, промърмори извинение и щеше да продължи по пътя си, но две ръце я прихванаха за раменете.

— Почакай мъничко, сроднице! — помоли Аларт. — Почти не съм те виждал, откакто дойдохме тук.

Рената го погледна най-сетне.

— Братовчеде, да не се готвиш за завръщане в равнините?

— Не, господарят на Алдаран ме покани да остана. Ще предам на Донал наученото в Неварсин. — Той се вгледа внимателно в лицето й и се намръщи угрижено. — Какво те измъчва? Трябва да се е случило нещо страшно…

Смутена, тя промълви:

— Ами не знам.

След миг вече проникна в мислите му и се видя каквато беше в неговите очи — с хлътнали бузи, пребледняла, изтерзана от някаква трагедия.

„Сега ли съм такава или ще бъда след време?“

— Моля те за прошка, братовчедке, уплаших те напразно. Вече се убеждавам, че почти всичко във виденията си дължа само на своята боязън. Тук едва ли има нещо толкова ужасно, нали? Или все пак дамизела Дорилис е малкото чудовище, за което я смятат слугите, нали?

Рената се засмя малко пресилено.

— О, не! Тя е най-милото дете, засега ми показва само привързаност и послушание. Но… Аларт, всичко за нейния ларан се оказа истина! Измъчват ме опасения какво ще каже баща й, когато ме изслуша. Не се съмнявам, че ще изпадне в ярост!

— Виждал съм я съвсем замалко — промърмори той. — Донал ми показваше как се управляват тези летящи играчки — планерите, а тя дойде при нас и му се примоли да полети с нас. Донал обаче я отпрати да попита Маргали, защото не на него се падало да й разреши. Детето много се разсърди.

— Но не използва мълниите си срещу своя брат, нали?

— Не, само се нацупи и му се сопна, че не я обичал, но се подчини. И аз не бих й позволил да полети с планер, преди да се е научила как да си помага с матрица. Друго ме учуди — той е получил своя звезден камък още деветгодишен и го е овладял без никакви затруднения. Явно ларан се събужда рано у потомците на Делрей.

— Или на Рокрейвън — напомни Рената, която още изглеждаше разтревожена. — А не бих искала засега да й поверя матрица, може би дори никога. Ще поговорим за това друг път. Господарят на Алдаран се съгласи да ми отдели време за разговор и не е учтиво да закъснявам.

— Права си.

Рената пак се забърза през двора, бръчицата между веждите й не изчезваше.

А пред вратата на личната приемна на Михаил я чакаше Дорилис. Този ден изглеждаше по-сдържана, с прилежно сплетена коса и бродирана домашна рокля.

— Братовчедке, искам да чуя какво ще кажеш на татко за мен.

Жената поклати глава.

— Не е уместно малките момичета да слушат разговорите на възрастните. Ще обсъждаме много неща, които сигурно няма и да разбереш. Давам ти думата си, че всичко свързано с теб ще ти бъде обяснено в подходящ момент, но не и сега.

— Аз пък не съм някакво си момиченце! — вирна брадичка Дорилис.

— Значи не бива да се държиш като недорасло хлапе, да ми се цупиш и да потропваш с крак, сякаш си още на пет години! Не се ли досещаш, че с такова поведение няма да ме убедиш в зрелостта си?

Девойчето се настрои по-упорито от всякога.

— Ти за каква се мислиш, че да ми говориш така? Аз съм господарката на Алдаран!

— Ти си детето, което някой ден може и да бъде господарка на Алдаран — ледено я скастри Рената. — Аз пък съм леронис, на която твоят баща реши да повери възпитанието ти, за да се държиш след време както подобава на високото ти положение!

Дорилис издърпа ръката си от нейната и се загледа кисело в пода.

— Не си позволявай такава дързост! Ще се оплача от теб на татко и ще те отпрати, ако не се държиш добре с мен!

— Още дори не знаеш истинското значение на думата „доброта“ — меко я укори жената. — Когато постъпих в Кулата Хали, за да овладея изкуството на наблюдателка, никой нито ми продумваше четиридесет дни наред, нито дори ме поглеждаше в очите. Така ме принудиха да разчитам само на своя ларан.

— Аз пък нямаше да търпя! — сопна се детето.

Рената се усмихна.

— Ако се бях държала така, щяха да ме прогонят, защото не ми достигат старание и сила да науча каквото се искаше от мен. Аз винаги ще бъда добра с теб, ти обаче трябва първо да станеш повелителка на самата себе си, преди да заповядваш на околните.

— Но аз не съм като теб! — възпротиви се Дорилис. — Господарка съм на Алдаран и заповядвам на всички жени в крепостта, дори на повечето мъже. А ти не си господарката на своето Владение, нали?

