Димитър Талев
Илинден (37)

VIII

Борбата още не беше свършена. Крушово беше опожарено, изгоря цяло Смилево, дето беше Главният щаб на въстанието, изгоря и Дебрища, изгорени бяха всички населени места по Битолския вилает, които бяха послужили като опора на въстаниците, опожарени бяха и много други села по цялата въстанала област, по цяла Македония. Ала по македонските планини още ехтяха битки, македонските планини още не бяха покорени.

След пристъпа на многохилядната турска армия, която прегази и заля въстаналата област, мнозина от въстаниците скриха оръжието си по горите и планините и се върнаха по селата си, по пепелищата на своите домове. Но още много чети от предишните четници и от въоръжени селяни, които не можеха или не искаха да се върнат по селата си, ходеха по Железник, по Крушово, по Демирхисар, по Преспанско, по Охридско, по Кичевско, по Костурско, по Леринско и бурята по тия места, които бяха повечето планински, още бушуваше с голяма сила. Планините гъмжаха и от аскер — двата непримирими врагове продължаваха да се дебнат и преследват, сблъсквания ставаха по всяко време на деня и нощта. Даме Груев води битки около Смилево и след изгарянето на това непокорно село. През месец септември стана голяма битка на един фронт от петнадесет километра между демирхисарските села Боища и Слоещица. Тук бе сега Главният щаб на въстанието с около хиляда въстаници. Срещу въстаниците настъпиха от четири страни над десет хиляди аскер и башибозук с дългобойни оръдия и конница.

Разярените турски пълчища вилнееха по селата и доунищожаваха това, което не беше унищожено — и люде, и добитък, — та палеха и горите, за да няма къде да се крият комитите. Но турците започнаха да се уморяват — често подканяха въстаниците да се приберат по селата. Стана още по-трудно и с прехраната на големите чети — селата бяха опустошени, а и нощите по планините ставаха студени, та людете страдаха и от глад, и от студ. Войводите вече разпущаха всички въстаници, които можеха да се върнат по селата си…

Лятото си отиваше. Небето все повече се избистряше от летните пари и прахове. Планината обличаше нова дреха и укротеното слънце из ден в ден я шареше с топли гъсти багри. В гората падаха с глух шум желъди и шишарки, по междите на малките нивици зрееха закъснели диви круши и около тях бръмчаха залутани зли оси.

Рожденци бързаха отново да скътат опустошените си жилища. Най-напред започнаха с къщата на учителката. Събра се едва ли не цялото село да помага. Каменната къща не беше много пострадала от огъня. За ден-два отново бе дигнат хлътналият от едната си страна покрив. Намериха се и две от козите на Дона, та селяните направиха и един малък обор на мястото на изгорелия. Така те си помагаха и помежду си — как иначе — и понеже къщите бяха все каменни, малко от тях бяха сринати до основи. На мястото на разрушените къщи селяните изградиха по една здрава широка колиба — да не останат людете без покрив през зимата, а живот и здраве по-нататък. По-трудно беше с добитъка. Една част аскерът бе изклал за храна, друга част бе отвлякъл и малко нещо от живата стока бе се запазила. А още по-трудно беше с храната. Едно бе разграбено, друго бе изгоряло, нещо пък остана и неприбрано по нивите. Предстоеше тежка, гладна година. Но — нека. Опитахме се да смажем главата на ламята — не успяхме, надви ни. Ех… Дошло е за целия народ и здраве да е само и живот! Няма да се дигнат само тия, които легнаха в гробовете. В гробищата на Рожден имаше нови гробове. Там бяха погребани всички рожденци, избити по време на въстанието. Легнаха там — нека бъде вечна тяхната памет и лека им пръст!

Веднага щом поправиха къщата и, Дона се прибра там с детето си. Нощем селяните виждаха как светеха прозорчетата и. Как ли ще живее сама? Те бяха я молили да остане в някоя от другите къщи, в която иска, и да не отива сама горе, а тя бе отсякла:

— Помогнете ми само да се поправи къщата. Мене там ми е местото. И по-добре ще ми бъде сама.

