Димитър Талев
Илинден (24)

IX

Не беше за първи път, не беше и за втори път — колко ли пъти бе ставало тъй откакто беше в робска неволя македонската земя, но Рожден се спотаи в страх и трепет. Няма да мине лесно вече окървавената разправия със Селим бея. Да бяха го убили — по-друго би било, а сега теглото нямаше да има край. Няма да им прости турчинът! Ще дойде силна потеря, ще бие, ще трепе, комитите ще търси. Ще мине то, ще се размине, но беят пак ще остане и на ръжен ще пече цялото село.

Като отвори сутрин вратата на дома си, всеки рожденец най-напред ще дигне ръка над очите си, ще се огледа — не иде ли беят с още по-голяма тайфа. Цял ден все нащрек, а вечер всеки бърза да се прибере в къщи и да залости вратата. Не ще те спаси това, но какво друго можеше да стори бедният човек? Денем се пилееш из планината, спотайваш се — дано само лоша среща да не ти се случи, — а вечер, щеш не щеш, в дома си ще се прибереш като всяка жива твар. Ще пати селото, ще тегли… Да бяха го убили поне, кучето бясно… Но наред с това имаше и едно примирение у всички — животът си течеше, както и преди, всяко нещо си искаше своето. Нека става каквото има да стане. Ще се претърпи и тоя път…

Велко се върна в гората с повехнало лице и скри пушката, но пак тъй — винаги да е насгода. Само това каза на Дона:

— Изпуснахме лисицата.

Но видя, че това не стига — трябва да каже още, да каже нещо по-важно, и додаде:

— Позна ме. Видя ме беят и ме позна.

През цялата вечер и на другия ден не продумаха вече нищо за това. Всеки от двамата се бореше сам с мислите си. Лицето на Дона леко побледня, удължи се и така остана, като че ли едва се бе придигнала от продължително боледуване, а очите й още повече потъмняха от влага. Тя не би могла да каже що можеше да стане, но предчувствуваше с женското си сърце, че иде беда, че ще се случи нещо с Велко, с нея — нещо, което може съвсем да промени живота им. Велко виждаше по-ясно в бъдещето и беше по-спокоен. Беят ще го преследва и властта ще го преследва, но кога ще стане то? У турците нищо не става бързо. А бива ли да чака със скръстени ръце бедата, или да легне да се вайка, преди да е дошла? Ще стоят в гората — по-сигурно място е тук, нека и пушката бъде подръка, пък каквото дойде, ще дойде и по-добре с навирени рога да го посрещнеш. Като мина втората нощ, и тя почти безсънна, Дона каза:

— Да избегаме в Битоля, Веле… Или още по-далеко некъде.

Велко я погледна, като да не разбра отеднаж какво му говори, наведе очи, замисли се. Стояха пред колибата един срещу друг, сетне той се огледа, дори се по-обърна на една страна, на друга страна и заговори, загледан някъде пред себе си.

— Битоля… Ходил съм там един път, сичко ми е като в сън. Ами и там е турско. И там могат да ме подгонят. Как ще живейме там мие с тебе? Нищо не знам. Никъде не ми се ходи, Доне. Тука ми е най-хубаво. Тука аз мога секак, насекъде ми е като у дома. Гората, целата планина. Тук ми е коренът, като ме изкорениш еднаж…

Дона млъкна мълчаливо. Какво можеше да възрази тя? Срещу такива думи нищо не се възразява. И тя сама знаеше — тук беше коренът на Велко и ако го изкорениш, ще повехне, ще изсъхне. Съживен от мълчаливото й одобрение, Велко обърна приказката:

— Ще ида до къщи. Требва ли ти нещо, нещо да ти донеса? Ще доведа пак кучето. После ще ида да видя Мирче и Кузо. Да си продължим работата. Ще кажа на татко да дойде. — Той млъкна и отеднаж попита: — Ама ти боиш ли се?

— Не — отговори веднага Дона и го погледна спокоино в очите.

Тя се боеше, разбира се — две нощи не бе спала. Боеше се за него, за себе си, за целия им живот. Какво ли ще стане с тях? Затова му каза да бягат. Но нищо повече няма да му каже за страха си, за тревогите си. Щом иска той — тук ще останат, няма да го изтръгне тя от корена му. Не, тя не се бой вече. И чувствуваше как затрептя в сърцето й зараждаща се надежда: пък може би не е толкова страшно, може би нищо лошо няма да се случи! И Велко… той никога няма да се остави да го настигне злото, да го прегази, да го смаже. Не, тя не се бои, щом е с него, с Велко!

Той се върна късно тоя ден. Донесе пълна торба с царевично брашно, а кучето преди него още се хвърли да близне ръката на Дона.

— Нема вече пшеница и ръж — каза Велко. — До ново ще ядем царевично. Ама то, още колко остава… скоро ще овършим новото жито.

На другата сутрин дойде само Мирче. Малко по-късно дойде и стрико Даме, но Кузо не дойде.

— Аз още вчера познах, че нема да дойде — каза Велко. — Обеща да дойде, но нема да дойде. Бои се Кузо, ама срам го е да си признай.

Започнаха да бичат тримата, но Велко видя още в самото начало, че баща му не може да издържи в тая работа. Стар беше вече Даме Скорнев за бичкия, а напоследък и много отслабна от страхове и тревоги. Задъхваше се, свирки свиреха в гърдите му, сякаш да заглушат бичкията. Той не се оплака, но се виждаше — едва изтрая до обед.

Седнаха да се хранят заедно. Прекръстиха се, хапнаха по няколко залъка и Велко рече:

— Нема да бичим повеке. Нема, докато намерим друг човек, ако несе върне Кузо. Какво ще кажеш, Мирче: да беше закарал в петък в града три-четири товара дъски, а? Може да дойде с тебе и Кузо, нели и той има дел. И тука има доста работа — да се поразчисти, може и некое дърво да се свали, да си е готово, пък ще видим какво ще бъде след некои и друг ден.

— Ще откарам дъски в града — отвърна Мирче. — Може да откарам и съчки, що сме избичили. Ама мене ми се чини, Велко, не ще можем да работим дълго тука.

— Е — каза с пълна уста Велко, — ще работим, докато можем. Несе знай сигурно дали ще дойде да ни спре некои.

— Ех, сине, сине — въздъхна Даме Скорнев. — Що ли си мислиш ти…

— Що, татко? — дигна към него строги очи Велко. — Да седна да чакам ли? Каквото дойде — ще дойде; ще го видим, ще го посрещнем.

Занизаха се ден след ден и още нищо не идваше. Мина и жътвата — за няколко дни по тия места. Мнозина рожденци започнаха и да забравят страховете си. Мирче продаде на добра цена първите четири товара дъски и се върна с поръчки за нови товари дъски и греди, та отиде и втори път в града, без да дочака пазарния ден. С него отиде и Кузо с две свои добичета и като се върна след два дни, той беше по-нетърпелив:

— Хайде, нема що да се връткаме! Хубаво било, Веле, да ти тежат бели меджидии в кесията.