— Не съм — завъртя глава Рената, — но съм обучена за наблюдателка в Кула. Дори и Пазителите минават през същите трудности. Вече познаваш Аларт, който се сприятели с твоя брат. Той е регент на Елхалин, но когато постъпил в манастира Неварсин, е спал гол на каменния под и през първите три години не е продумвал в присъствието на по-старши монах.

— Отвратително! — направи гримаса момичето.

— Не е вярно. Доброволно се подлагаме на тази сурова дисциплина, защото трябва да закалим телата и душите си, да ги подчиним, иначе нашият ларан ще ни унищожи.

— А ако ти се подчинявам — лукаво подхвана момичето, — ще ми дадеш ли матрица и ще ме научиш ли да си служа с нея, за да летя заедно с Донал?

— Чия, ще получиш своя звезден камък, когато преценя, че си готова за това.

— Но аз я искам сега!

Рената поклати глава.

— Не. Върни се в покоите си, Дорилис, ще се видим, щом свърша разговора си с твоя баща.

Думите й прозвучаха безпрекословно и детето се обърна, направи няколко крачки, после се извъртя бясно и пак тропна с крак по пода.

— Никога повече не ми говори със заповедния глас!

— Ще правя каквото сметна за необходимо — невъзмутимо натърти жената. — Твоят баща ми заръча да се грижа за теб. Да му кажа ли, че отказваш да се подчиниш, трябва ли лично той да ти заповяда, за да станеш послушна?

Дорилис се сви от уплаха.

— Не, моля те… не му се оплаквай от мен!

— Тогава изпълни каквото ти наредих! — изрече Рената отново със заповедния глас. — Веднага отиди в стаите си и предай на Маргали, че си се държала непочтително, за да ти измисли подходящо наказание.

Очите на момичето се наляха със сълзи. Прегърби се и прекоси двора, а Рената си отдъхна.

„Как бих я принудила, ако се заинати? Все някога ще откаже да отстъпи и трябва да съм готова за това!“

Една от прислужниците я зяпаше изцъклено, не можеше да се опомни от изумление. Мислите й бяха съвсем ясни: „Никога не съм виждала малката господарка да се подчинява така… дори без крясъци и рев!“

Значи Дорилис за пръв път е била принудена да прекърши упорството си… Рената знаеше, че Маргали няма да накаже сурово детето. Щеше да я накара да прави скучните шевове на поли и долни ризи, вместо да се заеме с бродерията си. „Нашето надменно момиченце няма да загуби нищо, ако върши неприятна работа, а и не е особено умела в нея.“

Спречкването само укрепи решимостта й преди разговора с господаря на Алдаран, а нямаше да е лек. Зарадва се, че той се съгласи да я изслуша в кабинета, където пишеше посланията си и изслушваше своя коридом за делата на Владението, а не в официалната приемна зала.

Завари го да диктува документ на своя личен секретар, но дом Михаил веднага прекъсна и отпрати мъжа.

— Е, дамизела, как се погаждаш с моята дъщеря? Послушна и възприемчива ли е според теб? Вярно, понякога е вироглава, но е и много обичливо създание.

Рената се усмихна полека.

— Боя се, че точно сега не е настроена особено обичливо. Трябваше да я накажа — изпратих я при Маргали да се позанимава с шиене, за да се научи първо да мисли, а после да говори.

Господарят на Алдаран въздъхна.

— Не вярвам, че е възможно дете да бъде отгледано без наказания. На наставниците на Донал бях разрешил да го пошляпват, но не допуснах жестокостите, които позволяваше моят баща спрямо мен. Казах, че не искам момчето да има синини. Аз като малък често не можех да седна по цяла седмица, така ми нашарваха задника с камшик. Дано поне не ти се налага да пляскаш Дорилис…

— И аз бих предпочела да не я бия — увери го Рената. — Отдавна съм се убедила, че самотните размишления, придружени с нежелана работа, са предостатъчно наказание за почти всяко провинение. И все пак, господарю, бих се радвала някой път да чуе от вас това, което ми казахте. Изглежда е убедена, че нейното положение е твърде високо, за да се унижава с послушание.

— Значи да й разкажа как са ме били моите наставници? — засмя се Михаил. — Добре, няма да забравя и ще й изтъкна, че дори аз бях научен да се държа прилично. Но нима дойде при мен само за да ми искаш разрешение да я наказваш? Мислех, че това се подразбираше още когато ти я поверих.

