Марион Зимър Брадли
Преди Империята (2)

2

По-голямата част от пътническия сектор беше залят от пяната на пожарогасителите или беше изцапан със смазка и опасно хлъзгав. Затова капитан Лестър заповяда всички членове на планинската експедиция да облекат костюмите за работа на повърхността — топли дрехи, непроницаеми за капризите на времето, предназначени за екипите, слизащи на повърхността на някоя чужда планета. Казаха им да бъдат готови при изгрев слънце и те стояха, нарамили раниците с провизии, научна екипировка и принадлежности за лагеруване. Макарън изчакваше Камила Дел Рей. Тя даваше последни инструкции на един от екипажа от командната зала.

— Изгревът и залезът трябва да се уловят максимално прецизно. Имате точния азимут за посоката, от която изгрява слънцето. Може би ще трябва да изчислим зенита му. Но всяка вечер на залез слънце насочвайте най-силната светлина от кораба в тази посока и я задържайте десет минути, за да установим направление, по което да вървим, и да идентифицираме изток и запад. Знаете как се мери ъгълът на зенита.

Тя се обърна, видя Макарън да стои зад нея и изрече хладнокръвно:

— Бавя ли ви? Съжалявам, но сигурно разбирате колко е необходимо да се направят точни измервания.

— Напълно съм съгласен — заяви Макарън, — но защо ме питате? Вие сте над всички в тази компания, не е ли така, мадам?

Тя вдигна тънките си вежди:

— О, това ли ви притеснява? В действителност не. Само в командната зала. Капитан Лестър натовари вас с тази експедиция и повярвайте, много съм доволна. Сигурно разбирам от планински преходи толкова, колкото вие разбирате от космическа навигация, дори навярно по-малко. Израснала съм в колонията Алфа, знаете какво представляват тамошните пустини.

Макарън почувства значително облекчение… и неуместно раздразнение. Тая жена е прекалено схватлива! Да, несъмнено напрежението щеше да е по-малко, ако не му се налагаше да я моли като висшестоящ офицер да дава заповеди или предложения за пътуването. Но така или иначе го бе накарала да се почувства досадник, левак и просто глупак!

— Добре — отсече той, — тръгваме, щом се приготвите. Предстои ни дълъг път през не особено равна местност. Така че нека се размърдаме.

И се обърна към останалите членове на групата, като прехвърляше през ума си какво трябва да вземат. Юън Рос носеше голяма част от астрономическия инструментариум на Камила Дел Рей, понеже, както обясни, медицинските му принадлежности не били много тежки. Хедър Стюарт, облечена като другите в костюм за работа на повърхността, говореше тихо с него и в ума на Рафаел Макарън се мярна горчивата мисъл, че ако някое момиче стане да те изпрати в такъв ранен час, това сигурно е любов. Доктор Джудит Ловат, ниска и набита, беше нарамила сандъчета за образци. Не познаваше другите двама, също облечени в работни костюми, затова най-напред се насочи към тях.

— Виждали сме се в помещенията за почивка, но не съм сигурен дали се познаваме. Вие бяхте…

Единият мъж, висок и мургав, с орлов нос, на около трийсет и пет години, се представи:

— Марко Сабал. Ксеноботаник. Дойдох по молба на доктор Ловат. Свикнал съм с планините. Израснал съм в баските провинции, бил съм и на експедиции в Хималаите.

— Много ми е приятно — Макарън стисна ръката му. Хубаво беше, че ще има още някой, който да е свикнал с планините. — А вие?

— Луис Маклауд. Зоолог, специалист ветеринар.

— От екипажа ли сте или колонист?

— Колонист — ухили се Маклауд. Беше нисък, възпълен, с бяла кожа. — И преди да запитате… не, нямам никакъв опит в катеренето. Но съм израснал в планинската част на Шотландия. Там и сега трябва доста да повървиш, докато стигнеш закъдето си се запътил, а природата има по-скоро вертикален, отколкото хоризонтален вид.

Макарън се усмихна:

— Добре, и това е от полза. А сега, щом вече сме се събрали… Юън, сбогувай се с момичето си и да тръгваме.