Дона търсеше предишния си живот, искаше да се върне в предишния си живот. Да се върне във времето преди оня миг, когато донесоха в селото тялото на Велко и тя го видя вече мъртъв. Нейният живот свършваше до тоя миг и след него започваше някаква пустиня. Започваше някакъв непоносимо мъчителен сън, който се повтаряше все отново и все тъй страшен. Тя още виждаше пред очите си тялото на Велко, както го бяха донесли селяните и бяха го сложили на засъхналата трева в селските гробища. Лицето му беше същото, но тъй чуждо в същото време; бяло, жълтеникаво, леко приподигнатите вежди и всеки косъм личеше по него, устата беше стисната, заключена, очите бяха полуотворени, с мъртъв, мътен блясък, без неговата усмивка в сивите зеници. И ръцете бяха същите, но и те като чужди, отпуснати безпомощно в тревата; цялото му тяло беше неподвижно като дънер, който ще бъде сложен под бичкията, и тия петна по него черна, запечена кръв. Все тоя Велко беше пред очите й. И зиналият гроб. И тежките буци червеникава суха пръст. И една страшна тишина, която я смазваше — спряло бе негли сърцето й, спрял бе и вятърът, и реката в дола, спряло бе и времето. От време на време тя долавяше плача на детето си и други някакви чужди, далечни гласове и думи, които бързо замираха в тая властна тишина, потиснала целия свят. През първите дни след като погребаха Велко, селянките, които се навъртаха около Дона, свиваха рамена в тревога:

— Ще умре учителката. Ще полудей. Не е на себе си. Що беше тая тъга, ще я изгори като огън!

Някаква сила още не беше угаснала в нея и я държеше на нозете й, тя отговаряше, когато я питаха, та и поиска да се прибере в къщата си. Така дни наред като в унес. После Дона сякаш изеднаж чу гласа на детето си в мъртвата тишина, която я ограждаше, сред страшните видения, които се повтаряха пред очите й. Къде се бе унесла тя — ето, детето й беше тук. То плаче жално, тя усети с остра, неочаквана чувствителност как пареше челцето му на студената й длан. То беше болно. Някакво було се смъкна отпред очите й, някакъв обръч се пръсна и освободи мозъка й. Къде се бе унесла тя?

Детето принадлежеше към другия й живот — отвъд гроба на Велко. Но то и сега беше тук, сред тая тишина, сред тия грозни видения — ето го в ръцете й, болно, безпомощно, то я гледа, познава я. Детето я изтръгна от едва ли не мъртвешка вцепененост, която можеше да я погуби, то разпука убийствената ледена броня, в която скръбта скова сърцето й. И като се връщаше стъпка по стъпка към действителността, някаква друга нейна половина, жива, жадна, копнееща, остана там, в другия й живот, отвъд гроба на Велко.

Така раздвоен продължи нейният живот.

Детето бе настинало зле в дъжда през оная нощ в гората. Дона беше още много млада, неопитна, това беше първото й дете и тя не знаеше как да го лекува. А не можеше да го остави да слезе в селото, да повика баба Клисурица или друга някоя бабичка, да пита и разпитва. Чакаше дано някой се качи горе при нея — често идваха жени да я видят. Детето гореше в ръцете й, надуваше го мъчителна кашлица, гърдите му бяха като запушени. Дона се помъчи да си спомни как майка й бе лекувала и нея, и другите си деца. Разпали в огнището силен огън. Разви от пеленките болното, разтри телцето му със зехтин, после с газ. Това си спомняше. Пови го наново в сухи, топли пелени. Хранеше го с козе мляко. Откакто се бе върнала от гората, гърдите й бяха пресъхнали, не се изцеждаше ни капка мляко. Но детето сега не приемаше козето мляко и тя го сложи пак на гърдите си — дано да изсмуче поне капка. Болното не искаше да залапа гърдата й — сви лицето си, сякаш се отвращаваше, и се закашля. Преди то лакомо залапваше розовото зърно и гълташе с шум обилната млечна струя; Дона гледаше блажена неговите издути, атлазени бузки и синкави очи, които я поглеждаха може би с благодарност. Сега то не искаше да приеме пресъхналата гръд. Тя започна леко да го люлее на колената си. Може би сънят ще го подкрепи.