— Така приех и аз задачата си. Но сега искам да обсъдим нещо много по-сериозно. Пожелахте да дойда в Алдаран, защото се страхувате от силата на нейния ларан, нали? Вглеждах се старателно и подробно в тялото и мозъка й. Мисля, че след няколко новолуния ще навлезе в девическата възраст. И преди да я връхлетят тези промени, моля за разрешението ви да прегледам с матрица и вас, и Донал.

Веждите на Михаил се извиха леко от недоумение.

— А мога ли да попитам за причината?

— Маргали вече ми разказа каквото си спомняше за бременността на Алисиана. Знам отчасти какво е наследила Дорилис от майка си. Но и Донал носи наследствеността на Рокрейвън, а аз бих искала да науча какви рецесивни гени може да има момичето. По-лесно ще ми е да узная това от прегледа на Донал, отколкото да прониквам чак до генната структура на клетките й. Същото се отнася и за вас, господарю, защото чрез вас е получила кръвната линия на целия ви род. Моля ви за достъп и до вашите родословни записи, за да проследя дали при прадедите ви е имало прояви на някои видове ларан.

Господарят на Алдаран кимна.

— Наистина ще ти е полезно да знаеш всичко това. Предай на архиваря на крепостта, че ти давам свободен достъп до всичко, засягащо родословието на Алдаран. А според теб какви са шансовете на Дорилис да преживее болестта на прехода?

— Ще ви съобщя преценката си, след като се запозная по-подробно с генетичните й особености. Заклевам се да направя всичко възможно за нея, ще ми помогне и Аларт. Но първо трябва да науча с какви затруднения ще се наложи да се справям.

— Е, аз нямам никакви възражения срещу матричния преглед, но и не знам почти нищо за новите похвати, разработени в Кулите.

— Дълбокото проникване в клетките беше разработено за нуждите на кръговете, работещи с матрици от по-високи равнища. После прозряхме, че е полезно и в много други случаи.

— И какво да правя?

— Ами нищо. Достатъчно е да се отпуснете и успокоите максимално тялото и съзнанието си, постарайте се да не мислите за нищо. Доверете ми се — няма да се ровя в мислите ви, а само в тайните на вашия организъм.

Михаил вдигна рамене.

— Започни, когато си готова.

Рената насочи ума си първо към дишането и кръвообращението му, после към отделните клетъчни структури. Мина много време. Накрая благодари на господаря на Алдаран, но някак разсеяно. Изглеждаше потисната.

— Каква е присъдата, дамизела?

— Нека изчакаме да поработя и с Донал, да прегледам архивите…

Жената се поклони и излезе от стаята.

 

След няколко дни Рената отново помоли дом Михаил да я приеме.

Този път започна направо още с влизането си.

— Господарю, Дорилис единственото ви живо дете ли е?

— Да, вече ти казах.

— Знам само, че е единственото дете, което сте признал. Но това ли е цялата истина? Нямате ли други незаконни деца, дори родени от случайни връзки?

Той завъртя глава, вече се тревожеше.

— Не, нямам. Нито едно. Децата ми от първия брак умряха невръстни от болестта на прехода. Деонара не можа да роди жив син или дъщеря. Когато бях млад, няколко жени родиха синове от мен, но и от тези момчета никое не доживя да стане мъж. Доколкото знам, Дорилис единствена на този свят носи моята кръв.

— Господарю, не искам да ми се гневите, но според мен трябва незабавно да се погрижите за друг наследник.

Той я зяпна уплашен и смутен.

— С други думи, предупреждаваш ме, че и тя няма да оцелее?

— Не е чак толкова зле. Има голяма надежда да се справи с критичния период. Може дори да се събуди и дарбата й на телепат. Но не бива да разчитате само на нея като своя наследница. Вероятно е да остане жива и след първото си раждане, както е било с Алисиана. Вече установих, че нейният ларан почти сигурно е свързан с пола. С малко дарби е така. При момчетата е рецесивен — Донал има способността да разгадава въздушните течения и налягане, да предусеща бурите и дори донякъде да контролира електрическите им заряди, но не може съзнателно да предизвиква мълнии. Само че при жените тази дарба е доминантна черта. Предполагам, че ако роди син, Дорилис няма да умре. Не ми се вярва да оцелее, ако зачене дъщеря, надарена с такъв ларан още в майчината утроба. И Донал трябва да знае, че е безопасно бъдещата му съпруга да ражда само синове, освен ако иска да я види поразена още от първата им неродена дъщеря.

Господарят на Алдаран като че не искаше да стигне веднага до скрития в думите й смисъл. И все пак накрая промълви, посивял от мъка:

— Нима ми казваш, че Дорилис е погубила Алисиана?

