Димитър Талев
Илинден (29)

XIV

С тревоги и страхове започна тая есен и така вървя докрай. През неделя, през две се чуваше за сражения между четите и аскера ту по-близу, ту по-далеч, по пътищата ставаха убийства, из полетата пламваха нощем турски чифлици. Силни потери от аскер и башибозук непрестанно преследваха четите, които ставаха все повече и по-големи. Много пъти от едната страна на селото влиза турска потеря, от другата излиза някоя чета. Опасна гоненица, която свършваше с кървави сблъсквания, за да започне отново и с още по-голямо настървение. Това беше по цяла Македония. Турското правителство бе решило да унищожи четите и цялата македонска революционна организация. По градовете и селата ставаха постоянни претърсвания, властта попадаше тук-там на следите на Организацията, откриваше се оръжие, заседаваха военни съдилища, четяха се строги присъди, затворите бяха пълни с граждани и селяни, по мостовете на Битоля и по площадите на много други македонски градове се люлееха бесилки. Последствие на всичко това беше един още по-засилен революционен кипеж сред поробения народ, още по-многоброини чети, още по-ожесточени сражения и още повече бесилки. Революционното брожение в Македония се предаваше на широки вълни в Одринския вилает — чак до стените на Цариград. По-благоразумните и по-далновидните люде се бояха от това разгорещяване на борбата, бояха се от един ускорен и гибелен за поробените край на тая борба. Имаше и люде страхливи, които се бояха просто за себе си, за имота си, за живота си, за своята челяд. Ала ето понесе се из цялата поробена земя една дума пламък, която бързо превръщаше дори колебанията и страховете, мъдрите, прозрения и разумната целесъобразност във все по-буйно и по-широко борческо въодушевение. Тая дума беше:

— Въстание.

През месец януари на 1903 година Централният комитет на Вътрешната организация свика тайно в Солун конгрес, на които бе взето решение за въстание. На тоя конгрес не бе представена цяла Македония, не бяха там ни Гоце Делчев, ни Даме Груев и никои от големите македонски водачи, но прибързаното солунско решение се наложи. Не защото моментът беше подходящ, не защото народът беше достатъчно подготвен за решителна борба — въстанието стана неизбежно и водачите поведоха въстаналия народ.

Тая есен и през цялата зима Дона видя мъжа си само два или три пъти. Околийската чета беше в непрекъснато движение, за да прикрива следите си. Движеше се повече нощем и нигде не се задържаше за по-дълго време. На няколко пъти се случи да слезе в някоя от другите махали на Рожден, но колкото и да беше близу до дома си, Велко не се отби да види жена си. Рискуваше при някое внезапно заминаване на четата да се откъсне от другарите си, пък и само той ли имаше жена? По цели седмици четниците спяха обути, препасани — всеки момент готови да тръгнат на поход и да се отдалечат на часове път от мястото, дето са се спрели за къса почивка. Напоследък четата бе нараснала още повече — постоянно забягваха с четите люде, застрашени да попаднат в турските зандани, или пък много нетърпеливи в борческото си въодушевение. С това криенето на четите по селата и прехраната им ставаха много трудни и те не се задържаха дълго на едно място, в едно и също село. По едно време Велко съвсем се загуби и едва по-късно Дона научи, че е ходил с другари през Костурско чак до гръцката граница, за да придружава насам товари оръжие, което люде на народната организация бяха закупили в Гърция.

Зимата наближаваше към своя край, а наближаваше време и за Дона да се освободи от своето благословено майчинско бреме. Като взе да личи от нейната външност, че скоро ще става майка, започнаха усърдно да я обикалят няколко селски бабички и най-вече баба Клисурица; готови бяха те всеки миг да я поучат, да й помогнат. По едно време Дона намисли да повика на село майка си. Сега, когато и тя беше на път да стане майка, сърцето й се обърна към собствената й майка, при нея беше готова да потърси закрила и подкрепа в предстоящето свое премеждие. Естествена беше една уплаха и смут в сърцето на младата жена — как ще стане всичко това, как ще се роди детето, дали ще изтърпи тя тежките мъки? Ала не беше сега сгодно за пътуване и Дона се примири. Как ще пътува чак до тук в това тревожно време нейната майка, каквато си беше плаха, слаба женица… Не, не!

