Димитър Талев
Илинден (31)

II

В началото на лятото в Дебрища пристигна Даме Груев. След смилевския конгрес той заедно с другите двама членове на щаба и една чета от двадесет души обикаляше планинските райони на Битолския окръг, за да ръководи и наблюдава отблизу подготовката сред народа по многобройните планински села. Преспанската околийска чета придружаваше Груева и другарите му през целия Железнишки район, с нея той обиколи и близките околности на Дебрища, но в селото влезе сам. Излязъл бе да го посрещне само Йоле Ядрев, който го доведе в старата къща на Кузмана Велянов.

Още не беше съмнало, и Груев легна да поспи в по-малката стая на тоя изоставен дом. Няколко часа по-късно го събуди някакъв тих, еднообразен шум, който идеше откъм съседната, по-голямата стая. Груев стана и се ослуша. Чуваше се тихо, глухо стържене. Той отвори полека вратата на стаята и излезе в трема пред къщата, но в тоя миг се отвори вратата и на съседната стая. В трема излезе Иоле Ядрев и тихо рече:

— Тука сме, господин Даме.

Влязоха заедно в съседната стая. Насреща, под ниския таван на мрачната стая, бяха застанали Борис Глаушев, Милош Ванков, Кузман Велянов, един от калфите му и други двама мъже, местни люде. Те всички бяха станали да посрещнат Груева, а Борис Глаушев го виждаше за пръв път. Груев беше облечен в шаячна четнишка куртка и шаячни панталони, с подковани опинци. По него не се виждаше никакво оръжие — пушката си бе оставил при четата, а револверът и патронташът, които носеше, бяха скрити под куртката му. Беше гологлав и наскоро подстриганата му коса беше леко разчорлена. Лицето му беше бледо и изглеждаше и доста слабо поради дългата, леко раздвоена брада и големите едва завити нагоре мустаки. Широко и открито беше челото му и под него светеха тъмните му очи с внимателен, съсредоточен поглед.

Даме Груев погледна към пода. КУзман рече цял засмян:

— Довършваме го. Още малко остава. Искахме да ти го покажем съвсем готов.

На пода лежеше търкулнат доста дълъг пън. Груев се усмихна едва-едва; това беше един дървен топ. Изгладен беше от всички страни, виждаше се и гърлото му — не много широко, ала отворено застрашително насреща. Груев беше винаги склонен към шега, но тоя път премълча шегата, която дойде на езика му:

— Свършено е с империята на султана!

Кузман цял сияеше: той беше майсторът на тоя топ. Той и по-старият му калфа, който стоеше сега там с един железен обръч в ръцете си и бе забравил за няколко минути топа — влязъл бе тук самият Даме Груев, най-главният войвода. Около дървения топ бяха разхвърляни и други няколко железни обръча. Груев каза:

— Е, добре, добре… с тия обръчи. Здраво нещо ще стане.

— По здрав ще бъде от топа на Боримечката — усмихна се Борис.

— Как по-здрав? — възрази веднага Кузман, като долови, че Борис се присмива на топа му. — Това нещо ще изгърми стотина пъти, пък каквото ще да става. Затова аз направих гърлото му по-тесно и четири железни обръча ще му набия. Да има време, още неколко ще направя. Дънери има, но не знам дали има още време.

И той погледна Груева — него питаше той дали има още време, за да направи и други топове. Груев нищо не отговори; решено бе на смилевския конгрес да се пази в тайна денят на въстанието и можеше да го реши и да го знае само Главният щаб.

Насядаха всички, а Кузман пошушна нещо на калфата си, който веднага излезе, за да засили вън, в дюкяна пред къщата, поставената стража, която пазеше Груева. После Кузман каза:

— Тука сме сички, но може да дойдат и други некои от по-верните люде. Вън момчетата знаят кого да пуснат насам и кого да не пущат.

Груев кимна мълчаливо и спря поглед върху Борис Глаушев — мъчеше се, изглежда, да си спомни дали го е виждал друг път, но Борис изпревари въпроса му:

— Аз съм учител тук, господин Груев. Казвам се Глаушев.

Сега пък Груев го изпревари на свой ред:

— Борис Глаушев, нали? От Преспа. Син на Лазар Глаушев. Как е баща ви? Познаваме се ние с него отдавна. Ами как сте попаднали тук, на село?

— Той ми е зет — побърза да се похвали Кузман. — Донесоха го една нощ ни жив, ни умрел, щерката ми го излекува и после ги оженихме.

