Димитър Талев
Илинден (26)

XI

Дъхът на планината бързо изстиваше, остро се чувствуваше в него стипчивият, горчив мирис на горската Шума, на зрелите треви, които ставаха твърди и бодливи. По високите долища сутрин край скалистите върхове на планината пропълзяваше лека прозрачна мъглица, която бързо изчезваше още при първите слънчеви лъчи. Късо беше лятото в планината и вече бе отминало. Като утринна мъглица, лека и прозрачна, започна тъга да забулва погледа на Дона. Тя не знаеше откъде иде тая тъга — мъката й по Велко беше много дълбока, — може би беше тъга по отминалото лято, може би беше неясен страх пред приближаващите се зимни бури или беше поради самотията и, а може би тъгуваше за своите близки в града. Дойдоха Мирче и Кузо да и предадат нейния дял от продадените дотогава греди, дъски, дърва и Дона им каза:

— Натоварете тия дни добичетата с дърва и ги закарайте у нашите в града. Кажете им много здраве от Дона, щерка им. Нека се топлят през зимата. А за сметката — ще си я прехванем; вашето нема да се загуби.

— Лесна работа, учителке — отвърна Мирче колкото великодушно, толкова и неясно: ще си иска ли своето от тия дърва, или няма да го иска.

— Не, вие ще си получите вашето — настоя Дона. Сега тя имаше още една грижа: ще я назначат ли селските старци и тая година за учителка? Досега никои не бе отворил уста да продума. Може би старците мислеха, че щом е тук и вече е тукашна, ще си бъде учителка — нямаше защо наново да я назначават. Това беше право, но все пак… Сега трябваше тя да се грижи за семейството. Скоро ще дойде и детето…

Но Дона може би тъгуваше заради рожбата, която носеше в утробата си. Детето беше вече живо в мислите й. И как започваше то, мъничкото, живота си още неродено! Първите душевни и телесни тревоги и болки, в началото на своята бременност, Дона преживя някак скришом, съвсем сама, покрай другите по-големи тревоги около Велко. Когато детето оживя и в мислите й, и в утробата й — тя беше и наистина сама. Какво можеше да сподели със свекърва си? Старата жена ще й каже: „Ами нищо — трудна си и като му дойде времето, ще родиш.“ Скоро след заминаването на Велко тя усети първите движения на детето. Там беше то, милото, под сърцето й. Тя плака в стаичката си от радост, но и от скръб: детето й живееше, растеше, а беше като сираче, без баща. Ето как започваше то живота си още в утробата й!

Ала във всички тия скърби и болки, и грижи, които я връхлетяха толкова млада и тъкмо когато бе намерила щастието си, във всички тия изпитания, тревоги и страхове сърцето й неусетно и все повече се обличаше в твърда кора, в яка броня. В скърби и грижи се бе родила, в дълбините на студени и мрачни води, но сега плаваше по повърхнината и разбиваше вълните с гърдите си. Така тя растеше душевно, зрееше и възмъжаваше.

Тая година на Кръстовден се събра доста народ в църквата. Служба не се отслужи — нямаше свещеник, а нямаше го и Даме Скорнев да изпее поне една или две молитви. Людете влизаха в църквата, шепнеха имената на бога, на Богородица и Исуса, лепяха свещи по свещниците и се кръстеха. Пак бяха дошли повече жени и деца. Дошли бяха и старците. Дона също влезе в малката църква, запали няколко свещи и после, заедно с всички други, излезе в малкия двор пред църквата. И пак както всеки празник старците насядаха на пейката край стената. Дона чакаше да я повикат и стоеше с жените, които се спираха около нея и я питаха за едно или друго. Някои от по-старите жени познаха в очите и по петната на лицето й, че е бременна, и с топло, майчинско съчувствие, с една чудна за тия селски жени деликатност й загатваха какво са познали:

— Благословила и тебе Богородица, учителке. Да си жива и здрава!

— Това е женски дел и не ще го избегне никоя жена, която се е родила жена, а не безплоден камък.

