Димитър Талев
Илинден (32)

III

Още от началото на лятото над цялата страна се носеха тревожни мълви и всякакви думи, страшни и радостни в същото време — правеха се всякакви догадки за предстоящите събития, определяше се денят на въстанието, прославяха се бъдещи герои и непостигнати още победи, предричаше се неминуема гибел на вековния тиранин и край на черното робство. Поробеният народ се готвеше открито за борба и чакаше нетърпеливо съдбоносния час. Най-голямата грижа беше за оръжието. Купуваше се в големи количества брашно и сол, също и всякаква друга храна, която можеше да се пази за по-дълго време. Пазарите по градовете никога не са били така многолюдни, пътищата по цялата страна така оживени. Плодородието тая година беше голямо, бързаше се и с жетвата — да се прибере по-скоро хлябът, докато людете са още по домовете си. Оживяха и нощите и сън не ги ловеше людете в тая обща възбуда. Планините бяха пълни с мъже, въоръжени с всякакво оръжие, дори и само с по една тояга, а всеки ден и всяка нощ прииждаха нови борци от градовете и селата. През редица нощи от Преспа излизаха големи групи младежи, пък и по-стари мъже на път към Железник и към други планини наоколо.

Напущаха града шумно, с викове и песни, излизаха с тях да ги изпращат близките им — и те с радостни викове и песни и благословии за победи, за щастливо завръщане.

Мнозина преспанци минаха през Дебрища. Като знаеха, че тук беше Борис Глаушев, те го търсеха да ги препраща по четите. Сега той отсъствуваше от къщи по цели нощи и докато скиташе една нощ из планината, за да търси някоя от четите, Ружа роди първия му син.

Той се върна малко преди зори и на къщната врата срещна баба Пауна. Тя отвори срещу него беззъбата си хлътнала уста за усмивка:

— Да ти е жив синът! Ама ти къде ходиш цела нощ, какво ви е прихванало сички мъже, место не можете да си найдете! И моят внук тъй. Какво време дойде… Султана ще биете, а? Голема е силата му, ама дано е дошъл краят му най-сетне…

Борис влезе в къщи. Кузман го гледаше свенливо усмихнат и някак чудно прозвуча гласът му:

— Хайде да ни е живо и здраво малкото!

То лежеше повито до майка си, чуваше се слабият му треперлив гласец. Борис не го и погледна, не знаеше какво трябваше да стори сега. Той застана до леглото на Ружа, искаше да й каже нещо, но не знаеше какво би било най-подходящо, чувствуваше и сам, че й се усмихва с празна, глупава усмивка. Тя се загледа в него, погледът й беше някак потъмнял, много топъл и дълбок, сетне отеднаж изви очи към стената. Борис сложи ръката си на челото й, да я погали, а тя мръдна с глава и бързо му пошушна:

— Немой… да не влезе татко!

Той дръпна ръката си. Спокойно биеше сърцето в гърдите му. Слабият, треперлив гласец, който идваше изпод пъстрата покривка върху новороденото, не можеше да пробуди в него бащинско чувство. Да, станало бе нещо важно в тая къща, в неговия собствен живот, но всичко беше далечно и чуждо за него. Дори Ружа с тоя свой нов поглед и с това бледо влажно лице, изеднаж толкова променено, след като бе свикнал да го вижда месеци наред погрозняло и потъмняло поради бременността — и тя дори му изглеждаше чужда и далечна. Ала не защото раждането беше непознато събитие в живота му, а защото сега той беше в едно непрестанно вълнение в тоя нов живот за целия народ, за всеки отделен човек, живот напрегнат и тревожен, във всякакви страхове, но и в буйна радост! Новороденото, а също и младата му майка стояха някак извън тоя живот, заповед от Главния щаб за обявяване на въстанието и възвание към народа. Такава заповед бяха получили всички горски началства в Битолския революционен окръг, а горско началство бяха войводите във всяка околия. Това беше десетина дни преди Илинден.

