Димитър Талев
Илинден (28)

XIII

Мнозина вече люде, дори и сред тия, които стояха по-далеко от революционното брожение, усещаха, че над цяла Македония се надигаше буря. Също както и пред буря, от всички страни по хоризонта бяха се задали облаци, далеко най-напред, после все по-близу, пълзяха насам, натежали от вода, бързаха да се слеят, тъмнееше хоризонтът, прорязваха го все по-често светкавици, чуваха се тътнеж, наближаваха да се слеят тъмните облаци от всички страни и да се излеят над цялата страна в кървав порои, сред огън и гръм.

Поради аскера и заптиетата околийската чета рядко се отбиваше в Дебрища, но през последните няколко месеца тя влезе три пъти едно след друго в селото. А не беше сега, както някога — да влезе и излезе цяла чета едва ли не пред очите на цялото село. Сега влизането на четата създаваше много грижи и тревоги. Нараснала бе тя двойно и тройно, трудно беше да се крие и да се храни, излязла бе и заповед от Цариград — да се унищожава всяко село, в което се открие комитска чета. На тия зачестили влизания в Дебрища най-много се противеше Милош Ванков.

— Какво правите вие — караше се той с воиводата и с Наумов, — селото е пълно с турци! Ще се излъже некои да каже, некое дете ще продума, а немам вера аз ни в Ничови дори. Ами ако дочуе за вас Анте Богев, ханджията?

Воиводата и Наумов все това отговаряха:

— Тъкмо затова идваме в Дебрища: че има турци. Най-сигурно е тук да се скриеш, в самото свърталище на врага. Ще те търси и гони навсекъде, а най-малко ще се сети да те потърси в своето леговище. От нашите вие ще ни пазите, това е ваша работа, нели сте комитет и толкова много люде.

— Планината е за вас — настояваше Ванков. — Времето е хубаво, шумата по горите още не е окапала.

Сърдеха му се и не му се сърдеха. Той беше прав в страха си за селото, за четата. Но пак той най-много тичаше да настани комитите на по-сигурно място. А бе дошло тежко време за четите. Плъзнали бяха навред големи турски потери, ходеха по пътища и пътеки, влизаха по селата, мъчеха селяните да ги хранят и поят, още повече ги мъчеха да им казват къде са комитите. Полската чета на Гьорета Павлев пребяга и тя в планините, опита се и тя да влезе еднаж в Дебрища, но я препратиха по други села. За нея беше най-трудно сега да се движи из полето, нямаше де да се крие. За потерите беше по-лесно да кръстосват полето, от едно село в друго — планините бяха страшни със своите долища и гори.

Дебрищкият аскер също не се задържаше много в селото. Дигаше се през ден, през два, ходеше по целия Железник и се връщаше пак само за няколко дни да си отдъхне за малко в казармата. Воиниците се уморяваха от честите походи из планините, бояха се от комитите и бяха зли, та селянин не смееше да им се изпречва на пътя. Дебрищани пак затваряха с лостове портите си и селото се съживяваше едва когато аскерът тръгваше на поход. Но пък често се случваше да се отбие в селото друг аскер, друга някоя потеря, на път към размирните железнишки села навътре в планините.

Понаплашиха се много люде в тия тревожни дни, а имаше някои, и най-вече между младите, които се радваха несдържано при тия страхове и тревоги. Бояха се някои от мъки, смърт и гибел, а други се радваха, че борбата се разгорещяваше. Милош Ванков се караше и на едните, и на другите. Към края на лятото, през последните му дни, Дебрища едвам избягна своето може би пълно унищожение. Настанало бе такова време.

