Димитър Талев
Илинден (4)

IV

В дюкяна на Лазара Глаушев влезе пак Райко Кутрев; това беше още на другия ден след срещата с Даме Груев. Младият човек се спря до вратата, лицето му беше озарено от едвам доловима усмивка. Лазар като че ли едва сега забеляза колко много приличаше младият момък на баща си Аце Кутрев: същото широко, ведро лице с пъстри очи, присвити бяха едва-едва и неговите също тъй гъсти, руси вежди, което придаваше на погледа му съсредоточен израз, руси и къдрави бяха косите му, притиснати от леко накривения ален фес, а още по-руси бяха мустачките му, покарали вече доста гъсти. Той беше малко по-дребен от баща си, с бели, чисти ръце — станал бе по-изтънчен, градски човек, но и в неговото младо, стройно тяло напираше сила и бодрост. Драго беше на Лазара да го погледа тъй срещу себе си, после му махна приветливо с ръка:

— Влизай, влизай, Райко… Седни тука до мене. Откъм дъното на дюкяна се обади и Кривиот:

— Ее… татко ти нема да варди веке мелницата на Брашнара! Вчера ми се похвали.

Райко седна на миндерчето до Лазара и после се извърна към Кривио:

— Нема да варди вече, стрико Атанасе. Ще поработва в градината, колкото да не стои без работа.

— Като е отгледал такъв син… — промърмори зает с работата си Кривиот, после дигна глава и додаде: — Старините ще си гледа веке. Ето и братята ти — двама… Моите, по-големите, са моми…

Той продължаваше да приказва, но повече като на себе си там, в дъното на дюкяна; започнал бе да старее Атанас Кривиот.

Лазар Глаушев подаде табакерата си на младия човек. Кутрев си сви цигара, но отказа да я запали:

— Не съм голем пушач, стрико Лазаре… — После той като че ли забрави цигарата в ръката си и каза: — Подадох прошение тая сутрин в общината.

— Ще те условим — кимна Лазар. — Замина ли си гостът?

— Рано тая сутрин. Сега ние с тебе, стрико Лазаре…

— Да — прекъсна го Лазар. — Мисля си с кого да започнем…

— Аз вече започнах — прекъсна го на свой ред Кутрев с бързия си говор. Лазар обърна лице към него, а младият човек продължи, загледан в цигарата си, без да я вижда: — Говорил бех с мои другари тук, бех ги посветил. Четирима. Тая сутрин гостът ги закле у нас. Преди да замине.

Лазар го гледаше мълчаливо. Той си мислеше: „Не ще мога аз да препускам с това младо момче. А нема и защо…“ И продължи гласно:

— Да не се бърза с тая работа, Райко. Да не се избързва. И самият господин Груев каза: предпазливо. На здраво да се стъпва. Започваме борба срещу сила, по-голема от нашата.

По лицето на Райко Кутрев пропълзя лека руменина. Той негли чакаше Лазар Глаушев да довърши приказката си, но Лазар също замълча. Тогава младият човек каза:

— Да не бързаме, но и нема що да чакаме повече, чичко Лазаре. Македония нема що да чака повече.

— Искам да кажа: внимавай с кого започваш работа, кому се доверяваш.

— Ние требва да съберем около нас целия народ. Предстои ни много работа, нужно ни е много време. Нема защо да губим и един час напразно.

— Аз не казвам толкова за времето, Райко. Думата ми е повеке за людете. Да не се избързва. За тая наша работа ние требва да издирим най-здравите наши люде. За такава работа не секи е кадърен, не секи е достоен.

— Не може и без риск тая наша работа, не може и без опасност.

— Знам. Клетва свещена положих аз снощи.

Младият човек изви към него очи, пълни с разкаяние, но и с някаква напрегнатост, с някаква твърдост в погледа:

— Да, чичко Лазаре: свещена клетва. Но, знаеш ли… Разказвал ли ти е некога баща ми как е избегал от село, защо е избегал? Пъдарят ага погубил сестра му и татко го съсекъл с брадва. От люлка още познавам аз народната мъка, в кръвта ми е влезла. Познавам историята и на чичко Атанаса — посочи с глава той към вътрешността на дюкяна — и колко още такива истории, такива човешки мъки. Това гори в мене и нема да се спра аз пред нищо. По-рано не знаех никакъв изход, не знаех накъде. Все си мислех да убия некой зъл турчин, но сега пътят е отворен пред мене и ясен. По него ще вървя и нема да губя повече време, ни час.

