Димитър Талев
Илинден (7)

VII

Македония излезе от мъртвилото и тъмнините, които след войната легнаха над цялата страна и по Одринско. Не беше се променило нищо в живота на поробения народ и дори бе станал по-мъчен животът му. С кървав пот на челото изкарваха людете залъка си, живееха в непрестанни тревоги и страхове. С труда си бедният народ хранеше аги и бейове и всякакви царски слуги. По пътищата и кръстопътищата, по планинските усои сновяха и дебнеха глутници люти разбойници, навлизаха по селата, грабеха и убиваха без милост, та се бояха от тях дори и царските сеймени и заптии. За бедния народ нямаше правда ни пред султан, ни пред кадии, ни пред паши и валии. Начело на обширната турска империя стоеше кървавият султан Абдул Хамид. В непрестанна тревога и страх живееха и другите нетурски народи в империята, в тъмнина и нищета живееше и бедният турски народ. Сам султанът подготвяше и ръководеше кланета и погроми над цели народи в своето тъмно царство. Правителствата на християнска Европа не искаха да пожертвуват своите собствени интереси, за да помогнат на потиснатите в турската държава. Абдул Хамид и везирите му скриваха своите злодейства зад лъжливи обещания за реформи и правдини за онеправданите в империята. Също правителствата и на България, и на Гърция предпочитаха своите собствени интереси, макар да имаха в пределите на Турция многобройно свое еднородно население, а правителството на Сърбия се опитваше да създава своя народност в Македония с помощта на турските насилници. Такъв беше целият живот — без право, без ред, без чест, без милост, че тъкмо в общата несрета и нищета цъфтеше благополучието само на някои отделни люде тук-там по злочестата македонска земя, на ония само, които не носеха в сърцето си милост и бяха готови да погазят и право, и своята и чуждата чест. Беше време на кървави злодейства, на всякакви насилия, когато в душата човешка като от нечисто дъно се надигат гнусни мътилки. Ала в такова време расте и силата на човешкото сърце, на мисълта и на духа човешки непобедим и безсмъртен.

Тъкмо в тия най-черни дни се роди нова надежда в сърцето на поробения народ. Роди се и закрепна в борбата, която се подготвяше, която вече и започваше. За година-две по цялата страна хиляди люде доброволно и с въодушевение приеха върху себе си клетва да се борят с всички сили, да дадат кръвта и живота си за свободата на Македония и Одринско. И те вярваха, че ще се освободят от иго. Към тия хиляди всеки нов ден се присъединяваха и други и все повече възторжени борци.

Първо средище и огнище на революционната мисъл стана през есента на 1893 година главният град на Македония — Солун. Апостоли на свободата тръгнаха по цялата македонска земя. Освободителната мисъл, сама по себе си все още недостатъчно ясна, има свое също тъй недостатъчно изяснено име: автономия. През лятото на следващата 1894 година се събраха в Ресен петнайсетина от най-първите борци и осветиха основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

По същото време в пределите на българското княжество се създаде и друга македонска организация, която си постави за цел присъединяването на Македония към княжеството. Начело на тая организация стоеше върховен комитет, поради което придоби името „върховистка“. Тя беше съставена предимно от македонски преселници, но в редовете й влизаха и мнозина местни българи. Създадена в пределите на българското княжество, тя не служеше правилно на интересите на Македония и Одринско — беше свързана с политическия живот в свободната българска държава и най-често беше сляпо оръдие в ръцете на българските правителства. Нейната дейност спъваше освободителната борба на поробените в Турция и Вътрешната македоно-одринска революционна организация я нареждаше между своите врагове. За разлика от върховистката великобългарска организация Вътрешната организация ратуваше за братство и сговор между всички народности в нейната територия, за свободата на всички поробени в Македония и Одринско.

През годината 1895-а Щип беше едно от най-буйните огнища на революционната борба — там бяха Гоце Делчев и Даме Груев. За следващата година Даме напусна Щип и Гоце остана сам да разгаря още по-буйно борческия огън в тоя град. Назначен бе за главен учител на щипските училища.

И тая февруарска вечер ергенската стая на главния учител беше пълна с люде. Повечето бяха учители, но имаше и неколцина от по-будните млади щипяни. Реши се да се представи още еднаж до края на зимата драмата „Иванко“. Тая зима бяха я представили два пъти, но щипяни и щипянки все току спираха по улиците учителите, които участвуваха в представлението:

— Хубаво беше бре, даскалче, много хубаво! Ами я направете още еднаж театро!

Народът се вълнуваше пред бледите сенки от неговото далечно минало, проясняваше се с тях замъглената му памет. Събираха се и до двайсетина лири от всяко представление. Половината от тия пари отиваше в полза на училищата, а другата половина — и все някак по-голямата — отиваше в касата на местния революционен комитет.

Стъклата на трите прозореца на стаята изеднаж потрепераха, шарените басмени завеси се разлюляха и се издуха от студения въздух, процедил се през изкривените рамки. Делчев изви нататък големите си кафяви очи. После той погледна най-младия от учителите там и кимна към дървата, наслагани край малката ламаринена печка:

— Сложи, Ицо, неколко. Загасна.

Някои от гостите станаха да си вървят. Сетне и останалите. Накани се да си върви и учителят Ицо, ала Делчев го подръпна за лакътя:

— Ти остани за малко.

Стаята беше пълна с тютюнев чад. Делчев отвори единия от прозорците. Нахлу силна струя студен въздух, завесата се дигна едва ли не до тавана, двете разхлабени крила на прозореца се заклатиха застрашително. Ицо нададе сподавен вик:

— Затвори, затвори! Ще се счупят джамовете…

Делчев сякаш не го и чу. Той се взираше мълчаливо в отворения прозорец. Нахлу нова вълна леден въздух и при светлината на газената ламба в рамките на тъмния прозорец проблеснаха като искри няколко снежинки. Пламъкът на ламбата на отсрещната стена подскочи и се люшна треперливо.

— Затвори! — чу се отново гласът на учителя. — Ще угасне ламбата…

Най-сетне Делчев затвори прозореца, дръпна завесата и се обърна, но сякаш все още заслушан в надигналия се вой на вятъра. Застанал срещу светлината на ламбата, той едва-едва се усмихна и младото му лице цяло се промени. Той рече:

— Много си зиморничав, Ицко…

Вън бушуваше вече буря. Трите прозореца пращяха, потропваха, звънтяха по тях разхлабените стъкла. Цялата къща, стара и паянтова, се изпълни с шумове и звуци, сякаш оживя. На широкото чело на Делчев бе паднал кичур тъмнокестеняви коси и той бавно ги приподигна с ръка. Лицето му пак бе придобило умислен, съсредоточен израз, но както почти винаги, върху въздебелите му, едва-едва нацупени устни, в сянката на вече доста сгъстили се мустаки трептеше лека, загадъчна усмивка. Той изеднаж дигна поглед, поприсви вежди и рече:

— Утре заминавам. Рано. Още по тъмно ще се измъкна от града.

Младият учител не се изненада. — Делчев пътуваше много често по селата наоколо. Но сега изеднаж, по такова време… И той попита:

— Къде?

— В България. Сега е най-сгодно време да се прехвърли границата — побърза Гоце да изпревари въпросите на учителя, който разтвори широко уплашени очи. Гоце добави: — Днес съобщих на училищните настоятели. Ще се бавя около петнайсет дни. Ти ще ме заместваш.

— Но виж каква буря е вън. — едвам промълви младият учител слисан.

Делчев махна с ръка — да сложи край на тоя разговор:

— Бурята ще премине до утре. Не мога да отлагам. — Сега угасна и усмивката по устните му; лицето му придоби строг, упорит израз, но тонът на гласа му остана, както винаги, мек и топъл. Тъкмо с тоя тон на плътния си глас той заключи и прекъсна всякакви възражения: — Отивам по организационна работа. Никому ни дума. Ще разправям, като се върна.

Младият учител мълчаливо подигна рамена. После те се сбогуваха и Делчев остана сам в стаята си.