Случи се тъй, а не беше никак чудно по ония дни, че така се случи — за по-малко от едно денонощие в Дебрища влязоха двете чети, околийската и полската, върна се от потеря дебрищкият аскер, влезе в селото и друг аскер докъм двеста души. Най-напред, прати вест полската чета. Беше скоро след полунощ, на един от прозорците на долния кат на Веляновата къща тихо се почука. Кузман Велянов веднага скочи — позна кои чука на прозореца му. Въведе той в къщата си Йолета Ядрев. Току-що пристигнала в кошарата му край селото четата на Гьорета Павлев. По следите й вървяла голяма потеря. Гьоре Павлев искаше да се скрие в Дебрища. Излязоха незабелязано Кузман и йоле — близостта на казармата до къщата на Кузман беше толкова опасна, колкото и полезна за такива случаи. Ходиха те двамата по селото в тъмнината, дигнаха от леглото още неколцина от людете на Организацията и далеко преди да се раздени, въведоха четата в селото. Полската чета сега се състоеше от осем души — пораснала бе и тя, макар това за нея да беше най-опасно. Настаниха я в две къщи в градската махала, както я наричаха, понеже беше между реката и пътя за града. Наредиха и стража да пази гостите и двамата мъже се прибраха по къщите си.

Едва ли беше минало един час време и Йоле Ядрев пак почука на прозореца на Кузмана.

— Нема спане тая нощ — каза йоле. — Колко остава още, докато се раздени…

Сега те трябваше да посрещнат околийската чета — двадесет и шестима боици. Настаниха и нея в градската махала, в шест отделни къщи. Тая махала беше най-сгодна за такива гости: беше най-отдалечена от казармата, също и от чаршията, дето беше пък леговището на заптиите. Преди да се разделят, почти на разсъмване, Кузман каза на Иолета:

— Сега само господ да ни пази. Стане ли нещо, целото село ще отиде.

— Не може да им се откаже — отвърна Йоле. — Потерите по петите им вървят. Не се трай веке, Кузмане! Не ще изтраем още дълго така…

Скоро след като се раздени, прибра се в казармата си дебрищкият аскер; цяла седмица беше по Железник. Които дебрищани знаеха за двете чети в селото, попоглеждаха изпод вежди накъм казармата и тихо въздъхваха или поклащаха глави:

— Хм… Де да видим какво ще излезе.

Едващо бе започнало да бие клепалото за вечерня същия ден, току се зададе по пътя откъм града чернило от аскер и се изсипа в селото, напълни се целият селски площад. Бяха към двеста души аскери, уморени от дълъг път, потънали в прах. Бинбашията им веднага прати в казармата да питат дебрищкия юзбашия дали не може да се прибере там и тоя аскер. Юзбашията отказа: воиниците му били преуморени, нека бинбашията настани своите воиници в селото, по къщите. Тогава бинбашията потърси коджабашията — кмета на селото. И нямаше търпение да чака, а накара едно заптие да го заведе при Анте Богев — ханджията. Посрещна го Анте на вратата на хана си и както винаги, с позапретнати ръкави на джамадана си, препасан с тънка вълнена престилка, макар да имаше двама слуги и вече отдавна нищо не похващаше. Той беше нисък, много шишкав човек, с двоина гуша и малки, съвсем бели вече мустаки, а ниско над очите му беше натиснато плитко фесче с кирлив край и пискюл, които се клатушкаше на едната му страна. С тоя пискюллия фес Анте Богев искаше да прилича на гражданин и винаги го носеше така натиснат над очите си, като да беше някакъв особен знак. Той дишаше тежко, гърдите му непрестанно свиреха изтънко, жаловито и някак отделно от гласа му.

— Ти ли си коджабашията? — попита бинбашията на турски.

— Аз, забит ефенди — отговори Анте, а гърдите му като ехо: „И-хиии!“

Той гледаше офицера спокоино, без страх със старческите си очи, опулени и мътни.

— Веднага ще ми намериш помещение за аскера — каза бинбашията и посочи с ръка: — Тук, в хана, петдесет души, а другите ще настаниш по къщите.

— Всички ще идат по къщите, забит ефенди. Ханът ми не е казарма. Утре е пазарен ден тук, ще дойдат селяни.

— Ти слушай какво ти казвам аз, коджабаши!

— Слушам аз и аскерът ти няма да остане на открито, но в хана няма да пусна аскер, забит ефенди. „И-хиии!“ — свиреха още по-силно гърдите на стария ханджия. Той добави: — И аз съм царски човек, забит ефенди. Ти бъди рахат.