Хедър се засмя тихичко, обърна се и свали качулката на костюма си. Беше дребна девойка, стройна и с нежно телосложение, изглеждаше много крехка в малко широкия за нея женски костюм.

— Стига, Рафи, идвам с вас. Аз съм дипломиран микробиолог и ще събирам образци за шефа на медиците.

— Ами…

Макарън сви вежди смаян. Ясно беше защо идва Камила — по-квалифицирана е за тази работа от всеки друг мъж. Можеше да разбере и доктор Ловат, ако се чувстваше обидена. Той поясни:

— Поисках мъже за тази експедиция. На места теренът ще е доста труден.

Погледна към Юън за подкрепа, но младият мъж само се засмя.

— Трябва ли да ти цитирам земната Харта на правата? „Не бива да бъде издаван никакъв закон, който да отнема правата на едно човешко същество, извършващо една и съща работа с друго, независимо от расов произход, религия или пол…“

— О, по дяволите, не ме нападай с тоя член четвърти — измърмори Макарън. — Ако Хедър иска да й излязат мазоли от ходене и ти си склонен да й го позволиш, кой съм аз, че да споря?

Не преставаше да подозира Юън, че я е уредил в екипа. Прекрасно начало за експедицията! И въпреки че мисията му имаше сериозна цел, вълнуваше го мисълта, че наистина ще има шанса да изкачи неизследвана планина… и то за да открие, че трябва да влачи не само жена от екипажа, която поне изглеждаше здрава и добре тренирана, ами и доктор Ловат, която не беше стара, но не беше и толкова млада и силна, колкото би му се искало, а като капак на всичко и крехката Хедър. Затова в края на краищата рече само:

— Добре, да тръгваме.

Надяваше се гласът му да не прозвучи мрачно, каквото всъщност бе настроението му.

Докато подреждаше хората, си запази челното място, сложи доктор Ловат и Хедър веднага след себе си заедно с Юън, за да разбере дали темпото няма да е твърде бързо за тях, после Камила заедно с Маклауд, а опитният планинар Сабал остана в края.

Когато се отдалечиха от кораба и тръгнаха сред безредно струпаните постройки и заслони, голямото червено слънце се заиздига над далечните хълмове като гигантско възпалено кръвясало око. Гъста мъгла се бе спуснала ниско в котловината, в която лежеше корабът, но щом се заизкачваха по склона, тя взе да редее и да се разкъсва и Макарън неволно започна да се ободрява. В края на краищата не е шега работа да си начело на проучвателна експедиция, може би единствената от стотици години насам на съвършено нова планета.

Вървяха, без да говорят. Много неща привличаха погледите им. Когато стигнаха ръба на долината, Макарън спря и ги изчака да се съберат.

— Имам много малък опит с чуждите планети — започна той. — Не се пъхайте във всеки странен храсталак, гледайте къде стъпвате и се надявам, че няма нужда да ви предупреждавам да не пиете от водата и да не ядете нищо, докато доктор Ловат не е дала личното си одобрение. Вие двамата сте специалисти — и той погледна към Сабал и Маклауд, — имате ли нещо да добавите?

— Само искам да отправя едно общо предупреждение — обади се Маклауд. — Предполагаме, че тази планета вероятно е пълна с отровни змии и с влечуги, но костюмите за работа на повърхността ще ни предпазят от повечето опасности, които не можем да видим. Имам ръчно оръжие в случай на крайна нужда — ако някой динозавър или огромен бозайник дойде и ни обезпокои. Общо взето обаче, ще е по-добре да не се наложи да стреляме. Не забравяйте, това е предварително наблюдение, не се увличайте да класифицирате и да събирате образци. Следващият екип, който дойде след нас, може да го направи.

— Ако има следващ екип — измърмори Камила.

Каза го под нос, но Рафаел я чу и й хвърли остър поглед. После изрече сухо:

— Нека всеки вземе ориентир към върха и да бъде сигурен, че оставя маркировка всеки път, когато се отклоним от ориентира заради трудния терен. Върхът се вижда от тук. Когато навлезем сред хълмовете, може да стане така, че да не виждаме нищо друго освен следващия хълм или дърветата наоколо.