Започнаха отново да бичат, а всеки петък Мирче или Кузо откарваха готовите дъски на пазара в града.

— Така е по-добре — каза Велко. — Каквото изкараш, прибери го в пазвата си. Какво ще трупаме тука дъски, да дойде некои ден Селим бей и да ги дигне наеднаж!

Той не забравяше бея, макар да мина цял месец от последната им среща на Дълги рид. Така беше още някое време и тъкмо една неделя преди Голяма Богородица Селим бей пристигна в Рожден.

Долината при селските воденици се изпълни с аскер. Там беше и Селим бей с двама от своите катили. Той бе довел царската воиска, за да усмири непокорното село. Като влязоха в долината и се спряха там, бинбашията — командир на табора — започна сърдито да се оглежда. Не му харесваше тая опасна дупка — знаеше той какво могат да правят комитите.

— Е — подвикна той нетърпеливо на техния език. — Селим бей! Тук ли ни доведе?

— Оттук ще почнем, бинбаши ефенди.

— Е, ще почнем, ще почнем! Какво ще почнем? Хайде! Бинбашията се въртеше на коня си и сам обмисляше в тревога какво да предприеме и минутка по-скоро да се измъкне оттук. Той беше сух и дребен човек, сякаш изсушен от слънцето и ветровете при постоянните му скитания из страшните македонски планини да гони четите с авджийския си табур. И беше от ония турски офицери тогава, които бяха загубили вяра във всемогъществото на падишаха.

— Бинбаши ефенди — започна почтително Селим бей, но офицерът нетърпеливо го прекъсна:

— Не мога да сардисам^[1] с един табур аскер това село! Я чак къде има къщи… и знам ли какво се крие в селото?

— То не е много пръснато, бинбаши ефенди, но щом не може…

— Тогава какво?

Беят също започна да губи търпение и продължи натъртено:

— Е, като не може да се сардиса цялото, ще хванем тогава тия къщи наоколо и това стига. После ще съберем цялото село, до последния жив човек. Те ще кажат кои са комитите и къде са.

Офицерът имаше колкото богат, толкова и горчив опит: той стисна устни, поклати глава:

— Няма да кажат, бей, няма да кажат! Ти не ги познаваш. Ще плаче, ще моли, ще се превива, ще умре, но няма да каже!

Препираха се дълго те и най-сетне бинбашията трябваше да отстъпи. Воиниците стояха на пътя, капнали от умора, потънали в прах, раниците, торбите, паласките по тях висяха отпуснати, тежки. Подпрени на пушките си, намръщени, те глухо мърмореха и чакаха да си отдъхнат най-сетне. Край пътя там стояха посърнали и младшите офицери. Какво друго можеше да стори бинбашията? Ще обсади къщите наоколо, ще събере людете, ще ги мъчи, ще ги заплашва, а те ще лъжат и ще молят за милост. Дотегнала му бе тая проклета служба — да гони с аскера си вятъра по планините и да се разправя с тия твърдоглави люде! Той изпрати по едно-две отделения аскер по къщите наоколо, изпрати аскер, по указание на бея, и горе, в къщата на Даме Скорнев. Самият той с бея и двамата негови катили, с младшите си офицери и с два взвода от аскера, които бяха останали, се изкачи на една доста широка поляна високо над пътя и заповяда там да се построят палатки.

Кучета лаеха по всички дворища наоколо, сега започнаха да крякат оглушително и кокошки, чуваха се тук-там изстрели. Воиниците бяха навлезли по дворищата — едни бяха налягали да почиват, други бяха тръгнали да търсят ядене, гонеха кокошки, стреляха по кучетата, а двама бяха надигали тояги и брулеха едно разкривено сливово дърво на една межда отсреща с едващо пожълтели дребни сливи. Поогледа се беят и като виждаше какво става наоколо, обхвана го страх за приятелката му, за Добра. Нахълтали бяха и в нейния двор десетина аскерлии. Той бе дошъл да върши работа тук и не искаше да остави сам сприхавия бинбашия, но не изтрая.

— Ще ида — каза той на бинбашията, — тук насреща имам един свои човек. Няма да се забавя много.

— Върви, където щеш — махна с ръка офицерът. Заповядано му бе да се вслушва в съветите на бея, но той не искаше да го слуша и съвсем му бе дотегнал. Да върви по дяволите!

Придружен от своите двама пазачи, Селим бей влезе в двора на Добра, а тя веднага насреща му, цяла обляна в сълзи:

— Защо не идваш тука… пратили сте ми аскер, сама жена съм аз, с бабичката и детенцето… толкова ли мислиш за мене…

— Е-ее! — изгрухтя беят успокоително. — Не бои се. Нема да те оставя. Нема нищо, нема нищо…

Добра изеднаж ококори хубавите си заплакани очи:

— Ама, бей… ти какво?

Едва сега забеляза тя, че беят накуцваше. Той тръсна нетърпеливо глава и после каза:

— Влизай вътре. Искам да те питам нещо.

— Повели, бей.

Едва що седнал, беят започва:

— Ако ме жалиш, ще ми кажеш. Велко Скорне ме рани, така да знайш. Ако ме жалиш… Къде се крие Велко Скорне, кажи. Ти знайш, се си чула. Ами даскалицата горе ли е, или в града?

— Не знам, бей. Нищо не знам. Не съм ги виждала ни него, ни нея.

Лицето на Добра изразяваше най-чиста искреност, то беше образ на самото чистосърдечие. А тя знаеше, че Велко и Дона бяха в гората. В селото все се знаеше какво става, кои къде ходи. Но сега Добра виждаше, че беят не бе дошъл с толкова аскери само за да гони учителката. Ако е само за това, тя би му я дала в ръцете, за да омърси той и нея. Но досещаше се тя, не за това бе дошъл тоя аскер в Рожден. Беят й повярва.

Те изпиха по едно сладко кафе и беят стана да си върви.

— Ама ти… отиваш ли си? — нададе плачлив глас Добра. — Как ще остана тука сама с аскера?

— Не бои се. Никои нема да посегне на тебе. Аз съм близу, а може да доида тука да нощувам довечера.

Той излезе вън и каза да повикат онбашията, които беше началник на спрелия се в Добриния двор аскер. Беят му каза само две думи:

— Онбаши, тук е моя къща.

— Разбирам, бей ефенди.

Малкият турски стан на поляната беше готов и бинбашията заедно с младшите офицери седеше на сянка при един дъб близу до палатката си. Щом видя бея, той започна отдалеко:

— Е, хайде де… Нели си господар тук? Разпореди се да ни донесат обед, а нека се съберат и людете.

