Марион Зимър Брадли
Преди Империята (1)

1

Апаратурата за приземяване беше най-малката им грижа, но им създаде сериозни проблеми с влизането и излизането. Огромният космически кораб лежеше под наклон от четиридесет и пет градуса. Не можеше да се стигне до земята през никоя от изходните стълби и шахти. Впрочем и през вратите. Не беше ясно колко големи са повредите — дори приблизително, но пресметнаха, че горе-долу половината от жилищния сектор на екипажа и три четвърти от пътническия сектор са изцяло негодни за обитаване.

Издигнаха набързо посред голямото сечище пет-шест малки примитивни заслона и една полева болница, която приличаше на палатка. Сковаха ги от пластмасови плоскости и греди от местно смолисто дърво, като използваха циркулярен трион и секачески инструменти от запасите на колонистите. Всичко това стана въпреки сериозните протести на капитан Лестър. Само разпоредбите на правилника го накараха да отстъпи. Докато корабът летеше в Космоса, заповедите му се изпълняваха безпрекословно, на повърхността на планетата обаче отговорността поемаше Експедиционният корпус.

Фактът, че това е друга планета, беше подробност, за която никой не намираше смелост да мисли… все още.

Красива планета, помисли Рафаел Макарън, застанал на нисък хълм над разбития кораб. Всъщност красиви бяха местата, които успяха да огледат, тоест съвсем малка част от околността. Гравитацията на планетата беше малко по-слаба от земната, а кислородът в атмосферата й — малко повече. Значи всички родени и отраснали на Земята постоянно щяха да бъдат в приповдигнато настроение и да изпитват лека еуфория. Никой човек, израснал на Земята през двадесет и първия век, както Рафаел Макарън, не бе вдишвал такъв приятен смолист въздух, не се бе любувал на далечни хълмове в такава чиста, ярка утрин.

Хълмовете и далечните планини се извисяваха наоколо в сякаш безкрайна панорама, гънка след гънка постепенно избледняваха в далечината. Най-напред ставаха мъглявозелени, после мъглявосини и накрая потъваха в мъглявовиолетови и неясни пурпурни тонове. Огромното светило имаше наситения червен цвят на току-що пролята кръв. Сутринта видяха четири луни като разноцветни скъпоценни камъни над далечните върхове.

Макарън остави раницата, извади теодолита и сглоби триножника му. Наведе се да настрои уреда и изтри потта от челото си. Господи, колко горещо му се видя след непоносимия леден студ на отминалата нощ и внезапния сняг, който толкова незабележимо се спусна от планинския хребет, че едва успяха да влязат в заслона! Сега, докато сваляше найлоновия анорак и попиваше потта от веждите си, снегът се топеше на ручейчета.

Изправи се и се огледа за подходящ хоризонт. Благодарение на новия модел алтиметър, който компенсираше разликите в големината на гравитацията, вече знаеше, че се намират на около триста метра над морското равнище. Или над онова, което би минавало за морско равнище, стига на тази планета да има морета, а в това още не можеха да бъдат сигурни. В опасната стресова ситуация на катастрофата само една жена, третият помощник-капитан, бе успяла да види ясно планетата от Космоса. Тя обаче умря двадесет минути след падането, докато екипажът все още изравяше телата изпод развалините в командната зала.

Знаеха, че в тази звездна система има три планети. Едната представляваше замръзнал метанов гигант. Втората бе малка гола скала, по-скоро луна, отколкото планета, но си имаше самостоятелна орбита. Третата бе тази. Земният експедиционен корпус я бе причислил към клас М, тоест подобна на Земята и може би годна за живеене. Сега беше ясно, че се намират именно на нея. Почти нищо друго не им беше известно за тази планета, с изключение на това, което бяха открили в последните три денонощия. Червеното слънце, четирите луни, големите температурни разлики, планините… Забелязваха тези неща в трескавите мигове, когато изравяха и разпознаваха мъртвите, бързо организираха полева болница и мобилизираха всички горе-долу невредими да се грижат за ранените, да погребват мъртвите и да строят временни заслони, за да имат покрив, преди корабът да стане отново обитаем.