Отначало пътят беше лек и приятен, извиваше се плавно по хълмовете между високи иглолистни дървета с дълбоки корени, учудващо тънки за височината си, с дълги синьозелени иглички по тесните клони. Ако не беше мъглявото червено слънце, можеха да си представят, че са в някой горски резерват на Земята. От време на време Марко Сабал се отбиваше встрани, за да огледа някое дърво, лист или корен. По едно време някакво животинче претича в гъсталака. Луис Маклауд го изпрати с поглед, пълен със съжаление, и се обърна към доктор Ловат:

— Тук безспорно има космести бозайници. Може би двуутробни, но не съм сигурен.

Жената отвърна:

— Помислих, че сте дошъл, за да вземате образци.

— Ще взема, когато се връщаме. Няма как да опазя живи образци по пътя, не знам с какво да ги храня. Но ако се притеснявате за провизиите, бих казал, че всеки бозайник на всяка планета без изключение е доказано годен за ядене и е безопасен. Някои не са особено вкусни, но телесните химически процеси на млекоотделящите животни очевидно са сходни.

Джудит Ловат отбеляза, че ниският пълничък зоолог диша учестено, но не каза нищо. Прекрасно разбираше колко омайващо е пръв да класифицираш дивите животни на съвършено непозната планета, което обикновено се прави от високоспециализираните екипи за първи контакт. Предполагаше, че Макарън не би го взел със себе си в експедицията, ако не е физически годен да участва.

Същото си мислеше и Юън Рос, докато вървеше редом с Хедър. Не си хабяха дъха да говорят. Помисли си: „Рафи не върви прекалено бързо, но все пак не съм сигурен дали жените ще се справят.“ Когато, малко повече от час след тръгването, Макарън обяви почивка, Юън се отдели от момичето и се доближи до водача.

— Рафи, според теб колко е висок този връх?

— Няма начин да разбера оттук, но вероятно към шест хиляди метра.

— Мислиш ли, че жените ще могат да го изкачат?

— Камила трябва да го изкачи, необходимо е да направи астрономически наблюдения. Ние със Сабал ще й помогнем, ако се наложи, а вие можете да останете малко по-надолу по склоновете, в случай че не успеете да се справите.

— Аз ще мога — каза Юън. — Нали не си забравил, кислородът във въздуха тук е повече, отколкото на Земята, на такава височина няма да се появи кислороден глад.

Макарън огледа мъжете и жените, които бяха седнали да си починат. Само Хедър Стюарт вземаше образци от почвата и ги прибираше в епруветките си. Луис Маклауд се беше проснал в цял ръст на земята и дишаше тежко със затворени очи. Юън го изгледа разтревожен. Набитото му око долови онова, което доктор Ловат не бе забелязала, но не каза нито дума. Не можеше да заповяда на човека да се върне, вече бяха много далеч от кораба. Във всеки случай не биваше да го кара да се връща сам.

Младият лекар сметна, че Макарън е потънал в мислите си, но внезапно го чу да казва:

— Не ти ли се струва прекалено лесно и прекалено хубаво? Някъде на тая планета трябва да има уловка. Твърде много ми прилича на пикник в горски резерват.

„Хубав пикник, с петдесет и пет загинали и над сто ранени при сблъсъка“ — помисли си Юън, но не каза нищо. Спомни си навреме, че Макарън бе загубил сестра си.

— Защо не, Рафи! Има ли закон, че неизследваните планети трябва да бъдат опасни? Може би толкова сме свикнали с живота на Земята без никакви рискове, че ни е страх да си подадем носа и на педя зад хубавата ни сигурна технология. — Той се засмя. — Не съм ли те чувал да се оплакваш, че по всички планини на Земята всичко било така заравнено, та нямало никакъв смисъл човек да се захваща да ги покорява? Не съм кой знае колко запознат, никога не съм практикувал опасни спортове.

— Има нещо вярно в думите ти — отвърна Макарън, но все още изглеждаше мрачен. — Ако е така обаче, защо вдигат толкова шум около екипите за първи контакт, когато ги пратят на нова планета?