Жалеше ли детето си, боеше ли се за живота му — Дона не мислеше за това. Тя жалеше своята рожба, боеше се за живота й, но човек не би могъл да скърби повече, отколкото скърбеше Дона за своя мъж. А това детенце беше частица от него, то беше всичко, що бе й останало от Велко, и тя го държеше в ръцете си, притискаше го на гърдите си с всичката сила на своята скръб и на своята покрусена обич. Дона не беше набожна, не умееше да се моли, но към кого да се обърне в тия претежки часове за помощ, за милост? И тя шепнеше, мълвеше с глас:

— Не ми го вземай, господи… Нека поне то ми остане…

Час по час тя се сепваше, като че ли се улавяше в грях. Ами тя мислеше само за детето си, а Велко беше вече мъртъв, лежеше заровен там, в селските гробища! Й се унасяше пак подир него отвъд гроба му. Но детето я държеше тук, до себе си, връщаше я в истинския живот с някое свое движение, с жалния си плач. Тя трябваше да го храни, да мокри с козе мляко, капка по капка, бледите му устни.

Два дни не дойде никой да я види, да й помогне. Дона реши да слезе в селото заедно с болното, ала вън духаше силен, студен вятър и тя с трепет се ослушваше в сърдития му вой, поглеждаше през прозорчетата — чакаше да спре. Боеше се да не би детето да настине още повече — вятърът пронизваше дори стените на къщата..

Пък и то, болното, като че ли се поуспокои, затихна. Тя не виждаше, не можеше да познае, че то вече умираше. И угасна в ръцете й. Беше тъмна, дълбока нощ. Вятърът бе престанал и беше тихо вън, но Дона нямаше вече защо да слиза в селото. Сега тя имаше други грижи. Мъртвото не й даваше да се отпусне, да се предаде на скръбта си по него. Как да го остави тъй, умряло, и да се хвърли на земята, да плаче, да пищи, да скубе косите си!

Тя го окъпа в малкото дървено коритце, както преди, когато беше живо. Малкото телце се бе стопило и тя с още По-голяма нежност поддържаше отпуснатата главица. Попи със суха, мека кърпа всяка капка вода по него. Пови го грижливо в най-хубавите му пелени. Постла на одъра нова шарена черга и го сложи там. Да не беше толкова бледо личицето му, то сякаш бе заспало. И тя му каза:

— Иди и ти при баща си…

Беше се разденило. Дано да дойде някой поне днес! Ала не дойде никой до късно следобед. Дона трябваше да слезе долу с мъртвото. Ще я видят, ще дойдат да го погребат до гроба на баща му. Тя излезе да погледне от скалата дали и сега не се задава някой по пътеката.

Долу пак се бе изпълнило с аскер. Сега често минаваше аскер през селото. Дона се върна при детето си. Трябваше да чака. Сега вече никой от селямите нямаше да дойде горе.

Преди да се стъмни, тя пак излезе да погледне. Аскерът бе разпънал шатри по поляните насреща. Тук щеше да нощува.

Още рано на другата сутрин Дома върза черна кърпа на главата си, дигна детето на ръце и го занесе в полуразрушената църква. О, тя не можеше да държи повече в къщи малкото мъртво тяло! Сложи го на каменното стъпало пред олтара. Изправи се и се прекръсти бавно. Дървеният иконостас беше изпочупен, очите на останалите там икони бяха провъртени с ножове. Тясното бледо лице на Богородица изглеждаше още по-скръбно с надупчените, ослепени очи.

— На тебе го предавам, майчице… — пошушна със сухи устни Дона. — Малко е и невинно…

Тя се прекръсти наново, дигна детето и го изнесе през изкъртената врата на църквата. Слънцето вече изгряваше, но Дона като че ли вървеше между две високи сиви стени, нищо не виждаше, нищо не чуваше, обладана властно от една мисъл — да изпълни своя последен, скръбен дълг към мъртвото си дете. Мина по площадката и сви по пътеката надолу.

Като слезе в долината и мина по тясното мостче на реката, към нея се приближиха неколцина войници. Тя се спря. Турците я гледаха смаяни. Тя беше сянка на млада жена и на ръцете й лежеше мъртво дете.

— Хай, завалията… — промърмори един от турците и те се отдръпнаха, отвориха й път да мине.