Той говореше добре на турски и не се боеше от турците, беше познат техен приятел. Бинбашията мълчаливо се отдалечи към селския площад и остави ханджията сам да си прави сметката. А той, Анте Богев, дръпна ръкавите на джамадана си, разпаса престилката си, както правеше винаги, когато излизаше от хана. И викна на единия от слугите си:

— Иди кажи бре, на тоя въшльо, Кротцето, да дойде веднага тука!

Кротцето беше негов послушен помощник в селските работи и той нищо не започваше без него. Чакаше го ханджията и сега пред хана си — нека почака малко и бинбашията. В това време пред ханджията неочаквано се изпречи един млад момък.

— Дедо Анте, в градската махала аскер нема да пращаш — рече му той бързо, тихо, но колкото говореше устата му, още повече говореха и очите му, и цялото му лице — строго и зло.

Старият ханджия спря върху него втренчения си мътен поглед, помръднаха мустаките му, а гърдите му свиреха пискливо: „И-хиии!“

— Кои си ти бре? — викна ханджията. — Ти ли ще ми заповедваш що да правя? Аз и от забитина не се плаша.

— Наредено ми е да ти кажа — прекъсна го младият човек. — В градската махала аскер нема да пращаш.

Ханджията поприсви очи, сякаш го гледаше отдалеко, пискюлът на феса му се поклати:

— Аха! Разбрах: комити има там, нели? Младият човек стискаше зъби и току изсъска:

— Може и да има. Чудо ще направиш, дедо Анте. И не викай, не викай!

— Чудо не, ами чудо! — викна още по-високо ханджията. — Вие искате да погубите селото, хаирсъзи с хаирсъзи, а не аз! Пуснали сте комитите в селото — ха сега да видим! Триста души аскер има тука. Нека ги изловят, нека ги избият, да миряса светът от них…

Младият момък изчезна. Той влезе в работилницата на Кузман Велянов. Там бяха и Борис Глаушев, Милош Ванков. Младият човек им каза уплашен:

— Не дава дума да му се продума. Вика. Заканва се. Нека ги избият, вели, триста души аскер има в селото.

— Какво! — викна глухо Ванков и кръв бързо нахлу по врата и лицето му. — Иска да ги предаде ли?

Той е луд! Но може, може тоя мръсен чорбаджия да извърши некоя гадост.

Кузман стоеше сред дюкяна си замислен и въртеше очи, види се, не знаеше какво да измисли. После каза:

— Да му го изпратим Йолета или друг некои от селската чета. Ще направи беля тоя вещер, голема беля ще направи.

— Не, не — възрази Ванков. — Не йоле. По никакъв начин! С него по-голема беля може да стане.

— Отдавна е време Йоле да му види сметката на тоя дъртак.

Обади се Борис:

— Аз ще ида при него.

И излезе. Ханджията викаше пред хана си със зачервено лице — Кротцето още не беше дошъл, но Анте се гневеше повече на селските комити:

— Двайсет лири ми взеха! Сега сички ми паднаха в торбата! Ще ги затрия до корен! Дошли са да ме заплашват… Парите си искам аз!

Борис се приближи:

— Дедо Анте…

— А, и ти ли си дошъл? Остави баща си в града и стана селски зет! Знам те аз и тебе. Що, и ти ли ще ме молиш за них? Парите, чуваш ли, парите ми върнете, двайсет лири злато!

Старецът викаше като безумен, като че ли искаше да го чуе цялото село, и не се знаеше докъде можеше да стигне той. Борис пак започна:

— Дедо Анте, успокои се. Ти сам помисли… Ханджията не го слушаше и продължаваше да вика.

Започнаха да се събират люде наоколо. Борис се върна в дюкяна на Кузмана.

— Дедо Анте наистина е полудел — каза той. — Вика и само да го чуят турците — всичко е свършено. А може да отиде и направо да им каже. Парите си иска. Иска да му върнем двайсет лири.