Рафаел Макарън извади уредите за наблюдение, но не започна да се занимава с тях. Трябваше за малко да остане сам. Едва сега осъзна колко му е необходимо. Нуждаеше се от малко време, за да се съвземе от непрестанните и ужасяващи удари, които се сипеха върху него през последните часове. Ако беше на пренаселената и свръхчувствителна към медицината Земя, катастрофата и мозъчното сътресение веднага щяха да го пратят в болница. Но тук полевият лекар, зает с по-тежките наранявания, само провери набързо рефлексите му, даде му хапчета против главоболие и се върна към зле ранените и умиращите. Главата му все още се пръскаше от болки, макар че след като се наспа през първата нощ, мъглата пред погледа му се бе вдигнала. На другия ден заедно с всички останали здрави мъже и той бе зачислен не само към медицинския персонал, но и към инженерните екипи на кораба, и към онези, които копаеха общи гробове за мъртвите. Когато откри сред тях Джени, шокът бе неописуем.

Джени. Надяваше се тя да е жива и здрава, прекалено заета с работата си, за да го намери и да го успокои. Но бе съзрял сред обезобразените трупове ясно забележимата блестяща сребриста коса на единствената си сестра. Дори нямаше време за сълзи. Мъртвите бяха много. Направи единствено възможното. Съобщи на Камила Дел Рей, която отговаряше пред капитан Лестър за идентифицирането, че името на Джени Макарън трябва да бъде извадено от списъка на безследно изчезналите и да бъде вписано в този на окончателно разпознатите мъртъвци.

Единственият коментар на Камила бе краткото тихо „Благодаря, Макарън“. Нямаше време за съболезнования, нито за тъга или дори за просто човешко съчувствие. А Джени беше първа приятелка с Камила, наистина обичаше тази проклетница Дел Рей като сестра. Рафаел така и не разбра защо, но навярно имаше причина. Улови се, че се е надявал Камила да пролее за Джени поне една сълза от тези, които той не успяваше да изцеди от очите си. Някой трябваше да оплаче Джени, а той не можеше. Не и сега.

Отново погледна уредите. Щеше да е по-лесно, ако знаеха на каква ширина на планетата са попаднали, но височината на слънцето над хоризонта поне му даваше приблизителна представа.

Катастрофиралият кораб лежеше под него в широка долина, почти пет мили в диаметър, обрасла с ниски храсти и хилави дървета. Като погледна към долината от тази височина, Рафаел изпита лошо предчувствие. Навярно капитан Лестър заедно с екипажа установява размера на повредите и преценява колко време ще е необходимо, за да бъдат отстранени. Рафаел нямаше понятие от космически кораби, по професия беше геолог. Но му се струваше, че този кораб вече няма наникъде да отлети.

Отпъди тази мисъл. Инженерните екипи ще преценят. Те са наясно, а не той. В последно време ги видя да правят кажи-речи чудеса. В най-лошия случай се очертаваше неприятен период на изчакване, няколко дни или няколко седмици, но щяха отново да потеглят и на звездните карти на колонизаторския Експедиционен корпус щеше да бъде нанесена още една годна за обитаване планета. А тази, независимо от големите нощни студове, изглеждаше особено подходяща. Може би дори щяха да си поделят известна част от възнаграждението за откритието. И да го дадат за благоустрояване на колонията Коронида, когато идеха там.

Щяха да имат и за какво да си говорят, когато един ден, след петдесет-шестдесет години, остарееха на Коронида.

Но ако корабът не успее да излети…

Невъзможно. Тази планета не е картографирана, не е одобрена за колонизиране и не е с открит режим. Колонията Коронида — Фи Коронида Делта — гъмжеше от процъфтяващи миньорски селища. Имаше действащ космодрум, вече десет години на планетата работеше екип от инженери и техници, които я бяха подготвили за заселване и изучаваха екологията й. Не може да се заселиш някъде ей така, без никаква технология, на абсолютно неизследван свят. Просто не е възможно.

Както и да е, това не е негова грижа, най-добре беше той да си гледа своята работа. Направи всички наблюдения, които можа, записа ги в бележника си, сгъна триножника и се заспуска по хълма. Движеше се с лекота по каменистия склон сред жилавите храсталаци и дървета. Носеше без усилие товара си в слабата гравитация. Беше по-чисто и по-леко от екскурзия на Земята и той отправи замечтан поглед към далечните планини. Може би ако принудително останат тук повече от два-три дена, ще успее да се покатери малко по тях. Скалните образци и геоложките му бележки ще бъдат от полза за Земния експедиционен корпус. А пък ще му е много по-приятно, отколкото да катери някъде на Земята. Защото там във всеки национален парк, от Йелоустоун до Хималаите, поне триста дни в годината е пълно с туристи, които пристигат направо със самолети.