— Мислех, че знаете! Това е основната причина да изключат дарбата на рода Рокрейвън от размножителната програма. Някои от дъщерите, без да са имали този ларан в пълната му сила, са го предавали непокътнат на своите дъщери. И с Алисиана сигурно е било така. А мощта му у Дорилис е невероятна… Спомняте ли си по време на раждането й да е имало гръмотевична буря?

Дъхът сякаш заседна в гърлото на Михаил. Спомни си стенанието на Алисиана: „Тя ме мрази! Не иска да се роди!“

„Дорилис е убила майка си! Погубила е моята любима!…“

Отчаяно се пребори с яростта, напомни си да бъде справедлив.

— Та тя беше новородено! Как можеш да я обвиняваш?

— Да я обвинявам ли? Споменах ли нещо за вина? Емоциите на бебетата са необуздани. А раждането за тях е неописуем ужас. Нима не знаехте, господарю?

— Знам, естествено! Присъствах при всяко раждане на децата си, но поне другите успявах да успокоя мъничко.

— Само че Дорилис е била прекалено силна — напомни Рената. — В уплахата си е ударила… и Алисиана е умряла. Момичето дори не подозира и се надявам никога да не проумее точно какво е станало. Все пак вече виждате защо не бива да разчитате непременно тя да ви наследи, за да предаде кръвната ви линия на следващите поколения. Всъщност за нея ще е по-безопасно никога да не се омъжи, макар че щом стане по-зряла, ще я науча как да зачева само синове.

— Ех, защо никой не бе научил и Алисиана на това! — горчиво възкликна Михаил. — Не знаех, че някому във Владенията са известни и такива похвати.

— Не са всеизвестни — потвърди Рената. — Само че онези, които отглеждат изкуствено момичета за забавления, си служат добре с тези знания, за да създават само женски същества. Можете и сам да се досетите защо остават скрити от господарите на Владения — те жадуват за синове и ще нарушат установеното от природата равновесие. Ще се раждат твърде малко момичета. Но когато сме изправени пред толкова страшен ларан, намесата ми изглежда напълно оправдана. Ще науча Дорилис на това, също и Донал, стига той да пожелае.

Възрастният мъж сведе глава.

— Какво ще правя сега? Тя е единственото ми дете!

— Господарю — започна жената внимателно, — моля ви да ми позволите, ако реша, че е необходимо, да потисна безвъзвратно пси-центровете в мозъка й, за да премахна тази дарба. Това може да се окаже неизбежно, за да спасим живота й… или разсъдъка й.

Той се вторачи ужасен в нея.

— Нима искаш да погубиш ума й?

— Не. Само да я лиша от ларан.

— Чудовищно! Отказвам веднъж завинаги!

— Господарю… — промълви Рената, лицето й се изопна от напрежение. — Кълна ви се, че ако тя беше мое дете, щях да помоля за същото. Знаете ли, че тя е убила три пъти досега?

— Три пъти? Три? Да, Алисиана… И племенника ми Дарън… Но тогава имаше право, той се опита да я изнасили!

Рената кимна.

— И преди това е била сгодена веднъж, нали? И момчето е умряло…

— Научих, че било нещастен случай.

— Може и така да се каже. Дорилис още е нямала шест години. Помни само, че той й счупил куклата. Издигнала е истинска преграда в паметта си за останалото. И когато я принудих да си спомни, разплака се толкова жално, че би разтопила сърцето и на самия Зандру! Досега е поразявала само от страх. Не ми се вярва, че би убила дори братовчед си, който е искал да я изнасили, но тя изобщо не владее дарбата си. Не може да зашемети или да осакати, а само да убива. Не знам има ли на света човек, който би я научил да контролира такъв ларан. А аз не бих искала да носи ново бреме на угризения, ако неволно погуби още някого. — Рената се поколеба и добави: — Всеизвестно е, че властта и силата покваряват. А Дорилис вече знае, че никой не смее да й се опълчи. Тя е своенравна и надменна. И може би й харесва, че хората се боят от нея. Момиче на прага на девичеството си има предостатъчно тревоги — не харесва лицето или тялото си, дори цвета на косата си. Такива хлапета си въобразяват, че хората се отнасят с неприязън към тях, защото още не могат да осъзнаят, да избистрят мъчещото ги вътрешно напрежение. И ако Дорилис започне да се утешава с мисълта за могъществото си… поне аз наистина бих се страхувала от нея!

Господарят на Алдаран зарея поглед в черно-белите плочки на пода, украсен и с мозаечни изображения на птици.

— Не, Рената, не бих могъл да се съглася. Тя е единственото ми дете.

