Димитър Талев
Илинден (33)

III

Едва ли бе минал половин час, откакто бе започнало сражението. Слънцето бе залязло, между стените на селските улици се набираше здрач и се забелязваха все по-ясно святканията на изстрелите. Тук, между стените, пукотът на пушките беше оглушителен, седмината бойци стреляха непрекъснато и турците не смееха да навлязат в улицата. Неочаквано те всички изчезнаха, като че ли ги дърпна някой нататък, зад стените, престанаха да стрелят. Въстаниците видяха още по-нагоре, по неравната поляна пред казармата, как се лутаха турци, пребягваха насам-натам и сякаш не знаеха накъде да насочат пушките си. Някъде оттатък, през пламъците и пушъка, в който изчезваше бялата къща на Кузман, се дигна силен, проточен вик:

— Ура! Ура!

Някой от четниците извика:

— Помощ! Помощ ни иде…

Те и седмината наскачаха, спуснаха се нагоре, към изхода на улицата, ала преди да стигнат дотам, чу се иззад тях гръмогласен вик:

— Уурраа!

Откъм долния край на улицата бяха нахлули голяма група четници и въоръжени селяни, които тичаха нагоре и бяха изпълнили цялата улица. Когато всички излязоха горе, на откритото срещу казармата, видяха как беше обградена цялата поляна от гъсти редици въстаници и турците не знаеха къде да се спрат, дори мнозина от тях не се сещаха да стрелят. Въстаниците се приближаваха от три страни и притискаха аскера към казармата, която гореше цяла, а на горния й край се виждаха да стърчат само опушените й стени.

Въстаниците стреляха прави и настъпваха бързо, те минаваха между турски трупове, с които беше осеяна поляната. Рядко някой от тях изпущаше пушката си, улучен от турски куршум. Тук се бяха събрали сега над четиристотин въстаници и бяха обградили аскера с един жив огнен обръч. Повечето от турците бяха избити, но бяха заловени и двадесетина пленници. Спасиха се по някакво чудо само двама аскери и успяха да избягат към Преспа.

После всичко утихна. Още преди това въстаниците долу бяха превзели мюдюрството и бяха избили всички заптиета. След толкова гръм и трясък сега и тук, на поляната, и долу, из селото, се чуваше само човешки говор и радостен вик. И клепалото не преставаше да бие, все тъй бързо и весело; колкото и да бяха тихи, меки звуците му, те се носеха над селото, многогласно отекваха по околните височини като радостна тържествена песен.

Дебрища празнуваше своето освобождение.

Тая нощ в Дебрища спаха само малките деца. На няколко места по височините около селото и на пътя за града, доста далеко отвъд градската махала, пламтяха през цялата нощ огньове — бдяха там на стража групи въстаници. Най-после небето започна да светлее. Настъпваше първият свободен ден за Дебрища. И още в тъмни зори селските улици и площадът долу започнаха да се пълнят с люде.

Всички се стичаха към площада пред училището, дето се бе настанило Началството. На малката площадка пред училищната врата се бе изправил млад хубав четник, облечен в дебърска носия, препасан с патронташ и с два револвера в пояса. Той държеше в едната си ръка въстаническото знаме, притиснал якия прът към гърдите си. На другия край на площадката стоеше друг четник с пушка при нозе. Тук, в училището, бяха войводите Марко Чендов, Иван Пенев, Велко Скорнев, тук беше Иоле Ядрев и всички други селски войводи, които бяха дошли с милицията от другите железнишки села, тук бяха Никола Нешев и Любен Расков от околийския комитет, Кузман Велянов, Милош Ванков, Борис Глаушев. Премислено бе преди това още как да се нареди отбраната на Дебрища, а с това и на целия Железник, та не се губи много време за съвещания и разговори. Определи се най-напред четирима местни люде да бъдат управници на Дебрищката република. Казаха мнозина тук на Кузмана Велянов:

— Ти ще бъдеш първият. И досега ти беше главатар на селото.

Кузман размаха и глава, и ръка:

— Не! Аз… с пушката. Сега изберете некои по-стари люде за селско управление.

Избраха четирима по-стари люде, излезе вън Йоле Ядрев на площадката и викна към насъбралия се народ:

— Да дойдат тука и да се явят Евтим Търпев, Велян Марков, Тале Мургов и дедо Темелко Петрев. Началството ги избира за управители на селото, чуваш ли, народе!

Дигна се вик по целия площад:

— Ура! Чуваме сички! Ура…

Влязоха в училището и четиримата един след друг, а Евтим Търпев беше въоръжен с мартинка и с патронташ на пояса си. Милош Банков започна най-напред от него:

— Ти, стрико Евтиме, ще дадеш пушката на некой по-млад човек. Ще бъдете вие временни управители на селото. Ще се грижите за…

— Ами турците! — прекъсна го стрико Евтим. — Чакай бре, даскале, да избием първо турците…

— Ние, стрико Евтиме, не сме взели оръжие, за да избиваме турците — дигна вежди Ванков и продължи: — Ние въстанахме, за да сразим турската тирания, а не мирния турски народ.

