Марион Зимър Брадли
Повелителката на бурите (1)

1

В тази буря имаше нещо нередно.

Донал не можеше да се досети точно какво го смущава, но… Дори тук, в планините, известни с името Пъкъла, лятото отдавна бе настъпило. Не се очакваха скорошни стихии, ако не се броят постоянните виелици по билата високо над невидимата черта, където свършваха горите. Разбира се, имаше гръмотевични бури, макар и редки, които връхлитаха долините, и свирепите удари на мълниите оставяха след себе си повалени дървета, понякога и пожари.

Само че днес небето синееше безоблачно и въпреки това в далечината отекваше тътен, самият въздух сякаш натежаваше от познатите признаци на зараждаща се буря. Донал стоеше до една от бойниците на крепостната стена, поглаждаше с показалец главата на ловния сокол, сгушил се в сгъвката на лакътя му, и мъркаше разсеяно на наежената птица. Знаеше, че чувствителното същество се тревожи от чудноватото електрическо напрежение във въздуха. Май изобщо не си струваше да го изнася днес… и заслужаваше пердах от стария соколар. Строгият мъж изобщо не би се поколебал да го напляска само допреди година. Вече беше друго. Макар и едва десетгодишен, Донал преживя изумителни промени. Тази беше сред най-стъписващите — изминаха само няколко новолуния, а соколарят, наставниците и конярите престанаха да го наричат „тоя хаймана Донал“, придружавайки думите си с плесници или камшични удари. Сега за тях беше „младият господар Донал“, обръщаха се към него с непривична почит и (както той веднага забеляза) твърде угоднически.

Вярно, животът му стана несравнимо по-лек, но промяната го лиши от спокойствие, защото не я бе постигнал сам. Досещаше се, че я дължи на простичкия факт — неговата майка Алисиана от Рокрейвън от известно време споделяше постелята с дом Михаил, господар на Алдаран, и скоро щеше да му роди дете.

Само веднъж (а оттогава минаха две лета) Алисиана се престраши да поговори за това със сина си.

— Донал, искам да ме слушаш внимателно, защото никога повече няма да повторя тези думи. За жената, лишена от закрила, животът е тежко бреме.

Баща му бе загинал в един от междуособните сблъсъци, разгарящи се неспирно между васалите на планинските господари. Всъщност Донал не го и помнеше. И оттогава се подслоняваха като презрени, голи и боси храненици ту при този сродник, ту при онзи. Момчето доизносваше захвърлени дрехи на свои братовчеди, винаги му даваха да язди най-грохналото конче, а и всички се правеха, че не го забелязват, когато младите му сродници се учеха на воинско изкуство. Колкото можеше, наваксваше със слушане и гледане.

— Мислех дали да те дам за осиновяване. Из тези планини не са малко сродниците на баща ти, можеше да израснеш в дома на някой от тях, за да му служиш, щом станеш мъж. Но какво ли щяха да отредят за мен — слугиня, шивачка, най-много певица край огнището на чужди за мен хора? Твърде млада съм, за да понеса с леко сърце такава участ. Затова се наех като певица при лейди Деонара. Тя е с крехко здраве и годините й се трупат. Досега не е родила живо дете. Ако се вярва на мълвата, господарят на Алдаран е ценител на женската хубост. А аз, момчето ми, съм хубава.

За Донал неговата майка беше най-прекрасната в света — с все още момичешката свежест на лицето си, със сякаш пламтящата си коса и огромните сиви очи. Никой не можеше да повярва веднага, че Алисиана има син на осем години.

— Донал, правя това и заради теб. А моите роднини ми обърнаха гръб заради решението ми. Недей и ти да ме виниш, ако чуеш хули за мен от хора, които не разбират положението ни.