— Щом е така, господарю — безмилостно изрече жената, — ще трябва да си намерите веднага съпруга, за да зачене друг наследник за вас, преди да е станало твърде късно. Простете ми, но на вашите години изобщо не бива да губите време.

— Нима си мислиш, че не съм опитвал? — мрачно промърмори той.

Макар и потиснат от срама, разказа за проклятието.

— Господарю, мъж с вашия ум би трябвало да знае, че силата на подобни заклинания се крие в съзнанието, а не в тялото.

— Колко години все това си повтарям… А дори не пожелах жена дълго след смъртта на Алисиана. Когато и Деонара си отиде от този свят, няколко жени споделиха постелята ми, но нито една не зачена. Напоследък си мисля, че проклятието ме е поразило още преди онази вещица да го изрече, защото и докато Алисиана беше бременна с Дорилис, не пожелах никоя вместо нея. За пръв път тогава ми се случи да не докосна жена половин година. — Той поклати глава печално. — Прости ми, Рената, не е много прилично да говоря така пред теб.

— Когато говорим за това, господарю, не съм жена, а леронис. Не се притеснявайте излишно. Никога ли не са ви преглеждали с матрица, за да се установи какво е истинското ви състояние?

— За пръв път научих от теб, че това се прави.

— Тогава ще се заема веднага с прегледа, ако не възразявате — делово предложи Рената. — Или ако предпочитате… Маргали ви е близка сродница и на години е почти колкото вас…

Той поумува за миг.

— От нея май ще ми е по-неудобно.

— Както желаете.

Тя прочисти съзнанието си и се съсредоточи само в проникването до клетъчно равнище. След няколко минути изрече със съжаление:

— Господарю, проклятието наистина ви е поразило. В семето ви няма дори искрица живот.

— Значи е възможно? Дали вещицата просто е знаела за моя срам или тя ми е причинила това…

Гласът му пресекна от ярост и изумление. Рената каза кротко:

— Вече няма как да научим. Но допускам, че е дело на някой от вашите врагове. Макар че никой от обучените в Кула, комуто е дадена матрица, не би паднал до такава низост. Заклеват ни да не злоупотребяваме със силата си.

— А може ли злото да бъде поправено? Нали заклинание се разваля?

— Боя се, че не и този път, господарю. Ако някой веднага се бе захванал с това… След толкова години е непосилна задача.

Михаил кимна унило.

— Ще се моля на всички богове да преведеш Дорилис невредима през опасното време. Само тя носи кръвта на Алдаран.

Рената изпитваше почти болезнено съчувствие към застаряващия мъж. Твърде много неприятни и унизителни истини научи той за един ден. Чудеше се как ли ще приеме следващите й думи.

— Господарю, имате брат, а той пък има синове. Моля се милосърдната Авара да опази Дорилис, но… Родът Алдаран все пак няма да бъде прекършен и да се загуби. Умолявам ви, сдобрете се със своя брат!

Очите на Михаил пламнаха от страховита, безподобна ярост.

— Внимавай, момиче! Благодарен съм ти за всичко, което стори и ще сториш за моята дъщеря, но това няма да изтърпя дори от теб! Заклел съм се, че ще срутя стените на крепостта върху главата си, ако е нужно, но няма да я оставя в ръцете на онези от Скатфел! Или Дорилис ще ме наследи, или никой!

„Жесток, самозабравил се старец! Заслужава точно такава участ! Гордостта му е по-силна дори от обичта му към неговата дъщеря, а можеше да я спаси от ужасната участ, която й готви с решението си!“

Тя се поклони.

— Значи няма друго за обсъждане. Ще направя за Дорилис каквото мога. И все пак си позволявам да ви напомня, че светът върви накъдето е тръгнал, а не в желаната от нас посока.

— Сроднице, моля те да не ми се сърдиш. И не позволявай обидата ти от острите думи на един вече изкуфял дъртак да засегне моето момиченце.

— Това не би могло да се случи — обеща Рената, против волята си забравила сблъсъка заради любезността му. — Обичам Дорилис и ще я пазя, доколкото ми стигат силите, дори от самата нея.

Когато излезе от кабинета, тя дълго се разхожда покрай бойниците на крепостните стени, за да намери покой. Предстоеше й да намери пътя в твърде заплетен нравствен лабиринт. Длъжна ли беше да предупреди Дорилис каква заплаха тегне над нея?

Отново се ядоса на упорития господар на Алдаран — излагаше детето си на смъртна опасност, но не би допуснал син на неговия брат от Скатфел да наследи Владението!

„Касилда, благословена майко на Хастурите, ще ти бъда вечно признателна, че от мен не зависи съдбата на никое Владение!“