Димитър Талев
Илинден (9)

IX

Това лято Борис Глаушев, вече петнайсетгодишен юноша, завърши пети клас в Солунската реална гимназия. Той учеше втора година там. Върна се и тоя път за дългата лятна ваканция заедно с всички преспански момчета и момичета, които се учеха в тамошните градски гимназии. Той бе израснал още по-висок тая година, но изглеждаше по-слаб, стегнат в тъмносинята униформа на гимназията. Идваше си по няколко пъти в годината, и за Коледа, и за Великден, но Ния, майка му, го посрещна премаляла от копнеж по него. Дойдоха да го видят лелите му Нона и Манда, и двете вече остарели, дойде и Неда Крайчева с всичките си деца, притича през двора и Костадиница, и тя с няколко свои внучета. Поседяха гостите, поразпитаха Бориса за далечния голям град, похвалиха го, че е порасъл, покудиха го галено, че е все слабичък, а Борис раздаде на всички деца солунски шекерчета. Нямаше какво повече, станаха гостите и си отидоха. Нека се порадва Ния сама на синчето си — все в него са очите й. Пък и се стъмваше вече…

Те тримата — Лазар, Ния и Борис — излязоха да вечерят вън, в малката градинка до каменната външна стълба. Тук Ния бе насадила розови храсти, разкопала бе и няколко лехи за цветя; по-нататък по двора растяха плодни дръвчета, очертани бяха по-близу до чешмата и няколко дълги лехи със зеленчук. Това бяха все грижи на Ния — цветя, дръвчета, зеленчук за хубост, но и за полза — да не се харчат пари в това трудно време за овощия и зеленило.

На едно клонче наблизу беше окачен фенер с газена ламба в него. Бледа и като че ли ненужна изглеждаше червеникавата светлина на ламбата в светлата лятна нощ. Новата още месечина плаваше високо по небето като светнала сребърна лодчица, навред около нея бяха се сипнали звезди, та небесният простор сияеше издълбоко и от край до край. Листата на околните дървеса се полюшваха едва-едва — ту червеникави от светлината на ламбата, ту сребристосинкави в лунния здрач. Чудно избледнели изглеждаха познатите цветя по лехите наоколо, закъснелите, широко разтворили се рози. Оттатък звучно шуртеше чешмата в пълното догоре мраморно корито, долитаха гласове и звуци от всички страни — нощта беше будна в тоя ранен час. Наизлезли бяха людете и по съседните дворове, чуваха се час по час стъпки на закъснели минувачи по улицата вън, пред затворената порта. Светеха прозорци и при Костадиновци насреща, чуваше се детски глас, хлопваше се врата. Най-сетне Ния бе престанала да шета, сложено беше вече всичко на малката масичка близу до фенера, седяха те там тримата и тихо се хранеха. Борис все току поизбързваше, посягаше някак нетърпеливо ту за едно, ту за друго на малката трапеза, а не беше никак по нрава му такова нетърпение. Ния погледна мъжа си със засмени очи. Лазар рече:

— Сладко е каквото сложи мама в паничката. Нема нищо по-сладко от него, каквото и да е, може и само постна чорбица, ето като нашата.

Момчето бързо се изправи със светнало лице, засмя се хитро, като да бе направило някаква малка, весела пакост:

— Наистина… много ми е вкусна чорбата. И хлебът ми е много сладък.

— Макар такъв… черничък…

— Ами да, татко…

— Ти се тъй — намеси се Ния. — Първите неколко дни като се връщаш от Солун. После пак… като насила…

Момчето се загледа в майка си и продума:

— Всичко ми е хубаво, когато се връщам у дома.

После пак се наведе над паницата си. Ния се пресегна и сложи на масата голямо блюдо с едри, зрели кайсии; плодовете бяха сякаш от тежко злато, ала от тях полъхваше гъст, сладък мирис, едри капки вода блестяха по кадифената им люспа. Борис захапа една от кайсиите и се усмихваше на майка си с пълна уста.

Скромната вечеря бе скоро привършена, Ния раздига трапезата и влезе в къщи. Бащата и синът останаха сами. Борис се приведе към баща си през масата и като се взираше в лицето му, тихо попита:

— Татко… ти член ли си на революционната организация?