Беят прати своите двама пазачи да доведат Павлета Локвенец. Старецът дойде смело, макар лицето му да бе потъмняло като пръст и тояжката да се люлееше в разтрепераната му ръка. Беят му каза:

— Ще опечете едно шиле, ама лои да капе от него. Ще опечете и неколко баници, ще донесете и кисело млеко. Пилета, яйца… ти знайш какво требва още… Хубав обед искам за ефендиите тука. И аскера, ще кажеш, да не оставят гладен по къщите. Ти знайш. Слушай сега: ще пратиш люде по селото, ще кажат по сички къщи де що е живо да слезе тука, ма поляната. И мъжко и женско, и мало и големо. Ама нема да се бавите, че ще пратя аскера да ви събере. Хайде върви. Ти знайш…

— Ами, ага… — започна старецът, но беят го прекъсна:

— Върви! Нема нужда от приказки.

Все пак Павле Локвенец каза каквото искаше да каже:

— Ами защо ви са жените и децата…

— Още ли си тука бре! — кресна беят. Старецът мълчаливо се обърна. Като се отдалечи, той премести тояжката в лявата ръка и се прекръсти три пъти, а посинелите му устни шепнеха:

— Смили се, господи, над нас! … Големо зло ще се пати. Майчице Богородице, смили се и помилуй…

Близу два часа време не се показа никои от селяните по пътеките и уличките, които съединяваха отделните селски къщи. Като си отпочина, изпи няколко кафета и изпуши много цигари, бинбашията започна да се люти и все преследваше бея:

— Какво… Не те слушат тебе тук! Какъв господар си ти?

Беят ту червенееше, ту бледнееше. Мръсни гяури, но и тоя бинбашия какво иска — не може да се опече едно шиле за половин час. Ето, вижда се как шетат жени по дворищата…

Най-сетне се зададоха шестима пак от по-старите мъже — с тепсии, с тави, с кошници. Беят не ги пусна Да се върнат, за да прислужват на обеда. А след няколко време се зададе и Павле Локвенец, повел цялото население на Рожден. Виждаха се стари бабички и жени с деца на ръце, а други деца се притискаха към тях.

Бавно пристъпваха те по тесните пътеки, като да бяха с букаи оковани нозете им. Някои от децата започнаха да плачат с глас, като видяха турците. През тихия шум на стъпките се чуваше ту тук, ту там плах, сподавен шепот:

— Мълчи, Илия, мълчи, сине… Не плачи, Маре, мълчи! … Ох, боже, ох, Богородице майчице…

Людете се струпаха на един край на поляната и стана тихо, като се видяха между турците, макар да бяха над триста души мъже, жени, деца. Последен слезе отгоре, от високата площадка, Даме Скорнев. Беят го проследи с поглед, поклати глава, злобно мърморейки…

— Сам идваш, а? Сам… Ще видим! …

Офицерите и беят дълго се излежаваха под сянката след вкусния обед. А на другия край на поляната — селските люде като изоставено стадо сред глутница вълци. Там имаше само две-три бледи сенчици и кои по-скоро да се скрие под тях от жаркото августовско слънце. Повечето бяха насядали по прегорялата трева, премалели от страх и от жега. Далече долу шумеше глухо намалялата вода на реката, но кои ще се реши да слезе там да накваси устни. Час по час проплакваха деца:

— Майко, водица! … у, Най-сетне беят стана и пристъпи към селяните:

— Сички ли сте тука?

— Сички… сички…

— Кажи, Павле Локвенец, тебе питам!

— Сички, бей. Може да са останали некои от жените да се погрижат и за аскера… некои болни и…

— Не са сички — прекъсна го беят. — Но вие ще кажете кои не са тука и защо не са дошли. Ще кажете… Я елате по-насам! Тука, тука, в средата на поляната.

Зашумя засъхналата трева и човешкото стадо се струпа в средата на поляната. Чу се команда — на чуждия език, пресекливо, сърдито и една верига от аскер с ножове на пушките обгради селяните. Сега не се чуваше и детски глас.

Приближиха се бинбашията, другите офицери, сетне дойдоха и пет-шестима в синици без пушки и един от тях, по шарена басмена риза, хвърли на тревата цял сноп току-що отрязани, доста дебели тояги…

Бинбашията започна да говори с креслив глас и час по час се подигаше на пръсти, с изопнати жили по тънкия му врат. Не говори дълго и сетне беят преведе думите му, прибавяйки тук-там и свои думи:

— Ще кажете комитите. Ако не кажете — ето тоягите. Но и тоягите ще ви са малко. Ще ви избесим тука, по дърветата. Ще кажете кои са между вас комити. Кои от вас беха на Дълги рид. Ако кажете с добро — ще ви пуснем да си вървите по къщите. Ние търсим само душманите на султана. Ако не кажете — ето тоягите, ето и доста дървета има наоколо за бесилки. И къщите ви ще изгорим, да не остане следа от това село… Хайде, Павле Локвенец, кажи ти пръв, ти си старейшина на Рожден.

Между селяните беше и Бабин — селският войвода, — и цялата селска чета; отсъствуваше само подвоиводата — Велко Скорнев. Но Павле Локвенец каза спокоино, макар тояжката в ръката му пак да се люлееше на всички страни:

— Между нас, бей, нема комити.

— Това ли е вашият отговор? — обърна се беят към селяните.

— Нема между нас комити — чуха се гласове. — Това е, бей, какво друго да отговориме? Ние сме мирни люде, мирна рая, покорни люде…

Бяха навели всички глави, рядко ще се осмели някои да подигне бързо очи, да погледне и всеки молеше земята да се отвори и да го погълне, ала не се отваряше черната земя. Само Кузо Никлев, колкото и да го беше страх от турците, не можеше да се усмири, да наведе и той глава, все мърдаше, ту тук да се почеше, ту там да се пипне, въртеше очи наляво и надясно, шепнеше нещо, докато влезе в очите на бинбашията. Трябваше да почнат с някого и почнаха с него.

— Я — рече бинбашията на бея и сам протегна пръст към Кузо — нека дойде тоя, първо него ще разпитаме.

— Ти, ти там! — викна беят. — Я ела тук, по-бързо! Кузо оглуша и ослепя, но най-сетне се повлече между людете и излезе на поляната пред страшните съдии. Разпитваха и бинбашията, и беят:

— Кажи бре, кои са комити между вас? Къде са комитите?

Кузо заговори пискливо, не със своя си глас и все едно и също:

— Нема… нема комити! Аз не знам, нищо не знам! Нема…

Проснаха го ничком на поляната. Един от воиниците седна на главата му, други двама — на нозете му. Съблеченият по риза воиник взе една от тоягите и започна да го удря с все сила по задника, по кръста, по гърба. Кузо пищеше и плачеше като дете, но все по-тихо, докато млъкна съвсем. Биячът престана да удря. Изправиха се и другите воиници, а Кузо лежеше неподвижен. Двама от воиниците го дигнаха да седне, главата му се кандилкаше на всички страни, като да бяха прерЯзани вратните му жили. Беят го ритна в гърдите:

— Говори, мръсно куче! Къде са комитите, кои са! … Кузо блещеше безумни очи — не можеше ни дума да продума. Беят се наведе над него, посегна към силяхлъка, изтегли наполовина камата си.

