Димитър Талев
Илинден (38)

IX

Към началото на месец октомври стихна и последният тътнеж на ската буря над поробена Македония. По планинските стръмнини бяха паднали вече първите снегове. Главният щаб на въстанието нареди да се спрат въстаническите действия, да се прибере и скрие оръжието, да се разпуснат и въстаниците, които и досега бяха останали с четите. Някои от тия въстаници също се върнаха по домовете си, а други забягнаха в България; заминаха за княжеството и мнозина от старите четници. По планините останаха малки чети. Остана в Битолско и Даме Груев с неколцина другари, а по Железник ходеше пак Марко Чендов с трима от своите оцелели по-стари четници.

Малката чета на Чендов не се решаваше да влиза по селата и повече се криеше в рожденската гора. За четата се грижеха сега единдвама най-верни люде. Боеше се Чендов да не би аскерът да открие четата му в някое от селата и да предизвика наново върху селяните неуталожения гняв на турците, но се боеше и от пострадалия народ. Той не знаеше как ще го посрещнат сега по разорените села людете, които бе подтиквал да дигнат ръка срещу голямата турска сила и които бяха останали излъгани във всичките си надежди за освобождение. Не се ли таеше у тия люде злоба и жажда за мъст? И Чендов избягваше да ги среща. Нека попреболеят раните. Но тая откъснатост от народа малката чета плащаше с тежки страдания: гладуваше често, мръзнеше в студените есенни нощи, четниците ходеха изпокъсани, боси, въшлясали. А ето какво се случи един ден в рожденската гора.

Пред четата неочаквано се изпречи едно около петнадесетгодишно момче, рожденче, и започна едва ли не с плачлив глас:

— Търся ви от една неделя секи ден… Татко рече да си дойдете в селото, чакаме ви, сички ви чакат…

Момчето не заплака, но се появиха сълзи в очите на Чендов.

Още същия ден, на мръкване, малката чета влезе в Рожден. Насъбраха се доста селяни около четиримата четници и все повтаряха, като да се бяха наговорили:

— Хайде бре, братя, къде сте? Забравихте ни толкова време. Ами нели клетва сме дали да сме заедно докрай! …

Четата прекара два дни в Рожден — да се понаспи и да се постопли, да се изпокърпи и изчисти. А вече и не избягваше толкова селата, особено при по-лошо време. Пък и аскер сега по-рядко ходеше из планините.

Тръгнали бяха по това време други люде по железнишките села. Това бяха трима пратеници на битолския гръцки владика — един дякон и двама негови придружници. Ходеха те от село на село, подхващаха селския народ с кротки думи, с обещания за подкрепа и закрила пред турската власт, някъде даваха и по някоя пара. Народът се противеше и тогава те започнаха да го заплашват пак с тая същата турска власт. Така те се опитваха да събират поданици на гръцкия владика, да върнат тоя народ наново към гръцката патриаршия, от която се бе откъснал и спасил след големи мъки и борби. Те се опитваха да използуват сегашната беда на селския народ с примамливи обещания или със закани. Оплакаха се людете на Марко Чендов от тия трима владишки пратеници и той ги пресрещна с четата си сред планината. И само това им каза войводата:

— Тръгнали сте като чакали сред народа. Търсите лесна плячка за дедо си владика. Искате да делите народа и да сейте вражда сред него. Връщайте се, откъдето сте дошли! Ако ви срещна още еднаж, ще ви окача по дърветата. Живи веке нема да ви пусна.

Тримата владишки слуги веднага обърнаха конете си накъм Битоля. И вече не се върнаха в Железник. Научи се за тая случка дядо Павле Локвенец и каза старият човек:

— Пак са тука нашите закрилници.

Дона не поглеждаше вече планината, макар и сега още да тлееше в сърцето й поне още една искра на обич към нея и на удивение пред нейната величествена хубост. Планината смени отново разкошната си есенна дреха и отново облече дебелия си бял клашник. Случайно погледна еднаж Дона от високата скала и видя долу, по най-късата пътека за гората, следи от човешки стъпки по снега. Сърцето й бързо затуптя за една минутка, бързо до болка. По тая пътека Велко най-често отиваше и се връщаше от гората и за един миг само й се стори, че тия следи в снега бяха негови. Минали бяха месеци от неговата смърт, а той беше все още жив в нейната мисъл, погледът й все още блуждаеше жаден по неговите следи, макар отдавна да се бяха заличили.