Лазар трепна и се дръпна на стола си. Лицето му едва-едва побледня. Момчето отвори широко очи, изненадано от тая неочаквана промяна по лицето на баща му; то никога не беше го виждало с такова уплашено лице. Мина един дълъг миг в мълчание, сетне Лазар облиза с върха на езика устните си и рече с глух, загубен глас:

— Откъде ти дойде това на ума да ме питаш… — Той се изкашля и продължи по-смело: — Това не е работа за деца, ти си още малък.

— Малък! — учуди се искрено Борис. — Аз навършвам петнайсет години, татко.

— Аз пък навърших шеесет — се опита да отклони разговора Лазар.

Но Борис не се интересуваше от годините на баща си — знаеше, че са много. Друго искаше да знае той и попита нетърпеливо:

— И ти си в Организацията, нали, татко?

Лазар още не можеше да се съвземе от изненадата си; по лицето му, в погледа му се виждаше тревожно напрежение, той се колебаеше да даде отговор и отеднаж каза някак твърде рязко:

— Не, не съм член на такава организация. А ти… откъде знайш за тия неща?

Борис го гледаше, без да мигне — не можеше да повярва, да приеме неговия отговор. После момчето изеднаж наведе глава, клюмна главата му като отсечена. Лазар се разтревожи още повече, той виждаше, че малкият му син знае нещо повече и не пита от момчешко любопитство. Той посегна бързо, стисна с две ръце отпуснатата върху масата ръка на момчето, все още нежна и малка детска ръка, в своите длани.

— Кажи… кажи какво знайш по тия работи, Борисе, Момчето повдигна глава, издърпа ръката си. То каза сухо, с прекалена, дори смешна за неговите години сериозност:

— За тия работи не бива да се говори много.

— Ти, какво… немаш ли вера в мене? Борис в миг се изчерви, засмя се смутено:

— Не, татко, но… Така ни учат по-големите в гимназията и нели така требва за такива тайни работи. Ние там постоянно говорим, но сме другари и пак не говорим пред всички, а само между най-верните. Който бърбори много и не знае да се държи, ние нищо не му казваме.

Лазар се приведе към него и попита тихо, с притаен дъх:

— А ти… обещавал ли си нещо, клел ли си се?

— Не съм се клел. Те… големите, но и те не са всички. Който се закълне еднаж, той вече не принадлежи на себе си.

— Гледай какви думи говориш! — не можа да скрие изненадата си Лазар. — Ти, изглежда, сичко знайш.

— Как мога да знам всичко! Това е голема тайна и който я издаде — смърт. Но ние си говорим, четем и се готвим. Те ни казват: малки сте още. Добре. Ние ще чакаме. В цела Македония и Одринско ще има революция. Но нема да стане то още утре. Ние и сега се готвим, макар да сме по-малки.

Сега Борис бързаше да каже всичко. Лазар го слушаше вече разсеяно. И само това му каза:

— Ти внимавай с тия си приказки. Нели сам казваш: не се говори много за тия тайни неща.

Момчето го гледаше едва-едва усмихнато: Лазар прочете в очите му съжаление. То рече:

— Ето ние с тебе, татко, ти си вече много стар, пък аз… — И продължи през въздишка: — Още съм малък. — После се раздвижи бързо на стола си и живо додаде: — Но ти може би и не ми казваш истината. И аз не искам, ако… Попитах те само така, ти наистина не бива да ми казваш, ако…

Борис гледаше баща си с жаден, все тъй питащ поглед и чакаше отговор, но Лазар бе успял вече да скрие от лицето си, от погледа си всяка следа от своята тревога. Момчето наведе очи.

Ния въведе момчето си в неговата стая на горния кат. Това беше най-хубавата стая в цялата къща. Ния бе наредила тук най-хубавите си домашни вещи — най-новия килим, меко легло с копринен йорган, маса с бродирана покривка и на нея ламба с пъстър стъклен абажур. Така беше наредена стаята още когато Ния отдели момчето от общата спалня преди няколко години; така стоя стаята и докато Борис беше в Солун и никой не влизаше в нея, но той едва сега забеляза хубавата наредба. Погледът му се бе изострил. Ния бе сложила на масата няколко цветя в чаша с вода, в широката, чиста стая се долавяше приятен смесен мирис, а през отворените прозорци полъхваше свеж нощен въздух.

— Хубаво, майчице… — рече Борис.

