Димитър Талев
Илинден (5)

V

Атанас Кривиот следеше изпод око какво става в дюкяна на Лазара Глаушев: влизаха всякакви люде, шушукаха тихо с Лазара, а Райко Кутрев идваше и по няколко пъти на ден. Атанас Кривиот дочуваше какво се говори и сред народа за някаква нова народна работа, за нови надежди, за близко спасение народно. А селяните идваха да питат и него — стария комита, идваха да го питат и разпитват за новото, което ходеше из народа невидимо и тайнствено. Атанас мълчеше загадъчно или мълвеше неясни думи, за да не издаде своето незнание, а простите селяци разправяха по селата за тайната, която криеше той в своето мълчание и в неясните си думи. Но един ден Кривиот се изправи срещу Лазара Глаушев разтъжен и отчаян:

— Какво става… Мене за нищо ли веке не ме бива! Лазар му отговори:

— Що има да ти разправям, Атанасе… Знайме се ние с тебе и дето съм аз, там си и ти. Потърпи. Ще ти дойде времето да поработиш и ти. — Не се разведри лицето на Кривио и Лазар добави: — Готвиме се, ама не както ние с тебе некога за Арапа, а целия народ искаме да дигнем.

Не след много време, тъкмо бяха затворили дюкяна на смрачаване и се готвеха да се разделят, Лазар тихо рече на Кривио:

— Ти нели знайш къде живей Стефо Церски… оня, дърводелеца… Иди там тая вечер, ще вземеш една торба… той, Церски, знай. Ще я занесеш у тебе в къщи, ще й намериш сгодно место.

Кривиот нищо не отговори, нищо не попита. Още същата вечер той пренесе и скри в къщата си една тежка торба, в която имаше два големи револвера и едри оловени патрони. На другата сутрин влезе в дюкяна с просияло лице и само това рече на Лазара:

— Дойде ми веке душа на место.

Уговорено беше всеки член на Организацията да внася най-малко по един грош месечно за оръжие и за всякакви други нужди; освобождаваха се от тая вноска само най-бедните, а от по-заможните се искаше и повече. Бяха се събрали вече към седем-осем хиляди гроша такива пари. Пазеше ги Лазар, но му тежаха много — не искаше той да държи народни пари в кесията си. Стана дума да изберат един от организационните работници, който да държи и пази народната каса. Райко каза:

— Некой честен човек да бъде, сигурен. А нашите хора… нели все такива сме ги подбрали.

— Честен и сигурен — повтори след него Лазар и продължи: — И това е верно, дето каза за нашите люде, Но парата е опасно и несигурно нещо. Сиромах човек, като е на тесно, може да се съблазни. Знайш ли, като държа тия пари у себе си, дори мене ме хваща понекога страх. Не се смей. А нашите люде са се бедни и най-бедни. — После той бързо додаде: — Ти остави на мене тая работа.

Лазар и преди това бе мислил за тия пари и наистина бе се боял за тях — да не сбърка нещо неволно, да не пропусне нещо. Сега стана и отиде при Георги Баболев, в магазина му. Тук почти нищо не беше се променило още от времето на старите Баболеви. Само конторката в дъното на магазина сега беше оградена с рендосани, боядисани дъски с големи, чисти стъкла. Преди близу двайсет години Георги Баболев дойде от Виена — млад беше той тогава, живеял бе в Европа пет години, опита се да попромени едно и друго тук по европейски пример, но не отиде много далече. А и това, което промени, не остана докрай променено. Така беше и с него самия — каквито привички и склонности бе усвоил във Виена, започна една след друга да ги позабравя и в скоро време малко нещо остана от швабското му лустро. Забрави той много нещо и от швабския език — едва му се мяркаше сега в паметта по някоя дума; в Преспа и нямаше с кого да говори на немски. Нямаше той и никакви връзки с Виена и Европа: сега търговията за цяла Македония минаваше през Солун, през ръцете на солунските евреи и гърци. По едно време Георги Баболев помисли да пренесе капитала си в Солун, но не се реши и скоро се успокои. Някои от разни краища на Македония бяха излезли вече на това голямо тържище, но то беше наистина опасна арена за недостатъчно опитните пришълци от вътрешността на страната. На Георги Баболев беше по-лесно да стриже кротките овчици в Преспа. Стар и мрачен изглеждаше магазинът му с почернелите дървени рафтове, пълни със стоки от пода до тавана, но внушаваше доверие и почит, особено у селските купувачи. Бащата на търговеца, Миро Баболев, бе умрял, умряла бе и вдовицата на Ицо Баболев, а Георги бе изместил от магазина и по-стария си брат Сандо, който си бе отворил свое дюкянче на края на чаршията, та сега по-младият брат беше пълен господар на големия магазин. За него казваха, че с магазина и с мелницата, която държаха заедно с Таки Брашнаров, бил по-богат и от чичо си Ицо някога. Напълнял бе доста, косите му се бяха прошарили и окапали на темето, изглеждаше тежък и внушителен още повече със своето самочувствие на човек, който държи такова голямо богатство в ръцете си.

Като видя Лазара да влиза в контората му, той се посмути и започна да се оплаква от брата си:

— Тъкмо навреме идеш, бачо Лазаре… Да се поизтуша пред тебе, отрови ме моят брат, какво ли не приказва против мене…

Лазар го изслуша докрай и само това му рече: — Вие сте братя и е трудно за външен човек да влезе между вас. Аз съм дошъл по работа при тебе, Георги…

Лицето на търговеца отеднаж придоби израз на строга бдителност — той си помисли, че Лазар бе дошъл пак да му иска пари назаем, както някога. Но Лазар продължи:

— Ти винаги си бил човек патриот и затова дойдох при тебе. Нема да ме разпитваш много, такава е работата, но има едни пари, искам да ги оставя при тебе, ти да ги пазиш. Те може да станат и повеке, а ако стане нужда, може и да теглим от них, ще требва да ги водиш по тефтер. Народни пари са, Гьорче, и аз искам да са в сигурни ръце. Пък ако искаш, влез и ти между нас, секи може да бъде от полза, ето за тая обща полза съм дошъл при тебе.

