Димитър Талев
Илинден (34)

IV

Въстанието пламна с всичката си сила главно по планинските места в Битолския вилает — Югозападна Македония, но голямо четнишко раздвижване настана и по другите части на размирната страна. В ръцете на въстаниците падна град Крушово и околията му, завзети бяха много села, пътища и проходи, цяло Костурско, Леринско, Битолски Демирхисар, Охридско, Ресенско, Кичевско бяха, освен градовете, във властта на четите. Турците се слисаха, макар и да не бяха изненадани, те не очакваха такъв бърз и силен удар от презряната рая.

В Рожден вестта за въстанието дойде на самия ден Илинден. Още преди това петима по-добре въоръжени мъже от селската чета се бяха присъединили към четата на Велко Скорнев. Сега Бабин, селският войвода, който бе останал да пази селото, събра останалите си трима другари от селската чета и ги поведе горе, на площадката при църквата. Дона излезе да ги погледне — какво ли търсят по това време всички въоръжени, кой с какво могъл, посред бял ден, — а Бабин отдалеко й махна с ръка, весело възбуден, лицето му лъщеше зачервено и потно:

— Хайде, учителке, честита свобода!

— Честита да е — отговори Дона и тъкмо да попита какво бе станало, войводата я изпревари:

— Въстанието е обявено. — Лека бледност — бяла сянка — мина по лицето й.

Като че ли не бе очаквала такава вест. Къде ли е Велко, какво ли ще стане с него сега? В това време оттатък, при църквата, започна да бие клепалото. Дона мълчаливо се прекръсти със страх и с радост — къде ли е Велко, но може би всичко ще се свърши добре и той скоро ще се върне при нея. Помогни, господи, и честита да ни е свободата!

Бабин бе наредил да бият клепалото и го биха четниците му бързо и несръчно, биха го, докато не се събра горе цялото село. Някои мислеха, че това е за празника, за Илинден, но войводата всички посрещаше вън, пред църквата, с гръмливия си глас:

— Честита свобода! Въстанието е обявено! Нема веке кадии и бегове, ни паши, ни султани! — И после: — Хайде, вие, жени, влизайте в църквата и палете свещи за живи и умрели. — На старейте и на всички събрани там мъже той каза: — Сега селото е под моя команда, но и старейте ще си бъдат старей. Тука ще бъда аз, в училището, и навсекъде, дето требва, а целото село ще се грижи за прехраната на четата. Ние сме тука четирима души и който иска и който има оръжие, може да дойде с нас. Ще пазим селото, а ако ни повикат, може да отидем и другаде да се бием с турците. Сега му е времето. Хайде, честита да ни е свободата, а вие, жени, палете свещи в църквата за живи и за умрели, че кръв много ще се пролива!

Зашумяха събраните тук люде, раздвижиха се, някоя от жените проплакаха с глас, но и се усмихваха през сълзите си. Свърши се с робската неволя! Честита свобода! Присъединиха се към четата и други мъже; някои от тях се спуснаха към къщи да донесат оръжието си: някоя още преди това добре наострена секира, някой пищов, коса или само кривак, избиран из цялата гора и обкован с желязо. Щастливи и прещастливи, които имаха пушки, па макар и старовремски кремъклийки — ето, дойде му времето! …

Дошла бе тук и Дона и около нея се събираха жени, поспираха се и мъже, всички очакваха тя да изкаже някак общата тревога, общите страхове и общата радост. Какво ще бъде сега християнското царство, какво ще стане с тях самите, как и накъде ще се обърне целият им живот? Да каже, тя знае по-добре, нали беше учена и нали беше жена на войвода? И Дона отговаряше, както знаеше, на градушка от въпроси:

— Кой ще управлява?

— Ще плащаме ли вергия?

— Какво ще стане с турците?

— Кой ще вземе турските чифлици?

— Ще имаме ли наша войска?

Тоя народ, поробен от стотици години, не умееше да се радва. Не се сещаше някой да изпее поне една песен. Само децата тичаха наоколо и дигаха шум и викот. Стояха тук тия бедни люде някое време, усмихваха се един на друг, казаха си по някоя дума, погледаха се, като че ли всеки очакваше да види другия някак преобразен, по-друг, и току започнаха да се разотиват. По-спираха се при Дона някои от жените, които имаха в четите свои люде, и питаха изтихо, сдържано — да не личи много тяхната угриженост сред общата радост в тоя хубав, светъл ден:

— Немаш ли некоя вест, учителке? Къде са людете ни? Здрави ли са, живи ли са? Да знайме поне…

— Не се тревожете, майчици, сестрици — отвръщаше Дона. — Бог ще пази людете ни. Ще получим добри вести…

Горе, на площадката, остана само новата селска чета — сега дванайсетмина мъже заедно с войводата. Настаниха се в училището. Дона държеше вързани и двете кучета — да не лаят по четниците. На края на площадката, на най-високото място, застана часовой в селските си дрехи и с пушка в ръка. Оттам се виждаше цялата долина, гората, височините наоколо. Виждаха и него от дворищата и пътеките насреща, виждаха го като знак на новото, което бе дошло, на новия живот, който започваше. Часовоят се сменяваше всеки четири часа и който нямаше пушка, вземаше пушката на другаря си, но за тия, които го виждаха отдалеко, беше все същият — застанал там на високата скала, буден страж на селото, на тая чудна свобода, която бе дошла. А инак животът си потече пак по своите си пътечки, пак същият за тия люде далеко тук, сред планината.

Минаха няколко дни и още няколко. Доколкото бяха останали люде в селото, всяка сутрин излизаха по работа из разхвърляните из планината наоколо криви нивици и ливадки или пък в гората, а по дворищата се мяркаше само по някоя жена или дете. Тихо беше по селото, само реката шумеше в долината, тракаха там и двете воденици. Само часовоят стоеше горе, на каменната площадка, виждаше се как стърчи пушката му и как той час по час дига ръка да засени очите си, да разгледа наоколо. Така пет дни наред. Ама наистина ли дойде край на робската неволя и теглила? Наистина ли турски насилник няма да стъпи вече в Рожден?

Не, още не. Всяка нощ, откакто бе обявено въстанието, от всеки двор, от всяка поляна се виждаше ту тук, ту там по хоризонта бледа зара, светлееща розова мъглица — някъде отвъд хоризонта горяха села и чифлици. На третия ден мина пътник откъм Дебрища и донесе вест от рожденската чета, донесе поздрави от всички четници рожденци, всички били здрави и живи, вече са се сражавали с турци, но никой не е пострадал.

На петия ден часовоят от площадката забеляза далеко по кривулиците на пътя за града някакви люде на коне. Той не можеше да види добре какви бяха тия люде, та повика войводата. Дотича Бабин, дигна и той ръка над очите си и бързо отсече:

— Турци! Не виждаш ли? На коне, пушките им блестят.

— Може да са наши — промърмори часовоят.

— Не са наши. Виждам ги аз — продължи селският войвода и гласът му започна да потреперва. — Ще требва да ги срещнем, да ги върнем. Хайде и ти с мене, сега не ни требва часовой.

Той се отправи бързо към училището, следван от часовоя, който дигна пушката си като кривак. Скоро след това в долината се спуснаха дванадесет души мъже в селските си дрехи и едва половината от тях имаха що-годе здраво оръжие. Излезе да ги погледа от площадката Дона, показаха се жени, деца и по дворищата насреща. Селото бе забелязало приближаващия се враг и му пращаше своите защитници.

Като започнаха да се изкачват дванайсетмината мъже по Три буки, войводата ги пръсна във верига от двете страни на пътя. Те вървяха напред, приведени поради нагорнището, с неравни стъпки и ту някой ще хлътне в трапчинка, ту друг ще се изправи цял върху някой бряг, но се виждаше, че никой не искаше да изостане от другарите си и цялата верига се приближаваше стремително към врага. Щом ги забелязаха, турците се спряха на купчина на пътя и ги гледаха от конете си. Те бяха същите, които се бяха показали при Дебрища — и отдалеч личеше, че приказваха нещо — съвещаваха се, види се, клатеха глави, замахваха с ръка.

Селяните излязоха на почти равно място срещу тях, върху дългия гръб на височината, и сега не ги отделяха повече от четиристотин до петстотин стъпки. Веригата започна неусетно да забавя ход и войводата, загледан в турците, остана сам пред другарите си. Турците стояха с конете си все на същото място, сега вече неподвижни върху високите седла, и пушките им стърчаха нагоре, готови всеки миг да се насочат за стрелба. Един от селяните каза:

— Що… живи ли ще ги ловим?

В гласа му, дрезгав от умора, прозвуча укор към войводата, който вървеше нататък, дигнал високо глава. Дрезгавият сърдит глас го спря като юзда. Той се огледа и като забеляза няколко плитки долчинки от двете страни на пътя, размаха пушката си:

— Хващайте пусия! Костадине, ти там… Атанасе… Гьоре, хей там!

Но докато бунтовниците заемаха позиции, турците сбутаха конете си, обърнаха се, без да бързат, и поеха обратно по неравния път.

— Аха! — изкрещя след тях един от селяните. — Не ви държи, майчичката ваша! Чакайте де, псета крастави!

— Огън — чу се гръмогласната команда на войводата, както доскоро, когато извеждаше селската чета на учение — бий!

Изгърмяха в проточен, безреден залп седем-осем пушки и револвери.

— Огън — викна пак войводата, застанал прав с пушката си — бий!

И отново в тишината на горещия летен ден:

„Пакапак^пуктрастрае!“

Турците не промениха хода на конете си и вървяха нататък, сякаш бяха обърнали презрително гръб към бунтовниците.

Бабин дигна глас да се кара:

— Що бре! Толкова ли не можете да улучите ни един! Ами ей ги де са! Стреляйте бре, ще избегат!

„Пакапакапук!“

Малко по-нататък цялата група на турците навлезе в една низинка, сякаш изеднаж потъна и се скри в земята. Селяните наскачаха от позициите си и дълго гледаха нататък, след изчезналия враг.

— Тюх! Един барем да бехме съборили…

— Пушките ни не бият добре, а с пищов къде ще удариш!