Наистина, отначало изглеждаше, че Алисиана е сторила по-голямо добро на своя син, а не на себе си. Лейди Деонара, макар и сърдечна жена по природа, често се поддаваше на избухливостта, присъща на постоянно болнавите хора. Майката на Донал се държеше кротко и покорно, на острите думи от господарката на крепостта и злата завист на останалите жени отвръщаше само с добродушие и шеги. Затова пък момчето за пръв път в живота си получи цял кат дрехи, ушити по мярка, имаше свой кон и сокол, занимаваше се с учителя и наставника по воинско изкуство заедно с хранениците на господаря и пажовете на замъка. През това лято от утробата на лейди Деонара излезе последният мъртвороден син. И Михаил, господарят на Алдаран, взе Алисиана за своя барагана, като й се закле, че роденото от нея дете, все едно дали син или дъщеря, ще бъде признато за наследник на неговия род, освен ако някой ден му се роди син от законния брак. Тя беше всепризнатата любимка на господаря на Алдаран — дори Деонара я харесваше и сама я избра да сподели постелята на съпруга й, — а Донал зае по-високо положение заедно с нея. Веднъж господарят Михаил, толкова страховит в очите на момчето, го повика при себе си и каза, че чул добри думи за него от учителя и бойния наставник. Накрая го привлече към себе си в бащинска прегръдка.

— Приемен синко, аз искрено съжалявам, че не си мой потомък и по кръв. Повярвай ми, момче, ако твоята майка ми роди син като теб, ще бъда признателен на съдбата.

Донал можа само да измънка:

— Благодаря ти за похвалата, сроднико…

Още не му стигаше дързост да изрече обръщението „приемен татко“.

Макар да беше на десет години, съзнаваше напълно, че ако майка му роди единственото живо дете на господаря на Алдаран, ще бъде едноутробен брат на наследника на областта. И без това му се струваше, че вече се въздигна немислимо сред обитателите на крепостта.

Но тази неумолимо наближаваща буря… неволно си помисли, че е зла поличба за скорошното раждане. И потръпна. Лятото се отличаваше със странности — мълнии от ясно небе, чест тътен и грохот на стихии. Без да знае защо, Донал свързваше в ума си чудноватите бури с нечий гняв… яростта на дядо му, господаря на Рокрейвън, когато чу за избора на своята дъщеря. Момчето се свиваше в един ъгъл и слушаше как дядо му нарича неговата майка кучка, курва и с други скверно прозвучали думи, чийто смисъл не разбра. През онзи ден гласът на стареца почти глъхнеше в ударите на гръмотевиците навън, а и в гласа на Алисиана сякаш се промъкваше сухият свиреп пукот на мълнии, когато отвръщаше разярена:

— А какво искаш да направя, татко? Да си прахосам живота тук, вкъщи, да си кърпя прокъсаните долни ризи и да храня себе си и сина си с овехтялата ти чест?! И да гледам през сълзи как Донал ще стане наемен войник или ще ровичка в твоята градина, за да си напълни с нещо корема? Гнусиш се от предложението на лейди Алдаран…

— Ха, не от лейди Алдаран се гнуся аз! — изсумтя старецът. — Не на нея ще угаждаш в леглото и туй ти е добре известно!

— А ти уреди ли нещо по-достойно за мен? Какво искаш, да се омъжа повторно за някой ковач или въглищар? Хилядократно предпочитам да съм барагана на дом Михаил, вместо да споделям немотията с някой от местните вехтодрешковци!

Донал отрано бе научил, че няма какво да очаква като наследство от бащата на своята майка. Имението Рокрейвън никога не се бе славело с богатство и сила, напоследък пък направо тънеше в бедност, защото господарят му трябваше да се погрижи за бъдещето на четирима синове и три дъщери, от които Алисиана беше най-младата.

Веднъж тя загуби самообладание пред Донал и каза горчиво, че ако някой мъж няма синове, това е голяма беда, но дваж по-страшно е синовете му да са твърде много, защото още приживе ще ги гледа как се боричкат за подялбата на наследството.

Като последно дете не я бяха събрали с първи син, носител на титла, пък и съпругът й загина само година след сватбата, оставяйки нея и новороденото да се прехранват на чужди трапези.