Лазар вече се блазнеше от мисълта да привлече в редовете на народната организация и търговеца, но забеляза по лицето му някаква тънка, хитра усмивка и веднага млъкна. Баболев го погледна с присвити очи и каза провлечено:

— Ти, бачо Лазаре, си мислиш, че аз нищо не знам. Сичко знам аз… и какво правите вие с новото даскалче, и чии са тия пари, и… Во вашата работа аз не вервам и се чудя как ти на твоите години… За нас сичко ще дойде отгоре, от България… Държава е, войска има. Ние тука що можем сами? — сви вежди той и продължи: — Като сте решили най-сетне, ваша работа, пък може и полза да има, но аз в това нещо не влизам. И тия пари нема да взема. Ами то е се едно — с вашия акъл да тръгна и аз!

Лазар сложи ръка на гърдите си с искрено разкаяние:

— Сгреших, че дойдох при тебе, Георги, наистина сгреших. Чувал съм те много пъти да говориш и си рекох… Но, моля те, каквото ти казах, между нас да си остане. За себе си аз не се боя, но не съм само аз.

— Що си мислиш ти — приподигна се Баболев наистина огорчен: — Не милея ли и аз за наше царство! На каймакамина ли ще отида да ви обадя? Хубава работа! Ето: ще ви дам десет лири. Но само ти да знайш. На тебе ще ги дам още днес.

Лазар нищо не отговори. Той си мислеше: „Да му откажа ли за тия десет лири?… По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в рая. Но нема да му откажа, щом ги дава. Та не ги дава на мене я! …“ Той стана.

— Е, прощавай, Георги… Стана и търговецът.

— Още днес ще ти донеса парите. И нищо друго не искайте от мене.

Лазар Глаушев разказа всичко на младия учител за срещата си с Баболев. Сякаш искаше гласно да се изповяда за своята грешка. И пак тая мисъл дойде в ума му, та гласно я изрече на края:

— Нели е казано в евангелието: „По-скоро камила ще мине през иглени уши…“

Райко Кутрев кимна рязко:

— Да, такъв човек нема да влезе лесно в нашия рай. Той сичко мери с парите си. А ние с тебе наистина сме в рая. Ето и стрико Атанас, и сички като него. Не тежи нищо на нашата съвест. — Той млъкна за миг и после каза с бързия си, отсечен говор: — Сега ще ме оставиш аз да намеря човек, който ще пази по-добре народните пари.

— Кой ще бъде?

— Катранов. Учителят Наум Катранов. Той знае аритметика и ще води сметките добре.

Глаушев мълчаливо подигна рамена. Той още на времето много се учуди, когато и учителят Наум Катранов пожела да влезе в Организацията. Катранов беше из наро, дребен, свит човек и като че ли не знаеше да говори достадъчно. В градското класно училище предаваше аритметика и геометрия, та учениците му се бояха от него и го уважаваха, макар да беше такъв — дребен, слаб, а и в гняв га не беше дигнал ръка да удари някого от немирниците. Преспанци много и не го забелязваха.

— Но иначе го почитаха, беше тих, редовен човек, беше добър учител, грижовен баща — имаше четири деца — още дребни, родени едно след друго. Тоя затворен, човек сам пожела да влезе в Организацията и как се сети за него Райко Кутрев? Лазар попита колебливо:

— Ти наистина ли за него? Вижда ми се некак много…

— Здрав човек е той — прекъсна го Кутрев. — Георги Баболев не идва при нас, а той дойде, Катранов. С четири деца. Сигурен човек е той. Още същата вечер се Събраха тримата в Лазаровата къща. Ния ги остави сами. Седнаха край една масичка. Катранов мълчаливо изпълняваше всичко, което му казваха. Седна, дето му показа домакинът, Лазар му поднесе тютюн и той си сви цигара, макар да пушеше много рядко. Лазар донесе две тежки кесии.

Той изсипа на масата съдържанието им — цяла купчина сребърни и медни пари, както ги бе събирал от организационните работници. Изсипа на масата и една малка кесия — лъснаха там купчина златни пари. — Георги Баболев бе изпълнил обещанието си; дойде още същия ден в дюкяна му и му наброи десет лири, а и преди това още се бяха събрали двайсет и осем златни лири. Сияеха на масата меко, топло купчините злато и сребро и като че ли се чувствуваше наоколо скритата сила на толкова много пари. Лазар неволно поглеждаше Катранова; бедният учител още не можеше напълно да спечели доверието му като пазач на пари. сиромашията личеше по цялата външност на Катранова. Захабено беше облеклото му, отдавна износени бяха обущата му, целите разкривени, много пъти кърпени и подковавани, виждаше се и по лицето му, че беше човек, който търпи всякакви нужди — изпито, някак потъмняло. С двадесет и пет лири годишна заплата, — той изхранваше четири деца, жена, беше се завъртяла около него и някаква стара баба, забравена от бога.

Лазар си мислеше: „Ами ние грех вършим, като тикаме в ръцете му такава съблазън. Утрепан сиромах, секакви часове могат да дойдат за него, секакви нужди и ние ще седнем после да го съди…“ Но той сам бе сбъркал преди това с Баболева и не се реши да откаже на Кутрев, когато посочи той днес Наум Катранов за касиер. Лазар поглеждаше бедния учител със скрит интерес, но забеляза, че той гледаше спокойно купчините пари, все тъй мълчалив и някак по даскалски строг. Лазар рече:

— Да ги преброим, учителю. Да видим що ти предавам и що приемаш от мене. Ето и тука е писано, брой ти, учителю, аз съм ги броил.

