Димитър Талев
Илинден (6)

VI

Двамата щипски учители Гоце Делчев и Даме Груев живееха в една къща. Рано една януарска сутрин Делчев влезе в стаята на Груев и му каза:

— Имаме вече канал за България. От село на село и чак оттатък границата. Цели кервани могат да минават.

Тъмните очи на Даме Груев засияха. И предната нощ Делчев се бе прибрал в жилището си малко преди да се раздени. Груев посегна с малката си бяла ръка и стисна рамото на Гоце:

— Колко нощи би пътищата нататък… Е, добре, добре, братко…

Скоро след това Делчев пак изчезна от Щип. Той ходеше по щипските села едва ли не всяка нощ, но тоя път изчезна за няколко дни. Трябваше да скрие в две близки села оръжието, което бе дошло по новия канал. Той се върна едва на третата вечер. Пръв го посрещна Груев, но скоро влязоха в стаята на Гоце и други неколцина техни другари. Осветените прозорци на Делчевата стая бяха ги привлекли като нощни мушици. Тук беше почти целият щипски комитет. Мургавото лице на Делчев бе посивяло от умора, болеше го и стомахът. Но щом започна да разправя на другарите си каква работа бе успял да свърши напоследък, цял се съживи, гласът му закрепна, само усмивката му беше малко тъжна и не можеше да заличи съвсем следите от умората по лицето, във влажния му поглед. Другарите му го слушаха захласнати. Така, и без да съзнава това, той ги държеше близу до себе си. Така те вярваха във всяка негова дума. Той се увличаше много в своята откровеност, но това, което не искаше или не биваше да казва, криеше някъде другаде в своята мисъл, на някакво отделно място, като да се отнасяше за някаква чужда вещ, която трябваше да пази добре. Иначе всичко онова, което беше само негово — и мисъл, и чувство, та и каквато и да е вещ, — той не можеше да го задържи само за себе си, да го скрие.

— В касата немаме вече ни един мангър — продължаваше Гоце тая вечер и не можеше да се спре на едно място, често ставаше и ходеше из тясната стая, между нозете на другарите си. — Но това, което изпратихме в България, върнали са ни го два пъти повече. Слушайте какво ще ви кажа — спря се отеднаж той: — Добре, че я имаме тая България. Има много хора там, които наистина милеят за нас. И наши, и тамошни. — Делчев седна, сложи длани върху колената си и продължи, като местеше поглед ту върху един, ту върху друг от насядалите срещу него млади мъже: — Пратили са ни по канала пушки, револвери и най-важното… но чакайте… ей сега ще ви покажа…

Той пак скочи на младите си нозе, измъкна изпод леглото си една торба с дълго пращило от същия плат и сложи на масичката там една и още една кръгли, железни топки. Мъжете наоколо наскачаха да ги видят по-отблизу, дори някои посегнаха несмело да ги докоснат с пръсти. Стана и Груев, втренчил и той любопитен, някак подозрителен поглед в двете железни топки. Делчев гледаше другарите си с някаква детинска хитра усмивка — радваше се на любопитството им, на изненадата им, — беше му смешна тяхната нерешителност.

— Бомби… — прошепна младият учител Ицо с широко отворени очи и сякаш се боеше да не го чуе някой отвън.

Делчев взе едната от бомбите, подхвърли я в ръката си:

— Те са празни повечето. Тук ще ги пълним. Големи поразии правят. Добро оръжие. Празни са и тия тук… Сега се протегнаха към него ръце от всички страни, всеки да вземе в ръката си страшното оръжие. Това бяха първите бомби в Щип.

За Вътрешната революционна организация се шепнеше от ухо на ухо като за опасна, страшна тайна. Дори и в съзнанието на тия, които бяха в ръководството й по градове и села, които познаваха всичките й тайни, тя израстваше все повече като загадъчна сила, по-голяма от всяка друга човешка сила — чувствуваше се като обща сила на всички братя по участ, на целия поробен народ. С нея всеки се чувствуваше стократно по-силен. Тя освобождаваше сърцата от вечния робски страх, тя и нейната страшна тайна, пък дори само името й.