— Избегаха, майчичката нихна!

Турците се показаха на един далечен завой на пътя и скоро съвсем изчезнаха.

 

V.

На третия ден, след като пристигна Гьоре Павлев с дружината си на въстаническите позиции, зададоха се турци от двете страни срещу Дебрища. Те, изглежда, бяха тръгнали много самоуверено срещу въстаналите гяури: по-голямата им сила — аскер и башибозук от Преспа — бе тръгнала направо по пътя за Дебрища и само беговските и разделските агалари се зададоха малко по-късно, направо през ридищата накъм Разполе; пък и беше по-къс тоя път за тях. Аскерът и преспанският башибозук вървеше много непредпазливо през теснините, по които кривуличеше пътят за Дебрища, щом започнеше да навлиза в планината. И това беше признак за тяхната самонадеяност. А като наближиха на около един час от възстаническите позиции, аскерът даде път на башибозука да мине той пръв срещу въстаналото село. Така бяха пожелали главатарите на башибозука: те първи и сами да се справят набързо с непокорната рая.

Предните стражи на въстаниците следяха всяка стъпка на турците по градския път и непрестанно сновеше по някой от тях до позициите да донася на войводите за движението на врага. Гьоре Павлев пръв се сети да каже:

— Те идат като на сватба. Ами я ние да хванем по-здраво пътя, та да ги посрещнем по-отдалеко. Какво ще ги чакаме да дойдат чак тука?

На много места надолу край реката стръмнините бяха надвесени над самия път, издаваха се напред скали и брегове. Грамада от скали стърчеше и срещу позицията при Надолец — на оттатъшния бряг на реката, но не беше и стотина стъпки далеко от пътя. Войводите отделиха три групи от по-старите четници и две от тях, по петима души, изпратиха напред, а петнадесет души изпратиха на отсрещните скали; с тия последните отиде по своя воля и Никола Нешев.

От Разполе се виждаше как пълзяха насам беговските и разделските турци. Те се движеха бавно — такова беше мястото, ту се показваха по ридовете, ту се скриваха по дълбоките долове и бяха още далеко. Турците и тук направиха една грешка: вместо да ударят и от двете страни едновременно, те не се изчакваха и преспанските агалари бързаха насам.

Първи се вчепкаха с врага предните стражи, които откриха огън и не отстъпиха от прикритията си, докато не се приближиха турците на опасно разстояние. След това стражите се присъединиха към първата група четници по стръмнините над пътя, а по-късно всички се присъединиха към втората група. Тия малки групи четници не можеха да спрат за дълго турците, но агаларите плащаха с много жертви всяка своя стъпка напред. Теснините надолу по реката ехтяха от гърмежи. Най-сетне стражите и първите две групи четници се прибраха на въстаническите позиции и не бяха дали нито една жертва.

Показаха се на един доста отдалечен завой и турците. А преди това още се дочу глухо думкане на тъпани. Мнозина от въстаниците сега се поуплашиха — раздвижиха се неспокойно, уловиха се прибързано за оръжието си, започнаха да се озъртат и да се споглеждат, но турците насреща вече повече привличаха погледите им. Един по-старичък дебрищанин каза благоразумно:

— Да беха сложили тука единия топ… Ей ги, оттука идат…

Никой не подзе приказката му: виждаше се, това бяха излишни думи, с които искаше той да прикрие страха си.

Ала смущението сред въстаниците не продължи много. Турците бяха изчезнали за малко по завоите надолу и когато се появиха отново, въстаниците ги посрещнаха с шеги:

— Нещо взеха да се позабавят; май нозете им започват да ги връщат назад. Ее, нема сега да ви посрещнем с пържени яйца и баници!

— Язък за кадъните им! Секи ще остави по три-четири вдовици.

— Не са били много бре! — каза някой отеднаж. Сега се виждаше цялата турска върволица: те не бяха повече от сто и петдесет души. Дигнали бяха и един голям зелен байрак, думкаха в далечината няколко тъпана, пискливо виеха и няколко зурли.

— Сега ще им надупчат тъпаните ония там, от скалата — чу се глас някъде по въстаническите окопи. Въстаниците следяха напрегнато движението на турците, но по-любопитна беше за тях изненадата, която готвеха на приближаващия се враг скритите зад скалите насреща техни другари.

Турците забелязаха отдалеко въстанишките позиции, повървяха колебливо още някое време и тия, които вървяха по-назад, побутваха по-предните, но после всички се спряха на пътя в гъста тълпа, само тъпаните задумкаха по-бързо и зурлите завиха по-рязко, сякаш напук някому.

— Хай пусти да останете! — изръмжа през зъби някой от въстаниците и гласът му се чу далеко по стихналите позиции.

— Ааа — проточи глас друг, — като се бехте затичали… А сега де! Зор, а? Тесно е тука, а? Ще изпотите коджа задниците си сега…

Турците като че ли чуха тия предизвикателни думи, неколцина от тях изскочиха напред, засвяткаха ножове и ятагани в ръцете им, полюшна се напред и големият зелен байрак. Една голяма група, може би половината от турците, като по даден знак се отдели от пътя и се втурна през реката чак до другия й бряг в подножието на височините, които се издигаха там. Заели по тоя начин цялата теснина, те тръпнаха напред. Зеленият байрак се раздипли цял, яростно задумкаха тъпаните, завиха зурлите. Нататък, по завоите на пътя, се показа вече и аскерът.

По въстаническите позиции стана още по-тихо. И пак тъй — като че ли въстаниците тук бяха само наблюдатели, които чакаха с притаен дъх да видят какво ще направят скритите им другари по скалите отсреща. Някой нетърпеливо извика:

— Ами какво правят, защо не стрелят още! Дясното крило на турската колона наближаваше подножията на стръмните скали, вече се изравняваше с тях, а отгоре не се чуваше ни един изстрел. Дори и Гьоре Павлев изпсува грубо и додаде:

— Измреха ли там сичките! Ей го и аскерът наближава.

Тогава неочаквано се чуха един след друг два взрива, оглушителни в тая теснина, и като ехо след тях — гъст пушъчен залп, който се проточи в бърза стрелба и не спря. Цялото дясно крило на турците на два пъти се люшна далеко назад, пречупи се и на отворилото се празно място в подножието на скалите останаха да лежат убити и ранени техни люде — виждаше се как двама от тях пропълзяха да настигнат другарите си. Сега думкаше само един от тъпаните, млъкнали бяха и пискливите зурли.

— Урааа! — надигна се вик откъм въстаническите окопи. Започна се стрелба и отсам, откъм окопите, и бързо се сгъсти, нямаше какво да се чака повече.

Настана бъркотия сред турците — нахвърлиха се те един до друг, един през друг, зад всеки камък и трънак, във всяка вдлъбнатина и дупка, но нямаше къде да се скрият. Откриха и те огън, но стрелбата им беше нестройна, припряна. Въстаниците се прицелваха и стреляха усърдно, без викове и песни — нямаше време за губене. Мнозина от турците започнаха да пълзят наназад по лакти и колена, изчезна някъде и знамето им, млъкнаха зурли и тъпани. Някои наскачаха и стреляха, като вървяха по няколко стъпки заднишком, наскачаха и други, които се обърнаха да бягат. Бързо се надигна цялата им дружина и всички се втурнаха надолу по пътя и реката.

— Уураа! — викнаха сега въстаниците и още повече зачестиха стрелбата си.

Мнозина от тях бяха мислили, че ще избият всичките турци, пък на опразненото място не се виждаха повече, от тридесетина трупа. Ала още не беше всичко свършено.

Едващо се бе обърнал башибозукът да бяга, откъм последния завой на пътя се зададе аскерът. Сред бързата стрелба на въстаниците чу се нататък войнишка тръба. Още от завоя войниците се пръснаха през пътя и реката, между стръмнините от двете им страни, та и те тръгнаха насам на гъста тълпа. Приближаваха се бавно, ала стремително, повлякоха със себе си и башибозука.

— Не стреляйте! — викна Чендов. — Чакайте да се приближат!

— Те са луди — каза Иван Пенев. — Като стадо идват срещу пушките ни.

— Мислят си, че гяурските пушки не убиват — обади се от окопа Расков.

— Слепи фанатици… — продума като на себе си Банков и додаде гласно: — Те офицерите им ги карат. На явна гибел…

Всичко се повтори от самото начало и като че ли не беше ставало. Колоната на турците се приближаваше насам още по-гъста, четниците от скалата насреща им търкулнаха пак две бомби и пак останаха в подножието на скалите турски трупове, въстаниците започнаха пак да стрелят и още по-усърдно. Опитаха се някои от турците да залегнат тук и там, но тълпата напираше отдире, байракът се люлееше някъде назад, после отеднаж цялата тая безредна тълпа като че ли се дръпна, поколеба се за един-два мига и се втурна да бяга надолу между стръмнините.

— Урраа! — викаха въстаниците, наскачали прави в окопа, а някои и горе по насипа викаха лудо, та и забравиха да стрелят: — Ехе! Дръжте ги бре!…

Гъстата навалица на турците сякаш отхвърляше от себе си улучените техни люде, та и по пътя надолу, и по реката се виждаха доста трупове. Още не бяха се скрили турците зад първия завой, от окопите се спуснаха след тях неколцина въстаници, а после още и още, тичаха надолу, като да се надбягваха — бързаха да вземат оръжието на убитите агалари. После те събраха набързо в едно трапище нататък труповете на убитите турци и нахвърляха върху тях камъни и пръст.

А разделските и беговските аги продължаваха да пълзят по ридовете накъм Разполе. Сега повечето от въстаниците се струпаха по окопите на Разполе. Всички бяха развеселени от победата и пак започнаха шеги:

— Ние царския аскер накарахме да бяга, та от беговските цигани ли ще се уплашим!

— ще довтасат тука с изплезени езици и живи ще ги изловим.

— Ама що християнски души са погубили ей тия катили, дето идат сега!

— Ние си знайме долу в полето — обади се един полянец от тия, които доведе Гьоре Павлев.