Ния се зарадва, че той забеляза грижите й за стаята, макар с такова закъснение; те, мъжете, са небрежни за такива неща, а ето и Борис бе израсъл с една глава по-висок от нея. Но тя долови, че той не се доизказа, и чакаше, като попоглеждаше замисленото му лице; като ясно огледало беше младото, детско още лице. Той застана край прозорците и продължи, загледан в светлата нощ вън:

— Много се радвам, че съм си пак в къщи… Но за другарите ми е мъчно. Все така: за едно се радваш, а за друго скърбиш. Колкото и да се радваш, нещо ти тежи на сърцето.

Ния помръдна с вежди, загрижена от тия думи, чужди, несвойствени за възрастта на момчето. Но той винаги си е бил склонен към такива думи. Не беше ли време да се избистрят мислите му, да се изясни погледът му… Тя каза:

— Ами порадвай се, чедо… Нели ти е хубаво тука, ти сам казваш. Отвори сърцето си. Цела година си бил с другарите, а и догодина пак…

— С тех мога всичко да си говоря, майко. С тебе не мога, ти си жена. — И той изеднаж въздъхна: — И с татко не мога…

— Как? И с татко ти ли? С татко ти може за сичко да се говори.

— Не, не, майко… Той… Не, не ме питай повече. Те и двамата млъкнаха, но момчето не можеше да се сдържа по-дълго, да крие съвсем мислите си, които го тревожеха и разтъжаваха.

— Ще си легаш ли? — попита Ния и посегна да му помогне да се приготви за сън. — Уморен си… Пътувал си…

— Не, майчице, аз сам… Не съм вече малък — подръпна се Борис и събличайки се, продължи предпазливо: — Нашият народ е поробен народ. Черен живот живее. Ние всички требва да работим за неговото освобождение. А има некои и не мислят за това, или пък се страхуват, не се решават…

— Гледай ти какви мисли… За това ли говорите с другарите си? Откъде знайш ти, Борко, как живей народът? Къде си видел?

— Знам аз. Говорим ние за всичко. В пансиона има и по-големи. Има с мустаки и вече се бръснат. И учители има, които… и те ни говорят. — Момчето млъкна, но сетне промълви, като на себе си: — А татко… Какъв е станал, особен…

Борис си легна. Ния го зави, после приседна до леглото му — да го погали, да си поприказват още, да се посмеят. Преди той, доскоро, когато си бе дошъл за великденската ваканция преди два-три месеца, сам я задържаше до леглото си, измисляше какви ли не хитрини, за да я задържа. Ала сега Ния виждаше, че момчето й не правеше никакви опити да я задържи, а сякаш чакаше да си отиде тя по-скоро; на милувките й, на галените й думи отвръщаше сдържано, дори се опитваше да я прекъсне, да я отстрани някак, макар съвсем деликатно, внимателно. Ния и сама стана, тихо излезе от стаята. Борис я проследи с поглед, забеляза скръбната сянка по лицето й, видя като че ли едва сега доста побелелите й коси. Стана му тъжно за нея, понечи, дори помръдна в леглото си, да й викне да се върне при него, да протегне той ръце, да я прегърне, силно, ала гласът му се спря на гърлото. Вратата се затвори, Борис остана сам в стаята. И отеднаж заплака. При първия внезапен пристъп на плача той бързо се огледа, уплашен да не би все пак да има някой в стаята и да види сълзите му, но нали в стаята нямаше никой и момчето се отдаде цяло на своя горък, безутешен плач.

Когато влезе Ния в общата спалня на долния кат, Лазар още не беше се прибрал. Прозорците и тук бяха отворени. Тя се приближи и надзърна вън. Фенерът още светеше долу, а по-нататък, между дървесата, тя забеляза силуета на мъжа си. Защо се бави още вън? Тя взе да се готви за спане. А мисълта й беше все горе, при Бориса. Колко много се е променил той за няколко месеца! Стесняваше се от милувките на майка си, чувствуваше се голям мъж. Отделяше се от нея, опитваше се да изхвръкне от ръцете й. Тежък камък, студен и твърд, притискаше сърцето на Ния — незадоволената майчинска обич, несподелената майчинска нежност. Тя бе чакала детето си ден след ден, да усети в ръцете си слабичкото му тяло, да чуе гласа му, да го види наведено над паницата, която ще му поднесе. То се опитваше да се изтръгне от ръцете й… Така беше с всички майки, така беше с всички деца. И все пак сърцето й тежеше от майчинска горест. Но какви бяха тия негови неясни думи за другарите му, за някаква негова мъка, и какви бяха тия думи за народа… И той ли като баща си? Сега сърцето на Ния потрепера цяло в гърдите й. Тя се озърна, като да се видя в опасност, пристъпи бързо към отворените прозорци, наведе се и тихо подвикна с разтуптяно сърце:

— Лазаре…

— Ида, ида…

Малко по-късно в стаята влезе и Лазар. Ния понечи да го срещне някак забързано, ала веднага се стъписа: защо ще го тревожи със своите майчински мисли и грижи? И лицето му какво беше побледняло…

— Треба да ти е станало хладно вън…

— Не.

Е, нищо, нищо… Ния бе забелязала, че от някое време по челото на Лазара все по-често се показваше прозрачна бледност — по челото му, край оределите, гъсто побелели коси, по бузите край ушите му, дето се кабираха цели китчици тънки бръчици, пък и по цялото му лице се разливаше понякога тая бледност, прозрачна, чиста. Ех, старееше вече Лазар, старееше. Защо да го тревожи тя сега, но искаше да отмахне тоя студен камък от сърцето си, да го отмести малко поне и рече като на шега:

— Кутре такова… Аз искам да го погаля, а то се дърпа.

Лазар нищо не отговори: не беше той тука с мислите си. Ния също се умълча. Знаеше тя открай време какво му беше нужно в такива минути, когато си цепеше ума с какви ли не грижи и ядове. Остави го на мислите му, а лицето му само ще покаже кога са минали и преминали тежки мисли и грижи, ще се разведри, ще светне. Ето и лицето на малкия беше такова — всичко личи по него…

Лазар си легна пръв. Ния все очакваше да не му стане нужда за нещо, после духна ламбата и легна до него, в широкото общо легло. В стаята беше тъмно, само прозорците светлееха едва-едва, но на отсрещната стена изеднаж засия промъкнал се лунен лъч, тъмнината се превърна в синкав здрач. Лазар лежеше по гръб с отворени очи, но нито забеляза тия промени на светлините в стаята. Той мислеше сега за целия си живот, за най-важните неща в живота си, мислеше за детето си. Как бе вървял, как бе преминал досегашният му живот, как бе живял той досега, до тия свои може би последни години? Добре бе живял, разумно, честно. Връщаше се далеко назад, доколкото можеше да си спомни всичко и от най-ранното си детство. А човешката памет е такава, човешката съвест е такава, че задържа повече лошото, отколкото доброто; човек запомня по-добре грешките и кривулиците си, съвестта му не ще го остави никога да ги забрави. Така беше поне с него, с Лазара; той и сега си спомняше всяка своя грешка, съвестта му и сега го пробождаше като жило. Ето сега, след толкова години, той се бореше с мисълта си, че тогава, на времето, не бе направил нищо, за да спаси от нея самата, от греха й клетата си сестра Катерина. Сега като че ли виждаше всичко по-ясно — в цялата тая прескръбна история той бе останал вън, като обикновен зрител. Имаше такива тъмни петна и в неговата съвест. Но той винаги, винаги бе обичал тоя народ и тая земя. И винаги бе поставял, във всичко бе поставял народа си и земята си по-горе от себе си. Дали наистина винаги? Имаше дни, когато и той като брат си Кочо и като мнозина други бе мислил и решавал да бяга в България. Но това бяха дни на голяма мъка, на голямо и общо отчаяние, когато бе оставена Македония пак под робство. Тогава всеки мислеше да бяга и да се спасява. В ония черни дни и Лазар бе се поддал на слабост. Нали и той е жив човек… А иначе винаги по-горе, винаги над себе си тоя народ и тая земя! Имаше време, когато и живота си не бе жалил. И сега, и сега не би пожалил живота си! Но ето, дойде време да се иска от него още по-голяма жертва, сто пъти по-голяма жертва, Аврамова жертва, както е казано в светите писания.