По селото бе тръгнала вече мълва: нещо лошо ще стане! Комити имало в селото, затова е дошъл аскерът! Раздвижиха се люде по улиците, уплашени, развълнувани. Някои се спираха пред работилницата на Кузмана, дори надзъртаха вътре: да узнаят какво става или чакаха заповеди. Тогава Кузман разпаса мешинената си престилка и както си беше със запретнати ръкави, отправи се към вратата. Едва от прага се обърна да каже:

— Вие почакайте…

Той мина бързо пред хана на Анте Богев — нямаше откъде другаде да мине, и отмина нататък, а старецът го сподири с нови викове:

— Ето го и баш комитата… Сега ще ви оправя аз! Парите си искам, брей, или майката ще ви разплача!

Кузман не се обърна и да го погледне. Малко по-надолу, в една съседна улица, беше къщата на ханджията. Кузман се запъти нататък. Улицата пред къщата на Анте беше пуста. Той се спря пред портата, побутна я леко; вътре в двора, недалеч от портата, си играеха внучетата на ханджията — две момиченца и едно момче на около четири или пет години. Кузман побутна още повече портата, огледа широкия двор: не се виждаше никакъв друг човек наблизу. Откъм дъното на двора се дочуваше глухо ръмжене на куче, подрънкваше там и синджир. Кузман знаеше, че Анте Богев държеше зло куче и затова денем го връзваха със синджир. Той влезе бързо в двора, приближи се към децата. Кучето нататък излая и повлече синджира си. Кузман се наведе, взе момчето в ръцете си и го дигна. То го погледна учудено, зяпнаха в него и другите две деца.

— Хайде при дедо — рече тихо Кузман и се помъчи гласът му да бъде ласкав. — При дедо Анте…

И той се върна с бързи стъпки към портата. Кучето след него лаеше и се дърпаше яростно на синджира си. Кузман излезе от портата и се запъти не към чаршията, а по обратна посока.

Момченцето беше единственият внук на Анте Богев: умрял бе преди няколко години единственият син на ханджията, бащата на малкото момче, та то беше негов единствен мъжки наследник. Малко по-късно пред стария ханджия се изпречи същият момък, които пръв го предупреди да не настанява аскер в градската махала, и му речи:

— Внукът ти е в сигурни ръце, ама ти нема да го видиш никога, ако пратиш аскер в градската махала.

И отмина. Анте Богев се загледа след него, след това лицето му, колкото беше румено, цяло се покри с тъмночервени, сини петна. Досети се той какво бе станало и викна:

— Ах, вашата майчица! За сърцето ме уловихте… „И-сиии!“ — свиреха сякаш някъде встрани гърдите му.

Кротцето още не беше дошъл, но Анте Богев се спусна сега сам да настанява аскера. Настани го в чаршийската махала, по горната махала, пусна и в хана си аскер. Към градската махала дори се боеше да погледне. Едва когато настани аскера, отнякъде изскочи пред него Кротцето, опулил уплашени очи. Той беше много беден човек и все като уплашен, но се чувствуваше щастлив, когато тръгнеше из селото като помощник на коджабашията. Тоя път бе закъснял някъде и дотича запъхтян. Анте го блъсна с лакът:

— И ти ли си против мене, бре! Къде беше досега… — Хвана го за ръкава, дръпна го към себе си. — Иди кажи — изръмжа той в лицето на помощника си, та го напръска със слюнка, — кажи на Кузман Велянов, че сичко стана по нихна воля. Чуваш ли? По нихна воля.

— Отивам, дедо Анте.

След малко Кротцето се върна с отговор:

— Кузман рече добре. И рече още, че то тая нощ ще преспи у добри люде. Така рече Кузман: ще преспи то у добри люде.

Гърдите на ханджията свиреха остро, но той нищо не отвърна. Погледна една минутка Кротцето с презрение, с безсилна ярост и се отправи към дома си. Снаха му вече за трети път пращаше люде да му кажат, че внукът му бе изчезнал. Отиде той да я успокои и ръмжеше глухо под носа си.

През нощта и двете чети се измъкнаха незабелязано от селото. Цялото село бе узнало какво ставаше тоя ден и тая нощ в Дебрища. Не узнаха нищо само турците.