Тя работеше добре в училището. Някак по навик и без да влага в работата цялата си душа, както преди, но децата не забелязваха това. Рядко ще пробегне по лицето й бледа усмивка, а нито един път не застана пред децата да им попее, да ги научи на песни. Караше ги да пеят понякога, но караше по-големите да учат по-малките. Тя работеше добре, със съвест, подтикваха я към работа децата, техните светли погледи, пълни с обич и преданост, техните пъргави работливи ръчички, усърдието, с което се привеждаха над плочите и читанките. Децата често чуваха да се приказва в къщи за тяхната учителка, за нейната несрета, те не знаеха как да изразят своето съчувствие, но Дона го долавяше в тяхната особена детска деликатност — да бъдат послушни, да работят усърдно, да я жалят и обичат.

По празниците селяните я канеха да им гостува, готови бяха някои жени да нощуват у нея или да й пращат някое от децата си, за да не бъде сама през дългите зимни нощи.

— Не, не — повтаряше Дона. — По-добре ми е сама. Благодаря ви, добри хора…

Ден след ден зимата преминаваше ту под ниско облачно небе, ту във ведри слънчеви дни, ту в снежни бури, докато една нощ над планината прелетяха жерави. И през един топъл мартенски ден качиха се горе при учителката Павле Локвенец и Лозан Конев.

— Ето, учителке — рече старецът, — Лозан даде парите за училището, десет наполеона. Ами да постегнем училището, с тия пари, та като дават децата изпит за Гергьовден, да бъде то чисто и на китено. Да беше отишла ти, учителке, за неколко дни в града, ще пратим с тебе и други люде, та да купиш там каквото е нужно за нашето училище.

Градът! Колко далеко бе останал градът в паметта на Дона — дори образът на родната й майка бе избледнял. Чуваше тя за своите близки — живи са и здрави, но нито един път не пожела да ги види. Живи са и здрави — това стигаше. Тя беше тук, пуснала бе дълбок корен, тук беше гробът на Велко, гробът на рожбата й — къде другаде можеше да отиде тя?

— Не, дедо Павле, в града нема да отида. Но ще напиша на един лист хартия какво е нужно за училището. Ако книжарят в града нема всички нужни училищни потреби и украси, той ще ги поръча в Битоля или Солун. Не е нужно и не мога да отивам в града, дедо Павле.

Така и стана. След около един месец време пристигнаха от града четири товара книги и всякакви вещи за училището. А долу селяните бяха изгасили вар в една голяма дупка. И тъкмо преди Великден, когато учителката разпусна децата за празника, надойдоха горе млади люде — измиха училището, варосаха го и отвътре, и отвън, та заприлича на бял манастир. Тая пролет гурбетчиите от Рожден не бързаха да заминат — бояха се, че турците няма да ги пуснат, и се канеха чак след Великден да се помолят при каймакамина в града, — а имаше между тях изкусни майстори и зидари, та направиха училището за чудо и за приказ, виждаше се отдалеко като някаква бяла птица на скалата.

На втория ден на Великден неочаквано дойде у Дона мъжът на Добра. Спря се вън, пред вратата, поизкашля се и попита несмело:

— Може ли да влеза, учителке, за малко?

Дона излезе на вратата учудена и още повече се учуди като го видя смутен и дори уплашен.

— Повели, Конев.

Дона отстъпи от вратата и той влезе. Свали калпака си, огледа се де да седне. Тя му подаде едно триного столче и се дръпна насреща. Виждаше се, че не му беше лесно да започне разговор, но най-сетне каза:

— Прощавай, учителке, може да сгреша нещо, ама аз с добра мисъл съм дошъл. — Той пое шумно въздух и продължи: — Време е да се връщам в България, та и позакъсняхме ние тая година, но… Аз там, учителке, имам дюкян, добра работа, но требва да я гледаш, да не я изоставиш, че иначе не върви. Наистина имам съдружник, но като остане по-дълго сам, и ще те забрави…

Той разказа подробно за работата си в България, за своя съдружник, за живота си там. Върнал се, но намерил запустял дом. Донесъл цяла кесия със злато, а и дюкянът му в България струвал още толкова, ако рече да го продаде. Той не беше бъбрив човек, но говори дълго и все не се решаваше да заговори направо, за най-главното, за което бе дошъл. Дона го гледаше някак отдалеко и отдалеко идваха до нея думите му. Той беше спретнат и чист в градското си облекло, обръснат тая сутрин, с грижливо вчесани коси. Не изглеждаше по-стар от тридесет години и личеше, че бе виждал и друг свят — стараеше се да се държи като благовъзпитан гражданин, доколкото бе могъл да се научи. Дона пропущаше някои от приказките му, но той изеднаж каза:

— Ти ще решиш, учителке, сега. Цела зима мислих аз, но сега ще ти кажа и ще те попитам: съгласна ли си да се омъжиш за мене? Сами сме и двамата, аз на ръце ще те нося и ако искаш, ще заминем двамата за България, там ще живейме, ако искаш, в града да се заселим, ако искаш, и тука можем да останем, ти ще решиш. Най-хубаво ще бъде да заминем за България, ако си съгласна.