И ето днес Донал седеше настръхнал във високата бойница на крепостта Алдаран, взираше се в чистото небе, толкова необяснимо изпълнено с предвещание за буря, и простираше съзнанието си все по-нашироко. Почти виждаше линиите, по които минават страшните електрически удари, и особеното трептене на магнитните полета, понесли стихията. Понякога и сам успяваше да извика мълния. Веднъж се позабавлява, отклонявайки по-силна светкавица накъдето му хрумна. Не винаги му беше по силите и не биваше да прави често това, защото после му се гадеше и трепереше от слабост. Един път усети направо с кожата си (тъй и не разбра предчувствието си), че следващата мълния ще порази дървото, под което се скри от дъжда, затова се пресегна някак с незнайна своя способност, сякаш имаше и невидима ръка, с която сграбчи напиращата сила и я запрати другаде. Миг по-късно един храст наблизо изпращя, листата му почерняха заедно с широк кръг трева наоколо, а Донал се свлече на мократа пръст замаян и с помътняло зрение. Главата му като че щеше да се пръсне на парчета от непоносимата болка. После не виждаше ясно дни наред, Алисиана обаче го похвали, когато й разказа случката.

— И моят брат Карил можеше да го прави. Уви, отиде си млад от този свят. Преди време лероните от Хали се опитвали да закрепят и властта над бурите в нашия ларан, но се оказало твърде опасно. Аз само виждам по малко силите, пораждащи мълнии, не мога да боравя с тях. А ти, Донал, внимавай. Служи си с този дар само ако трябва да спасиш своя или нечий друг живот. Не искам да те загубя, докато се опитваш да си играеш с мълнии.

Ларан… Приказките за него сякаш изпълваха цялото детство на момчето. Свръхсетивните дарби, заемащи неизменно мислите на планинските господари… както и на онези в далечните равнини. Ако Донал притежаваше някоя от изключителните способности, да речем, телепатия или власт над соколите, хрътките и стражевите птици, лероните щяха да го впишат в размножителните си схеми. Онези магьосници, които старателно водеха архивите на бащинството и майчинството за всички, носещи в себе си кръвта на Хастур и Касилда, легендарните прародители на Надарените родове. Но той можеше само да вижда бурите, и то не особено добре. Знаеше кога и къде ще се развихрят мълниите и дори горските пожари. Щом порасне още малко, ще се редува с останалите мъже в пожарната стража и ще му е от полза да предусеща — както вече се учеше — накъде ще се понесе огънят. Но това беше дребна дарба, не заслужаваше включване в списъците. Дори в Хали се бяха отказали да се занимават с нея още преди четири поколения. Донал се досещаше смътно, че това е една от причините родът Рокрейвън да не се радва на благоденствие.

Само че тази буря далеч надхвърляше пределите на неговия усет. Някак се събираше около крепостта без облаци и дъжд. „Майка ми, свързано е с майка ми…“ Как му се искаше да се втурне в покоите й, за да се увери, че тя е добре, защото необикновеното явление го плашеше. Но за десетгодишно момче вече не е прилично да се гуши в скута на майка си. А Алисиана беше в твърде напреднала бременност, за да я безпокои със собствените си тревоги. Чакаха я до няколко дни да роди дете на господаря.

Намръщен и сериозен, той понесе сокола по стълбата надолу. Не би пуснал птицата във въздух, наситен с напрежение. Колкото и да го подлъгваше небесната синева, Донал усещаше тежестта на магнитните вихри и силовите линии.

„Дали страховете на моята майка предизвикват мълниите, както понякога ги вика гневът на дядо?“

Момчето отново се разтрепери. Всички знаеха, че немалко жени умират при раждане. Усърдно се опитваше да гони тези мисли от главата си, но сега усещаше как и неговият ужас добавя сила на стихията. За пръв път от години се почувства толкова малък и безпомощен. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да се върне в парцаливата бедност на Рокрейвън, дори да е пренебрегван от всички храненик в твърдината на някой сродник. Студени тръпки пълзяха по кожата му, когато отнесе птицата обратно, и изтърпя толкова унило укорите на соколаря, че старецът се зачуди дали момчето не е болно.

 

Далеч оттам, в женските покои, Алисиана слушаше неспирния тътен. Усещаше подобно на Донал, макар и по-смътно, нещо неестествено в тази буря. И се боеше.