— Тъй де, тъй — заклати глава стрико Евтим.

— Тъй, ами — повтори Ванков и отново започна: — Ще се грижите вие четиримата за добрия ред в селото, за прехраната. Тия, които имат повече, ще дадат на тия, които немат. Ще се грижите и за прехраната на всички въстаници, за ранените и болните. Ние сега сме свободни, а в свободна Македония требва да има ред и правда за всички.

Усърдно кимаха с глави четиримата нови управители на Дебрища, а дядо Темелко Петрев на два пъти обърса сълзите си, които сами бяха потекли от умиление за това свободно вече Дебрища, за свободна Македония. После той рече загрижен:

— Ами какво ще правим с мюдюрина, даскале… кадъната му, детето му на съд ли ще ги изпратим, що ли… Ами аскера, дето снощи…

Ванков отговори:

— За мюдюрина още снощи си каза думата народът: нема мюдюринът вина пред народа. Никой не се оплака от него. Ще стои у дома си, пък ще видим по-нататък какво ще правим с него. Можем да го изпратим да си върви, където иска, но сега не може. И по-добре е за него сега да стои тук с жена си и детето си. Ще бъдат те под наша закрила. И плененият аскер също. Ще се погрижите и за ранените аскери, те повечето са ранени. Като говореше така Милош Ванков, всички други в широката училищна стая се бяха умълчали, та се чуваше само неговият глас. Тогава откъм дъното на стаята се обади Никола Нешев. Той цял се бе изчервил и гледаше с упорит, твърд поглед, едва сдържан гняв се долавяше в гласа му.

— Господин Ванков — подхвана той, — но скоро загуби власт над гласа си. — Вие тук се разпореждате като у дома си и требва само вас да слушаме. Така не може. Тук има трима представители на околийския комитет, ние двамата с Расков и околийският войвода Чендов, и требва да се спазва нужната дисциплина. Всеки да си знае местото. Да!

Ванков се загледа в него слисан, лицето му побледня и се чу как преглътна в настъпилата натегната тишина.

— Господин Нешев — започна той по същия начин, но неговият глас трепереше от огорчение и обида, — аз съвсем не искам да се разпореждам тук като у дома си. Исках само да бъда полезен. Щом мислите така, аз заявявам, че от тоя момент съм само един най-обикновен въстаник, наред с всички други. Редете и нареждайте вие. Но ще ви кажа и запомнете добре, господин Нешев, какво ще ви кажа: тоя народ въстана да свали едни тирани, но не въстана, за да издигне други тирани.

Той рязко се обърна, за да излезе от стаята, но пред него се изпречи Борис Глаушев и го спря с две ръце:

— Не, Ванков… стой, стой тук! — И като го задържаше с едната си ръка, той се обърна към Нешев, поклати силно глава, преди да продължи: — Не, не така! Ами Милош Ванков е секретар на тукашния комитет и тук е съвсем на местото си! И най-лошото е, ако в тия върховни минути ние се отдаваме на своите слабости и страсти. А ето кои са най-нужни сега — посочи той Чендов, Иван Пенев и Велко Скорнев, — ето: войводите! Тех ще слушаме сега, щом е дошло време да говори оръжието.

Шумът и врявата, които нахлуваха отвън през широко отворените прозорци, започнаха да стихват. Сред народа вън се бе понесла мълва, че людете от Началството се карат. Чендов премести пушката си от едната ръка в другата и само това рече:

— Е, хайде… Работа требва да се върши.

Сега всичко потръгна по-бързо и по-стройно, сякаш всяка работа сама се уреждаше. Завладяла бе сърцата на всички тия люде само добрата воля. Нешев стоеше все тъй намръщен, но вече не дигна глас за правда и предимства. Мълчеше някое време и Милош Банков с тъжно лице, но започнаха да го питат за едно и друго, та скоро забрави огорчението си. Не го оставяха на мира най-вече новите управители на селото — за всяко нещо идваха него да питат.

Премина и вън, сред насъбралия се народ, по площада, настъпилото за малко време смущение. Слънцето бе изгряло и трептеше ярък блясък по везаната руба на жените, по излъсканото оръжие на мъжете. На площадката пред училищната врата едвам-едвам се полюляваше знамето в ръцете на младия знаменосец, леко подухвано от утринния ветрец, пламтеше там алената коприна и проблясваха белите букви на юнашкия надпис. Към отсрещния край на площада отеднаж се надигнаха млади женски гласове — една голяма група моми и невести подеха стройна песен, а в същото време писнаха от две места гайди. Събраха се скоро двамата гайдари сред площада и се завъртя там хоро. Тук се бе стекло цялото село, а не бяха малко четниците и въоръжените мъже, които бяха дошли от другите железнишки села. Широкият площад беше пълен с люде от единия до другия си край, люлееше се, шумеше пъстра тълпа в блясъка на ранното лятно слънце.