Дона се изкачи до най-близката къща, спря се пред вратника й. Не стана нужда да вика — бяха я видели отвътре и две стари жени бързаха през двора.

— Ох, учителке, ох, щерко, какво е станало пак с тебе?

— Детето ми умре… Още вчера. Требва да го погреба.

Не смееше да се покаже мъж поради аскера, та една от жените отиде и взе мотика и лопата. Дона се отправи към селските гробища, двете жени вървяха след нея.

Когато до гроба на Велко израсна малкото гробче, Дона падна там, върху гроба на мъжа си, и заплака с глас. Дотук бяха стигнали силите й, сега тя можеше да поплаче.

Селяните вече не я оставяха сама, дори много често по някоя от жените оставаше и да нощува с нея горе. Учителката беше като жив образ на техните общи скърби и неволи. Селяните и се бояха за нея, за здравето й, за живота й.

Времето минаваше. Изкачи се горе един ден и Павле Локвенец, а с него и други двама от селските старейшини. Влязоха старците в малката тиха къща и гледаха с почит учителката, сякаш не беше тя толкова млада. Някаква сила се излъчваше от нея — това беше може би нейната прекомерна горест и силата, с която я понасяше. Седна Дона срещу тях и дигна поглед — дълбок и чист, пречистен от голямата й мъка. Павле Локвенец каза:

— Дойдохме, учителке, за училището. Требва да се поправи, време е да го отвориш. Требва да се живей, а секо нещо си иска своето.

Не беше се загрижил старецът само за училището, а искаше да подложи и една опора на учителката: по-лесно ще и бъде, като се залови за работа. Той долови някаква промяна по нейното лице и помисли, че тя се зарадва, но Дона отговори:

— Училището?… Каква учителка ще бъда сега аз? Отворете училището, да не се губи време, но по-добре да си намерите друг учител.

— Защо друг учител? Ти нели си тука? Къде ще търсим сега друг учител? Не, учителке, стегни още повеке сърцето си и върви с бога напред. Ще носи секи товара си, колкото и да е тежък.

Дона не беше и помислила за училището. Тя живееше само със своите мъртви и сама полужива. Скъсала се бе и единствената връзка, която все още я свързваше с действителния живот след смъртта на Велко. Тая връзка бе малкото й детенце и нейният живот сега оставаше отвъд двата скъпи гроба. Нито еднаж тя не помисли да се върне при своите си в града и рядко се мярваше в паметта й спомен от живота й, преди да дойде в Рожден. Тя беше като затворница във времето отпреди две години — от деня, в който дойде в Рожден, до деня, в който умря Велко. Това беше сега нейният истински живот.

Често мислеше тя и за своята смърт. Спомените, бяха само спомени, колкото и да се вживяваше Дона в тях. Нямаше да се върне Велко никога при нея, нямаше да го види тя никога, нямаше да види и детето си. Дона съзнаваше това, макар да беше засенчвано съзнанието й от прекомерна горест, от една отчаяна непримиримост пред непоправимото. Тя беше като пътница и бързаше с всички сили към своята цел — да настигне, да срещне двете свои скъпи същества, — една цел, която нямаше да стигне никога, но бързаше към нея залутана, задъхана и вече много уморена. Искаше да си почине най-сетне и мислеше за смъртта. Копнееше да легне в покой до него, до Велко, и до своето дете. Може би ще ги види там, в смъртта, ще се срещне с тях. И все повече мислеше за смъртта, като край на мъката й, като почивка, като радост може би за измъченото й сърце. Какво я задържаше още тук? Ала спомените все още хранеха душата и, в нея имаше все още жизнени сили, които я задържаха, тя при това още не беше надвила страха пред великата тайна, страха пред смъртта в своето малко човешко сърце.

Старецът Павле Локвенец неусетно я подръпваше към отсамния, към истинския живот, Дона се ослуша в неговия тих глас, в мъдрите му думи. Училището… Тя бе преживяла там много радост, свързано беше и то със спомените и за Велко. Училището, селските деца, работата в ниската училищна стая, между дългите чинове… Да можеше да се върне там, както някога, без това огромно бреме на рамената й! …

— Децата се питат — продължаваше Павле Локвенец, — питат кога ще ги събереш, па и майките им питат… Обичат те, учителке, сички.

