Димитър Талев
Илинден (35)

VI

След сражението на Дълги рид настъпващите турци се насочиха по пътя за Рожден. Те се спуснаха по Три буки в безредие, надигнали пушките си кому както бе по-сгодно. Вървяха на гъста тълпа, та преливаха от двете страни на пътя и бързо изпълниха долината при селските воденици. Бяха уморени след днешните сражения и вървяха мълчаливо, рядко ще се чуе глас сред глухия тропот на стъпките им и подрънкването на оръжието.

Като видя Бабин турците в долината, поведе и той другарите си към селската гора. Тръгна да търси разпилелите се въстаници, но другарите му, щом навлязоха в гората, започнаха да изостават и един по един се прибираха при семействата, като скриваха преди това оръжието. Бабин остана сам, но и той скри най-сетне оръжието си в една хралупа и се прибра при своето семейство.

Селото беше изоставено в ръцете на аскера. Още докато се стичаше в долината, отделения от аскера запъплиха нагоре към изоставените къщи, а два взвода се отправиха по стръмната пътека към високата площадка. Турците бяха забелязали селската чета, преди да се оттегли, и очакваха горе някакъв отпор. На площадката ги посрещнаха с яростен лай само двете кучета, които Дона бе отвързала, преди да тръгне за гората. Запукаха пушки и едното от кучетата веднага бе убито, а другото се повлече с пречупен гръбнак, с жален вой — скри се някъде и замлъкна. Мнозина от турците навлязоха в къщата на Даме Скорнев, разтършуваха по всички ъгли, задигнаха кой каквото можа от покъщнината, подгониха кокошките, отвориха обора и подкараха козите, мулето и двете кончета, сетне запалиха и къщата, и обора. В същото време други турци бяха навлезли в църквата, чупеха иконите, грабеха каквото им се виждаше ценно, след това навлязоха в училището. Запалиха също и църквата, и училището, но огънят скоро загасна — нямаше какво да гори в двете каменни сгради. Като напуснаха турците площадката, загасна огънят и в къщата на Скорневци, но оборът изгоря до основи.

Аскерът разграби и опожари и другите къщи из селото, водениците в долината, останаха незасегнати само някои от по-отдалечените дворища и кошари. Високи стълбове чад се издигаха из планината, забулваха за минутка пламтящото лятно слънце, сякаш да го загасят, но бързо се разнасяха по избелялото небе. По кривите селски улички и пътеки ходеха натоварени с покъщнина аскерлии, час по час ще се чуе изстрел по някое подплашено добиче, по някоя кокошка или по селските кучета, които лаеха прегракнало и отдалеч по нашествениците. Докато аскерът ограбваше и палеше селото, група офицери бяха насядали на една поляна под гъста сянка и със свойствената турска почтителност се съвещаваха как да обградят и претърсят гората.

Турците, които навлязоха в Рожден, макар да бяха към хиляда души, не се решаваха да прегазят старата рожденска гора. Те останаха тук през деня, останаха и да нощуват в Рожден. Очакваха да пристигне и друг аскер откъм Дебрища, та с още по-големи сили да минат през гората, която криеше може би големи опасности.

А в гората бяха избягалите от селото рожденци, също и ония дебрищани, които бяха избягали в Рожден; доколкото имаше тук въстаници, прибрали се при семействата си, те бяха изпокрили оръжието си и сега стояха в гората без оръжие. Довела бе Дона всички тия бежанци на поляната около извора, дето предната година Велко бичи трупи, та и сега се виждаха наоколо следи от неговата работа тогава. Здрава беше още и колибата и всички очакваха, че там ще се настани Дона с детето си, но тя нареди да се настанят вътре най-напред две бременни невести, които очакваха да дойде часът им, а тя се прибра до входа. Някои от мъжете приправиха набързо тук-там и други колибки и навеси, прибраха там своите си люде. Имаше и двама болни старци — направиха и за тях навес, постлаха им мека трева и шума. Само огън никой не смееше да запали, за да не издаде скривалището в гората.

