Димитър Талев
Илинден (36)

VII

Тъжен беше животът на старите Глаушеви, откакто останаха сами двамата в голямата къща. Отиде Борис в Дебрища заради жена си и не беше много далеко дотам, но той рядко идваше да ги види. Тъгуваха много двамата стари люде в самотата си, но и в това беше голямата им обич към единствения син, към единствената рожба — да не се месят в живота му, да не му са спънка и товар. Не бе тръгнал Борис по лоши пътища, за да го спират. Наистина, той бе започнал живота си не както те биха желали — не толкова защото се ожени за селянка, а защото се ожени още много млад. Но нали той беше доволен и щастлив в новия си живот? А като се увлече Борис толкова много в народните работи, не беше Лазар Глаушев човек, който да отклони сина си от такъв път. Какво е по-достойно за човека от това — да се бори за народа си? Целият живот на Лазара Глаушев беше такава борба. Някога той не бе мислил за себе си, не бе жалил себе си и сега жертвата беше сто пъти по-тежка — животът и щастието на рожбата бяха сто пъти по-ценни от собствения живот и собственото щастие, но Лазар Глаушев тъкмо с това сега чувствуваше в себе си голяма сила, че можеше да премълчи, да претърпи страховете си за сина. Няма да покаже той слабост в нищо и нека да свърши животът му, както е почнал, макар сега, на стари години, по-тежък, по-тревожен. Той се боеше за сина си, тъгуваше за него, но сърцето на стария човек беше пълно и със сладка гордост, че Борис беше тъкмо такъв — чист душевно, храбър, възторжен, достоен човек.

По своему преживяваше своята майчина скръб Ния Глаушева. Тя обичаше така своя син, че можеше да претърпи всичко заради него, да се откаже от всяко свое желание, да се лиши от всяка своя радост заради него. И тъкмо в това майчинско себеотрицание бяха всичките й радости. Тя не го виждаше край себе си, но знаеше какъв нежен, благороден син беше той и това й стигаше. Женитбата на Бориса, прибързана и не много редна, засегна чувствително нейното честолюбие и майчинска гордост, но тя премълча болката си, за да не смути с нищо неговата радост. Тя би се опитала да го спре, да го предпази от всяка грешка и прибързаност, но не и да го нарани, да го огорчи. Ния не беше майка, която ще наложи на детето си своите желания, нито дори своята мъдрост и най-малко майчинското си честолюбие. Тя беше щастлива, че имаше такъв син, и това й стигаше, готова беше на всякакви други лишения Така с голямата си обич към него тя понасяше търпеливо и страховете си за него — не се решаваше, не искаше да го спре и в опасните му увлечения.

Ала все пак тъжен беше животът на двамата стари вече люде без единствения им син, при толкова страхове и тревоги за него. И те всякак си помагаха в тая обща скръб и тревога, както при всяка скръб и тревога в целия им дълъг общ живот. Когато споменаваха за Бориса — всеки ден и непрестанно, Лазар Глаушев показваше своята гордост от сина си, а Ния Глаушева — своята обич. Така те взаимно разведряваха душите си, прогонваха по-далеко лошите си мисли. Така те започнаха още с женитбата му.

— Борис винаги знай що върши — каза тогава старият Глаушев.

— Ами да — допълни веднага Ния. — Виж каква е хубава Ружа!

Като научиха по-късно, че снаха им беше бременна, те се надпреварваха да се радват.

— Хайде, бабичко — рече Лазар, — скоро ще си имаме внуче.

— Ами тя, Ружа, ще напълни къщата ни с дечица — отвърна Ния. — Виж каква къща имаме, пък е празна.

А като почна да нараства народното вълнение и бурята наближаваше, Лазар Глаушев все намираше случай да каже и да повтори:

— Борис е достоен мъж и срамно е да го крием ние сега под полата си. Но той умей да се пази.

— Ех, както ще бъде за целия народ… И дано господ ни го запази — отвръщаше за утешение майката, но повече заради бащата; нейното сърце по ония дни беше като жива, отворена рана.

Когато чуха, че бе изгоряло цяло Дебрища, а нямаха никаква вест за Бориса, те и двамата замълчаха — дотам стигаха силите им, колкото да не подлютват взаимно раните си със страховете и с лошите си мисли. Скришом въздишаше старият човек, скришом от него плачеше горестната майка. Лазар ходеше да пита тук и там, но никой не можеше да му каже нищо за Бориса и той криеше от жена си, че сам губеше надежда. Дори се опитваше да я позалъгва:

— Рано е още да се обади след такова размирие. И ни един човек не е дошъл оттам да каже що е било, как е било. Само турците, аскерът, а от них какво ще научи човек…

Беше привечер и тъкмо се бе прибрал старият Глаушев от чаршията, когато влезе в двора им тетка Бисера. Те я видяха от прозорците на долния кат и двамата избързаха да я посрещнат. Тетка Бисера застана на входната врата — беше боса, с изпокъсани дрехи, с две торби през рамо, а в ръцете си държеше повито детенце и току го подаде на Ния:

— Ето ви внучето.