Най-сетне новите нападатели се показаха по отсрещния, най-близкия рид. Те бяха около петдесет или шестдесет души и се пръснаха нестройно по целия рид. Никой от въстаниците не се и помръдна да се скрие в окопа или да дигне оръжие. Чендов се обърна към Милоша Банков едва-едва усмихнат и проврял, както правеше често, пръстите на лявата си ръка в гъстите валма на брадата си:

— Даскале, ето ти мирното турско население… Банков отговори:

— Ние изпълнихме към тех своя дълг на хора и борци за правда. И после това не е вече мирно население.

Всички очакваха, че турците ще се спрат на билото на отсрещния рид — те не бяха много. И наистина, те се задържаха там, но за късо време: колкото да си поемат дъх и да се съберат всички горе. Изглежда, бяха си почивали отвъд рида, за да не стоят дълго тук, на открито. Щом се събраха всички, пак тръгнаха насам по един, по двама и на малки групи. Някой от въстаниците каза:

— Те, какво, право върху нас!

Тогава излезе напред Гьоре Павлев, какъвто беше дребничък и сух, та пушката му стърчеше едва ли не по-висока от него — излезе той пред окопа, погледна Чендова, потърси с очи и другите войводи и началници. Сетне посочи с ръка надолу, към турците, и каза високо:

— Тия на мене ще ги оставите. — И без да дочака някакъв отговор, викна: — Хайде, полянци: тия нас ни чакат!

Веднага наизлязоха от навалицата на въстаниците седмината му четници, но се изсипаха напред и всички полски селяни, които бе довел, широки, груби люде, та и сега, докато излизаха от навалицата, се чуха подвиквания:

— Полека бре, ще ме събориш! — У бре, шопе, ще изпогазиш людете!

Такива бяха тия люде — груби, тежки и в говор, и в движения, и в походка, с дълги яки ръце и големи глави. Облечени бяха все в бели ризи с високи, разтворени яки и разкопчани пазви, с широки ръкави и препасани с червени пояси, а отгоре с черни вълнени ресачки. Някои от тях бяха с пушки — повечето евзалийки и няколко от тия, които си бяха взели сега от турците, а всички други бяха надигнали коси и секири. Не даде никакъв знак Гьоре Павлев, а тръгна надолу, следван от четниците си, втурнаха се след тях на тълпа селяните — боси, гологлави, с голи космати гърди и опънати мускулести шии, надигнали остри коси и секири. Между тях беше и Борис Глаушев, отдалеко се познаваше с градските си дрехи.

— Даскале, къде? — викна подир него Чендов. Борис не му отговори, не се и обърна, може би не го чу.

Нестройната дружина на поляните бързо се отдалечи от въстаническия окоп и слизаше стремително надолу, човек до човек, рамо до рамо, мълчаливо, чуваше се само звънтенето на някоя коса или ще тропне в някой камък дръжка на секира. Приближаваха се насам и турците отсреща, почнали бяха и те да се спущат по надолнището на отсрещния рид.

Но турците, като стигнаха докъм средата на стръмнината, започнаха да се поспират и да стрелят, да се оглеждат де да застанат на пусия. Ридът беше гол, тук-там разяден от пороища, не се виждаше наоколо ни дърво, ни някой по-голям камък. Все пак те спряха тук, някои залегнаха на открито, други приклекнаха на едно коляно и всички стреляха едно след друго срещу селската дружина.

А те, селяните, не се поколебаха ни за миг срещу тая стрелба. Вървяха все напред, гъсто един до друг, мълчаливо. Тук-там падаха някои улучени от турските куршуми, но другарите им продължаваха да вървят, минаваха край тях или дори прескачаха труповете им и убитите оставаха зад дружината, която продължаваше да върви. Сякаш не се сещаха да стрелят и тия, които имаха пушки, а само тия, които имаха и ножове за пушките си, позабавиха стъпки и слагаха ножа, побутвани и повличани отново от другарите си наоколо. Кой ще се спре да стреля. Кой ще го остави да се спира — имаше тук негли едно общо, мълчаливо решение да се улови врагът направо за гушата, с ръце и нокти. Всички тия люде бяха водени от неукротима ярост, напластявана от дълго в душите им и сега кипнала отеднаж с всичката си бясна, сляпа сила. И те вървяха напред, прескачаха улучените си другари, стискаха здраво дръжките на косите и секирите, опулили кръвясали очи.

Борис Глаушев, обграден от всички страни от тия груби, сурови люде, се задъхваше, но не от умора, а от някаква студенина, която се надигаше дълбоко от утробата му, през гърдите му, до гърлото. Той се опита да гръмне с пушката си, да направи нещо, за да излезе от едно вцепенение, което обхващаше дори и мозъка му в черепа, но другарите му наоколо го изблъскаха, понесоха го напред и той вървеше, вървеше с тях мълчалив и цял настръхнал от ужас. Той чувствуваше, той виждаше какво ще стане — виждаше страшните лица на тия разярени люде, разголените им космати ръце, чуваше хрипливото им, тежко дишане. И вървеше с тях, не можеше и да спре, не биха го оставили да се спира. Оставаха назад само убитите или ранени, които не можеха повече да вървят.

Срещата стана там, дето се бяха спрели турците на стръмнината. Те гърмяха и от упор в селяните, до последния миг, но тогава започна страшна сеч, започна коситба на живи люде. Селяните връхлетяха срещу турците и пушките им, паднаха още мнозина от турските куршуми, но бяха размахали вече коси и секири. Още в първите няколко мига бяха съсечени мнозина турци — отрязани бяха нозе и ръце, разцепени бяха до шията глави, разсечени бяха рамена, търкулнаха се на засъхналата трева отрязани с един замах глави и труповете падаха по-далеко от тях. Останалите живи турци ужасени се обърнаха да бягат, да се отдалечат от страшните острия, но селяните бяха до тях, бяха в петите им, не се спираха, не се уморяваха и страшната сеч продължаваше нагоре по стръмнината. Най-сетне Борис Глаушев се отпусна на колена и падна ничком — да не вижда повече страшното клане.

До билото на рида стигнаха само неколцина от турците и побягнаха нататък. А като се връщаха селяните назад, със същото настървение грабеха оръжието на убитите турци и доубиваха ранените със секирите си.

Настанаха весели дни за въстаниците — един след друг, та мина и цяла седмица. Мъчеше ги само горещината през тия дълги летни дни. Радваха се те на победите си, на оръжието, което бяха успели да вземат от турците, на хубавите си примамливи надежди. Тяхната радост премина и в селото след толкова страхове, които бяха преживели там жените и децата, като чуваха трясъка на битките. Отиваха до селото по някои от въстаниците за една или друга работа, отбиваха се по домовете си, спираха се по улиците и се хвалеха:

— Бегат агаларите. Бием ги като зайци. Още не бе паднал в боевете ни един дебрищанец; доколкото имаше убити, бяха все от полските села и ги погребваха там в братски гроб на една поляна зад позициите. Донесоха в селото само неколцина по-тежко ранени и жените се надпреварваха да ги лекуват. Учеше ги да лекуват рани от куршум баба Пауна.

Слезе на позициите Велко Скорнев. Каза на Чендов, а там бяха и други от Началството:

— Нас ни оставихте горе и по пътеките да пазим като поляци. Момчетата не искат да стоят повеке. Нека отидат други сега там. Да помиришем и ние барут, че ще забравиме миризмата му.

Тук беше и Никола Нешев, смъкнал се бе от канарите насреща, та се сопна на младия войвода:

— Дето те поставят, момче, там ще стоиш. А да не мислите вие там, че ще ви отмине! Ще дойде ред и до вас, не бойте се.

Но Чендов познаваше по-добре людете си и всичко, що се отнасяше до комитство, до оръжие и бой, та тръгна по окопите и избра към петдесет души селяни и четници, избра им за войвода и един от селските войводи, които бяха там, а Велко ги отведе нагоре в планината да пазят те сега пътищата и пътеките наоколо. Скорнев още същия ден слезе с четата си и зае опразнените места по окопите.

Случи се тъй, че Велко Скорнев си намери място в окопа до Борис Глаушев. По това време Борис бе излязъл някъде и върху насипа на окопа беше сложена само пушката му. Велко бе влязъл да си подреди едно и друго, че тук, в окопа, повечето от въстаниците и спяха нощно време; той остави там торбата си, гуната си, донесе и един камък за седене, пък и за възглаве. Загледа се в чуждата пушка върху насипа. Взе я, отвори я, погледна и вътре — не бе се грижил много за нея стопанинът й. Чу се зад него глас:

— Не съм я чистил скоро, пък и не знам как да я разглобя. — Борис скочи в окопа при него и продължи: — Зацапана е повече с прах, не съм стрелял много с нея.

Велко се усмихна мълчаливо и пак отвори пушката му. Извади от една малка чанта, която носеше през рамо, валмо кълчища, зацапани със смазка, и започна сръчно да чисти пушката. Борис го гледаше някое време, после каза:

— Да ме види Гьоре Павлев с такава пушка, ще ме накаже. Познаваш ли го?

— Как да не го познавам! Е го, е — извърна се Велко и продължи: — Ходи той некое време в четата на Чендов, околийската.

— Ти откъде си?

— От Рожден.

— Там е учителка Дона Крайчева, нали?

— Да — отвърна Велко едва-едва усмихнат и по загорелия му врат запълзя червенина. И попита, без да погледне Бориса: — Познаваш ли я?

— Ами ние сме роднини. Баща ми и майка й са братовчеди.

— Тя ми е жена — не можа да се сдържи Велко и още по-гъста руменина пропълзя по врата, по лицето му.

— Ти ли си? — сложи Борис ръка на рамото му. — Чух аз, че Дона се омъжила за тамошен човек. Ето сега… Та ние сме роднини с тебе!

— Казвала ми е тя… като чухме, че си дошъл в Дебрища.

— Виждал съм те аз в четата. Требваше да ми се обадиш.

Велко помръдна рамена свенливо.

Те бяха вече заедно — хранеха се заедно, спяха в окопа, свити един до друг. А през деня, като напече жежкото слънце, Велко ще скочи, ще изтича на реката и ще се върне с пълно канче вода.