Като се понастаниха така рожденци и дебрищани и всяка челяд си намери сгодно място, поуталожи се и страхът им, макар да знаеха, че турци ходеха по селото и край гората.

— Да си жива, учителке, че ни доведе тука — повториха мнозина тая благословия и си приказваха жените помежду си с плаха надежда: — Нема да влезат поганците в гората. Нема да се решат. Нема да ни усетят, нема да ни намерят. Дано господ да ни запази под своя покров…

И поглеждаха те към небето през вършините на дървесата, оглеждаха дебелите дънери наоколо, гъстите сенки на гората.

— Добре, че е лето…

— Ами нели затова се почна посред лето, да може човек и под открито небе и секак…

— По-тихо, люде! Не говорете с висок глас, ще ни чуят…

Най-голяма оставаше грижата за младите невести и моми. Някои от тях се бяха забулили като кадъни, за да не се познават, че са млади, други бяха облекли съвсем износени руби и бяха зацапали лицата си — да се загрозят…

— Учителке… и ти, щерко, позакрий се — загрижиха се някои от старите жени.

Седнала на тревата пред колибата, Дона леко полюляваше на колена заспалото си дете. В пазвата й натежаваше револверът и тя не се боеше за себе си, намерила успокоение в решението си да умре, ако стане нужда, колкото и да беше трудно за нейната слаба женска ръка да дигне оръжие.

Поуталожи се страхът, но не беше изчезнал от сърцата на тия люде — нали бяха повечето жени, разяждаше ги мрачна тревога и какви ли не черни грижи и мисли. Час по час над целия стан преминаваше като вихрушка внезапно избухнала уплаха, скачаха тук и там люде да бягат, където им видят очите, чуваха се стонове, неудържим плач, молби, проклятия. Сетне пак всички се успокояваха и се питаха с думи, с погледи откъде бе дошла тая внезапна уплаха. Страшно беше, но защо тъй отеднаж, човек сякаш обезумяваше…

— Да става каквото ще най-сетне!

— Запази ни, господи, помилуй ни, Богородичке, майчице…

— Не нас, не нас… запази, боже, най-напред тия, що са в огъня. Живи ли са милите, къде ли ги гони сега турски куршум!…

И пак ще проплаче тук или по-нататък майка, жена, сестра за мъжете, които бяха в четите — от тях нямаше вече никаква вест.

Някои по-смели и по-любопитни между мъжете и децата се промъкваха предпазливо към края на гората и скрити в шубраците, наблюдаваха какво става по селото. Турците оттук се виждаха ясно как се бяха разположили на стан по дворищата и поляните. Те все още тършуваха по къщите и пренасяха покъщнина долу, на пътя в долината, дето стояха коли, които бяха измъкнали от селото, и там грабителите отнасяха своята плячка. На една поляна се виждаше и част от селския добитък, който стопаните му не бяха успели да прогонят из гората. По селото все още пушеха някои от запалените къщи и недалеко се усещаше тежкият и тревожен някак мирис на изгоряло. Като виждаха любопитните от шубраците край гората толкова близу аскера, дочуваха турския му говор, виждаха опожарените къщи, мнозина от тях не устояваха дълго и се връщаха бързо при своите, объркани, ужасени:

— Леле, майчице, колко са страшни, с ей такива брадища… и ножове такива дълги… грабят…

— Къщата на Цаневци изгорела. И на Бачевци, и на Зулумовци, и на Огненовци. Те целото село са запалили, още пуши огънят…

Людете наоколо слушаха с широко отворени очи, тук-там някоя от жените ще проплаче, ще прокълне:

— Майчице, Богородичке…

— Ох леле, боже, накажи ги!