Още в зори на другата сутрин някои почука на портата на Анте Богев. Излезе да отвори сам ханджията и пред портата намери внучето си само, като да бе паднало от небето.

Скоро след като прекара едно тревожно денонощие, в Дебрища и след като бе ходил някое време с четата си по Железник, Гьоре Павлев се реши пак да слезе с дружината си в полето.

— Да видим какво става по нашите села там — рече той. — Ще ни забравят людете. И агите са позагубили сега дирите ни…

Той се бе оттеглил в Железник, за да запази четата си, но все мислеше за района си, за полето. Глождеше го мисъл, че бе побягнал, че бе изоставил верните си люде из полските села. И още преди да се реши да се върне там, той бе казал еднаж на другарите си:

— Е, харно… ние тука, в планината, ама да не мислите, че на тия там долу, в полето, им е много лесно да се разправят секи ден с турците!

Дружината му беше все от полски селяни, та и те все към полето гледаха от планинските стръмнини. Започваше и времето да хладнее горе в планината.

Една нощ четата на Гьоре Павлев мина пак край Дебрища и по местността Разполе, близу до това село, се спусна към полето. На това място планината се разтваряше и оттук беше най-късият път за полето, през все по-ниски ридища надолу. Нататък, в подножията на тия ридища, имаше две турски села — Бегово и Раздел, — но четата изви далеко встрани.

Гьоре Павлев поведе дружината си направо към Коинево. Сега той, след толкова време, нямаше връзка с полските села и реши да влезе най-напред в това село. Псовисал бе Селим бей, а може и кехаите му, и поляците му да са се махнали от Коинево. Четата влезе в селото късно след полунощ и се настани в къщата на дядо Марко Митрев.

Зарадваха се селските люде на четата. И как бяха я усетили — още щом се раздени, къщата на дядо Марко се изпълни със селяни, та някои от четниците се сърдеха, че не ги оставяха да поспят безсънната нощ.

— Е-е, момчета — успокояваше ги сам дядо Марко, — ами откога не сме ви посрещали… Ще си поспите днеска, ще си поспите…

Радваха се от сърце селските люде, гощаваха драгите си гости, но Гьоре Павлев забеляза, че и страхът у тях бе станал по-голям. Той попита:

— Идват ли често турци, потери…

— Идват, ами… Кажи го, секи ден.

— А в кулата има ли турци?

— Само това куче, Ибраим ага. Само той е още в кулата.

И тъкмо той, Ибраим, кехаята на Селим бей, случайно бе забелязал в лунната нощ четата от прозорците на бейската кула. Той не се реши да отиде през нощта да предаде комитите, а се затвори по-здраво в кулата. Селяните веднага бяха сложили стража да пази четата и да следи кехаята. Като видяха, че турчинът и на другата сутрин не излизаше от кулата, те се успокоиха, а не се досещаха, че той се криеше в кулата от страх. Не попита за него вече и Гьоре Павлев, като му казаха, че стражата го следи.

Не се случи нищо докъм обед. Четниците почиваха скрити в пондилото на дядо Марко Митрев, селяните се пръснаха по работата си, стражите бдяха, а Ибраим ага бе залостил всички врати на бейската кула и шареше на всички страни с котешките си очи от високите прозорци на кулата. И пак той видя пръв, като се зададе аскер откъм шосето между Преспа и Битоля. Аскерът стигна до Сърпец, остана там една част от него, а друга една част от около петдесет души се запътиха към Коинево. Едва сега забелязаха аскера и стражите, които пазеха четата, и един от тях побърза да съобщи на Гьорета Павлев. Наскачаха осмината комити, поприбраха се, попристегнаха се, но нямаха време да излязат вън от селото, нито пък беше възможно посред бял ден да се скрият незабелязано някъде из полето. До Сърпец не беше далеко, аскерът бързо се приближаваше към Коинево. Гьоре Павлев и сам видя аскера от едно прозорче.