Груев слушаше и не сваляше очи от Бориса. От това, което чу и което виждаше, той знаеше вече всичко за Бориса, знаеше най-важното. И рече:

— Добър син е отгледал Лазар Глаушев.

По свой път се опитваше Борис да проникне в душата на Груева и като срещаше погледа му, той се удивяваше на този ясен и чист поглед. „Всичко е ясно за тоя поглед — мислеше си Борис. — Нема за него никакви загадки и проблеми.“

Груев започна направо и сякаш потвърди мисълта на Бориса:

— Искате да знаете за въстанието, кога ще го започнем… Ще ви се съобщи навреме. Гответе се, гответе се — това е сега най-важното. Да не се губи минута време. Има и друго важно нещо за вас: вашето село ще бъде крепостта на целия Железник. Вие сте тук, на вратата на Железник, оттук минават пътищата и за Преспа, и за Битоля. Колко души ще излезат от вашето село, Кузмане?

— До двесте души ще излезат, господин Даме, а може и повеке — отговори Кузман и веднага добави: — Но нема пушки за сички, нема оръжие….

— Това е обща болка. Но вие нема да прибирате всички мъже в четите. Младите само и които немат големи челяди. И които искат, които сами искат.

— Сички искат, господин Да ме — каза Кузман. — Кой ще ги спре?

Груев нищо не отговори. Сетне попита:

— Колко пари имате в касата?

— Седемдесет лири — отговори Банков, който пазеше комитетската каса.

— Съберете още — рече Груев и повтори: — Съберете още. Сега е време. Изпратете в България да ви купят пушки. Изпратете некого там. Идват насам чети от наши и тамошни люде, ще дойдат още и ще ви донесат пушките. Ами дали сте помислили как ще действувате в деня на въстанието.

— Ще вземем казармата — отговори Кузман.

— Ще изчистим и заптиите — допълни Йоле Ядрев.

— Това не е достатъчно за Дебрища — каза Груев. — Дебрища ще бъде крепост за Железник. Помислете и за това. Ще ви се изпрати и помощ, сами не ще можете. Ще ви помогне целият Железник.

Кузман попита:

— Ами нема ли да ударим Преспа?

— Не — поклати глава Груев. — Ние ще се дигнем и повече ще се отбраняваме. Да издържим по-дълго време и да не даваме излишни жертви. — Той побутна с ръка търкулнатия на пода топ: — Е, харно, на местото си е тук, в Дебрища, но да беше железен. Ех… немаме ние железни топове, немаме.

Всички се загледаха в дървения топ, който лежеше на пода като заспало чудовище с отворена уста. Кузман и другите трима местни мъже го гледаха с радостна гордост И с нескрити надежди, като че ли беше някакво въплъщение на утрешни победи. Кузман плесна с длан провъртения дънер и помръдна устни, сякаш предвкусваше сладостта на победата. Борис Глаушев гледаше топа с весели очи, като да беше някаква любопитна играчка. Мрачно се взираше в дънера Милош Банков, в това грозно оръдие на тиранията и насилието, на омразата между людете, ала и той се готвеше да бие султана с него. Спрял бе поглед върху топа и Даме Груев, ала мисълта му бе отлетяла далеко напред: въстанието беше решено, неговият ден наближаваше, но той виждаше може би поражението. Не се помрачи и сега неговият поглед.

Кузман се размърда, почеса без нужда брадата си и току попита:

— Господин Даме… а некой отвън дали ще ни помогне? България, дедо Иван?

Груев дигна към него очи:

— Говори се подобно нещо и навсекъде ме питат. А ние казахме още като започнахме: ще се осланяме на своите собствени сили преди всичко. Излизаме да се борим пред очите на целия свет за своето право и нека ни помогне всеки, който мисли за право и правда. С каквато и да е помощ.

Милош Банков замахна широко с ръка, преди да заговори, и рече:

— Не разчитайте на чужда помощ! Сами и каквото направим, ще си бъде за нас. Ако тръгне насам българската войска, ще тръгне и гръцката, ще тръгне и сръбската, а ще дойдат даже и арнаутските бейове да късат живи части от телото на Македония. Тук ще стане свободна македонска република и ще се обърнем ние към всички балкански народи: ето ви нашата братска ръка и нека живеем като братя! Така разбирам аз нашата македонска политика.

— Да — кимна с глава Даме Груев. — Това е нашата политика.