Той се ослуша още за миг в рева на бурята, после се съблече за спане, духна ламбата и легна в тясното твърдо легло. В тъмнината остана да светлее само недогорялата печка. Делчев още дълго не можа да заспи. Болеше го пак стомахът, но и мисълта му не можеше да се успокои. Подготвено беше всичко за предстоящото пътуване и за отлагане той нито помисли. Нужно беше да провери още еднаж канала и разните съобщителни пунктове от двете страни на границата с България — наближаваше пролет, по тия тайни пътища ще тръгнат люде на Организацията, които ще пренасят оръжие, забранена книжнина и всякакви други материали за народната борба. Тая непрестанна грижа и нужда за оръжие… Ще успее ли той и сега да прехвърли отсам границата няколко поне товара пушки, револвери, динамит… Сега беше най-сгодно време за тия товари през границата, в тия февруарски, вълчи нощи. Но не беше само това: през границата прелитаха насам тревожни вести. Трайко Китанчев — първият председател на Върховния комитет — бе умрял огорчен поради нечестивата игра на българското правителство с четите през миналото лято и сега начело на върховистите беше един български генерал…

Заслушан в своите неспокойни мисли и във воя на зимната буря, Делчев неусетно заспа.

Около три часа преди да се раздени, Делчев се събуди. Бурята бе постихнала, но вън все още виеше силен вятър. Скочил от топлото легло, Делчев на няколко пъти потръпна от студения въздух в стаята и започна бързо да се облича. Прозорците светлееха — вън бе паднал сняг и през тях надзърташе светлата снежна нощ. Гоце не запали ламба, но намираше бързо в гъстия здрач каквото му беше нужно — знаеше преди още къде какво бе сложил. Той се облече в селски дрехи, обу се с дебели навуща и опинци, натисна на главата си селска капа. Затъкна в селския пояс двата си револвера и тихо излезе от стаята. Нощта го посрещна бяла и студена. Острият нощен вятър разтършува разгърдената му селска дреха, Делчев се посгуши и стъпи в мекия пухкав сняг по двора. Във въздуха все още прелитаха редки снежинки, усещаше ги той по лицето си. По улицата и навред беше необикновено тихо — градът спеше дълбоко под новата снежна покривка; глухото хруптене на снега под стъпките му се чуваше надалеч между прихлупените смълчани къщи. Градът беше мъртъв в тишината на бялата зимна нощ. Делчев бързаше по пустите улици.

Спря се пред една порта, побутна я леко и тя веднага се отвори. Той влезе бързо и затвори портата след себе си. Насреща се чернееше ниска къщурка с малък трем. По пътеката през двора той забеляза пресни стъпки в снега — някой бе минал тук, дошъл бе, види се, да отвори портата. Делчев едва-едва се усмихна под вече заскрежените си мустаки: „Коле… Какъв мъж стана той…“ Едващо стъпи Делчев под ниската стряха на трема, и в тъмния ъгъл насреща се отвори врата. В светналия четириъгълник на вратата се изправи тънката фигура на мъж. Той мълчаливо стори път на ранния гост, после затвори бързо вратата след него. В огнището право срещу вратата гореше буен огън; върху стряхата на огнището светеше газена ламба. В малката стая беше много топло и светло, Гоце се усмихна с цялото си лице:

— Добро утро! Ние чакаме пролет, но зимата не ще да си отиде.

До огнището бе се изправила млада, доста слаба и леко приведена жена.

— Добро утро, учителю — отговори тя бързо и като че ли искаше да добави още нещо, но замълча; слабичкото й бледо лице сияеше радостно, пламтяха топло големите й тъмни очи. Тя се спусна и поднесе на госта ниско столче край самото огнище.

Делчев седна и попита, протягайки ръце към огъня:

— Готов ли си, Коле? Точно преди да се съмне, требва да бъдем на местото. Така е казано.

Коле беше също облечен в селски дрехи. Той кимна към жена си и бързо, услужливо отговори:

— Ще бъдем, господин Гоце… Точно навреме ще бъдем. Ще имаме време и да хапнем по един залък. Хайде, жено, по-скоро…

— Да хапнем — рече Гоце, греейки се на огъня. — Студено е вън, път ни чака.

Надпреварвайки се, двамата домакини бързо сложиха край огнището ниска софричка със скромна топла закуска. Колевица, все тъй залисана в работата си, продума:

— Нели си самичък, учителю… Нема кой да ти сложи. Сутрин май се гладен излизаш от къщи.

Делчев кимна:

— Отбивам се сутрин в кафенето на Сефер ага… Изпивам по едно кафе, преди да отида на училище. Бистрим и политиката със Сефер ага. Той, сиромашкият, и в сънищата си се бои от московеца, не дава и прах да падне върху падишаха^[1], а петите му все голи.

— Те и кадъните им не обичат много да плетат чорапи на мъжете си… — усмихна се свенливо младата жена.

Коле я прекъсна:

— Ха, жено… побързай.

Но трапезата беше вече сложена.

После Колевица изпрати двамата мъже чак до портата и мълчаливо я затвори след тях.

Двамата ранни пътници минаха през смълчалия се град, без да продумат; те и сега предпочитаха по-затънтените улици, макар още да не се забелязваше наоколо ни следа от живот. Едва като излязоха от града, Делчев каза:

— Е хайде сега, Коле: оттук право в България. — После додаде: — Ти каза ли на жена си къде отиваме?

— Не — чу се зад него гласът на Коле, който вървеше по следите му в снега.

Делчев се извърна, почака другаря си да се изравни с него и тръгнаха заедно.

— Нема да се бавим повече от петнайсет дни — започна отново Делчев. — Добре е и ти да минеш по тоя, нашия път. Да го знаеш. Ти си бързоходец, може да стане нужда и сам да го минаваш.

Коле слушаше умълчан. Сърцето му биеше по-бързо, но не от умора — на път Коле беше бърз и неуморим; редом тъй, с Гоце, по снежния път в тъмнината, пък и винаги, когато беше с него, той се вълнуваше, в гърдите му напираше непрестанна радост, че беше с учителя, близу до него, разговаряше с него, чуваше гласа му, усещаше върху себе си светлината на погледа му. Коле не бе мислил за това, но ако Делчев би му казал да умре — той би легнал веднага тук, в снега, и би умрял, без да продума. Коле никога не мислеше какво би направил за Делчев — той винаги бе изпълнен с непреодолимо желание да бъде с него, да го слуша и да изпълнява всяка негова дума. Когато беше близу до Делчев, или пък си мислеше за него, това желание се превръщаше в дълбоко радостно вълнение, в непрестанна сладка жажда на душата му. Той пак изостана, сякаш да пази гърба на Делчев, който го водеше в тая тиха бяла нощ и нека го води до другия край на света — Коле вървеше близу до него и неотстъпно по следите му в снега.

Преди по-малко от една година Коле беше нищо и никакъв човек, последният човек в Щип. Пияница. Посмешище и на децата. Последен сиромах, а държеше в ръцете си златен занаят. Добър обущар беше той, но людете започнаха да го избягват, не искаха да хващат работа с пияница. Рядко ще влезе някой в дюкяна му. Като му паднеше в ръката някой грош, Коле хлътваше в кръчмата и после излизаше пиян из чаршията, да се кара с людете, спираше се от дюкян на дюкян:

— Що бре! Не идвате при мене, а… да ви правя обуща! Не влизате вече в дюкяна ми… Кой ще ви направи по-хубави обуща бре! …

Людете му се смееха. Докато беше трезвен — гледаше все в земята, не смееше никого да погледне в очите; пиян — той или се караше по чаршията, или пък се повличаше към къщи и ту ще набие жена си без милост, ту пък ще плаче пред нея, ще се мърсуляви, ще се вайка:

— Сички ме мразят, сички ми се подиграват… Пръв майстор съм аз в занаята, а те…

Коле гледаше света накриво, но ушите му бяха все наострени — слухтеше той какво ли говорят другите за него, особено след някое ново напиване. Той беше горд, честолюбив човек и беше силен, но на ракията не можеше да устои. По едно време забеляза, че с някои люде из града ставаше нещо необикновено: шушукаха нещо, озъртаха се, гледаха някак с други очи и на него му се струваше, че тъкмо от него криеха нещо важно. Ден след ден, най-сетне долови народната тайна, научи се, че тъкмо даскалите я държат в ръцете си. И се почувствува като крастава коза, прогонена, изоставена от стадото.

Той отиде най-напред при Даме Груев, който по това време беше главен учител на щипските училища. Не смееше да погледне учителя в очите, но вече отдавна беше събирал смелост в сърцето си и заговори дори с някаква дързост в гласа, макар това да беше всъщност от свян и стеснение. Той каза:

— Не съм ли и аз човек! … Искам и аз да работя за народа и от нищо не се плаша. Приемете ме и мене в комитета, даскале.