Катранов започна послушно да брои парите, както малко преди това взе да си свие цигара. Внимателно прегледа и списъка, който бе съставил Лазар за внесените пари. Три онлука^[1] останаха настрана от другите пари. Катранов ги посочи със сухия си, малко крив пръст и рече с тих, но внушителен тон, както приказваше с учениците си:

— Тия пари не влизат тук.

— Как да не влизат… — отвърна Лазар. — Погрешно си броил, учителю.

Катранов го погледна и сякаш питаше: погрешно ли? И взе да брои парите отново. Лазар махна с ръка, га спре:

— Ама немой бре, човече…

Катранов не искаше и да чуе. Той броеше парите с същото усърдие и съсредоточеност, както и първия път. Райко Кутрев стана и взе да се разхожда из стаята, поглеждайки час по час колегата си с весела усмивка. Търпеливо чакаше сега Лазар. Най-сетне Катранов привърши с броенето, но и тоя път се оказа, че трите десетачета са в повече. Той ги побутна още по-надалече от себе си и рече:

— Тия пари аз не мога да ги приема.

— И аз не мога да ги приема — отвърна Лазар. Те си беха с другите и не съм ги бъркал с мои пари.

Катранов подигна рамена — умиваше си ръцете от тая работа. Но Глаушев пак ги побутна към него и спорът продължи мълчаливо: побутна ги на свой ред и Катранов.

Тогава се пресегна Райко, взе трите парички и ги сложи в джеба на жилетката си.

— Утре ще купя с тех перо, мастило, хартия. Все ни са нужни.

Катранов прибра останалите пари в кесиите, опита се да скрие пълните кесии в джебовете си, но джебовете на панталоните и сакото му бяха скъсани. Лазар донесе една кърпа, вързаха кесиите в нея. Той се засмя — отворило се бе сърцето му към новия касиер:

— Носи ги тъй, даскале, открито. Никой нема да помисли, че тъкмо ти носиш толкова пари.

Наум Катранов само примига бързо-бързо и негли това беше усмивката му. Той взе и списъка, сгъна го внимателно и слагайки го във вътрешния джеб на сакото, който беше по-здрав, рече:

— Утре ще ти го върна. Аз ще си направя друг списък. Да не бъдат и двата у мене. Ще записваме и двамата какво влиза в касата.

— Но, учителю — започна Лазар, — да не мислиш, че аз немам доверие…

— Не, не — примига пак учителят. Моят списък ще бъде таен. Никой друг не ще може да го разбере. Така ще бъде по-сигурно.

Те си отидоха заедно с Райко Кутрев.

Наум Катранов скри парите в един долап още щом влезе в сиромашката си къщурка. Всичко мина, както всяка вечер, макар тоя път бащата да се прибра по-късно. Той най-напред изпита двете си по-големички деца по уроците им за другия ден, после всички измиха ръцете си и седнаха да вечерят — човек до човек около ниска софра; в скута на майката седеше вече и най-малкото от децата на учителя. Сърбаха всички с лъжици от една обща паница с рядка, постна чорба, късаха едри залъци студен черен хляб, бабата мляскаше шумно с беззъбата си уста. Майката топеше в паницата малки късчета от средата на хляба и машинално ги слагаше в зацапаната устица на детенцето, бялваха се там две зъбчета, детето често се задавяше и тя го потупваше по тясното гръбче с привично движение. Бащата също поднасяше лъжицата към устата си след всеки залък, а междувременно следеше със зорък, покровителствен поглед дали беше всичко в ред на трапезата. Час по час ще каже:

— Клименте, яж по-полека. Надеждо, подай бардучето на баба си. Не чуваш ли: хълца.

Или пък ще остави лъжицата си, ще отреже филия хляб и ще сложи там, дето се е свършил хлябът. На трапезата не се говори — ще се чуят една или две необходими думи, или пък сънливото проплакване на ситото вече бебе. До лакътя на Климента е чучнала мършава, шарена котка на бели и черни петна, побутва го с глава и тихо, едва чуто мяучи. Климент топва залъче в общата паница и го слага пред котката. Тя го взема с уста и се отстранява към вратата, разтърсва залъчето да го разкъса, върти глава ту на една, ту на друга страна, в тишината се чува как шумно дъвче и похърква.

— Пшшшт! Пуста да останеш… — замахва бабата към нея сърдито с лъжицата си; тя мрази котката, преследва я и макар да е доста глуха, дочува неприятния шум, който прави животното. А котката спокойно дояжда залъчето си, облизва се и пак се връща безшумно до лакътя на Климента. И пак го побутва с глава.

Вечерята бе привършена бързо. Само бабата дъвчи още последния си залък. Майката сложи бебето в дървената люлка и започна да раздига трапезата; Климент и Надежда й помагаха. Надежда помете стаята, метлата беше преголяма за ръцете й. Малко по-късно трите по-големички деца излязоха на двора; придружи ги старата баба — да не се уплашат сами в тъмнината вън. После майката постла на горния край на стаята голямата постеля за трите деца, а от другата страна на люлката — друга, по-тясна постеля, в която спяха те двамата с учителя. Бабата отиде да спи в малката готварничка. Децата се приготвиха за спане — съблякоха горните си дрешки и само Надежда измъкна от един долап в стената избеляла, окъсяла рокличка, която й служеше за нощница. После се изправиха пред иконостаса в ъгъла и се прекръстиха по три пъти. Легнаха си едно до друго на обща възглавница — Климент на единия край, Надежда на другия, а в средата между тях по-малкото им братче. Те се покриха през глава с общата покривка, но скоро се чу изпод покривката сподавен кикот и тихо проплакване — двете момчета щипят Надежда и се кикотят.

— Шшшт! — надигна се към тях бащата. — Ха се открийте, открийте се веднага!

Децата откриха главичките си престорено сериозно, зачервени, двете по-големи жумят — негли заспиват вече, а по-малкото още не умей да се преструва и току примигва като баща си.

— Заспивайте вече, късно е — чу се отново гласът на учителя, тих, но настойчив.