Признаваше, че е справедливо всеки да има достъп до планините, и навярно влековете и лифтовете, каквито имаше навръх Маунт Рейниър, Еверест и Маунт Уитни, помагат на възрастните жени и на децата да се изкачат дотам, за да видят пейзажа. Но въпреки това Макарън закопня да се изкатери по наистина дива планина, без влекове и дори без никакъв седалков лифт. Беше катерил на Земята, но е страшно глупаво да се мъчиш да изкачваш някоя скала, докато хлапета преминават нагоре покрай теб с комфортни седалкови лифтове и се смеят на особняка, който иска да го направи по трудния начин.

По някои от близките склонове чернееха петна от скорошни горски пожари. Той си помисли, че поляната, на която лежеше корабът, трябва да е обгоряла преди няколко години. За щастие противопожарните им системи не бяха позволили той да пламне при сблъсъка, иначе никой нямаше да оцелее и в буквалния смисъл на думата щяха да скочат от нажежен тиган в бушуващ горски огън. Трябва да внимават сред дърветата. Хората от Земята са забравили как се живее в гора и не могат да си представят на какво е способен един горски пожар. Отбеляза си мислено да спомене това в доклада.

Когато навлезе отново в района на катастрофата, кратката му еуфория изчезна. В полевата болница през полупрозрачните пластмасови стени се виждаха безкрайни редици от тела в безсъзнание или полусъзнание. Група мъже кастреха клони от дърветата, друга малка групичка издигаше купола за димаксиона — палатка, която се държи на триъгълни подпори и се построява за половин ден. Запита се какво ли са докладвали инженерните екипи. Виждаше група механици да се суетят край изкривените подпори на кораба, но, изглежда, не бяха направили кой знае какво. Май нямаше надежда да излетят скоро.

Когато мина покрай болницата, оттам се подаде мъж в изцапана и омачкана престилка и го повика:

— Рафи! Помощниците казаха да се обадиш в Първа палатка веднага щом дойдеш. Има събрание, трябваш им. И аз отивам да докладвам за болницата, понеже съм най-старшият, от когото могат да се лишат.

Запъти се, без да бърза, към Макарън. Беше дребен и строен, със светлокафява коса и къса къдрава брада, изглеждаше изтощен, сякаш отдавна не беше спал. Макарън попита нерешително:

— Как е в болницата?

— Е, няма умрели след полунощ, още четирима прескочиха трапа. Явно не е имало утечка в реакторите. Момичето от командното го изписахме без радиационни изгаряния, повръщането сигурно е било от силен удар в слънчевия сплит. Да се благодарим и за най-малкия късмет. Защото ако имаше утечка в реакторите, май всички щяхме да сме мъртви и още една планета щеше да бъде заразена.

— Да, агрегатите „материя-антиматерия“ спасиха живота на много хора — съгласи се Макарън. — Ужасно уморен изглеждаш, Юън. Ти изобщо спал ли си?

Юън Рос поклати глава.

— Не, но Стареца щедро раздава стимулатори, а и аз още въртя педалите. Към обяд сигурно ще капна и после ще спя цели три дни, а дотогава трябва да издържа. — Той се поколеба, погледна плахо приятеля си и продължи: — Рафи, чух за Джени. Лош късмет. Толкова момичета от оня сектор се спасиха, сигурен бях, че и с нея всичко е наред.

— И аз така мислех. — Макарън пое дълбоко дъх и почувства как чистият въздух натежава в гърдите му. — Не съм виждал Хедър…

— Хедър е добре, взеха я да дежури като сестра. Няма и драскотина. На това събрание сигурно ще обявят пълните списъци на мъртвите, ранените и оцелелите. А ти какво правиш? Дел Рей ми каза, че са те пратили някъде навън, но не знаех за какво.