Всеки ден се случваше по нещо значително, важно, необикновено. Нахлуваше аскер в селото или се втурваше из планината; почти всяка нощ минаваха групи от граждани и селяни, които търсеха четите; през ден, през два планината ехтеше от гърмежи — някъде наблизу или по-далеч се водеха сражения; всеки ден трябваше да се праща храна за четите и разни други потреби, идваха в село ранени четници, които трябваше да се приберат и лекуват тайно.

В началото на месец юли се завърна от България Милош Банков. Доведе той в Железник една добре въоръжена чета от четиридесет души преспанци и гурбетчии от тия места в България, но имаше между четниците и тамошни люде, дошли да помагат на македонските си братя. Войводата, подпоручик Иван Пенев — не много висок, но плещест момък, беше родом някъде от Сливенско. Тръгнали са от България петдесет и двама, но дванадесет души са загинали в сражения, докато стигнат до Железник. Доведе Банков и цял керван, натоварен с оръжие — пушки, патрони, бомби. Оръжието скриха в една пещера наблизу, а и четата остана в околностите на Дебрища.

Няколко дни по-късно в Дебрища пристигнаха Никола Нешев и Любен Расков, и двамата в градското си облекло, като обикновени пътници, а бяха дошли и те, за да влязат в четите. Донесоха в Дебрища и знаме от червена коприна с надпис: „Свобода или смърт“. Градът там, сред полето, нямаше да въстава. Преспа не можеше да въстане — нямаше оръжие, при толкова турци в града — и башибозук, и аскер, но мнозина преспанци влязоха в четите. На другия ден след като пристигнаха Нешев и Расков в Дебрища, селяни пазарджии донесоха скришом пушките им. Същия ден Кузман Велянов получи вест от войводата на околийската чета да побърза да се яви в гората Летница заедно с целия селски комитет и селския войвода. Чендов бе получил [?]

През нощта срещу Илинден семейството на Кузман Велянов, а също и Ружа с детето си напуснаха новата къща и слязоха долу, в старата къща при работилницата. На три пъти през тая нощ в новата къща на Кузман горе при казармата се промъкнаха група четници и се събраха там до тридесет души. Тук беше и околийският войвода Чендов. Къщата беше обърната гърбом към казармата, но четири от прозорците й гледаха нататък — право срещу вратите на казармата. Тук, на височината, имаше и други няколко къщи и надолу, накъм чаршията, се спущаха улиците на цялата горна махала, та и в някои от тия къщи се скриха четници. През същата нощ други петдесет души четници под войводството на Велко Скорнев влязоха в селото и се настаниха по разни къщи в чаршийската махала, за да бъдат по-близу до помещението на заптиите. Новата чета, която бе дошла от България, заедно с около триста души милиция от другите железнишки села, се спотайваше на разми места из гората Летница, но все близу до селото; това голямо отделение въстаници бе оставено под командата на войводата на новата чета Иван Пенев. Мнозина от селяните, като забелязаха, че се събират толкова четници в селото, също извадиха оръжието си от скривалищата и чакаха да видят какво ще става.

През целия ден на празника селото беше спокойно и никой чужд човек не можеше да подозре, че в него има толкова много гости. Сега беше негли по-тихо из селските улици и дворове, отколкото в други такива големи празници. Денят беше горещ, повечето от людете се спотайваха по къщите си, дори и децата бяха по-въздържани в своите игри, час по час току се събираха по няколко и си шушукаха — предаваха си едно на друго общата тайна за необикновените гости в селото. Както винаги, и тая сутрин мюдюринът Синан ефенди се разходи по селския площад, поспря се под старите върби край реката и се прибра в мюдюрството. Мярнаха се по площада неколцина от заптиите и бързо изчезнаха някъде, изпокриха се от горещината, която се засилваше. Навреме би и църковното клепало, ходиха на църква по-набожните дебрищани и всички Илиовци, после пак всички се прибраха по домовете си. Последен от църквата излезе поп Аргир, сам той заключи вратата на църквата с огромен кован ключ, мина през целия площад и влезе някъде. Площадът се отвори пуст, дълго време не се мярна човек по него, чуваше се само стихналият шум на намалялата вода в реката.