— Нямам представа. Но може би на планета, където не се е развивал човек, и неприятелите на човека също не са се развили.

Вместо да се успокои от тези думи, Макарън го побиха студени тръпки. Ако човекът не е за тук, може ли да оцелее? Но не каза нищо.

— По-добре да тръгваме. Иска ми се да стигнем склоновете преди мръкване.

Спря при Маклауд. По-възрастният мъж се опитваше да се изправи.

— Добре ли сте, доктор Маклауд?

— Мак — отвърна той със слаба усмивка, — тук не важи корабната дисциплина. Да, добре съм.

— Вие сте специалист по животните. Имате ли някаква теория защо досега не сме видели животно, по-голямо от катерица?

— Даже две — ухили се Маклауд. — Първо, защото може би няма такива. Второто, което съм по-склонен да допусна, е, че когато шестима, не, седмина вършеят из храстите, всяка живинка с мозък, по-голям от катеричи, се държи на прилично разстояние.

Макарън се изкикоти и си отбеляза доста точки в полза на пълничкия дребосък.

— Значи трябва да сме по-тихи?

— Не виждам как ще стане. Довечера ще получим по-сигурни доказателства. Ще дойдат по-едри хищници — ако има подобни на земните — с надежда да хванат естествената си плячка в спящо състояние.

Макарън заключи:

— Значи по-добре да гледаме да не ни схрускат по невнимание.

Но като наблюдаваше как останалите нарамват багажа си и се подреждат един след друг, разбра какво е забравил. На Земята се обръщаше прекалено много внимание на опасностите. Това практически бе елиминирало всички други с изключение на заплахите, идващи от хората. Дори сафаритата в джунглата се правеха в джипове с огромни прозорци. Просто нямаше да му хрумне, че нощта крие и друг вид опасности.

Вървяха още четиридесетина минути сред сгъстяващите се дървета и по-жилав гъсталак, където се налагаше да отстраняват клоните с ръце. Изведнъж Джудит спря и започна болезнено да си търка очите. Почти по същото време Хедър вдигна ръце и ги загледа ужасено. Юън, който вървеше до нея, се разтревожи.

— Какво има?

— Ръцете ми!

Хедър ги държеше нагоре, а лицето й бе побеляло. Юън викна:

— Рафи, спри за малко!

Разредената колона прекрати движението си. Той сграбчи тънките пръсти на Хедър и започна внимателно да разглежда надигащите се зеленикави петна. Зад него Камила извика:

— Джуди! О, Божичко, вижте й лицето!

Юън се извърна към доктор Ловат. Бузите и клепачите й бяха покрити със зеленикави петна, които сякаш пълзяха, увеличаваха се и се издуваха пред погледа му. Тя стисна очи. Джудит вдигна ръцете си към лицето, но Камила ги хвана внимателно.

— Не си пипай лицето, Джуди… Доктор Рос, какво е това?

— Нямам представа — и огледа другите, събрани край тях. — Някой друг да позеленява? Добре. Нали затова съм тук. Всички да стоят настрана, докато разберем какво трябва да правим. Хедър! — стисна той рамото й. — Престани! Няма да умреш, уверявам те, даваш прекрасни признаци на живот.

Девойката с усилие се овладя.

— Съжалявам.

— Добре, добре! Какво точно усещаш? Петната болят ли те?

— Не, по дяволите, сърбят!

Лицето й пламтеше, а медночервената коса се бе разпиляла по раменете й. Вдигна ръка да я отметне, но Юън хвана китката й, докосвайки внимателно само ръкава на костюма й.

— Не, не си пипай лицето. Доктор Ловат е направила точно това. Доктор Ловат, как се чувствате?

— Не съм много добре — отвърна тя с усилие. — Лицето ми гори, а очите… виждате ги.

Юън виждаше как клепачите й се подуват и позеленяват, а лицето й заприличва на карикатура.