Децата стихнаха. Жената на учителя приспа най-малкото и сама се готвеше да си легне; в къщата на учителя се лягаше рано. Той каза:

— Ще влеза оттатък. Имам малко работа. Ти легни си…

Жена му не се изненада — той често влизаше след вечеря в съседната стаичка и до късно поправяше тетрадките на учениците си или се занимаваше с друга някаква своя работа. Тя се отнасяше със страх и почит към необикновената работа на мъжа си: то не беше да ореш или да копаеш, нито да биеш с чук, а с ум се бореше учителят; той самият бе се учил цели десет години и познаваше всички тайни на науката. На времето всички се учудиха и най-много тя самата се учуди, когато избра тъкмо нея за своя жена; тя не знаеше нито да чете, нито да пише, беше сиромашка, дребничка, но работлива девойка, сърцето й беше изпълнено и досега с почит и благодарност към учения човек, който стана неин мъж. А животът ставаше все по-труден, през година, през две се раждаше дете…

Наум Катранов взе от долапа кърпата с парите, откачи от стената малката газена ламба, бутна вратата и влезе в съседната стаичка. Това беше още по-малка стаичка с тесен миндер край цялата отсрещна стена, с бели завески на четирите прозорчета — едно до друго над миндера, с разкривени черчевета и две пукнати стъкла, грижливо залепени от учителя с бяла хартия. Подът беше постлан с пъстър, доста изтъркан килим, останал още от майката на учителя. Сложена беше сред стаята кръгла триножна масичка и около нея — четири новички стола, изплетени с пъстър камъш, на варосаните стени вляво и вдясно бяха симетрично окачени по няколко пожълтели и потъмнели портрета и ярко нашарени картички. Тук беше гостната на семейството, тук се отделяше учителят да се занимава със своята работа или понякога да прочете някоя книга. Скрит тука, Наум Катранов преди известно време прочете една след друга забранените книги „Записки по българските въстания“ и „Под игото“. Когато прелистваше страниците на тия книги, ръцете му трепереха, а още повече трепереше сърцето му. Тогава той причака насаме в училищния двор по-младия си другар Райко Кутрев и му рече със своя наставнически тон, но и необикновено развълнуван:

— Пръв дълг на всеки човек е да работи за полза на своето отечество; по-голям дълг е, отколкото към деца и семейство. Нашето мило отечество е в робско тегло и мрак. Приемете и мене, Кутрев, в редовете на народните борци, да бъда и аз полезен с моите скромни сили и доколкото мога.

Кутрев не се изненада, че тъкмо към него отправяше Катранов патриотичния си призив: съществуването на Организацията не беше вече тайна за преспанци, и че той, Кутрев, е между първите в нея. Но той никога не бе и помислял да привлече другаря си Катранов за организационна работа — тоя свит, мълчалив, обременен с тежко семейство учител, който ходеше по земята като без душа и живееше само със своите си грижи. Два дни по-късно Кутрев го затвори в една от училищните стаи след учебните занятия, извади от пазвата си бял, лъскав револвер и го закле върху него с клетвата на народната организация. За втори път потрепера сърцето на Катранов, но сега, изглежда, и Райко Кутрев усети какво треперливо беше неговото сърце. Той му даде да прочете скришом няколко стари, изпокъсани броеве от „Възстаник“ и „На оръжие“, даде му и две писма, които преди време Лазар Глаушев бе получил от Щип; по това време в Щип бяха учители Гоце Делчев и Дамян Груев. В тази същата стаичка Наум Катранов бе чел тогава изпокъсаните хектографирани листове, двете писма и бунтовните им думи бяха влезли като огън в неговата мисъл, в плахото му сърце.

Сега учителят се скри тук със съкровището на преспанското съзаклятие. Той сложи на масичката сред стаята ламбата, кърпата с кесиите, обърна се и затвори вратата. После седна до масата и огледа стаята: всичко наоколо беше чистичко и спретнато, завесите бяха спуснати и закриваха добре прозорците; Катранов забеляза всичко, усети дори и миризмата на застоялия въздух в стаята. Зад вратата оттатък не се чуваше никакъв шум. Той извади от вътрешния джеб на сакото си списъка на преспанските съзаклятници, които бяха внесли суми в организационната каса. И започна работа в нощната тишина.

Наум Катранов раздели парите на купчини според вида и стойността им: медни онлуци, юзлуци^[2], а имаше и няколко мангъри^[3] („Ех — въздъхна учителят и продължи в ума си натъжен: — Сиромашки народ…“), сребърни монети по грош, по два гроша, череци^[4], бели меджидии^[5], малко по-настрана засия купчината на златните пари. Той преброи парите още еднаж, после провери пак и по списъка — всичко беше в ред. На масичката беше и шишенцето с мастило, и перото, с което поправяше той ученическите тетрадки; имаше там и няколко грижливо прибрани листа за писма. Катранов сложи срещу всяко име в списъка по един номер. После откъсна малко листенце хартия и нанесе върху него със ситен, едвам видим, но четлив почерк номерата от списъка и срещу всеки номер — сумата, която беше внесена; това мъничко листенце хартия засега беше неговата сметководна книга. Той внимателно го сгъна няколко пъти и то остана съвсем мъничко между пръстите му. Учителят примига щастливо; той можеше да го скрие навсякъде, можеше и да го глътне в случай на нужда. В същия миг Катранов по-скоро усети, отколкото чу някакъв тих шум откъм вратата, и подскочи. За още един миг той не се реши да погледне нататък, но после изеднаж се обърна и бе стиснал сгънатото листче между трите пръста на дясната си ръка, сякаш се готвеше да се прекръсти.

