Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (14)

14

Рената се поколеба пред вратата, но знаеше, че Касандра е усетила присъствието й, и влезе, без да почука. Другата жена вече ставаше от леглото, въпреки че още изглеждаше бледа и изтощена. Седеше и бродираше с изящни точни шевове листенца на цветче, но щом забеляза погледа на Рената, изчерви се и остави бродерията настрани.

— Срам ме е, че си губя времето с такава глупост.

— Но защо? И мен са ме учили никога да не седя с празни ръце, иначе умът ми ще се зарови в затрудненията и неволите, с които се сблъсквам. Само че никога не съм успявала да бродирам хубаво като теб. По-добре ли си вече?

— Да, добре съм — въздъхна Касандра. — И мисля, че отново мога да заема мястото си сред вас. Макар че…

Със силната си емпатия Рената схвана неизреченото: „Макар че всички знаят какво се опитах да направя и ме презират…“

— Изпитваме само съчувствие и ни е много тъжно, че се чувстваше толкова нещастна сред нас, а никой дори не поговори с теб, не се опита да облекчи болката ти.

— Чувам обаче неспирен неясен шепот наоколо и не мога да схвана какво става. Рената, какво криете от мен?

— Знаеш вече, че войната се разгоря отново.

— Значи Аларт трябва да се бие! И пак не ми е казал…

— Чия, щом е предпочел да премълчи засега, сигурно се страхува да не изпаднеш пак в отчаяние, което би те подтикнало към необмислени постъпки.

Касандра сведе очи. Колкото и благо да прозвучаха думите, бяха заслужен упрек.

— Но Аларт няма да воюва — увери я Рената. — Всъщност ще бъде далеч от сраженията. Пристигна пратеник от земите около Кеър Дон и твоят съпруг ще го придружи по обратния път под мирен флаг. Господарят на Елхалин го изпраща с някаква задача при планинците.

— А аз ще тръгна ли с него?

Касандра затаи дъх и лицето й порозовя от нескрита радост. На Рената никак не й се искаше да помрачи настроението й. Накрая каза внимателно:

— Не, братовчедке. Не такава е съдбата ти сега. Ти трябва да останеш тук. Жизнено важно за теб е да натрупаш опит в Кулата, за да покориш своя ларан, а не да зависиш от него. И понеже аз също напускам, ще имат нужда от теб като наблюдателка. Мира веднага ще се заеме с обучението ти.

— Аз — наблюдателка?! Сериозно ли говориш?

— Да. Вече достатъчно познаваме обхвата на дарбите ти. Според Корин ще бъдеш една от най-изкусните наблюдателки. И скоро ще поемеш това задължение. Аларт и аз няма да сме тук, останалите едва ще стигате за два кръга.

— Тъй значи… Все пак ми е отредена много по-лека участ от тази на почти всички жени в моя род. Те безпомощно изпращат мъжете си на война, където може би ги чака смъртта. А аз мога да върша нещо полезно, освен това Аларт няма да се бои, че ще забременея. — Забеляза недоумяващия поглед на Рената и се изчерви. — Много ме е срам. Ти едва ли знаеш, но… Бяхме си обещали да нямаме плътска връзка. А аз… аз го съблазних.

— Касандра, той не е дете, нито дори неопитно момче. Достатъчно зрял мъж е, за да реши сам какво да прави. — Рената потисна напиращия смях. — Съмнявам се, че ще бъде особено поласкан, ако научи, че според теб е бил изнасилен против волята му…

Касандра се смути още повече.

— Ако бях по-силна и можех да преодолея мъката…

— Стореното — сторено, няма връщане назад. Всички ковачи и наковални в адовете на Зандру не стигат, за да поправят счупено яйце. А и ти не си пазителка на съвестта му. Сега ти остава само да гледаш напред. Мисля си, че е добре Аларт да постои далеч от теб до някое време. И двамата ще решавате на спокойствие как да подредите бъдещето си.

Касандра поклати глава.

— Как да решавам сама за нещо, което засяга и двама ни? Аларт трябва да каже какво ще правим. Той е мой съпруг и господар!

Изведнъж Рената загуби търпение.

— Ето как жените стигнаха до сегашното си положение във Владенията! В името на Благословената Касилда, нима още смяташ, че си инструмент за раждане на синове и играчка за мъжката похот? Опомни се, момиче! Наистина ли си въобразяваш, че Аларт би те пожелал само заради това?