Родът от Рокрейвън бе изключен от усърдно прилаганата размножителна програма за закрепване на различните дарби, съставляващи прословутия ларан. Като повечето хора от новите поколения Алисиана вярваше, че това насилие над човешката участ е възмутителна тирания, която свободолюбивите планинци не бива повече да търпят. Нима беше пристойно да се съешават хора, като че са породист добитък за разплод!

Цял живот слушаше приказки за смъртоносни и рецесивни гени, за родови линии, носещи желания ларан. И беше ли възможно жена да роди без страх? А ето, предстоеше й да даде наследник на Алдаран и знаеше, че причината господарят да я избере не е нито нейната хубост, нито чудният й глас. Разбира се, не суетата, а разсъдливостта й подсказваше, че тъкмо с женската си прелест привлече погледа на дом Михаил, но само в началото. Не доведе до този час и сладкият глас, направил я любимата певица на лейди Деонара. Изборът им се спря на нея, защото бе родила здрав и силен син с една от дарбите. Бе доказала, че е плодовита и може да оцелее при раждане.

„Да, веднъж го преживях. Късмет, но да разчитам ли отново на него?“

Сякаш в отговор на тревогите й плодът се раздвижи рязко и Алисиана прокара пръсти по струните на своя рил, малката лира, която държеше в скута си. Засвири, а пратените да се грижат за нея жени се размърдаха по местата си. Лейди Деонара я обичаше искрено и поръча на най-умелите акушерки и доверени прислужнички да бдят над нея в последните дни на бременността.

След малко влезе дом Михаил, господар на Алдаран — огромен мъж в разцвета на силите си, но с преждевременно посивяла коса. Беше много по-възрастен от Алисиана, която навърши двадесет и четири години тази пролет. Стъпките му отекваха тежко в тишината.

— Алисиана, за свое удоволствие ли свириш? Аз пък си мислех, че умелият музикант се радва най-много, когато възхити многобройни слушатели, ти обаче забавляваш само няколко жени. — Усмихна се и бутна един стол с висока облегалка, за да седне близо до нея. — Как си днес, съкровище мое?

— Добре съм, но и малко уморена — отвърна тя също с усмивка. — Твърде буйно човече нося в утробата си и не се разделям с лирата, защото музиката малко го унася. Или пък влива спокойствие в моята душа, затова и детето притихва.

— Може и да си права — промълви той и щом Алисиана понечи да остави лирата настрана, добави: — Не, попей, ако не си твърде изтощена.

— Както желаеш, господарю мой.

Изтръгна първите акорди от струните и запя тихо любовна балада.

„Къде си сега?

Къде любимият броди?

Не си по билата, не си на брега,

не си и в открито море.

Къде си, любими?

Тъмнее нощта, умора гнети ме,

кога ли ще спра да се питам?

Навсякъде мрак, край мен и над мен,

къде ли се губиш, любими?“

Михаил се наведе над жената и нежно погали с тежка длан огнената й коса.

— Каква тъга вее от тези думи… Алисиана, нима за теб любовта наистина е изпълнена с печал?

— О, не, не е така — отвърна тя оживено, макар да не й беше весело.

Страховете и съмненията бяха за разглезените съпруги, но не подхождаха на една барагана, чието положение зависеше от умението й да развлича и разтушава своя господар, да го дарява с чара и красотата си.

— Но трябва да призная, господарю мой — продължи тя, — че най-любимите на всички песни за обич наистина са печални. Желаеш ли да избера някоя по-закачлива или пък да възпея доблест и подвизи?

— Каквото и да изпееш, съкровище, за мен е приятно — увери я кротко Михаил. — Ако те е налегнала умора или тъга, кария, с мен не е нужно да се преструваш, че преливаш от радост.

Видя искрица на недоверие в очите й. „Твърде остър усет имам и това само ме мъчи. Онези, които не проникват в мислите на другите, сигурно познават по-добре душевния мир от мен. Дали Алисиана ме обича искрено или само цени положението си на моя призната пред хората любимка? А и дори да има любов в сърцето й, към мен ли е насочена или само към богатството и властта, които й дават чувство за безопасност?“

Махна повелително с ръка и другите жени се отдалечиха в отсрещния край на дългата стая, за да го оставят насаме с неговата държанка. Все пак не излязоха, защото в тези времена поверието гласеше, че бременна жена никога не бива да е далеч от погледа на загрижени за доброто й хора.