Лазар кимна мълчаливо и без да го погледне. Малко след това Райко Кутрев стана да си върви.

— Да не мислиш, че аз тъй, на своя глава… — започна той колебливо, но бързо продължи: — Ще ти казвам всичко, каквото върша. И ще те слушам. Така ми нареди господин Груев. В нашата работа требва да има ред. Со здраве, чичко Лазаре.

Лазар го проследи с поглед, докато се изгуби младият момък надолу по улицата. Гордо бе изправил той глава, широките му рамена бяха изпънати, стъпките му — бързи и равномерни. Лазар си мислеше: „Ние сме веке в един ярем, като рало волове… Заедно ще орем. Аз ли не знам народната мъка? Има здрава, бърза стъпка, но ние заедно ще вървим, с мене ще върви той. И — неволно се прокраде мисъл в ума му — където аз се позабавям, той ще ме тегли напред. Ех, младо… аз ли не знам народната мъка! И в мене е тя, и в моята кръв е тя…“

Те работеха усърдно, ден след ден. Райко Кутрев издирваше бъдещите работници на народната организация, а името на Лазар Глаушев ги привличаше и привързваше към нея, внушаваше им доверие в нея. За късо време посветиха в народното дело над двеста души в Преспа и по околните села. Подлагаха ги на клетва по един, по двама или трима и все нощем, и все в някогашната стаичка на Райко Вардарски. Тая малка стая, в която сега живееше другият Райко, в съзнанието на Лазар се превърна в някакво свето, тайнствено място, дето влизаше наново във връзка със загиналия учител. И сега още там, на стената, висеше тамбурата на учителя. Митра Кутревица я чистеше редовно от праха и тамбурата изглеждаше като че ли едващо бе я окачил умрелият й стопанин на постоянното и място. Лазар винаги се вълнуваше, когато влизаше в тази стаичка, и с потреперващ глас обясняваше смисъла на клетвата и я произнасяше пред всеки нов съзаклятник. Това негово вълнение се предаваше и на новопосветените. Те повтаряха всяка дума с разтреперани устни, с пребледнели лица, някои от тях се кръстеха набожно, целуваха шумно, страстно студеното смъртоносно оръжие и се чувствуваха изправени пред самия образ на Македония, на която от дълбините на сърцето си посветяваха своите сили, своята кръв, целия си живот. Лазар и Райко Кутрев въвеждаха в малката стая и селяни, а и сами отидоха по някои села; там клетвата често се полагаше по ниските мрачни селски църкви, пред селския свещеник, който стоеше пред олтара с високо дигнат кръст, та прехрипналите селски гласове изричаха клетвените думи като молитва. Еднаж Лазар и Райко завариха в една селска църква към двайсет души селяни, а бе уговорено да се закълнат тоя път петима посветени. Лазар пошушна на свещеника:

— Тук има некаква грешка…

— Не — отвърна гласно свещеникът. — Те са си доверили един на друг и сега сички тия искат да се закълнат, да вървят заедно против турчина. На сички им е дошло до гуша, бачо Лазаре, и дано да помогне бог най-после…

Излезе всичко наяве и Лазар реши да не крие и увърта, макар пред толкова люде, а някои от тях и не познаваше добре. Той каза:

— Ние сме дошли при вас да ви помогнем като братя ваши и ви се предаваме в ръцете. И по-добре да не сме живи, ако се намери между вас черна душа, която с братската ни клетва на уста ще отиде да ни предаде на душманите.

А Райко Кутрев рече:

— Ние и не сме сами вече. Ако се намери некой да погази клетвата, ще се намерят много повече, които ще я изпълнят най-напред върху него. Ти сам ще кажеш, като целуваш оръжието, да бъдеш убит с него, ако престъпиш клетвата, която приемаш по своя воля.