— Ти не бои се, учителке — каза й баба Клисурица, която познаваше страховете и тревогите на всяка млада родилка. — Не бои се, лесно ще мине, аз нема да те оставя… Ех, четиринайсет съм ги родила!

Дона не искаше да издава страха си, но не се сдържа.

— Опасно ли е, бабо Клисурице, много ли боли? Баба Клисурица побърза да каже истината — тъй страшна, но и тъй горда за всяка майка:

— Ами, щерко, жена, като ражда, тя с едната си нога е в гроба. Но ти не бои се, божията майка е со сички майки.

Дона не разпитваше повече бабичките — достатъчно й беше това, което сама знаеше, сама премисляше. Но бабичките приказваха и без да ги питат, идваха и други жени. Дона знаеше вече всичко за това, което й предстоеше, за това, което беше неизбежно и което можеше да й се случи. Тя не оставяше да я измъчва страхът и повече страдаше от телесните болки — тъй своиствени за положението, в което се намираше сега, през последните седмици на своята бременност. Еднаж, когато баба Клисурица словоохотливо й разправяше за големите мъки на една невеста, която се мъчила два дни и две нощи, преди да роди, Дона каза:

— Така е наредено от бога, бабо Клисурице. Но тъкмо защото раждаме децата с такава мъка, затуй ни са и толкова мили.

— Така е, щерко. Ама защо съм седнала да ти разправям за такива работи, да те плаша…

— Не ме плашиш, бабо Клисурице, повече нема да ме уплашиш. Скоро ще дойде то, ще дойде и ще премине и със страх, и без страх.

Не бяха само страховете и телесните болки — Дона изпитваше и една дълбока светла радост, която усмиряваше неспокоиното й сърце. Скоро ще види детето си, ще чуе гласеца му, ще види светлите му очички. О, през огън и вода би минала за него, за малкото, през всички мъки!

Дона виждаше от своето орлово гнездо малкия свят около себе си — селските къщи насреща, пътеките и людете, които се движеха по тях, и тя вече ги познаваше отдалеко, гората и цялата планина; тя виждаше от високата скала и това, което не беше пред очите й — родния си град, близките си люде там и всички свои и чужди люде, които бе срещала и познаваше, цялата родна земя, както я чувствуваше, както я обичаше и жалеше от цялото си сърце… Навред и у людете, и в природата една обща, огромна и дълбока тревога, една обща, огромна и дълбока радост — тревога и радост като нейната, тревога и радост, с която очакваше първата си рожба. Какво беше тя сред целия македонски народ, които се надигаше срещу своите потисници за свобода или смърт, каква прашинка беше срещу тия горди, величествени планински върхове, по стръмнините на които бързо се свличаха зимните снегове? Не, тя не се боеше вече от никакви мъки. Да беше тук, при нея, Велко… Но той беше там, при другите, при всички. И нека, нека…

През първите дни на месец март Дона роди момиче. И така се случи, че го роди сама, без ничия помощ.

Започнало бе да се стъмва и Дона забеляза, че баба Клисурица имаше някаква грижа. От някое време бабичката беше непрекъснато с нея, тук и спеше, но сега нещо я безпокоеше и старата жена не можеше да скрие.

— Как си, как се чувствуваш? — попита тя. — То нема да бъде и тая нощ, така ми се чини мене.

— Нема ми нищо — отговори Дона. — Както винаги съм и не изглежда, че скоро ще бъде.

Баба Клисурица я разглеждаше внимателно, дори протегна твърдата си ръка да опипа корема й. Сетне каза:

— Има жени, които износват до края на деветия месец, а ти едващо си почнала деветия месец. Не, не… Не ми изглежда скоро… Да бех отишла да повидя стареца си за малко — обърна изеднаж приказката си тя. — Четири дни не съм го виждала, а без мене за нищо не го бива.