— Не им се доверявам — промърмори Михаил, озъртайки се за миг към групичката.

— Господарю, мисля си, че Деонара е искрено привързана към мен. Не би допуснала сред тези жени да проникне някоя, която желае злото на мен или на детето ми.

— Деонара ли? Може би не… — Той неволно си спомни, че съпругата му беше господарка на Алдаран от дванадесет години и споделяше жаждата му за наследник. Но вече не можеше да му предложи дори надежда. Затова одобри избора му. — Само че имам врагове и извън моите владения, а е твърде лесно да настанят в домакинството ми свой човек, надарен с ларан, за да осведомява за всичко важно злонамерените хора. Не един мой сродник би паднал почти до всяка низост, за да ме остави бездетен. И не се чудя, че ти пребледня, съкровище. Наистина трудно е да си представиш злодей, готов да посегне на живота на невинни деца. Но тъй и не се уверих, че Деонара не е станала жертва на някой изрод, погрижил се всеки път плодът да умира още в утробата й. Уви, не е толкова трудно. И не особено умел в работата с матрици човек или дори само с по-силен ларан би могъл да прекъсне тънката нишка, свързваща едно бебе с живота.

Алисиана се опита да го успокои:

— Михаил, всички твои зложелатели отдавна знаят, че ти обеща да признаеш моето дете, значи биха насочили коварните си помисли към мен. Но досега не ми се случи нищо лошо. Тревожиш се напразно, любими.

— Дано боговете се вслушат в думите ти! Все пак някои от враговете ми не биха се спрели пред нищо. И преди да се роди детето, ще повикам нашата леронис, за да подложи тези жени на изпитание. Не ще позволя до теб да припари човек, който не би заявил под заклинание за истина, че ти желае само доброто. Силната и покварена мисъл може бързо да спре борбата на новороденото за оцеляване.

— Скъпи ми господарю, не е ли твърде рядка подобна мощ в дарбите на ларан?

— Не колкото би ми се искало — изрече Михаил навъсен. — Напоследък ме занимават мисли, които не са ми хрумвали досега. Взе да ми се струва, че тези дарби са като нож, с който можеш да отрежеш собствената си ръка. Служил съм си с магии, за да всявам хаос сред враговете, но ето че сега и те могат да сторят същото с мен. В по-младите си години смятах ларан за дар от боговете, защото те са ме предопределили да властвам над земите си и са ми помогнали със сила, за да се браня. С приближаването на старостта обаче съм по-склонен да го смятам за проклятие…

— Господарю, много ти е рано да мислиш за старостта, а и никой не може да оспори със сила правото ти над твоите владения!

— Трябва да те разочаровам, Алисиана. Те просто не дръзват да сторят това открито. Аз съм сам сред глутницата, жадуваща да ме види как умирам без наследник. След мен ще останат кокали със сочни мръвки… Ако боговете са милостиви, кария, ще родиш син.

Жената вече трепереше.

— А ако не е… о, господарю…

— Тогава, мила, ще трябва да ми родиш още деца — каза той нежно. — Но дори да си останем с единствена дъщеря, нейна зестра ще е всичко, което имам, а така ще се сдобия със силни съюзници. Дъщерята също много ще укрепи позициите ми. А твоят син ще й бъде полубрат и заклет защитник — щит срещу беда и силна ръка за подкрепа. Наистина обичам това момче.

— Знам…

Как можа да се оплете в тази примка? Откри, че е влюбена в мъжа, когото отначало искаше само да примами с гласа и красотата си. Михаил беше мил и достоен човек, не пожела да я вземе веднага като падаща му се по право плячка и без тя да го моли, сам я увери, че дори да не му роди дете, ще се погрижи за бъдещето на Донал. Толкова сигурна беше с господаря на Алдаран… Но осъзна, че го обича, когато започна да се измъчва от безпокойство и за него.