— Не е много — каза той. — Трудно ще му бъде да обсажда селото и да претърсва къщите. За лапане идва тука. Иди, дедо Марко, настанете го с коджабашията по другите къщи. Ние тука ще си останем, в пондилото, и нека секи си гледа работата спокоино.

Излезе дядо Марко заедно със селския коджабашия да посрещне и да настани аскера, а жените и другите люде от дядо Марковата челяд като че ли и не забелязваха турците. Ала щом влезе аскерът в селото, зададе се откъм бейската кула кехаята Ибраим. По-шушна той нещо на мюлязима, които водеше аскера, каза му тихо нещо и мюлязимът. Аскерът се спря на селския мегдан пред кулата и не бързаше да се настанява по селски къщи, а Ибраим ага се отправи, без да бърза и той, към Сърпец. Дядо Марко и коджабашията нищо не подозираха. Едва когато се зададе откъм Сърпец и другата част от аскера, заедно с Ибраим ага, дядо Марко се позавъртя и току се отправи към къщата си.

— Не ми харесва тая работа — каза той на Гьорета Павлев. — Идва и друг аскер от Сърпец. Ибраим ага отиде да го доведе.

Той пак се върна пред кулата, а Гьоре Павлев накара всички от къщата да се пръснат по съседните къщи и подреди людете си за бои. В двора вън остана само най-старата снаха на дядо Марко — да залъже някак турците, ако стане нужда. Така бе наредил воиводата. Събра се на селския мегдан пред бейската кула всичкият аскер, докъм сто и двайсет души с двама мюлязими. Коджабашията и дядо Марко се навъртаха около тях и пак ги подканяха да ги настанят по къщите, но двамата офицери ги изругаха, а Ибраим ага се спусна да ги бие.

— Аха… вашата майка! — извика той на турски. — Сега ще видите вие!

Той не искаше сега да говори с гяурите на езика им.

Аскерът сега се спусна да обсажда селото и когато бе сключен живият обръч около малкото село, единият от мюлязимите тръгна с двайсетина воиници да претърсва къщите. Той повика коджабашията и дядо Марко и ги накара да водят аскера от къща на къща. Турците знаеха, че в селото има комити, но не знаеха в коя къща се крият. И не искаха да си губят напразно времето — да питат и разпитват селяните: няма да кажат нищо мръсните гяурски кучета! Тръгнаха двамата селяни от къща на къща, а зад тях се криеше мюлязимът с аскера си. Последен вървеше Ибраим ага — човек колкото един юмрук, но цял наежен, ведно с кьосавите си мустаки.

Коджабашията не знаеше нищо за четата, а дядо Марко все гледаше да отклони аскера от къщата си, но най-сетне той бе принуден да влезе и в своя двор. Може би мръсните няма да влязат вътре в къщата — в някои къщи те наистина не влизаха, а дано комитите се спотайват в тъмното пондило! Той се спря пред входната врата на къщата си и се обърна:

— Ето, ага, това е моята къща…

— Влизай! Влизай вътре бре! — викна мюлязимът. — Влизай да видим какво има вътре! — И като видя той, че старият човек някак се колебаеше, спусна се към него и взе да го побутва: — Ха влизай, какво чакаш, влизай!

Дядо Марко въздъхна издълбоко, поогледа се и бутна вратата на къщата си. Току зад него беше офицерът, струпа се да влезе и аскер, тогава старият човек прекрачи прага, колкото можеше по-бързо и току се дръпна встрани. На вратата остана мюлязимът и струпаните зад него воиници. Откъм вътрешността на къщата се чуха няколко изстрели, после веднага още няколко. Мюлязимът падна на самия праг и вратата започна бавно да се затваря, но се допря до главата му и остана полуотворена. Аскерът заедно с Ибраим ага и селския коджабашия се втурна да бяга през двора. Изстрелите откъм къщата не преставаха и още трима от турците паднаха, преди да излязат от широкия селски двор. После турците се пръснаха около къщата, изпокриха се кои където свари, дотичаха воиници и от тия, които обсаждаха селото, дигна се пукот от всички страни.