Той млъкна, загледан в Дона. Лицето й се бе изкривило като от досадна болка. Тя го гледаше със също такъв израз и в очите си, но не бързаше да отговори. Тя не беше учудена от предложението на Конев, нито се гневеше, че той се бе осмелил да пренебрегне чувствата й към Велко — не беше чудно и нередно, че един вдовец искаше да се ожени за една вдовица. Но той бе сбъркал с нея и тя трябваше да му каже. А неговото предложение с всичките му примамки предизвикваше в нея погнуса, която не можеше да прикрие. Тя каза:

— Нема да се омъжа повторно.

— Ама защо? — възрази Конев. — Млада си още, защо да почерниш целия си живот, човек не бива…

— И после — продължи нетърпеливо Дона, — ти много бързаш, не е минала ни една година, откакто е умрел Велко.

— Ама, учителке — отвърна живо Конев, — аз реших да те попитам, понеже наближава време да замина пак за България, и ти само кажи, ще бъде, както ти кажиш, аз мога да чакам още една и още две години, ако речеш. Само да те попитам, пък ти…

— Ти познаваше ли Велко? — прекъсна го рязко Дона.

— Познавах го.

— Щом си го познавал, ето какво ще ти кажа: не се е родил още мъж, който може да го замести за мене… Аз съм Велкова жена и Велкова жена ще си остана докрай… Да, да — сякаш се сепна изеднаж тя и втренчи поглед в Конева: — Ти затова ли си дошъл? Е, хайде сега върви си със здраве.

Той стана с наведена глава и мачкаше смутен калпака си:

— Прощавай, учителке, и аз така си мислех, но рекох да попитам, с добра мисъл дойдох и от сърце… Хайде, сбогом и прощавай.

— Сбогом.

На вратата той се спря, сложи калпака на главата си и понечи да се обърне:

— Исках… за Добра исках да попитам… Не знам, да се срамувам ли за нея, или да я жаля, а жално ми е, иначе, за нея…

— Ти получи ли преди повече от две години, през зимата беше, едно писмо от нея? Викаше те и те молеше да си дойдеш, да не я оставяш.

— Да, получих такова писмо. Ама нели работа, не се оставя…

— Аз писах това писмо. Тя ме накара и каквото ми каза, това и написах. Ако ти тогава беше се върнал или беше дошъл да я вземеш при себе си — немаше да стане с нея това, което стана. Така мисля аз.

— Е, учителке… Може да е така. Задълбах много за пусти печалби, забравих и нея, и дом, и дете, и стара майка. А и тя, Добра — опита се да се оправдае Лозан Конев, — беше некак си особена… тя…

— Слаба е без опора жената, Лозане. Мъжът е за нея опора и лице, и чест, и крило е за нея.

Той наведе глава и излезе.

Няколко недели по-късно, на другия ден след като Дона приключи учебната година и разпусна децата, дойде при нея дядо Павле Локвенец. Говори старият човек дълго и все за самотията — и, спомена и за женитба, но не спомена никакво име — дошъл бе, види се, от грижа и от жал за младата учителка.

— Как ще живейш тъй, сама, щерко… — завърши той приказката си.

Изслуша Дона мълчаливо стареца докрай, помълча още минутка-две, сякаш от почит към белите му коси, и продума, загледана някъде далеко:

— Дедо Павле, дедо Павле… Един беше Велко Скорнев…

Като се върнаха пазарджиите от пазара преди Гергьовден, донесоха й писмо от майка й, написано на лист от ученическа тетрадка и с едър, разкривен детски почерк. Написало го е някое от братчетата или сестричетата й. Канеше я майка й, молеше я да се прибере най-сетне при своите, щом свърши сега учебната година. „Мъжа ти убиха — жалеше я майка й, — сега, научихме се, и детето ти умряло, сама живейш, пък не си пуста, без никого на тоя свет. Ела си, щерко, стига в тая пустиня, там живота си почерни. Може и тука, в града, да се намери некое место да си учителка или в друго некое по-близко село ще помоля вуйко ти Лазар Глаушев да ни помогне…“