Излязоха вън на площадката и по трите стъпала на каменната стълба пред училищната врата всички от Началството и четиримата нови управители на Дебрища. Знаменосецът дигна знамето с две ръце. Шумната врява по площада взе да стихва, млъкнаха една след друга и гайдите, бързо се струпа пред училището гъста навалица. Излезе напред на площадката секретарят на околийската чета Наумов с пребледняло лице, та се виждаше бледността и през рядката му брада. Той дигна ръка, но мълча един дълъг миг сред настъпилата тишина, после размаха някак сърдито ръката си и викна:

— Да живее свободна Македония!

Той, Наумов, който години наред бе проповядвал за бунт и свобода сред тия люде, сега не намери повече думи, за да ги приветствува с изгрялата свобода. Ала и не бяха нужни сега повече думи.

— Ураа! Да живей! — дигна се общ бик по целия площад. „хе—хее!“ — проточи се по околните височини глух, далечен ек.

Наумов разгъна лист хартия и прочете с разтреперан глас възванието на Главния щаб към народа. Той вече завършваше, но гласът му се издигаше още по-високо:

— … Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствувайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни… Да живее народът, да живее свободата!…

— Ураа! Да живей! — пак викна струпалият се народ, а знаменосецът размаха нашироко аленото знаме.

Когато стихна общият вик и остана само радостната възбудена врява на площада, слязоха долу, сред людете, тримата войводи и бързо подбраха всички бойци в три дружини, поведоха ги вън от селото с развято знаме. Чендов и Пенев заеха пътя за града и цялата местност Разполе, а Велко Скорнев хвана с по-малки групи по-важни места около селото — пътеки и опасни долища. Излязоха по Надолец и Разполе и всички други мъже, които нямаха оръжие или бяха по-стари или невръстни, надонесоха мотики, дикли^[1] и всякакви копачки, оставиха и въоръжените оръжието си, та всички започнаха да копаят окопи, да издигат стени от камъни. Сега тук се разпореждаше Иван Пенев — нали беше офицер — и каза къде да се копае и къде да се трупат камъни и дървета.

В същото време на селския площад димяха редица огньове, наслагани бяха там казани и котли, клокочеше в тях блажна гозба за цялото село и най-напред за бойците, които бяха излезли да бранят Дебрища и целия Железник. Заклани бяха две юници, няколко овни и много тазгодишни агнета, горяха и всички фурни на селото, та цялото село миришеше на пушък и пресен хляб. Всички бяха склонни тоя ден за гощавки и веселби, ала войводите бяха извели мъжете вън и само децата на шумни ята прелитаха по селските улици, по площада или отиваха да гледат как копаеха окопи бащите и братята им.

По Разполе и край градския път се насъбраха над шестстотин души мъже. Сложени бяха на няколко ме ста по неколцина въоръжени въстаници на стража, а всички други въртяха лопати или копачки или пренасяха камъни и дървета. Тук бяха и Нешев, и Расков, и Глаушев, и Банков, копаеше също и Наумов, та и всички селски войводи. Оръжието бе оставено на купчини по цялото протежение на окопите. И тоя ден започна слънчев и горещ, та се лееше обилна пот по сухата и камениста червеникава пръст. Окопите бързо се очертаваха.

— А, даскале! — подвикна весело един млад момък на Бориса Глаушев, който с всички сили блъскаше в твърдата почва един тежък дикел с два зъба. — Е, така… така, оттука. Както си почнал ти, ще ти се вдървят ръцете.

— А бре, даскалче… — засмя се друг един байо по-нататък и шумно плю в шепите си: — Ти остави ние да се разправяме со земята. Дикелът не е като писалката. Ние по му знайме лесното на копането.

Борис се изправи цял зачервен и плувнал в пот, задъхан:

— Ами… колкото мога. Да помогна. Вие не ми се смейте.

— А, как ще се смейме! Не ти се смейме и ни е драго, че и ти като нас. Ами не се мъчи, не е то работа за тебе. Ех, щом пък искаш — твоя воля.

Борис огледа окопа, надзърна и оттатък, накъм градския път. Навсякъде людете копаеха усърдно, червенееше се ярко изкопаната пръст, тих говор се носеше над целия окоп и тук или там ще избухне смях или ще се надигне весел, насърчителен вик:

— Ееех, мале, майчице!

Иван Пенев бе препасал широка кавалерийска сабя, носеше и бинокъл в една кожена кутия през рамо и често го изваждаше да гледа с него наоколо по планината, а още по-често към полето надолу от Разполе. Подаваше го и на Чендов, гледаха и двамата какво става по пътищата и селата, пръснати по широкото поле. През утринната омара над полето се виждаха на няколко места, сякаш увиснали във въздуха, стълбове дим: горяха турските чифликчийски кули в Раздел, беше Гьоре Павлев с четата си.

Пътищата из полето, доколкото можеше да се види, бяха пусти, не се виждаха люде и по нивите. Прелетяла бе и над полето вестта за въстанието, а и много очи бяха видели оттам предната нощ сиянието на пламъците, които погълнаха турската казарма в Дебрища. Ниско долу, в подножията на хълмищата, които се спущаха от Разполе, виждаха ясно с бинокъла двете турски села. Мяркаха се люде по дворовете и селските улици, но и тук по пътищата наоколо не се виждаше жив човек.