Дойде време да пожертвува и единственото си дете. Той трябва да го улови за ръка, да го заведе до жертвеника и да го сложи там. Да го сложи сам на жертвеника и да го гледа как ще гори, как ще изгори. Детето му само се обръщаше вече нататък — нима той трябва да го отстрани, да го отклони от пътя, по който и сам върви през целия си живот? Човек всичко прави според силата на вярата си. Ако вярата на Аврама беше с един косъм по-малка, той нямаше да сложи рожбата си на жертвеника и да извади нож, за да я заколи. А вярата на Лазара Глаушев беше много по-малка, много по-слаба. Заклел се бе в новата народна правда, а колко пъти бе се разколебавал в нея. Казано бе и той прие с ума си, че Македония ще се бори сама за себе си, а той колко пъти поглежда все още нагоре, към България, ослушва се няма ли да дойде спасение оттам, надява се и чака. Такава колеблива е неговата вяра в новата народна правда. Раздвоен е умът му, раздвоено е и сърцето му. Оттам иде и неговата слабост сега… Не, не. Той ще служи на тая нова правда въпреки своите колебания. Той вижда тая правда и вярва в нея, а всичко друго е от човешка слабост. Той би дал сто пъти живота си за тая правда. Но ето дотам спира силата му. Ако въведе Бориса в народното дело, ако го насочи и насърчи, той трябва да го обрече на това дело. Не се реши тая вечер да му признае, че е член на народната организация; скри от него, за да не го насочи там, за да не го тласне там. Такава е святата клетва обрича се човек на живот и смърт, а Лазар няма сила да обрече и детето си. А Ния, Ния? Би ли преживяла тя смъртта на Бориса? Лазар трябва да пожертвува и двамата — тия, които обича сто пъти повече от себе си и от всички блага на тоя свят. Решавай, Лазаре! Никога досега не си бил изправян пред такъв мост — ще го минеш ли?

Ния го чу как въздъхна, с голяма мъка въздъхна той, с голяма болка. Тя нищо не продума, чакаше го той да продума. А Лазар, макар да мислеше и за нея сега, забравил бе, че тя лежи до него, забравил бе и къде се намира. Малкото лунно петно на стената бе пропълзяло по-надолу и сега тихо светлееше право срещу него, в очите му. Той се взираше в него, без да го вижда. Той виждаше детето си. Виждаше го далече в миналото и през всички тия петнадесет години на неговия млад живот, и в ония мигове и часове, когато бе го обичал най-много, когато бе го жалил и бе се боял за него, за живота му най-много. Борис бе боледувал толкова често и толкова често бе се боял той за живота му. Ето и тая вечер вън, при светлината на фенера, той бе гледал с такава обич нежното му лице, мъха по бузите му, тъничкото му вратле и двете опънати жили по него, гледал ги бе с такава обич и жал. Мина погледът му и пак се върна през всичките тия години, през всичките тия трепетни часове до тая вечер, а сега се насочваше нанапред, тоя поглед на преголяма любов и грижа, който вижда и предвижда най-черни нещастия. Лазар следи детето си нанапред, то е все така слабичко и болнаво, с тия опнати жили на тънкия врат, върви то и среща зли врагове, тъмници, мъчения, смърт… Ния усеща как той цял потреперва. А Лазар вижда и нея, вижда я по следите на детето им, срещу неговите врагове, в същите тъмници, вижда я в мъките му, при самата му смърт. Сега Лазар потреперва още по-силно.

— Спиш ли, Лазаре? — попита Ния шепнешком, но и в шепота й се долавя нейната тревога, пък и се бои тя да не би да го събуди, ако е заспал.

Лазар се поколеба един миг дали да й се обади, той се страхуваше сега да заговори с нея. Не искаше да сподели сегашните си мисли, а лесно можеше да се разприказва, той бе свикнал да споделя с жена си всичко, което им беше общо или не беше във връзка с организационните тайни. После той също прошепна:

— Не, не спя.

— Студено ли ти е?

— Неее…

Лунното петно бе слязло долу на пода. Ния попита:

— Кое ли време е веке?

— Требва да е доста късно.

В преддверието бе окачен часовник с топузи. От голяма старост той не биеше часовете, но през стената глухо се дочуваше тиктакането на дългото му месингово махало. Ния се раздвижи в постелята.

— Ще ида да видя часовника.