— И ти като нас, учителке. И ни ставаш още помила. Аз съм родила дванайсет и нели виждаш, сега съм на шейсет и осем години.

Старците не я повикаха, а сам Павле Локвенец стана и пристъпи към нея с тояжката си. Отвориха му път жените и млъкнаха да чуят какво ще каже на учителката.

— Ами, учителке, днеска е Кръстовден… Нема ли да ни отвориш утре училището? Лани по-късно започнахме, след Димитровден, но знам аз, сега е време, след Кръстовден.

— Така е, дедо Павле. В града вече са почнали. Ще отворя и аз училището, стига да ми кажете.

— А — Ела, ела да идем там, при старците.

Той се обърна по старчески с цялото си тяло, повлече нозе към пейката. Дона го последва.

— Повели и при нас, учителке — заговори друг от старците. — Ти си ни учителка и навсекъде ти прилича: и при жените, и при мъжете.

— Ох… — седна отново на пейката Павле Локвенец и Дигна към Дона мътните си старчески очи: — Нема го, щерко, свекъра ти Даме… той те доведе миналата година. Нема го тука и юнака ти… Но ти и сама си знайш… Ще те питам тука пред тия старци да чуем думата ти: съгласна ли си да ни бъдеш учителка и тая година?

— Съгласна съм, дедо Павле.

— Като лани ли — за осем лири и прехраната?

— Аз вече си имам своя къща в Рожден, дедо Павле. Нема защо да ме храни селото — да се мъчат децата да ми носят храна, но ще ви искам дванайсет лири за тая година. И аз имам къща да гледам сега, макар да сме само две жени.

Помълчаха старците, само един от тях раздвижи беззъби челюсти, дъвчеше думите си:

— Дванайсет лири… дванайсет… Не са ли много… Дълго кима с глава Павле Локвенец, преди да продума, и най-после рече:

— Не са малко пари дванайсет лири. Но кого ще търсим, като си ти тука и кои ли ще дойде за по-малко? Ти добре си помислила за сичко, учителке. Не щеш с прехрана — така и за нас е по-лесно. За нас може да нема, но като сме дали дума, за тебе требва да има. А никои нема да ти прати само хлеб и сол. Сега и за нас ще бъде по-лесно. Учена си, добре си помислила за сичко. И ти имаш къща да гледаш, така е. Нека бъдат дванайсет лири, учителке, тая година. Нема да погази думата ни и дедо владика. А, какво ще кажете… за дванайсет лири — обърна се той към другите старци, наляво и после надясно.

— Харно… Е, харно…

— Дванайсет лири… Е, харно де, харно…

Пак закима с бялата си глава Павле Локвенец и рече:

— Иди сега, учителке, кажи на жените да пращат от утре децата на училище. А за другото — немай грижа. То си е наша работа.

Тръгнаха всички да си вървят — време беше. Тръгна да си върви и Дона сред цяла дружина жени в шарени носии, като сред ярко разцъфтял се храсталак, които се люлее от вятъра, сред тихия, ритмичен звън на сребърните и медни пари по нанизите. Питаха я и я разпитваха за училището, всяка майка питаше за своето дете едно и друго. Едва когато наближи къщата и трябваше да се отдели, една от жените — баба Клисурица, яка, още пъргава шестдесет и пет годишна жена с твърд, смел поглед и алени бузи — едва сега се сети да я попита със своя гърлен, почти мъжки глас:

— Ами къде е свекърва ти? Не беше в църква.

— Немощна е малко от вчера — отговори Дона.

— Ееех… — обадиха се други от жените — стар човек веке… И на нея много й се събра, сиромашката: мъж, син… Пуста майка! Е хайде, учителке, со здраве! Утре ще ти пратиме дечицата. Ти му мисли, а у нас в къщи ще постине.

Дона се отправи към къщи. Предния ден стрина Ордена легна болна, не пожела да стане от леглото и тая сутрин. Като се върна от църква, Дона отиде да я надзърне:

— Как си, майко? Още ли не ти е добре?