Страхът стискаше сърцата с безмилостни железни пръсти. Надежда и щит на тия люде срещу ножовете на вражата войска беше само зелената ограда на гората. И не очакваха отникъде те ни помощ, ни милост, дори когато надигаха очи към безучастното небе.

„Татататиии! Тататиииии!“

Металическите звуци на войнишката тръба пронизваха и режеха като нож — тъй чужди, странни и зловещи бяха те в тихия предвечерен час в планината. Още по-враждебно и пълно със закана се обаждаше тяхното далечно ехо някъде по планинските зъбери:

„Тататии…“

Колко много люде имаше в гората, но всеки се вкамени на своето място и пресекна всеки човешки звук и глас. Не след дълго някъде отвъд зелената стена на гората и над върховете на дървесата се понесе глух, но мощен многоглас вик на чужд, неразбираем език:

— Аааа…

Аскерът отвъд изричаше своята вечерна молитва за дългоденствието на падишаха. И робите слушаха тоя вик с примрели сърца.

Сетне прошумоля през зелените гранки вечерникът и помилва с хладна длан лицата на скритите в гората люде. Неусетно се надигна в гората тих говор, раздвижиха се людете между дървесата — да сложат нещо за ядене, да подредят легло за през нощта, да напълнят стомничката с вода от извора, да надзърнат скритата в храсталака козичка или кравичка. Настъпваше нощ, смрачаваше се вече, ще легнат и турците да спят отвъд по поляните. Те избягваха да нападат нощем и дори прекъсваха започнала вече битка, щом паднеше мрак над земята. Ще си отдъхнат рожденци и дебрищани поне през тая къса лятна нощ, ще хапнат по един залък хляб, ще пийнат водица — цял ден може би не яли и не пили в трепет, с пресъхнало, стиснато гърло. Мракът започна да се надига изпод дървесата наоколо като прииждащи мътни води, безшумно и властно. После отеднаж над гората се разля широка топла вълна, вечерният ветрец спря, сякаш избяга и се скри някъде, дървесата се удрямаха неподвижни в здрача. По земята, през утъпканата трева и през гъстите коренища на храсталаците наоколо запълзя топла влага — горещ, трескав дъх. Зеленикавият дълбок сяй на вечерното небе неусетно угасна и останаха да блещукат горе няколко бледи, дребни звездици. Някъде из гората се чу пресекнал птичи грак, изпръпкаха крила в клоните и всичко утихна. Людете край колибата и извора приказваха все по-тихо, с недоизречени думи и шепот. Нощта настъпваше умълчана и тъмна, черна — нащърбената месечина изгряваше късно след полунощ. Въздухът беше неподвижен, беше задушно, по лицата и ръцете лепнеше топла влага. Скоро угаснаха и първите бледи звезди — ниско над върховете на дървесата се сключи черно облачно небе. Наоколо всичко изчезна, в непрогледната тъмнина останаха само сподавените плахи човешки гласове, но и те заглъхваха един по един.

Турците нямаше да дойдат в тая тъмна нощ, ала селяните не можаха да прекарат в почивка и тия няколко нощни часове. Едващо бяха се сгушили и спотаили по твърдите си легла на тревата и милостива дрямка затваряше очите им, някъде отдалеко започна тихо шумолене по листата на дървесата, наближи и се засили — започна тих, ситен дъжд, без гръм и светкавици, както през късна есен. Поразмърдаха се някои от людете, които го усетиха, свиха се още по-добре под завивките си и пак се спотаиха — летен дъждец, ще поразхлади и ще премине, още по-сладко се спи в неговия тих шум. Дона бе легнала край колибата, сега се премести вътре, до самия вход, колкото да запази детето си от дъжда. И пак всичко утихна, остана само шумът на дъжда в тъмнината, еднозвучен, приспивен.