— Искаш ли пресна водица…

Слънцето измъчваше най-много въстаниците през тия дни на открито в окопите. Беше много, горещо, макар и толкова навътре в планината, знамето по цял ден висеше неподвижно като пречупено крило. Реката наблизу беше все пълна с люде — пиеха без насита, плискаха се, но и водата бе намаляла, дълго не бе валял дъжд. Не беше много в изобилие и хлябът — към осемстотин здрави мъже седяха тук и не беше лесно с прехраната им за Дебрища и за другите бедни железнишки села.

— Добре, че реката е барем тука — утешаваха се въстаниците.

Турците бяха изчезнали и нямаше никаква следа от тях. Дали не бе въстанала и Преспа? Какво ли ставаше по другите краища на Македония? Отникъде не идваше никаква вест. На десетия ден след обявяването на въстанието се чуха някъде далеко топовни гърмежи и ехтяха през целия ден.

— Това е към Крушово — каза Чендов.

— Може да се е дигнала и Битоля… Може да са влезли наши там… — подзе някак замечтано Наумов.

Тъкмо по това време Крушовската република преживяваше последните си часове под ехтежа на турските топове. Две недели по-късно и полето долу, край двете турски села, почерня от аскер. Турските войски под командата на Назър паша започваха своето решително настъпление срещу въстаническите позиции по цялата въстанала област. Назър паша тук прилагаше изпитания план на английското командуване срещу бурите в Трансвал. Десет табура аскер потегли в четири колони от Битоля, Ресен, Охрид и Прибилци (Демирхисарско) към Смилево, където беше Главният щаб на въстаниците: девет табура (дружини) в две колони от Битоля и Лерин през планините Баба и Суха гора пребродиха областта между Битолското поле и Преспанските езера; двадесет дружини от Корча, Кайляри и Суровичево (през Зелениче) настъпиха в три колони към Костурско; осем дружини в три колони — от Дебър, Кичево и Охрид — настъпиха към Кичевско; осемнадесет дружини в колони от Охрид, Ресен, Кичево, Прибилци и Дебър навлязоха в Охридско; десет дружини се отправиха също към Железник. Освен съответната кавалерия и артилерия към тая войска бяха организирани и два големи отреда башибозук. Непрестанно прииждаха войски от Албания и Мала Азия и цялата турска военна сила срещу въстаниците в Македония стигна до двеста шестдесет и четири дружини…

Беше рано сутрин и повечето от железнишките въстаници бяха се струпали край реката, чуваше се оттатък викот и смях — някой бе паднал във водата или пък бяха го бутнали да се поразхлади. Китан Щъркот не обичаше много водата и не бързаше да си наплиска лицето тая сутрин, пък и забеляза той, че далеко нататък, накъм Бегово и Раздел, ставаше нещо необикновено.

— Войводо — подвикна на Чендов, а там наблизу беше и Пенев. — Вижте ей там долу, с дюлбията, що става там, черней се, белей се…

Иван Пенев насочи бинокъла си и гледа дълго нататък.

— Аскер — каза той и все не сваляше бинокъла от очите си. После го подаде на Чендов: — Може да има до два полка. Довлекли са се още през нощта, изглежда.

За късо време по реката оттатък не остана ни един човек — всички се струпаха тук, на Разполе, и гледаха, сочеха с ръце, преброяваха аскера, макар да се тъмнееше нататък само едно неясно петно.

Късно следобед дотича един от четниците, които бяха на стража по градския път; отиде и пошушна на ухото на Чендов:

— Откъм града иде много аскер. Проточил се на един час место по пътя.

Чендов поглади с цяла шепа мустаките си, зарови пръсти в гъстата си брада и рече:

— Харно, харно. Вие стойте там и отваряйте си очите. Като наближи към вас, пратете пак некого тука.

Четникът се отдалечи пак по градския път и до вечерта не дойде никой с нови вести. Не се забелязваше нищо повече и долу, край двете турски села; само няколко редици бели шатри бяха изникнали там през деня — виждаше ги ясно с бинокъла си Иван Пенев.

Тая нощ мнозина от въстаниците не можаха да заспят до късно. Чуваха се по окопите тихи разговори, някой ще се изкашля или ще въздъхне. Час по час някой ще се измъкне от окопа, ще се отдалечи за малко някъде и пак ще се върне с тихи стъпки, сякаш да не разбуди другарите си. По дължината на окопите и от двете страни се мяркаха часовоите. Шумеше оттатък реката непрестанно. В тихите разговори, които се водеха тук и там по окопите, рядко ще се чуе да се спомене за аскера, който се бе появил долу, в полето. Приказваше се за родното село, за децата, за нивите, за воловете, разказваше се някаква дребна случка или далечен някакъв спомен. Но сънят не идваше. В една падинка зад окопите при Разполе се бяха събрали всички от Началството и всички селски войводи. Нямаше какво: да приказват те много: идваше, дошъл бе аскер и предстоеше решително сблъскване с него. Стана дума да се заемат наново скалите край градския път. Какво друго имаше да се готви и подготвя? Готово беше всичко още от първия ден и всичко се знаеше. Сега оставаше само; това — а то си беше винаги най-важното за всички тия люде, които се бяха дигнали срещу султана — оставаше това, доколко ще изтрае човешкото сърце. Идеше насреща голяма сила.

Месечината изгря късно тая нощ и беше тихо по въстаническите позиции. Чуваше се само шумът на реката.

Новият ден започна с топовни гърмежи. Беше пак ясно, слънчево утро и горещината започна още с изгрева на слънцето. Полето нататък, в далечината, беше забулено в утринни мъглявини, едвам се тъмнееха долу, в подножията на далечните ридове, двете турски села, но бялото минаре на джамията в Бегово не се виждаше. Всички чуха по позициите, че двата първи топовни гърмежа бяха дошли оттам, но нищо не можеше да се види нататък, сякаш дойдоха някъде изпод земята. Ала два-три мига след това се чуха нови два гърмежа, сега ясно и близу — двата снаряда избухнаха един след друг в дола пред Разполе. Струпаха се при отсамния окоп почти всички въстаници да гледат как се премерваха турците.

„Лумлум! Лумлум!“ — чу се наново, глухо, изтежко, но сега два пъти едно след друго, види се, стреляха четири оръдия. „Рау-рау-рау-рау!“ — избухнаха и четирите снаряда пак в дола, та се виждаше как отскачаха камъни, пръст, изкоренени храсти.

— Не могат да ни стигнат! — зарадва се някой прибързано.

— Може и да не ни виждат, толкова далеко… — добави друг.

Следващите четири снаряда избухнаха на двайсетина стъпки пред окопите, та въстаниците се стреснаха повече от зловещия им вой, отколкото от трясъците им. Войводите се разтичаха:

— По местата си! Сички в окопите!

Долетяха нови четири снаряди, но избухнаха сега на петдесетина крачки зад окопа. Оръдейната стрелба продължи още доста време, но все така — снарядите избухваха пред окопа или зад него. Не се случи да попадне в окопа нито един. Стреляха полски оръдия и снарядите изхвърляха гейзери от камъни и пръст, а когато се случваше да ударят в някоя скала, трясъкът им беше оглушителен. Планината ехтеше цяла — по два пъти и по три пъти се повтаряше всеки гърмеж.

Въстаниците на Разполе се бяха изпокрили в окопа, само Иван Пенев стърчеше там, дигнал с две ръце бинокъла си. Сега страхът у всички беше голям — всички се чувствуваха безпомощни срещу страшната сила на снарядите, срещу невидимия враг. Някои трепваха и се привеждаха при всеки гръм, споглеждаха се пребледнели, а други неколцина бяха се свили ничком на дъното на окопа, запушили с две ръце ушите си. Борис Глаушев забеляза, че бе побледняло лицето и на Велко Скорнев, а и неговото сърце се бъхтеше високо чак до гърлото му. Те и двамата се усмихнаха на страха си и Велко каза:

— То е, че не можеш нищо да му сториш. Лети върху тебе отдалеко и ще те дигне цел.

А людете по окопа при Надолец пак бяха наскачали, сочеха с ръце, махаха, дигаха врява и чакаха все нови снаряди, за да наблюдават невиждано зрелище.

Те бяха малко встрани и до тях не можеха да стигнат топовете, които стреляха от полето. В разгара на стрелбата дотича там пак един от стражите по градския път.

— Къде са войводите? — попита той. Зачуха се гласове услужливо:

— Е ги, е… там. В другия окоп. Ей го Чендов, гледа с бинокъла. Там са те сега, там е зорът.

Тъкмо в това време избухнаха нови четири снаряди насреща.

— А бре, идете извикайте некого от войводите — каза четникът; той самият не се решаваше да отиде до другия окоп. И никой друг не се помръдваше. Зачуха се шеги:

— Хапе там… Мечка има там…

От окопа неочаквано скочи Любен Расков и се отправи към другия окоп с пушката си в ръка. Мнозина се загледаха учудени след него.

— Я го виж ти, гражданина…

Ала не бе направил Расков ни трийсетина стъпки нататък и тъкмо в тоя миг засвириха, завиха нови няколко снаряди. Избухна само един и се случи точно пред Расков. Ахнаха мнозина от окопа, видяха как се преметна той във вихрушка от камъни и пръст; в следващия миг изпопадаха наоколо части от тялото му, зина там цяла яма.

Сега се спуснаха неколцина нататък и пръв между тях беше четникът от предната стража. Чендов сам излезе от окопа и го попита отдалеко:

— Идат ли?

— Идат… и Четникът понечи да каже още нещо, но Чендов му махна с ръка:

— Стига, знам. Върни се при другарите си и като наближат, отстъпвайте насам.

Нямаше вече какво да се крие и прикрива: многоброен аскер пълзеше насам и по ридищата под Разполе.