Касандра примига стресната.

— Че какво друго съм? И какво друго може да бъде жената?

— Ти не си жена! — сопна се Рената. — Ти си едно дете! Личи от всяка твоя дума. Чуй ме, Касандра. Първо си човек, дете на боговете, дъщеря на своя род, надарена с ларан. Заблуждаваш се, ако смяташ, че го имаш само за да го предадеш на синовете си. Запозна се с работата на матричните кръгове и скоро ще станеш наблюдателка. Попитай се сама, честно — за нищо друго ли не си нужна на Аларт, освен да споделяш постелята с него и да му раждаш деца? Богове, ами че това той може да има от всяка любовница…

Бузите на Касандра пламнаха.

— Непристойно е да се говори за тези неща!

— Аха, значи е позволено само да се вършат, така ли?! — яростно възкликна Рената. — Боговете са ни сътворили мислещи същества. Не е ли богохулство да се смяташ само за разплодна самка? Защо тогава ние — жените, имаме мозъци и ларан, езици да изразим мислите си, вместо само хубавички личица и детеродни органи, също и гърди да си накърмим бебетата? Да не ми кажеш сега, че боговете не са знаели какво вършат?!

— Изобщо не вярвам да съществуват богове! — озъби се Касандра толкова горчиво, че гневът на Рената се изпари в миг.

И тя още не се бе освободила напълно от озлоблението към живота. Прегърна другата и заговори нежно:

— Братовчедке, безсмислено е да се караме. Ти си млада и неопитна. Докато се учиш в Кулата да си служиш със своя ларан, вероятно ще започнеш да виждаш и себе си с други очи… не само като съпруга на Аларт. Някой ден можеш да станеш господарка на своята воля и съвест, а не да разчиташ, че Аларт ще решава и за двама ви, нито пък да слагаш върху плещите му и товара на своите неволи наред с неговите собствени.

— Никога не съм мислила за това… — Касандра скри лицето си на рамото й. — Ако бях по-силна, нямаше да прехвърля цялата тежест върху него. Сега той си мисли, че е виновен за моята злочестина, тласнала ме в езерото. А вършеше само онова, което му се струваше най-правилно. Ще се науча ли тук и да бъда силна? Като теб?

— Дано ме надминеш в това — искрено пожела Рената и я целуна по челото, но в мислите й тегнеше тъма.

„Преливам от добри съвети към нея, а не знам как да подредя собствения си живот. Вече за трети път бягам от брака с това пътуване до Алдаран, за да помагам на момиче, което не познавам и ми е напълно безразлично. А съзнавам, че би трябвало да остана тук и да се опълча на баща си, не да бягам при някакво хлапе, за да го уча на властта над ларан, вложен в тялото и духа му от нашите тъпи прадеди!“

Знаеше обаче, че такава, каквато е, не може да постъпи другояче — щом е леронис, родена с дарбите си, при това с късмета да ги развие в Кулите. Честта я задължаваше да помага на другите нещастници, които никой не бе питал искат ли този страшен дар.

Касандра промърмори по-спокойно:

— Дано Аларт не тръгне, без да се сбогуваме…

— Разбира се, че няма да постъпи така. Корин вече го освободи от всякакви задължения в кръга, затова последната нощ, в която сте под един покрив, ще прекарате заедно и ще се сбогувате. — Не спомена, че и тя ще тръгне с него на север. Нека Аларт обясни както намери за добре. — Отношенията между вас са толкова объркани, че наистина е по-добре единият да не е в Кулата. А и знаеш, че когато започне сериозната и тежка работа, трябва да спазвате пълно въздържание.

— Това тъй и не проумях. Корин и Ариел…

— …работят заедно повече от година. Знаят какво е допустимо и кога е опасно — увери я Рената. — Някой ден и ти ще разбереш, но в момента ще ти е трудно да спазваш ограниченията или дори да си спомняш за тях. Сега ти е време да се учиш, а Аларт — усмихна се палаво — само ще те разсейва. Ох, тези мъже, не е леко нито да живеем с тях, нито без тях!

Касандра се засмя за миг, после лицето й се сгърчи отново.

— Знам, знам, всичко е вярно, но не мога да понеса мисълта, че няма да е до мен. Рената, никога ли не си се влюбвала?

— Не както ти си го представяш.

— Какво да правя?