— Сега ще те заколя! Къде са комитите! Ти беше ли на Дълги рид! Кои беха, кажи! Сега ще те заколя!

— Не знам… — изхриптя Кузо.

— Велко Скорнев беше ли бре! Беше. Аз го видех. Кажи, кажи още! — И той го бодна с камата си в голия врат. — Говори бре, твоята майка…

Раздаде се остър писък. Изпищя жената на Кузо. Тогава нещастникът посегна към окървавения си врат и като видя кръв по пръстите си, побелелите му устни започнаха да се движат, чу се хрипливият му глас:

— Велко… Велко… Той е с комитите, с комитите… Аз не знам къде е, ага… Избега с комитите…

— Тъй, а! — изкриви лице беят. — С комитите избега Велко Скорнев, а? Баща му ще ни каже къде е той сега! Я ела ти тука, Даме Скорнев!

Воиниците извлякоха Кузо встрани и го оставиха да лежи на тревата. На неговото място застана Даме Скорнев с отпуснати ръце, а долната му челюст играеше неудържимо.

— Къде е син ти бре? — изръмжа беят и продължи все по-високо: — Говори, говори, говори! Нема да лъжеш, нема да извърташ!

— Не знам… къде е… — едва успя да издума старият Скорнев.

Беят сам събори на земята разтреперания старец. Нахвърлиха се върху него и воиниците, а беят грабна тояга и започна да го удря до задъхване, до припадък.

Стрико Даме не издаваше никакъв глас. Още след първите няколко удара стана нещо с него — тялото му се отпусна и като че ли тоягата падаше върху бездушна вещ. Когато най-сетне беят я захвърли омаломощен и воиниците се изправяха — отдалеч още се виждаше, че старият човек е вече труп. Един от воиниците се наведе, обърна го и там, дето бе лицето му, както бе легнал ничком, лъсна цяла локва кръв. Никои нищо не продума, като че ли всеки се страхуваше да каже, че старецът беше мъртъв. Селим бей пулеше очи в него и махна с ръка:

— Дръпнете го там, настрана, докато… докато се съвземе.

Биха още десетина мъже. Между тях попадна Бабин, селският воивода — и него биха. Късаха меса, чупиха кости. Воиниците насочваха щиковете си към нещастното човешко стадо, стреляха с пушките си над главите на селяните. Крещеше бинбашията, беят се заканваше да избие всички събрани там. Пищяха жени, деца в ужас, молеха се за милост. И никои не издаде людете, които бяха на Дълги рид.

— Ами Велко Скорне бре! — крещеше в изстъпление Селим бей. — И той ли не е комита, и той ли не беше на Дълги рид? Аз го видех с очите си, той ме удари в ногата. Ето и тоя — сочеше той Кузо, — и тоя призна, че е избегал с комитите Велко Скорне!

— Не знаиме, ага? Не знайме, ефенди…

Най-сетне бинбашията махна с ръка. Беше вече късно следобед. Воиниците се отдръпнаха, свалиха дългите ножове от пушките. Човешкото стадо се полюшна и се разпиля по пътеките наоколо. Неколцина от мъжете и няколко от по-старите жени дигнаха трупа на Даме Скорнев. Други неколцина подкрепяха Кузо Никлев да върви нагоре по пътеката, след него вървеше жена му и тихо хлипаше. Влачеха нозе и други пребити люде нагоре по стръмнината. И сега Кузо не можеше Да задържи езика си:

— Казах, че Велко е избегал с комитите, не можех Да изтрая, но не казах, че е в гората…

— Мълчи, ще те чуят! — скара му се тихо някои. — Ти и без това каза веке много…

— Казах… Ела да легнеш под тоягите…

— Мълчи!

Откъм поляната по-надолу проеча воинишка тръба Бързо литнаха резките металически звуци към отсрещните стръмнини, прелетяха към старата гора трепетни зловещи. Пръснатите наоколо воиници започнаха да се стичат на поляната. А там Селим бей и бинбашията се джавкаха на висок глас:

— Нищо не можахме да свършим, нищо! — дигаше ядно рамена беят.

— Как нищо… Убихме един човек, пребихме други петнайсет.

— Не можахме да уловим нито един от комитите!

— Къде ще ги уловиш? Не казват нищо тия кучи синове, нали виждаш.

— Не можах и парите да си прибера за гората!

— Не ми е заповядано… То си е твоя работа.

— Остави ми поне един взвод воиници, ще видиш какво ще направя аз тука.

— Не мога да ти оставя. Не ми е заповядано. Беят обърна гневно лице настрана и се закани:

— Ще доида аз пак тука! Ще доида със свои люде… А тебе — обърна се той наново към офицера, — тебе, бинбаши ефенди, не ти е много гайле^[2].

Бинбашията нищо не отговори и мълчаливо даде знак да му доведат коня.

Тая сутрин стрико Даме видя от високата площадка как се изсипа аскерът в долината. Той се прекръсти в уплахата си и се запъти по най-късите пътеки да обади на сина си в гората.

— Аскер довтаса, сине, много…

Това беше последната им среща. Старецът се върна в къщи и оттам отиде на поляната, дето го убиха с тояги.

Велко прибра едно-друго, върза кучето край колибата и отведе Дона при другата, скритата колиба навътре в гората.

— Стои и ти тука да се скриеш — рече Дона. — Къде ще ходиш…

Велко поклати глава:

— Не. Ще следя — нема ли да дойдат насам. Те са; дошли най-напред мене да търсят, че само мене знаят по име. Беят им е казал, а може и той да е с них. Виждаш ли, Доне — каза той изеднаж, — нема да ни оставят на мира веке тия зверове.

Дона приседна край храстите, които прикриваха входа на подземната колиба, дръпна стръкче трева, захапа го. Няма да има вече мир и за нея, за Дома! Ето с какъв човек се свърза тя и така ще бъде докрай… И тя рече, гледайки някъде встрани:

— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?

Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:

— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.

Отговорът дойде сам на устата му:

— Ще ида в четата.

Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:

— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некои ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некои ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…

Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:

— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некои ден в ръцете им. За мене ти не мисли.

— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близу, четата повеке по тия места се движи…

— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам Да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.

Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.

— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.

Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.

— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.

Той се шмугна в гъсталака. Пропълзя до самия край на гората и скрит в един храсталак, виждаше като на длан и доста ясно поляната, дето беше станът на турците. Видя и бея, видя как се събра и цялото село там. Видя побоищата. Видя и баща си. Хапеше устни, стискаше юмруци, та ноктите се впиваха в дланите му. Колко пъти подскочи като боднат — да иде да грабне пушката, да убие бея, да убие бинбашията, да избие всички турци там! Ще вземе, ще вземе пушката си той, но не тук, не сега — няма полза. Сега може цялото село да пострада. Ще вземе пушката т си и ще убива турски зверове! …

През цялото време той нито за миг не помисли за Дона. Тя бе изчезнала от паметта му, от сърцето му, дето клокочеше гняв и омраза. Той беше сам със себе си.