Кузман Велянов наведе очи. Той не получи ясен отговор. Груев сложи ръка на коляното му и се обърна към всички:

— Ние ще въстанем. И ще турим здраво начало на македонското освобождение. Кузман е — обърна се той към коларя: — Не знам докъде ще стигнем сега, но ние вървим по сигурен път към свободата на Македония. Нема да отиде напразно нито една капка наша кръв. Не стига ли това за нас с тебе, Кузмане? — разклати живо коляното на коларя Груев, после отправи очи и към другите трима местни люде.

— Стига и престига! — удари с юмрук коларят дървения топ, капки пот избиха по широкото му чело.

Груев се обърна към Милоша Банков с тих глас, като да размишляваше гласно:

— Велика е народната вера. В нея е винаги плодът на бъдещето. Тя събира копнежите на всички сърца и побеждава дори с такъв, дървен топ.

Борис Глаушев притисна ръка на сърцето си:

— Бих искал да погледна света еднаж с вашите очи, господин Груев…

Груев го погледна и се усмихна едва-едва на младешката му възгорженост — драго му беше негли да погледа лицето му, толкова младо още, макар и самият той да беше едва на тридесет и две години: твърде стар се чувствуваше вече той на своите тридесет и две години. Промъкваха се през малкия двор и тихо влизаха в стаята един по един още десетина-петнадесет души от най-верните люде на организацията в селото. Груев забелязваше всеки влязъл селянин и намираше сгода за всекиго да го подхване и увлече в общия разговор. По едно време Кузман се поогледа весело и рече:

— Сега, както сме се събрали тука, да дойде юзбашията с аскера си, отеднаж може да вземе главата на комитета в Дебрища. Това сме си ние тука. Тебе, господин Даме, нема да те закача. Ти си ни гост.

Избухна смях, но Груев заговори и пак всички утихнаха:

— Имате ли в селото турски мекерета? Чуха се гласове от няколко страни:

— Имаме. Как да нема… На първо место Анте Богев.

— Кой е тоя Анте Богев? — попита Груев.

— Селският ни чорбаджия — започна Кузман. — Ханджия е тука, близу е до моя дюкян. Той от проклетия пакост още не е направил, ама може и да направи. За него парата е сичко.

— Сложете му оглавник — каза Груев.

— Какъв оглавник — дигна рамена Кузман. — Рита като магаре.

— Такъв понекога е по-добре да го уловиш за кесията, отколкото да му вземеш и главата даже — каза Груев. — Наредете да не стъпва човек в хана му. Ще стане по-послушен, вервам.

— Още повеке ще го хване бесът — обади се йоле Ядрев. — Знам аз какво требва за него. Него само черната дупка ще го оправи. — И току се сопна Йоле на Кузмана: — Не искаше ли преди време да изпрати аскер в градската махала, а там беха двете чети?

— Тогава — рече Груев тихо, но гласът му се чу из цялата стая, — ако е такъв, може да мине и под нож.

По гърба на Борис Глаушев мина студена тръпка, но преди него се обади Ванков, непримиримият враг на селския чорбаджия:

— Не, не… Да опитаме първо с хана. Ще миряса, щом престанат да текат грошове в кесията му.

Груев нищо не каза. Не се опита да оправдае или смекчи страшните свои думи: „Да мине под нож.“ Те трябваше да запазят силата ой, да бъдат чути с всичката им сила. Той бе приел в сърцето си суровия, страшния закон на борбата, стремеше се да подчини и бе подчинил на него всичко в себе си и всичко вън от себе си. Оттам идеше неотразимата сила на погледа му, силата, която се чувствуваше във всяко негово движение, в звънкия му глас. Той не искаше нищо за себе си, а това беше друга сила в него. Това знаеха всички люде, които се срещаха с него — знаеха колко сдържан беше той във всички човешки склонности и слабости. Груев сега обикаляше всички райони на Битолския окръг, дето се очакваше да се развият предстоящите събития, и навсякъде даваше силен тласък на общата подготовка на въстанието с всяка своя дума. Простите люде по планинските села му вярваха и му се подчиняваха.