Запита се дали изглежда толкова уплашен, колкото беше всъщност. И той като другите бе чувал за тайнствени зарази, открити на неизследваните светове. Но беше лекар, занимаваше се точно с такива неща. И каза с възможно най-твърд глас:

— Добре, всички отстъпете настрана. Не изпадайте в паника. Ако беше въздушнопреносима инфекция, да сме я хванали още в нощта, когато се приземихме. Доктор Ловат, други симптоми?

Джуди се помъчи да се усмихне:

— Не… само съм изплашена.

— Това няма да го вземаме предвид… засега. — Юън извади гумени ръкавици от стерилния си пакет и бързо напипа пулса й. — Няма тахикардия, няма затруднено дишане. Хедър, а ти?

— Добре съм, само тоя проклет сърбеж…

Юън огледа внимателно малкия изрив. Първо избиваха пъпки, но всяка пъпчица бързо се превръщаше в мехур.

— Да започнем да елиминираме — каза той. — Какво сте направили вие с доктор Ловат, което другите не са правили?

— Аз вземах образци — рече Хедър. — Търсех почвени бактерии и диатомеи^[1].

— Аз изследвах някои листа — каза Джудит, — исках да разбера дали съдържат достатъчно хлорофил.

Марко Сабал нави маншетите на костюма си.

— Сега ще си поиграя на Шерлок Холмс — обяви той. — Ето ви го отговора. — И протегна китки, на които се виждаха едно-две петънца. — Мис Стюарт, налагаше ли ви се да отстранявате някакви листа, когато вземахте пробите?

— Ами едни плоски, червеникави — отвърна тя и той кимна.

— Това обяснява всичко. Като всеки порядъчен ксеноботаник и аз пипам растенията с ръкавици, докато не се уверя какво има в тях или на тях. Забелязах тогава летливата мазна течност, но не й обърнах внимание. Може би някакъв далечен роднина на rhus toxicodendron, отровен бръшлян, с други думи. И ми се струва, че щом се проявява толкова бързо, значи е обикновен контактен дерматит и няма сериозни последици. — Тясното му лице грейна в развеселена усмивка. — Опитайте някакво антихистаминно мазило, ако имате, направете инжекция на доктор Ловат, защото очите й са така подути, че едва ще вижда къде стъпва. И вече не се възхищавайте на никакви красиви листенца, преди да ги огледам. Моля ви.

Юън изпълни указанията му с почти болезнено облекчение. Усещаше се неспособен да се оправи с каквато и да било извънземна болест. Една огромна доза антихистамини върна подутите очи на Джудит Ловат в нормалното им състояние, макар че зеленият цвят остана. Високият баск им показа своя екземпляр от листенцето, прибран в прозрачна пластмасова кутийка за образци.

— Червената опасност, която ви направи зелени — рече той сухо. — Научете се да стоите настрана от извънземни растения, ако може.

Макарън предложи:

— Ако всички са добре, да продължаваме.

Докато си събираха багажа, той усети известно облекчение, но продължаваше да го е страх. Какви други опасности се крият в невинните цветя или дървета? И каза на Юън с половин глас:

— Знаех си, че тук е прекалено хубаво, за да е истинско.

Сабал го чу и се изкикоти.

— Брат ми беше в първия екип за първи контакт, който отиде на колонията Коронида. Това е единствената причина аз да тръгна насам. Експедиционният корпус не си дава труд да разяснява колко коварни могат да бъдат планетите, защото никой от нашата хубавичка безопасна Земя няма да се осмели да припари там. И когато повечето групи от колонисти се запътиха нататък, техническите екипи вече бяха отстранили явните опасности и така да се каже, бяха огладили малко нещата.

— Да тръгваме — нареди Макарън, без да му отговори.

Това си е дива планета, но какво да се прави? Беше казал, че иска да рискува, ето сега му се предоставяше тази възможност.

Продължиха без други произшествия. Спряха по обяд и хапнаха малко суха храна, а Камила Дел Рей си свери хронометъра, за да уточни момента на слънчевия зенит. Рафаел се приближи до нея, докато тя наблюдаваше една пръчица, която бе забила в земята.

— Какво става?

— Когато сянката е най-къса, слънцето е в зенита си, точно на пладне. Измервам дължината на всеки две минути и щом започне да става по-дълга, значи слънцето е точно на меридиана. Тогава, в този двеминутен период е зенитът. Това е достатъчно точно приближение за нашите измервания.