— Не ми е нищо, чедо, нищо не ме боли. Само искам тъй да си полежа. Не ми се става, не мога да стана. И малко нещо тука, за гушата ме стиска.

— Полежи си, полежи си, майко. Почини си. Искаш ли нещо?

— Нищо не искам, сине.

Старата жена утихна, като че ли и не дишаше. През целия ден тъй. Дона се опитваше да и заговори, да й даде нещо да похапне.

— Нищо не искам, щерко.

— Да повикам некоя жена, майко, да те види, да те полекува. Да повикам баба Клисурица, тя питаше за тебе тая сутрин.

— Не, сине… Утре ще видим. Да пренощувам… може и така да ми размине. А харно е да дойде КлисУрица… тя умей. Ама утре, утре… Кого ли ще пратиш утре да я извика, сама си…

— Некое от децата. Утре отварям училището. Ще дойдат деца.

Тихо лежеше в коравото си легло старата жена и така я остави Дона през нощта. Поиска само една глътка водица. Дона й даде и се прибра в стаичката си. Като излезе отново на другата сутрин, стори й се, че в голямата стая е някак много тихо. Спусна се с тревожно предчувствие към болната.

— Майко!

В стаята стана още по-тихо и страшно. Наведе се Дона над болната, видя лицето й и позна: стрина Скорневица беше мъртва.

Дона не беше виждала така отблизу мъртъв човек и тъй, съвсем сама. Бяха й умрели някога едно сестриче и после едно братче, но винаги я изпъждаха вън, да не гледа. Като умря стрико Даме, свекърът й — никои нищо не искаше от нея. Какво да прави сега? Ето и това трябваше да дойде и да мине.

Наблизу нямаше жива душа. Едно от кучетата вън, усетило присъствието на смъртта, тихо полайваше и виеше. Дона се спря близу до външната врата и се боеше да се обърне към мъртвата. И като че ли чакаше да чуе гласа й, но не нейния истински глас, а някакъв друг, задгробен глас. А знаеше тя, че трябваше да измие мъртвата, да я облече в чисти дрехи, да я сложи по християнски на смъртен одър. Трябваше да изпрати някого за Велко. Къде ли е той сега? Трябваше да прати някого и до дъщерите на умрялата. Дона само един-два пъти бе виждала двете си зълви, задомени в други села. Не, тя нищо не може да стори сама! Не смее и да се обърне към умрялата. Ще чака да дойдат децата. А беше още рано…

Изеднаж Дона се сети, че очите на умрялата й свекърва бяха останали полуотворени. Прокълнат и нещастен е човек, които няма в смъртния си час ръка на свои близък, която да затвори очите му! Прокълнат и нещастен… Така ли трябваше да умре тая жена, майката на Велко? Далеко бяха децата й, а не беше ли и тя, Дона, нейно дете?

Младата жена бързо се обърна към умрялата. Детинският й страх бе заключил сърцето й. Но сега някакъв обръч около гърдите й отеднаж се пукна. С разтуптяно сърце — все още от страх — Дона пристъпи, наведе се над мъртвата и внимателно, като че ли да не я нарани, притисна с пръсти полуотворените й клепки. Дръпна завивките. Колкото беше дребна стрина Ордена, напоследък се бе смалила още повече и лежеше с присвити колена. Дона я обърна на гръб, прибра ръцете й, после, не без усилия, изпружи нозете й. Като усети в отпора на старческите твърди колена, че мъртвата вече се вдървяваше, Дона отново почувствува в сърцето си студен, вледеняващ прилив на страх. Но само за малко. Дона пак се наведе и притегли завивките до гърдите й. Спря се за миг, погледна лицето на умрялата. Старата жена сякаш беше заспала. Не, Дона вече не изпитваше никакъв страх. Тя намери восъчна свещ, запали я, приближи едно столче край главата на умрялата и залепи на него свещта. Бледата светлина на свещта пропълзя и затрептя по лицето на мъртвата, по ръцете й като по студен камък. Мълчаливо се прекръсти Дона три пъти. Тя се обърна и отиде до външната врата — да я полъхне хладният утринен въздух. Не беше още всичко свършено — тя трябваше да окъпе мъртвата, да я облече в по-прилични дрехи. Негде вън се чуха детски гласове — децата започваха да идват. Сега ще ги върне да съобщят в селото. Тя излезе пред вратата. Няколко подранили дечица с торбички през рамо бързаха към училището. Дона ги повика:

— Днес нема да има училище, деца. Баба ви Ордена умре. Вървете си в къщи и кажете там на вашите за баба Ордена. Кажете: учителката горе е сама.