Коле сега и очи не дигна към Груева, но не можа да задържи погледа си срещу погледа на главния учител. Звънкият глас на Груев цял го прониза:

— Тебе чашката ти е по-драга.

Коле понечи да отговори, но не можеше да изкаже така, отеднаж всичко, което се надигна и разбърка в душата му при тия презрителни думи на главния учител. Чашката — е добре де! Можеше ли да се събере в една чашка, в хиляди чашки това, което вреше сега и клокочеше в душата на Коле? Това ли беше най-важното, което можеше да се каже за него: ти — чашката. Той беше пияница, но това беше чернилото в него, не беше самият той. Не знаеше как да се изкаже обущарят, какви думи да намери и току махна с ръка, отмина.

Той не спеше по цели нощи и все Даме Груев беше пред очите му. По цели дни и нощи с него се разправяше обущарят, но не можеше да се доизкаже и мъката му нарастваше отвътре — ще пръсне сърцето му, не може да я задържи и сърцето му. Нахвърли се той още повече на чашката — къде другаде да върви, за какво друго да се улови и като че ли напук и на Груев, главния даскал, и на всички, на целия Щип. Тъкмо по това време в дюкянчето му влезе Гоце Делчев.

Като го видя Коле да влиза, много се смути, уплаши се. През тия дни той какво ли не бе изричал в ума си, пък и гласно против главния учител и против всички учители от огорчение и обиди. Сега той още нищо не беше пил и сърцето му се присвиваше, чезнеше от слабост и от някакво чувство за виновност пред целия свят. Учителят сега ще почне да го ругае, а главата на Коле ще се изпълни с някаква тъмнина, езикът му ще се схване. И повече от страх, от смущение обущарят пак дигна поглед към нечакания си гост. Очите на учителя се смееха, цялото му лице бе се отворило ведро и хубаво. Не, той не бе дошъл да се кара с Коле. И сам седна на столчето срещу обущарската масичка. После обущарят чу гласа му — плътен, топъл, а и думите му бяха хубави, ясни.

— Де да видим сега, Коле — рече Гоце, — какво ще излезе от нашия разговор.

Те бяха сами в дюкянчето. Обущарят набиваше клечки усърдно, ала се виждаше, че умът му не беше в клечките. Делчев продължи и в гласа му нямаше ни следа от упрек или присмех:

— Ти сам кажи: може ли човек да си държи езика, щом хвърли две-три чашки? А комитетските работи искат уста да имаш, език да немаш. Пиенето най-сетне си е твоя работа, но ти сам кажи: как ще ти се довери комитетът, щом се напиваш? Това ти е казал и Груев: чашата и комитетската работа не могат да вървят заедно. Човек требва да се откаже или от едното, или от другото. Ти сам виж кое ти е по-мило. Комитетът иска всички да са с него, целият народ.

От челото на Коле, изпод кирливия му фес капеха едри капки пот, стичаха се по слепите мУ очи, та се виждаше мокра и косата му. Ударите на обущарския чук ставаха по-редки и колебливи. Най-сетне той хвърли чука на масичката пред себе си, въздъхна издълбоко — задушаваше се. Не стигна силата му да погледне учителя, но каза с голяма сила:

— Не ми е мене по-мила чашата. Ще се откажа от нея аз още днеска!

— Добре, Коле.

Обущарят почувствува, че учителят му повярва — така прозвуча гласът на Делчев. Те вече и не продумаха за чашка и за пиене — Делчев обърна разговора на друга посока. Поотпусна се и Коле, макар да не беше и по нрав много приказлив.

Коле няма да забрави никога тая своя среща с Делчев. И колко щастлив беше за него тоя ден — поръчаха му същия ден два чифта нови обуща, а такова нещо се случваше само пред Божик или Великден. Вечерта, тъкмо по времето, когато Коле обикновено бързаше да затвори дюкяна си, за да хлътне по-скоро в близката кръчма, на вратата на дюкяна се изправи пак Делчев. „Хм — помисли си обущарят не без огорчение, — дошъл е да ме пази, да ме проверява.“ Гоце попита:

— Ще затваряш ли скоро?

— Да.

— Добре. Ще те почакам. Ще излезем да се поразходим заедно.

Той не се и опитваше да скрие защо бе дошъл. Огорчението в сърцето на обущаря изчезна, сладка гордост изпълни това недоверчиво, честолюбиво сърце — учителят го канеше да излязат заедно. Коле нямаше да отиде тая вечер в кръчмата, но нека, нека го пази учителят. Когато малко по-късно те тръгнаха заедно по улицата, обущарят не знаеше де да стъпи от радостно смущение. Не, той никога няма да забрави тоя ден.

Гоце започна да идва всеки ден в дюкянчето му. Като се разхождаха почти всяка вечер заедно, Коле заведе еднаж учителя у дома си. Колевица, жена му, излезе да ги посрещне вън, в малкото тремче. Тя не отговори на поздрава им, а се наведе, сграбчи с двете си ръце ръката на учителя и я целуна. Делчев усети целувката и, усети как го парнаха по ръката няколко сълзи. Той не се учуди толкова на постъпката на младата жена, колкото се учуди на обущаря, като знаеше колко е честолюбив и рязък особено сега, когато се бореше със себе си, с лошата си слабост: жената се изправи с лице, обляно в сълзи, и приличаше на разплакана икона — такова беше рано застарялото й лице, изпито, измъчено, с големи очи, и те плувнали в сълзи, а Коле отеднаж се извърна и цял се разтърси от внезапно избухнало в гърдите му ридание, което бързо, в миг потисна, заглуши. После Колевица ги въведе в предната стая и едва след това приветствува госта:

— Повели, учителю… Сам господ влиза в къщата ни…

Чудото бе станало — от близу два месеца Коле не беше се връщал в къщи пиян. Ден по ден, час по час бе броила младата жена с трепет и страх и с преголяма радост, а тя знаеше кой бе обърнал сърцето на мъжа й.

Скоро след това Гоце закле обущаря в името на народното дело. Коле се закле да даде и кръвта си, ако стане нужда, да пази светите тайни на Организацията, да се подчинява на началниците си, но всичко това за него беше събрано в едно име: Гоце Делчев…

Сега близу пред него се тъмнееше широката напета фигура на учителя, той виждаше как равномерно и здраво стъпваха в снега младите му нозе и вървеше подире му — не би се уморил, не би се поколебал никога не би се спрял ни до края на света. Гласът на Делчев го събуди като от сън:

— Чуваш ли? Требва да са некъде много далеко… Коле се ослуша. Далеко някъде в студената късна нощ виеха вълци. Едвам доловим се надигаше далечният вой, самотен и тъжен, но и пълен с животинска ярост. Коле каза:

— Те сега ходят на големи глутници. — Той веднага продължи и се чувствуваше как се усмихва в тъмнината: — Сега те… Малък Сечко… събират се на сватби.

Усмихна се някъде пред себе си и Делчев:

— Хм… Сватби, но… и гощавка си търсят.

Коле неволно попипа с премръзналата си ръка широкия пояс, с който бе пристегнал кръста си, и в него тежаха револвер и дълга кама. Но той като че ли се уплаши да не би Делчев да забележи движението му и бързо дръпна ръката си — от вълци ли ще се уплаши!

Двамата самотни пътници вървяха вече близу два часа. Наоколо не се виждаше нищо освен снежната покривка по земята, която чезнеше недалеко там в непрогледен мрак, надвесил се ниско от беззвездното небе, изправил се от всички страни като черна стена. Двамата пътници сякаш не знаеха откъде бяха тръгнали и накъде вървяха, но Делчев все следеше с крайчеца на окото си ниския бряг, който ту се чернееше, ту изчезваше в снега — виждаше се как се точи по цялата дължина на пътя. С двамата самотни пътници непрекъснато беше и вятърът, който бе останал след нощната буря, и ту ги изпреварваше далеко напред, ту ги пресрещаше упорит и зъл. Той отнесе някъде в тъмнините и вълчия вой.

Пътниците неусетно навлязоха в някаква рядка гора. Наоколо стана по-тъмно. Стесни се кръгът на белеещия се сняг, тук-там в снежния зрак призрачно се тъмнееха дебели, голи дънери, а нощната тъмнина се сключи още по-ниско над главите им. Делчев забави стъпки, та обущарят вървеше току зад него. Не се виждаше сега никакъв път — движеха се те между дървесата по някакво смътно чувство за път и посока. И Гоце едващо не се спъна в някакъв човек с ямурлук, легнал там, притиснал се до един дънер.