За някое време оръдията престанаха да стрелят. Сега настана трескаво оживение и по двата окопа. Войводите пак изпратиха групи от по-старите четници да заемат теснините по градския път. С петнадесетте души, които заеха скалите отвъд реката, тоя път отидоха и Нешев, и Наумов. Мнозина от останалите по окопите въстаници дълго не можеха да се успокоят: едни разговаряха високо, махаха ръце, въртяха глави, други все оправяха мястото си в окопите, размахваха оръжието си, слагаха без нужда камъни по насипа. А имаше и такива, които често попоглеждаха назад, към селото. Борис Глаушев наблюдаваше тия жалки и смешни външни знаци на оживелия страх, но не можеше да се присмее никому; тъжно му беше за всички тия люде, за техния застрашен живот, а и неговото сърце туптеше бързо-бързо, блъскаше се в страх. Той се боеше не толкова за себе си, колкото за Ружа. Какво ли ще стане с нея? Настъпваше многоброен аскер от двете страни и въстаниците не ще могат да го спрат. Какво ще стане с Ружа? Той ще стои тук, трябва да стои тук и не може да й помогне. Но тя ще избяга в гората заедно с другите жени! Какво друго, какво друго…

Борис нито помисли за детето си. То беше в мисълта му за Ружа, той още не можеше да го отдели от нея. Аскерът по ридовете отдолу се движеше бавно насам. Сива подвижна маса заливаше рид по рид, стичаше се по долищата, появяваше се по-близу, сякаш надигнала се вълна, и заливаше бързо следващия рид. Като алена пяна върху тая сива пълзяща насам маса ярко се червенееха фесовете на хилядния аскер, святкаха безброй искри на слънцето — натъкнатите ножове на турските маузери.

Турците, които идваха по градския път, се движеха по-бързо. Оттам се чуха и първите изстрели. Най-напред посрещна аскера предната стража. Скоро след това избухна нова стрелба. Стихна тя — започна още една, но и тя утихна. Зададоха се четниците от стражата и от двете засади — бягаха насам, като че ли турците бяха по петите им. Те се изкачиха до въстаническия окоп при Надолец и наскачаха вътре задъхани, премалели от умора.

— Близу са веке…

— Брой немат.

По целия окоп се понесе мълва: „Близу са… Брой немат…“

Но аскерът все още не се показваше, скрит по завоите на пътя зад отсрещните височини.

Тоя откъм Разполе се изкачваше вече по рида насреща, дето още се търкаляха насечените трупове на беговските и разделските турци. Оттам понякога ветрецът донасяше смрад чак до въстаническия окоп, а и сега се виеха високо по небето орли и други някакви птици. Като стигна билото на рида, аскерът започна да се спира и скоро се насъбра там голяма гъста тълпа.

По въстаническите позиции наставаха мигове на върховно напрежение. Престана и онова раздвижване на несдържана уплаха, сега всички стояха в окопите и гледаха напред, чакаха с примрели сърца. Заеха местата си и войводите — Чендов и Велко Скорнев останаха на Разполе, а Иван Пенев и Гьоре Павлев отидоха в окопа при Надолец. Тихо беше и по двата окопа — рядко ще се чуе тих говор или шепот, ще звънне някоя побутната коса.

Това притихване пред надигащата се опасност не продължи много. Кой би могъл да го издържи повече? Тогава скочи върху насипа на окопа Иван Пенев и тръгна по дължината му, сабята на лявото му бедро леко подрънкваше. Той се спираше пред всекиго от людете тук, питаше нещо, навеждаше се да вземе някоя пушка, преглеждаше я внимателно. Тръгна между людете си и Гьоре Павлев — усетил и той опасния час. Посъживиха се тук въстаниците, надигна се говор, дочу се смях. Гьоре Павлев викна, та се чу по целия окоп:

— Нема ли некой да попей бре? Или сички намокрихте бечвите си отзад!

Не се опита никой да запее, но по целия окоп настана още по-голямо оживление. Какво, най-сетне — още не беше дошло най-страшното!

По другия пък окоп започнаха с дървените топове. Както се бяха умълчали, някой каза високо:

— Ами що не им теглим на тия поганци отсреща по един топ?

И веднага, като че ли в това беше общото спасение в тая мъчителна борба със страха, дочуха се гласове по целия окоп:

— Верно бре? Що чакаме? Ей, топчиите! Гърмете бре! Вижте как са застанали агаларите, само това чакат…

Някои дори почнаха да се провират нетърпеливо по окопа накъм топовете. Казано беше, че дървените топове ще започнат да гърмят, когато се приближи аскерът на около триста стъпки, и те бяха така насочени, но Чендов премисли и реши да посъживи въстаниците.

— Я бре, топчиите! — викна той. — Пуснете им по един на тия мръсни отсреща!

Спуснаха се топчиите, а още толкова и от другите въстаници, да им помагат. Дотича и Кузман. Насочиха двата топа по-нависоко — приклякаха, премерваха се и най-после се намери, че са насочени право в аскера по отсрещния рид. Те бяха пълни, сипаха им сега повечко барут в малките вдлъбнатини, отдето се запалваха.

— Хайде, момчета — викна пак Чендов. — Единият и веднага другият!

Пламнаха, запушиха двете запалки, намокрени с газ.

„Дау!“ — ревна единият топ и подскочи на двете си колела. „Дау!“ — ревна и другият и също подскочи на колелата си. „Ззз“ — литнаха нататък двата къса желязо.

Всички дигнаха глави да видят колко турци ще изпопадат по рида насреща. Не падна ни един турчин; бяха насядали мнозина от тях по засъхналата трева там и нито се помръднаха да станат при гърмежите на въстаническите топове. Не бяха много силни тия гърмежи, а и железните късове не бяха стигнали до тях. Но топчиите тук започнаха усърдно да пълнят наново двата топа.

Като че ли бяха чакали гърмежите на гяурските топове, турците започнаха пак своето настъпление. Дадоха им знак тръби, които засвириха, но това не беше някакъв тревожен звук за пристъп; тръбите — може би бяха до пет или шест, стройно и мощно извиха някаква плавна мелодия, разделиха се звуците им на две партии и се запреплитаха, после се сляха в един мощен звук. Аскерът слизаше надолу по рида — плиснал и прелял нашироко по целия рид, бързо и нагъсто изпълни дола в подножието на Разполе, започна да се катери вече право нагоре. Тръбите продължаваха да свирят и странно звучеше тук мощната тъжна мелодия. Турците се приближаваха по цялата стръмнина към въстаническата позиция. Те се клатушкаха и сякаш се блъскаха един в друг, надигнали пушките си, на които лъщяха натъкнати ножове. Приближаваха се стремително, размахваха ръце, сякаш да посегнат към въстаническия окоп. И бяха страшно множество — хиляди, като че ли извираха от дълбокия дол под насрещния рид.

Въстаниците виждаха ясно вече и лицата им, тъмни, мургави, лъщяха влажни на слънцето, мнозина бяха с дълги бради. По окопа беше тихо, въстаниците бяха налягали по насипа, други стояха прави и всички гледаха нататък, никой не се сещаше за оръжието си, а все по-често някои извръщаха глави назад, накъм селото. Все пак те стояха тук още и още, а турците не се спираха. Чендов бе забил пръсти в насипа и стискаше неусетно червеникавата пръст, чакаше аскерът да стигне на един сигурен изстрел по стръмнината надолу. Ала въстаниците не изтраяха и започнаха да стрелят. Пръв гръмна с манлихерата си Велко Скорнев, почувствувал, че бе дошъл най-страшният миг. Започна се бърза, гъста стрелба и мнозина от въстаниците видяха как изпопадаха неколцина турци, първите им редици взеха да се позадържат.

— Ууррааа! — надигна се вик тук и там по окопа, сетне и по цялата позиция: — Ууррааа!

Стреляха сега и турците — виждаше се как се поспираха някои с насочени пушки. Стрелбата ставаше оглушителна, но през нея все още се чуваха турските тръби, викаха и въстаниците, викаха и турците отдолу. Звукът на тръбите, толкова мек и тъжен, се чуваше над целия надигнал се страшен вик и пукот, в който преодоляваше ту стрелбата от двете страни, ту викът на въстаниците или на турците отдолу:

— Уурраа! Уурраа!

— Аллах, аллах! Бисмиляхирахманирахим!^[1] — чуваше се като изпод земята мощен вой и стон.

В същото време бе започнала битка и на другата въстаническа позиция. Аскерът там бързо бе изпълнил цялата теснина по пътя и по реката. Сега настъпваше огромна маса аскер и зеленият байрак на башибозука се люлееше някъде назад. Като наближи подножието на скалите, дето бяха на засада петнайсетмината четници с Нешев и Наумов, дясното крило на аскера изеднаж започна да се надига по стръмнината нагоре.

Навалицата тук беше толкова голяма, че аскерът бързо преля и през високите скали. Чу се гъста, но краткотрайна стрелба нататък, екна бомба, аскерът премина през скалите и се стече надолу, в реката, сля се отново в общата навалица. Горе, по скалите, бяха бързо избити петнадесетте четника; загинаха там и Наумов, и Никола Нешев.

Стреляха вече и въстаниците от окопа. Иван Пенев скочи пак върху насипа, размаха в ръката си извадена сабя:

— Тук ще измрем, братя!

Стрелбата на въстаниците се засили. Ала мнозина тук, особено между людете на Гьоре Павлев, стискаха в ръцете си с безсилен гняв и ужас дръжките на коси и секири. Аскерът бързо се приближаваше и едва-едва го задържаха многобройните убити и ранени, които падаха от куршумите на въстаниците — в тая гъста маса едва ли отиваше куршум напразно. Стръмнините от двете страни на пътя и реката бучаха непрестанно от пукот и вик:

— Ууррааа! Ууррааа…

— Аллах, аллах! Бисмиляхирахманирахим!… Уджум!^[2]

Преди още да стигне аскерът окопа на Разполе, отдолу започнаха пак да стрелят турските топове: тъпи и далечни бяха бумтежите им, но се чуха и през стройните звуци на тръбите, и през страшния вой и трясък на битката:

„Лумлум! Лумлум!“ — два по два изстрела едно след друго.

Ала ни един снаряд не падна някъде наблизу; без да ги чуе някой, те изфиюкаха високо над позицията и треснаха един след друг в селото. Все пак някой от въстаниците забеляза, че снарядите избухнаха в селото и настана сред сражението бързо раздвижване по целия окоп. Най-напред Кузман Велянов се провря иззад неколцина от въстаниците, дръпна Блажета Рилков за ръкава:

— Тичай бързо в селото, Блаже… Кажи там сички жени и деца да бегат към гората! Кажи на управителите… Бързо!