Вратата беше едва открехната и оттам се подаваше главата на жена му, както се бе превързала тя за спане с една вехта кърпа. Но учителят видя най-напред очите й. Очите на бедната жена бяха широко разтворени и гледаха така парите на масата — като че ли с поглед да погълнат купчините сребро и злато. В погледа й, по цялото й лице — слабичко, дребно, бледо — беше изписана неутолима жажда, ненаситна алчност, жаждата, гладът на беден човек, който изеднаж вижда съвсем близу, в ръцете си пари, много пари, които може да вземе, да скрие в пазвата си. После тая маска на жажда и глад изеднаж се изкриви в угодлива усмивка, жената побутна вратата още малко и се вмъкна в стаята, опита се да проговори, но нямаше глас, преглътна с усилие и прошепна хрипливо:

— Наумче… пари…

Наум Катранов махна с ръка и рече тихо, но строго:

— Излизай.

Жената се поколеба за малко, лицето й започна да тъмнее, усмивката й застина все тъй умолителна, но тъжна и тя се измъкна от стаята, както се бе вмъкнала малко преди това, дръпна подире си вратата послушно. Учителят пристъпи да види дали вратата е добре затворена и наново се върна към масата. Най-напред скри на самото дъно на левия горен джеб на жилетката си малкото листче хартия, на което написа така своеобразно сметката за внесените пари; после сгъна и сложи настрана списъка, който му бе предал Глаушев; сгъна с женска грижливост и кърпата, в която бяха завити кесиите — утре ще върне на Лазара Глаушев и списъка, и кърпата му; нека Глаушев води и по-нататък списъка, а той ще си записва всичко в своето листче. Така няма да стане никаква грешка. И турците не ще могат да открият парите през толкова прегради. Турците… По гърба на учителя преминаха студени, ситни тръпки; сега за него страхът от турците беше нещо по-определено, ала и някаква упоритост се надигаше в него срещу тях. Най-сетне Катранов прибра и парите в трите кесии: пипаше предпазливо — струваше му се, че тихият звън на монетите се чува из цялата къща, а там, зад вратата, беше жена му. Той притисна кесиите с двете ръце на гърдите си и пристъпи към единия край на миндера. Остави и трите кесии на пода, дигна покривката и сламеника, които бяха сложени на миндера, за да бъде по-меко, издърпа една хитро прикрепена там дъска. Под нея се отвори малко скривалище, между дъските и гредичките, от които беше сглобен тесният миндер. Той бе скрил тук едно шишенце с чуждестранно мастило, изкусно и красиво облепено с шарени хартийки — купил си го бе преди години като ученик в Солун, но не се решаваше да го отвори и го пазеше като някакво съкровище; криеше тук той, в кръгла кибритена кутия, и едно късче платно, в което бе завързал здраво две златни лири за черни и най-черни дни. Какво ли не можеше да се случи с човека и как би посрещнал той с празни ръце някоя тежка беда? От залъка на децата си бе откраднал тия две лири и ги знаеше само той, скрити в малкото скривалище. Тук скри Катранов и трите кесии с народни пари заедно със своите собствени съкровища.

Когато се върна отново в предната стая с ниско затегнат фитил на ламбата, жена му си бе легнала, но той знаеше, че не спи. Съблече се, духна ламбата и се вмъкна до жена си в общото легло. Тя негли спираше дъха си — да не усети той, че беше още будна, че беше толкова развълнувана и че го чакаше да й се обади. И той само това пошушна близо до лицето й:

— Не са наши.

Жената помръдна и попита също тъй шепнешком, сякаш да не ги чуе някой:

— Как тъй… Ами чии са… Учителят сега каза полугласно:

— Не ме питай повече.

Малко по-късно той усети в тъмнината как плачеше тя без глас, но някак с цялото си сърце, неутешимо. Те и двамата заспаха късно тая нощ.

Като излезе тая вечер Райко Кутрев от къщата на Лазар Глаушев, запъти се нагоре по същата улица, накъм горния край на града. Той вървеше бързо с младите си нозе, въпреки тъмнината и лошия калдъръм. Минувачите бяха редки, портите от двете страни на улицата бяха до една затворени. Беше ведра и топла пролетна нощ. Над широките, ниско надвесени стрехи трептяха ярки, едри звезди. Но такива бяха тия пролетни ясни нощи, че за късо време, докато младият човек извървя стотина или двеста стъпки, неусетно се промени всичко наоколо. Невидима зад стени и покриви, бе се показала иззад далечния хоризонт на изток пълната месечина. По цялото небе се разля сребристо-синя светлина и звездите до една потънаха в избистрилите се небесни дълбини. Варосаните кумини отдалеко се белееха по покривите, заблестяха младите лъскави листа по тополите, по кръстопътищата легнаха широки лунни петна и върху тях се разстлаха разпокъсаните черни сенки на дървесата. Райко Кутрев ускори още повече стъпки в засиялата нощ — девриетата^[6] сигурно бяха излезли вече и той не искаше да го срещне някое от тях: би го задържало, понеже ходеше в тъмнината без фенер, би го претърсило за оръжие, а той носеше в пазвата си револвер.

Когато младият момък навлезе в горната крайна махала, където къщурките бяха разхвърляни сред широки, пусти дворове и градини, той видя как бе лъснал тъкмо срещу него на изток сребърният диск на месечината. Младият човек зави покрай един ъгъл и се спря малко по-нататък до не много висока каменна ограда. Оттатък оградата се виждаше ниска къщурка с разперени стрехи. Две от прозорчетата й светеха. Наоколо не се виждаше жива душа, не се чуваше човешки глас и по околните дворове и градини. Някъде самотно полайваше куче, тихо прошумоляваше от време на време буйната млада шума по дървесата. Тук беше само светлата пролетна нощ. Райко Кутрев сложи двете си ръце върху оградата и въздъхна издълбоко; гъст, смесен аромат от треви, цветя и млада шума изпълни гърдите му. Той гледаше отсрещната къщурка, двете светнали прозорчета и чувствуваше как се надигаше в гърдите му сладостно вълнение. Дошъл бе тук, до тая ограда, близу до тая къща и вече не бързаше — хубаво беше да постои така, да се ослушва в нощната тишина, да погледа тия светнали прозорчета, да задържи по-дълго това сладко вълнение в гърдите си. После той тихо подсвирна. Още един път. Сега, докато стоеше в очакване, някакъв шум изпълни ушите му, светналите прозорчета насреща, а и други тук-там по околните дворища го гледаха като очи.