Той чу турската тръба — виждаше и тръбача, — почака, докато турците се отдалечат, и се спусна към къщи.

Още в двора чу тихите вопли на майка си. Сетне видя през отворената врата, навътре в полутъмната стая, ярките жълти пламъчета на няколко восъчни свещи, видя от прага, озарено в светлината им, безжизненото лице на баща си. Прекръсти се и нов един писък на старата му майка прониза сърцето му:

— Велко, сине…

— Тук съм, майко.

Само тия думи каза Велко, а сякаш изрече клетва пред мъртвото тяло на баща си.

След смъртта на стария Велко и Дона вече не продумаха за четата. Нямаше защо да се говори за нещо, което беше решено и казано, което се разбираше само по себе си. Прибраха от гората всички свои вещи, двете кози, кучето, препречиха с пръти и шума входа на колибата и отидоха да живеят горе, в малката каменна къща на площадката. Велко разглоби пушката си, изчисти я, колкото и да беше чиста, смаза я и пак я сглоби. Направи си нови опинци, подкова ги здраво, подшиха му жените и нови навуща. Двете кучета денонощно обикаляха около къщата и Велко ги държеше полугладни, за да бъдат все будни и зли. И той самият все бдеше — да не го изненадат в къщи. Дона не продумваше нищо, но старата Скорневица, като забеляза, че Велко се готви за някъде, изеднаж се разтревожи:

— Какво си наумил, синко?

— Нищо, майко. Ще отида некъде, докато ме позабрави Селим бей. Може в града да ида или може до Битоля да ида.

— Ами защо ти е пушката в града? Чистиш я, мажеш я…

— Нищо, майко. Нека си бъде готова пушката.

С майката е лесно. Можеш всякак да я излъжеш — тя всичко ще повярва, всичко ще понесе. Пък и за нея ще бъде по-добре така — да не знае… Ще си поплаче после, като узнае, и ще се примири.

Сега, през тия няколко дни, докато беше още в къщи, Велко непрекъснато мислеше за Дона. Някак лесно й каза, че ще отиде с четата, но сега, когато заминаването беше предстоящо, т се виждаше колко здрава беше връзката му с Дона. Как ще я остави сама, как Ще живее тя само със старата му майка? Кои ще я пази от бея, от всички опасности, на които е изложена тя тук, в планината, в тая самотна къщурка? Велко се заплиташе все по-здраво в тия въпроси, без да намери отговор. Сърцето му тежеше като камък.

Отговорът беше в тая необходимост да стане четник с пушка в ръка. Той беше принуден да тръгне по тоя път, и никакъв друг път не оставаше ни за него, ни за Нея, ни за старата му майка. Ами какво ще стане с Дона, с майка му, ако го заловят турците, ако го затворят или убият! Би било още по лошо. Ето отговора. Сърцето му тежеше от мъка, от грозни страхове за младата му жена, но друг отговор нямаше. И той се опитваше да облекчи поне донякъде и своето сърце, и нейното:

— Доне… аз ще бъда се негде наблизу… Пази се и ти добре и в случай на нужда бегай в гората… В скришната колиба. А това нещо нека да ти бъде другар… Се пак…

И той й даде револвера си — малък, с пет патрона и със седефена дръжка. Докато бяха в гората, той на няколко пъти я учи да стреля и с револвера, и с пушката. Дона взе оръжието и го сложи настрана.

— Тебе ще ти требва повече…

— Не, не! Аз ще си намеря друг.

— Добре. Нека остане в къщи. Може и да потребва. Но ти не бои се, Веле, за мене. Аз ще се пазя, добре ще се пазя. И ще знам, че си наблизу.

Тя наистина не се боеше, че ще остане сама. Страхуваше се само за него: животът на четниците беше винаги в смъртна опасност. Постоянно ставаха сражения с турците, падаха четници убити, ранени. Но Велко трябваше да замине. И Дона с нищо не издаваше мъката си, страховете си — нека замине той с по-весело сърце. Тя дори не му каза, че беше вече бременна. Подозираше от някое време насам, но сега беше сигурна. И премълча. Тъкмо сега ли ще му говори за това? В края на краищата това са женски грижи. Пак не от страх за себе си, а повече за да му покаже, че взема присърце съветите му и добре ще се пази, тя го помоли:

— Донеси, Веле, от гората две-три греди да си залостваме с майка по-здраво вратите нощем.

Още същия ден донесе той греди от гората. И не дочака четата да дойде в селото — сам отиде да я потърси из планината.

Дона остана сама. През първите няколко дни тя сякаш не вярваше, че Велко я остави, и очакваше всеки миг да го види на отворената врата да засени вратата с широките си плещи. После сълзите, сдържани дотогава, започнаха сами да текат. Сега тя можеше свободно да се отдаде на скръбта си. Но пак само нощем, в стаичката си — да не забележи нищо свекърва й, която знаеше, че Велко е заминал за Битоля.

Всичко, за което тъгуваше сега Дона, имаше само едно и също име: Велко. За това късо време — една непълна година, откакто беше тук, тя се отчужди тъй много от своите в града, че по цели дни не си спомняше за тях. Струваше й се, че се е разделила много отдавна с тях и негли почваше да ги забравя. Какъв живот беше предишният й живот? Немотия, непрестанни грижи и страхове, всеки ден приличаше на изминалия. Баща й сякаш беше издялан от дърво — така се шегуваха с него по-малките й сестричета и братчета. Той нито се сърдеше и караше като другите, чуждите бащи, нито пък беше весел и закачлив, не се смееше, не бяха го виждали да се напие, да дига шум, да вика: дървен човек! А майка й? Убита, премазана от грижи и страхове за утрешния ден. По-малките — децата, сигурно те в детските си залисии бяха забравили най-голямата си сестра. Когато жена се свърже с мъж, тя е узряло зърно, което се отделя от стръка, на които е израсло — само вече годно да даде нов корен и стрък. И още какво имаше в миналия й живот, преди да дойде в Рожден? Няколко бледи искри в спомените й, които сега не можеха да стоплят сърцето й. Спомняше си голямата радост преди години по една нова дрешка, спомняше си топлата привързаност на най-малкото си братче, спомняше си и неудържимата радост през дните, преди да замине за Битоля, деня, в които заминаваше, и после там, между новите си другарки, дошли от всички краища на Западна Македония. Ала тя не можа да продължи учението си. И малкото момченце — братчето и сигурно и то вече бе я забравило. Тук, тук започна нейният истински живот!

Тук тя вкуси от най-хубавата радост в живота на всяка жена — да обича и да бъде обичана. Тук тя позна сладости, трепетни вълнения, от които кръвта гори и не угасва. Източникът беше един — Велко. Буен, непресъхващ. Сега, когато той си отиде, душата й изеднаж изгладня и Дона я хранеше със спомени. Много пъти премина тя по късата пътека на техния задружен живот. Първите трепети, първите тревоги на младото и Жадно сърце, първите погледи и несмели думи, неясни, недоизречени, но с които започва душата да говори на друг, на свои език. Шумът на стъпките му, неговият глас и особено когато произнасяше името й. Оня зимен ден, когато я дигна на ръце и я сложи върху самара на кончето и после пътуването им до село. А животът им в гората? И колко още щастливи дни, колко мигове незабравими! Нито една сянка в тая безкрайна, чиста, светла радост!