Сега отеднаж се за шушука за бомбите. Железни топки били, колкото човешки юмрук, колкото любеничка, колкото човешка глава… Пълни с най-силен барут, с фитил. Запалиш фитила и я хвърлиш; или пък я оставиш някъде и отминеш… Сто души може да избие, цял табур^[1] аскер може да избие, може да събори цяла къща, цял град. В новото оръжие поробените виждаха силата и тайната на Организацията.

За това ново оръжие в ръцете на гяурите дочуха и турците. Знаеха те, чували бяха вече и за тайната гяурска организация. Турските управници по Македония дигаха презрително рамена:

— Празни приказки. Гяурски сънища.

А някой ага, набучил в пояса си по два револвера и по две ками, ще ритне с нога отзад някой гяурин насред чаршията: — Ха бре, комита! Ха бре, бомбаджи!…

Поруганият гяурин залита от удара, пипа се отзад, а други агалари наоколо му се присмиват:

— Изваждай бомбата бре! Що чакаш… Виж, отзад ще я извади пезевенгинът.

Гоце Делчев долови всички шушукалия, всички гласове и приказки около бомбите и барута им. Една вечер той повика десетника Спиро, но не в жилището си, а в една от крайните къщурки на Щип. Той сложи пред десетника две тежки торби:

— Виж какво има вътре, Спиро.

Десетникът беше смел мъж и какво не би сторил той, къде ли не би посегнал, щом това иска Гоце. Той се наведе бързо, развърза едната торба, надникна вътре — ех, нищо: някакви пакети бяха наслагани в торбата. Дигна той един от пакетите, позавъртя го в ръката си — тежичък и като че ли някак влажен. Наведе се отново, развърза и друга торба, надникна. И се изправи с побледняло лице, с големи, уплашени очи, но… току се усмихна и прошепна с разтреперани устни:

— Бо-бомби, господин Гоце…

В страха си той се радваше. Чувал бе и той за бомбите, а ето сега цяла торба бомби пред него. Делчев каза:

— Ти се уплаши от тех, а те не са нищо сега. Кухи железни топки. По-страшно е това в другата торба. Динамит. Най-силен барут. Но нема нищо по-страшно и по-силно от човешката ръка. Тя ще напълни бомбата с динамит, тя ще я запали. А това — що: железо. С пакетите да се внимава повече. Тия две торби, Спиро, ще занесеш в Скопие.

— Аз ли… — почукна с ръка Спиро гърдите си, а в очите му още не беше се избистрила мътилката на страха. Но той побърза да добави: — Добре, господин Гоце, ще ги занеса. Аз ще ги занеса чак в Скопие.

Делчев продължи и говореше спокойно с мекия си плътен глас, като че ли се отнасяше за най-обикновена работа:

— Тая вечер, докато не са излезли още девриетата, ще занесеш двете торби у нас. — Десетникът кимаше усърдно с глава едва ли не на всяка дума на Делчев, който продължаваше да нарежда; — Ти нали имаш стара майчица? Имаш и сестра, омъжена в Скопие, нали?

— Имам… имам сестра в Скопие.

— Тия дни ще заведеш майка си там. Стар човек е тя, ще си носи повече дрехи — постилки, завивки.

И времето е още хладно. Ще направиш две денкчета, ама — тъй: да се вижда, че са дрехи. А вътре ще завиеш добре тия две торби. Ще ти дам и писмо за Скопие. Ще ти дам и пари за път, сиромах си ти. Хайде, Спиро. Дигай торбите и право в къщи.

На втория ден след тая среща Спиро замина с майка си с два вързопа. В Скопие той предаде писмо на директора на гимназията Христо Матов, а още същата вечер двама младежи дойдоха в къщата на сестра му и взеха торбите с бомбите и динамита. Десетникът се чудеше и се радваше на тая опасна работа, която се свърши така бързо и точно.