Той подсвирна още еднаж и по-нетърпеливо. Край къщата се мярна светлинка и пак изчезна; види се, оттатък се отвори и се затвори врата. Младият човек се приподигна с лакти върху оградата, сякаш да я прескочи. Иззад къщата насреща се показа бяла сянка и тръгна бързо насам. Когато навлезе в светлината на месечината, засия там фигурата на девойка и във всяко нейно движение се виждаше колко е млада, виждаше се как цяла гори в лунния блясък. Тя се спря на две стъпки от оградата и се огледа. Облечена беше в светла дрешка, а бухналите й коси светлееха като бял, едва-едва златист пламък, белееше се и лицето й, белееха се и ръцете й. После тя отеднаж мина до оградата, изправи се там задъхана и протегна високо двете си ръце. Младият момък алчно ги улови и ги усети в своите ръце, малки, нежни, студени. Той чуваше дъха на младата девойка, усещаше как цяла потреперва и се взираше в лицето й, като че ли я виждаше за пръв път. Тя беше много млада и много бяла, много руса, като да беше цяла изтъкана от лунна светлина, дори и зениците на очите й изглеждаха бледи, прозрачни, та се познаваха повече по блясъка им в сянката на дълги мигли. Двамата млади люде се гледаха мълчаливо и стискаха, галеха нетърпеливо, жадно ръцете си. После тя прошепна:

— Моят братучед излезе преди малко… Не го ли виде?

— Кой… Кътърката ли?

— Не го наричай така. Той те мрази. Казва, че ти си му измислил тоя прекор.

Тя видя как светнаха на месечината зъбите на младия момък и посегна сякаш да ги докосне с ръка. Той леко погали със свободната си ръка косите й, негли да види дали наистина не горят. Между тях беше каменната ограда, те наново се уловиха за двете си ръце и се гледаха ненаситно. Шумолейки едва чуто низ треволяка и високите бурени, към момичето се приближи дребно кученце, като поклащаше приятелски извита нагоре опашка. То подуши, подуши младата си стопанка, поподигна муцуна към оградата, отвъд която бе застанал младият мъж, и току се обърна отново назад, прошумоля нататък през треволяка. Недалеч оттук, в сянката, на един храсталак, се спотайваше братовчедът на момичето Панту Кътърката. Кучето бе дошло оттам и отново се връщаше нататък. Райко Кутрев и младата девойка нищо не забелязваха. Тя пак прошепна:

— Пет дни не си идвал.

— Много точно ги броиш — отвърна и той с шепот, а зъбите му и сега блестяха. Райко продължи: — Да не ги броиш. Ще идвам винаги, когато мога. Идвам винаги, когато мога.

— Идвай секи ден… Секи ден.

Той се приведе към нея през оградата — защо трепереше така сподавеният й глас? Тя криеше нещо от него. И той промълви:

— Ти криеш нещо от мене, Маре.

Девойката се замисли за един дълъг миг. Сетне прошепна задъхано:

— Нищо не мога да скрия от тебе… Нищо нема да скрия. Моят братучед Панту вели, че ти ще увиснеш некой ден на бесилката. Имало едно време тук, в Преспа, друг некой си даскал Райко, та и ти като него. Панту много те мрази.

Марето не сваляше очи от лицето му и видя как стисна той устни, сви вежди и цялото му лице потъмня. Сега тя се уплаши още повече и цяла се изпъна, подигна се на пръсти, за да види по-отблизу лицето му. Но ето пак се разведри това мило, хубаво лице и пак заблестяха белите здрави зъби в лунния здрач.

— Не бой се, Маре. Аз нема да се дам лесно на турците да ме обесят. Верваш ли?

— Вервам.

— Друго нещо не каза ли Панту Кътърката?

— Ние бехме сами. Мама беше излезла и докато се върна, това ми каза той. Знай, че се срещаме с тебе, сичко знай. Като сме сами с него, хваща ме страх, макар да сме първи братучеди.

— Не го пущай у вас.

— Ами мама му е тетка. Майка му отдавна е умрела и ние с мама го жалим. И мама вели, че Пантуш има лоши очи.

— Когато сърцето е лошо, и очите са лоши. Такива са човешките очи.

Девойчето пак посегна да докосне с пръсти лицето му, после отеднаж рече все тъй тихо:

— Ние с него много си приличаме, с Панту. Нели майките ни са сестри.

Някъде отвъд къщата пак трепна бледа светлинка и остана там едва видима в мрака. Чу се сърдит женски глас:

— Маре! Къде си мори?

— Мама! — пошушна момичето и стисна още по-силно ръцете на своя любим.

Той се огледа бързо, приподигна се на оградата с колена, с лакти и целуна девойчето по нежната хладна буза. А то шепнеше задъхано и целуваше ръцете му:

— Идвай сека вечер, сека вечер…

— Маре мори! — чу се още по-силен сърдитият глас на майката.

Девойчето най-сетне се откъсна и припна нататък, изчезна, угасна като лунен лъч зад къщата.

Отдръпна се и Райко Кутрев от каменната ограда и се запъти надолу по улицата. Той мина край вратника на същата къща. Когато се отдалечи на двайсетина стъпки, оттам излезе Панту Кътърката и тръгна по следите му с тихи стъпки. Веднага след Кътърката изприпка и кученцето, излая звънко няколко пъти, огледа се по вече опустялата улица, после наново се мушна в открехнатия вратник. Откъм къщата се дочу същият сърдит женски глас:

— Я… Пантуш оставил вратника отворен,.. — И сетне по-близу: — Какъв човек е… разтурен…

Когато Райко Кутрев влезе в стаичката си, тя беше пълна с млади мъже. Седнал бе там, между тях, и баща му Аце Кутрев. Тук беше и Панту Кътърката. Той бе кръгнал по друга улица, прескочил бе две огради и бе успял да влезе у Кутреви малко преди Райко Кутрев. Приседнал до вратата, той бършеше с голяма кърпа силно зачервеното си лице и дишаше бързо, издълбоко. Райко забеляза най-напред него: „Наистина си приличат като брат и сестра… Как се е задъхал…“ — Къде се забави? — чу Райко гласа на баща си. — Откога още чакат другарите ти… Изпихме по цела кутия тютюн.