Като видяха турците след някое време, че от никоя друга къща не се откриваше огън срещу тях, а и кехаята Ибраим бе казал, че комитите били седем-осем души, целият аскер се струпа около къщата на дядо Марко Митрев. Пукотяха изтънко, в разбъркана стрелба около сто и двайсет маузера, ясно се дочуваха сред тая вихрушка от изстрели редките гърмежи на четниците — изтежко и тъпо, като изпод земята. Турците не се решаваха да се дигнат срещу обсадената къща; щом се покажеше някои иззад скривалището си — веднага го настигаше комитски куршум.

Цялото село се спотаи, нигде не се виждаше селянин, заглъхнал бе дори и кучешкият лай — рядко се обаждаше по някое куче откъм по-отдалечените дворища. Ала още като се струпа целият аскер около къщата на дядо Марко, двама по-млади селяни незабелязано напуснаха селото и се изгубиха някъде из полето.

Сражението продължаваше. Мина един безкраен час и после още един. Между аскера започна да се долавя някакво раздвижване. Останалият жив офицер, скрит зад една съседна къща, надаваше все по-сърдити викове, някакви строги команди и току разпращаше наоколо двама чауши. Той искаше да дигне в пристъп аскера, но не се решаваше да го поведе, а не се решаваше и аскерът да се дигне сам срещу комитите. И никои от турците не забелязваше какво ставаше в същото време по-близу и по-далеч около Коинево.

По криви, затулени пътеки пребягваха селяни от едно до друго село. Разпращаха ги селските комитски ръководители. После ту от едно, ту от друго село излизаха незабелязано по двама, по трима и повече селяни, въоръжени с всякакви пушки, след тях други двама или трима и се събираха всички тия люде по скрити дълбоки долища из полето. След късо време, като че ли дочакаха някакъв знак, те започнаха да излизат на върволици из скритите долове и се стичаха бързо, на все по-големи групи към Коинево. Те бяха повечето млади люде, но имаше и по-стари между тях, и съвсем стари, надигали всякакви пушки, коси, секири. И ставаха все повече по пътищата и пътеките, вървяха и направо през полето накъм Коинево. В далечината се чуваше пукотът на сражението и селяните бързаха нататък. От много кули из полето турци бяха забелязали това раздвижване на селяните, но никои не се реши да излезе и да ги спре. Вървяха бързо те към Коинево от всички страни и ставаха все повече, събрали се бяха може би над петстотин души.

Аскерът в Коинево се готвеше вече за пристъп. Офицерът бе излязъл от скривалището си и пребягваше от воиник на воиник — викаше, подканяше, ругаеше и риташе воиниците с прашния си ботуш. Крещяха, ругаеха, заканваха се тук и там чауши и онбашии. Започнаха воиници ту тук, ту по-нататък и все повече да се надигат от пусиите си. Ала тъкмо в това време, някъде близу около Коинево, екнаха няколко залпа и се проточи от всички страни на селото гъста, разбъркана стрелба, рояци куршуми бръмнаха, засвиркаха, засъскаха високо над главите на турците.

Селската милиция, дигнала се от всички села наоколо, обсаждаше аскера в Коинево. Селяните идваха на помощ на четниците. Аскерът не дочака да го уловят в такава опасна клопка. Преди да се стегне и затвори обсадата на селяните около Коинево, турците наскачаха от пусиите си и се втурнаха да бягат вън от селото. Цяла тълпа аскер бягаше по пътя към Сърпец, по посока към шосето преспа — Битоля. Селяните изпроводиха турците с още няколко залпа — нямаше полза да ги преследват…

Още на другия ден довтаса в Коинево и по околните села цял табур аскер. Ала нямаше вече тук ни един въоръжен селянин, нито пък комита. Събираха се по селските мегдани смирени, уплашени люде, дигаха рамена — никои нищо не е видял, нищо не е чул. Турците биха с дървета мнозина от гяурите, дупчеха ги с ножовете си, но никои нищо не призна ни за четата, ни за селската милиция, ни за оръжието си. Най-сетне турците убиха насред Коинево дядо Марко Митрев и се върнаха, откъдето бяха дошли.