След първите няколко дни от раздялата им тъгата й не беше вече тъй остра, тъй болезнена. Ами Велко беше жив и здрав, тя пак ще го вижда! Размътена от скръб, душата й започна да се избистря, сякаш беше дълбок кладенец и там, дълбоко на дъното легна, утаи се като тежък оловен прах тая скръб. Скоро ще се върне той при нея, ще долети. Закриляй го от зло, Богородице майчице, той носи праведна душа!…

Дона започна да надава ухо и към външния свят. След изчезването на двамата мъже, баща и син, малката каменна къща заглъхна. Двете невесели жени нямаха и какво да си приказват освен по няколко думи около всекидневната къщна работа. Заглъхна и дворът вън, и цялата каменна площадка. Нямаше кои да бие клепалото, кои да отваря и затваря с глух кънтеж тежката обкована с желязо църковна врата. Не идваше и никои в църквата, ни в неделен ден, ни в друг празник. Беше самият край на лятото, ала тук, в планината, всичко зрееше късно, людете все още прибираха оскъдния плод на своя тежък труд по малките, пръснати надалеко ниви.

— Да има поне кои да бие клепалото — каза еднаж Дона. — Нека не идват в църква, но да се чуе само. Човек навсекъде може да се прекръсти.

Стрина Ордена мълчаливо подсмръкна от сълзите, потекли изеднаж от очите й, като си спомни за мъжа си, които доскоро биеше замлъкналото сега клепало. Тя нямаше какво да каже — няма кои да го бие сега, а на жена не е дадено да го бие. Да беше тук Веле, но нямаше го и него. Кога ли ще се върне? И тя гласно попита снаха си:

— Каза ли ти Веле кога ще се върне?

— Не ми каза. Но сигурно скоро ще си дойде. Тоя ден те повече и не продумаха.

Една сутрин кучетата започнаха гневно да лаят и се втурнаха накъм пътеката за долината. Те сега и двете стояха все отвързани. Дона беше сама в къщи и веднага изтича вън уплашена — да не би да идват нежелани гости, но видя по пътеката двама познати мъже: Кузо Никлев и Мирче Лажански. Те се движеха бавно нагоре, Кузо накуцваше някак и с двете нозе, види се, от боя. Какво ли търсят насам? Спряха се на края на пътеката и не смееха да прекрачат, размахвайки ръце, тояжки срещу кучетата.

— У, бре! Ош, бре!

Легнали на предните си нозе, двете зли кучета припълзяваха все по-близу към тях и лаеха диво с разголени зъби. Дона ги прогони и въведе в къщи двамата мъже.

— Брей… Ще ни разкъсат! — въртеше очи Кузо, задъхан, с побеляло влажно лице. — Не съм виждал такива кучета… А то, едното, уж ни познава…

Седнаха.

— Какво има? — попита Дона.

Те и двамата дълго гледаха върховете на опинците си, шариха с тояжките си по пръстения под. Най-сетне Мирче блъсна с лакът другаря си и каза срамежливо:

— Тоя ме накара да доидем. — После пак го блъсна: — Говори де! Друг път човек не може да те спре. Като празна воденица тропаш…

Кузо се размърда на триножното столче, запъшка, почеса се тук и там и най-сетне езикът му се отпусна:

— Учителке… аз… доидох, прошка да искам… от Велко, от тебе и от стрина Ордена… Голем грех извърших… Предадох Велко на турците. — Той си пое дъх издълбоко и гласът му изтъня: — Голем грех извърших… прошка искам!… Ама болеше, учителке, като по сърцето да ме биеха, умирам, си рекох, месата ми ще окапят…

— Било каквото било, Кузо — рече Дона хладно.

— Ръцете ще му целуна на Велко — продължи Кузо, — ще го моля да ми прости… Голем грех! Ама болеше, учителке, болеше…

— Ех, остави сега това, Кузо — махна с досада ръка Дона. — И беят е видел Велко на Дълги рид.

Той я погледна един миг внимателно, сетне изеднаж се успокои и заговори със своя си глас:

— Така е, учителке. И беят го видел. Ама аз требваше да си мълча. Както не казах, че двамата сте в гората, а знаех, че сте в гората! Да не бех казал аз, че е избегал с комитите, Велко можеше и сега да си бъде в къщи, немаше да иде в четата.

— Ти откъде знаеш, че Велко е в четата? — намръщи се Дона.

— Знам, знам, учителке — усмихна се сладко Кузо. — То, кажи го, целото село знай веке…

Навън се чуха стъпки. Дона пошепна бързо:

— Мълчи! Ще чуе майка. Ще се разтревожи.

Влезе стрина Ордена със сноп съчки, поздрави гостите и приседна пред огнището да пали огън. И Кузо реши да… промени разговора:

— Знайш ли, учителке… четата ще убие Добра Лозанова. На смърт!

Дона втренчи в него очи.

— Как тъй ще я убие…

— Добра е осъдена на смърт. Селото се оплакало на четата и четата решава: на смърт! Добра прибира Селим бея, той повеке заради нея идва тука и е нечестна жена, срами селото.

Стрина Ордена спря да раздухва огъня.

— Ами, ами… бесна кучка е тя… Добра, добро да не види…

И пак се наведе над огнището.

— Остави, Кузо, тия приказки — рече строго Дона. — Това не е наша работа. — И добави нетърпеливо: — Това ли имаше да ми кажеш?

Сега пък Кузо блъсна другаря си с лакът. Мирче не дочака втори удар и започна отдалеко, предпазливо, разумно:

— Дошли сме, учителке, и по работа, но рекох, да се изприкаже най-напред Кузо, та да млъкне. Кхакха! — изкашля се той и продължи: — Ние, учителке, ти знайш, работихме в гората и добра работа бехме започнали, но не биде късмет. Ето, разтури се. Без Велко не може да върви. Ние, учителке, ти знайш, бехме започнали орташки, делихме си честно и сметките ни са чисти, до последна пара. Сега — кхакха! — като заминал Велко и той си знай кога ще се върне, рекохме да доидем при тебе, учителке, с тебе да си подумаме. В гората, учителке, останаха още трупи, има и малко още бичени дъски и греди. А преди това, ти знайш, Велко, добър му час, насече доста дърва за горене и за въглища. Ето, учителке, с тебе да си подумаме: какво ще кажеш, ние с Кузо да вземем да прекараме дъските, гредите, дървата в града, да ги продадем. Ще дадете и вашите добичета. Може да горим и въглища, и останалите трупи може да избичим, по-нататък. Каквото е готово за продаване, ще го прекараме в града, ще го продадем. Ти знайш как беше по-рано, с Велко, но сега ще бъде на три. Каквото вземем, ще го делим на три: две за нас двамата с Кузо и една за вас.