— Гледай ти… — промълви Делчев. Легналият нито се помръдна. Делчев леко го побутна с крак. Той изеднаж скочи ведно с ямурлука си и се изправи пред двамата пътници едър мъж, качулката на ямурлука му подпираше нощното чернило над главите им. Той продума бързо-бързо:

— Ей сега поседнах тука, до дървото…

— Ха… поседнал си — чу се гласът на Делчев тих и строг. — Кой те знае кога си седнал и кога си заспал. Не знаеш ли… на такова време… Може да не се събудиш никога. Кой си ти, какъв човек си…

— Чакам — отвърна непознатият, после се поколеба за един миг и току изрече бавно, отчетливо, заучено: — Баба Бояна е болна.

— Яла е много боб — отвърна Делчев.

Това беше уговорена парола. Непознатият беше селянин от близкото село, изпратен беше от селския комитет да посрещне двамата нощни пътници и да ги въведе в селото.

— Е, добре… каза му Делчев. — Добре си запомнил. Но като тръгваш друг път на такава работа, нема да заспиваш. Можехме да се разминем. Ами и вълци може да те изедат бре!

— Аха… Чух ги как вият — отговори простодушно селянинът.

Те тръгнаха и тримата през гората. Влязоха неусетно в селото тъкмо преди да се раздени.

През тия няколко дни и нощи Коле беше в един постоянен, но тих, сдържан възторг, който гореше само в погледа му. Коле беше непрекъснато с Делчев, те се хранеха от една паница, спяха гръб до гръб по тъмните селски пондила^[2]. Пътуваха нощем от село на село, в тъмните беззвездни зимни нощи, гонени от злия вятър, но вече не оставаха сами — придружаваха ги винаги по един или двама селяни и обущарят чувствуваше, че някъде наблизу има и други люде, мъже, жени, деца, все прости селски люде, които сякаш следяха всяка тяхна стъпка по заледените пътища, посрещаха ги край пламтящите огнища по задимените селски къщи, хранеха ги с топла чорбица и черен хляб, постилаха им вълнени черги за почивка и сън. Гоце Делчев събираше около себе си селяците, питаше ги за едно и друго, говореше им за техните собствени тегла и грижи, за общата народна надежда, а те се притискаха около него и с такива очи го гледаха, че Коле чувствуваше как люта ревност гризеше сърцето му. Все му идеше да се скара на тия груби люде, но Делчев, види се, бе доловил сърдитите му погледи и еднаж му каза:

— Добра, човешка дума те не са чували. Ти ще видиш какви ще станат след година или две… Те са нашата сила, Коле, селяците.

Всяка нощ тръгваха с тях по един или двама селяци, водеха ги в тъмнината по непознатите пътища, пазеха ги от лоши срещи и ги предаваха в следващото село в също тъй здрави, верни ръце. Двамата пътници не изостанаха никъде по дългия и опасен път, не останаха без залък хляб, без покрив. Делчев беше много радостен:

— Каналът, Коле, работи чудесно.

Пътниците преминаха незабелязано границата с българското княжество пак през една тъмна, мразовита нощ. Придружаваха ги двама селяни от крайграничните села, заведоха ги до първото село на българската територия и още същата нощ се върнаха в Турско. Два дни по-късно Делчев и Коле влязоха в София.

Двамата далечни пътници се настаниха в хотел „Батенберг“, дето Гоце Делчев и преди това бе отсядал много пъти. Тук също ги посрещнаха свои люде, дадоха им да се преоблекат в градски зимни дрехи. Делчев каза на другаря си:

— Тук ще нощуваме, тук ще се храним. Ти сега върви, разхождай се по София, пък аз ще видя какво ще свърша тия дни…

Не беше минал ни един час, откакто бе пристигнал в София, когато се запъти Делчев с бързи стъпки по улица „Витошка“ накъм казармата, която се намираше на горния край на същата улица. Той се спря пред широкия й вход и каза на часовоя — голобрадо, червендалесто войниче с уши и нос, посинели от студ:

— Вътре ли е подпоручик Глаушев?

Часовоят се изпъна, попритисна пушката към себе си и рече късо:

— Не знам.

Делчев присви вежди с досада:

— Виж, попитай другарите си. Гърся подпоручика по работа.

Откъм караулното помещение до вратата на казармата се дочуваха гласове. Часовоят се поизвърна нататък и викна:

— Хей бе, Йото… Излез бе!

От малката сграда излезе един подофицер и веднага след него — друго едно младо войниче. Часовоят се посепна, изглежда, не очакваше подофицера, изви бърз, смутен поглед към другия войник, но нищо не се реши да каже. Спря се там нерешително и другият войник. Подофицерът се загледа с внимателен поглед в непознатия гражданин пред вратата на казармата, пристъпи по-близу:

— Кого търсите?

— Подпоручик Стоян Глаушев — отговори Делчев.

— Не знам дали е свободен по това време — каза подофицерът. Той се извърна към войника зад себе си. — Я върви да видиш бе… — И после пак към Делчев: — За кого да каже… кой търси подпоручика?

— Делчев. Така му кажете: Делчев. Подофицерът изеднаж втренчи в него поглед, после бързо се обърна към войника зад себе си:

— Бягай веднага!

И току пристъпи още по-близу към Делчева, очите му блестяха от изненада и любопитство.

— Вие Гоце Делчев ли сте? От Македония?

— Да — кимна Делчев. Подофицерът протегна ръка.

— Да се запознаем. Георги Иванов се казвам, от Котленско съм аз. Временно съм тук, по служба.

Той беше спретнат войник в иначе доста похабен шинел, почти дребен на ръст, с тясно, много бледо лице и тънки, провиснали мустаки, погледът на светлите му очи беше съсредоточен и някак умислен. Виждаше се, че беше развълнуван от тая неочаквана среща, но се владееше. Изкашля се тихо, стеснително, ала попита със спокоен глас:

— Ще може ли да поприказваме с вас? Ако сте свободен… после…

Делчев го гледаше с жив, любопитен поглед, постоянната усмивка по въздебелите му устни се очерта по-ясно.

— Ами да, защо не — отговори той бързо. — Елате, докато дойде подпоручикът.

Те тръгнаха да се разхождат с бавни стъпки край оградата на казармата. Подофицерът Георги Иванов не се реши да заприказва веднага или пък търсеше по-подходящи думи, но изеднаж рече:

— Искам, и аз искам да работя за Македония. Гоце се спря, обърна се към него с приподигнати ръце, сякаш да го прегърне:

— Но… брате мой… Да, да… Щом искаш. Македония има нужда от братска помощ.

Подофицерът също се спря и продължи, загледан някъде встрани, с опнато и още по-бледо лице, а то беше от вълнение, което не искаше да издаде:

— Чувал съм за вас… зная ви по име. Ето случи се да ви срещна. За това нещо мисля всеки ден: да ида в Турско, да помагам там на брата роб… Както някога нашите народни хора. Все това ми е в ума. Мислех да поговоря с подпоручик Глаушев, той нали е македонец и се бърка в тия работи, но ето срещнах вас…

Делчев го остави да се изкаже свободно и не сваляше очи от него. Георги Иванов не беше много сладкодумен, но много по-ясно говореше вълнението, което се четеше по лицето му, трептеше в гласа му. Докато се ослушваше във всяка негова дума, Делчев си мислеше: „Рано или късно нам ще ни се наложи да създадем наша бойна сила… Ето човек, който…“ Той каза гласно и повтори:

— Македония има нужда от всека братска помощ и ще ви бъде много благодарна, но… — поспря се Делчев, а подофицерът се обърна към него с видима тревога в погледа. Гоце продължи и гледаше събеседника си право в очите: — Но вие там требва да станете член на Вътрешната организация, да приемете нейните закони. Така е с всички, които искат да работят за Македония там, вътре.

— Ами, разбира се… — започна Георги Иванов, но прекъсна мисълта си и добави, сочейки с глава: — Ето подпоручика, иде.

Делчев каза:

— Аз съм в хотел „Батенберг“, стая номер девет. Елате, елате тия дни да се видим, да си поговорим.