През следващите дни Делчев изпрати по няколко бомби и пакети динамит във Велес, в Струмица, в Кавадарци, в Кратово, в Кочани, в Радовиш; от Скопйе бяха препратени бомби и в Тетово, в Куманово.

Бомби и динамит Делчев изпрати по-късно и в Битоля.

Щипският кираджия Доне Стоянов Тошев натовари трите си добичета с врещи кочански ориз и един летен ден тръгна на дълъг път. Мина през Велес, през Прилеп. На третия или на четвъртия ден той наближаваше Битоля. Насреща се виждаха вече доста близу зелените склонове на Баба планина и високо горе — бялото чело на Пелистер. Обграден от протегнали се срещу слънцето тревисти ридове, големият град не се виждаше, но се усещаше неговата близост. По широкото шосе се бяха стекли пътници от всички страни — пеши, с добитък, с коли и ланда, в които бяха впрегнати по три, по четири коня с гердани от пиринчени звънчета по шиите. Задаваха се пътници и насреща, откъм града, минаваха и отминаваха също тъй пеша, с добитък и с коли, с припрени подвиквания, с бърз, игрив звън на пиринчени звънчета. Денят беше горещ, над пътя бе се дигнал облак бял прах, който се стелеше неусетно по ниските брегове, по нивите и прегорелите полянки край самия път. Доне Стоянов пристъпваше спокойно след добичетата си, само от време на време попоглеждаше наоколо бързо, крадливо изпод веждите си, побелели от праха.

Тъкмо навлизаше Доне в последния завой на пътя, когато забеляза под едно дърво неколцина турци, насядали на сянка в горещия ден. Той ги позна — колджии и работата им беше да преследват контрабандата с тютюн, която се вършеше усилено из цялото турско царство. Понякога те бяха много нехайни към своята служба, понякога пък бяха прекалено усърдни, та посягаха да претърсват и кесиите за пари, макар че никой не би пренасял в тях скришом тютюн. Доне Стоянов се приготви още отдалеко за тая нежелана среща — поприсви се, повлече нозе по прашния път, да не предизвика с нищо подозрителността на колджиите, да не ги накара с нищо да нарушат рахатлъка си под прохладната сянка, да изглежда съвсем безучастен към каквото и да било, да изглежда нищожен, смазан от труд кираджия, който едва ли има повече ум от добичетата си, и така, незабелязано, ведно с другите пътници да се провре под носа им.

— Стой бре — чу се изеднаж дрезгав глас, но Дончо сякаш не го дочу и продължаваше да влачи нозе по пътя. — Стой бре, гяур, не чуйш ли!

Дончо погледна предпазливо нататък — нямаше съмнение, турците викаха по него. И обърна той към тях виновно, дори глупешко лице:

— Що рече, ага? …

Надигали дълги, тънки железни шишове, турците обградиха и него, и добичетата му. Кираджията се смути и нададе ненужни викове по добичетата си:

— Тпррр… Стой, пусто!…

Добичетата стояха вече, навели глави уморени, жадни и току изпръхтяваха от сухия, горещ прах, който лепнеше по муцуните им, в широките им ноздри. Един от турците заби шиш в пълните врещи и току извика:

— Аха, аха! Вижте тука!

Железният шиш бе ударил в нещо твърдо.

— Скоро разтоварвай да видиме що носиш ти бре, гяур! — развикаха се колджиите и сами се заловиха да развързват въжетата.

Врещите бяха свалени на земята и неколцина от турците се нахвърлиха да ги развързват. Наоколо бяха се насъбрали някои по-любопитни от пътниците и Доне току се мушна между тях, за да избяга, но двама от колджиите се втурнаха след него, уловиха го, задърпаха го. В същото време друг от турците рече доста високо на турски, озадачен и уплашен:

— Кардашлар^[2]! Какво е това… Вижте!

Той държеше в ръката си една доста голяма желязна топка; току-що я бе извадил от врещите с ориз. Тогава друг някой от турците или пък някой от пътниците, по-осведомен, нададе вик:

— Бомба!