— Предварителен оглед. Нямаме представа на каква ширина сме, нито колко е голяма планетата, каква маса има. Не знаем какъв е климатът, какви сезони има. Нищичко не знаем. Но установих, че сме доста далеч от екватора и… Добре де, ще чуеш доклада ми вътре. Веднага ли трябва да отидем?

— Да, в Първа палатка.

Юън бе изрекъл почти несъзнателно словосъчетанието като име с главна буква и на Макарън му хрумна колко присъщо е на хората да определят веднага мястото и посоката. Бяха вече от три дни тук и първият им подслон беше „Първа палатка“, а полевият подслон за ранените беше „Болницата“.

В пластмасовата палатка нямаше седалки. На земята бяха застлани няколко брезентови платнища, имаше и празни кашони от оборудване. Някой беше донесъл сгъваем стол за капитан Лестър. Камила Дел Рей седеше на един кашон до капитана и държеше на коленете си подложка за писане и бележник. Беше висока, стройна, чернокоса девойка с дълъг неравен белег на бузата, прихванат с пластмасови щипки. Носеше топлата работна униформа на членовете на екипажа, но бе свалила тежкото горнище, подобно на анорак, и седеше там само по една долна памучна блузка, лека и прилепнала. Макарън бързо отмести погледа си от нея. „По дяволите, тая нещо не е наред, седи тук кажи-речи по бельо пред половината екипаж! В такъв момент е просто неприлично…“ Но като погледна изтощеното, наранено лице на девойката, я оправда. Горещо й е, сега беше горещо вътре. При това е дежурна, има право на удобства.

„Май аз не съм наред, щом съм се зазяпал по това момиче в такъв момент…“

Всичко е от стреса. Има ужасно много неща, за които не е никак добре да си спомняш или да мислиш…

Капитан Лестър вдигна побелялата си глава. „Изглежда като смъртник, помисли Макарън, сигурно не е мигнал още от катастрофата.“ Запита Дел Рей:

— Това ли сме всички?

— Струва ми се.

— Дами и господа — започна капитанът, — няма да губим време за формалности. Работата е спешна, затова без протокол и процедури. Понеже регистраторът ми е в болницата, офицер Дел Рей ще бъде така добра да води записките на това събрание. Първо, извиках представители от всяка група, за да разясните на екипите си какво става всъщност и да се намали рискът от разпространяване на недостоверни слухове и клюки за положението ни. И както добре си спомням още от пребиваването си в Пенсакола, където се съберат повече от двадесет и пет души, винаги тръгват клюки. Така че нека черпим информация оттук и да не вярваме на неща, които някой е казал на най-добрия приятел на някого преди няколко часа. Или пък някой друг ги е чул в столовата. Моля ви! Инженерите — да започнем от вас. Какво е положението с агрегатите?

Стана главният инженер. Казваше се Патрик, но Макарън не го познаваше лично. Беше мършав дългуч, приличаше на фолклорния герой Линкълн.

— Лошо — отвърна той лаконично. — Не твърдя, че няма да ги поправим, но всички агрегати са с главата надолу. Дайте ни една седмица да подредим всичко и тогава ще кажем за колко време ще ги поправим. Щом разчистим бъркотията, ще преценя… може би три седмици или месец. Никак, ама никак не ми се иска обаче годишната ми заплата да се свърже с точността на оценката ми.

— Могат ли да бъдат поправени? — запита Лестър. — Нали повредите не са безнадеждни?

— Ще ми се да вярвам — отвърна Патрик. — По дяволите, на това се надявам! И да стане нужда да потърсим горива, с главния реактор няма проблеми, всякакви въглеводороди вършат работа, дори целулоза. Става дума за енергийната конверсия в животоподдържащите системи, а самите агрегати работят с имплозии на антиматерия.

Патрик започна да сипе техническа терминология, но преди Макарън съвсем да се обърка, Лестър го прекъсна:

— Достатъчно. Важното е, че според теб могат да бъдат поправени приблизително за три до шест седмици. Офицер Дел Рей, какво е състоянието на командната зала?

— Механиците сега работят там, капитане, отстраняват сплескания метал с оксиженови резачи. Компютърният пулт е жив ужас, но банките данни са наред, не е повредена и библиотечната система.

— Какви са най-големите поражения?

