Марион Зимър Брадли
Преди Империята (11)

11

Дните на вятъра са пощадили градината, помисли Макарън. Може би някакви дълбоки инстинкти за оцеляване са подсказали на полуделите колонисти, че това ще крепи живота им. Вървеше ремонтът на болницата. Екипи, обучени за ръчна работа, вадеха всичко годно от кораба. Мори с пределно горчива яснота бе дал да се разбере, че за много години напред това ще бъде единственият им източник на метал за сечива и уреди. Малко по малко изчезна вътрешното обзавеждане на големия космически кораб: мебелите от жилищните сектори бяха изнесени и преобразувани за употреба в спалните и общите постройки, няколко групи описваха инструментите от работилниците, от кухненските сектори, дори от командната зала. Макарън знаеше, че Камила е много заета с компютъра, мъчейки се да разбере кои програми не са унищожени. Всичко — дори най-дребните сечива, химикалките и женската козметика в запасите на лавките — беше описано и разпределено на порции. Произведения на технологиичната земна култура нямаше откъде да се подновят и Мори каза съвсем ясно, че когато дойде време, ще се ползват заместители.

Помисли, че сечището представлява чудновата картинка: малки палатки, построени от пластмаса и лико — бяха повредени по време на бурята и възстановени с твърдата местна дървесина, разнородни купчини от сложна механика, пазени от униформени хора от екипажа, за които отговаряше главният инженер Патрик. Хората от новохебридската комуна — по собствено желание, както узна Макарън — работеха в градината и в гората.

Държеше в ръка две листчета хартия. Още действаше старият навик да се пращат съобщения. Помисли си, че някой ден намаляващите запаси от хартия съвсем ще свършат. С какво ще ги заместят? Със системи от звънци, кодирани за всекиго поотделно, както в някои големи универсални магазини, за да се привлече вниманието на точно определено лице?… С устни съобщения? Или ще намерят начин да правят хартия от местни продукти и ще продължат вековната традиция на писмените послания? Едното листче му съобщаваше, че трябва да се яви в болницата за така наречената рутинна проверка, в другото го молеха да се обади в канцеларията на Мори, за да каже докъде е стигнал в работата си и да получи новите си задачи.

Съобщението, че компютърът е извън строя и корабът няма как да излети, бе посрещнато по принцип без особени оплаквания. Един-двама от екипажа мърмореха, че който го е направил, трябва да бъде линчуван, но в момента нямаше начин нито да се разбере кой е изтрил записите на навигаторите от компютъра, нито пък да се установи кой е взривил самоделна бомба в една от вътрешните двигателни камери. Подозрението неизбежно падна върху човека на екипажа, който наскоро бе помолил да го приемат в новохебридската комуна и чието обезобразено тяло бе намерено в кораба близо до мястото на взрива. Всички се задоволиха с това обяснение.

Макарън подозираше, че затишието е временно, в резултат от шока и че рано или късно ще има нови бури. Но за момента всички просто приеха абсолютната необходимост да действат заедно, за да отстранят повредите и да осигурят оцеляването в неизвестните засега условия на сурова зима. Самият Макарън не беше сигурен какво да мисли за събитията, но във всеки случай се бе подготвял за колонист и тайно си мислеше, че може би е по-интересно да колонизираш „дива“ планета, а не някоя ужасно приличаща на Земята и обработена от Експедиционния корпус. Не беше подготвен обаче да бъде откъснат от пътищата до Земята — без космически кораби, без контакт или комуникации с останалата галактика, може би за поколения, може би завинаги. Това болеше. Още не беше го приел, знаеше, че вероятно никога няма да го приеме.

Влезе в постройката, където беше канцеларията на Мори, прочете надписа на вратата — „Влизай, без да чукаш“, и влезе. Вътре Мори разговаряше с едно непознато момиче, което, ако се съди по дрехите, беше от новохебридската комуна.

— Да, да, скъпа, знам, че искаш да работиш в градината, но записите за тебе сочат, че си веща в занаяти, керамика, ще ни трябваш там. Не разбираш ли, че почти всяка цивилизация развива най-напред грънчарството? Както и да е, ти май си бременна?

— Да, моята церемония на благата вест беше вчера. Само че хората като мен винаги работят до самото раждане.

Мори се усмихна леко.

— Радвам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да работиш. Но никой не кара жените в колониите да вършат ръчна работа.