Мина много време, а дъждът не спираше. Напои се всичко с влага, потекоха вадички. Людете се събуждаха един след друг и не знаеха как да си помогнат в тъмнината. Дъждът продължаваше да вали часове наред и всичко се измокри. Процеждаше се вода на тънки струи и през покрива на колибата, и през набързо дигнатите навеси. Бяха се промъкнали тук мнозина, в колибата и под навесите — никой не питаше за болни и здрави, ала и тук никой не можеше да се запази от водата.

— Гледай ти — оплакваха се жени в тъмнината, сега пък тоя дъжд! Малко ли ни беше другото? Станахме жива вода. Ще изпонастинат децата.

Тук и там в тъмнината плачеха деца безпомощно. Дона се мъчеше да запази своята малка щерка с тялото си. Всичките и дрехи и завивки бяха мокри, мокро беше и детето, жално проплакваше то в неспокойния си сън.

Едва късно след полунощ през гората се втурна силен вятър, разтърси мокрите клони, рукнаха по мократа трева едри, тежки капки. После пак. Разбуди се и зашумя цялата гора. Дъждът спря. Високо горе едва-едва просветна, пламнаха с ясен блясък едри звезди като запалени свещи тук и там по черните вършини на дървесата. Вятърът препускаше по всички посоки, да обходи като грижовен стопанин гората след тая черна тъмнина, след продължителния дъжд.

— Сега пък студ, а не смейме да си запалим огън — каза някой и се чуваше как потракваха зъбите му.

Показа се и закъснялата нащърбена месечина и студено надничаше през разкъсаните бързо плаващи облаци. По високите гранки на дървесата увисна блед здрач — тънка паяжина, която се развяваше и късаше при всеки пристъп на вятъра. Людете се виждаха наоколо сгушени на тъмни купчини. Мокри и премръзнали, те стенеха, въздишаха, плачеха с глас.

— Кой е там? — чу се глас изпод сенките на дървесата наблизу. — Отговорете бре, има ли люде тука?

— Софре! — отвърна разтреперан женски глас. — Ти ли си, чедо!

Майката бе познала в тъмнината гласа на сина си. Изпод дървесата се показа човешка сянка — това беше младият четник Софрони Шибаков. Той бе видял как навлезе аскерът в родното му село, видял бе пожарищата и през цялото време се бе крил в околностите на Рожден, но все по-далеч от турците. Лутал се бе из гората в тъмната дъждовна нощ — ранен, гладен, мокър от дъжда, и се приближаваше сега към селото, да търси някакво спасение, изтощен от глад и болки. Той попадна тъкмо на своите люде и първа майка му позна премалелия му глас.

Направиха му място в колибата, подпря се той на пушката си и седна, приседна срещу него и майка му.

— Лошо ли си ранен, сине…

— Десната нога. С куршум. Ще мине, майко.

Там близу до него беше и Дона с детето си. Струпаха се пред колибата и други люде в лунния здрач. И не се стърпяха:

— Ами, Софре… къде са другите наши люде…

— Ами… — започна младият момък и се спря за миг. После продължи: — Те некои избегаха с четите. Ние с Велко Скорнев, с Тома Нерезов, Йоле Китанов и Ангел Йончев… и мнозина други, имаше до трийсет души, се спрехме на Дълги рид, срещу Дебрища, да задържиме турците. И те, сички там… избиха ги турците. Само аз…

Всички бяха спотаили дъх, като почна да говори младият четник, а сега стана още по-тихо. Сетне отеднаж писнаха няколко жени, изричаха имената на убитите, но се насъбраха люде около разплаканите жени, отстраниха ги, успокояваха ги, молеха ги да не викат, да не плачат — да не би да чуят турците.