И Кузман Велянов, и Йоле Ядрев, и другите неколцина от ръководството в Дебрища, а с тях и Ванков, и Глаушев като че ли едва сега, след срещата им с Груев, виждаха селото и неговата околност, виждаха людете, които се събираха пазарен ден от целия Железник или минаваха оттук, за да идат, в града. Ами Дебрища наистина беше крепост на Железник! Кузман докара скришом още един дънер в старата си къща и започна да го провърта с по-големия си калфа, та Дебрища да има поне още един топ. Още първия неделен ден след срещата с Груев Кузман излезе да пообиколи нивиците си, тръгнаха с него и двамата учители на празнична разходка из околностите на селото. Пътят за Преспа, и за Битоля оттатък градската махала минаваше по широкия гръб на една височина и след това, отеднаж слизаше в една неголяма долинка край реката. Това беше местността „Надолец“. От двете страни насреща се издигаха каменисти стръмнини и тук можеше да се мине само по пътя и по реката. Тук трябваше да се затвори най-напред пътят. Един окоп ще се изкопае като преграда на самата височина, преди да хлътне пътят в долинката. Ала малко по-назад, откъм дясната страна, планинските височини се бяха дръпнали доста надалеко и се отваряше на югоизток широк простор, та, се виждаше далеко по Преспанското поле. Тук беше Разполе и цялата местност нататък беше хълмиста, неравна, пресечена с долове, но беше отворена откъм полето, виждаха се долу двете турски села Бегово и Раздел и други села нататък. Хълмищата, които се спущаха накъм полето, бяха голи, промити и разядени от дъждовете, а някога тук е ширила гънки стара гора, чак до Бегово и Раздел; турците от тия две села бяха опустошили гората и бяха я палили на два пъти.

— Тука ни е слабото место — рече Кузман. — Пътя ще хванем, ама оттука могат да ни се качат горе и пет табура аскер. Тука ще сложим топовете, та ще бием чак Бегово и Раздел.

Село Дебрища беше добре запазено от всички други страни — нужно беше да се завардят с по три-четири пушки още няколко пътеки и долища из планината наоколо. Тримата стратези се върнаха доволни в селото: с няколко стотици пушки Дебрища ще се превърне в истинска крепост. Добри люде, добри мъже имаше, а нямаше пушки.

Още на другия ден на тезгяха на работилницата на Кузман Велянов се появи един малък тефтер от груба, грапава хартия и съшит с бял конец, а върху него беше сложен току-що наострен молив, отдалеко се белееше дървото му, грубо издялано. Пръв дойде стрико Евтим Търпев — кокалест як мъж с прошарени мустаки и румено широко лице; преди време в неговата къща бе гостувал Делчев и стрико Евтим бе му казал:

— Като те гледам, господин Гоце, какво ли ще се жаля аз?

— Стрико Евтиме — бе му отговорил апостолът, — който се е прежалил еднаж, може да дели мегдан и с небесните архангели.

Влезе стрико Евтим Търпев в работилницата и още от вратата бръкна в пазвата си, извади една кирлива платнена кесия, завързана с дълъг черен гайтан. И почна да я развързва. Кузман излезе напред да го посрещне, приближиха се двамата към тезгяха и стрико Евтим сложи там, до тефтера, шест златни лири:

— Пиши, Кузмане.

Кузман се наведе, наплюнчи молива, наплюнчи го още еднаж и писа: „стр. евт. търп. шест л.“ Те бяха някакви подобия на букви и само той, Кузман, можеше да прочете написаното. Стрико Евтим попита:

— Ще има ли за една? Маликерка…

— Е, може да има, Евтиме. Ще видим как ще ги вземем.

— Гледай да има. Пък може и да прибавя нещо. Ще намеря под камен, под дърво. Къщата ще си дам бре! Прежалил съм се веке аз.

Не след много време в работилницата влезе Блаже Рилков. Бос, гологлав, с разгърдена риза, и цялата кръпка до кръпка; млад човек беше, свенлив, имаше три дребни деца и по цял ден се бореше с планината — вадеше камък, печеше и вар. Той стискаше с шепата си, корава и грапава като керемида, две бели меджидии. И каза срамежливо на Кузмана — с тежкия си труд ценеше той парите:

— Ще може ли с тия пари, стрико КУзмане, един пищов за мене…

Коларят се загледа в него и рече: — Деца имаш бре, Блаже, дребни…

— Ако — тръсна глава Блаже Рилков.

Погледа го още някое време Кузман колебливо и току наплюнчи молива, записа: „бл. рил. две б. м.“ Изправи се коларят, погледна пак червеникавите рошави коси на бедния човек, който не смееше да подигне лице към него от сиромашки свян, сложи ръка на рамото му:

— Блаже… За тебе ще има пушка. Аз ще ти намеря. Ще отделим от общото. И това е много, дето си донесъл.