Ния го пое с двете си ръце и го притисна неусетно на гърдите си, а очите й, пълни със страх и мъка, търсеха очите на Лазара. Той не смееше да погледне жена си и попита с отпаднал глас:

— Ами Борис, синът ни, Ружа…

Тетка Бисера, отговори троснато и бързо, като че ли едвам бе задържала досега думите си:

— Борис… отвлекли го турците, а Ружа я убиха.

С ножове я убиха.

— Влез, влез, сватя — едвам успя да продума Лазар Глаушев. Но все пак, като влязоха вътре, той посъбра сили: — Кажи сега, сватя, какво знайш, какво си чула и видела.

— Ами това — проточи нос тетка Бисера, като че ли се сърдеше някому: — Ружа я намерихме на пътя. Виках й: хайде да бегаме, сички бегат, а тя изостана заради них, заради баща си, заради мъжа си. На моста я видели, питала, когото срещне. Видели я там наши и с пушка да гърми по турците. Като баща си и тя, като брат ми… А зетът Борис — казаха ми люде, видели го: турците жив го хванали и го отвели некъде. А ето сега детето — що да му правя, аз рекох да ви го донеса, ваше е…

Ния подигна грубата вълнена завивка и погледна лицето на малкото: нима то идваше сега да замести нейния син? Но и то, и то беше нейна рожба. И беше едва живо в ръцете й… Как се бе върнало изеднаж времето, когато нейният син беше също толкова малко дете — та това беше той, Борис, в ръцете й: това беше неговото дете и тя все едно държеше сякаш него в ръцете си…

Тетка Бисера продължаваше да мънка сърдито:

— Давах го на една, на друга невеста да го кърми, ама сека си гледа своето дете повеке, давах му и козе млеко, а и то не се намира, сичко изгоре, сичко опусте. Не мога аз, брат ми Кузман остави две сирачета, а това си е ваше, що да му правя, донесох ви го, цел ден съм ходила, пък страшно е по пътищата… Двамата стари люде не я слушаха.

Още рано на другия ден Лазар Глаушев намери башполица и му каза:

— Научих се, Етхем ефенди, че вашите дигнали моя син от Дебрища и го отвели некъде. Двайсет лири имаш от мене, ако издириш къде е моят син.

Башполицът нищо не отговори — такъв беше нравът му. И цели две седмици старите Глаушевци прекараха в тежка мъка и неизвестност. Етхем ефенди дойде сам в дюкяна на Лазар Глаушев.

— Чорбаджи — каза той, — твоят син е в Битоля, в затпор е. И побързай да му помогнеш, тежък късмет има той. С пусат го уловили в Дебрища.

Лазар Глаушев му наброи двадесет златни лири. И веднага още същия ден тръгна из чаршията да събира още пари. Нямаше свои пари и ходи най-напред при всички по-заможни люде в чаршията. Като беше слаб с работата си, не бяха много щедри тия люде към него. Тогава Лазар започна да обещава къщата си. Те подозираха, че огън гори на главата му — нали и от сина му нямаше никаква вест, та бяха още по-сдържани.

Влезе старият Глаушев и в големия манифактурен дюкян на Илия Роглев; нали и той, Роглев, беше в комитета? Не се зарадва търговецът, като го видя в дюкяна си. А Лазар започна направо:

— Илия, в голема нужда съм заради Бориса. Може би от бесилка ще требва да го свалям. Пари ми са нужни.

Илия Роглев мълчеше, загледан пред себе си. Лазар продължи, а сякаш го стискаше някой за гърлото:

— Ето къщата ще дам… Детето си да спася, Бориса…

Роглев продължаваше да се пули с големите си изпъкнали очи. Той си мислеше: „Ако му дам сто или двесте лири — нема да ми ги върне… кога ли ще спечели старецът сто или двесте лири отсега нататък… Ако му взема в залог къщата — целият град ще научи. А нели ние с Бориса бехме заедно…“ И той въздъхна сякаш от мъка, че не може да помогне на стария човек:

— Немам, дедо Лазаре! Каквото имах, затворих го в стока още преди това… въстанието.

Нямаше какво повече да говори Лазар Глаушев — виждаше той докъде стигаше и патриотизмът, и човещината на Роглев. Стана Глаушев и си излезе от дюкяна му. Не се реши сега да отиде и у Георги Баболев. И колкото успя да събере пари тоя ден — повечето бяха от по-бедни люде из чаршията. Но бяха малко тия пари, нямаше да му стигнат, за да спаси сина си от смърт.

Като се стъмни и се прибра в къщи, Глаушев разказа всичко на жена си — и за Бориса, че бил затворен в Битоля, и за людското безсърдечие.

— Само с пари може да се отърве човек от турски ръце — продължи той. — Едно време аз, нели си спомняш… Ще ида в Битоля. Събрах нещо днес, но сега нам много пари ни требват за Бориса… „Ако е още жив“ — додаде в ума си Лазар с примряло сърце.