Тя се обърна към него и запита тихо:

— Джуди и Хедър наистина ли са добре?

— Да, да. Юън ги преглежда при всяка почивка. Не знам колко време ще е нужно да избледнее оцветяването, но са добре.

— Почти се паникьосах — смотолеви тя. — Джуди Ловат ме засрами. Беше толкова спокойна.

Той забеляза, че неусетно корабните обръщения „лейтенант Дел Рей“, „доктор Ловат“, „доктор Маклауд“ — в края на краищата там всеки се сближава само с няколко души — бяха преминали в „Камила“, „Джуди“, „Мак“. Това му хареса. Можеше да останат тук дълго време. Смънка нещо в тоя дух, после изведнъж попита:

— Имате ли представа колко ще останем тук заради ремонта?

— Никаква — отвърна тя, — но според капитан Лестър шест седмици, ако можем да го поправим.

— Ако?

— Разбира се, че ще го поправим — изрече тя с внезапно остър тон и се извърна. — Трябва. Не можем да останем тук.

Зачуди се дали Камила изразява увереност или оптимизъм, но не я попита. Отвори уста само за да направи банална забележка за качеството на провизиите, които носеха със себе си, и да изрази надежда, че Джуди ще намери някакви пресни плодове.

Когато слънцето започна да се спуска бавно зад далечните хребети, отново застудя и се изви остър вятър. Камила погледна внимателно към скупчените облаци.

— Прекалено много са за астрономически наблюдения. Всяка нощ ли вали на тая проклета планета?

— Май че да — отсече Макарън. — Може да е сезонно явление. Но пък всяка нощ, поне в този сезон. Може да е горещо на обяд, после бързо да захладнява. Облаци следобед, дъжд вечерта, сняг към полунощ. И мъгла на сутринта.

Тя сви вежди:

— Ако съдя по промените във времето — не че тия пет дни могат да ни кажат много нещо, — ми се струва, че сега е пролет. Все пак дните стават по-дълги, почти с три минути всеки следващ ден. Оста на планетата като че е с по-голям наклон от земната, затова има и по-резки промени във времето. Но може би след като снегът се стопи и когато мъглата се вдигне, небето малко ще се проясни… — и отново потъна в мисли.

Макарън не посмя да я безпокои. Когато заръмя ситно, той започна да търси място за нощувка. Трябваше по-скоро да се пъхнат в палатките, преди да се е разразила някоя стихия.

Намираха се на склона на един хълм. Под тях лежеше широка и почти лишена от дървета долина, приятна и зелена. Падаше се три-четири километра по на юг. Макарън пресметна, че ако се отбият от пътя с два-три километра, ще се настанят да лагеруват удобно под дърветата в долината. Планинските върхове явно се редуваха с такива долинки, а през тази течеше тънка водна струя. Река? Или поток? Дали ще могат да си попълнят водните запаси от нея? Постави им въпроса и Маклауд обяви:

— Трябва да проучим водата. Само че ще е по-добре да лагеруваме тук, сред гората.

— Защо?

Вместо отговор Маклауд протегна ръка и Макарън различи нещо, което явно беше стадо животни. Трудно различаваха подробности, но на големина им се видяха горе-долу колкото дребни понита.

— Ето затова — натърти Маклауд. — Единственото, което знаем, е, че е възможно да са миролюбиви, даже опитомени. А щом пасат, значи не са хищници. Но никак не ми се иска да им попадна на пътя, в случай че решат да препускат през нощта. Ако сме сред дърветата и се приближат някакви животни, ще ги чуем.

Джуди дойде при тях.

— Може да стават за ядене или дори да се поддават на опитомяване. Ако някой някога реши да колонизира тази планета, сигурно ще си спести труда да внася от Земята животни за месо и за носене на товари.