Подофицерът кимна:

— Ще ви потърся тия дни. — Той изеднаж притисна малка, жилеста ръка на гърдите си и продължи неочаквано живо, а в очите му заблестя влага: — Аз, господин Делчев, от сърце…

Делчев сграбчи с две ръце ръката му, стисна я силно, после я притисна на гърдите си:

— Вервам, братко, вервам…

Той усещаше в ръцете си ръката на Георги Иванов студена, леко потреперваща, виждаше влагата в очите му и притисна още по-силно тая ръка на гърдите си. До тях се изправи подпоручик Стоян Глаушев — вече възмъжал и още по-едър в дългия си шинел; изпод накривената му фуражка се подаваше златисторус перчем, сините му очи блестяха живо, гласът му прозвуча силен и бодър:

— Здравей, Делчев! Ти пак си прелетял, посред зима.

Подофицерът Георги Иванов се отдръпна почтително, после се обърна и се отправи към караулното помещение до казармената врата. Подпоручик Глаушев го проследи с бърз поглед и отново се обърна към Делчев:

— Отличен подофицер. Милее много за Македония. Ако прескочим границата и тая пролет, ще го взема със себе си.

Делчев се загледа в младото му румено лице и не отговори веднага. Сетне продума и в гласа му потрепна тъга:

— Вие пак ли се готвите да прескачате границата? Това не е нужно. Ако искате да ни помогнете, дайте ни пушки. Или елате вътре с нас. Ела вътре, стани учител като мене или поведи чета. Но там, братко, там. Отвън всичко изглежда по-иначе.

Подпоручикът подръпна единия си мустак, после другия и каза:

— Не е за пръв път… тия приказки. Слушай, брате Гоце — продължи той припряно: — Не можете вие сами. Войската ще освободи Македония, българската войска. Да, ние пак се готвим да прескочим границата.

— Ще подпалите чергата ни и пак ще се приберете тук — сви вежди Делчев, тръсна глава: — И пак ще бъде по некаква команда, която не иска и да ни знае нас вътре, Глаушев, ние не искаме да бъдем играчка в тия или ония ръце.

— Кой ви пита…

Делчев побутна с рязко движение каскета си назад:

— Ние сме там и по-добре знаем болките на Македония, нейните нужди. Нужни са хора, които да служат само на нея. Или дайте ни поне оръжие. Затова съм дошъл аз тук посред зима. И требва да ни разберете добре всички вие, които наистина искате да помогнете на Македония.

— Как да не искаме! — изпъна гърди младият офицер. — Аз мога да задигна целия оръжеен склад оттук — посочи той с глава казармата и продължи: — За една нощ ще го дигна с такива като Георги Иванов, щом е за Македония. Да вървим в града, искаш ли…

Те тръгнаха заедно към града и подпоручикът пак започна:

— Добре е да се видиш ти с генерала… новия председател на Върховния комитет. Той не е като Трайко Китанчев… мекушав и… Генерал Николаев направо с княза говори. Той…

Делчев отеднаж се спря, стисна подпоручика за лакътя, втренчи очи в очите му:

— Ето, виждаш ли, Глаушев! Ти това знаеш: генерала, княза. На тях си се клел да служиш. А Македония иска на нея да служим, само на нея.

— То е все едно…

— Не е все едно — прекъсна го Делчев. — Княз Фердинанд си има свои сметки и планове. Не виждате ли: той влиза в пазарлъци със султана, със сръбския крал…

— Това е политика,..

— Не, въпросът за Македония не е само политически. С Македония не могат да стават никакви пазарлъци. И още по-малко, без да питат нея самата…

Двамата млади мъже отново тръгнаха надолу по улица „Витошка“. Пресрещна ги силен, мразовит вятър.

Два дни по-късно Делчев влезе в кабинета на генерал Данаил Николаев, председател на Върховния македонски комитет. Генералът го посрещна прав, на две стъпки от вратата. Той беше плещест мъж с военна стойка, широка брада лежеше на гърдите му: поради рано оголелия му череп генералът изглеждаше по-възрастен, но и по брадата му проблясваха вече сребристи косми. Блестяха златни и генералски еполети на широките му рамена. Той гледаше младия си гост сърдито, нетърпеливо, по лицето му, по широкото му голо чело се бе разляла гъста руменина. Делчев сякаш и не се изненада, че виждаше генерала толкова близу до вратата. Той свали каскета си, пристъпи и затвори вратата, без да се обърне. Така Делчев се изправи съвсем близу до генерала и той се видя принуден да отстъпи една крачка. Двамата мъже се гледаха мълчаливо един дълъг миг. Макар в доста износено гражданско облекло, в дълго зимно палто, Делчев стоеше насреща също тъй напет, личеше стройната му фигура, широките му гърди, големите му тъмни очи блестяха силно, откритото мургаво лице беше строго и едва-едва побледняло.

— Искали сте… — продума генерал Николаев със загаснал, хриплив глас, но после бързо, сърдито се изкашля и продължи с рязък тон: — Искали сте да ме видите…

Делчев не отговори веднага, не се промени никак и изразът на лицето му.

Генералът беше видимо недоволен от тая среща; той и преди това бе се опитал да я отклони, но не бе устоял на любопитството си да види това даскалче „от вътре“, чието име се чуваше все по-често напоследък. Преди известно време генералът бе имал среща с друг един подобен даскал „от вътре“ — с Даме Груев. Той и в тоя миг си спомни с яд за тая среща — Груев се бе опитал да се подиграе с неговите „върховисти“.

— Да седнем, ако обичате, господин генерал — каза Делчев със спокоен глас.

Я виж ти! Генералът се видя за втори път принуден да отстъпи. Той посочи стол на госта и сам отиде зад писалището си, но остана прав. Делчев седна и почака една минута, гледайки генерала в очите, но тоя път генерал Николаев не искаше да отстъпи, не искаше да седне. Делчев преметна крак върху крак, намести се по-удобно на стола и сякаш искаше да каже: „Ваша воля, господин генерал.“ И започна направо, а младите му очи блестяха и не изпущаха ни едно движение, ни един поглед на сърдития генерал:

— С Трайко Китанчев бехме установили, че македонските дружества в България ще бъдат в помощ на Вътрешната македонска…

— Трайко Китанчев е вече покойник — прекъсна го генералът и нова, още по-гъста руменина пропълзя от врата му нагоре, разля се по цялото му лице.

Делчев веднага продължи със същия равен, спокоен глас:

— Китанчев беше първият председател на Върховния комитет и ако щете, негов създател. С него установихме, също и с други първи хора на комитета, че македонските дружества, които ръководи Върховният комитет, ще бъдат в помощ на Вътрешната организация и никаква друга роля нема да играят в македонското дело. Сега дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои друга роля.

— Е… — надебели глас генерал Николаев. — Кажете да видим каква е най-напред тая ваша вътрешна организация и каква е според вас тая… тая роля.

Делчев нито се помръдна.

— Но седнете, господин генерал — рече той. — Да поговорим по-спокойно.

Генералът седна; за трети път отстъпи той, но иначе и не можеше да постъпи. Гоце Делчев продължи:

— Вътрешната македоно-одринска революционна организация е организация на тамошния народ, на народа в Македония и Одринско. Освобождението на тия области е и требва да бъде дело преди всичко на тамошния народ. Дочувам, че Върховният комитет иска да си присвои правото на ръководител на македонските работи. Това ние нема да позволим. Не е и справедливо, господин генерал. Ако вие тук искате да ни помогнете като наши братя, ние ще приемем с благодарност всека ваша помощ: нужно ни е оръжие, нужни ни са пари, нужна ни е литература, нужни ни са и хора, които биха дошли там. Но никакво вмешателство отвън нема да позволим, даже и когато се прави с най-добри намерения. Македония сама ще реди своите работи, своята съдба.

— Свършихте ли? — попита генерал Николаев.

— Ако не искате да слушате повече, тогава… свърших — отвърна Делчев, сключил строго тъмните си вежди. И продължи: — Дойдох при вас да се разберем, да премахнем всички недоразумения, а не за да се карам с вас. Аз мога и да си отида, господин генерал Николаев. Само, мисля си, от нашите разправии и недоразумения Македония нема да има полза.

— Добре де — сложи длани генералът върху писалището си. — Аз ви изслушах, разбрах. Сега вие ще ме изслушате. Вътрешна организация, а? Вие, значи, ще организирате тамошния народ за борба, за въстание и… такова… народът там самичък ще се освободи… Глупости говорите, млади човече! Един народ от роби…

— Те не са вече роби, генерал Николаев.