— Член четвърти…

— Член четвърти — и лицето на Мори помрачня — е установен за Земята, за земните условия. Осъзнай фактите за живота на другите планети, с чуждопланетна гравитация, светлина и съдържание на кислород, Алана. Тази планета е една от благоприятните. Когато има много кислород и слаба гравитация, няма бебета с аноксия или синдром на високото налягане. Но дори на най-добрите планети промяната играе голяма роля, а това е тъжна статистика за малко население като нашето. Половината жени са стерилни за пет до десет години, половината от способните да раждат ще помятат в течение на пет до десет години. И половината живородени бебета ще умират, преди да навършат месец, също в течение на пет до десет години. Жените в колонията трябва да бъдат глезени, Алана. Прави каквото е нужно или ще ти инжектираме успокоителни и ще те вкараме в болницата. Ако искаш да си от щастливките с живо бебе, вместо с умряло, прави каквото ти казвам, и то още сега.

Тя излезе с направление за болницата с крайно озадачен и шокиран вид. Макарън зае мястото й пред разхвърляното бюро и Мори му се ухили.

— Предполагам, че си чул. Как ти харесва моята работа — да плаша младите бременни момичета?

— Не чак дотам.

Макарън мислеше за Камила, която също чакаше дете. Значи не е стерилна. Само че имаше шанс петдесет на петдесет да пометне и също такъв шанс детето й да умре. Тъжна статистика. Той усети как по гърба му полазва ужас. Дали знае? И дали прави каквото трябва? Нямаше представа. Тя се бе затворила с капитана и вече половината от последното десетдневие се ровеха в компютъра.

Мори се намръщи леко:

— Слез от облаците. Ти си един от щастливците, Макарън, не си безработен технолог.

— Ъ?

— Геолог си и ни трябваш, за да правиш онова, за което си учил. Чу какво казах на Алана — едно от първите производства, от което спешно имаме нужда, е грънчарството. За него е необходим каолин или подходящ негов заместител. Трябва ни и качествен камък за строежи… бетон или някакъв цимент… Имаме нужда от варовик или материал с подобни качества, трябват ни силикати за стъкло, различни метали… На практика ни е необходим геоложки анализ и проучване на тази планета, и то преди да дойде зимата. Твоята работа не е от първостепенно значение, Мак… може би втора или трета поред. Можеш ли да нахвърляш план за анализа и проучването през следващите един-два дни и да ми кажеш приблизително колко мъже ще са ти необходими за образците и тестовете?

— Да, ще се справя. Само че ти спомена, че няма да можем да развиваме технологична цивилизация…

— Не можем в смисъла, който инженер Патрик придава на думата — уточни Мори. — Тежка промишленост, механизиран транспорт… Но напълно нетехнологични цивилизации няма. Дори пещерните хора са имали технология, обработвали са кремък. Нали си виждал работилниците им? Човекът използва сечива, той е техничар. Никога не съм си представял, че ще започваме от началото като диваци. Въпросът е кои технологии можем да развием, поне в първите три-четири поколения.

— Толкова напред ли планираш?

— Налага се.

— Каза, че моята работа не е приоритет номер едно. А кой е той?

— Храната — беше реалистичният отговор на Мори. — Все пак имаме късмет. Почвата тук е годна за оран, макар че както ми се струва, трябва да използваме торове и компост, но земеделието е възможно. Познавам планети, където осигуряването на храната би отнело толкова време, че дори и зачатъчното развитие на занаятите трябва да се отложи с две-три поколения. Земята не ги колонизира, но ние можехме да попаднем на такава планета. Тук дори е вероятно да има животни, които да опитомим, Маклауд сега изяснява това. Приоритет две е подслонът… впрочем когато правиш онези наблюдения, търси и пещери в по-ниските склонове. Вероятно е да се окажат по-топли от всичко, което ще успеем да построим, поне през зимата. След храната и подслона идват някои прости умения, най-необходимото за живота: предене, грънчарство, гориво, осветление, дрехи, музика, градинарски инструменти, мебели. Дадох ти идеите. Сега иди подготви проучването, Макарън, ще ти отпусна достатъчно мъже. — Той пак се усмихна мрачно. — Както ти казах, ти си един от щастливците. Тази сутрин убеждавах експерта по далечни космически комуникации, който няма никаква друга специалност, че работата му е абсолютно излишна поне за десет поколения напред. Предложих му да стане земеделец, дърводелец или ковач.