Блаже Рилков се обърна към него, като че ли събуден от дълбок сън, пушката беше на ръцете му, и отвърна някак сърдито:

— Не, не… Аз тука…

И понечи пак да насочи пушката си срещу аскера. Кузман цял го раздруса и викна още по-силно:

— Не чуваш ли бре! Тичай в селото… жените да бегат в гората!

„Лумлум! Лумлум!“ — ехтяха издълбоко турските оръдия.

Блаже сякаш едва сега разбра, скочи от окопа и се спусна към селото. Кузман бе избрал него да изпрати в селото заради трите му деца, заради сиромашията му. Ала след Блажета Рилков наскачаха от окопа и други неколцина въстаници. Това бяха първите бегълци от позицията. Турците сега бяха едва на петдесетина стъпки от въстаническата позиция. Излязъл до половина от окопа, размахал с две ръце пушката си, Чендов викаше с нечовешки глас:

— Стойте сички! Тука ще браните жените си, децата си бре!

Чу се глух бумтеж. После още един. Най-сетне бяха гръмнали още по един път дървените топове. И това бяха последните им гърмежи.

А все повече въстаници бягаха към селото. Там се бяха дигнали високо нагоре бели облаци пушък — селото гореше.

Аскерът беше вече съвсем близу и до двете въстанически позиции — и при Надолец, и при Разполе. Почнаха да трещят бомби ту пред едната позиция, ту пред другата или пред двете едновременно. При всеки гръм в първите редици и по-надълбоко сред аскера се отваряха широки празнини, падаха по земята ранени и убити, но празнините веднага се запълваха.

— На нож! На нож! — викаше Иван Пенев и сам сечеше с кавалерийската си сабя в първите редици на аскера, изтичал на няколко стъпки пред насипа на окопа. Там загина той, набучен на турски щикове.

Наскачаха и други въстаници с ножове на пушките си, с ками и разни други острия, излязоха пред окопа и страшните косачи на Гьорета Павлев, размахаха коси и секири, а там пред всички въртеше дълъг ятаган йоле Ядрев. По-рядко се чуваше сега човешки вик или изстрел и само прегракнал рев ще се надигне, звън от стомана, глух, бърз шум на острие, което се забива в плът, тъпият шум на стъпки и падащи тела. Пред окопа настана страшна бъркотия, хлътна в самия окоп, премина отсам под неудържимия натиск на гъстата турска маса. Тук бяха избити много полянци от дружината на Гьоре Павлев, загина тук и Йоле Ядрев, и още мнозина други въстаници бяха убити или ранени.

Също такава страшна вихрушка се бе извила и над окопа на Разполе. Въстаниците тук бяха повече и по-добре въоръжени, аскерът прескачаше през цели грамади свои, турски трупове, за да стигне до окопа. Наскачаха и тук въстаниците с щикове, ножове и секири. Скочил бе пред насипа и Велко Скорнев и мушкаше на всички страни с ножа на дългата си манлихера, Борис Глаушев не излезе от окопа, но стреляше едно след друго в турската маса, цевта на пушката пареше ръцете му. Той пак посегна към патронташа си, опипа го цял, но нямаше вече нито един патрон по широкия кожен колан. Борис сложи пушката върху насипа пред себе си. Навред около него, на две стъпки пред него се водеше свиреп ръкопашен бой. Той притвори очи, а нозете му сякаш сами се подигаха — да скочи вън, да избяга от тоя ужас, стига вече! Ала не помръдваше и само опря двете си ръце по края на окопа. И едва помръдваше устни:

— Да издържа… ето тук, докрай…

Не ставаше нищо с него в тия безкрайни мигове. Той пак отвори очи: право към гърдите му беше насочен един дълъг, едва-едва полъскващ щик — Борис ясно го виждаше. В същия миг щикът се наведе рязко надолу и се заби в насипа. Борис дигна очи: Велко Скорнев бе ударил с пушката си насочения турски щик и в следващия миг той прескочи отсам окопа. Наблизу се чу креслив глас, някой извика на турски:

— Хванете го жив! Той е някой от главатарите им.

Борис погледна нататък: един турски офицер го сочеше със сабята си. В същото време върху Бориса се нахвърлиха неколцина аскери. Извлякоха го от окопа и го поведоха към градския път, но скоро се спряха. Огромна тълпа аскер пълнеше всичко наоколо, течеше на широка струя по пътя накъм селото. Борис се ослуша: въпреки глъчката на турската тълпа беше нЯкак тихо наоколо, не се чуваше ни пукот, ни вик, престанали бяха да гърмят и топовете, не се чуваха вече стройните тъжни звуци на тръбите. Далеко някъде по пътя за към селото изпукаха няколко изстрела, после още няколко. А наоколо се чуваше глух тропот на множество стъпки, подрънквания на оръжие, бърза, неясна врява на чуждия език. Един аскерин се спусна към него между оградилите го турци, улови го за празния патронташ върху сетрето му, разтърси го цял и викна през стиснати зъби:

— Комита, а! Комита!

Тогава Борис видя на земята малко по-нататък трупа на Кузман Велянов. Лицето на мъртвия беше цяло в кръв, но Борис веднага го позна.

Жените и децата от Дебрища и колкото бяха останали мъже в селото започнаха да бягат към гората, към Летница, още преди да го запалят турците с топовете си. Дойдоха ранени въстаници още щом почна голямата битка и разказаха какво ставаше по въстаническите позиции. Проточи се върволица накъм Летница — жени, деца, мъже, дигнаха и ранените от селото. А като почнаха да падат снаряди и да се палят къщите, тръгнаха вече всички към гората. Изоставиха уплашените жени домовете си, изоставиха непогребани и свои близки, избити сега от турските снаряди. Селото започна да гори откъм горната махала, после се запали и градската махала, премина огънят и в чаршийската махала. Едва тогава излязоха да бягат Ружа и тетка й Бисера с децата. Ружа не даваше да бягат досега. Не се знаело какво ще стане — защо да бягат? Тя беше в училището — там имаше ранени въстаници, — тетка й ходи на няколко пъти да я моли да бягат. Но дотича Блаже Рилков в училището и каза:

— Началството заповеда сички жени и деца да бегат в гората!

Там бяха и четиримата управители на Дебрища, разпоредиха се те за ранените, а Ружа сега сама изтича в къщи.

Като излязоха двете жени на улицата с трите деца — дигнали бяха и по някоя дреха и малко нещо храна, — Ружа каза на тетка си:

— Ти върви с децата, аз ще ви настигна.

— Още ли ще се бавиш тука, не виждаш ли какво става? — промърмори сърдито тетката, но веднага тръгна накъм гората.

Ружа бе забелязала, че откъм позициите тичаха насам люде. Отиде тя и застана на моста. Чуваха се още гърмежи откъм въстаническите позиции и после по-насам. Скоро минаха край нея първите бегълци. След тях тичаха и други. Минаха и ранени въстаници; които не можеха да вървят сами, подкрепяха ги техни другари. Ружа все питаше познатите дебрищани:

— Къде е Борис? Къде е татко?

— Не знайме. Бегат веке сички. Свърши се.

А някои и не й отговаряха. Най-сетне един дебрищанец й каза:

— Татко ти убиха. Убиха Кузмана.

Ружа изхлипа без сълзи, но бързо се съвзе — не искаше, не можеше да повярва, че татко й е убит. Може и да не е видял добре тоя човек в голямата бъркотия. А Борис… къде ли беше Борис? Въстаниците, които идеха откъм напуснатите позиции, започнаха да се разредяват, пътят нататък бързо опустяваше. Не се чуваха и никакви гърмежи. Страхът тласкаше Ружа подир всички тия уплашени люде, които бягаха към гората, ала нозете й не се помръдваха. Тя се улови за разклатените перила на моста — да почака още малко, още един миг. По пътя тичаха още неколцина въстаници. Ружа ще почака и тях, ще попита и тях. Последни между бегълците бяха двама, които се движеха бавно и все повече изоставаха. Ружа скоро ги позна — бяха братовчедите Ченкови. Единият, по-старият, беше ранен и бавно влачеше нозе; другият, по-младият, бе прехвърлил едната му ръка през шията си и го подкрепяше, едва ли не го носеше по пътя. Те минаха последни по моста — пътят нататък беше вече пуст. Ружа пресрещна и тях.

— За татко… не знайте ли къде е той? А мъжът ми… Борис?

Те се спряха. По-младият се извърна надире — да погледне пътя, и рече:

— Кузман пред очите ми падна. А даскалът… той беше в окопа и после не го видех. Ама след нас нема веке никой… Ха да вървим.

По-старият Ченков, раненият, изохка и понечи да тръгне; той беше цял в кръв, но ранен беше и по-младият. Едната му ръка висеше като пречупена и ръкавът на ризата му беше също пропит с кръв. На рамото на здравата ръка висеше пушката му. Ружа понечи да помогне на ранените с побеляло лице и в същия миг от устата й се изтръгна пресекнал вик:

— Турци!

Далеко по пътя накъм въстаническите позиции се бяха показали неколцина аскери. След тях се показаха и други. По-младият Ченков се разбърза:

— Ами сега!… Хайде, по-скоро!… Ще ни настигнат…

По-старият едвам помръдна нозе; в праха, дето бе стоял, останаха тъмни, кървави петна. Той се движеше без сили и пак се спря. Братовчедът му сякаш се опитваше да го понесе на ръце. Тогава Ружа посегна и взе пушката от рамото на по-младия.

— Вие вървете нататък — рече тя задъхано. — Ще се опитам да ги задържа. Пълна ли е?

— Аха… пълна е — поклати глава по-младият Ченков.

Тя посегна пак, с пушката в другата си ръка, и извади няколко патрона от патронташа му, както беше опасан върху широкия му пояс.

— Ами, Руже — разтвори той очи, пълни с отчаяна надежда, — ти умейш ли с пушка?

— Нели се с пушки съм израсла… — отвърна Ружа и гласът й потрепера — тя пак си помисли сега за своя татко.