Това страшно оръжие, за което се говореше вече навред, имаше и на турски, и на български едно и също име.

Доне Стоянов заедно с добичетата му и с опасния им товар бе отведен в най-близкия битолски полицейски участък. По пътя за участъка той успя незабелязано да глътне писмото, което му бе дал Делчев за комитета в Битоля. Малко по-късно, обграден от заптии, той бе отведен в битолската тъмница и бе затворен в долап^[3]. Тук бе оставен сам. Беше и тъмно. Доне опипа стените наоколо — едва имаше място да се обърне. Но така ли ще стои в тъмното между тия стени… Той се отпусна долу, на пода, подпря гръб. Нямаше къде да протегне и нозете си дори, седеше свит, обхванал с ръце колената си. Тихо беше наоколо и му се струваше, че е някъде накрай света, сам, изоставен. И гласно въздъхна:

— Ех, господи…

„Гледай ти — мислеше си Доне. — Преди малко там, на пътя, на полето с кончетата си, а сега сам в това тъмнило…“ В паметта му бързо и непрестанно се повтаряше това, което преживя през последните час-два време, ту последователно, миг след миг, ту разпокъсано; пред погледа му изпъкваха лица, разкривени от страх или от ярост, в ушите му звучаха думи на чуждия език, пълни със закана, той чувствуваше по тялото си и болки от нанесените му удари в участъка, после тук, в затвора. Дончо не беше много уплашен. Не беше и много изненадан от това, което му се случи. Като че ли го бе очаквал, макар не така, както мина, както изглеждаше сега. И това дойде изеднаж в ума му, стори му се дори, че изрече мисълта си гласно: — Ха сега, господин Делчев… да видим какво ще става…

Бързо се разнесе из целия град страшна мълва; колджии заловили цели товари с бомби и динамит; да се запали това нещо — целият град ще литне във въздуха. Заловени са и комити — искали да ударят пашовия конак, затвора, двете казарми край града: бялата и червената… В Битоля имаше българи, гърци, власи, турци, евреи и всеки по своему приемаше тия страшни думи. Истината знаеха само властите и людете от революционния комитет. Комитетът нареди на по-известните организационни работници да се скрият, докато се види какво ще предприемат турците. Битолският валия покани на съвещание в кабинета си пашата — командир на гарнизона — и вилаетския полицейски началник. Той помоли полицейския началник да докладва за случката. Но не дочака доклада на полицая и дигна ръце в отчаяние, разтърси ги нервно:

— Бомби, ефендилер^[4]! В града са открити бомби! Аз ще трябва веднага да донеса в Истанбул. Ще научи и султанът! Той не може да търпи и само да се спомене тая дума: бомби! Но говори, говори — обърна се той наново към полицая.

Полицейският началник беше нисък, много пълен турчин, гушата му бе легнала като полумесец върху яката на мундира и той посегна да разкопчае твърдата яка, преди да започне доклада си. Заговори с гърлен, хриплив глас и бързо се задъха, та и докладът му не продължи много:

— Заловен е, валипаша ефенди, един дрипав кираджия с три коня. Ориз карал чак от Щип. В чувалите с ориза се намериха гюллета… празни, но те се пълнят с барут и… Намериха се и няколко оки… хм… от новия барут… дидинамит го наричат. — Полицейският началник явно се опитваше да намали значението на случката, той дори избягна да спомене страшната дума бомби и неочаквано обърна приказката, като примига лукаво с очи: — Ами, валипаша ефенди… да не съобщаваме в Истанбул за тая работа… Защо — обърна се той и към гарнизонния началник с подмилкващ се тон: — … защо да безпокоим там чак и султана?

Дебелите вежди на валията се събраха в скръбен триъгълник над провисналия му доста зачервен нос, червеникави петна се появиха и по лицето му. Той също се бореше с мисълта да не съобщава нищо за бомбите в Цариград и започна колебливо:

— Да не съобщаваме… Е добре, но… — И той изеднаж размаха и двете си ръце, каквито бяха сухи и дълги: — Не, не! Как ще скрием такова нещо! Веднага ще пратя телеграма. Ами то и само, от ухо на ухо, ще стигне чак до Истанбул. Не е за шега, бомби сред Битоля, бомби!