Очите на Блаже Рилков, сини и леко премрежени от тежък труд, се напълниха с влага, но и се смееха. За пушка той не бе посмял и да мечтае…

Същия ден в работилницата на Кузман Велянов влезе Гюрчин Пупев. Мушнал и двете си ръце в пояса, стои до тезгяха и мълчи. Кузман го попита:

— Какво ще кажеш, Гюрчине?

— Какво да кажа, като немам език…

Завъдил бе той овци и кози — с тях живееше. Отдалеко миришеше цял на съсирено мляко, дрехите му лъщяха по лактите и колената и поясът му отпред цял зацапан, мазен. Такава беше работата му, не щеше той от никого даром хляб за осемте си деца, и те с него в планината по цяло лято.

— Ти знайш, Гюрчине… — подкани го наново Кузман.

И Гюрчин отеднаж се реши:

— Знам аз, Кузмане, ама да видим ти какво ще речеш. Немам аз сега ни грош. Не може ли на вересия бре, брате? Или да има некой да купи неколко от овците ми… И аз искам да се запиша, Кузмане!

— Виж, Гюрчине, потърси колай. Тоя тефтер е народен. Не мога аз на своя глава… И това е: пари требват, пари.

Гюрчин Пупев въздъхна издълбоко, поогледа се и си отиде.

Късно следобед тоя ден в коларската работилница влезе стрина Злата Секулева. Малко преди това би клепалото за вечерня и стрина Злата, изглежда, бе тръгнала за в църква. Преди три години турци бяха убили единствения й син Дойчин по пътя за Преспа; други деца тя нямаше, беше и вдовица, та остана сам-сама на тоя свят. Колко й беше нужно да се прехрани и ходеше много по църкви и манастири — миналото лято бе ходила чак на „Свети Наум“ оттатък Охрид, а това лято се канеше да отиде на Трескавечкия манастир край Прилеп. Малко преди да влезе тя в работилницата, влязъл бе там Йоле Ядрев, та те двамата с Кузмана посрещнаха старата жена. Тя поздрави и току дръпна края на черната кърпа, с която беше пребрадена, развърза го, извади оттам една златна пара. Сложи я на тезгяха: беше турска лира. Навела очи, Злата Секулева каза и гласът й трепереше:

— Да беше жив мой Дойчин, и той сега би бил с вас, ама като го нема, рекох аз, майка му… Запишете тия пари на негово име: Дойчин Секулев. Рекох да ида до Трескавец тая година, но ще ида друг път.

Отиде си тъжната жена кротко и тихо. Кузман наплюнчи молива, за да запише името на Дойчин Секулев, а около него Йоле Ядрев място не може да си намери.

— Ето — викаше той — какви люде дават пари, от залъка си делят и от секакви свои нужди. И ако не взема аз от Анте Богев още сто лири, да не съм Иоле Ядрев на тоя свет. Или пък ще го скрия в черната, барем да не й тежи такава мърша.

Кузман се изправи, затвори тефтера и го скри в едно здраво сандъче там заедно с молива, да бъде подръка. Сетне каза:

— Ще му вземем още сто лири. Но нека мине некое време, да види как ще му е, като не стъпва човек в хана му.

Борис Глаушев минаваше по селския площад и го срещнаха съпрузите Ничови. Учебната година бе свършила, но те още не бяха си отишли в града, както винаги след изпитите. Борис ги поздрави и бързаше да ги отмине, но госпожа Ничова го засипа с думи и го спря:

— Какво, господин Глаушев, вие още ли сте тук? Защо се бавите, в града ви чака отворена къща, баща, майка, ще си отидете наготово и само си губите времето тук? Ние от четири дни се готвим и все не можем да тръгнем и само да знаете как се ядосвам, главата ми ще се пръсне и съня си загубих. Бехме дали още миналата година три агнета да ни ги гледа Гюрчин Пупев и станаха цели овци, остригахме ги и дадох на баба Мария Илова да ми преде от вълната за чорапи на Тома, по два чифта за него и за децата, а тя все не може да стигне. Какво прави тая баба и в къщи не се завърта, оттам идем сега…

Тома Ничов стоеше до нея и смирено слушаше. Той беше доста закръглен мъж, строг и важен, почиташе жена си точно според Писанието. Слушаше я смирено и Борис. Госпожа Ничова беше нисичка, дребна жена, махаше бързо-бързо късичките си ръце, лицето й с издути бузи цяло се движеше, дори и щръкналият й нос вземаше участие в бързия й говор. Най-сетне Борис използува една къса пауза и понечи да си тръгне, но учителката тоя път го хвана за ръкава, протегна към него лице с ококорени очи, тайнствено му зашепна:

— Какво чувате, господин Глаушев, тук се говорят страшни работи, затова съм болна чак, че не можем да си тръгнем. Ами вие защо се бавите още, имате млада жена, и то в положение, как я държите в тия страхотии. Всички говорят, че ще има въстание, не сте ли чули, целото село говори и поп Аргир каза. Да си вървим заедно, вие немате много багаж, ще можем да сместим с него и нашата вълна, много место заема, ние немаме къде, много покъщнина с децата, а вие не дръжте тук повече жена си, вие, мъжете, не знаете какво е това за всека жена, може да се уплаши от нещо и да се случи нещастие…

Най-сетне Борис успя да се измъкне от тоя словесен порой, чийто празен шум дълго звуча в ушите му и след като се раздели с двамата загрижени съпрузи. Но той се върна веднага в къщи. Ружа беше бременна в последните месеци, а те двамата никак не бяха говорили досега за нейното необикновено положение. Тя беше селянка и знаеше, че това си беше женска грижа, дори беше срамно да се говори и със собствения мъж за бременност и раждане. Така си мислеше и той, че това бяха женски грижи и женски тайни. Ала сега отеднаж се уплаши за Ружа.

Той я завари в стаята им на горния кат все тъй заета с тия тайнствени приготовления около предстоящото раждане. Тя шиеше или плетеше нещо, но винаги го скриваше и той не знаеше какво шиеше, какво плетеше тя по цели дни. Скри тя нещо и сега, като влезе Борис в стаята. Лицето й бе погрозняло, с подути устни и носът й се бе разширил, само очите й бяха си останали все тъй хубави. Борис не мислеше нищо за детето, което щеше да се роди, но като виждаше погрознялото лице на жена си, сърцето му се изпълваше с милост към нея — не съжаление или съчувствие, но някаква особена, дълбока обич. Как не бе помислил досега за нея и трябваше да го подсети Ничова? Той започна направо:

— Руже, тук може да станат некои работи, народът се готви.

— Знам.

И гласът й бе станал по-тих, по-дълбок, но и някак отпаднал.

— За тебе ще бъде по-добре да идеш при мама, в града.

Тя го погледна уплашена, попита:

— Ами ти къде ще бъдеш?

— Аз? Ще дойда и аз, но… Аз требва да бъда тук.

— Ще си бъдем заедно, тука ще си стоим — каза тя и колкото да беше тих и мек гласът й, Борис почувствува, че отговорът й беше решителен. Той се опита да я разубеждава:

— Тук ще бъде по-опасно, село е. В планината сме… Тя го прекъсна със същия тих глас и със същата решителност:

— Както ще бъде за целия народ, така ще бъде и за нас.

Това беше пак отговор на селянка. Тя вижда у своите люде най-сигурна опора и не иска да се дели от тях ни за добро, ни за зло. Борис вече не заговори с нея за града. Отиде само той за една седмица и пак се върна в Дебрища. Старите не се и опитаха да го спрат.

Като се върна, той не завари в селото Милош Ванков, който бе заминал за България по канала на Организацията с двеста и петдесет лири селски пари за пушки и патрони.

В тефтера на Кузман Велянов бяха записани само петдесет и осем лири, повечето от гурбетчиите, които се бяха върнали в селото тая пролет. Никой вече не влизаше да запише. Нямаше пари народът. Готови бяха мнозина да продадат едно или друго или нещо от живата си стока, но никой нищо не искаше да купува сега; не беше време за купуване и събиране на имот. Малко пари за оръжие се бяха събрали, а време за губене нямаше.

— Аз ще ги допълня до шейсет — каза Кузман. — Повеке не мога. Пушка аз си имам, имам и револвер, и сичко.

Всички бяха дали, колкото можаха. И преди бяха давали много пъти. В касата имаше и други седемдесет лири — къде чак в България за пушки със сто и тридесет лири? йоле Ядрев все това повтаряше:

— Ще влеза у ханджията.

Ала неочаквано сам Анте ханджията дойде в работилницата на Кузман. Започна да се кара, но и да се моли:

— Ето три пазара човек не е стъпил в хана ми и никакъв човек не стъпва ни в хана, ни в механата. Пазарджиите връзват добитъка си по дворищата наоколо, секи им отваря портата си. Ще ме погубите бре! Това е ваша работа, комитска, само вие можете да я наредите така. Е, кажете що искате от мене бре!