Малко по-нататък копаеше Банков. Той, види се, забеляза накъде насочваха бинокъла двамата войводи и спря да копае, после остави копачката, излезе от окопа. Бършейки с голяма кърпа лицето си, той се приближи към войводите.

— Ние и преди сме разисквали по тоя въпрос — каза Банков, смачка кърпата в ръцете си и я мушна в джеба на панталона. — Особено за тия две села долу. Там има зли турци, убийци, но не всички са зли. Говорили сме на днешния ден да им изпратим вест, че ние се дигаме да се борим срещу лошата турска управия и власт, но не против мирното турско население. Аз подигам сега тоя въпрос и настоявам да изпратим до тия две турски села писмо с такова съдържание.

Марко Чендов подигна рамена:

— Е, ако решите там с другите началници…

— Това е хубаво — каза Пенев и прибра бинокъла в кожената кутия, сетне попита: — Но кой ще занесе такова писмо в тия турски села? Опасно е да влезе сега там наш човек.

— Опасно е… — потвърди след него Банков замислен, но махна с ръка: — Требва. Това налага нашата борба, нейната същност.

Изпратиха един млад дебрищанец да повика всички от Началството. Събраха се тук Нешев, Глаушев, Расков, Кузман, Йоле Ядрев.

— Ти си спомняш, Кузмане — започна пак Банков, — и ти, Глаушев, ние говорихме на времето, като се обяви въстанието, да изпратим вест до турците в Бегово и Раздел… да си седят мирно и че ние се борим срещу неправдите и насилията на турската власт, а не срещу мирното турско население.

— Така беше — кимна Кузман. — То се знай, така е. Банков продължи:

— Но ето говорихме и с войводите… кой ли да отиде в Бегово или Раздел, опасно е, има там и лоши хора.

— И трябва човек, който знае турски — рече Пенев.

— Не, не — поклати глава Кузман, — те, турците там, сички знаят нашенски, а тия там, в Раздел, са и помаци, потурчени, затова и селото им е Раздел… Разделили се некогаж от нас. Ама ха де, кой ще отиде, не е лесно сега.

Малко преди това тук се бе спрял Велко Скорнев — дошъл бе за връзка с Началството и стоеше наблизу с пушка на ремък. Той свали пушката си и рече:

— Има един между моите люде… Тома Нерезов… Той е ходил в тия села и е отворен човек. Да му кажа, ако наредите.

— Тук требва човек, който би отишъл там доброволно — обади се Глаушев. — Рискът е голем да се отиде сега сред турците.

Настана мълчание. Велко премести пушката в другата си ръка.

— Ще кажа аз на Тома.

— Но ако иска, ако иска… — каза Банков и живо добави: — Все пак некой требва да отиде, требва.

Тома Нерезов дойде на главната позиция спретнат, пъргав, какъвто си беше, спря се засмян пред Банков.

— Ще ида в Бегово или Раздел, където кажете. Ама по-лесно ми е в Бегово, имам си там един приятел. Ходих скоро там, купих пушки, барут за нашата чета.

Банков се загледа за миг в лицето му — да, ето човекът, който ще изпълни добре тая мисия. Той улови ръката на четника над лакътя и я стисна.

— Ще напиша едно писмо, но гледай да попадне в здрави ръце там, да не се загуби без полза. Ти знаеш ли да четеш?

— Знам.

— Ще им го прочетеш, ако може и ако не ма кой друг да им го прочете. Ще чакаме и отговор разбира се, ако рекат да ни отговорят.

Тома Нерезов кимна със засмени очи. Банков написа с молив на един лист хартия с четливия си почерк следното писмо:

До турското население в Бегово и Раздел.

Съобщаваме ви, че се дигнахме на оръжие в ръка срещу лошото управление в нашата страна и срещу всички насилия и неправди, които се вършат от турските управници и от некои лоши турци. Но ние немаме нищо против мирното турско население и никакво зло нема да му сторим, ако то не излезе срещу нас. Ние се борим да има свобода и правда за всички жители на Македония.

21 юли 1903 г.

От възстаническия щаб в Железник.

Събрали се бяха там пак всички от Началството и Банков накара Тома Нерезов да прочете гласно писмото един път и още един път. Това не беше лесно за четника, но той прочете писмото добре и втория път — още по-добре. Чуха го всички там, чу го и Никола Нешев със стиснати устни, но и той нищо не възрази. Беше доста късно след пладне и Тома Нерезов каза:

— Тъкмо е време да тръгна. Докато слеза долу и докато пообиколя да поразгледам, ще се стъмни. По тъмно ще влеза в Бегово.

Той остави оръжието си да му го пазят и само една кама скри в пояса си. И не тръгна по пътя — близу три часа път имаше до Бегово и Раздел, — а тръгна от Разполе право надолу през ридищата накъм двете турски села. Дълго се мяркаше той по козите пътеки нататък, но после се загуби.