Той клатеше глава, махаше с ръце на всяка своя дума, наново обхванат от големия си страх поради бомбите, но се боеше и от началника на гарнизона — да не прояви слабост пред него и той да го издаде в Цариград.

Най-сетне заговори гарнизонният началник. Той беше висок и мършав, кокалест мъж, цял изгърбен, изкривен беше и дългият му врат с едра, ръбеста адамова ябълка; тясното му лице сякаш беше разделено на две от дълги, издърпани встрани, вече прошарени мустаки; над рошавите му вежди беше ниско притиснат необикновено висок фес, насочен застрашително напред като дуло на оръдие. Гласът му прогърмя рязък и кънтящ:

— Комити, комити! Все за тях се говори от някое време. Ето ги сега в града ни влязоха. Бомби са ни вкарали, динамит. Какво чакате, какво се потривате още? Заловете ги. Затрийте ги до крак! Ето сега тоя, заловения… Той ще каже и другите. Заловете ги! Това ще ви поискат от Инстанбул.

— Евет^[5]… — закима валията и петната по лицето му станаха още по-червени.

— Евет! — изхриптя с изблещени очи полицейският началник и като че ли никога нищо друго не е мислил. Той цял се съживи, дишаше тежко, задъхваше се, но успя да каже, макар да не му стигаше въздух, та замахна и с кръглия си, мек пухкав юмрук, за да засили и гласа, и думите си: — Ад, ще ги изловя до един, ще ги затрия до един!

Четирима заптии дойдоха с фенер и изведоха Доне Стоянов от тесния долап. Поведоха го по един дълъг, тъмен ходник, минаха край една отворена врата и тогава неволникът видя, че вън беше нощ. Свиха по друг ходник, слязоха по няколко стъпала и влязоха в широка стая. Доне се спря до вратата — не искаше да влиза тук, не искаше да върви по-нататък: откъм вътрешността на стаята полъхна топъл въздух, той видя сред стаята голям мангал с разгорени въглища, до мангала стоеше друг турчин, по риза, със запретнати ръкави… Доне видя всичко, разбра всичко, не искаше да върви по-нататък. Едното от заптиетата, които вървяха след него, го блъсна напред и затвори врата га на стаята, завъртя ключа й. Доне се видя пред самия мангал, топлината на огъня опари лицето му. В разгорената жар беше мушнато голямо джезве, край мангала бяха наслагани железа — куки, шила, щипци… Доне виждаше всичко, усещаше всичко с необикновена яснота, макар да му се струваше, че всичко това не беше действително, че беше сън, който едва сега започваше. Тоя турчин до мангала, осветлен от разгорената жар, от фенера, който се полюшваше в ръката на едно от заптиетата, от друга една пушлива ламба, закачена встрани на стената… Доне виждаше турския му пояс — бял, но доста зацапан, шарената му риза, провисналите му панталони, виждаше ръцете му — мускулести, космати, — после дигна поглед към лицето му. Лицето на турчина беше кръгло, устата му — широка, едва-едва отворена, по долната му устна, дебела и отпусната, проблясваше лига; турчинът дишаше през устата си тежко, шумно. Доне усети, че и неговото гърло започна да се стиска, дишането му се затрудняваше, въздухът в стаята беше много топъл, задушен. И пак му се стори, че сънува — уж всичко виждаше ясно, всичко усещаше, пък изеднаж се появяваше нещо ново и неочаквано. Така неочаквано прозвуча и гласът на турчина — остър и плътен, като че ли отеднаж се отпушиха и двете уши на Доне. Преди да проговори, турчинът помръдна с ръка, посочи мангала, джезвето в огъня, железата долу на пода:

— Видиш ли… ето огин, ето железа, ето горещи яйци в джезвето. Ша кажиш сичко. Ако не кажиш, ша горим сос железа, меса ша късам, горещи яйци тука, под мишниците, ша турим. Ша кажиш сичко. Ето, юзбаши^[6] Осман ага ша пита. — Той посочи с глава някъде встрани.