— Голи, боси и гладни роби на бейовете, нали зная. Освобождението на това робско население е наша работа… на… на Върховния комитет, а това население ще слуша само и ще помага, доколкото може да помага. Един ден аз ще вляза в Македония с десетина полка българска войска, тогава и населението там може да въстане. То само нищо не може да свърши. Вие си въобразявате… Македония е част, неделима част от България и нейното освобождение е наша грижа.

— Не, господин генерал. Освобождението на Македония е само нейна грижа.

— Вие там не сте ли българи бе! — приподигна се генералът.

— Българи сме, но това е друго нещо. Македония си има вече свой път…

— Не, не! — удари с ръка генералът по писалището си. — Вас ние няма да ви слушаме! Ако някой там вътре иска да работи за освобождението на Македония, ще може да работи само под наша команда. Ние тук ще направляваме и борбата вътре и като дойде време, ще дигнем цялото население в Македония и Одринско. Политиката на България…

— А политиката на Гърция и на Сърбия, господин генерал?

— Това е наша работа — политиката. Какво разбирате вие там, разни…

— Даскалчета…

— Точно тъй — даскалчета.

Делчев стана. Стана и генерал Николаев. Делчев пристъпи, сложи ръка на писалището:

— Вие не познавате истинското положение в Македония и Одринско. Спомняте ли си авантюрата с четите от миналото лето? Това беше престъпление спрямо поробена Македония, господин генерал Николаев. Ние от вас тук очакваме само братска помощ, но Македония сама ще решава своята съдба. Иначе вие само ще ни пакостите. Вътрешната революционна организация е дело на поробеното македонско население и всеки от нас се подчинява на нейната воля. Ние не признаваме никаква друга воля и команда.

— Ние пък, млади момко — поприведе се към него над писалището си генералът, — ние пък ще ви превием врата, ако стане нужда.

— Жалко… — стисна устни Делчев. Той се отдръпна стъпка назад и продължи: — Вие… А народът български никога нема да тръгне да ни превива врата. Вие… кои сте вие всъщност? Офицерите, правителството, князът? Или вие лично… Бъдете сигурен, че нема да успеете да ни превиете врата. За това, което вършите тук във връзка с Македония, за това ще ви държи сметка и тукашният народ. Да, господин председателю на Върховния комитет! — Делчев мина през стаята, сложи ръка на бравата на вратата и пак се обърна към генерала: — Аз разбрах всяка ваша дума; помъчете се и вие да ме разберете добре. Сбогом.

Делчев излезе и дръпна вратата след себе си.

Последният ден, който прекара Делчев в София, беше най-тежък. Може би защото през тия дни в сърцето му се бе набрала много мъка и гняв, но още повече за това, че нищо не беше успял да свърши докрай. В София той срещна голямо въодушевение, голяма обич към Македония, към брата роб, но това беше от страна на люде, местни българи или македонски преселници, които можеха да помогнат само със своето братско съчувствие или със своята готовност да сложат дори и главите си. Това засега не беше толкова нужно на поробените отвъд границата на България; засега бяха много повече нужни пари и оръжие. А тия, които можеха да помогнат тъкмо с най-нужното, особено людете около ръководството на Върховния комитет, искаха срещу тая помощ твърде скъпа цена — независимостта на македонското освободително движение вътре в поробената страна. Мнозина бяха и тия, до чиито сърца и никак не достигаше викът за помощ, който се надигаше отвъд границата. Мъка и гняв тежаха в сърцето на Делчев. О, да — набрала се бе и много радост в това сърце. Но ето, нищо не беше свършено докрай, а бе дошло време за обратен път. И тая сутрин Делчев се събуди още по тъмно. Събудиха го грижовните му мисли, но също и студът в хотелската стая. През ламаринената печка, която стоеше невидима в един от ъглите на стаята, сега подовирваше леденият нощен вятър. Делчев неволно се поприсви под тънката завивка. Край отсрещната стена беше леглото на Коле, който още спеше — Гоце дочу равномерното му дишане. Откъм улицата още не се чуваше никакъв шум. Делчев се опита да заспи отново, ала сънят вече не идваше. По едно време се чу тропот на файтон, който мина край самия хотел. Делчев отхвърли покривката и скочи от леглото. При здрача, който идеше от прозорците на стаята, той забеляза, че Коле се изправи в леглото си. Верният човек — готов беше едва ли не и в съня си да се притече, да изпълни всяка заповед на Гоце.

— Ти не бързай, Коле — чу се в тъмнината гласът на Делчев, ласкав и успокоителен. — Полежи. Да се топлиш под йоргана. Ти нема защо да бързаш. Аз пък ще потичам и днес, а утре… Утре си тръгваме назад за Щип.

— Е добре, учителю, добре… — Ти се радваш, а?

— Ами, да — усети се и в тъмното как се усмихна обущарят. После бързо додаде: — Но както кажеш ти, учителю. Ако е нужно да останем още в София, колкото искаш.

— Не, Коле — въздъхна Делчев. — Утре си отиваме. Ще има да ни дуят ветрищата по Осогово…

— Е, ако… Към дома по-бързо се върви.

Малко по-късно Делчев влезе в малкото кафене до самия хотел, изпи един чай и почака да се раздени добре. Щом започнаха да се отварят магазините по улицата вън, той дигна яката на горната си дреха, понатисна каскета над очите си и излезе от кафенето. Ранното февруарско утро беше мразовито и мъгливо. Вече многобройни минувачи бързаха нагоре-надолу, тропотеха и се плъзгаха по затъпкания мръсен сняг. Делчев излезе на „Мария Луиза“ и се запъти към площад „Света Неделя“. Той влезе в един оръжеен магазин и се насочи направо към дъното му, където се виждаше малка стаичка, осветлена и сега с газена ламба.

Магазинът беше още празен и двамата слуги изгледаха мълчаливо ранния посетител, но те вече го познаваха — през последните няколко дни той бе идвал три или четири пъти при собствениците на магазина братя Анови. Сега в стаичката беше само по-младият от братята, който се ровеше в някакви тефтери. Той не се изненада от ранното посещение на Делчев и побърза да му поднесе стол близу до малката ламаринена печка, която бумтеше, току-що запалена:

— Заповядайте, господин Делчев, седнете. Е сега ще се затопли тук… Времето и днес… Седнете, седнете.

Делчев отметна яката на горната си дреха и седна.

— Идвам за последен път — започна той веднага. — Вчера наши тукашни македонци ми предадоха петдесет и два наполеона… събрали ги помежду си за… „делото“, както се казва сега. От Македония донесох сто и деведесет лири. Виждате: аз всичко на открито. Ами вие, братя Анови, също сте от Македония и после аз не съм никакъв търговец, не купувам за печалба… Кажете ми сега последната си дума, кажете ми колко пушки и патрони с тех, разбира се, ще ми дадете за тия пари.

Под тъмните, леко завити нагоре мустачки на търговеца потрепна усмивка и Делчев веднага я забеляза. Търговецът не бързаше да отговори. Той извади изпод масата пред себе си една нова кама с ножница и я поДаде на Делчев. Камата беше добре направена, със здрава ръчка и неголямо стоманено острие. Делчев попита:

— Колко струва?

— Сега започнахме да ги правим. Отлично оръжие. Знаете ли: купете за тия пари ками. Ще въоръжите повече хора. Иначе, колко пушки ще вземете… Сега, на първо време, и камите ще могат да вършат работа.

Делчев гледаше мрачно пред себе си. Той сложи камата на масата и каза:

— Вие, Анов, по търговски ме учите. Но аз не съм дошъл ум да купувам, нито пък да прося милост за Македония. Кажете ми колко струват тия ками.

— По шест лева парчето.

— Направете засега сто. Ще дойдат хора да ги вземат. Тогава ще ги платят, когато ги вземат. Но за тия пари, които имам сега, искам да ми дадете кримки и по сто патрона за всяка една. Кажете последна дума: колко пушки ще дадете?

Търговецът взе молив и надраска нещо набързо по картона, с който беше покрита масата му. После дигна очи към Делчева:

— Вчера с моя брат ви казахме последната си дума. Но аз на своя глава ще отстъпя още по един лев на пушка. Най-сетне… за Македония… Друго нищо не мога да направя. Никому нема да ги дадем толкова евтино, с такава отстъпка.