Двамата Ченкови отминаха. Ружа притича и се затули зад разкривения дънер на една върба край реката. Турците насреща се приближаваха. Тя сложи патроните в пояса си и дигна пушката. Насочи я, без да се прицелва, и гръмна. Първите неколцина аскери веднага се спряха и се заозъртаха, заприказваха нещо оживено. Ружа сложи нов патрон в пушката и отново гръмна по турците. Едва сега забелязаха те откъде се стреля по тях и някои се разбързаха, разтичаха се да търсят прикритие. По пътя прииждаха и други турци, но започнаха и те да се поспират, да се оглеждат. Ружа гръмна още еднаж и се извърна да види двамата братовчеди; те бяха прекосили площада нататък и наближаваха да завият по чаршийската улица. Младата жена сложи нов патрон в пушката. Турците бяха започнали отново да се примъкват насам плахо, предпазливо. Тя пак гръмна по тях и сложи в пушката последния патрон. Турците пак се спряха колебливо, но зад тях прииждаха вече цели тълпи. Не можеше да стои повече тук Ружа, с последния патрон в пушката си. Чуха се изстрели и откъм турците. Ружа гръмна за последен път. И отново се обърна след двамата братовчеди. Те бяха изчезнали.

Младата жена погледна пушката и току я захвърли в реката с две ръце. Спусна се да бяга през площада. Цялата тяхна улица нагоре към края на селото беше пълна с пушък; гореше работилницата на баща й, затвореният хан на Анте Богев и другите сгради. Тук, в тоя пушък, се луташе загубена и тихо стенеща баба Пауна. Спря се Ружа, улови я за ръката и я поведе като малко дете. А бабата не можеше да бърза. Ружа я изведе до края на селото и я пусна сама да върви — в пушъка някъде зад тях се чуваха гласове и стъпки. И Ружа не можа да отиде много далеко.

Настигнаха я трима аскери. Тук пътят беше доста стръмен, от едната му страна шумеше реката в дълбок дол, а от другата се издигаше стръмен рид. Нахвърлиха се върху младата жена и тримата турци. Тя се бореше с всички сили — дращеше с нокти, късаше със зъби. Най-сетне единият от турците се дръпна стъпка назад, цял издраскан по лицето, и промуши Ружа в гърдите с дългия щик. Тя падна. Просна се в праха, но и сега хубава, в смъртния си час. Отминаха нататък убийците. Само единият от тях се поизвърна да я погледне още еднаж и промърмори, без да се спира:

— Тюх, язък…

Още същия ден турците запалиха гората Летница. Бяха докарали топове чак горе, край Дебрища. Като видяха, че из гората се мяркат люде, започнаха да стрелят нататък с топовете, докато задимя гората на няколко места. Избиха те и тук много люде — и жени, и деца, а които дебрищани останаха живи, втурнаха се да бягат накъм Рожден и по другите села из Железник.

Дни наред не дойде в Рожден никаква вест от бойното поле. Настана затишие — съща лятна задуха, набираше се над селото, над планината, тежеше във въздуха. После се чуха топовните гърмежи откъм Дебрища, като въздишки и стенания на някакво чудовище изпод земята.

Рожден замря в тревога, та и цялата планина с него. По дворищата излизаха жени, ослушваха се, оглеждаха се, дигаха очи към скалата горе да видят стои ли там още часовоят. Той беше все там, с пушка, щръкнала високо над главата му. Успокояваха се уплашените жени и се прибираха по къщите си, подхващаха изоставената си работа — то се знай, водят се големи битки, не ще даде турчинът лесно царството си, но няма да изостави бог тъкмо сега своя християнски народ! Ала скоро след това жените пак излизаха една подир друга, подгонени от ехтежа на далечните топовни гърмежи. Започнаха да се връщат рано-рано в селото и тия, които бяха излезли тая сутрин по работата си из планината.

Раздвижиха се по селските улици все повече люде, най-вече жени. Дали бе дошъл някой и бе донесъл някаква вест, или вече дълго сдържаната тревога отеднаж бе избухнала? Селото приличаше на застрашен мравуняк — людете бързаха по тесните криви улички като уплашени мрави. Не се чуваше вик, не се чуваше тропот, рядко ще излае някое подплашено куче — тихо беше в горещия летен ден, смълчано.

Излезе вън и Дона да види какво става по селото. Мина край църквата и се приближи към часовоя на високата скала:

— Пазиш ли…

— Пазя, учителке. — И часовоят продължи, без да чака да го питат: — Не знам що става насреща… сички тъй, нагоре-надолу… — И той изеднаж протегна ръка: — Аха! Виж там, учителке… Какви са тия люде?

По пътя откъм Три буки се зададе дълга върволица от люде и се спусна надолу към селото. Виждаха се и други такива люде по Три буки, караха те и по някое добиче със себе си. Дона тихо продума:

— Това са дебрищани… Бегат.

Откъм училището се показа Бабин и викна отдалеко:

— Ама що е това по пътя… Какви са тия… Жени, деца, ето и други идват. И мъже се виждат. — Той застана на края на скалата, дигна ръка над очите си: — Ами те… това е от Дебрища.

— Да беше слезъл некой долу да види… — рече пак тихо Дона.

Бабин се обърна към училището и викна:

— Симоне! Я бре, Симоне!

Показа се около петдесетгодишен селянин, който бе започнал обеда си и дъвчеше вкусно с цялата си уста. Войводата продължи:

— Слезни долу, Симоне, виж какво става там, какви са тия люде.

Ала не стана нужда Симон да прекъсва обеда си. Часовоят викна със сподавен глас:

— Идат насам и нашите! Ей ги, е! Жени, деца… А-ха, насам идат.

Завчас се бе образувала и насреща върволица от жени и деца, началото й вече слизаше бързо в долината, сливаше се там с върволицата откъм Три буки и се насочваше към пътеката нагоре, за площадката. Жените бяха натоварени с вързопи и торби, а и децата край тях носеха разни вещи.

— Що правят пък тия жени, нашите! — въртеше ококорен очи Бабин.

След късо мълчание часовоят рече:

— Що… бегат и те. Насам бегат. И мъже има с них, сички бегат.

Дона погледа още някое време, сетне наведе глава и се отправи към къщи. Ставаше нещо, за което не бяха нужни думи.

Двете кучета, вързани в двора, започнаха да подрънкват със синджирите си и да ръмжат неспокойно. Те усещаха, че насам се приближават и други люде, а може би и те предчувствуваха опасност.

Дона влезе в къщи и се спря сред стаята с огнището. В ниската дървена люлка спеше малката й щерка. Тя бе и дала да бозае малко преди обед и детето бе заспало. Не знае то, малкото, нищо и за нищо не се тревожи. Дона се оглеждаше по стаята, като да търсеше нещо, сърцето й се бе свило, беше на възел вързано, и мислите й бяха разбъркани, неясни… Тя и преди си бе мислила много пъти какво ще стане, какво ще прави, ако нахлуят турци в селото, а сега нищо не можеше да измисли, да реши.

— Но чакай да видим що е — промълви тя със студени, засъхнали устни. — Те нема да паднат в селото като камък от небето… Ще чуем, ще видим…

Все пак тя търсеше с очи из къщата вещите, които бе наумила да вземе, ако станеше нужда да бяга: голямата вълнена пелена за детето и други пелени и дрешки за него, торба с брашно, сол… револвера — да и револвера; може да стане нужда… сама да тури край на живота си, може да падне в турски плен и какво тогава… смърт! Всичко това бе премисляла толкова пъти…

Двете кучета вън залаяха. Дона излезе. Не след дълго на площадката се показаха жени, натоварени с покъщнина, задъхани от умора, а по лицата им, погледите им, изкривени и размътени, се виждаше уплаха и отчаяние. Между тях кротко мигаше с очи някое конче, пръхтеше някое муле, виждаше се и някоя коза или овчица. Дона избърза срещу тия изплашени люде:

— Какво има, какво става?

— Ох, учителке! Загиваме си! Ох, учителке… — надигна се плач и вик.

Дона виждаше, че беше излишно да пита и разпитва. Между навалицата, която ставаше все по-голяма и прииждаше насам, тя видя и непознати жени, а това бяха дебрищанки. Приближи се към няколко от тия жени Дона и те сами започнаха, но, види се, не бе останал в тях ни глас, ни сълзи:

— Гори Дебрища… изгоре! И гората запалиха… Избиха мъжете! И аскер иде безброй, турци… Почерне нататък, по градския път… Целото село бега. Некои от нашите хванаха по горния път, а ние рекохме тука, в Рожден, ама те, аскерът, и тука ще дойде… Като облак иде връз нас!

— Е, може и да не дойдат турците чак тука… — опита се да отвърне Дона и повиши глас: — Недейте така, не се плашете толкова! Децата ви слушат, стегнете си сърцата!

Отдолу непрекъснато прииждаха жени, деца, виждаха се и мъже, около Дона се струпа цяла тълпа. И всички бяха вперили очи в нея, като че ли от нея очакваха спасение. Тя чувствуваше върху себе си тия погледи, пълни с няма молба, с нарастващ страх и отчаяние, и гърдите й бързо се освобождаваха от нейната собствена уплаха. Някоя от жените каза:

— Дойдохме тука, горе, учителке, в църквата да се скрием.

Дона рече:

— Не, не в църквата! Църквата нема да ни побере и нема да ни спаси. Аз ще ви кажа… Сега идете там, пред църквата, докато се съберат всички. Ето идат още люде.

— Що си намислила, учителке? — попита отдалеко Бабин.

— В гората ще идем — отговори Дона, но повече на струпалите се люде наоколо.

— В гората… в гората… — чуха се гласове като ехо. — В гората ще се скрием, учителката ще ни заведе…

Дона се запъти към къщи, да се приготви и тя, и всички тръгнаха след нея. Бабин се развика сърдито:

— Ама какво вие пък, рожденки, какво сте се дигнали да бегате, що не си стоите по къщите! Нема нищо бре, никакви турци не се виждат, що сте се уплашили… Връщайте се по къщите си, приберете там и дебрищани!