Гледайки как животните се придвижват бавно, като на вълни по сивозелената равнина, Макарън помисли каква трагедия е човекът да гледа на животните само през призмата на собствените си нужди. „Но, по дяволите, и на мен ми се хапва хубава пържола, както и на всекиго другиго. Кой съм аз, че да изнасям проповеди?“ Сигурно след няколко седмици хората ще си идат и каквито и да са тези стадни животни, никой няма да ги тормози.

Разположиха лагера си на склона и Сабал се зае да стъкне огън под гъсто ръмящия дъждец. Камила обяви:

— Трябва да бъда горе на хълма по залез слънце и да се опитам да открия точка, откъдето да се вижда корабът. Те изпращат светлинни сигнали, за да се ориентирам.

— Нищо няма да зърнете в тоя дъжд — прекъсна я Макарън. — Видимостта е два километра. Колкото и да е силна светлината, сигурно няма да се види. Ама че сте упорита! Приберете се в палатката!

Тя се извърна рязко към него.

— Господин Макарън, трябва ли да ви напомням, че не получавам заповеди от вас? Вие сте начело на изследователската експедиция, но аз съм изпратена да свърша работа за кораба и имам задължения, които трябва да изпълня!

Обърна гръб на малката пластмасова палатка и се закатери по склона. Макарън изруга инатчийките офицерки и тръгна след нея.

— Върнете се — сряза го тя. — Взела съм си уредите, ще се справя.

— Току-що признахте, че съм начело на експедицията. Добре, по дяволите, една от моите заповеди е никой да не ходи никъде сам! Никой! Включително и първият помощник-капитан на кораба!

Тя се обърна, без да каже нито дума, и продължи да се катери по склона, придържайки качулката на анорака си около лицето, за да се пази от неспирния студен дъжд. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-трудно ставаше. Чуваше я как се хлъзга и се спъва в храсталака въпреки силния фенер в ръката й. Щом я настигна, я прихвана здраво за лакътя. Тя понечи да се отскубне, но Рафаел й се сопна:

— Не ставайте глупава, лейтенант! Ако си счупите глезена, трябва да ви носим или да се върнем! Двама души могат да намерят пътека по-лесно, отколкото един. Хайде, дръжте се за мене!

Тя не помръдна и той изсъска:

— Дяволите да ме вземат, ако бяхте мъж, нямаше толкова учтиво да ви моля да ме оставите да ви помогна… Щях да ви заповядам!

Камила се изсмя. Подметна едно „добре, де“ и го хвана под ръка, а светлините на двата фенера зашариха по земята, търсейки пътека. Чуваше как тракат зъбите й. Тя обаче не се оплакваше. Склонът ставаше все по-стръмен и последните няколко метра Макарън трябваше да лази нагоре пред девойката и да я издърпва. Тя се огледа, търсейки ориентира. Посочи една слаба светлинка, която се процеждаше през дъждовната пелена.

— Там ли е? — изрече несигурно. — Компасът като че ли показва вярната посока.

— Ако използват лазер, предполагам, че сме намерили посоката дори в дъжда. — Светлинката примигна, припламна кратко, после отново изчезна и Макарън изруга. — Тоя дъжд става на суграшица… Хайде, трябва да слизаме, преди да се е наложило да се пързаляме надолу по леда.

Беше стръмно и хлъзгаво. По едно време Камила стъпи накриво на заледени сухи листа и се подхлъзна, затъркаля се и спря чак пред един огромен дънер. Лежеше там полузамаяна, докато Макарън, който шареше насам-натам с фенера и я викаше, не попадна на нея. Камила се задъхваше и трепереше от студ, но когато той й подаде ръка, за да й помогне да стане, тя поклати отрицателно глава и успя да се изправи.

— Мога и сама. Все пак благодаря — добави ядосано.

Чувстваше се изтощена и крайно унизена. Бяха я учили, че е неин дълг да работи с мъжете като с равни. В обикновения свят, който познаваше, в света, където се натискат копчета и се управляват машини, физическата сила не беше фактор, с който да е необходимо да се съобразява. Никога не се бе замисляла над факта, че в целия си досегашен живот не е правила по-голямо усилие от упражненията в гимнастическия салон на кораба или на космическата станция. Стори й се, че не е успяла да се справи с отговорността си, че се е показала недостойна за високото си положение. Предполагаше се, че корабният офицер трябва да бъде по-компетентен от всеки цивилен! Продължи да се спуска полека по склона, като стъпваше невероятно внимателно. Усети как потеклите от изтощение и студ сълзи замръзват по ледените й бузи.