Тя стана. Вратата тихо изскърца. Ния я остави отворена. Тиктакането на часовника сега се чуваше ясно. Ния мина покрай него и безшумно се качи горе, в стаята на Бориса. Тук светлееха само прозорците, в ъгъла срещу вратата се белееше едва-едва леглото на момчето. Ния се приближи, леко поопипа — Борис не беше се открил. Избутал бе само възглавницата. Тя опипа и нея — да я настани някак под главата му. Усети хладна мокрота. Дали се бе изпотил? Не — това са сълзи, той сигурно е плакал. Ния подигна предпазливо едрата момчешка глава, обърна с другата си ръка възглавницата и я притегли на мястото й; Борис тихо простена, но не се събуди. Сърцето на Ния натежа още повече — какво ли ставаше с нейните люде тая нощ? Дали не бяха си казали те двамата нещо, та Борис се опитваше и от нея да се отстрани? Тя се върна по-бързо в общата стая; забрави да драсне кибрит и да види часовника. Лягайки си наново, гласно рече:

— Възглавницата му цела мокра. Требва да е плакал.

Лазар нищо не отвърна. Той пак се понесе подир мислите си. Борис сигурно е плакал. Лазар и сега го виждаше как беше седнал срещу него на масата вън и с какви очи чакаше отговора му, спомни си и всяка негова дума. То се виждаше — Борис остана много недоволен от отговора му. Ето сега е плакал. Той заради него е плакал, заради баща си. Борис не е вече малък, той вече по мъжки мисли и чувствува за тия неща. За какво ли не говорят те там, събрани все млади момчета в гимназията и пансиона, денонощно заедно, а има между тях и по-големи, той и сам каза, Не се ли върна от гимназията Райко Кутрев заклет член на Организацията? Лазар бе разочаровал момчето си, като бе скрил от него своето участие в народната организация; той бе го огорчил, наранил бе вярата му в него, засегнал бе болезнено и момчешкото му честолюбие. Борис сигурно се срамуваше вече за баща си. И бе плакал от мъка.

Ния не можеше да се сдържа повече и пак тихо попита:

— Какво става с вас двамата тая нощ?

Лазар отеднаж се приподигна в тъмнината, подпря се срещу нея с лакът върху възглавницата. Тя също обърна лице към него, както беше легнала по гръб под своята покривка. Той не можеше да се бори повече сам с мислите си и започна направо:

— Нийо, жено… той тръгва веке, насочва се веке. Нашият Борис, нашето дете. Не можем да го спрем ние, ни ти, ни аз, баща му. Дори аз требва сам да го поведа, както ти некога го учй да прохожда. Сега аз, че той става мъж. Аз и досега го учих со сека своя дума, со секо свое дело. Сочих му моя път. И не помислях, че може да дойде време, когато и той ще поиска Да тръгне по същия път. Какво ще стане сега, да се изпреча пред него и да му кажа: ти нема да тръгваш по тоя път. Ама ще ме послуша ли? Това не е път за прошетка некаква или за кярове^[1] некакви. Нема да ме послуша, нема да се спре. Той… ще се срамува, че аз съм му баща, ако…

Той млъкна и цял се ослуша — да чуе какво ще отговори Ния, да чуе дори и дъха й. Дълго мълча тя и дори не се помръдна в леглото. Лазар не я виждаше в тъмното, но беше съвсем близу до нея и чу как тя пое издълбоко дъх и рече като на себе си:

— Не можем да го спрем… — Тя пак помълча, после продължи с по-закрепнал, по-изяснен глас: — Мъж. Расте и той мъж. Ние с тебе сме вече триесет и три години заедно. И повеке, повеке; още преди да се оженим, аз вървех по дирите ти. Искам да е като тебе. Чист човек да е и силен. Аз съм му майка. От сърцето ми се откъснал. Ти знайш как расте той и още е такъв, слабичък. Какви мъки по него, какви страхове и до ден днешен. Така ще бъде до самия ми край. Такова е майчиното сърце. Се в грижа, се в страх. Пък аз и немам друга рожба. Но той се за полата ми ли ще се държи? Като птичките: заякнат ли му крилцата, той ще изхвръкне. Аз съм майка. Се по него ще вървя, но не ще мога да го стигна.

Укроти се сърцето и на Лазара. Сега той рече:

— За нас и сичко е по-тежко, понеже ние сме измъчен народ, народ сме в голема неволя. Ами ако моят син се отдели от своя народ, аз ще се срамувам, че ми е син. Но ето, тежко е да сложиш детето си на жертвеника и да извадиш нож над главата му. С това е най-тежък нашият живот и нема по-тежък от нашия живот.