Макар да беше пълна с люде къщата на Кузман Велянов, по прозорците й никой не се мяркаше. Само стопанинът на къщата, препасан с два патронташа и трети преметнал през гърдите си, обут в нови подковани цървули, често-често надзърташе иззад завеската на един от прозорците на горния кат; надзърташе оттам и войводата Чендов — следяха непрестанно те двамата какво ставаше в казармата насреща. До казармата нямаше повече от триста стъпки; една неравна камениста поляна се простираше дотам, тревата по нея беше вече прегоряла, зеленееше се тя тук-там, а пред самата казарма беше съвсем изпотъпкана. На няколко места по поляната се понадигаха скали, заровени дълбоко в земята, и Чендов се заглеждаше в тях — удобни бяха те за позиции срещу казармата. Рано сутринта се раздвижи целият аскер — имаше и сега до стотина души, ходеха на редици като жерави зад казармата, където бяха нужниците, позавъртваха се край няколкото бъчви с вода на горния край на двора, там беше и готварницата им, та се струпваха на големи групи да закусват. А щом понапече юлското слънце — всички се изпокриха на сянка навътре в казармата. Не се зеленееше ни един лист наблизу, агаларите не бяха посадили ни едно дръвче край казармата, може би от нехайство, но може би и от страх — да бъде наоколо отворено. Доста далеко оттатък се виждаха ожънати вече ниви, а още по-нататък се издигаше стръмно нагоре камениста чука. На отсамния край на казармата беше помещението на офицерите. Там се навъртаха двама вестовои, влизаха и излизаха в някакво ходниче, изнесоха да изтърсят някакви дрехи и завивки, плиснаха пред вратата леген с нечиста вода. Късно след това се показа сам юзбашията — висок, малко прегърбен, с бавни движения; той мина край стената с широки стъпки, влезе в помещението на войниците и се чуха там някакви крясъци — караше се, види се, на алябаците^[1] си, после със същите широки бавни стъпки се върна в офицерското помещение. Там наблизу, под един разкривен навес, стоеше часовой и се озърташе нетърпелив, но скоро и той сякаш се одряма. Жива душа не се мяркаше наоколо часове наред. Раздвижи се аскерът наново към пладне, смени се часовоят и пак всички се прибраха в помещението си на дълга следобедна почивка. Тихо беше наоколо и по-често се дочуваше глас или врата да тропне откъм съседните къщи.

Късно следобед клепалото взе пак да бие. Далеко се чуваха равномерните меки звуци. Това беше уречен знак. Навсякъде от селските къщи, дето имаше скрити четници, започна припряно раздвижване. Пристягаха се пояси и патронташи, навои и опинци, натискаха се над очите каскети, калпаци и дебърски кечета, преглеждаха се пушките и по пет пъти, изреждаха се всички по няколко пъти да надзъртат предпазливо през малките прозорчета. Рано беше още — това знаеха всички, но първият знак беше вече даден. Извади сега пушката си — дълга манлихера, и Кузман Велянов, сложи на главата си кожен калпак, който му бе донесъл Банков от София след много молби и поръчки — да не забрави той, какъвто беше нехаен към облекло и накити. Мнозина от рошавите комити поглеждаха завистливо новия калпак и най-вече Китан Щъркот. Той, Щъркот, нямаше никаква капа — ходеше все гологлав, с цяло щърково гнездо на главата си от нечисти, гъсто сплъстени коси. Когато успееше да умие главата си в някое село със сапун или поне с хума, косите му щръкваха по всички посоки, прави и твърди.

Препаса върху градското си сетре патронташ с петдесет патрона и Борис Глаушев, извади и той мартинката си, обу здрави, подковани опинци, които му бе набавил Кузман още преди време.

— Не се ходи комита с градски кундури — бе му казал Кузман. — То и дрехите ти не са за тая работа, но поне да си добре обут.

Вече всички бяха готови за бой и чакаха нов знак, насядали край стените из цялата къща. А тоя втори и пак уречен знак беше тръбата на аскера. Наближаваше време й за него. Слънцето, дори и сега пламтящо и жарко, бе склонило вече глава над планинските върхове на запад, оттатък Летница, дето се тъмнееше гората, потънала в сянка.