Далеко още преди да се стъмни, се очертаха ясно въстаническите окопи и край градския път при Надолец и по Разполе; някъде те бяха и двойни, както бе наредил Иван Пенев. Стотици мъже бяха работили здраво през дългия летен ден. Там, на едно по-високо място между двете въстанически позиции, беше забито и знамето, а младият знаменосец се навърташе все около него, като че ли се боеше да не го отнесе полъхващият планински ветрец.

Излезе Кузман от дълбокия окоп и се приближи към Чендов и Пенев, а те двамата пак гледаха нещо надолу към полето и ту единият, ту другият слагаше бинокъла на очите си. Като видя Кузмана, Чендов каза:

— Събират се, изглежда, турците в Раздел иБелово, раздвижиха се, черней се народ там, при джамията в Бегово.

— Требва да четат писмото, което им занесе Тома — засмя се Кузман и добави: — Ами какво ще речете: да бехме донесли тука вече моите топове…

— Харно, Кузмане — отвърна Чендов. — Да ги донесем. Да видим що си измайсторил.

Поведе Кузман неколцина от по-младите въстаници и се отправиха към селото. Най-напред те доведоха една кола с два вола пред старата къща на Кузмана и после влязоха всички вътре да изнесат двата топа. През прозореца на съседната стая ги гледаше тетка Бисера, сестрата на Кузмана — взела бе тя детенцето на Ружа в ръцете си и гледаше над него влезлите мъже в двора със своите премрежени, студени очи. Мъжете изнесоха на ръце и двата топа в малкия двор; Кузман бе ги сложил по на две колела, помъчил се бе да ги направи като истински топове, та да са и подвижни. Излезе сега тетка Бисера от стаята — оставила бе детето вътре. Погледа, погледа и почна да мърмори изпод дългия си нос, но Се чуваше всяка дума:

— Нема да мирясаш ти, Кузмане, а стар човек си веке… Виж го ти какво е направил… играчки за деца. Топове с колела… Запали новата си къща, а сега топове направил… немаш ум, човече…

Показа се и Ружа на вратата. Не каза нищо младата жена, но колелото на единия топ нещо се позапъна и тя се спусна да помогне. Когато мъжете помъкнаха двата дървени топа към улицата, Ружа ги проследи с дълъг, замислен поглед.

— Остаре и умът му още не идва — мърмореше тетка й Бисера. — Царщината ще събаря човекът, а децата си без покрив остави, голи и боси. Ще гнием сега пак в тая дупка. Такъв си беше още от малък той, ветърничав…

— Стига, тетко Бисеро — рече Ружа тихо и продължи: — Ти не знайш какъв човек е татко. Не знайш…

— Не знам аз. Нели ми е брат! Ами мъжът ти? И той като него…

— Да, тетко, и той като него.

На улицата вън, докато товареха двата топа на колата, събрали се бяха всички дебрищки деца, дотичаха и жени от цялото село. И тръгна накъм въстаническите позиции шумно шествие.

— Ураа! — викаха звънко децата и припкаха, скачаха от всички страни на натоварената кола. — Ураа! — подхващаха вика им някои от по-младите жени и размахваха шарените кърпи, които бяха свалили от главите си. — Стрико Кузмане, ще гърмите ли? — питаха някои от децата.

— То се знай — отговаряше Кузман. — Ще гърмим.

— Ураа!

Двата топа се поклащаха в колата някак строго и застрашително, дигнали нагоре отворени гърла.

На моста изпращачите се спряха; някои от децата се провряха и искаха да продължат нататък, но жените и въстаниците ги връщаха:

— Не е там за деца! Връщайте се!

— Со здраве! — размахваха шарените си кърпи жените.

А горе, към позициите, още отдалеко се спуснаха някои от въстаниците да посрещнат топовете. Струпаха се и други въстаници, екна вик:

— Ураа!

И тук и тия мустакати мъже се радваха като децата на двата дървени топа. Спуснаха се да помагат от всички страни, надпреварваха се, блъскаха се сред шум и викот. Настаниха топовете откъм Разполе — там каза Иван Пенев. Сега вече окопите заприличаха на истинска позиция. Струпаха се въстаниците в широк полукръг наоколо, а Кузман и двамата му калфи започнаха да пълнят топовете — първо единия и по-нататък — другия. Имаше тук всичко — Кузман всичко бе приготвил; сух барут, парцали, яки прътове за набиване на барута и парцалите, а също и цяла купчина железни топки и късове, поочукани набързо, виждаха се и няколко топуза от кантари. Чуваха се наоколо викове и закачки, викаха на Кузман и на калфите му от всички страни, даваха се съвети, изказваха се мнения, но врявата взе да позаглъхва, въстаниците се заглеждаха в сложната работа на артилеристите и спотайваха дъх в напрегнато очакване.

— Дръпнете се назад! — викна по едно време единият от калфите на Кузман. Струпалата се наоколо тълпа се полюшна назад, но пак се върна на старото си място. И младият човек отново викна: — Дръпнете се бре!