Дона мълчеше, детето беше в скута й. Тя бе чула добре: „Сички там… избиха ги турците.“ И все пак попита — тихо, сякаш само тя да чуе отговора:

— Ти виде ли, Софре… за Велко…

— Видех, учителке. Той се хвърли върху них со щик…

Дона нищо повече не каза. И тихо заплака, в тъмнината никой не виждаше сълзите й. Така й се чинеше сега, че бе чакала тоя грозен час, знаяла бе, че ще дойде. И виждаше колко голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й. Но не биваше да вика, да пищи пред толкова люде, не биваше да скубе косите си от тая тежка мъка. И плачеше тихо в тъмнината. Опитваха се някои да я утешат:

— Учителке… детенцето ти да е живо… Не губи сила…

Дона и не чуваше тия добри гласове. Надигаха се и други писъци — Софрони Шибаков бе казал още няколко имена. Загинали бяха в битките седмина рожденци.

Зазоряваше се. В стана на бежанците никой не спеше, дори и децата в измокрените си от дъжда дрешки. Попаднала бе тук, в рожденската гора, и баба Пауна от Дебрища, та дойде да превърже раната на Софрони Шибаков. Нямаше никакви билки и мехлеми и старата жена проми раната с вода от извора, превърза я с чисти кърпи. Личеше, че поолекна на ранения. Тогава стана Дона, остави детето си на една невеста да го пази и заедно с майката Шибакова отведоха ранения четник и го скриха в другата, малката колиба. За него беше най-страшно, ако го намерят турците. Тъкмо в голямата си мъка за Велко Дона намери сили да спаси младия човек.

Върховете на високите дървеса вече пламтяха от първите лъчи на слънцето. Вятърът бе стихнал. Окъпана от нощния дъжд, гората шушнеше, свежа и весела в светлото лятно утро. Наоколо се чуваха птичи песни. Над гората, с два безшумни размаха на крилата си, бързо премина ястреб. Раздвижиха се всички по стана, чуваха се и непредпазливи подвиквания — бежанците сякаш бяха забравили своята неволя. Неочаквано прозвуча пак войнишката тръба — бързо, тревожно:

„Тататити! Тататити!“

Птичките по околните дървеса млъкнаха.

Селският войвода скочи със загрижено лице и побърза накъм края на гората. Мнозина го проследиха с поглед. Две момченца се спуснаха след него — да погледнат и те какво правят турците, но Бабин сърдито се обърна, махна с ръка:

— Я назад!

Двете деца се върнаха, а той продължи нататък.

Сетне всичко стана така бързо, че людете се зашеметиха от изненада и уплаха. Никой не забеляза колко време се бави селският войвода към края на гората, но гласът му, невероятно силен и пълен с ужас, се разнесе сякаш из цялата гора:

— Майчице, изядоха ме! — Миг след това той пак извика, види се, с последни сили: — Бегайте… идат! Станът заприлича на разбунен кошер. А вече откъм края на гората се чуваха чужди, заплашителни гласове и думи — дошъл бе тая сутрин и друг аскер в Рожден и турците започваха да претърсват гората. Людете се споглеждаха с обезумели очи, но никой не се реши да бяга — турците се изсипаха от всички страни, надигнали пушки с натъкнати ножове. Те бяха навлезли в гората в дълга гъста верига, изненадали бяха селския войвода и го бяха убили с ножове. Една част от тях бързо обградиха селяните и викаха, размахваха гневно пушките си, ала никой не разбираше езика им. Селяните се струпаха онемели от страх и плачеха само някои от мъничките деца. Отнякъде изскочи офицер с гола сабя в ръка, млад човек, с големи черни очи и черни мустачки. Той извика нещо заповеднически към войниците, завика и на селяните, като махаше със свободната си ръка, и повече по движенията на ръката му разбраха рожденци и дебрищани, че ги кара да излязат от гората. Разбутаха се те и тръгнаха между дървесата. Младите жени се събираха в средата, навели ниско глави, ала как се случи, едно около петнайсетгодишно момиче остана към края на това човешко стадо и неколцина брадати аскери се нахвърлиха върху него, задърпаха го към близкия храсталак. То нямаше сили да се противи, но майка му хвърли разните неща, които носеше в ръцете си, разбута людете наоколо и се втурна да спасява детето си. Тогава един от аскера се обърна и я удари по главата с все сила с приклада на пушката си. Тя падна. Докато излязоха рожденци и дебрищани от гората, турците ги мушкаха с ножовете си, отвлякоха още две жени и убиха един старец от дебрищаните, който се опита да защити снаха си. Вече на самия край на гората турците, като че ли се уплашиха да не би да изпуснат удобния случай, втурнаха се между селяните и започнаха да убиват с ножове и изстрели. Убиха те още трима мъже и една жена, която държеше в ръцете си мъничко дете, повито в пелени. Детето падна от ръцете й и продължаваше да плаче със слаб гласец. Тогава един аскер стъпи върху него с грубата си подкована обувка и то замлъкна.