Тогава се струпаха около тях всички тия селяци, клатеха рошави глави, притискаха груби, възлести ръце към разголените си космати гърди, а някои и проплакваха:

— Що говорите вие, братя… Нели от мъка сме дошли ние тука и за спасение! Как ще погазиш клетва! Огън ще падне на главата ни, на главите на децата ни… Нема по-голем грех — клетва да погазиш!…

Свещеникът устрои цяла литургия и на края селяците произнесоха бунтовната клетва в разноглас хор, кръстеха се усърдно, а двама бяха паднали на колена и биеха чела в студените плочи на църковния под. Селяците вярваха, че се кълнат за своето спасение, че с тая клетва започваше тяхното спасение…

Някои люде — граждани и селяни, взеха да идват и сами в дюкяна на Лазара или го спираха на улицата:

— Стрико Лазаре… чувам, народът се събира… И аз съм човек, милея…

Лазар се взираше в лицата им, разпитваше ги предпазливо, мъчеше се да познае кои бяха достойните, а някои от тях, които познаваше преди това още или разделяше по свое някакво чувство, и направо отклоняваше.

Райко Кутрев събираше по-смело люде за народната организация и повече между младите. Условен бе за учител в Преспа и веднага взе присърце учителската си работа, но с цялата си душа се бе предал на народното дело. Той посвети в делото още през първите няколко месеца всички свои другари от детинство, шестима от градските учители и две от учителките, неколцина от селските учители, неколцина градски и селски свещеници. Младият учител непрестанно ходеше из града и по селата наоколо, издири всичките си селски роднини.

Лазар Глаушев и Райко Кутрев работеха сред народа по свое разбиране. От време на време получаваха по някое писмо от Солун — донасяха го скришом пътници. Лазар и Райко четяха тия писма, в които се говореше и преповтаряше за вече известни неща и все тъй недостатъчно ясно, четяха ги и ги препрочитаха, тълкуваха и прилагаха писаното там, както вече го знаеха и разбираха. В тия писма най-често се споменаваше за автономия на Македония и Одринско, споменаваше се и член 23-и на Берлинския договор от 1878 година, а в съзнанието на двамата преспански апостоли се затвърдяваше и друго едно, също тъй не много ясно понятие: свободна Македония и Одринско. По едно време започнаха да получават все чрез пътници — доброволни куриери — малки хектографирани вестници като „Възстаник“ от Солун, „На оръжие“ от Битоля, „Санстефанска България“ от Скопие, в които също се пишеше за член 23-и, за автономията на Македония и Одринско, за свобода и правда народна и пак не много ясно, ала с все по-голямо въодушевление. Получаваха се възторжени, насърчителни писма и от други градове, та се виждаше как бързо и нашироко се разпростираше вече организационната мрежа по цялата страна. Стана нужда също и преспанци да пишат и отговарят по другите градове, където имаха или пък сега създаваха връзки. Види се, поради тая създала се нужда да се пише и отговаря солунският организационен център въведе шифър, нарече македонските градове, а също и София, с лъжливи условни имена: Солун стана „Света гора“, Битоля — „Ерусалим“, София — „Висока“. Разпратиха се рецепти за скрити „симпатични“ мастила за всички тия писма и всякакви други тайни писания.

Посветените и закълнатите работници на тайната народна организация все още не бяха много, но вече мнозина знаеха за новата дейност сред народа. Радостно оживление обхващаше все по-нашироко потиснатия народ по цяла Македония, чезнеше бързо сред него отчаянието и безнадеждността. Разчу се, че и в България се събира народ да работи за освобождението на Македония. Споменаваше се името на Трайко Китанчев. Дочул бе за него Лазар още докато беше в София — патриот бил, борец и мъченик, чист човек. Смутил се бе и тогава Лазар — защо гниеше такъв човек в български затвор? Но ето сега той, Трайко Китанчев, събираше люде за Македония. Лазар криеше радостта си — не беше надвил той още своето предишно смущение, още не беше изоставил съвсем мисълта си, надеждите си за свободната българска държава. После се чу, че откъм България навлезли много чети, водили ги български офицери, превзели Струмица, превзели Мелник. Сега Лазар Глаушев не се сдържа:

— Какво става, Райко, нашите отгоре…

Райко Кутрев мълчеше; ослушваше се и той в тоя шум на оръжие откъм българската граница. После всичко се изясни: навлезли няколко големи чети, били се с турците, влезли и в Мелник и се върнали пак в България. Правителството ги насърчавало, докато постигнало свои цели, а после обърнало друго лице към тях.

Райко Кутрев даза:

— Ето какво стана, чичко Лазаре. Влезли са и пак са излезли. Кашата, която забъркаха, остана за нас. Много народ е пострадал от турците по тия места.

— А те горе… нели за наше добро…

— Така си мислили некои там… Китанчев и други като него. Но сметките на княза и министрите били Други.