Нажали се, заплака Дона за майка си, за близките си — за пръв път се отвори в сърцето й едно кътче за тъга не само по Велко. По-нататък в писмото майка й се вайкаше за тях си там, продължаваше в бедния дом същият живот в непрестанни грижи и неволи. Плака дълго Дона над това писмо, измокри го със сълзите си. На Гергьовден, след като децата дадоха изпита си, дядо Павле Локвенец й наброи пред всички старейшини и други селяни шест лири — втората половина от заплатата й за тая година. Както бяха тия шест лири и още други две бе запазила, та всички тия осем лири изпрати на майка си с първите пазарджии за града. Друго нищо не можеше да стори Дона за своите близки. Каква полза ще имат те от нея, ако прибави към техните грижи и неволи и своите скърби и болки? Прощавай, майко.

И друга една скръб изпита Дона. Или това беше нейната постоянна скръб, но тя отново я почувствува по-остро, по-болезнено, когато след изпита нейните ученици се разпиляха, каменната площадка горе опустя, не се чуваше на другия ден там детски викот и тропот. Едва сега почувствува Дона, че й беше по-леко с децата, че болката й бе започнала сякаш да се притъпява сред тях. Тя се ослушваше да чуе гласовете им, смеха им, песните им. И би могла може би да се приюти при тях, да се скрие от своята неволя, техните гласове и песни да заглушат непрестаналите вопли на сърцето й. Но — не, не! Тя бе им дотегнала със своето невесело лице тая година…

Разцъфтяла се бе наоколо разкошна пролет и навред кипеше нов, млад живот. Тук, високо в планината, пролетта идваше малко по-късно, ала винаги по-свежа, по-зелена, по-весела. Редиците планински върхове се надигаха в далечината като плиснали високо сини вълни, по насрещните стръмнини течаха потоци от ярки багри, белееха се край тях като снежни преспи отворените мраморни залежи, а гората бе легнала връз планината като къдрав зелен облак. Пролет — широк простор пред очите, пълен със светлина и птичи песни! В прозрачния въздух се премятаха пеперуди, бързо прелитаха по всички посоки шарени птички; по стръмните поляни подскачаха ягнета и козлета, по кривите пътеки шеткаха люде — ще се спре някой, ще дигне глава; засенил с ръка очите си, да погледне орела как разплисква с мощните си крила небесния лазур и води птицата след себе си цяло стадо бели облаци.

От няколко нощи Дона не можеше да спи. Някаква уплаха, някаква тревога бе изпълнила сърцето й, боеше се тя за своите мъртви — дали ги помнеше още, дали ги обичаше още? Обичаше ги и ги помнеше. Ала в същото време тя чувствуваше, че дълбоко в нейното измъчено сърце неусетно се бе породила нова, здрава сила, нова топлина. Все тъй дълбоки бяха всички рани на сърцето й, но те не боляха вече така остро, времето бе наслоило върху тях тънки целебни корички. Все по-често се заглеждаше и се ослушваше тя около себе си. Всичко, що през деня трептеше и сияеше в слънчев блясък, през тия ведри лунни нощи чезнеше в сребрист здрач, планината затихваше, заслушана в звънките песни на славеите, които заглушаваха дори еднозвучния шум на реката долу, в долината. Тая хубост ту в слънчев сяй, ту в лунен здрач, буйният кипеж на живота навред около нея, песните на славеите през топлите ведри нощи примамваха, притегляха тъжната млада жена далеч от нейните два гроба. Но тя нямаше да ги изостави, нямаше да ги забрави никога! В такова смущение живееше Дона през тия пролетни дни и нощи и никога преди не бе мислила толкова много за своята собствена смърт. Ала заедно с това растеше и новата сила в сърцето й. Породила се отново, съживила се отново в младото сърце, тя беше непобедима. И ето какво се случи тъкмо по това време:

Тая сутрин Дона едва дочака да се раздени и веднага стана от твърдото си легло в малката стая. Най-напред, като всяка сутрин, отиде в обора с едно почерняло котленце, за да издой двете кози. После пусна двете ярета, които наскоро се бяха родили, и остави вратата на обора отворена — козите сами ще излязат с козлетата си на паша из околността. Като се връщаше към къщи, неочаквано се изсипаха иззад ъгъла цял рой мънички, писукащи, бързоноги пиленца и след тях — клопклоп! — ту на единия, ту на другия си крак квачката. Радостно потрепна сърцето на Дона. Това беше единствената кокошка, която и бе останала, от някое време все се губеше и преди няколко дни току се показа с цяло облаче от жълти пухчета около нея, не по-големи от яйцата, от които бяха излезли. Сега те се втурнаха в нозете на Дона, върнаха се бързо пак при майка си и пак насам. Бяха гладни. Дона се спря за миг, после влезе в къщи да остави котленцето. Изнесе оттам една пръстена паница с просо, сложи я пред вратата и пилетата се струпаха на купчинка, кълвейки лакомо едно през друго. Тя им се радваше — какви бяха мънички, живи и толкова гладни, а и в тая радост беше новата сила на сърцето й.

— Учителке… — чу Дона познат момчешки глас и подигна глава. Към нея се приближаваше с разкривената си походка нейният ученик Апостол Сугарев.

— Добрутро, учителке!

— Добрутро, Апостоле.

Детето пристъпи още по-близу и продължи: — Викат те у нас веднага да дойдеш… татко и… — то протегна врат и изшушука, макар да нямаше кой да го чуе наоколо: — И комити има у нас, цялата чета, рекоха да дойдеш.

— Добре, Апостоле. — Тя влезе в къщи да се по-прибере и пак се показа на вратата: — Да вървим… хайде, заедно ще вървим.

Сугаревата къща беше чак на отсрещния край на селото. През целия път детето приказваше за едно, за друго на учителката си и Дона се учудваше на неговата схватливост и ранна зрелост. Но нали познаваше тя Апостола от близу три години, вече три години беше той неин ученик? Такъв беше той, мъдър като старец. Те минаха през селото и колко пъти бе минавала Дона по тия стръмни улички, а сега сякаш за пръв път вървеше по тях. И людете, които я срещаха и я поздравяваха — всички й бяха толкова познати, а сякаш за пръв път ги срещаше, такива мили, приветливи. Но людете, които я срещаха в тоя ранен час, повече се учудваха на нея: отдавна не бяха я виждали с такова разведрено лице. Малкият мъдрец, за да не предизвикат те двамата някакви подозрения, казваше ту на една, ту на друга страна:

— Баба е болна… иска да види учителката…

Пък всички знаеха, че от снощи у тях беше Чендов с малката си чета.

Къщата на Сугаревци не бе пострадала много през въстанието и стопаните й бързо я бяха поправили. Широката соба беше пълна с мъже, имаше може би петнадесет души; тук беше и цялата чета. Щом влезе Дона, всички станаха да я посрещнат — учителка беше тя и каква учителка, и беше жена на Велко Скорнев. Побързаха да й дадат стол да седне.

— Учителке — започна Чендов, — ти пострада много, ама пострада много и целият народ. Такъв е нашият живот. Сега ние се събрахме тука, ето, новият селски ръководител и новият селски войвода е тука, народната работа пак ще си върви, нема да я спрем. — Той посегна, взе един малък вързоп, развърза го: — Ето, учителке, знамето на нашата околия, спасихме го, искаме да го запазим, че пак ще ни требва един ден. Решихме, учителке, ти да го пазиш, тебе ти го поверява народът.

Той й подаде с две ръце червения копринен плат, както беше грижливо сгънат, подаде й също и кърпата, в която бе завит. Дона взе знамето, погледна го втренчено — такова скъпо, свето нещо — и продума:

— Ще го пазя. Като го прибра тя наново в кърпата, войводата продължи:

— Имаме и друга молба към тебе, учителке. Почваме пак работа, ама ние сме слабо писмени люде, нема го веке Наумов. Като стане нужда, молиме те сички, ти да ни бъдеш като секретар и на селото, и на четата. Така решихме, имаме нужда от по-учен човек, пък сега ти ще кажеш дали си съгласна, или не си съгласна.

— Съгласна съм — отговори веднага Дона.

— Ех, учителке — обади се един от селяните, — за името на Велко и…

— Да, за името на Велко — повтори бързо след него Дона, — за Велко и за сички.

Апостол я придружи чак до мостчето на реката долу. Дона се изкачи горе, в къщата си, и скри знамето между камъните в една от стените на своята къща; скри там и револвера, който някога й бе дал Велко. После седна край прозорците в стаята с огнището и дълго плака. Окъпа със сълзи душата си. Тя чувствуваше как отново я подхващаше и я понасяше широкият поток на живота. Дона тогава едващо бе навършила двадесет години.