— Ще ни трябват нови кресла и колани в цялата командна зала. Механиците могат да се справят. Трябва да препрограмираме пътя си до целта от новото местоположение, но щом разберем къде точно се намираме, ще го извършим по-лесно чрез навигационните системи.

— Значи и там положението не е безнадеждно?

— Честно казано, още е рано да се прецени, капитане, обаче според мен е така. Може би вземам желаното за действителност, но още не съм се предала.

Капитан Лестър обобщи:

— Е, май сега нещата изглеждат горе-долу толкова зле, колкото е възможно. Струва ми се, че всички гледаме само откъм лошата страна. Може пък да е за добро. Всичко, което е по-хубаво от най-лошото, ще бъде приятна изненада. Къде е доктор Ди Астуриен? Къде са лекарите?

Юън Рос стана.

— Шефът сметна, че не бива да напуска поста си, сър. Ръководи екипа за спасяване на всичките годни медицински запаси. Затова прати мен. Няма други умрели, всички мъртви са погребани. Няма и признаци за необичайни заболявания от непознат произход, но все още проучваме образците от почвата и водата и ще продължим да го правим, за да класифицираме познатите и непознатите бактерии. Освен това…

— Продължавайте.

— Шефът иска да издадете заповед да се използват само определените места за ходене по нужда, капитане. Напомни, че носим всякакви бактерии в телата си и те могат да навредят на местната флора и фауна. Местата, определени за тоалетни, могат успешно да се дезинфекцират, но трябва да внимаваме да не заразим външните райони.

— Уместна забележка — каза Лестър. — Дел Рей, помолете някого да оповести заповедите. И сложете постове, за да е сигурно, че всеки знае къде са тоалетните и ги ползва. Никакво ходене из горите само защото сте там и защото няма никакви закони против замърсяването.

— Имам предложение, капитане — обади се Камила Дел Рей. — Помолете готвачите да правят същото с отпадъците. Поне на първо време.

— Да ги дезинфекцират ли? Уместна забележка. Ловат, какво е положението със синтезатора за храни?

— Имаме достъп до него, сър, и за момента работи. Според мен не е лоша идея да проверим какво тук става за ядене и да се уверим дали можем да ядем местни плодове и корени, ако се наложи. Синтезаторът не е предвиден да работи дълго време в планетарна гравитация. Ако се развали, ще бъде много късно чак тогава да изследваме местната растителност.

Джудит Ловат, ниска набита жена към четиридесетте, на чийто комбинезон личеше зелената емблема на животоподдържащия сектор, погледна към изхода на палатката.

— Изглежда, тук има много гори. Сигурно ще се намери нещо годно за ядене, понеже в атмосферата присъстват кислород и азот. Хлорофилът и фотосинтезата са като на всички планети от клас М и крайният продукт обикновено са въглехидрати и аминокиселини.

— Ще пратя ботаник да поогледа — заключи капитан Лестър, — което ме отвежда към вас, Макарън. Събрахте ли някаква полезна информация от върха на хълма?

— Щях да събера повече информация, ако се бяхме приземили в някоя равнина, стига да има нещо такова на тази планета, но все пак узнах нещичко. Първо, намираме се на около триста метра над тукашното морско равнище и със сигурност в северното полукълбо. Не сме много далеч от екватора, като се има предвид, че слънцето обикаля високо в небето. Струва ми се, че сме в подножието на висока планинска верига, а планините са достатъчно стари, защото са залесени. Тоест няма видими активни вулкани, няма и върхове, които да изглеждат като резултат от вулканична дейност през последните няколко хилядолетия. Планетата не е от младите.

— Някакви признаци на живот? — осведоми се Лестър.

— Много птици. Малки животни, може би бозайници, но не съм сигурен. Не мога да идентифицирам повечето дървесни видове. Много от тях може да са иглолистни, но като че ли има и с твърда дървесина, някакви храсти с различни семена и други подобни. Ботаник може да ви каже много повече. Няма следи от артефакти, даже няма и признаци земята да е била обработвана по някакъв начин. Доколкото мога да твърдя, планетата не е докосвана от човешка или от нечия друга ръка. Но в действителност може да се намираме в нещо подобно на сибирските равнини или пустинята Гоби, просто да сме много далеч от утъпканите пътища.