Сега вече никой не се помръдна. Нямаше и нужда. Имаше достатъчно място около двата топа и калфата викаше повече, за да покаже колко важна беше неговата роля в тая тържествена и страшна церемония. Ала когато започна да дими и да пламти в ръката на Кузмана дълга запалка със завит на края й парцал, намокрен с газ, мнозина от въстаниците започнаха да се дърпат сами назад, да натискат с гръб другарите си, а други дигнаха ръце и запушиха ушите си, стиснаха очи — да не виждат предстоящата страхотия, толкова любопитна в същото време, толкова силна, всепобеждаваща, толкова чудна и страшна.

„Дау!“ — ревна единият топ и мнозина трепнаха, подскочиха цели. „У-ууу!“ — проточи се ек по стръмнините отвъд реката. „А-ааа!“ — повтори се някъде над Летница.

Настъпи тишина за един миг и отеднаж избухна тържествуващ вик:

— Ураа!

И някой подхвана с цяло гърло, втурнаха се и други, млади, силни гласове, екна цялата околност:

Боят настава, тупат сърца ни. Ето ги близу нашите душмани.

„Дау!“ — гръмна и другият топ. „У-ууу! … Аааа!“ — отвърна и повтори ехото в планината. Песента продължаваше с още по-голяма сила:

Кураж, дружина верна, сговорна, ний не сме веке рая покорна.

Разлюля се цялото множество наоколо, размахваха се ръце, пушки, лопати, копачки, хвръкнаха нагоре подхвърлени селски капи, а някои свенливо или пък открито бършеха сълзите си с широките корави длани.

В тия няколко мига възстаналите роби вкусиха от несравнимата сладост на победата, повярваха в своето освобождение.

Кузман и двамата му помощници отново напълниха двата топа.

Като почна да се смрачава, отидоха си всички, които бяха дошли да помагат за окопите, но войводите накараха мнозина от въстаниците, дебрищани и другоселци, пък и някои от гражданите да отидат да нощуват в селото. В окопите останаха само четниците и по-младите от въстаниците. Дебрища посрещна тая нощ без страх от турски злодеи и насилници.

Спокойна и тиха беше светлата лятна нощ. Надолу в полето светлееха пожари — Гьоре Павлев продължаваше да пали турските чифлици и кули. Проблясваха в тъммината като купчини тлееща жар, но бяха някъде далеко по безлюдното поле.

Тома Нерезов се върна на другата сутрин и беше капнал от умора. Не бе спал той през цялата нощ, а и пътят беше труден по ридищата нагоре накъм Разполе. Той донесе отговор на писмото до турците в Бегово и Раздел. Борис Глаушев знаеше да чете турски, та го прочете гласно и го преведе пред цялото Началство и пред мнозина от въстаниците.

— „Събрахме се — гласеше отговорът — до двадесет души от Бегово и Раздел и между нас нема лоши люде, а има и други като нас в Бегово и Раздел, които не можаха да дойдат при нас поради късното време. Разбрахме ние и вашият човек ни каза, че не сте и вие лоши люде, а сте излезли да се борите за правда. Както сте вие справедливи към нас, които сме мирни и невинни люде, така ще бъде и бог справедлив към вас. Нека лошите между нас си получат каквото им се пада, вие ще ги намерите, ако тръгнат срещу вас. Ние нема да излезем с оръжие срещу вас и ще покажем вашето писмо на всички, които почитат доброто и се пазят от зло, а такива има мнозина между нас. Подписваме се, които сме писмени, за всички събрани тук: Мехмед Риза, Камбер Абдула, Реджеб Асан.“

Личаха там, на края на турското писмо, и няколко малки черни печата.

После Тома Нерезов разказа цял засмян — весело му беше, че бе изпълнил сполучливо трудната задача:

— Почаках да се стъмни добре, криех се край Бегово и най-сетне влезох в селото. И там е сиромашия и мъка, имат си людете работа по полето, а се боят да излезат, да се отдалечат от селото. Влезох в тъмното при моя приятел, а той ей такива очи отвори, като ме виде, уплаши се и не можа да се начуди. Затвори ме в една плевня, не бой се, вели. После се събраха. Аз им показах писмото, ето, рекох, нашето Началство ви го праща. Прочетох им го и те го взеха. Като взеха да говорят — цели часове. Ама те не са като нас: един говори, а всички други слушат. Полека, един след друг. Аз турски не разбирам. Седя там, в ъгъла, а те ми свиват цигари и ми ги хвърлят. Събрах цела купчина, ето, нося и тука в пояса. Питат ме: мнозина ли сте. Аз казвам: мнозина сме. И повеке нищо не ме питаха. После седна на едно колено един млад човек и дълго писа това същото писмо, а един старец там му казва какво да пише. Другите само кимат с глави, одобряват. Докато беше още видело и до тъмно веке, все биеше тъпан по Раздел и Бегово, събираше люде, всички се събираха при джамията в Бегово. Гледах ги аз отвън, после като влезох в Бегово, моят дост ми каза: събират се, вели, готвят се да тръгват срещу вас, ама ние, вели, не сме с нихния акъл. Хюкюматът не е за сиромаси люде като нас и нека сам си се пази, а тия сички са хаирсъзи и будали. И другите турци, които се събраха после в къщата на моя приятел, и те казваха същото. Цела нощ не спах, турците на два пъти ми дадоха да ям. Като останахме толкова късно, моят приятел ми вели: ти остани и утре, да поспиш, наближава да се раздени. Ама аз не чаках да се раздени и пак по тъмно се измъкнах от Бегово. Свободен ли съм сега аз?