— Ще ти кажем, дедо Анте — отвърна Кузман. — Щом искаш, ще ти кажем. Най-напред ще си затвориш устата за нас и ще си гледаш работата. Чакай, чакай! Нели искаш да ти кажем що искаме. Искаме от тебе и сто лири. Иначе още сто години човек нема да стъпи в хана ти.

Кузман очакваше, че ханджията ще избухне, ще вика и ругае, но Анте Богев не избухна, само долната му устна увисна и започна да трепери, а гърдите му все си свиреха. И рече неочаквано тихо:

— Двайсет лири ви дадох. Нели ви дадох двайсет лири…

— Даде. Още сто ще дадеш.

Започнаха да треперят и дебелите провиснали бузи на ханджията, но той пак тихо каза през няколкото проядени зъба, които бяха останали още в устата му:

— Ще дам, ама преди това ще питам юзбашията горе, в казармата.

Обърна се да си излезе, но се спря на прага и дигна към Кузмана ръка с разперени пръсти:

— Само пет ще ви дам. За въже да си купите. Ни аспра повеке, чу ли? Ела да ги вземеш.

Кузман нищо не отговори. Ханджията си излезе. Минаха още два дни. Кузман Велянов вече съвсем затвори тефтера си. Дойде пак Иоле Ядрев и пак рече:

— Ще влеза у ханджията.

— Е па влез — отвърна тоя път Кузман. — Но да бехме попитали даскалите, да не сбъркаме нещо…

— Какво ще ги питаме — махна ръка Йоле. — То си е наша работа, селска.

Тоя ден околийската чета беше горе, в неговата кошара. Иоле едвам дочака да се стъмни. Войводата му даде четирима от четниците и Йоле ги поведе към селото, както бяха в комитското си облекло, с оръжието. Тъмно беше, но селото беше още будно, светеха прозорци по всички къщи, мяркаха се люде по дворовете, йоле мина с четниците по малкото мостче на реката и оттам веднага влезе в улицата, на която беше къщата на Анте Богев. Петимата мъже се движеха един след друг край стените и плетищата.

Портата на ханджията беше здраво затворена. Прескочи Йоле високата стена и отвори отвътре яката порта. Влязоха и четиримата четници, но един остана да пази в двора, а другите Йоле поведе към къщата на ханджията. Светеха и там прозорци на долния кат. Йоле отвори направо входната врата и четиримата мъже отеднаж изпълниха широката предна стая. Тук беше цялото семейство на ханджията. Никой нищо не продума, само снахата на ханджията тихо ахна.

Анте Богев седеше на едно столче до огнището. Там, в една широка тава, къкреше и дигаше мехури гъста каша. Пред огнището бе свила нозе старата ханджийка. Само тя се извърна назад и викна:

— Що е това, да види господ! Влизате в чужда къща като хайдуци.

Ханджията не се помръдна от мястото си и гледаше неканените гости изпод вежди, гърдите му свиреха равномерно и все по-остро. В ъгъла на един широк одър снахата на ханджията приспиваше най-малкото си дете, а и другите й две деца седяха там, на одъра, чакаха да се свари кашата.

Йоле каза:

— Може и хайдуци да сме, бабо, но ти не викай. Да не става нужда да ти запушвам гърлото. — Той пристъпи и се спря близу до ханджията. Стана прав и Анте Богев. Йоле приближи лице до лицето му: — Давай парите. Сто лири. Казано ти е.

— Немам бре… Как тъй сто лири, така ли лесно се намират!

Йоле посегна към пазвата си:

— Нема да те слушам. Не съм дошъл за кавга. Давай парите или жив човек тука нема да остане.

— И децата ли бре! — викна ханджията. „И-хиии!“ — свиреха гърдите му.

— И децата.

Старата жена се преви надве пред огнището и започна тихо да нарежда. Иоле бе сложил ръка на камата си и чакаше. Минаха няколко безкрайни мигове. Трите деца гледаха от одъра и не разбираха какво ставаше с големите, с тия страшни чужди люде, но в очите им се набираше ужас, най-голямото вече кривеше устни на плач. Старата ханджийка не преставаше да стене, да кълне и нарежда.

Снахата — дребна, все още млада жена — не можа да издържи повече. Тя каза с пресъхнало гърло, дори и гласът й сякаш проскърца:

— Дай им, татко, пари. Ще ни изколят. Не виждаш ли? Децата…

Ханджията не се помръдна от мястото си. Той гледаше Йолета с очи, помътени от страх и ярост, едрото му лице посиня и цяло трепереше, веждите и мустаките му изглеждаха по-бели, остро, пронизително свиреха гърдите му: „И-хиии!“ Но той продължаваше да стои на мястото си.