„Хванах се в собствения си капан!“

Алисиана се усмихна неволно.

— Не са нужни думи, господарю, за да се уверя в това. Никога не съм се съмнявала в доброто ти сърце.

И той се усмихна.

— Да, но жените лесно се поддават на опасения, когато наближи времето да родят. Вече виждам ясно, че от Деонара не ще имам дете, дори да се осмеля да искам от нея такава жертва след множеството трагедии… Дали можеш да си представиш колко съсипващо е човек да вижда децата, за които е мечтал и обичал още когато са само зародиши, да умират, без да си поемат дъх? Не бях влюбен в Деонара, когато се оженихме. Не бях виждал и лицето й преди деня на сватбата, защото се събрахме заради връзката между нашите родове. Преживяхме много обаче през тези години. Не знам дали ще ти се стори странно, но любовта може да се породи и от споделената мъка, не само от радостните мигове. — Лицето му помрачня. — Признавам, че макар да изпитвам обич и към теб, кария меа, пожелах те не защото си прекрасна. Знаеш, ли че Деонара не е първата ми съпруга?

— Не, господарю.

— За пръв път се ожених още млад. И Клариса Лейниер ми роди двама синове и една дъщеря, все здрави и жизнени… Тежко е децата да умират при раждане, но дваж по-мъчително е да ги загубиш, когато са пред прага на младостта. А точно това ги сполетя. Отидоха си, щом дарбите на ларан започнаха да се пробуждат у тях. Умряха в гърчовете на страшна агония, погуби ги тази напаст на нашите родове. И аз бях готов да се простя с живота от отчаяние.

— Така загубихме и моя брат Карил — прошепна Алисиана.

— Знам, но е единствената жертва в твоето семейство, а имаш много братя и сестри. Ти самата си ми казвала, че твоят ларан не се е развихрил изведнъж преди моминските ти години, а се е развивал бавно, откакто се помниш. В рода Рокрейвън често е така. Виждам, че това е доминантна черта във вашата кръвна линия, защото Донал е едва на десет години и макар още да не е овладял напълно вродените си способности, вече ги използва. И вярвам, че няма да умре от болестта на прехода. Знаех, че поне за твоите деца няма защо да се боя.

Лицето й се разкриви и Михаил побърза да обгърне раменете й с ръка.

— Какво има, скъпа моя?

— Винаги съм се гнусяла от това… отглеждане на хора като говеда!

— Е, да, човекът е единственото животно, което почти не мисли как да подобри породата си! — разпалено изрече господарят на Алдаран. — Опитваме се да променяме климата според нуждите си, градим замъци и пътища със силата на своя ларан, изучаваме все по-смайващи възможности, скрити в мозъците ни. Нима не бива да усъвършенстваме и себе си като света, в който живеем? — Лицето му се смекчи изведнъж. — На твоите години е непривично да обхващаш в мислите си много поколения и столетия. Когато човек е млад, умът му е зает със самия него и децата му. Стигнеш ли до моята възраст обаче, редно е да се замислиш и за онези, които ще се появят много време след нас. Но сега недей да си пълниш главата с излишни грижи. Мисли за детето, любима, представяй си колко скоро ще я люлееш в ръцете си.

Алисиана се сви в креслото си и едва промълви:

— Значи знаеш, че е дъщеря… и не се гневиш?

— Вече ти казах. Смущава ме само недоверието ти, което те подтикна да не споделиш с мен — изрече Михаил толкова благо, че упрекът не я жегна. — Алисиана, искам да забравиш страховете си. Дори да не ми родиш син, вече имам приемен син от теб, който ще ни бъде здрава опора, а пък нашата дъщеря ще ни даде още повече сила, когато се омъжи. И тя ще има дарбата на ларан.

Алисиана се усмихна и отвърна на целувката му, след миг обаче се напрегна отново — в далечината отекна поредният гръм, сякаш в отглас на тревогите й. „Дали е защото Донал се бои от онова, което може да му причини това дете?“ Как й се искаше да има и тя ясновидската дарба, присъща на рода Алдаран, за да знае, че всичко ще свърши добре!