Доне се обърна бързо нататък — сънят продължаваше. Край една от стените седеше на стол дребен човек в полицейска униформа: редица металически копчета проблясваха на гърдите му при светлината на фенера и ламбата; дребно беше и лицето му, очите му се губеха в две черни сенки, чернееха се и дълги, провиснали мустаки, фесът на юзбашията се червенееше накривен над едното му око. Юзбашията посегна бавно към едно малко дървено столче до нозете му и взе оттам доста големичко шише, дигна го, шумно отпи една глътка; полъхна мирис на ракия. Той сложи шишето пак на столчето, обърса, без да бърза, с опакото на ръката единия, после другия си мустак и пак тъй, без да бърза, изтихо попита:

— Ти комита ли си бре?

Доне, като се улови веднага за гласа му — такъв тих, кротък, примирителен и дори сладкозвучен беше гласът на юзбашията, — бързо отговори:

— Не, ага, не съм комита.

— Лъжеш — прозвуча все така тихо и кротко гласът на юзбашията нататък, към стената; току над главата му се виждаха две малки, тъмни прозорчета — там, покрай прозорчетата, сигурно е по-прохладно… Тихият глас прекъсна мислите на неволника: — Кажи, кой ти даде бомбите?

— Не знам, ага, нищо не знам. Не знам кой ги сложил в чувалите.

— Лъжеш.

Доне цял се обърна към него, махаше с ръце, ширеше пръсти, блещеше очи:

— Казаха ми: ще закараш тия врещи с ориз в Битоля. Ще ги разтовариш во Влашки хан; там ще дойде да ги потърси един евреин… Исак. Теглихме ги, товарихме. Аз никога не развързвам, не бъркам в стоката, чужда стока пренасям. Откъде да знам какво са сложили в ориза… тия железни топки… За пръв път ги видех и аз, когато колджиите…

Той подигна рамена и млъкна, втренчил широко разтворени очи в юзбашията — как ли ще приеме той думите му. Ами това наистина можеше да бъде така т Доне на това ще държи докрай. Юзбашията посегна пак към шишето и пак отпи една голяма глътка. И пак рече:

— Лъжеш. В Битоля евреи Исаковци колкото щеш. Ти лъжеш.

— Не лъжа, ага. Ще се закълна в децата си.

Той говореше, като че ли и сам вярваше в лъжата си. Юзбашията попита:

— Къде натовари ориза? Откъде идеш?

— От Щип, ага. Там натоварих.

— Ето сега право си каза. Кажи сега сичко и за бомбите. Ами ние тебе не ти се лютим — омекна още повече гласът на юзбашията. — Ти си кираджия човек. Каквото ти дадат, това ша товариш, това ша носиш. Де, де: кажи сичко.

— Казах, ага. За тия, за… бомбите нищо не знам…

— Деци имаш, а?

— Имам — потрепера гласът на Доне.

— Язък^[7] за деците ти бре… Ако крийш, живо нема да те пуснем. Ако кажиш, ша те пуснем. Който дал бомбите, него ша държим ние. Кажи, ха кажи. Кой ти ги даде, на кого ги носиш тука.

— Казах… Нищо повеке не знам.

Юзбашията махна с ръка на турчина, който беше по риза, и пак посегна към шишето с ракия. Турчинът придръпна запретнатите си ръкави, намушка железата в жарта, побутна и джезвето, чу се как изтънко зашумя в него вода. После съблеченият по риза турчин направи знак с глава на заптиите. Те и четиримата се нахвърлиха върху неволника. Той се остави в ръцете им. Съблякоха го до пояс, изуха опинците му, дебелите вълнени чорапи, които бяха оставили всичките си шарки върху босите му нозе. Вързаха ръцете му отзад, вързаха здраво и нозете му. Проснаха го ничком на пода, близу до мангала. Съблеченият турчин дръпна от огъня един от железните шишове — желязото бе се нагорещило до червено. Турчинът замахна и драсна една черта по голия гръб на Доне със зачервения връх на горещото желязо. Доне цял потрепера и мъчително изхлипа — не можа и да викне от изненада и болка, която мина сякаш през самото му сърце. Стаята се изпълни с миризма на изгоряло месо. Някъде по-далеко, но ясно се чу все тъй тихият, кротък глас на юзбашията:

— Говори… говори…

Доне стисна зъби. Палачът отново замахна с нагорещеното желязо.