Ния донесе наниза си, двата пръстена; запазили ги бяха досега, но нямаше защо да ги пазят повече, щом беше за Бориса. Тя се спря замислена и като че ли повече се вслушваше в мислите си, отколкото в думите на мъжа си. И отеднаж каза:

— Аз ще ида в Битоля, не ти. Първо аз ще ида, пък ще видим после. Намери ми още утре кола и люде да отида.

— Какво мислиш, жено? — попита Глаушев учуден.

— Сетих се за Лейла, щерката на Кемал бей. Спомняш ли си — тя идва тук, у нас, с майка си и се срещнаха с Бориса. Нещо ми подсказва, че тя ще ни помогне. Мъжът й бил пръв бей и богаташ в Битоля.

Замисли се Лазар Глаушев и после рече:

— Ще идем заедно в Битоля, Нийо. Ти само виж къде ще оставиш внучето, докато се върнем.

Заминаха и двамата още на другия ден.

Лазар Глаушев сякаш не можеше да познае големия и хубав град. По улиците на Битоля се движеше повече аскер, ходеха насам-натам и въоръжени агалари на цели тайфи. Много дюкяни по големите чаршии бяха затворени, дори и на Широк сокак имаше затворени дюкяни, дето търговците бяха повече евреи и власи или гърци. Старият Глаушев имаше приятели между житарите евреи тук, работил бе с тях преди и те го съветваха:

— Ти не казвай, че си от Преспа. Сега е лошо време за вас, буна голема дигнахте срещу султана, цела Битоля замре, та сички са против вас — и турци, и гърци, та дори и циганите викат по вас.

По същото време из битолските улици беше разлепено едно обявление от името на турското правителство за голямата „милост“ на „свещения господар“ султана към въстаналите, но това обявление завършваше със следната грозна закана: „За последен път се канят българите да се приберат по домовете и селата си, а тези, които не се върнат и (не) прибягнат към милостта на царското правителство, ще се накажат и изтребят по най-жесток начин.“

Пак от своите приятели евреи Лазар Глаушев научи къде бяха сараите на Рашид бей.

Излязоха двамата стари люде на улицата край Драгоар — тук бяха две улици от двете страни на реката, която шумеше между зиданите брегове. Проклеха и двамата дните си тук и не се знаеха ни живи, ни умрели, докато минаха тая дълга улица. На всеки мост на реката имаше бесилки. Висяха там обесени трима селяни и един в комитско облекло — на четирите моста по един. С премалели нозе минаха край тях Глаушеви — да гледат, а можеха ли те да не погледнат кой виси на бесилката? Нали и родният им син беше в ръцете на джелатите!

Най-сетне навлязоха в турските махали. Опасно беше сега тук за люде като тях, но те бяха тръгнали да спасяват чедото си. Намериха скоро бейовия сарай, обграден със стена близу четири аршина висока. Почука на тежките порти Ния Глаушева, а Лазар отиде и седна на един камък отсреща, подпря с две ръце главата си — от мъка, пък и да не се вижда лицето му, да се не познава твърде що е и какъв е.

Поведоха Ния Глаушева през два двора, а третият беше обширна градина с два мраморни водоскоци, с цели лехи всякакви цветя и по-нататък с лози на високи скелета, с плодни дръвчета — висяха тежки гроздове, кехлибарени, червени, та дори черни, а дръвчетата тежаха от всякакви зрели плодове. Сладък, упойващ дъх се носеше във въздуха, шуртеше и се плискаше водата в мраморните водоскоци. Не погледна нищо старата жена, не забеляза нищо от тая хубост търсеше с очи Лейла. Сама Лейла излезе да я посрещне и я въведе в една широка одая с нисък таван и наоколо цялата с ниски меки миндери и възглавници. Някъде навътре из къщата някой свиреше на саз, чу се по едно време и ситен кикот, смееха се весело жени.

А лицето на Лейла като че ли не познаваше вече усмивка. Тя гледаше строго, очите й се бяха поотдръпнали, отслабнала бе, носът и бе станал някак ръбест, около устните й се виждаше бледност. В ъгъла до вратата седеше някаква стара туркиня и пулеше очи, но Лейла каза на Ния Глаушева:

— Ти говори си по вашенски, тя нищо не разбира. Ния й разказа каквото беше нужно за Бориса и добави, чупейки пръсти, разплакана:

— Майка съм, помогни ми, спаси детето ми, немам аз друга рожба…

Младата туркиня мълчеше, но явно беше, че се нажали сърцето й. Спомни си тя за младия хубав момък, когото бе виждала два пъти, оживя с всичката си сила собствената й мъка за погубената младост. Тя каза на старата жена:

— Ти ела пак след два дни.

Едвам дочака Ния Глаушева да минат два дни и пак заедно с Лазара отидоха да тропат на бейовите порти. Тоя път Лейла беше по-весела, но пак беше сдържана в приказките си, пък и езикът й беше беден на преспански. Тя веднага каза на старата майка:

— Моят бей от бесилката свалил сина ти. Това ще ти кажа. И, ишаллах^[1], той ще си дойде при тебе…

Заплакаха двете жени и по—старата, Ния Глаушева, наведе се бързо и целуна бледата тънка ръка на туркинята. Не се учуди туркинята на тая преголяма благодарност на старата жена.