Макарън я следваше бавно, без да подозира каква борба води тя със себе си, но потръпването на раменете й му подсказа, че е изтощена. След миг я прихвана през кръста и заговори тихо:

— Както вече ти казах, ако паднеш пак и се нараниш лошо, ще се наложи да те носим. Не ни причинявай това, Камила. — И добави колебливо: — Ти би позволила на Джени да ти помогне, нали?

Камила не отговори, но се облегна на него. Той насочи несигурните й стъпки към светлинката, която се процеждаше през стените на палатката. Някъде под тях сред гъстите дървета се разнесе острият вик на някаква нощна птица и потъна в шума на яростно сипещата се суграшица. Не чуха никакъв друг звук. Дори стъпките им тук звучаха непривично и чуждо.

Макарън се мушна в палатката, поемайки с благодарност купичката горещ чай, която му поднесе Маклауд, и се насочи към спалния си чувал, разпънат точно до Юън. Отпиваше от горещата течност и същевременно смъкваше леда от веждите си, слушайки как Хедър и Джуди се вайкат над измръзналото лице на Камила, суетят се из тясната палатка, носят й горещ чай, сухо одеяло, помагат й да съблече анорака, който бе хванал ледена корица. Юън попита:

— Какво е времето навън? Дъжд ли вали? Град? Лапавица?

— Май и от трите по малко. Изглежда сме попаднали в някоя от бурите около равноденствието, така поне ми се струва. Не е възможно времето да бъде такова през цялата година.

— Направихте ли си измерванията?

След като Макарън кимна утвърдително, Юън продължи:

— Някой от нас трябваше да дойде с теб. Лейтенант Дел Рей не може да се справи с подобно катерене в такова време. Какво ли я е накарало да опита?

Макарън погледна към Камила, която се бе свила под одеялото и пиеше чая си, докато Джуди сушеше мократа й разрошена коса, и за свое собствено учудване изрече:

— Noblesse oblige.^[2]

Юън кимна:

— Знам какво искаш да кажеш. Дай да ти сипя малко супа. Джуди направи истински чудеса с провизиите. Добре е, че сме си взели експерт по храните.

Всички бяха изтощени. Нямаха сили да обсъждат какво са преживели до момента. Виенето на вятъра и сипещата се вън суграшица не позволяваха човек да чуе дори собствените си думи. След около половин час всички се бяха нахранили и се вмъкнаха в спалните чували. Хедър се сгуши при Юън и положи глава на рамото му, а Макарън, който беше точно до тях, погледна към допрените им тела и почувства лека неясна завист. Тази тяхна близост май нямаше нищо общо със сексуалността. Личеше си от начина, по който се наместваха несъзнателно, за да може всеки да осигури удобство и спокойствие за другия. В ума му неволно се върна мигът, когато Камила се бе облегнала на ръката му, и той се усмихна горчиво в тъмнината. От всички жени на кораба тя сигурно най-малко би се заинтересувала от него. А и почти бе сигурен, че точно нея никога не би харесал. Но, по дяволите, беше достойна за възхищение!

Остана още известно време буден, вслушвайки се в свистенето на вятъра в короните на огромните дървета. Някакво дърво се прекърши и падна някъде далеч в бурята… „Господи, ако се стовари върху палатката, ще ни смаже всички…“ Чуваше странни звуци. Не беше изключено да идват от животни, промъкващи се през гъсталака. След малко заспа, но подсъзнателно бе нащрек. Усещаше как Маклауд пъшка и сумти в съня си. По едно време дочу Камила да извиква леко. Навярно бе сънувала кошмар. След това Рафаел отново потъна в непробуден сън.

На разсъмване бурята утихна, дъждът престана, а той все още спеше като пребит. Само долавяше през сън звуците на странните животни и птици, които бродеха в стихналата гора по склоновете на още неизследваните хълмове.