Той замълча и след миг продължи:

— На около двадесет мили на изток оттук има висок планински връх. Няма как да не сте го видели. От него можем да наблюдаваме по-надалеч и да получим приблизителна представа за масата на планетата дори без специални прибори. Да поогледаме наоколо и за реки, равнини, водни източници или следи от цивилизация.

Камила Дел Рей го прекъсна:

— От Космоса не се забелязваха никакви признаци на живот.

Мори, едрият мургав мъж, официален представител на Земния експедиционен корпус, който отговаряше за колонистите, вметна спокойно:

— Сигурно имате предвид признаци на технологична цивилизация, офицер? Не забравяйте, само преди четири века някой космически кораб на път към Земята също нямаше да забележи признаци на разумен живот.

Капитан Лестър отсече:

— Дори да има някаква форма на предтехнологична цивилизация, все едно че няма никаква. Каквито и форми на живот да намерим тук, разумни или не, това по никакъв начин няма да се отрази на намеренията ни. Те не са в състояние да ни помогнат да си поправим кораба. А ако сме достатъчно внимателни да не заразим екосистемата им, няма да има причина да се доближаваме до тях и да предизвикваме сблъсък на култури.

— Съгласен съм с последното ви изявление — каза спокойно Мори, — но ми се ще да задам един въпрос, който още не сте зачекнали, капитане. Може ли?

— Първото, което казах, беше, че засега отменяме протокола, така че давайте — изсумтя Лестър.

— Какво е направено досега, за да се установи дали планетата е годна за обитаване, в случай че агрегатите не могат да бъдат поправени и останем тук принудително?

За миг Макарън усети как го побиват ледени тръпки, а след това се почувства облекчен. Все пак се намери някой да го каже. Някой бе помислил и за това. Нямаше да се наложи той да поеме този товар.

Но шокът бе все още ясно изписан по лицето на капитан Лестър. То бе застинало в леден гняв.

— Има много малка вероятност да стане така.

Мори се надигна тежко.

— Да. Чух какво каза екипажът ви, но не съм напълно убеден. Мисля, че трябва веднага да направим опис на това, с което разполагаме и което е наоколо, ако се наложи да останем тук завинаги.

— Невъзможно! — отсече капитан Лестър. — Да не би да искате да кажете, че сте по-наясно какво е положението на кораба, отколкото моят екипаж, господин Мори?

— Не. Нищичко не знам за космическите кораби, не съм наясно така, както ми се иска да съм. Но ми стигат очите да видя разрухата. Знам, че една трета от екипажа ви са мъртви, включително някои много важни инженерни кадри. Чух офицер Дел Рей да казва, че мисли — само мисли, — че навигационният компютър може да бъде поправен, а не ми е известно някой да е в състояние да управлява агрегати „материя-антиматерия“ в Космоса без компютър. Трябва да ни е съвсем ясно, че корабът може и да не излети. В такъв случай няма къде да идем. Освен ако няколко гениални хлапета не построят в следващите пет години междузвезден комуникационен спътник с местни суровини и с шепата хора, колкото сме в момента, и не изпратят съобщение до Земята или до колониите на Алфа Кентавър или Коронида да дойдат да си приберат заблудените овчици.

Камила Дел Рей се обади тихо:

— Какво всъщност се опитвате да кажете, господин Мори? Искате още повече да ни обезсърчите ли? Да ни изплашите?

— Не. Опитвам се да бъда реалист.

Правейки благородни усилия да сдържи гневните гримаси, които кривяха лицето му, капитан Лестър взе думата:

— Мисля, че се отклонявате от дневния ред, господин Мори. Най-напред трябва да поправим кораба и за целта ще е необходимо да мобилизираме всички хора, включително вашите колонисти. Не можем да се лишаваме от големи групи хора с оглед на малко вероятни непредвидени случаи — добави той разпалено, — затова, ако сте искали да отправите молба в такъв смисъл, смятайте я за отхвърлена. Има ли нещо друго?

Мори все още стоеше прав.

— Какво ще стане, ако след шест седмици открием, че не е възможно корабът да бъде поправен? Или след шест месеца?

Лестър си пое дълбоко дъх. Макарън виждаше по лицето му колко е уморен и как се мъчи да не се издаде.