Децата припнаха назад, към селото. След някое време по площадката се зададе баба Клисурица, а после дойдоха и други жени.

Погребаха стрина Ордена до пресния още гроб на Даме Скорнев, долу, в селските гробища в долината. Всичко мина според както беше ред и обичай, людете се разотидоха и в къщи останаха само Дона и двете й зълви — Захария, по-старата, и Босилка, по-младата. Селата и на двете бяха някъде далеко из планината и бяха дошли едва на другия ден след смъртта на майка си, та веднага щом пристигнаха, погребението започна. И сега нямаше поп, та старците, доколкото знаеха, рекоха по някоя молитва.

А Велко не дойде на погребението на майка си. Тръгнаха двама души негови другари от селската чета да го търсят из планината и по околните села, но се върнаха на другия ден без него. Те бяха влезли в следите на околийската чета, но и дотам спряха. Научиха от верни люде, че три силни потери от аскер преследваха четата от три страни и тя беше постоянно в движение, за да не попадне в обсада. Те се върнаха в Рожден — къде ще гонят Велко… Ех, бог да прости бабичката!

Двете сестри, Захария и Босилка, бяха дошли бързо, но не бързаха да си отидат, макар че бяха оставили къщи, деца. Те и двете бяха по-стари от Велко, имаха неговите сиви очи. Захария беше едра, кокалеста, над тридесетгодишна жена, а Босилка беше няколко години по-млада и дребна като майка си. Дона забеляза, че те се държаха студено, дори враждебно към нея, но си помисли, че това е от скръб. Ала като останаха сами в къщи след погребението, Захария, както беше намръщена, изеднаж каза:

— Татко умре, а ние не можахме да го видиме… Турци имало тогава в Рожден, не дойде никои да ни каже. Сега и майка умре, Велко тръгна с комитите… тая къща запустева.

Тя говореше уж на сестра си, но всяка дума беше насочена като удар срещу снахата, срещу Дона. А Босилка все повтаряше каквото кажеше по-старата сестра:

— Е… запустева татковата ни къща.

Дона ги виждаше за втори или трети път, но те й бяха мили преди още да ги види — нали бяха сестри на Велко? Защо й се сърдеха те, защо бъбреха такива укорни, неправи думи? Но нека бъде тя по-разумна от тях, нека ги погали по челото като вироглави мулета и може би ще се укротят.

— Не говорете така, сестрици… Татковата ви къща нема да запустее.

Те и двете останаха като позасрамени. После се спогледаха и Захария дигна нос към снаха си — добре, щом искаш с кротко и с благо! — и каза гласно:

— Нема да запустей, но нема да е веке наша. Ти ще си тука. Едно е татковата къща, а друго е…

— Ами сега ще ви бъде братова къща — прекъсна я Дона. — Един ден Велко ще се върне, това си е пак ваша къща, братова.

— Наша, наша, ама я ни дай ти каквото си е още наше тука, пък ние сега си имаме свои къщи.

— Аха! — подвикна неволно Дона и млъкна. Сетне веднага додаде: — Аз не знам що е тук ваше и неваше.

— Знай се що е наше — разкърши вежди Захария. — Ето, ще отворим най-напред сандъка на майка. Ти не бои се: каквото ти се пада като на снаха, ние нема да го вземеме. Пък ти и не си селянка, та да носиш от майкината руба. Ние ще вземеме само това, което ни се пада. И от сандъка, и от покъщнината. И ние сме родени в тая къща.

— И ние, ами… — отвърна като ехо след нея Босилка.