Раздвижи се и аскерът оттатък пред казармата, дочуваха се викове и глуха врява. Пак се точеха аскери накъм нужниците, после при бъчвите с вода и се струпваха около готварницата. Пред офицерското помещение бяха излезли трима офицери и пушеха цигари, застанали един срещу друг, час по час юзбашията замахваше бавно с дългата си ръка — разправяше нещо на двамата си мюлязими.

Чендов настани по двама четници до всеки прозорец откъм казармата, и на горния, и на долния кат. Горе остана и секретарят Наумов. Войводата каза на Бориса:

— Даскале, ти тука, дръж тоя прозорец. И ти ще останеш тука.

— Не, не! — намръщи вежди Борис. — Аз долу, с другите, с вас…

Чендов събра останалите си четници в двете стаи и ходника на долния кат. Те тихо си пошушваха, сякаш врагът ги подслушваше, потъркваха опинци по дъските на пода, глухо тупваше там някой приклад. Отеднаж се чу проточен, еднообразен звук на тръба, настойчив, пронизващ. Войводата дръпна рязко назад и двете си рамена, сякаш отхвърляше нещо от гърба си, подръпна куртката си — това бяха постоянни негови движения, преди да почне нещо важно, и каза тихо, спокойно:

— Бъдете готови.

Лицата на някои от четниците леко побледняха. Резкият тръбен звук пълнеше цялата къща, ала отеднаж спря като отрязан, и в къщата стана много тихо. Някой от четниците облиза устните си с тихо млясване. Откъм селото се надигаше насам глух ромон и спираше сякаш до разтворените врати на къщата. Накъм казармата беше тихо, чуваше се само един монотонен глас, глух и далечен. Кузман бе излязъл в двора да надзърне през стената, но скоро се върна и застана пред входната врата:

— Хайде, момчета.

Чендов тръгна пръв, а след него всички четници, близко един до друг, потупвайки с прикладите на пушките си. Стаите бързо се изпразниха, останаха сами там, до прозорците по двама четници като заковани. Когато Чендов и Кузман излязоха на улицата и свиха накъм поляната срещу казармата, следвани от четниците, надигна се вик, сякаш срещу тях, да ги уплаши, да ги спре:

— Падишахъмъз чок яша!

Бърз пукот и трясък на тридесетина разнокалибрени пушки заглуши гръмкото приветствие на аскера. Пръснати във верига, четниците тичаха към казармата, поспираха се ту един, ту друг и стреляха нататък; стреляха непрекъснато и тия от прозорците на Кузмановата къща. Пред казармата настана бъркотия. Войниците се лутаха насам-натам, блъскаха се един в друг и малцина се сещаха да се скрият в казармата. Неколцина вече лежаха на земята, улучели от куршумите на четниците. През разредената, неравномерна стрелба се дочуваха кресливи команди и много повече разбъркани, уплашени гласове. Ала разбърканата навалица пред казармата бързо се разреди, сега юзбашията размахваше там дългите си ръце и викаше нещо на войниците си, тичаше ту към едната, ту към другата врата на войнишкото помещение. Повечето от войниците бяха влезли в казармата, влизаха някои и сега, но се сблъскваха на двете врати с други, които излизаха отново вън с пушки в ръце. Веригата на четниците едва бе стигнала докъм средата на поляната, когато и отсреща се чуха първите изстрели — изтънко и остро се открояваха гърмежите на турските маузери сред разногласия пукот на четнишките пушки. Четниците залегнаха един през друг кой където свари по неравната поляна или зад ниските скали, които едва се подаваха над земята. От двете страни на въстаническата верига започнаха да прибягват и да залягат на малки групи и други бойци — четници и въоръжени селяни, които идваха на помощ от близките къщи, пък чак и от другите махали на селото. Насреща излизаха все повече войници с пушки, залягаха и те в дълга верига. Като че ли отеднаж се зачу, а бе започнал още след първите изстрели тук, пред казармата, друг пукот на пушки откъм селото: четата на Велко Скорнев нападаше долу мюдюрството и помещението на заптиите. Чу се ехтежът на друг един залп нататък, из планината, по-далеко от селото: даваше знак Иван Пенев, че тръгва с дружината си към Дебрища. Чуваха се редки изстрели и на разни места из селото — дебрищани все повече излизаха от домовете си, за да се притекат на помощ на сражаващите се четници. Отеднаж, сред тая безредна, ту близка, ту далечна стрелба прозвучаха ясно бързи и весели звуци на църковното клепало. И може би защото бяха толкова различни, толкова неочаквани, толкова звънки и весели, бързите удари на двата дървени чука на клепалото се чуваха над цялото село и по-далеч сред пукота на оръжията. Като че ли едва с тия звуци започваше въстанието в Дебрища:

„Танатанатунтунтун, танатун!“ — сякаш изричаше думи, бързо и звънко, старото клепало от яка зеленика, някъде високо горе, над цялото село, над разпокъсания ехтеж на пушки.

Пред казармата бяха излезли всички войници и стреляха срещу четниците на гъсти залпове. Нито един от въстаниците не се решаваше да се приподигне от земята — цели рояци куршуми съскаха застрашително ниско над земята, забиваха се тук тук, ту там, дигаха прашец. Между четниците имаше вече двама убити, лежаха неподвижно върху пушките си. Тъмнеещата се верига на аскера взе да се пораздвижва през редкия дим на стотина маузери, които стреляха непрекъснато. Турците се готвеха за пристъп.

Борис Глаушев припълзя към Чендов.

— Войводо, виж. Готвят се да ни нападнат.

— Виждам.

— Да ги ударим в гърба… Да запалим казармата зад тех.

— Трудна работа. Те са повеке. Докато се съберем сички тук…

— Дай ми двама от хората с неколко бомби… Ще се опитам да запаля казармата… ще ги ударя отстрани.

Чендов гръмна по турците и едва сега обърна глава да погледне Бориса. Приподигна се и огледа полесражението. Притисна се отново към земята и каза:

— Добре, даскале, щом си решил. — Той откачи от патронташа си една бомба и я подаде на Бориса: — Вземи с тебе Щърко и Жадния. И те имат бомби.

Борис се повлече към Щърко, който лежеше малко по-нататък с разкрачени нозе. Подръпна го, направи му знак да го последва. Наблизу беше и Жадният. Те и тримата се отдалечиха пълзешката, на няколко пъти ставаха и прибягваха към горния край на казармата. Турците ги забелязаха, но Борис се бе приближил до стените на казармата и хвърли на покрива й запалена бомба; отсам нямаше никакъв прозорец. Чу се трясък, дигнаха се във въздуха изпочупени керемиди. Щъркот и Жадният също хвърлиха бомби. Едно отделение аскер се извърна насам с усилена стрелба. Тримата другари запълзяха назад, но зад отсамния край на казармата се издигна и се сгъсти бял дим: бомбите бяха запалили напечената от юлското слънце сграда. Скоро се показаха и пламъци, които пропълзяваха по широкия покрив. Това позабави нападението на турците, но не го спря.

Изви и заситни тревожно тръбата на аскера. Свиреше за пристъп — виждаше се тръбачът как се бе подпрял на единия си лакът и бе дигнал високо нагоре кривата къса тръба. Понадигнаха се гърбове и все повече по цялата верига на турците, наскачаха някои по-смели, превити надве, спущаха се на няколко стъпки напред и пак се хвърляха на земята, притиснали маузерите към гърдите си. А тръбата продължаваше да свири.

Чендов обърна глава на едната страна, после на другата: огледа цялата верига на четата си. Не би могла да издържи тя пристъпа на аскера, а другите групи въстаници също не бяха много. Той викна:

— Влачете се назад. Влачете се назад!

Мнозина от четниците като че ли тъкмо това бяха чакали да чуят и запълзяха назад, като не преставаха да стрелят.

— Къде бре, къде се връщате! — викна Кузман и потърси с очи войводата. — Ами те ще заемат къщата ми бре и как ще ги откъртим после!

Две отделения аскер пазеха със стрелбата си двете крила на своята верига, а насреща се надигаха и прибягваха насам все повече турци. Цялата чета се бе дръпнала вече доста назад, лежаха още напред Кузман и близу до него, Борис и Китан Щъркот, които наново се бяха присъединили към другарите си. Лежаха там напред и убитите четници. Най-сетне се оттегли и Кузман, подвикна той на Бориса, последва ги и Щъркот. Турците бързо наближаваха. Зад тях гореше голяма част от казармата. Пламъците по широкия и покрив и през прозорците й се люлееха все по-ярки в сгъстяващия се здрач, подухвани от вечерния ветрец.