Като изтласкаха селяните от гората, турците ги задържаха няколко часа на една поляна, под жежкото августовско слънце. Час по час някои от аскера влизаха и сега между изплашените люде, биеха ги, мушкаха ги с ножове, караха ги да събличат по-здравите дрехи и ги задигаха заедно с други вещи, които грабеха от ръцете им. А близу там, на другия край на поляната, под зеления шатър на един явор седяха неколцина от по-големите началници на аскера. От време на време при тях идваха войници и донасяха за претърсването на гората. Селяните не смееха и да погледнат нататък. По едно време големците излязоха изпод прохладната сянка на явора и се приближиха към пленниците. Водеше ги най-старият между тях, около петдесетгодишен мъж, шишкав и с дебели устни, с някакви златни знаци по униформата му. Той се спря и изгледа с тежък поглед неволниците. Войниците, които ги бяха обградили с жив кордон, се наежиха. Големецът дигна ръка и заговори с глух гъгнив глас. Лицето му лъщеше на слънцето, обляно в пот; явно беше, че трудно понасяше лятната горещина. Селяните слушаха с покорно наведени глави, но не разбираха нищо от словото на турския големец. Като свърши той и се отдръпна пак под сянката на явора заедно с подчинените си, един от войниците завика кресливо на развален преспански говор:

— Ха си вървете по къщите бре! Какво чакате? Вашата майка гяурска! Миралаят каза, че нашият цар ви прощава, ама ако дигнете още един път глава — сички ще ви изколим! Така да знайте. Късметлии излезохте, мамицата ваша, миралаят е харен човек. И кажете на вашите, които са с комитите, да се предадат, че сички ще ги избием, ако ги заловим с пусат^[1]! Хайде, тръгвай! — и той злобно ритна застаналия пред него рожденец.

Селяните се раздвижиха, подканяха се със сподавен шепот, побутваха се — по-скоро да се махнат оттук, да се скрият от очите на турците. И скоро се разпиляха по пътеките накъм дворищата си рожденци, а с тях и неволните им гости от Дебрища. Дона остана между последните на поляната, с детето на ръце.

Тя беше като унесена — всичко виждаше и чуваше като през някаква преграда.

— Ами ти, учителке? — питаха я селянките около нея. — Къде ще вървиш сама там, горе? Хайде върви с нас, хайде. После ще си идеш в къщи.

И тя се остави да я поведат.

Селяните бързо изчезнаха, изпокриха се, като да потънаха в земята.

Засвири отново войнишка тръба. Войниците, които продължаваха да претърсват гората, като че ли тъкмо това бяха чакали и веднага започнаха да излизат измежду дървесата по един, по двама, на цели групи. Началниците им ги прибраха долу, край реката в долината, дето димяха още от сутринта казани с чорба. Сега тук имаше над две хиляди души аскер. Не след много време колоната на аскера се повлече нагоре по пътя за Дебрища и за града. А по дворищата отсам, между развалините на изгорелите къщи, започнаха да надничат и да се подават ту тук, ту там рожденци, сякаш тревички в полето, затиснати от тежко колело, но те една след друга отново се изправят, след като колелото е отминало.