Когато Макарън излезе от канцеларията, мислите му пак импулсивно отлетяха към Камила. Това ли беше отредено и за нея? Не, със сигурност не, всяка цивилизована група хора има някаква полза от компютърна библиотека с информация! Само че дали Мори с неговите мрачни приоритети ще види нещата по този начин?

Той закрачи под обедното слънце в бледовиолетовите сенки. Слънцето висеше горе червено като възпалено и налято с кръв око. Отправи се към болницата. В далечината една самотна фигура се мъчеше с някакви камъни, заета да зида ниска ограда. Макарън се загледа към отец Валънтайн, който отбиваше самотното си наказание. По принцип приемаше теорията, според която колонията не може да се лиши от нито един чифт работни ръце, както и че отец Валънтайн по-лесно ще изкупи престъплението си с полезна работа, отколкото ако го окачат на въжето. И под тежестта на спомена за собствената му лудост (колко лесно можеше да убие капитана в пристъп на ревност!) Макарън не успяваше дори дълбоко в сърцето си да осъди отеца или да се ужаси от него. Решението на капитан Лестър бе достойно за мъдростта на цар Соломон. Наредиха на отец Валънтайн да погребе мъртвите (и онези, които беше убил, и другите), да направи гробища и да ги огради с ограда за защита от дивите животни или от оскверняване, както и да построи достоен паметник за общия гроб на загиналите в катастрофата. Макарън не беше сигурен за какво може да послужат едни гробища, освен да напомнят на земните хора колко близки са животът и смъртта и колко малка е крачката от здравия разсъдък до лудостта. Но докато споменът милостиво се изличи, тази работа щеше да държи отеца далеч от екипажа и от другите колонисти, които може и да не са наясно, че на косъм им се е разминало да не повторят престъплението му. Заниманието щеше да му осигури достатъчно тежък труд и покаяние, за да утоли дори отчаяната човешка нужда от наказание.

Видът на самотната приведена фигура обаче уби желанието му да отиде в болницата. Той тръгна към гората покрай градините, където новохебридците се грижеха за дълги лехи със зелени кълнове. Коленичил, Алистър пресаждаше малки зелени стръкчета от някакво плоско покрито сандъче. Макарън му махна и той се усмихна в отговор. „Станалото ги радва, този живот идеално ще им подхожда.“ Алистър каза нещо на момчето, което държеше сандъчето, стана и се запъти към Макарън.

— El padron.^[1] Мори каза, че отиваш на геоложка експедиция. Какви са шансовете да откриеш материали за правене на стъкло?

— Не съм сигурен. Защо?

— В такъв климат са ни нужни оранжерии — обясни Алистър, — концентрирана слънчева светлина. Нещо, с което да пазим растенията от виелиците. Правя каквото мога с пластмасови листове, с отражатели от фолио и с ултравиолет, но това е временно решение. Потърси също естествени торове и нитрати. Почвата тук не е много богата.

— Ще си запиша. Фермер ли беше на Земята?

— Божичко, не. Автомеханик, транспортен специалист — Алистър направи гримаса. — Капитанът мислеше да ме направи механик. Ще се моля по цели нощи за оня, дето гръмна проклетия кораб, който и да е той.

— Добре, ще се опитам да ти намеря силикати — обеща Макарън.

На кое ли ниво Мори с неговите мрачни приоритети ще постави изкуството да се прави стъкло, запита се той. Ами музикалните инструменти? На много предно място, мина му през ума. Дори диваците са имали музика и той не можеше да си представи живота без нея, а смяташе, че и тези хора от пеещ народ не могат.

Сякаш в отговор на мисълта му едно от момичетата, които работеха на полето, издигна глас в морна, тъжна песен. Гласът й, дълбок и дрезгав, невероятно много приличаше на гласа на Камила, а думите се изливаха, питащи и печални, в старата тъжна хебридска мелодия:

„О, Каристиона, не ще ли отвърнеш на моя плач?

Не ще ли отвърнеш тази нощ?

Мъко моя, о, мъко… О, Каристиона…“

„Камила, защо не идваш при мен, защо не ми отговаряш? Не ще ли отвърнеш на моя плач… Мъко моя, о, мъко…“

„Моето сърце дълбоко се измъчва, тъй дълбоко,

очите ми текат ли, текат…

О, Каристиона… не ще ли отвърнеш на моя плач?“

„Знам, че не си щастлива, Камила, но защо, защо не дойдеш при мен…?“

 

Камила отиде бавно и неохотно в болницата. Мислеше за изследванията. Малка отморяваща почивка след корабното всекидневие. Но когато вместо познатото лице на доктор Ди Астуриен („той поне говори испански!“) видя младия Юън Рос, тя раздразнено сви вежди.