— Предлагам да преминем моста, ако — и когато — го видим в далечината, господин Мори. Има една стара пословица, че злото не намалява с дните. И след шест седмици не е късно да потънем в примирение и безнадеждност. Лично аз имам намерение да живея и да отведа този кораб у дома, а всеки, който мисли пораженски, ще трябва да се разправя с мен. Ясен ли съм?

Мори явно не беше удовлетворен, но нещо, може би волята на капитана го накара да замълчи. Той седна на мястото си, все още намръщен.

Лестър дръпна към себе си подложката за писане на Камила.

— Има ли нещо друго? Добре. Май това е всичко, дами и господа. Списъкът на оцелелите и ранените, както и отчетът за състоянието им ще бъде обявен довечера. Да, отец Валънтайн?

— Сър, помолиха ме да отслужа заупокойна молитва за мъртвите над общите гробове. Тъй като протестантският пастор загина при падането, бих искал да предложа помощта си на всекиго от каквато и да е вяра, на когото мога с нещо да съм полезен.

Лицето на капитан Лестър омекна, докато гледаше младия свещеник с превързана ръка и омотано в бинтове лице.

— Изпълнете мисията си както можете, отче. Предлагам да стане утре сутринта. Намерете човек, който да издигне подходящ паметник тук. Може би един ден след няколкостотин години тази планета ще бъде колонизирана и това трябва да се знае. Струва ми се, ще имаме време за това.

— Благодаря, капитане. Ще ме извините ли? Трябва да се връщам в болницата.

— Да, отче, вървете. Който иска, може да си тръгва. Освен ако няма някакви въпроси. Много добре. — Лестър се облегна назад и за миг затвори очи. — Макарън и доктор Ловат, моля ви, останете за минута.

Макарън бавно пристъпи напред, крайно учуден. Никога преди не беше говорил с капитана и не знаеше, че Лестър го познава дори и по физиономия. Какво ли ще иска от него?

Другите един по един напускаха палатката. Юън докосна рамото му и прошепна:

— Ние с Хедър ще бъдем на заупокойната литургия. Сега трябва да тръгвам. Ела в болницата да видя как си със сътресението. Бъди спокоен, Рафи, до скоро — и излезе незабелязано.

Капитан Лестър се бе отпуснал на стола си. Изглеждаше стар и уморен, но се поизправи, когато Джудит Ловат и Макарън се приближиха до него.

— Макарън, в характеристиката ви пише, че имате опит в планините. Каква ви е специалността?

— Геолог съм. Прекарал съм доста време из планините.

— Тогава ще ви сложа начело на малка проучвателна експедиция. Качете се на тази планина, ако можете да се справите с нея, направете наблюдения от върха, преценете каква е масата на планетата и така нататък. Сред колонистите има ли метеоролог или синоптик?

— Мисля, че няма, сър. Господин Мори навярно е по-наясно.

— Да, сигурно знае и според мен е добра идея да го питам. — Лестър беше уморен и едва произнасяше думите. — Ако можем да предвидим какво ще е времето през следващите няколко седмици, ще решим как най-добре да осигурим подслон за хората. Експедиционният корпус ще има нужда от всякакви данни за периода на въртене на планетата и други неща. Доктор Ловат, изберете ботаник и зоолог, най-добре от колонистите, и ги изпратете с господин Макарън. В случай че синтезаторът за храни престане да функционира… Ще вземат проби и ще донесат образци.

— Нека включим и бактериолог, ако се намери — предложи Джудит.

— Добра идея. Не оставяйте екипите с орязан състав, но си подберете каквито хора са ви необходими, Макарън. Искате ли да вземете още някого?

— Фелдшер или поне медицинска сестра — помоли Макарън, — ако някой падне в ледникова пукнатина или го сдъвче местно подобие на гигантски тиранозавър.

— Или пипне някакъв ужасен туземен бацил — вметна Джудит. — Трябваше да помисля и за това.

— Добре, значи ако шефът на болницата може да отдели някого… — съгласи се Лестър. — И още нещо. Първи помощник Дел Рей тръгва с вас.

— Може ли да попитам защо? — каза Макарън леко изненадан. — Не че не е добре дошла, но за жена маршрутът може да се окаже труден. Това не е Земята и по тия планини няма седалкови лифтове!

Гласът на Камила беше нисък и малко дрезгав. Запита се дали е от шока, или изобщо си е такъв.