Доне отвори очи, но съзнанието му беше все още замъглено. Остри, парливи болки пронизваха тялото му, горяха гърба му, ръцете, нозете долу. Най-напред идваха тия болки, пронизваха сърцето му, после мъжделееха, проблясваха мислите му — разпокъсани, безредни, в тъмнина някаква, която беше пак в него, потискаше го, тежеше в душата му, изпълваше я цяла. Разпокъсани, разбъркани идваха отдалеко и спомените му, той не знаеше кое се бе случило преди час или два, преди няколко дни или преди години. И все му се струваше, че с него сега, до него беше Гоце Делчев…

Той не се решаваше да се помръдне, чувствуваше, че ще разгори още повече болките си, и едва извъртя очи на едната страна, после на другата. Стаята беше празна, тънеше в мрак, на пода някъде към вратата беше оставен, цял опушен, мижав фенер. Доне изеднаж си спомни ясно за палача, за юзбашията, за другите турци, които бяха го държали, бяха го притискали към пода, докато палачът… и той затвори очи уплашен — сякаш да не ги вижда повече. Но в стаята беше тихо, тихо беше навред. В светлината на фенера на прашния под се показа едър, космат плъх, по-дигна, завъртя муцуна накъм Доне и бързо се шмугна някъде в тъмнината, изплашен от собствената си сянка; Доне не го видя, — не чу и тихия шум на бързите му крачета. Той се ослушваше в мислите си, чуваше гласа на Делчев и своя собствен глас, а в сърцето му гореше болката, която сковаваше тялото му, тежеше и страхът му, да не би всичко да почне отначало. А още по-силен огън изгаряше гърлото му, устата — изгаряше го непоносима жажда.

Делчев беше същият, както го видя Доне последния път. Не можеш да скриеш нищо от погледа му и не от страх, макар тоя поглед понякога да е и страшен. Страшен беше погледът му, когато вече вързаха врещите с бомбите и динамита и Делчев каза: „Каквото и да стане, ти — това: не знам кой ги сложил тука. Разприказваш ли се, тя ще тръгне и ще мине през всички ни. Така, Доне.“ Сега Доне чува собствения си глас: „Така, господин Делчев: не казах ни дума повеке. Само това: не знам кой, не знам кому… Нема да кажа ни дума повеке.“ Доне чува тихия глас на юзбашията — тих, кротък, а мозъка пронизва. Дончо стене, за да го заглуши, стиска зъби, за да не проговори. А палачът над него — дупчи, къса, през гърдите на Доне минават огнени струи. Той стене и стиска зъби. „Така, господин Гоце… ни дума…“ Лицето на Делчев просиява, само неговото лице сияе така. И Доне проплаква, както някога пред майка си: „Да имаше малко водица… само една глътка… Изгорех, Гоце… брате…“

Доне наново отваря очи. Стаята е празна. Той помръдва глава — иска да се огледа, няма ли тук някъде вода. Отново го пронизват остри болки. Палачът бе горил и шията му, късал бе от кожата по шията му. Но жаждата беше по-силна и от тия болки. Дончо бавно се приподигна, извърна глава към светлината. И видя стомна до самия фенер на пода, цялата влажна. Той преглътна, дъхът минаваше като огън през засъхналото му гърло. Задъхваше се от жажда, от копнеж за водица. Напрегна всички сили, опита се на няколко пъти да се изправи на лакти, но болката в самото му сърце — тая, в която се събираха болките от цялото му тяло, го смъкваше отново на пода като удар и пак там, в самото му сърце: Сега той си спомни по-ясно как го мъчеше джелатинът: по гърба, по шията, по ръцете, по нозете долу, сложи горещо яйце под едната му мишница, после и под другата…