— Свободен си — каза Чендов. — Иди си в четата.

— Свободен си и да живейш — каза и Кузман Велянов.

Минаха няколко спокойни, весели дни и дебрищани започнаха отново да се позаглеждат във всекидневната си работа. Колкото и да бяха бързали в дните преди да се обяви въстанието, останала бе още много несвършена работа в тия високи планински места, дето всичко зрееше по-късно, а и лятото идваше по-късно, пък бързаше да си отиде по-рано. По ридищата наоколо имаше още неожънати ниви, имаше некосени ливади, трябваше да се понабере шума за добитъка. А се отвори и друга работа сега — да се смеле повече брашно, да се нацепят дърва за фурните, в които по цял ден се печеше хляб, да се докарат дърва от гората. Сега жените вършеха и най-тежката мъжка работа, всичко бе останало на техните ръце, но мнозина от тия, които идваха от позициите да нощуват в селото, сутрин позакъсняваха да се върнат, позастояваха се по дворовете си, пък ако имаше и някой гост, и той посягаше да помогне с нещо. Селски люде — с тая всекидневна работа се раждат и с нея живеят до последния си ден.

Горе, на позициите, окопите бяха вече изкопани, струпани бяха дървета и камъни, дето беше нужно, проточиха се яки прегради на стотици стъпки по Разполе и по Надолец през градския път. Но имаше и още много нещо да се дотъкмява, та войводите и всички от Началството все току ходеха нагоре-надолу или се събираха накуп да се съвещават и да решават. Разпределиха се людете на дружини, на чети и десетки и всеки знаеше мястото си, войводата си и десетника: разпределиха се и пушките, та където има бойци само с коси или железни вили и секири, да има и по някоя сигурна пушка. Имаше мнозина с добри пушки, особено между четниците — манлихери, мартинки, гръцки пушки, а и от избития аскер бяха взети към стотина маузери, но имаше също мнозина, които бяха излезли едва ли не с голи ръце — с вили, коси, секири и разни други острия. Повикаха войводите Блажета Рилков и му дадоха един турски маузер, както му бе обещал Кузман. Дошъл бе и той тук, все тъй бос и гологлав, разгърден, дигнал в ръцете си една тежка тояга с пънче на края, избрал си я сам в гората. Дадоха му пушката с двадесет патрона нямаше повече, — научиха го да я пълни, накараха го да гръмне и пушката не трепна в силните му ръце.

— Сега какво? — подметна му Кузман на шега.

— Сега… кажете само — не знаеше какво да отговори Блаже от радост и от вълнение. — Сега… турците!

— Само да ти излезе некой насреща…

— Само да ми излезе некой насреща! — повтори Блаже.

Поразместиха и топовете — да бъдат по-далеко един от друг, а Кузман избра още трима млади топчии: на единия топ остана той с двамата помощници, а на другия — по-старият му калфа с други двама помощници. У четниците имаше двадесетина бомби, донесъл бе от България няколко и Банков; бяха големи, тежки, с фитили и се палеха с огън — с някоя цигара или с кибрит. Разпределиха и тях по най-сгодните места за такова оръжие. На няколко места в селото се лееха куршуми, поправяха се и се почистваха оръжия.

Които от въстаниците отиваха да нощуват в селото, носеха сутрин храна и за другарите си на позициите. Бяха започнали да пристигат в Дебрища товари с брашно, с хляб, с месо, докарваха и жив добитък и от другите села по Железник: тук имаше и техни люде, събрали се бяха също и трите чети, а нали и цялото дело беше общо, народно? Имаше управители в Дебрища, но никой не даваше заповеди и команди за тия товари с храна и за още много други помощи, които идеха и от селото, и отвън за общото дело. Дебрищани не забравяха нито дори мюдюрина, кадъната му и гърбавото му дете — никога той, макар да беше мюдюрин, не бе ял толкова баници и тазгодишни пилета. Пазеше го стража пред вратата, дето живееше, но селото се грижеше за храната му — така бе наредено, пък и никой не бе запомнил със зло добрия човек и болното му дете. Грижеха се дебрищани и за пленения аскер — хранеха го, лекуваха, както можеха, и ранените аскери.

На петия ден се показаха турци. Въстаниците сякаш ги бяха позабравили, макар все за тях да се готвеха. Пръв ги забеляза Китан Щъркот, та му се смееха:

— Нели си щърк, с дълги нозе, надалеко виждаш и без дюлбия^[2].

Бяха двадесетина конници. Появиха се най-напред на най-отдалечения рид откъм полето. Китан Щъркот тогава викна:

— Е-хе! Турци.