Тогава снахата мина през стаята и влезе в съседната стая; тихо проплака след нея най-малкото й дете. Ханджията изви бавно глава след нея и я чакаше да се върне. Младата жена скоро се показа отново. В ръцете си държеше нещо, завито в пъстра кърпа, и мълчаливо го подаде на йолета. Чу се тих, едва доловим и сух, металически шум. Старият наблюдаваше всичко това и сякаш не разбираше какво става, после викна:

— Какво правиш, мори! Сто и двайсет лири са вътре! Затова ли ти ги дадох да ги пазиш! Сто и двайсет са!

Младата жена се върна при децата, прегърна ги с двете си ръце. Йоле бързо развърза кърпата, погледна парите и пак я върза. Сложи я в пояса си. Ханджията повтори с по-тих глас:

— Сто и двайсет лири са…

— Не ги вземаме за себе си — рече Йоле. — Като се освободи Македония, ще ти ги върне. А сега, ако ви е мил животът, ни гък, ни мък! — Той се загледа в стария ханджия и добави: — Ти нещо не ми харесваш, дедо Анте.

Йоле се обърна и излезе, следван от тримата четници. Като излязоха на улицата, събра четиримата си другари под едно дърво малко по-надолу край отсрещната стена и тихо им пошушна:

— Чакайте да видим сега какво ще стане.

Не мина много време, и от портата си излезе хадджията със запален фенер и тояга в ръце. Йоле направи знак с ръка на другарите си да почакат и тръгна с тихи стъпки след стария ханджия. Бързо го настигна:

— Къде, дедо Анте?

Ханджията удари тоягата в земята:

— При юзбашията, ето къде! Душата ми изеде ти! И сички вие, хаирсъзи, хайдуци! Ще му кажа, че ме обрахте.

— Върни се, дедо Анте — каза му тихо Йоле: — Там аз нема да те пусна, върни се при внучетата си.

— Нема да се върна! — изхриптя ханджията.

Йоле извади бързо камата си и я заби дълбоко в гърдите му. Чу се глух, пресекнал вик, паднаха на земята тоягата и фенерът, който веднага угасна, йоле измъкна камата си и пак я заби в гърдите на ханджията. Сега Анте Богев не издаде никакъв звук и падна с подвити колена. Камата остана в ръката на Йоле. Той се наведе да види лицето на стареца, чернееше се устата му отворена. Йоле обърса камата от дрехите му и я прибра в пояса си. Върна се при четиримата четници и само това каза:

— Очисти се най-сетне селото от него… Проточиха се петимата надолу по улицата и скоро изчезнаха в тъмнината.

Рано на другата сутрин дойде чаушинът Хасан с двама заптии да пита и разпитва двете жени за убийството на ханджията. Не казаха нищо ни старата ханджийка, ни снахата. Само дигаха рамена:

— Не знайме кой го уби… Излезе и не се върна. Нищо не знайме ние.

Така бе подучила снахата свекървата си. Същия ден Милош Банков замина за България.

Турците не предприеха нищо около това убийство. Чаушинът искаше да задържи Кузмана Велянов, Йолета Ядрев и още неколцина други селяни, но мюдюринът махна с ръка:

— Остави… Какви доказателства имаш срещу тях? Нищо няма да ти признаят. Комити били… те всички са комити сега.

И той излезе да се разхожда по селския площад тъжен и отегчен. Чаушинът ръмжеше и след него, но сам нищо не можеше да стори, псуваше и се заканваше на всички гяури.

Всеки ден, когато аскерът беше в селото, и точно на залез слънце, горе, на височината при казармата, започваше да свири войнишка тръба. Самотен и строг се носеше над селото проточеният зов на тръбата — аскерът се събираше на вечерна молитва. Скоро след това в околните височини отекваше вик от стотина гърла.

— Падишахъмъз чок яша!^[1]

Властно и враждебно ехтяха тия звуци, тоя вик във вечерния час и до неотдавна селото се спотайваше под тях със страх. Ала сега отдолу, откъм селото, им отвръщаше гневен ропот. Мъжете поглеждаха нагоре изпод вежди, стискаха юмруци и псуваха султана и аскера му, жените кълняха гласно, та се чуваха! клетвите им по дворовете и през кривите селски улички:

— Куршум да запуши гърлото ви, пусти да опустейте и вие, и султанът ви!