— Капитане, Макарън очевидно не се досеща най-лошото — обади се Камила. — Какво знаете за катастрофата и за причината й?

Той вдигна рамене.

— Слухове, обичайните клюки. Алармата започна да звъни, аз отидох в така наречения безопасен сектор — изрече с горчивина, представяйки си отново обезобразеното тяло на Джени — и следващото, което осъзнах, беше, че ме измъкват от каютата и ме влачат по стълбата. Точка.

— Е, да, там е работата. Не знаем къде сме. Не знаем какво слънце е това. Не знаем дори приблизително в кой звезден куп сме. От курса ни отклони гравитационна буря, както се изразяват неспециалистите, и хич не ми се обяснява от какво възниква. При първия удар излязоха от строя приборите за ориентиране, налагаше се да намерим най-близката звездна система с потенциално годна за обитаване планета и да се спуснем бързо. Така че трябва да направя някои астрономически наблюдения, ако е възможно, и да идентифицирам някои познати звезди със спектроскопски анализ. По този начин ще измеря точното ни положение в Галактическия ръкав и ще препрограмирам поне отчасти компютъра още на повърхността на планетата. Астрономическите наблюдения се правят по-успешно на голяма височина, където въздухът е разреден. Дори да не се изкача на върха на планината, всеки метър в повече над морското равнище дава по-големи шансове за точни измервания. — Девойката имаше сериозен и загрижен вид и той усети, че се мъчи да не се поддаде на страха, като нарочно говори с назидателния тон на професионалист. — Ако ме вземете с вас в експедицията, аз съм достатъчно здрава и тренирана и не се плаша от дълги и трудни преходи. Бих пратила помощника си, но той има трийсет процента изгаряния по цялото тяло и дори да се възстанови — а съм сигурна, че ще се възстанови, — много дълго време няма да може никъде да ходи. Опасявам се, че освен мен няма друг, който да е така запознат с навигацията и галактическата география. Вярвам повече на собствените си измервания, отколкото на измервания, направени от друг човек.

Макарън вдигна рамене. Нямаше сексистки предразсъдъци и ако момичето смята, че може да издържи на дългите експедиционни преходи, значи сигурно ще се справи.

— Добре — каза той, — вие решавате. Ще ни трябват провизии най-малко за четири дни, а ако екипировката ви е тежка, най-добре е да вземете някого да ви я носи. Всички други ще си мъкнат собствените научни принадлежности.

Погледна тънката блузка, прилепнала към горната част на тялото й, и добави малко сурово:

— И се облечете по-топло, по дяволите, ще хванете пневмония.

Тя като че се изненада, смути се, а после внезапно се ядоса. Стрелна го с гневен поглед, но Макарън вече я беше забравил, обръщайки се към капитана:

— Кога тръгваме? Утре ли?

— Не, много от нас не са си отспали — изрече Лестър, изтръгвайки се отново от мъчителната полудрямка. — Вижте ме как говоря… и половината от екипажа ми са като мен. Ще наредя довечера всички с изключение на пет-шест часови да легнат да спят. Утре ще останат само основните работни екипи, останалите ще ги освободя да идат на възпоменателната служба. Има куп неща да се инвентаризират, спасителните работи също не трябва да спират. Тръгвате… ами след два-три дни. Някакви предпочитания за медицинско лице?

— Мога ли да взема Юън Рос, ако шефът му го пусне?

— Аз нямам нищо против — изрече Лестър и отново се сви на стола за още една секунда дрямка.

Макарън каза тихо: „Благодаря, сър“, и понечи да излезе. Камила Дел Рей докосна рамото му леко, като с перце.

— Не смейте да го съдите — изрече тя с тих яростен глас, — на крак е от два дена преди сблъсъка, непрекъснато е бил нащрек и твърде възрастен, за да издържи! Ще го накарам да спи цяло денонощие, ако ще всякаква работа в лагера да спре!

Лестър отново се сепна:

— …не спях — каза той твърдо. — Още нещо? Макарън, Ловат?

Макарън отговори почтително: „Не, сър“, и се измъкна тихо, оставяйки капитана да си почива, а първата помощничка стоеше над него — картината го потресе — като майчински загрижена яростна лъвица над лъвчето си. Или над стария лъв? Впрочем какво ли го интересува?