— Ами иди, бабо, иди да го видиш.

— Да ида, а? Какво ще кажеш…

— Иди, иди.

— Само тая нощ. Утре още по тъмно ще доида. Ама ако те е страх — кажи. Нема да мръдна оттук.

— Иди, иди, бабо Клисурице, да си видиш стареца. Дона излезе да я изпрати и, на връщане, пусна двете кучета; раненото бе оздравяло и бе станало още по-люто. Тя влезе в къщи, подпря вратите. Сетне драсна кибрит и тъкмо посягаше да запали ламбата, когато усети първата болка, сякаш тъпа игла прониза кръста й. „Това ли е? Започва ли вече?“ — помръдна устни Дона и гореща ръка сграбчи сърцето й. Тя веднага позна, че раждането започваше, но си помисли: „Нема да стане веднага.“ Това отклони за малко вниманието й. Запали ламбата и започна бавно, съсредоточено да приготвя каквото беше нужно. Сложи да се топли вода в огнището, позасили огъня, разгъна и застла леглото си, извади от сандъка пелени и други дрешки за детето, сложи до леглото и едно остро ножче. Болките се повтаряха и ставаха по-чести, но Дона продължаваше да шета, с бавни, тежки стъпки, дори провери дали имаше достатъчно газ в ламбата. Бяха й казали, че родилката трябва да ходи, да се движи, докато може — така и детето ще дойде по-лесно. Тя все още се държеше на премалелите си нозе, докато приготви и нареди всичко, но после едвам успя да запали кандилото в ъгъла и легна. Наредила си беше още преди това легло в голямата стая, за да бъде по-близу до огнището и беше по-широко тук. По лицето й течеше пот и по цялото й тяло. Нов пристъп на болка, сякаш гореща, огнена струя премина през утробата й, един вик сам се изтръгна от разкъсващите се гърди:

— Велко…

Детето се роди малко след полунощ. Родилката сякаш изплава от кипящо море, чиито вълни я бяха премятали часове наред, и тя ту потъваше и се задушаваше в дълбините му, ту клокочещата вода я подемаше нагоре, колкото да вдъхне една глътка въздух, докато най-сетне една последна могъща вълна я изхвърли на брега, върху мекия прохладен пясък. Колко ли време лежа тъй, изтощена, без да може да помръдне и един пръст на ръцете си, но широко разтварящите се гърди поемаха жадно прохладен въздух и може би само една минутка бе минала, когато изеднаж чу гласеца на детето и усети как мърдаше между бедрата й влажно и меко. Тя се изправи отново, с нов изблик на сили, дошли кои знай откъде в премалялата й снага. Ръцете й работеха бързо и ловко, като че ли сами за себе си живи; след късо време тя сложи детето, сръчно повито, на единия край на леглото и сама легна до него. И веднага се унесе в дълбок, здрав сън…

Когато се събуди — тъй леко и бодро биеше сърцето й, — кандилото бе угаснало, угаснала бе и ламбата с почерняло, опушено стъкло, но в стаята се процеждаше през малките прозорчета синкав утринен здрач. Дона ясно чу сега гласа и тропота, които я бе събудил:

— Учителке, учителке!… Я виж как се успала… — викаше и мърмореше баба Клисурица, тропаше на вратата с твърди пръсти.

— Сега, сега, бабо…

Когато се помръдна Дона, за да стане и отвори, усети колко много беше уморена. Едвам се довлече до вратата. Баба Клисурица не вярваше на очите си:

— Ама, що… ти сама ли? Боже, боже!

И се разбърза да помогне на родилката да си легне отново.

— Бабо Клисурице — каза Дона, лягайки, — децата скоро ще почнат да идват на училище. Ти излез, кажи им, че учителката е болна. Да дойдат след три-четири дни.

— А-а… Какво — болна! Да те жали целото село. Ще кажа, че тая нощ улових в реката едно момиченце за учителката. Сички да ти се радват.