Сега изеднаж видя Дона колко й бяха чужди тия две жени. Сестри на Велко, ето и неговите сиви очи, но те бяха дошли да ограбят тая къща, искаха да отварят сандъци, да тършуват, да делят свое и несвое. А тая къща беше вече нейна къща, сега тук тя беше господарката. Тук ще живее до края на живота си, тук ще роди детето си. И гласът й прозвуча твърд и ясен:

— Аз нема какво да деля с вас. Ако има какво да вземете, Велко, брат ви, ще ви го даде един ден. Чуждо и аз не искам. Поседете, колкото искате в братовата си къща, добре сте дошли, но после вървете си със здраве.

Не очакваха такъв отпор двете сестри. Те си бяха помислили, че ще се справят лесно с тая слабичка гражданка, но сега отеднаж се укротиха.

— Ами, нели знайш, ти си учена — започна да се подмилква Захария, — се ни се пада по нещо от майка, от татко…

— Да оставим сега това — прекъсна я пак Дона. — Само Велко знае какво ви се пада, той нема да вземе вашето.

Сестрите вече не продумаха за делба. И не биха имали смелост. Същия ден прелетя над селото вест, като по въздуха, че на около два часа път навътре в планината четата води сражение с потери. Дона ходеше с примряло сърце и лицето й се затвори — стана от сив камък.

Два дни прекара Дона, ослушана накъм планината. Като дойде вестта за сражението, някои казаха, че от Стърмец — най високия хребет отвъд долината — се чували гърмежите. И Дона се напрягаше да чуе — там, сред тия гърмежи, беше Велко в смъртна опасност. После казаха, че сражението продължило до стъмване, че били убити четирима четници и воиводата между тях. Едва късно на втория ден всичко се изясни: сражението бе продължило шест часа, убит бе само един четник, а турците бяха пренесли в града с коли ранени и убити свои люде.

През тия два дни Дона направи тридневен помен на гроба на умрялата, идваха жени и горе, в къщи, а веднага след това сестрите на Велко си отидоха. Започна и новата учебна година, но през цялото време Дона живееше като насън, унесена и заслушана накъм планината.

После отеднаж се видя съвсем сама горе, на високата каменна площадка. Тя си спомняше, че на помена някои от жените сами бяха заговорили:

— Как ще живейш, учителке, сама? Да идваме по една, по две да се редуваме и да те пазим поне нощем. Слезни долу да живейш, в друга некоя къща, пък сутрин ще отиваш заедно с децата на училище.

Жените така и се разотидоха, с приказките си. Подбра всяка своите си грижи, а Дона остана горе сама. Не идваше никои да я пази нощем, а тя нито помисли да слезе долу, да изостави бащината къща на Велко, да изостави своята къща. Тук ще живее тя. Няма да остави малката къща да запустее и нали Велко всеки миг може да дойде и да я потърси — къде ще я търси той? Тук, в своята къща, тук я бе оставил той и тук ще я намери. Няма да угаси тя огъня в това огнище.

Децата се събираха рано сутрин и Дона, вдадена в работата си, не усещаше как минаваше времето до късно следобед. Ала щом пуснеше учениците да си вървят, заедно със заглъхването на последните детски гласове над площадката лягаше тишина, глуха, неподвижна, сякаш тежък прозрачен похлупак. Най-напред Дона пущаше двете кучета, но те нямаше по кого да лаят и лягаха негде умълчани или пък заспиваха. Тя влизаше да разтреби къщата, да си сготви вечеря и обед за другия ден, отиваше за вода, а подир това, на стъмване, чакаше да се приберат козите. Но що беше то — нямаше кои да й цапа и разтуря в къщи, често пъти и не палеше огън да готви, прекарваше с каквото и да е, оставаше само да прибере козите в обора. Оставаше й още много време — човек не може да легне с идването на нощта, пък и сънят не идва по наше желание. Оставаше й много време да седи сама със своите грижи, със скръбта си, със страховете си, да се ослушва в тишината наоколо.