Ния се откъсна от своите си мисли и каза бързо, сякаш изеднаж бе намерила изход:

— Но той е още малък, Лазе, той е още дете!

— Малък е още, но наближава и неговото време. И нели той се некак по-бързо расте с мислите си, с душата си.

Те дълго мълчаха. Месечината вън бе залязла, в стаята беше съвсем тъмно. Стенният часовник в преддверието тиктакаше неуморно в нощната тишина.

Лазар опипом в тъмнината едва-едва докосна ръката на жена си, като че ли случайно, и се присви под покривката си в общото легло.

Лазар Глаушев излезе в двора още преди изгрев слънце. Наплиска лицето си на чешмата и после, докато Ния му свари кафе, поля цветните лехи. Ния изнесе две чашки кафе, седнаха двамата на масичката да ги изпият. Лазар сви и първата си утринна цигара, запали я и сръбна от горещото кафе. Свежа хладина милваше лицата им в ранния час, от цветята и влажната пръст наоколо полъхваше ободряващ мирис. Високо горе небето беше цяло светнало, наоколо алени облачета бързаха срещу изгряващото слънце. Чу се бърз говор на улицата вън, край все още затворената порта; оттатък, към Костадиновци, тропна врата.

— Спи ли още? — попита Лазар, но тъй без нужда, само за да спомене сина си.

— Спи.

Ния забеляза, че мъжът й тая сутрин не бързаше много за чаршията. Той сам й каза:

— Искам да го видя.

— Ами той кой го знай кога ще стане.

Лазар си сви втора цигара. Слънцето слизаше към града, дървесата наоколо и високите бели кумини аленееха в светлината му. Насреща се зададе Костадин — отиваше, види се, на работа.

— Добро утро, бачо Лазаре…

— Добро утро, Костадине.

От години вече Костадин ходеше в градски дрехи. Той мина през двора, отвори вратата и като подпря едната й пола с поставения там камък, излезе на улицата. Ния прибра двете празни чашки и стана. Стана и Лазар.

Той се изкачи бавно на горния кат на къщата си, поспря се пред вратата на Борисовата стая. После безшумно я открехна. Лицето му цяло засия:

— Аа… Ти си веке буден!

Той влезе в стаята, а Борис скочи от леглото, още по-тънък и по-висок в дългата си нощна дреха. В едната си ръка държеше книга.

— Току-що се събудих. — И той приподигна книгата. — Рекох да прочета неколко страници.

— Много рано… Рано е още. Ти сега… разпус.

— Така съм свикнал. В пансиона рано ни будят. Момчето отговаряше почтително, гледаше баща си кротко, но не трепваше ни следа от усмивка по лицето му. Лазар се загледа в това мило момчешко лице, засенено от кротка скръб, и през сърцето му премина една продължителна болезнена тръпка. Той не изпущаше от погледа си това лице и каза с дълбок, едва-едва напрегнат глас — изглежда, се страхуваше да не би гласът му да затрепери:

— Аз не ти казах снощи истината. Ти требва да знайш: това е тайна. Член съм на Организацията отпреди три години. Ти си ми син и затова ти казвам, но нищо повеке нема да ти кажа. И не е нужно.

Борис като че ли едва сега видя баща си. Той разтвори широко очи, пълни със светлина, книгата падна от ръката му. После момчето се хвърли към баща си, прегърна го с голям порив.

— Татко…

Полюшна се Лазар, но още по-силно потрепера гласът му, задавен в радостни сълзи:

— Полека… Ще ме събориш. Моите нозе не държат веке много…

Ния нагости момчето си в готварницата на долния кат, после те излязоха заедно в градината. Слънцето огряваше вече цялата къща, преплиташе лъчи в цветята, в розовите храсти, в натежалите от плод гранки на дървесата; пъстрееха ярко цветя и китки, по дървесата се виждаха на цели купчини и нанизи зрели плодове. Макар и в такъв ранен час, слънцето вече прежуряше.