— Къде е шефът ти? Не си упълномощен да правиш изследванията на корабния персонал!

— Шефът оперира крака на оня човек, дето беше прострелян в колянната капачка по време на призрачния вятър. Във всеки случай аз отговарям за рутинните изследвания, Камила. Какво има? — Кръглото му лице изглеждаше предразполагащо. — Неподходящ ли съм според теб? Уверявам те, имам чудесни препоръки. Както и да е, мислех, че сме приятели, заедно станахме жертви на първия пристъп на вятъра! Не наранявай самочувствието ми!

Тя се разсмя против волята си.

— Юън, мошенико, невъзможен си. Да, предполагам, че е рутинна проверка. Шефът ти обяви преди около два месеца, че контрацептивната програма не действа, а аз, както изглежда, съм една от жертвите. Просто трябва да ме запишеш за аборт.

Юън подсвирна леко.

— Съжалявам, Камила — каза той с мек тон, — не е възможно.

— Но аз съм бременна!

— Тогава моите поздравления или нещо такова. Може би ти първа ще родиш дете тук, така де, освен ако някое момиче от комуната не те изпревари.

Тя го слушаше намръщена, без да разбира. Настоя:

— Май ще трябва в крайна сметка да говоря с шефа ти. Ти, както изглежда, не знаеш правилата на космическата служба.

В очите му се таеше дълбоко съжаление, той разбра всичко.

— Ди Астуриен ще ти каже същото — поде той внимателно. — Сигурно знаеш, че в колониите абортът се позволява само за спасяване на живота на майката или за да не се роди дете с тежки увреждания, а аз не съм сигурен дали тук можем да правим дори това. Високата раждаемост е абсолютно необходима поне в първите три поколения. Експедиционният корпус приема жени доброволки само ако са в детеродна възраст и подпишат, че са съгласни да имат деца.

— Но аз ще бъда освободена! — избухна Камила, — Никога не съм се записвала доброволка за колонията, а бях от екипажа. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че жените с висши научни степени са освободени, иначе никоя жена, която държи на кариерата си, никога няма да отиде в колониите. Ще се боря против това, Юън! Върви по дяволите, няма да се съглася насила да раждам! Никоя жена не може да бъде накарана да ражда!

Юън отправи печална усмивка към разярената жена.

— Седни, Камила, и бъди разумна. Първо, скъпа, самият факт, че имаш висока научна степен, те прави ценна за нас. Твоите гени ни трябват много повече от инженерните ти умения. Няма да имаме нужда от професията ти поне пет-шест поколения напред, може би дори и след това. Но гените за висока интелигентност и математически способности трябва да бъдат запазени в генетичната банка, иначе има риск да загинат.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че ще бъда принудена да имам деца? Като някоя дивачка, някаква ходеща утроба от праисторическа планета? — Лицето й побеля от гняв. — Това е напълно неприемливо! Всички жени от екипажа ще вдигнат стачка, като го чуят!

— Съмнявам се — вдигна рамене Юън. — Първо, ти погрешно схващаш закона. На жените се позволява да се запишат доброволки за колониите само ако гените им са здрави, ако са в детеродна възраст и ако подпишат, че са съгласни да имат деца… А жените след детеродна възраст се приемат по изключение, при положение имат медицинска или научна степен. Иначе краят на плодовитите ти години ще означава и край на шанса ти да бъдеш приета за някоя колония… а знаеш ли колко дълги са списъците с чакащи за колониите? Аз чаках четири години, родителите на Хедър са я записали, когато е била на десет, а сега е на двайсет и три. А на Земята с нейната пренаселеност някои жени чакат по дванайсет години в списъците, за да им се разреши второ дете.

— Не мога да си представя за какво им е — изрече Камила с отвращение. — Едно дете трябва да е достатъчно за всяка жена, която има мозък в главата си, освен ако не е истинска невротичка и не притежава чувство за самоуважение.