— Вие сте вЗели тези пушки на нищожна цена сега, като се сменя оръжието на войската. Търсите голема печалба. Искам аз от печалбата си да отстъпите.

— Господин Делчев — помръдна с мустачките си търговецът. — Отстъпихме каквото можехме да отстъпим. И аз ето, на своя глава. Не можем повече. Не се прави търговия без печалби, господин Делчев. Без печалби нема да има ни търговия, ни търговец ще остане. Тогава и вие нема откъде да купувате пушки или каквото и да е.

Делчев го гледаше мълчаливо, без да мигне, в очите му се набра сянка на тъга и презрение. Той бръкна в пазвата си, извади не много голяма, но тежка кесия, тупна я на масата; чу се тъп, металически звук. Сложи там и снопче банкноти, после рече с равен глас:

— Пребройте ги. — Анов развърза кесията, изсипа на масата купчина златни монети и ловко, грижливо ги преброи два пъти, Преброи два пъти и книжните пари. Сетне каза:

— Точно.

— Кога ще бъдат готови пушките? — попита Делчев.

— Още тия дни. Докато ги опаковаме.

— Ще ги опаковате добре, нали… Надалеко ще пътуват. На по-малки пакети. Патроните — в по-малки сандъчета. Да бъде сгодно за всекакъв случай. Не само поради турците. И българските граничари ни дебнат. Такава е сега политиката горе, та и българските граничари пазят султана. — Делчев стана и додаде: — След неколко дни ще дойдат наши хора да ги вземат. Не забравяйте и камите.

На улицата, в студения, мъглив въздух, Гоце Делчев въздъхна издълбоко, с облекчение и тихо промърмори:

— Търговци… По дяволите! …

Той се отправи към кафене „Македония“, на площада срещу градската баня. Предстоеха му още редица срещи през тоя последен ден в София и все с тая постоянна грижа за оръжие, за пари, за книги и вестници, за живи люде, които са готови от сърце да, помогнат на поробения народ отвъд границата. Голямото софийско кафене беше сборище тъкмо на такива люде, които се увличаха в тогавашните обществени борби, игри и спекулации, вълнуваха се искрено или пък само шумяха около съдбата на брата роб, на такива също, които идваха тук да си поприказват, да погледат, да послушат. Кафенето беше пълно и по тия още ранни часове. Делчев влезе през широката, двукрила врата и веднага го удари топъл, тежък въздух, шумната врява по цялото кафене, плющенето на карти по масите, тракането на зарове и пулове по шарените дървени табли за игра. Той се намръщи от спарения, вонещ въздух, от разбърканата врява и шум. Още щом се показа на вратата, замахаха му от разни страни, някои се понадигнаха, завикаха го по име:

— Делчев… Гоце… Тук ела, тук…

Мнозина искаха да го привлекат на масата си — познаваха го, дошъл бе от Македония, искаха да го разпитат, да го послушат и още повече те сами да се изкажат, да му поговорят. Делчев кимна тук и там, а в същото време търсеше с поглед ония, с които бе уговорил или очакваше да се срещне тук. Внезапно край него се изправи подофицерът Георги Иванов.

— Господин Делчев…

— О, бай Георги… — усмихна му се радостно Делчев.

— Елате, ако обичате, на нашата маса за малко. Подофицерът го поведе към една близка маса. Там седеше друг един подофицер, който веднага се изправи, щом се приближи Делчев. Той беше среден на ръст, мускулест, с кръгла глава, тъмноок; фуражката му беше нехайно побутната назад. Георги Иванов рече:

— Запознайте се с моя другар. — И докато другарят му подаваше ръка, Иванов каза и името му: — Черньо Пеев. — Седнаха и тримата, Иванов продължи: — И той като мене… не е македонец, но обича Македония.

— Откъде сте вие… — загледа се Делчев в другия подофицер с радостно любопитство и повлече ръка по масата към него, негли да го докосне.

— От Дерманци, Луковитско — отговори Черньо Пеев сдържано, свенливо.

Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Щом вашето желание да помогнете иде от една искрена любов към Македония, вие наистина можете да й помогнете.

Георги Иванов тихо се поизкашля, приведе се над масата и започна със сподавен глас:

— То на думи всеки може да каже… Ето ние рекохме на дело да направим нещо. — Той се позапъна, изглежда, не знаеше как да продължи встъпителното си слово, и току отряза: — Ние ще ви набавим дванайсет пушки от новите и два сандъка с патрони.

— Това значи помощ — рече Гоце и премести поглед от единия върху другия подофицер, после пак върху първия. И попита: — Откъде, как…

Георги Иванов дигна към него светлите си очи и сякаш очакваше възражение, та каза някак строго:

— От склада. Нашия склад… в казармата. От народа за народа, господин Делчев.

— Да, бай Георги — кимна Делчев. — „От народа за народа.“ Но нема ли некаква опасност за вас…

— Не. И ротният знае, нашият ротен. Поручик Петков. Здрав българин. Всичко е наредено добре.

— Какво най-сетне — попридръпна се Черньо Пеев. — Не сме ги взели да ги изедем, да ги изпием! Ако ни открият — здраве.

— Сега — продължи Георги Иванов — кажете как да ви ги предадем, къде да ги предадем.

Делчев се поозърна и махна някому с ръка. Изеднаж, като че ли на един скок, до масата се изправи млад, пъргав мъж с живи, неспокойни очи. Облечен беше в груби, шаячни дрехи не по негова мярка, сетрето му беше разгърнато и се виждаше платнената му риза, закопчана с бяло, стъклено копче, на главата си бе натиснал плитко, шопско калпаче. Делчев хвърли към него бърз поглед:

— Седни, Попе.

Младият мъж приседна на самия крайчец на стола и като че ли всеки миг беше готов пак да скочи, като на пружина. Делчев продължи:

— Мой другар… Михаил Апостолов…

— Попето, Попето… — живо каза Михаил Апостолов и протегна бързо, отсечено ръка към двамата подофицери.

Делчев се усмихна:

— Да не повервате… Такъв подвижен, пък й шоп оттук, от Софийско. И той е бил военен… кавалерист, пък и стражар е бил.

— Дааа — проточи глас престорено Апостолов. — Бехме на власт заедно със Стамболов.

Делчев го улови за лакътя, сякаш да го задържи.

— Ето, Попе, двама наши другари… ще ни дадат некои работи, нужни за вътре. Ти ще ги прибереш, ще им намериш место.

— Добре, добре — закима бързо Попето, като шареше с очи по двамата подофицери.

— Спазарих се и с Анови — продължи Делчев. — Отстъпиха още по едно… левче. Намини днес-утре в магазина им. Те ще приготвят каквото сме уговорили. Честни търговци са те, стига кярът им да е сигурен.

— Добре, господин Гоце — отвърна все тъй бързо, живо Попето.

Някъде към горния край на кафенето се надигнаха викове и продрани крясъци; на пода изтрака съборен стол, после още един; зачу се тропот и блъсканица, наскачаха люде от всички страни, завикаха от всички краища на кафенето:

— Ха бре! Дръж го бре! Удри!… — Някой каза наблизу: — Народници и радослависти… Бият се.

Делчев гледаше нататък, присвил презрително устни, двамата подофицери седяха неподвижни, с мрачни лица. Михаил Попето каза:

— Ех, да ми е сега бичът! Бият се за кожуха н бедния народ. Добре ги оправяше них Стамболов, ама го пречукаха.

Другите трима мъже на масата мълчаха. Някого изведоха от кафенето с разкървавена глава. Обикновената врява и шум отново се възцари по цялото ка фене.

Към масата на Делчев се приближи млад, спретнато облечен човек с кожена яка на зимното си палто с присплеснат от двете страни астраганен калпак. Той се спря на две стъпки и рече тихо:

— Господин Делчев… Може ли за една минутка.. Делчев стана и пристъпи към него.

— Моля…

— Ще можете ли — продължи още по-тихо младия човек — да се отбиете тия дни у Кардашеви? Другарката Кардашева иска да ви види по някаква работа.

— Може ли още днес?

— Ами да. У тях може винаги. Сбогом, господин Делчев.

Едващо бе седнал Делчев отново на мястото си, към масата му се приближиха други двама мъже. Подофицерите Георги Иванов и Черньо Пеев станаха да си вървят; с тях тръгна и Михаил Попето. На Делчевата маса насядаха други люде, по-късно се приближиха и други някои, насядаха или стояха прави там. Поведе се разговор. Щом се зачуеше гласът на Делчев — всички млъкваха, а после пак избухваше общият разговор още по-многоречив и по-шумен.