И старият човек стана да си върви. Зачуха се гласове:

— Седи, седи, стрико Аце… Наш човек си ти… Стара комита си…

Аце Кутрев погледна сина си, сетне поклати глава:

— Не, не… Гледайте си работата. Друго е сега вашето, вие сега сте по-сърцати люде. — Той се спря до вратата и се обърна към насядалите там; беше същият изправен, широк, силен мъж, вече доста изпрашен от годините, натежал. Усмихна се с едри, но вече разредени, пожълтели зъби, скриха се още по-дълбоко очите му под рошавите, прошарени вежди: — Ама, деца… като стане нужда, и ние, старите, нема да се засрамим.

Изпроводиха го весели гласове. Райко Кутрев седна между другарите си. Тук бяха десетниците Стефо Церски и Богдан Кочанов, а също и някои работници от Организацията от тая част на града. Събрали се бяха тая вечер да четат някаква книжка за живота на италианския патриот Джузепе Гарибалди. Такива срещи ставаха много често — едва ли не всяка нощ. Райко Кутрев събираше организационните работници от по-близките махали най-често в стаичката си, но той ходеше и по другите махали, където също ставаха такива срещи. В това беше сега революционната дейност на преспанци. Заклетите членове на Организацията в Преспа и по селата наоколо сега бяха много повече, идваха постоянно и нови люде да се кълнат по своя воля; това беше общо увлечение сред младите люде не само в Преспа, но и по цяла Македония. Сега Лазар Глаушев и Райко Кутрев не ходеха сред народа, за да издирват и подбират най-достойните, както беше през първите месеци на тяхната апостолска дейност, а людете сами идваха при тях и те ги приемаха за комитетски работници с по-леко сърце. Народът се оказа узрял за такава дейност и мрежата на революционната организация бързо се разширяваше и сгъстяваше по цялата страна.

Панту Кътърката стана член на преспанската организация през тия дни на общо увлечение. Въодушевението сред младите люде ставаше толкова буйно, че много често преодоляваше всека предпазливост. По тия дни Лазар Глаушев казваше радостно засмян:

— Идват на цели дружини, както другаруват помежду си. И секи е гарант за другия. Как ще им откажеш, като ти застанат насреща и като че ли чакат да ги пуснеш в самия рай божи!

С такава една група се закле и Кътърката! И той като всички въодушевен, и той като всички надъхан с омраза към турците и обладан от общата мисъл за новата промяна в живота на поробения народ. Той дори бе успял да се снабди с остър челичен нож, преди още да влезе в редовете на съзаклятниците. Искаше да бъде като всички, да бъде с всички. И все пак в него имаше някаква зла сила, която много често го обръщаше против всички.

Той беше дребен на ръст, с продълговата глава на дълга шия, с голяма ръбеста адамова ябълка; имаше бяла кожа, а и косите му бяха светлоруси, дори бели. Лицето му беше издадено напред с остър нос и брадичка, очите му бяха рязко откроени, като че ли едвам ги задържаха в дупките им тежки клепки със светлоруси мигли, зениците му бяха избелялосивкави или сини. Все пак той не беше съвсем грозен — свеж руменец се виждаше по бузите му и кожата му беше чиста, изпод мустачките му, и те руси, почти бели, проблясваха здрави, възсинкави зъби. Когато Райко Кутрев го видя за пръв път тъй, по-отблизу, засмя се срещу него и каза това, което изеднаж дойде на езика му като другарска закачка:

— Гледай ти какъв си се белнал, като кътърка^[7]!

Прихнаха да се смеят всички, които бяха там. Панту още тогава го намрази. А още повече го намрази, когато видя, че тоя прякор се лепна завинаги върху него и вече всички го наричаха Кътърка. Той страдаше, когато някой му припомнеше за неговата не много привлекателна външност. Такова припомняне подозираше често дори в погледите на другите, във всяка дума за външност, за хубост или грозота. А мислеше си, че е по-умен от другите, по-хитър, пък дори и по-хубав от мнозина други. Все пак той не се решаваше да се приближи повече до някоя девойка, макар да се разтуптяваше сърцето му при всяка среща с по-хубава млада жена. Тия скрити в него мисли за другите люде го правеха затворен и потаен, караха го често да се изчервява и да се смущава, а това разгаряше лошата сила в сърцето му. Макар да ненавиждаше и презираше всички други, той страдаше, че вървеше някак настрана от другите, а би желал да бъде пръв между всички. И най-напред това негово скрито желание го накара да влезе в Организацията. Обхванат от общото увлечение, надъхан също с омраза към турците, Кътърката си мислеше, че там, където сега всички се стичаха, ще покаже своите способности, своята сила. Той спотаи в себе си обидата, която му нанесе младият учител, и пак с тая скрита мисъл — по-късно да му покаже силата си.