Рената само поклати глава, взирайки се навъсено в отсрещната стена. „Дали ще узная някога какво е да обичаш толкова всеотдайно? Искам ли да знам или такава любов е само капан, в който жените стъпват по своя воля, за да се лишат от желание сами да направляват съдбата си? Така ли са се превърнали единствено в продължителки на родовете на Комайните?“ Но болката на другата жена беше съвсем истинска. Най-сетне й каза колебливо, стъписана от дълбочината на чувствата й:

— Братовчедке, ако тъгуваш така, съпругът ти едва ли би посмял да се отдели от теб. Ще се бои от отчаянието ти, ще го налегнат угризения.

Касандра се насили да не хлипа.

— Права си. Не бива да го обременявам още повече. Не съм нито първата, нито последната съпруга на някой Хастур, която го вижда да яхва коня и не знае кога ще се върне при нея и дали това ще се случи някога. Значи държа в ръцете си неговата чест и успеха на мисията му. Няма да постъпя лекомислено. Все някак — тя вирна брадичка — ще събера воля да го изпратя, ако не спокойно, то поне без да се плаши за мен.

 

На другата сутрин от Хали потегли малък конен отряд. Като молител Донал бе пристигнал сам. Но Аларт нямаше как да тръгне без знаменосец, защото беше наследник на Елхалин. Придружаваше ги и вестоносецът с мирния флаг. Поне се отказа да води и слуги. Рената също реши, че няма нужда от прислужници, които да се грижат за нея. Подхвърли, че по време на война човек не бива да си угажда на капризите. С нея пътуваше само Лусета, отгледала я от дете. Нямаше да вземе и нея, но във Владенията не беше прието неомъжена жена да пътува съвсем сама сред мъже.

Аларт яздеше малко встрани от останалите, измъчван от спомена за Касандра при раздялата — очите й влажни от сълзите, които толкова храбро се бореше да не пролее пред него. Поне не я оставяше бременна. Все пак боговете се смилиха над тях.

Ако имаше богове и ако изобщо се интересуваха от тегобите на хората…

Чуваше как пред него Рената си бъбри безгрижно с Донал. Изглеждаха му толкова млади… А знаеше, че е само с три-четири години по-възрастен от пратеника на Алдаран. Точно сега обаче не можеше и да си представи, че някога е бил толкова млад. „Нали все виждам неизбежното, възможното, неосъществимото? Всеки ден за мен е като цял живот.“ Усети се, че завижда на Донал.

Напредваха по земя, загрозена от белезите на войната — почернели поля, руини на къщи без покриви, изоставени стопанства. Разминаваха се с малцина по пътя и още след първия ден Рената престана да покрива скромно главата си с качулката на наметалото.

Веднъж над тях се спусна въздушна кола и обиколи в кръг, като че пилотът искаше да ги огледа и запомни, после отлетя на юг. Стражът, носещ мирния флаг, поспря коня си и се изравни с Аларт.

— С флаг или без него, вей дом, ще ми се да бяхте се съгласил да ви съпровожда по-силен отряд. Онези мръсници Райднау може и да не зачетат традицията. Като видят знамето на вашия род, нищо чудно да им хрумне, че за наследника на Елхалин могат да искат чудничък откуп. Няма да им е за пръв път…

— Ако не зачетат флага, значи е безполезно и да търсим победа над тях в тази война, защото после няма да спазват и условията в мирния договор. Според мен трябва да разчитаме на честта им като воини.

— Дом Аларт, отдавна нямам никакво доверие в традициите, още откакто за пръв път разгледах село, изгорено с лепкав огън. Не само войниците бяха загинали, а и всички жители, старците наред с невръстните деца. Предпочитам стотина конници да ми пазят гърба!

— Моят ларан не ми показа нападение над нас в близкото бъдеще.

Стражът само изсумтя неотстъпчиво.

— Е, вие сте късметлия, вей дом. Аз не мога да се утешавам с ясновидство или други магии.

На третия ден минаха през проход и се спуснаха към река Кадарин, разделяща равнините от територията на планинците — Алдаран, Ардайс и по-дребните владения в Пъкъла. Преди да подкара коня си надолу, Рената се обърна да погледне ширналите се зад тях земи. Взря се към далечните Кули и възвишения, след миг извика уплашено — далеч на юг по хълмовете Килджард бушуваше горски пожар.

— Вижте накъде го носи вятърът! Скоро ще нахлуе в земите на Алтон!