Четниците бяха стигнали до стените на Кузмановата къща и се отдръпваха към близките селски улици.

— Ще вземат къщата ми! — викаше Кузман на войводата. — Тук ще се задържат те, казармата гори. А отгоре, от горния кат на къщата ми ще държат целото село…

— Не можем да ги спреме — дигна рамена Чендов. — Ще влезат в къщата. Нели ги виждаш: те са повеке от нас.

— Ще ни дойде помощ.

— Ще дойде. Да се държим, колкото можем. А те ще влезат в къщата ти, ще влезат. Дигнал си я тука, цело кале. Като хванат нея, целото село ще хванат. Да й ударим огъня, че голема пакост ще стане?! А? Кузмане.

Сега само те двамата бяха останали до стената на Кузмановата къща. Кузман мълчеше. Той спря да стреля, отворил широко уста, и дишаше тежко, сякаш не му достигаше въздух; едри капки пот се търкаляха изпод калпака по слепите му очи, по широкото пребледняло лице. Той погледна аскера насреща, обърна се и погледна къщата си. И още еднаж.

— Хайде — дръпна го за дрехата Чендов. — Върви насам. Виждам, не можеш да прежалиш къщата си…

— Ах… — въздъхна шумно, издълбоко Кузман.

Тогава изеднаж се обърна, изтича край стената, която ограждаше двора му, влезе вътре. Той прекоси бързо малкия двор, влезе в къщата. И викна:

— Има ли некой тука бре! — Никой не се обади; двете врати долу зееха разтворени до стените чак. Кузман изтича нагоре по стълбата; и тук вратите бяха широко разтворени, усещаше се, че къщата е празна. Но той пак извика: — Има ли некой, а?

Само трясъкът на стрелбата пълнеше къщата с тия разтворени врати и голи стени. Кузман се огледа бързо, махна с ръка. Нямаше време за губене. Той слезе бързо долу. Влезе в малката готварница. Намери веднага тенекиения съд с газ. Разплиска всичката газ по дървения под наоколо, плисна вратата, плисна върху един сандък край стената. Хвърли и съда на пода, дръпна се до вратата. Той вдишваше жадно гъстата прохладна миризма на газта. Една клечка кибрит се счупи между треперещите му пръсти, но друга една клечка падна запалена върху лъсналия под. Той видя как бързо пропълзя пламък, погледа го един миг и се обърна. Избяга вън, мина през двора, през малката градинка в дъното. Тук той прескочи невисоката стена и се спря оттатък, на улицата, да види какво ще стане с къщата му. На кръстопътя наблизу бяха залегнали трима от четниците и стреляха по улицата нагоре, срещу казармата. Кузман като че ли не ги забелязваше. През един от прозорците на долния кат пропълзя пушък, все по-гъст, мярна се и пламък. После пак. Къщата гореше. Той се дръпна от стената, премести пушката в лявата си ръка и не сваляше очи от пушъка и пламъците, които излизаха сега на гъсти валма от всички прозорци на долния кат на къщата му. Кузман дръпна калпака от главата си и го удари с все сила в земята. Дигна отново ръка и викна, та запя:

Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдиви! …

Залегналите наблизу четници го поглеждаха след всеки свой изстрел. Чудна им се виждаше неговата песен, а къщата му гореше. Той се наведе, взе калпака и го сложи на главата си, натисна го над очите. Сетне погледна дали имаше патрони в манлихерата му, сложи нова пачка. Промъкна се край стената и залегна при четниците. Няколко стъпки по-нагоре бяха залегнали край стените и други трима четници. Кузман изпразни едно след друго цялата пачка. Аскери се виждаха на горния край на улицата, криеха се и зад ъгъла на стената, която ограждаше неговия двор. Той извика и като че ли самия себе си убеждаваше:

— Я ги, я! Мръсните… Ако не бях я запалил, сега щеха да бъдат вътре. Иди ги гони после. Се от камен са зидовете й…