Ала жаждата сега беше по-мъчителна; едва бе останала още силица в душата му. Прозорчетата насреща бяха започнали да светлеят — съмваше се. Доне се надигна и се задържа най-сетне, изправи се на ръцете си и на колената, започна да пълзи към стомната. Когато не можеше да понася повече и съзнанието започваше да се замъглява от болки, той се отпущаше на лакти, свиваше се, лягаше пак ничком, за да си отдъхне. Най-сетне се промъкна до стомната, посегна и я сграбчи, усети с дланта си хладната й влага. Надигна я и глътна бързо една голяма глътка, глътна още еднаж, потече вода по брадата му, по шията, по голите му гърди. Но току дръпна като опарен стомната от устата си, тя се чукна на пода, едва не се счупи. През устата му, през гърлото пак премина огън, опари с непоносима болка отворените рани по шията и не преставаше да гори. Стомната беше напълнена с гъсто солило. Той се отпусна на пода до нея, поразен от лошата, жестока изненада. Жаждата остана неутолена в утробата му и той вече чувствуваше как се засилва тя, как се разгаря от погълнатата солена вода. Всичко бяха предвидели палачите…

Стаята се изпълни със здрачна дневна светлина — двете й прозорчета, изглежда, бяха обърнати към някакъв ходник. Доне лежеше на пода, в близкия ъгъл бяха захвърлени дрехите му, опинците, но той бе ги забравил. Вратата на стаята се отвори, чуха се стъпки, покашлюване. Чу се и глас:

— Ха бре, жив ли си бре…

В стаята бе влязъл един от заптиите. Доне нито се помръдна. Заптията пристъпи, приведе се над него:

— Е, слушай какво ша ти кажа: ти признай сичко, пък и хлеб ша ти дадем, и манджа, хубав манджа ша ти дадем, и вода колкото искаш. Кажи кой ти даде бомбите, защо крийш, за тебе нищо, ти си кираджия човек, ние тебе ша пуснем бре!

Доне Стоянов нищо не отговори.

Привечер същият заптия му донесе паница с вода и половин войнишки хляб. И пак започна с престорено дружелюбен тон: — Защо крийш… Ти си кираджия: дали са ти, товарил си, носиш. Кажи, кажи… Тебе ша пуснем бре!

Доне се нахвърли на водата. После изяде и хляба. Заптията чакаше търпеливо. Ала Доне Стоянов пак нищо не издаде.

Късно през нощта в стаята влязоха отново полицейският юзбашия Осман, палачът и същите заптии. Донесоха пак огън, железа. Разпитът пак започна, започна и мъчението. Доне и тоя път нищо не издаде. Сега сякаш му беше по-лесно да претърпи адските мъки — беше като полужив, все унесен или в пълно безсъзнание. На четвъртия ден заптиите го захвърлиха в един общ кауш^[8], в който имаше тридесетина други затворници. Не се сдържа единият от заптиите и каза пред всички там, сякаш искаше да се оплаче:

— Това не е човек, ами — камък…

Кой знае по какви пътища, същите тия приказки тръгнаха из целия град. Излязоха пак на улицата организационните работници, които се бяха засълнали от страх да не би щипският куриер да проговори. Радостен шепот и врява се понесе по всички християнски махали на Битоля, по всички чаршии, дори и евреите клатеха глави в почуда:

— Юнак мъж… Брааавос!

Един общ глас, пълен с гордост, с дързост и надежда се върна по всички пътища, по които бе минал Доне Стоянов, върна се и в Щип, разнесе се по цяла Македония. Появили се бяха нови люде сред поробения народ, говореха смели думи, насърчаваха за смели дела и вършеха смели дела. Ето Доне Стоянов Тошев, щипския кираджия…