Аларт и Донал бяха телепати и лесно доловиха мисълта й. „И моят дом ли ще изчезне в пламъците заради война, която не ни засяга?“

Но тя само промълви с треперещ глас:

— Аларт, как ми се иска и аз да имах твоята дарба, за да надникна в бъдещето…

Гледката се разми пред очите му, той стисна клепачи в напразно усилие да прогони наслагващите се една върху друга картини. Ако могъщият род Алтон бъде въвлечен в сблъсъците заради тази атака срещу земите му, никой никъде из Владенията няма да бъде в безопасност. За хората от този род едва ли има значение дали опустошението се дължи на нещастна случайност или някой нарочно ги е нападнал.

— Как смеят да палят горите! — възкликна вбесената Рената. — Нали знаят, че тези пожари се разпростират според вятъра и никой не може да ги насочва по своя воля!

— Не е точно така — опита се да я утеши Аларт. — Известно ти е, че има лерони, които могат да събират дъждовни облаци, за да угасят огъня, дори го задушават с обилен сняг.

Донал спря коня си до нейния.

— Къде е твоят дом?

Тя посочи с тънката си ръка.

— Ей там, между езерата Миридон и Марипоза. Отвъд хълмовете е, но езерата се виждат.

Мургавото лице на младежа се изопна от напрежение, след малко изрече:

— Не се бой, дамизела. Виж, огънят ще плъзне нагоре по онова било, но там насрещният вятър ще го върне към вече изгорените земи. Ще угасне сам още преди залез.

— Моля се да си прав, но нали това е само догадка?

— Не. Не се съмнявам, че и ти ще се убедиш, ако си наложиш малко спокойствие. Нали си обучена в Кула, едва ли ти е трудно да различиш как въздушните течения ето там ще се преместят в онази посока, после вятърът ще задуха надолу по склона. Ти си леронис, би трябвало да разгадаеш лесно времето.

Аларт и Рената се вторачиха в него изумени. Тя се опомни първа.

— Докато изучавах размножителната програма, прочетох нещо за такъв ларан, но опитите да бъде развит са били изоставени, защото предаването му по наследство не се поддавало на контрол. Той не е бил присъщ нито на Хастурите, нито на Делрей. Да не си от родовете Сторн или Рокрейвън?

— Моята майка е Алисиана от Рокрейвън, четвърта дъщеря на стария господар Вардо.

— Тъй ли? — Рената го изгледа с нескрито любопитство. — Смятах, че тази дарба е закърняла, защото се пробуждала в плода още преди раждането и обикновено убивала жената, която носела детето в утробата си. Твоята майка оцеляла ли е, когато си се родил?

— Да, но умря, когато роди сестра ми Дорилис, за която ще се грижиш.

Тя поклати глава.

— Значи проклетата размножителна програма на Хастурите е оставила белезите си и в земите на Пъкъла. Баща ти имаше ли някакъв ларан?

— Не знам. Дори не си спомням лицето му. Но майка ми не беше телепат, Дорилис също не може да разчита мисли. Предполагам, че съм наследил тази дарба от баща си.

— Кога се пробуди твоят ларан — още когато беше бебе или в началото на юношеството?

— Откакто се помня, имам способността да усещам въздушните течения и бурите. Отначало не смятах, че е ларан, а усет, който всеки има — у едни по-силен, у други по-слаб, както е с влечението към музиката. Когато пораснах, вече можех и да насочвам мълниите, но по малко. — Разказа набързо как в детството си отклонил една светкавица, защото иначе щяла да се забие в дървото, под което се скрил от дъжда. — Но го правя рядко и само при крайна нужда, поболявам се. Опитвам се да следя тези стихии, не и да ги управлявам.

— Така е най-разумно — потвърди Рената. — Всичко научено за по-особените видове ларан показва, че с тези природни сили е опасно да си играе човек. Напоителният дъжд на едно място може да означава тежка суша на друго. Помниш ли какво е казал един древен мъдрец? „Глупава грешка е да държиш дракон на верига, за да ти препича месото.“ Виждам обаче, че носиш звезден камък на шията си.

— Малък е, по-скоро е играчка. С него мога да левитирам с планер, да го насочвам по-лесно. Нашата леронис ме научи само на дреболии.

— И телепатията ти ли е още от детството?

— Не. Започнах да прониквам в мислите на другите, след като навърших петнадесет години. Дори вече не предполагах, че ще имам и тази дарба.

— Много ли те измъчи болестта на прехода? — намеси се Аларт.