— Камила — каза меко Юън, — това е биология. Още през ХХ век са правили експерименти върху мишки и върху населението в гетата и са открили, че един от първите резултати на непоносимото пренаселване е загубата на майчинския инстинкт. Това пък е патология. Човекът е търсещо оправдания животно, затова социолозите го нарекли „освобождение на жените“ и разни други глупости. Всъщност става дума за патологична реакция спрямо пренаселеността и прекалено голямата гъстота на населението. На жените, на които не им се позволявало да имат деца, е трябвало да се даде някаква друга работа, за да се запази умственото им здраве. Само че вече не е така. Когато отиват в колониите, жените подписват, че ще имат поне едно-две деца. Повечето от тях, щом се озоват извън претъпканата Земя, си възстановяват душевното и емоционалното здраве, така че средното семейство в колониите има по четири деца. А това, психологически погледнато, е правилно. Когато детето дойде, вероятно хормоните ти вече ще са се нормализирали и ще бъдеш добра майка. Ако ли не, то ще носи твоите гени и ще го дадем на някоя стерилна жена да го отгледа вместо теб. Повярвай ми, Камила.

— Да не искаш да ми кажеш, че съм длъжна да родя това дете?

— Дяволски сигурен съм, че трябва — гласът на Юън изведнъж стана суров. — както и други, ако, разбира се, успееш да ги износиш докрай. Имаш шанс едно към едно да направиш спонтанен аборт. — И той започна уверено и безпощадно да й излага статистиката, която Макарън бе чул от Мори малко по-рано същия ден. — Сега разполагаме с петдесет и девет плодовити жени. Дори всички да забременеят тази година, ще е истинско чудо, ако се сдобием с дванайсет живи деца… А за да оцелее тази колония, е необходимо да сме поне четиристотин души, когато най-възрастните жени престанат да зачеват. Ще бъде адски рискована работа и имам чувството, че на всяка жена, която откаже да има толкова деца, с колкото може физически да се справи, ще се гледа с много лошо око. Едва ли не като на обществен враг номер едно.

Гласът на Юън бе суров, но с изострената си чувствителност, за която си бе дал сметка още когато първият вятър го бе блъснал и разтворил към чувствата на другите, той улавяше непоносимите картини, въртящи се в съзнанието на Камила:

„…не личност, а предмет, вървяща утроба, нещо, използвано за инкубатор, умът ми се изпарява, уменията ми са ненужни… като разплодна кобила…“

— Няма да е чак толкова лошо — каза той с дълбоко съчувствие. — Ще имаш много работа. Но така трябва да бъде, Камила. Сигурен съм, че ти се чувстваш по-зле от другите, но всички сме в едно и също положение. Трябва да оцелеем.

И отмести очи от нея, не можеше да се изправи срещу изблика на гнева й.

Тя заговори, а устните й се изпъваха в права линия:

— Може би ще е най-добре да не оцеляваме в такива условия.

— Няма да говоря за това с теб, докато не се почувстваш по-добре — изрече спокойно Юън, — не си струва да си хабя думите. Ще ти направим изследвания заедно с Маргарет…

— …не искам!

Юън скочи, направи знак на сестрата, която стоеше зад гърба й, и я хвана здраво за китката, за да я обездвижи. Една игла се заби в ръката й, тя го изгледа с гневно подозрение, очите й заблестяха.

— Какво…

— Безвредно успокоително. Запасите ни са малки, но ще стигнат, за да те държи спокойна. Кой е бащата, Камила? Макарън?

— Не е твоя работа! — изсъска тя.

— Съгласен съм, но ми трябва за генетичните регистри. Капитан Лестър?

— Макарън — каза тя в пристъп на неясен гняв и внезапно, с дълбока мъчителна болка си спомни… колко щастливи бяха по време на ветровете…

Юън погледна към безчувственото й тяло с искрено съжаление.

— Намери Рафаел Макарън и се погрижи да е при нея, когато се събуди. Може би ще успее да й налее малко акъл в главата.

— Как може да е такава егоистка? — прошепна ужасена сестрата.

— Израснала е на космически спътник — обясни Юън — и на колонията Алфа. На петнайсет години е постъпила на космическа служба и цял живот са й втълпявали, че няма защо да се интересува от раждане на деца. Ще се научи. Въпрос на време.

Но се питаше колко ли жени от екипажа усещат същото — стерилността може да бъде и психологически детерминирана — и за колко време ще се преодолее насажданият страх и отвращение?

Може ли изобщо това да стане достатъчно скоро, за да увеличат броя си над критичната точка за оцеляване на този суров, брутален и негостоприемен свят?