През първите дни, след като се разотиваха учениците й, тя като че ли оглушаваше, като че ли целият останал свят оставаше отвъд някаква стена, през която не проникваше ни звук, ни глас. После започна да долавя познатите й шумове на планината и заедно с тях наоколо започна всичко да се съживява. Ето всичко наоколо беше, както преди. Дори тя сега, в своята самотност, забелязваше неща, които по-рано не бе забелязвала. Тя долавяше и най-причудливите подсвирквания на вятъра, неясния говор на гората, долавяше всяка промяна в чудната и непрестанна игра на багрите по планината, чийто тайнствен, скрит живот все по-ясно се разкриваше пред погледа й. Тишината изчезваше за нейния изострен слух. Сама високо горе, на каменната площадка, Дона не се чувствуваше откъсната от живота. Една привечер, излязла на двора, докато високите планински върхове още пламтяха в ален слънчев блясък и небето беше бездънно море от зеленикава светлина, Дона чу далечен познат грак на птица и дигна нагоре лице: високо над нейното каменно гнездо, по прозрачните зелени вълни на небето, плаваше орел, краищата на разперените му крила загребваха слънчева светлина и проблясваха като сребърни весла. Едва ли друг някои би забелязал самотната птица в небесните дълбини и би чул далечния й зов:

„Кря! Кря! Кря!…“

Дона наведе глава и се усмихна едва-едва:

— Станах другарка на орлите.

Нейният истински живот беше вътре в нея. Това беше непрестанната й мисъл за Велко и тая сладостна, постоянна, все по-нарастваща тежест под сърцето й — нейното неродено дете. Дона следеше всяка стъпка на мъжа си из планините, летеше след него с бързите крила на въображението си и колко пъти сърцето й замираше от страх, макар да не знаеше де беше Велко по същото време и дали наистина беше в опасност. С много по-ясен поглед тя се извръщаше назад, към тяхното общо минало, проследяваше миг след миг времето от тяхната първа среща и виждаше всичко по-ясно, по-светло и отново преживяваше всичките си радости, дори негли с по-голяма сила. Повтарящата се радост в спомените хранеше душата й. От някое време в непрестанния трепет за Велко започна да гори, да се засилва друго едно чувство, скрито дълбоко в сърцето й. Това ново у нея чувство беше гордост. Разчу се, че при последното сражение Велко спасил с голяма смелост околийската чета от сигурна гибел. Дона се гордееше с Велко. Всеки бързаше да й каже по нещо:

— Твоят Велко спасил четата, учителке. Хвърлил се напред и я превел между щиковете на аскера. Твоят Велко, учителке…

О, такъв е Велко! Но Дона смирено навеждаше очи — не искаше да се показва горделива пред тия люде, които също се гордееха с нейния Велко и го обичаха.

Сега тя се страхуваше по-малко за него.

И още една опора имаше тя: детето. Живо беше вече то в утробата й. Вечер Дона седеше край огнището и шиеше пеленки, дрешки на детето си. Вече не минаваха по гърба й тръпки, като зли, хапливи насекоми, когато вятърът пищеше в кумина и чукаше като с ръка по прозорците. Скоро, скоро тя нямаше да бъде сама, скоро ще се чуе в тая глуха тишина, която заливаше и изпълваше малката къща като придошла, мътна вода, ще се чуе глас, нов и силен човешки глас. Дона сега и учениците си гледаше с по-други очи. Гледаше ги като майка и очите й бяха пълни с най-хубава надежда. Погледът й се спираше ту върху някоя руса главица, ту върху някои румени, издути бузи или срещаше две блеснали, чисти и дълбоки зеници и тя се питаше: „Какво ли ще бъде моето дете? Такава ли руса коса ще има, такива ли очи?…“

Така минаваха дните й: в тишина, в самотност, в копнеж. Нека минават, нека минават по-бързо, тя няма да ги спре. Нека дойде по-скоро денят, в които ще се роди детето й. И сетне тя ще чака деня, в които ще се върне Велко завинаги при нея. Кога ли ще дойде тоя ден? Тя ще чака, ще чака…