Той сочеше с ръка, но те бяха още толкова далеко, че някои и сега не можеха да ги видят. Насочи Иван Пенев бинокъла си.

Едващо се показаха турците на тоя далечен рид, спуснаха се в дълга редица по един, по двама в някакъв дол и изчезнаха. Но Пенев не сваляше вече бинокъла си, не сваляше очи и Щъркот и още мнозина от въстаниците гледаха все натам. Не мина много време и турците се показаха на друг един, по-близък рид и пак изчезнаха. По тия ридища и долища накъм полето имаше безброй пътеки и проходи, та можеше да се мине навсякъде с кон леко и бързо. Турците се изкачиха и на друг, още по-близък рид. Сега се виждаха по-ясно и Пенев каза:

— Башибозук. Но има и двама военни между тях. Съгледвачи.

Изчезнаха отново. Въстаниците ги чакаха да се покажат на още по-близкия рид и те не закъсняха много. Показваха се пак тъй, по един, по двама и се събраха горе на рида, спряха се там. Тоя път не бързаха да се скрият — те разглеждаха оттам въстаническите позиции. Струпали се бяха по окопите на Разполе всички въстаници и не беше трудно да се видят от насрещния рид, виждаха се сигурно и окопите — прясната червеникава пръст и наредените тук-там камъни, виждаше се и знамето. Нека гледат! Никой не мислеше да се крие. Някой извика пискливо:

— Ха де! Елате по-близу де! Обадиха се и други от въстаниците:

— Да им пуснем по един, а! Или с топовете бре!… Войводите мълчаха. Нямаше защо да се горят патрони без полза и да мислят агаларите, че гяурите стрелят от страх. Но и те сега стояха дълго там — не посмяха да се приближат повече. Вместо да се спуснат в отсамния дол, проточиха се в дълга върволица надясно по рида и там се спуснаха в дола, сетне въстаниците ги видяха да се изкачват нагоре в планината, вдясно и някак зад Дебрища.

— Към Рожден отиват — рече някой.

— Може да се покажат сега некъде откъм гърба ни — додаде друг.

Чендов махна с ръка на един от по-младите си четници:

— Върви там, по рожденския път. Кажи на Велко да си отваря очите. Тия келеши сега там ще се покажат.

Турците не се показаха вече никъде около Дебрища. А въстаниците все за тях приказваха през целия ден. Някои по-нетърпеливи, по-припрени току преглеждаха оръжието си, току се кривяха в окопите да се прицелват, да мушкат с щик, с вила, да замахнат с острата си коса, като че ли врагът вече се задаваше насреща.

Случи се тоя ден и друго, което разтревожи цялата въстаническа позиция. Поставени бяха на стража неколцина четници на половин час път от Надолец нататък и тъкмо при залез слънце дотича оттам един четник, задъхан, едвам се държеше на нозете си:

— Къде са войводите? … Чендов вече бързаше към него.

— Що има?

— Турци… турци идат по градския път!

— Е… е! Не викай толкова. Далеко ли са?

— Далеко са още. Може да има петстотин души. Мнозина от въстаниците чуха разговора им. Настана голямо оживление по цялата позиция. Някои от по-старите четници взеха да се шегуват:

— Яаа… Нещо почна да мирише наоколо… Що се размърдахте бре! Ами нали турци сме излезли да посрещаме тука!

Скоро дотича и друг от стражите оттатък Надолец:

— Не са турци. Селяни са поляни.

След доста време, вече бе почнало да тъмнее, на позициите пристигна Гьоре Павлев с четата си, а бе повел след себе си и една дълга върволица селяни от полските села, може да имаше до двеста души. Те всички бяха тръгнали от селата си само с по една торба на рамо и повечето бяха въоръжени само с коси и секири. Имаше и с пушки, но много от пушките бяха старовремски, с евзи, с кремъци и се пълнеха откъм устието на цевта, по половин час след всеки изстрел. Какъвто беше гневлив Нешев, с това посрещна Гьорета Павлев:

— Къде си повел тия хора голи, боси! Имаш ли ум!

— Имам си ум аз, даскале, барем колкото ми требва — сопна му се Гьоре Павлев. Тия люде са такива, че аз нема да ги оставя да ги изколят турците долу, в полето. Те ме крепеха долу през целото време. И къде ще спреш ти народа, като е рекъл еднаж да тръгне…

Което разказа Гьоре Павлев на людете от Началството, разказаха го четниците му и селяните, които бе довел, на цялата позиция; цяла седмица са кръстосвали из полето; изгорили са много турски кули по селата, разбили са много хамбари да раздават жито и всякакво зърно на селския народ, избили са много кехаи и поляци турци, разрушили са два моста, изпокъсали са телеграфни жици, изпорязали са телеграфните стълбове на много места между Преспа и Битоля.

— Ала сега — каза Гьоре Павлев, казаха и мнозина от людете му, — сега се събира голема турска сила в Преспа. Целият преспански аскер, дошъл аскер от Велес и от Прилеп, готвил се и башибозукът, а и мнозина аги от Бегово и Раздел се готвят да тръгнат насам…