— О, не! Около половин година често ми се виеше свят, понякога и не знаех точно къде съм. Повече страдах, защото моят приемен баща ми забрани да припарвам до планера си през това време!

Засмя се, но в мислите му имаше друго: „Не подозирах колко ме обича, докато болестта на прехода не застраши здравето ми и усетих, че се бои до полуда за живота ми.“

— Имаше ли гърчове?

— Никога.

Рената кимна замислено.

— В някои разклонения на родовете болестта се проявява по-силно. При теб изглежда е била в най-лека форма, но в рода Алдаран е смъртоносна. В рода ти има ли и кръв на Хастурите?

— Нямам представа, дамизела — сковано отвърна Донал.

Двамата усетиха раздразнението му, сякаш изрече думите гласно: „Да не съм състезателен червин или разплоден бик, та съдят за мен по потеклото ми?“

Рената се разсмя гузно.

— Донал, моля те да ми простиш. Вероятно твърде дългият престой в Кулата ме е направил безчувствена и не се сещам колко оскърбително може да прозвучи подобен въпрос. Прекалено много години се занимавах с тези неща! И все пак, приятелю, щом ще се грижа за твоята сестра, длъжна съм да задълбая в потеклото й много по-сериозно, отколкото ако развъждах расови животни за разплод. Ще проуча кога и как се е появил ларан и в двата рода, от които произхожда, какви вредни рецесивни или смъртоносни гени е вероятно да има. Дори сега да са само потенциална опасност, може да й причинят големи неприятности като по-голяма.

— Значи аз трябва да моля за прошка, дамизела. Държах се като селяндур, а ти вече се опитваш да помогнеш на сестра ми…

— Добре, Донал, тогава да си простим взаимно и да бъдем приятели.

Аларт ги наблюдаваше и изведнъж изпита остра завист към тези млади хора, които бяха способни да се смеят, да флиртуват и да се радват на живота дори пред лицето на постоянно надвисналите заплахи. После се засрами. Бремето, налегнало раменете на Рената, не беше никак леко. Би могла да прехвърли отговорността за всички решения върху баща или съпруг, а от дете се е опитвала да разбере кое ще е най-доброто. Беше готова да решава сама, дори ако това означаваше да отнеме живота на още неродено дете и да търпи неприязънта, с която навсякъде във Владенията се отнасяха към безплодните жени. А и Донал явно не беше безгрижно хлапе. Изживяваше всеки миг, съзнавайки, че странният ларан може да погуби него и сестра му.

Всеки човек ли пристъпваше по толкова тясна пътека над пропастта? Аларт проумя, че досега се е държал, сякаш само той се бори с проклятие, а на околните винаги им е леко на душата. През ума му мина нова, необичайна мисъл: „Дали пък в Неварсин не ми внушиха прекалено мрачно и сериозно отношение към живота? Щом Рената и Донал могат да носят теглото на неволите си и все пак да се радват на хубавите мигове, сигурно са по-мъдри от мен…“

 

Пристигнаха в Алдаран през късния следобед на сив и влажен ден, в дъжда се прокрадваха и дребни зрънца суграшица. Рената се бе увила с шал, а знаменосецът бе покрил с калъф плата и се гърбеше намусен под качулката на дебелия си плащ. Аларт си помисли, че е отвикнал от планините — сърцето му биеше по-силно, главата му като че олекна. А Донал с всеки ден изглеждаше по-безгрижен и весел, сякаш приемаше лошото време като знак, че си е у дома. Въпреки дъжда беше гологлав и се озърташе оживено, колкото и да червенееше лицето му от вятъра и студа.

В подножието на дългия склон, водещ към крепостта, той спря и размаха ръка със смях. Придружителката на Рената изръмжа:

— Можем ли да яздим по тази козя пътека, или онези горе си мислят, че ще прехвръкнем като соколи?

И Рената гледаше смаяно.

— Това ли е крепостта Алдаран? Че тя е недостъпна като Неварсин!

— Е, не чак толкова — усмихна се Донал. — Но прадедите на моя приемен баща са били принудени да се бранят, затова са се постарали да я направят непристъпна… дамизела.

Неочаквано се смути. По време на пътуването се обръщаха един към друг с имената си. Личеше, че младежът отново си налага сдържаната любезност. Припомниха си, че всеки от тях отново поема по отделната пътека на съдбата си.