Беше още далеко до пладне, когато Гоце Делчев излезе от шумното кафене и се отправи към югоизточната част на града. Излезе на улица „Цар Крум“ и се спря пред дом №12. Той мина през неголям двор и почука на вратата на стара, ниска къща, останала още от турско време. Вратата се отвори и се изправи там висока, стройна девойка с големи, черни очи, с гъсти, къдрави, също тъй черни коси, дигнати на буфанто. Черни бяха и веждите й, извити като сърпове, а кожата на лицето й беше бяла и чиста, по страните й цъфтеше бледа естествена руменина, въздебелите й устни бяха яркоалени и леко изпръхнали. Тя не каза нищо, като видя младия мъж пред вратата, само очите й заблестяха още по-силно. Делчев не беше я виждал друг път и рече стеснен от тая неочаквана среща:

— Търся Кардашеви…

Откъм вътрешността на къщата се чу бодър, приветлив женски глас:

— Тук сме, тук сме, господин Делчев… Заповядайте. — По тъмния тесен ходник се зачуха стъпки и до чернооката девойка се изправи радостно усмихната някогашната преспанска учителка Иванка Руменова. Тя поприглади с привично движение още по-гъсто побелелите си коси и продължи: — Видях ви от кухнята… Влизайте… Ами това е дъщеря ми Олга, вие не сте я виждали… — Тя поведе госта по тесния ходник: — Чухме, че сте тук, чакахме ви, най-сетне пратихме да ви дирят. Не се сещате за добрите си приятели…

Делчев чуваше зад себе си шума от стъпките на младата девойка и отговори разсеяно, събличайки горната си дреха пред закачалката в дъното на ходника:

— Мислех днес да дойда…

Влязоха в неголяма стая с нисък, отдавна небоЯдисван таван. Делчев забеляза, че стъпките на девойката заглъхнаха зад вратата на стаята, която Руменова се обърна да затвори. Край една широка маса насреща, цялата отрупана с книги и вестници, стоеше Кардашев — висок и слаб, леко приведен мъж с рядка, почти бяла брада и рошави, също тъй гъсто прошарени коси. Той пристъпи и мълчаливо подаде дългата си тясна ръка. Отново се чу гласът на Руменова:

— Ето го най-сетне… Днес мислил да дойде…

— Седнете, Делчев — продума с тих, меланхоличен глас Кардашев и сам седна на мястото си зад масата.

Делчев седна насреща и рече:

— Да, днес мислех… За да взема книгите. Казаха ли ви? Писах да набавите от „Биографията на Левски“. Утре си заминавам — додаде той бързо.

— Виждаш ли го, Кардашев? — обърна се Руменова към мъжа си. — Едва последния ден се е сетил за нас, и то заради книгите! — После тя се обърна към Делчев: — Затова пък днес ще обядваме заедно каквото дал господ, а ще дойдете и довечера. Ще се съберат и други наши другари, всички искат да ви видят.

Делчев отговори:

— Не, не. Ще остана само няколко минути. Бързам много. Имам още срещи и… Но, добре: довечера пак ще дойда.

Чу се отново меланхоличният глас на Кардашев:

— Набавихме ви двайсет екземпляра от „Биографията“. Написана е доста патриотарски, но ще върши работа там, по вас. Какво става в Македония?

— Все същото — рече Делчев след късо мълчание, загледан пред себе си. И продължи: — В мъки живее народът. Но се учи вече да се бори. Надига рамена, мъчи се да се изправи… И ще се изправи…

Руменова излезе за малко и пак се върна. Седна при двамата мъже и попита:

— Дали сте ходили към Преспа, господин Делчев?

— Не още…

— Опитахме се и ние да помогнем на Македония — каза свенливо тя. — Скромно… Събрахме от другари към триста лева. Бедни са нашите хора…

Кардашев започна да бърка в едно от чекмеджетата на масата си, извади оттам шепа книжни и сребърни пари и ги сложи пред Делчева.

— Двеста деветдесет и два лева — каза той. — Другарска помощ.

— Благодаря от името на Македония — отвърна тихо Делчев. Той прибра парите във вътрешния джеб на сакото си, после дигна очи към Кардашев: — А вие, какво: пак ли вестник?

— Да. Пак вестник. Мъча се да уча и аз народа да се бори. Затвориха ме за това, уволниха ме. Да. Ето жената и Олга дават частни уроци, та и мене ме хранят. — Той се раздвижи, изкашля се тихо, по бледите му бузи се появи червенина. И продължи неочаквано живо: — Когато освободите вие там Македония, гледайте да не бъде като наша свободна България. Наша България смени само господарите си. Е, то се знае, вие там сте по-зле, много по-зле…

Делчев мълчаливо кимна. И тъй, без да се помръдне, каза:

— Свободна Македония ще принадлежи на народа си, на свободния си народ. Без разлика… българи, гърци, турци… — После той изеднаж се обърна към Руменова: — Знаете ли за какво ще употребя тия триста лева? — и не дочака отговор: — За ками. Ще платя с тях петдесет челичени ками. Мисля, че и вие требва да знаете за какво ще отидат тия пари.

Руменова мълчаливо наведе очи. Чу се тихият глас на мъжа й:

— Социализмът значи борба за свободен, справедлив живот… Борба…

Влезе дъщерята на Руменова с поднос в ръце. Руменова стана, притегли към госта една малка масичка.

— Да пием по един чай. Да се постоплим. И днес е доста студено…

Делчев гледа един дълъг миг младата девойка, сетне изеднаж отклони погледа си. Топла, задушаваща тръпка бе се надигнала в гърдите му, той сви мрачно вежди и загледа разсеяно златистата течност в чашата пред себе си.

Делчев ходи през целия този студен февруарски ден по София, среща се с много люде и се прибра по тъмно в хотела. Коле го чакаше в тяхната стая. Щом видя Делчев, той драсна кибрит и го поднесе към печката, както беше наредена за запалване. Някак неочаквано и за себе си, Делчев каза:

— Аз пак ще излеза.

Коле го погледна изненадан и духна кибрита.

— Но защо, защо? — подвикна Делчев. — Запали я, запали печката.

— Ами… ето ти пак излизаш…

— Запали я за тебе. Студено е тук. — Коле мълчаливо затвори вратичката на печката. Делчев продължи: — Какво искаш, да се караме ли? Я скоро запалвай печката! Ами ти вечерял ли си?

— Не съм. Чакам те, заедно да…

— Хайде тогава да слезем долу.

Делчев остави Коле да вечеря в гостилницата на хотела и сам продължи нататък. Гъста студена мъгла тежеше над улиците. Запалените фенери едва мъждукаха, минувачите се мяркаха като мътни сенки и бързо изчезваха в тъмнината. Сгушил се в дигнатата яка на зимното си палто, Делчев се отправи накъм улица „Цар Крум“. Той бе обещал да посети отново Кардашеви… в тая последна нощ в София, преди да си тръгне за Македония. Ще види там сърдечни, честни люде… И вече свиваше по тясната улица, наближаваше вратника на дом №12. Може би в мъгливата тъмнина пред него, или само в мисълта му, отеднаж се отвори врата и се изправи там стройна фигура на млада, много хубава девойка. Същата топла, сладостна тръпка се надигна в гърдите му и той въздъхна, за да освободи гърдите си от тая задушаваща сладост, притвори очи пред светлото видение… Той отиваше да види и нея, хубавата щерка на Руменова, наближаваше вратата, която може би пак тя ще му отвори… Отеднаж, вече на няколко стъпки от вратника на дом №12, Делчев се спря в колебание, после се обърна и се отправи бързо назад към хотела. Мъглата по улиците се бе сгъстила още повече и лепнеше по лицето му студена и влажна. Минувачите бяха станали още по-редки, но той и не ги забелязваше.

Коле си бе легнал и спеше свит с колена до брадата си под тъничкия йорган. Не беше запалил печката. Делчев го погледна, както беше свит там, под тънката покривка, и друга една топла тръпка мина през сърцето му — Коле не е поискал да запали печката само за себе си, да изгори само за себе си десет стотинки народни пари, колкото плащаха те за едно запалване на печката в хотелската стая.

Рано на другата сутрин двамата другари напуснаха българската столица.