Райко Кутрев и друг път не бе успявал да задържи първата дума, която идваше на езика му. Това беше поради младостта му, но и поради нрава му, поради склонността му да бъде винаги прям, отворен пред другите. След това първо и неволно сблъскване с Панту той беше дружелюбен към него, може би защото усети, че го бе засегнал. Но заедно с това Райко почувствува, макар доста отдалеко и смътно, че в Кътърката има нещо, което го отблъсква. Все пак, когато узна, че Кътърката е братовчед на неговата девойка, той потисна в себе си тая смътна неприязън и даде още повече воля на своето дружелюбие. Сега изеднаж всичко се размъти. Той забеляза сега голямата прилика между Кътърката и Марето и това му беше неприятно. Ала имаше и нещо друго, много по-важно: Кътърката бе извършил предателство или почти предателство. Говорил бе за неговата скрита дейност, а това се отнасяше до тайната на Организацията. Кътърката също бе се клел да пази тая тайна. Наистина, той е говорил на Марето, но може да се разприказва и другаде. Тая вечер, след като свършиха с четенето, учителят каза:

— Ние всички тук сме се клели да пазим в тайна каквото се говори и се върши между нас. Какво ще излезе от нашата работа, ако тръгнем да разправяме що говорим, що мислим. А ще дойде време и между нас ще стават големи работи. Това е най-малкото нещо, което се иска от нас — да си държим езика.

Стефо Церски, който беше строг и нетърпелив човек, не го изслуша докрай:

— Кажи направо, даскале: кой говорил и какво говорил. Да го знайме. Такъв нема никаква работа с нас. На такъв — прът по задника, — докато е време.

Райко Кутрев цял се изчерви, пъстрите му очи потъмняха и той втренчи в Церски остър, гневен поглед, но колкото се гневеше на дърводелеца, който предизвика в него такова видимо смущение, още повече се гневеше на себе си, че бе показал слабост. Той рече бързо:

— Име нема да кажа. Не е нужно. Това се случва за пръв път и може да е от глупост. Но ти, Стефо, каза: който от нас не може да пази тайна, ще получи не само прът, а може и главата му да падне. Вие знаете какво е казано в нашата клетва за организационната тайна. — Като забеляза, че Стефо се готвеше да му възрази, той махна с ръка: — Стига толкова. Каза се вече всичко.

Стефо Церски не искаше да се подчини. Той скочи, какъвто беше доста едър, прав, с дълги здрави нозе, и рече остро:

— Не, даскале… Ти искаш тъй да мине, но в нашата работа строгост е нужна.

— А ти искаш направо през очите. Не бой се: аз ще направя каквото е нужно.

— Стефо — обади се със сговорчива усмивка другият десетник, Богдан Кочанов, — ти немой толкова строго, ние сички сме още аджамии^[8] в тая наша работа. И с тебе може да се случи да се изтървеш.

Стефо Церски пак искаше да възрази нещо, но се чуха гласове от всички страни:

— Стига, стига… Той, даскалът, знай…

Мълчеше само Панту Кътърката и следеше с поглед кой ще заговори. Райко Кутрев на няколко пъти срещна погледа му — синкав, студен, дебнещ.

Разговорът продължи. Доколкото събраните тук засягаха организационната работа, то беше повече около паричните вноски или около оръжието — кой колко е внесъл, колко има да се внася, кой какъв револвер си е купил или щял да си купи, а десетникът Богдан Кочанов, който изглеждаше тих, разумен, сдържан човек, дълго убеждаваше другарите си, че една не много голяма челичена и добре наострена кама е по-сигурно оръжие от револвера. Някак чудно изглеждаше, че тъкмо такъв смирен, приветливо усмихнат човек говореше с увлечение за оръжие и още повече когато неочаквано измъкна от пояса си една кама и започна да показва как може най-сигурно и най-лесно да се погуби човек. Тия млади люде често избухваха и в дружен весел смях — не само за оръжие приказваха те. От време на време пък ту един, ту друг ще се докосне до нещо, което караше всички да се умълчат, да се заслушат, да се развълнуват; ще спомене някой за турски злодейства и насилия, ще изрече друг думи за волност и правда, ще преминат пред погледите им някакви далечни, неясни видения, ще премине през сърцата им трепет на още по-неясен копнеж. Затова бяха тия срещи толкова чести, а другаде някъде из града ставаха и други такива срещи или щяха да станат на другата нощ. Най-сетне младите мъже започнаха да се разотиват — по един, по двама и все по затънтените улици, да не ги срещнат нощните девриета без фенер, а често с револвер или кама в пояса. Ето и затова бяха още по-желани тия другарски срещи, че бяха тайнствени и свързани с опасност.

Райко Кутрев не изпусна от погледа си Кътърката през цялото време, а когато се накани да си върви и той — сам, никой не го покани за дружина, — Кутрев му каза:

— Ти остани за малко, Панту. Искам да те попитам нещо.

Те останаха сами и Кутрев веднага започна: — Ти си… за тебе ставаше дума тая вечер. То е предателство, да се разправя какво говорим по народната работа. Не знаеш ли? Ще ти простим, понеже е за пръв път. Но ти си говорил, като да се заканваш и… като да ти е жално за турците. А, какво ще кажеш…

Кътърката го гледаше навъсен, със зли очи и нацупени устни. Не отговори направо, а попита с издрезгавял глас:

— Тебе Марето ли…

Кутрев кимна мълчаливо: да. Той не се и опита да скрие и отеднаж му се стори, че нямаше защо да крие тъкмо защото разговорът им беше във връзка с Марето. Обхвана го изеднаж някакво прояснение, но само за един бърз миг. Кътърката се опита да се усмихне дружески, дори съучастнически и рече:

— Тя ми е братучедка… — Знам.

— Аз на шега.

Кутрев бързо го прекъсна:

— С тия работи и шеги не бива да се правят.

Той млъкна. Мълчеше и Кътърката и гледаше упорито учителя със същия зъл поглед; усмивката изчезна от лицето му, около нацупените му устни се показа едвам доловима бледност. Гледаше го, без да мигне, и Кутрев. Стиснал челюсти, той си мислеше: „Тоя човек крие лоши мисли. Но нищо нема да ми каже, нищо. Аз требва да го уловя на самото место…“ После рече:

— За добър другар аз душа давам. Но мога и главата да ти откъсна. Хайде сега, Пантуше, добра ти нощ.

Панту Кътърката пак нищо не отговори; само бледността около устата му се сгъсти и се разля по-нашироко. Той наведе глава и се отправи към вратата.