Дона слушаше разсеяна — мисълта й беше при Добра, но сетне се заслуша в еднозвучния глас на Мирче Лажански. Тия двама люде искаха неусетно да й хвърлят примка. Тя каза:

— Нищо не знам аз без Велко. Нищо не ми е говорил. Като си дойде той, с него ще приказвате.

Мирче я погледна изненадан, но продължи:

— Право е. По-добре да си беше Велко тука. Но той не е тука и не се знай кога ще си дойде. Времето минава, дървото в гората се разваля.

Дона дигна към него очи:

— Добре. Велко може и да позакъснее. Но как делиш ти, Мирче? Защо на три, по равно? Ами нали Велко е секъл тия дърва, дето искате да продавате вие? Може, но както по-рано: половината за нас, другата половина за вас. И това е много за вас, че вие, какво: ще натоварите дървата и ще ги откарате в града.

Мирче и Кузо не очакваха такъв отговор. Какво знае, мислеха си те, една жена като учителката? Все пак Мирче направи още един опит:

— Така е, но ако не ги дигнем ние, дървата ще изгният.

— Нека изгният.

Тогава двамата хитреци побързаха да се съгласят с Дона. Най-напред, разбира се, Кузо:

— Мирче, ти наистина много тънко я предеш. Заради Велко и заради учителката аз ще прекарам дъските и дървата в града, ще ги продам и за себе си нищо не искам!

— Не — поклати глава Дона. — Каквото ти се пада, Ще си го получиш.

— Тъй де, но такава е приказката…

— Нека бъде, както ти казваш, учителке — отсече и Мирче. — Още утре ще почнем, че да не ни попречи нещо беят. Ще доидем рано утре за вашите добичета. Хайде, седете си со здраве.

Дона излезе да ги изпрати чак до пътеката поради кучетата. Спря се за минутка в началото на пътеката, а те двамата слизаха надолу с тояжките си. Какъвто беше дребен Кузо и като накуцваше сега, изглеждаше още по-жалък. Другият, Мирче, важно, мъдро, отмерваше стъпките си. Вълна на гордост обля сърцето на младата жена.

— Не е като вас двамата моят Велко — поклати тя едва-едва глава. — Той тръгна с пушка в ръка из планините, а вие…

Тя бързо, с досада се обърна и се отправи към къщи.

Още като чу Дона, че кучетата вън радостно скимтяха и полайваха, сърцето й замря: Велко! Тя скочи, озърна се — стъмваше се, в стаята беше вече тъмно, трябваше да запали ламбата, но се спусна към вратата. А той беше вече там.

— Добър вечер!

Как чудно прозвуча гласът му! И както винаги — тъй близък, тъй познат и мил беше тоя глас. Дона запали малката газена ламба с потрепващи пръсти и се обърна пак към него — да го види на светло. Той, същият, но и колко много се бе променил! Оръжието — пушката в ръка, патронташ на пояса, дръжките на револвер и кама, други два патронташа накръст през гърдите, подкарали коси изпод дебърско капе, гъста, остра четина по лицето. Само очите са съвсем същите и усмивката му. Велко. И все пак някакъв хладен, чужд, непознат полъх я удря в лицето и тоя полъх иде от него.

— Сам ли си, Велко?

Колко е тих гласът й — не може сякаш и сама да го познае.

— Не. Целата чета дойде, но другарите останаха в училището. Там ще нощуват.

Той изви някак смутено очи. Лека руменина, сетне по-гъста обагри и нейното лице. Ще си бъдат сами!.. Но тя бързо облада вълнението си и каза с неочаквано строг глас:

— Не, Велко. Иди им кажи да дойдат всички тука. Почакай… Да знаеш, че и ти ще нощуваш с тех тука, в големата стая. Ти ли поиска да останат в училището? Не се ли засрами?

— Не, не! Воиводата рече: Иди си, Веле, в къщи, ти си… ти си женен човек… Аз рекох…

— Иди, иди им кажи да дойдат. Ами те ще ти се смеят.

Той се обърна мълчаливо и срещна на вратата майка си. Тя носеше почерняло котле с мляко и смутено го премести в другата си ръка.

— Върна ли се, чедо?

— Да, майко.

Той се наведе да й целуне ръка, а тя го разглеждаше при слабата светлина все по-учудена и после каза:

— Ама ти… ти си станал четник!

— Да, майко. — И побърза да излезе. — Другарите ми са тука. Отивам да ги доведа. У нас ще нощуват.

Той отмина, а старата жена стоеше неподвижна пред вратата, сетне мълчаливо влезе в стаята. След една-две минутки тихо продума:

— Защо не ми казахте?

— Да не те тревожим, майко — отвърна Дона и бързо додаде: — Не можеше иначе, майко. По-лошо би било да стои в къщи. Ще го уловят, ще го изедат проклетите турски кучета.

— Майко, майко… — повтори старата жена и негли не чуваше снаха си: — Майко… Огън да те гори, що се роди майка да бъдеш…Това е да бъдеш майка…

Гласът й се задави в сълзи.

Вън лаеха и двете кучета, чуваше се и гласът на Велко, които ги усмиряваше. Стаята скоро се напълни с въоръжени мъже. Четата сега се състоеше от дванадесет души заедно с Велко.

Дона им стопли вода, приготви им вечеря и до късно пра техни дрехи заедно със стрина Ордена, която все подсмърчаше и час по час изтриваше сълзите си с края на черната си забрадка. Секретарят на четата на няколко пъти се опита да подхване разговор с някогашната си ученичка, но Дона отвръщаше накъсо на въпросите му. Беше вече доста късно през нощта, някои от четниците спяха. Жадният стоеше вън, На пост, седяха още будни Марко Чендов, Наумов, Велко и Китан Щъркот. Дона каза на свекърва си:

— Майко, нема вече какво да вършим. Стига за тая вечер. Иди си легни в малката стая, при мене, да си почиваш. След малко ще доида и аз.

— Ами… ами Велко?

— Велко тук ще спи, с другарите си. — Дона бързо се обърна към воиводата, погледна и Наумов. — Искам да поговоря с вас, ако ми позволите. — Тя стоеше права срещу четиримата мъже, със строго лице, скрила под престилката ръце, прокиснали от прането. Сякаш и сама да си внуши повече кураж, тя додаде: — Защо да не заговоря и аз, щом целото село говори, та и Кузо Никлев. От него научих.

— Кажи да видиме, учителке, що има — рече воиводата спокоино и току мушна пръсти в гъстата си брада. И през ума не му минаваше какво искаше да говори Дона.