— Дано войниците по онези стени не ни вземат за нападатели! — изсумтя стражът с мирния флаг.

— Не стигаме за отряд, който би могъл да превземе крепостта — ухили се до уши младежът. — Погледнете! На онази кула са приемният ми баща и сестра ми. Явно той е знаел предварително по кое време ще пристигнем.

Аларт видя как лицето му стана безизразно — така изглеждаха телепатите, влезли в далечна връзка.

След миг Донал пак се усмихна.

— Между другото, пътеката за коне не е особено стръмна. От другата страна в скалата има изсечена стълба, но там склонът е почти отвесен, а стъпалата са точно двеста деветдесет и осем на брой. Все пак, местра, ако предпочитате… — поклони се той на придружителката.

Тя само измънка нещо сърдито.

Докато пътуваха, Аларт непрекъснато си помагаше с научените в манастира похвати на мисловната дисциплина, за да отпъжда виденията си. Нищо не можеше да направи в действителността и съзнаваше, че ако си позволява да ги премисля, да се мъчи от опасения, това е само слабост, а не биваше да се разпуска. Бе решил, че ще се справя с онова, което се случва, а ще поглежда напред само при възможност наистина да избира което бъдеще му е по силите. Но когато най-сетне се добраха до портала и влязоха в покрития двор, а слугите се скупчиха да отведат конете, Аларт знаеше, че е виждал много пъти мястото. За миг загуби усета си за настоящето и чу пронизителен детски вик, стори му се, че навсякъде край него засвяткаха мълнии, и се сви уплашен. Стана миг преди наистина да чуе същия глас. Но нямаше никаква опасност, просто едно невръстно момиче викаше радостно Донал и скочи в прегръдката му.

— Знаех си, че си ти и водиш чужденците. Тази жена ли ще е моя наставница? Как се казва? Ти харесваш ли я? Какво видя в равнините? Истина ли е, че там има цъфнали цветя през цялата година? Зърнахте ли някой от друга раса, докато идвахте насам? А някакъв подарък носиш ли ми? Казвай де, кои са тези хора? И що за порода коне яздят?…

— По-кротко, Дорилис — разнесе се укорително дълбок бас. — Гостите наистина ще си помислят, че са попаднали сред планински варвари, ако продължаваш да бърбориш като зле дресиран галимак! Пусни брат си и поздрави гостите, както подобава на една дама!

Момичето се пусна от врата на Донал, но го хвана за ръката и той се освободи полека, за да прегърне господаря на Алдаран.

— Скъпо момче, много ни липсваше. А сега ще ни представиш ли почетните гости?

— Рената Лейние, леронис от Кулата Хали.

Тя направи дълбок реверанс.

— Госпожо, присъствието ви е чест за нас. Позволете да ви представя моята дъщеря и наследница Дорилис от Рокрейвън.

Момичето сведе поглед, когато се поклони.

— С’дия шая, домна — изрече свенливо.

После Михаил представи Маргали.

— Нашата леронис, която се грижи за Дорилис още от раждането й.

Рената се взря във възрастната жена. Въпреки бледото крехко лице, сивеещата коса и бръчките долови несъмнена сила на духа. „Щом момичето е под грижите на леронис от първия си ден, а господарят на Алдаран смята, че има нужда от по-строг надзор и възпитание… боговете да са ни на помощ, но какво всъщност застрашава живота на това чаровно дете?“

Представен от Донал, Аларт се поклони на застаряващия мъж. Когато вдигна очи към дом Михаил, внезапно го изпълни увереност, че отдавна познава това лице — и от виденията, и от сънищата си. Изпълни го странна смес от привързаност и страх. Този планински владетел някак държеше в ръцете си съдбата му, но Аларт в момента съзираше само сводеста зала от бял камък, като в параклис, трепкащи пламъци… и изпита миг на безпросветно отчаяние. Пак се насили да прогони нежеланите и объркващи картини, докато не успее да направи разумен избор между вариантите на бъдното.

„Моят ларан е безполезен, не получавам от дарбата си нищо, освен тревоги!“

Поведоха ги през замъка към отредените им покои и Аларт се усети, че се озърта неспокойно за онова сводесто помещение, където щяха да се разгорят пламъците на трагедията. Разбира се, не го видя. Вече се питаше дали изобщо в крепостта Алдаран има такова място. Всъщност можеше да се намира къде ли не по света… или пък никъде, освен във въображението му, напомни си той горчиво.