Никой не го слушаше. А по пътеката прииждаха все нови и нови жени, деца, мъже. Насам се бяха отправили мнозина дебрищани, дигнал се бе и целият Рожден. И се събираха всички не пред църквата, а пред къщата на учителката — чакаха я да ги поведе. По едно време тя излезе и се обади отдалеко на войводата:

— Ти не се карай на людете, жени са, деца повечето, ами прати двама-трима мъже да видят какво става нататък.

Бабин я погледна някак учуден, махна мълчаливо на един от другарите си и се спуснаха двамата по пътеката надолу, срещу върволицата жени и деца, които все още пъплеха насам. Дона се обърна сега към навалицата пред къщата й:

— Ето и войводата отива да види, а вие не стойте така, с товари на гръб, седайте там, приберете децата, ще почакаме да видим, имаме време. И не се плашете много, не плашете малките, ще се скрием в гората, бог ще ни запази…

Поуспокоиха се уплашените люде, дочуха се и по-бодри гласове, дори и смях се чу, престанаха да лаят и двете кучета — свикнали бяха често да виждат такова множество на площадката.

Селският войвода и другарят му не се бавиха много — колкото бързо отидоха, още по-бързо се върнаха. Войводата още отдалеко викна, колкото и закъсняла да беше командата му:

— Сички към гората! — После се обърна към Дона, но го чуха и мнозина други: — Сички бегат от Дебрища. И четите. А турците подир них…

Дона поведе бежанците към гората. Дългата върволица изчезна между дървесата, провря се цяла, като змия в дупката си. На площадката остана само селският войвода с другарите си, но и те все по-често поглеждаха към гората. Часовоят продължаваше да стои там, ала сега като ненужна прибавка горе, на високата скала. Нямаше кой да го гледа, кой да се насърчава от него. Доколкото се виждаше селото, личеше отдалеко, че е пусто, изоставено.

Върволицата по пътя от Дебрища накъм планината продължаваше да се движи. Като отминаха жените и децата, а също и мъжете, които бяха стояли в селото през време на битките, зададоха се на по-големи и по-малки групи въстаниците. Над селото зад тях и над запалената гора нататък тежеше облак дим. Пътят се изкачваше стръмно по Дълги рид, а по-нататък, върху гърба на рида, се разклоняваше в две посоки: към Рожден и, вдясно, накъм другите села по Железник. По тия два пътя отминаха бежанците от Дебрища, с тях бяха и ранените в битките, качили ги бяха в коли. Нататък се насочваха и въстаниците.

Тримата оцелели войводи — Марко Чендов, Гьоре Павлев и Велко Скорнев — вървяха заедно, следвани от четниците, които бяха останали живи. Като се изкачиха на стръмнината върху билото на Дълги рид, Чендов се спря и извади от пояса си голяма шарена кърпа да обърше лицето си от обилната пот. Спряха се и другите двама войводи, насъбраха се около тях четници, а идеха насам и други въстаници. Чендов се оглеждаше наоколо и личеше, че обмисля нещо. На същия този рид, малко по-нататък, преди година време бе нападнал Селим бея с четата си и с рожденската селска чета. Той каза:

— Ние не бива тъй… аскерът може да ни настигне и ще ни избие един по един. — И добави: — Тука требва да го спрем. Поне за малко, докато се изтеглят сички нататък.

От двете страни на пътя стърчаха голи, напечени от слънцето скали, а по-нататък, вляво и вдясно, се издигаха доста високи, също тъй каменисти чуки. Ниско надолу кривуличеше пътят откъм Дебрища, който се изкачваше стръмно насам и се провираше между скалите. Тук беше наистина сгодно място за позиция. Обади се и Гьоре Павлев, намръщен, зъл:

— И що… да не мислят агите, че сме се уплашили!

Велко Скорнев извърна глава назад. Не беше далеко оттук Рожден. Нататък, над равното било на Дълги рид, се зеленееше не много далеко рожденската гора. Близу беше Рожден, близу беше и гората. Там беше и Дона. Една дълбока въздишка сама се откърти от гърдите му като тих стон и той се смути пред другите двама войводи, та каза рязко:

— Аз ще остана тука.

— И аз ще остана тука — рече след него Гьоре Павлев.

Повечето от въстаниците бяха отминали вече нататък, но идеха насам и други, проточени по пътя може би до стотина души. Около двамата войводи, които казаха, че ще останат да позадържат турците, се събраха най-напред оцелелите техни четници. Спираха се край тях и други от въстаниците, та се събра една дружина от около петдесет души. Между последните, които се изкачиха горе, беше и Китан Щъркот. Той бе изтръгнал знамето едва ли не от ръцете на турците, навил го бе и го носеше като овчарска тояга на рамото си. Щом се изкачи горе, той го свали и мълчаливо го подаде на войводата си. Чендов го задържа няколко мига, после подаде пушката си на Щърко и разви знамето. По аления плат се виждаха дупки от куршуми. Чендов разкова с ножа си знамето, захвърли дългия прът и внимателно сгъна копринения плат, сложи го в чантата си. Събраните наоколо мъже мълчаливо наблюдаваха всяко негово движение. Той взе пушката си от Щърко и каза:

— Тука нема да са нужни повеке от двайсет или трийсет души.

Метна пушката си на ремък и се отправи нататък по билото на Дълги рид. Последваха го десетина души от четниците му и от въоръжените селяни, после се присъединиха колебливо към тях още неколцина от въстаниците. На новата въстаническа позиция останаха около тридесет души.

— Хайде! — подвикна Гьоре Павлев. — Хващайте си места, че ей ги мръсните, идат.

Едващо се бе разчистил пътят от бежанци и въстаници, откъм Дебрища се зададе аскер. Сякаш из пушъците на пожарищата изпълзя една доста дълга нестройна колона, войниците не бяха по-малко от хиляда души. Те се движеха доста бързо — решили бяха, види се, да преследват въстаниците по петите. Другата турска войска, изглежда, бе останала на почивка около Дебрища.

Въстаниците се пръснаха във верига от двете страни на пътя, по скалите в тясното устие между чуките вляво и вдясно. Зад тях се откриваше широкият гръб на Дълги рид и нататък все още се движеха техни другари — едни по пътя за Рожден, а повечето по пътя, който се отклоняваше вдясно, към други, по-далечни села из Железник. А турците вече наближаваха подножието на Дълги рид. Те бяха забелязали отдалеко спрелите се въстаници и щом стигнаха подножието на рида — пръснаха се и те във верига. Мнозина от въстаниците тук бяха стари, опитни бойци, та нямаше нужда от поуки и команди, но като се насочи срещу тях аскерът и пак толкова многоброен — скочи отеднаж Гьоре Павлев иззад своя камък и викна:

— Хей, люде! Клетва сме дали да мрем!

Тъкмо изрече той тия думи, някъде отдолу пукна маузер, късо изпищя куршумът и Гьоре Павлев падна, като че ли го блъсна някой. Притичаха към него неколцина от четниците му — войводата беше мъртъв.

Въстаниците откриха бърза стрелба. Турците, колкото и да бяха много, спряха настъплението си и бързо, блъскайки се един в друг, налягаха кой де свари по каменистата стръмнина. След първото избухване на стрелбата тя неусетно поутихна и се чуваха само отделни изстрели от двете страни. Дебнеха се и двата врага: въстаниците, за да не изпущат напразно ни един куршум, а турците се готвеха за пристъп.

Пладне току-що бе минало. Скалите бяха нагорещени от слънцето, а от небето продължаваше да се излива огън. Не се виждаше наблизу ни едно дръвче, ни някаква сенчица — само сиви, мъхести скали, засъхнали тръне и тук-там прегоряла трева. Някой от въстаниците каза хрипливо:

— Тука за вода ще изпукаме…

Реката беше далеко оттука — правеше широк завой зад една от чуките и вода можеше да се намери чак в долината при Рожден, на повече от половин час път през Дълги рид и Трите буки.

Вдясно от Велко Скорнев бяха се настанили между скалите четниците му Тома Нерезов и Софрони Шибаков — и двамата рожденци. Вляво от Велко бе залегнал между два камъка Китан Щъркот — не беше лесно за него да си намери сгодно място, какъвто беше дълъг и чепат. Между двата камъка той бе подпрял пръта на знамето — не искаше, види се, да се раздели с него. Погледна нататък Велко между два свои изстрела и видя как Щъркот ближеше един камък; той бе го изкъртил и го ближеше откъм влажната му страна от жажда. Велко нищо не му каза. И неговият език бе надебелял и пълнеше устата му горещ и лепкав.

Турците отдолу наново се раздвижиха. Те бяха твърде много и тридесетте въстанически пушки не можеха да ги задържат дълго на едно място. Като се прикриваха зад пръснатите по нанадолнището камъни, те запълзяха нагоре. Стрелбата на въстаниците се засили. Изтрещя и търкулната надолу бомба. Настъплението на аскера се поколеба за няколко мига, сетне пак продължи. Между скалите и камънаците изоставаха улучени войници, ала много и много повече бяха тия, които продължаваха да пълзят, да се катерят нагоре. Велко сложи последната пачка в манлихерата си; имаше седем патрона и в нагана си.

Не, той няма да се помръдне оттук! Няма да пусне турците…

Той стреляше бавно и мисълта му беше насочена там — да не изпусне напразно нито един куршум.

А турците бяха вече съвсем близу — на няколко стъпки и току се дигнаха насреща като стена. Велко се изправи на колене, изстреля в гъстата турска маса седемте патрона на револвера си и го захвърли. Сетне скочи и се втурна срещу аскера с натъкнат нож на пушката си. Насочиха се към него от всички страни турски щикове. Така загина Велко Скорнев.

Аскерът прегази и тая въстаническа позиция. След късата битка бяха се спасили само петима от въстаниците и сега бягаха пръснати по широкия гръб на Дълги рид. Аскерът ги сподири с изстрели и те падаха един след друг. Падна край пътя за Рожден и Китан Щъркот. Повлякъл бе той със себе си и пръта на знамето, но го изпусна там, върху сухата земя. Успя да се отдалечи само Софрони Шибаков, ала и той беше ранен, та побърза да се скрие в едно долище встрани от пътя, боеше се да не го настигнат турците накъм Рожден.