— За Добра Лозанова — каза тя веднага. И воиводата, и Наумов, и Велко бързо се спогледаха и се раздвижиха по местата си, сякаш отеднаж им стана неудобно, където бяха седнали. Дона продължи: — Говори се, че искате да я убивате. Селото искало и вие, четата, ще изпълните волята му. Аз не знам дали е верно това. Така чух. Добра Лозанова била развратница, тя привличала тук Селим бей, била големо зло за селото. Преди близу една година, скоро след като доидох аз в Рожден, дойде при мене тая жена и поиска да й напиша писмо до мъжа й. Тя ми казваше какво да пиша и аз пишех. И сега ме боли сърцето, като си спомня за нейното писмо, за това, което ми каза да пиша на мъжа й. Той е виновен, а не тя. Оженил се за нея и заминал. Оставил я с майка си, родила и дете по-късно. Тя е млада, хубава. Той си живее там, както си иска. Праща й по некоя пара, но само това ли е нужно? Тя го моли да се върне при нея. Всички гурбетчии се връщат да видят семейството си, само той, Лозан Конев, не си идва с години. Тя го моли да дойде и да я спаси. Обикалят я всекакви люде, искат да я погубят. Тя е слаба жена. А всички искат да я тласнат в пропаст. Тя е лоша, знам аз. И на мене искаше да напакости. Но по-лоши са тия, които са я бутнали в калта. Мъжът й най-напред и всички, които са се навъртали около нея. Мнозина сега й се сърдят и искат главата й. Та кои ще я защити? Еднаж са я бутнали в калта, сега ще я съдят. Какво може да им стори тя? Слаба жена, самичка на тоя свет. Защо казвате, че тя привлича бея? Тоя изедник идва за гората, идва да преследва и други жени в Рожден. Знам аз добре. И Велко знае. Ами какво ще стане с детето й? Не, вие добре помислете, ако наистина сте решили да правите нещо с тая нещастна жена. Тя е виновна, тя е лоша, знам, но други са по-виновни — тия, които искат главата й. Тя е виновна, но повече от глупост и от слабост. Ако тя е грешила, с кого е грешила, къде са тия, с които е грешила? А вие ще сторите голем грех, ако посегнете на нея. Помислете. Поучете я, заплашете я, но не й вземайте живота. Това исках да кажа и сърцето ми нема да се примири пред такава пакост — да се погуби една слаба жена.

Един след друг четиримата мъже бяха навели глави и я слушаха мълчаливо. Дори и един от заспалите преди това четници се бе приподигнал на лакът и също слушаше внимателно. Дона млъкна и след минутка се обърна накъм стаичката си, както беше с ръце, скрити под престилката. Чендов подигна глава и каза:

— Почакай, учителке. — Той хвърли към нея бърз внимателен поглед: — Ти си наша сестра и ето секретарят нека ти обясни работата.

Наумов още преди това се бе загледал в нея и като че ли не можеше да познае някогашната си ученичка — същата, към която до преди няколко минути се бе отнасял с нескрита благосклонност, но с едно своиствено мъжко високомерие. Та това ли беше тая същата Дона Крайчева, дребничкото бедно момиче, което бе дошло в тая планинска пустиня да учи на писмо рожденските деца, за да изкарва прехраната си? Сега тя изеднаж израсна пред него. Това вчерашно девоиче се бе превърнало в зряла, умна жена, която храбро се застъпваше за друга една жена и негли за целия женски род. Тя говореше просто, но се чувствуваше голяма сила във всяка нейна дума. Като го подкани воиводата да говори, Наумов стана прав — беше му неудобно сега да говори с Дона седнал, докато тя стоеше права пред него. И започна с такъв тон, като че ли се извиняваше за нещо:

— Виж какво, Крайчева… ние в случая действуваме според един, по-скоро обичаен закон у нас, които е наистина много строг, но народът го прилага без милост, сега чрез нас, а понекога и направо. Тая Добра е развратница, големо зло за селото и срам. Целото село твърди това и доказва. Има и друго: ние, като организационна чета, преследваме предателството спрямо народното дело, а Добра Лозанова дружи с турците и сигурно предателствува. И в единия, и в другия случай наказанието е едно: смърт. Явен разврат — ето, по оплакване на цело едно село се наказва със смърт. Предателството също се наказва със смърт. Това е закон и се прилага строго. Имаме решение и от нашето Началство — околийския комитет в града и от окръжния комитет.

Той чувствуваше, види се, че имаше нещо несигурно, фалшиво в приказките му, в тона му и все ръкомахаше, приглаждаше дългите си коси, чупеше вежди. Най-сетне млъкна. Дона почака една минута дали няма да продължи той, притисна ръка на гърдите си, тъжно приведе очи:

— Развратница… А ще накажете ли всички тия, които са развратничели с нея? Да не би тя… насила да ги е разваляла! Виновен ли е мъжът й, които я изоставил да попадне в грех? Селото за него нищо не казва. Предателство… Извършила ли е Добра предателство? Вие не знаете. Казано е само: Добра сигурно предава на турците. А може и нищо да не предава. Не знам какво да кажа повече. И да ви моля, нема да ме послушате. Смилете се поне над детенцето й, ще остане без майка и баща. А и то е, клетото, момиче.

Тя се обърна и влезе в стаичката си. Тихо затвори вратата след себе си.

До късно през нощта Дона чуваше от леглото си гласовете на мъжете отвъд, неясни през затворената врата. В леглото до нея спеше свекърва й — тя усещаше до себе си кокалестото старческо тяло. Тихо стенеше старата жена в съня си. Дона стискаше очи, да заспи:

— И в съня си плаче за него, за Велко… Пуста майка! Аз нема да плача, нема да плача…

И тя стискаше очи, за да спре сълзите си.

Не усети кога бе заспала и когато се събуди — от малкото прозорче надничаше избеляло утринно небе. Леглото до нея беше празно. Стрина Ордена бе станала рано и бе излязла. Чуваха се гласове в съседната стая и Дона веднага позна между тях гласа на Велко. Скочи и бързо се облече.

Вън я посрещна Наумов — с мокро лице и мокри коси, с кърпа в ръце, със запретнати до лактите ръкави. Какви бяха тънки ръцете му — само кости и жили, и целият беше сух, изпит — де ли се крепеше душата му, откъде идеше тая сила у него, че и той ходеше като другите четници с пушка, с патронташи, с револвер, а носеше и една голяма кожена чанта с книжа — архивата на четата. Но и де се намираше тая сила у всички тия люде да изоставят своя дом и близките си, да бродят из планините често гладни и жадни, преследвани и винаги в смъртна опасност!

— Добрутро! — бодро я поздрави бившият й учител и продължи, бършейки ръцете си: — Решихме снощи да отложим изпълнението на присъдата. Ще помолим и Началството, околийския комитет, съвсем да я отмени. Ще те послушаме, ти разумно говориш. Ще изпратим некого да каже на оная жена да си събира ума, че пак ще доидем некои ден и тогава наистина ще й вземем главата. Ако не се поправи, не ще можеш вече и ти да я спасиш. Това е. А сега ние си тръгваме, макар и посред бел ден. Гората е близу.

Малко по-късно четата си отиде, но Велко остана. Воиводата сам му разреши да остане два дни в къщата си.