Да, селяните я обичаха, и деца, и възрастни. Тя чувствуваше това и в своята несрета, чувствуваше с вледененото си сърце топлината на тяхната обич, на тяхното състрадание — та нали и тях бе брулила същата буря! Дона не искаше да огорчава своите съселяни, не искаше нищо да им отказва. И отвърна, като че ли повече на себе си:

— Дали ще мога…

— Ще можеш, учителке — улови се веднага за думите и Локвенец. — Ще можеш, щерко, и с работата ще ти олекне, чедо…

Още на другата сутрин Павле Локвенец доведе селяни и започнаха те да поправят училището. Запустялата площадка около училището и църквата се оживи. Идваха люде да работят тук, а идваха и други, за Да, гледат. Дона стоеше в къщи, рядко ще се мерне Из двора. Но тя неволно се ослушваше в глъчката оттатък. Тия човешки гласове долитаха до ушите й през затворената врата, през прозорците на къщата й, тя не можеше да ги спре, да ги заглуши. Притегляха я, тя се спираше понякога и да погледа през малките прозорчета людете, които се събираха и работеха вън, край училището.

Беше неделен ден и горе се събра цялото село. Поправена беше и църквата и селяните сега се трупаха с по-голяма набожност да се кръстят. Пред иконите, чиито очи бяха дълбани драскани с ножове. Дойде в църквата и Дона пребрадена с черна кърпа. Сетне целият народ излезе вън, както винаги. Людете се отдръпваха да правят път на Дона, като да беше тя знатна болярка, вън я заобиколиха жени и деца от всички страни, както някога, преди две години, когато дойде за пръв път в Рожден. И както тогава за младото девойче, дошло в чуждо място, така и сега всеки избираше хубави, благи думи да я погали, да я утеши. Сред пъстрилото на везаните селски ризи се виждаха и други черни кърпи — не беше сама в скръбта си Дона, имаше и други изгорели майки, жени и сестри в Рожден. Камъкът, който притискаше сърцето й, негли се поизмести. Дона почувствува непреодолимата сила на живота, на истинския живот, той я притегляше, зовеше я и с тия ласкави погледи, пълни с обич, и с тия кротки думи, които звучаха като песен, дори и с тия черни кърпи — тя виждаше приведените почернени глави и си помисли за търпението, за примирението на тия майки, жени и сестри, които също понасяха голяма скръб.

Тоя път селските старци не повикаха при себе си учителката, а те дойдоха при нея. Не стана дума за нейната плата-излишни и неуместни биха били сега думи за пазаруване и плата. Старците водеха със себе си Лозана Конев, мъжа на Добра, и искаха да насърчат, да зарадват учителката. Дядо Павле Локвенец каза:

— Ето, учителке, нашият добър съселянин Лозан Конев, като виде поруганите икони в църквата, обеща да дАде десет наполеона, да повикаме тука зографи и да поправим иконостаса. Господ да го награди, но той и друго обеща. Ще даде той десет наполеона и за училището, та да наредиш ти, учителке, нашето училище, както е виждал той Угоре наредени училища.

Пристъпи по-близу Лозан Конев, заговори и той:

— Като погледнеш там, в България, некое село в полето, най-първо ще видиш училището — най-хубавата сграда, с бели стени. А още по-хубаво е вътре: чисто, светло, шкафове с книги, по стените карти на сички държави и земи, картини на секакви животни и растения. Иде ти да свалиш шапка и да се прекръстиш като в църква.

Дона дигна очи и спря за минутка поглед върху Лозан Конев. Той беше още млад и дори напет, беше чисто облечен в хубави градски дрехи. „Та тоя ли погуби Добра… — мина през ума на Дона. — Не. Едва ли… Тя сама се погуби…“

Доловил в погледа й някакво съчувствие или пък благодарност за щедрия му дар за училището, Лозан Конев също я гледаше внимателно и някак едва-едва учуден или може би също с благодарност и лека, едва доловима руменина премина бавно по лицето му.

На другата сутрин селските деца се събраха горе, на площадката, и Дона ги въведе в училището.