Когато Борис беше по-малък, Ния го учеше да се грижи за всяко цвете, за цялата градина. Сега той ходеше с нея, поспираше се тук-там с ръце извити назад като възрастен мъж и гледаше разсеяно как тя се навеждаше да оправи някой стрък, да отчупи някое изсъхнало клонче, да прибере с шепи пръстта около някой разголил се корен. Те бяха се споразумели безглас, но — той е вече голямо момче и не бива да се занимава с такава женска или детска работа. Те се чувствуваха щастливи, че бяха заедно. С майка си Борис винаги се чувствуваше във всяко нещо сигурен и свободен. Сега тя му говореше за цветята си и предизвикваше в сърцето му някаква сладка лекота и радост. Може би всичко идеше от чувството му, че беше във ваканция, освободен от всякакви грижи, но то беше повече чувство на момче, което бе се върнало наново под крилото на майка си след дълга раздяла. Такова едно чувство на доволство и постоянна радост тлееше живо, топло и в сърцето на Ния. Детето й беше до нея, тя го виждаше, чуваше гласа му така близу до ухото си. Но там, в същото майчино сърце, тлееше все тъй постоянна, жива и грижата за рожбата, постоянният майчински трепет; и тя час по час се обръщаше да го погледне, за да види младото му лице, тънката му гъвкава снага, но да види още еднаж и с очите си, че той е там, до нея. Като птица, която лежи върху малките си в гнездото и все току дига глава и се оглежда, като лъвица, която ближе малкото си в храсталака и час по час надига уши — не се ли чува наблизу подозрителен шум?

Ния с нищо не издаваше тревогата, която бе пробудил в сърцето й нощният разговор с Лазара и която бе останала там, бе я държала будна едва ли не до зори. Нека детето й бъде радостно и весело, а майчиното сърце е като кладенец, в него се събират всички тъги и грижи…

На дневната светлина тя вижда още по-добре, че той е израснал и се е променил доста през последните месеци; острият й майчински слух долавя някакви промени и в гласа му. Тя знае, че така той се отдалечава все повече от ръцете й. Сякаш случайно тя го прихваща леко за лакътя, попритисва неусетно ръката му до себе си — да го почувствува по-близу, по-плътно, да го почувствува в ръцете си и би искала да не се отдалечава никога, да не се откъсва никога от нея, от ръцете й, а в същото време му казва:

— Ти излез, поразходи си низ града. Види се с другари, иди у тетките си, иди да видиш и Крайчеви…

Тя иска да му е приятно, весело и не пита собственото си сърце. Борис не бърза да се отдели от нея. Той по своему чувствува радостта от тая близост с майка си и не бърза да се отдалечи. Върви по стъпките й, както някога, когато беше малък; все гледа да се докосне до нея, слуша ненаситен гласа й, всяка нейна дума, от нея чака все нещо добро и хубаво за себе си. От нея се излъчва някаква топлина, някаква сила, с която се храни душата му. Колко много я обича той и и много иска да я зарадва с нещо, да направи нещо хубаво за нея. Тя застава срещу него за една минута и той пак вижда, сега и в блясъка на слънцето, колко много са побелели косите й. Неясна тъга и някакъв страх обхваща сърцето му, но ето милата му майчица се усмихва и бързо преминава всичко. Тъмните й очи блестят, зъбите й са все тъй бели и здрави, той и не забелязва сгъстилите се ситни бръчици по лицето й, двете очертани вече бръчки около устата й, не забелязва по лицето й сянката на изминалите години, както не забелязва и скритата в погледа й тъга — неговата майка е все тъй хубава, мила и весела…

По пътеката край чешмата оттатък се показва една от внучките на Костадиница. Беше десетинагодишно момиче, дребничко, но напето, с опнато гръбче. То се бе запътило към отворената порта с бързи, закрепнали вече стъпки, живо обърна лице насам и гласецът му звънна:

— Добър ден, тетко Нийо.

— Добър ден, девойчето ми.

То отмина нататък, слънцето удари някак в гърба му и се виждаше отдалеко как блестяха косите му — златисторуси, на две необикновено дебели плитки чак до кръста. То беше спретнато и чисто — виждаше се отдалеко, но изпод крайчеца на рокличката при всяка стъпка се бялваше едното крачолче на гащичките му. Борис изпроводи с поглед малката девойка чак до портата, докато изчезна тя там, очите му се смееха, сияеше радостно лицето му. Той бе видял разкошните коси на девойчето, блеснали на слънцето, зърнал бе и крайчеца на гащичките му и му беше весело, смешно. А Ния гледаше него, проследи и погледа му. Тя забеляза това, което момчето сега не можеше и да съзнае. Майката наведе очи. Между нея и момчето й бе преминала сянката на незнайната друга жена, която ще дойде един ден и ще го вземе от ръцете й.